Вампирът Лестат

1

През зимата на моята двайсет и първа година излязох сам на кон, за да избия глутница вълци.

Това се случи в земите на баща ми в Оверн, Франция, през последните десетилетия преди Френската революция.

Това бе най-лошата зима, която можех да си спомня — вълците крадяха овце от нашите селяни и дори нощем търчаха по улиците на селото.

Това бяха тежки години за мен. Баща ми беше маркизът, а аз бях седмият син и най-малкият от тримата оживели и възмъжали. Не можех да претендирам за титлата или за земята и нямах перспективи. Дори и в богатите семейства това можеше да се случи на по-малко момче, ала богатствата ни бяха пропилени отдавна. Най-големият ми брат Огюстен, наследник по право на цялото ни имущество, похарчи зестрата на жена си още щом се венча за нея.

Замъкът на баща ми, имението му и близкото село бяха цялата ми вселена. И се бях родил неспокоен — мечтателят, сърдитият, недоволстващият. Не исках да седя край камината и да разговарям за стародавни войни и за времето на Краля Слънце. Историята за мен нямаше стойност.

Но в този мрачен старомоден свят аз бях станал ловецът. Носех фазани, еленово месо и пъстърва от планинските потоци — всичко, което бе нужно и можеше да се хване, — за да изхранвам семейството. Такъв бе животът ми по онова време и не го споделях с никой друг — и беше много хубаво, че се бях заел с това, защото имаше и години, през които можеше да измрем от глад.

Разбира се, това бе благородно занятие — да ловуваш из наследствени земи, и единствено ние имахме право на него. И най-богатият буржоа не можеше да вдигне пушка в моите гори. Но пък на него не му се и налагаше да вдига пушка. Той имаше пари.

Два пъти през живота си се опитах да избягам от това съществуване, единствено за да ме върнат обратно с прекършени криле. Но за това ще разкажа повече по-късно.

Точно сега аз мисля за снега, покрил целите планини, и за вълците, които плашат селяните и крадат овцете ми. И мисля за старата поговорка, която бе популярна във Франция по онова време — че ако живееш в провинция Оверн, не можеш да стигнеш по-далече от Париж.

Разберете, че тъй като аз бях господарят, и вече единственият господар, който можеше да язди кон и да стреля с пушка, естествено беше селяните да дойдат при мен с оплаквания от вълците и да очакват аз да ги отстрелям. Това бе мой дълг.

Аз ни най-малко не се страхувах от вълците. Никога през живота си не бях виждал и чувал вълк да нападне човек. И бих ги изтровил, ако можех, ала месото просто бе твърде оскъдно, че да го подправям с отрова.

Рано-рано в една много студена януарска сутрин аз се въоръжих, за да избия вълците един по един. Имах три пушки кремъклийки и една отлична винтовка, които взех с мен, както и мускета си и бащиния ми меч. Но точно преди да напусна замъка, добавих към този малък арсенал едно-две древни оръжия, с които никога досега не си бях имал работа.

Нашият замък бе пълен със стари доспехи. Предците ми се бяха били в безброй благородни войни — от времената на кръстоносните походи със свети Луи насам. А на стените, над всичките тези дрънчащи тенекии, бяха окачени многобройни копия, бойни брадви, млатила и боздугани.

Онази сутрин взех с мен грамаден боздуган — което ще рече тояга с шипове, и едно доста голямо млатило: желязна топка, окачена на верига, с която можеше да халосаш с безмерна сила нападателя.

А сега си спомнете, че това става през осемнайсети век — времето, когато парижаните с бели перуки пристъпваха на пръсти с бели сатенени пантофки на висок ток, смъркаха енфие и си бъркаха в носа с бродирани кърпички.

И ето ме и мен — излизам на лов с ботуши от сурова кожа и палто от еленова кожа, с тези древни оръжия, окачени на седлото, и двата ми големи мастифа покрай мен с нашийници с шипове.

Такъв бе животът ми. Все едно го живеех в Средновековието. И знаех достатъчно за натруфените пътешественици по пощенския път, за да го усещам доста остро. Столичните благородници наричаха нас, провинциалните господари, „зайцеловци“. Разбира се, ние можехме да им се присмиваме и да ги наричаме лакеи на краля и кралицата. Нашият замък се издигаше от хиляда години и дори и великият кардинал Ришельо по времето на войната си с нашите хора не бе успял да събори древните ни кули. Но, както казах и преди, аз не обръщах особено внимание на историята.

Бях нещастен и освирепял, докато се изкачвах в планината.

Исках хубава битка с вълците. Глутницата наброяваше пет вълка според селяните, а аз имах пушките си и две кучета с челюсти толкова силни, че можеха да прекършат вълчи гръбнак за миг.

Изкачвах склоновете около час и стигнах до долчинка, която познавах толкова добре, че никакъв снегопад не можеше да я скрие. И щом поех през широкото пусто поле към изсъхналата гора, чух първия вой.

След секунди се разнесе и друг, а после и трети, и сега хорът виеше в такава хармония, че не можех да различа колко вълка наброява глутницата, а само че са ме видели и си дават знак един на друг да се съберат, тъкмо както се надявах.

Не мисля, че тогава почувствах и най-малък страх. Но усещах нещо, и то караше космите по ръцете ми да настръхват. Околността, колкото и обширна да беше, изглеждаше пуста. Подготвих пушките. Наредих на кучетата си да спрат да ръмжат и да ме последват и през ума ми мина неясната мисъл, че е по-добре да се махна от откритото поле, да навляза в гората и да побързам.

Кучетата ми нададоха плътен, проточен предупредителен вой. Погледнах през рамо и видях вълците на стотици метри назад да търчат право към мен по снега. Бяха три грамадни сиви вълка и настъпваха в колона.

Втурнах се към гората.

Като че лесно щях да я стигна, преди тримата да ме догонят, ала вълците са изключително умни животни и докато препусках към дърветата, видях останалите от глутницата — около пет възрастни животни — да ми заграждат пътя отляво. Това беше засада и никога не бих могъл да стигна навреме гората. Глутницата беше от осем вълка, а не от пет, както ми бяха казали селяните.

Дори и тогава нямах достатъчно разум, че да се уплаша. Не се и замислих за очевидния факт, че тези животни гладуват, инак никога не биха припарили до селото. Естественият им страх от хората бе изчезнал.

Подготвих се за битка. Затъкнах млатилото в пояса си и се прицелих с пушката. Застрелях голям мъжкар на метри от мен и имах време да презаредя, а кучетата ми и глутницата се нападнаха.

Вълците не можеха да захапят кучетата ми за вратовете заради нашийниците с шипове. В тази първа схватка моите кучета повалиха незабавно един от вълците с мощните си челюсти. Стрелях и повалих още един.

Но глутницата бе обкръжила кучетата. Докато стрелях отново и отново, презареждах възможно най-бързо и се стараех да не улуча моите животни, видях как по-малкото куче пада със счупени задни крака. Кръв струеше по снега; второто се отдръпна от глутницата, която се опитваше да изяде умиращото животно, но след две минути те разкъсаха корема му и го убиха.

Те бяха мощни зверове, както казах вече, тези мастифи. Сам ги бях отгледал и обучил. И всеки от тях тежеше близо сто килограма. Аз винаги ловувах с тях и въпреки че сега говоря за тях като за кучета, тогава ги знаех по имена и когато ги видях да умират, за първи път разбрах с какво се бях захванал и какво можеше да се случи.

Бяха минали едва няколко минути.

Четири вълка лежаха мъртви. Друг бе смъртоносно осакатен. Оставаха три, един, от които бе спрял да пирува дивашки с месото на кучетата и бе втренчил косо разположените си очи в мен.

Стрелях с винтовката, не улучих, стрелях с мускета и кобилата ми се вдигна на задни крака, когато вълкът се стрелна към мен.

Като на пружини другите вълци се обърнаха и зарязаха прясната плячка. Дръпнах силно юздите и оставих кобилата си да препусне на воля право към прикритието на гората.

Не се огледах назад дори когато чух ръмженето и щракането на челюсти. Но после усетих как зъбите одраскаха глезена ми. Грабнах другия мускет, обърнах се наляво и стрелях. Вълкът като че се изправи на задните си крака, но изчезна твърде бързо от поглед и кобилата ми отново се вдигна на задни крака. Едва не паднах. Усетих как задните й крака поддават под мен.

Почти бяхме стигнали гората и аз скочих от гърба й преди тя да се строполи на земята. Имах още една заредена пушка. Обърнах се, хванах я здраво с две ръце, прицелих се право в скачащия върху ми вълк и пръснах горната част на черепа му.

Останаха две животни. Кобилата надаваше дълбоко, гръмовно цвилене, което се издигна до рев и писък — най-ужасният звук, който бях чувал да издава нещо живо. Двата вълка я бяха заръфали.

Стрелнах се по снега — усещах колко е твърда каменистата земя под мен, и успях да стигна до дърветата. Ако успеех да презаредя, можех да ги застрелям оттам. Но нямаше нито едно дърво с достатъчно ниски клони, че да могат да ми служат за опора.

Скочих нагоре, като се опитвах да се покатеря, краката ми се подхлъзнаха по ледената кора и паднах долу, а вълците приближаваха. Нямаше време да презаредя единствената останала ми пушка. Оставаха ми млатилото и мечът — боздуганът отдавна бе загубен.

Мисля, че щом с мъка се изправих на крака, разбрах, че сигурно ще умра. Но и през ум не ми мина да се предавам. Бях се побъркал, побеснял. Почти с ръмжене се изправих лице в лице със зверовете и погледнах по-близкия вълк право в очите.

Разкрачих се, за да се закотвя. Стиснал млатилото в лявата си ръка, извадих меча. Вълците спряха. Първият, след като се взря в мен, наведе глава и се дръпна няколко крачки встрани. Другият чакаше, сякаш чакаше някакъв невидим знак. Първият отново ме погледна, пак с онова обезпокоително спокойствие, и се хвърли напред.

Замахнах с млатилото и топката с шипове се завъртя в кръг. Чувах собственото си ръмжащо дишане и усетих, че подгъвам колене, като че се готвя да скоча напред. Прицелих се с млатилото отстрани на челюстта на звяра, халосах я с всичка сила и само я одрасках.

Вълкът се стрелна назад, а вторият затича в кръг около мен — пристъпваше към мен с танцова стъпка и се отдръпваше. И двата скочиха достатъчно близо, че да ме накарат да завъртя млатилото и да размахам меча, а после отново избягаха.

Не зная колко време продължи това, но разбрах стратегията. Те смятаха да ме изтощят и притежаваха силата да го направят. За тях се бе превърнало в игра.

Аз се въртях, мушках, отбранявах се и едва не падах на колене. Вероятно това е продължило не повече от половин час. Но такова време няма как да се измери.

Краката ми поддаваха, и аз предприех един отчаян последен рискован ход. Замрях неподвижно с оръжията от двете ми страни. И този път те ме нападнаха, точно както се и надявах.

В последния миг замахнах с млатилото, усетих как кълбото строшава костта, видях как главата се отмята нагоре, надясно, и с широкото острие на меча прерязах вълчето гърло.

Другият обаче беше до мен. Усетих как зъбите му се забиха в брича ми. За миг щеше да изтръгне крака ми от ставата, но аз разцепих муцуната му отстрани и му разрязах окото. Кълбото на млатилото се стовари върху него. Вълкът се строполи. Аз отскочих назад, отново имах достатъчно пространство за меча и го забих право в гърдите на звяра — чак до дръжката, — а после го извадих.

Това беше краят.

Глутницата бе мъртва. Аз бях жив.

Единствените звуци в пустата заснежена долина бяха собственото ми дишане и гръмовният писък на моята умираща кобила, просната на метри от мен.

Не съм убеден, че бях с всичкия си. Не съм убеден, че онова, което минаваше през ума ми, бяха мисли. Исках да падна в снега, ала се отдалечавах от мъртвите вълци и вървях към своята агонизираща кобила.

Щом се приближих до нея, тя вдигна глава, помъчи се да се изправи на предни крака и отново изцвили — пронизително, гръмовно, умоляващо. Звукът отекна в планините, сякаш стигна до небето. А аз се взирах в нея, взирах се в тъмното й, съсипано тяло на фона на снежната белота, в мъртвите задни бутове и ритащите предни крака, в носа, издигнат към небето, прилепените назад уши и огромните невинни очи, които се подбелиха, когато разтърсващият вик се изтръгна от нея. Тя приличаше на насекомо, наполовина размазано на пода, ала не беше насекомо. Тя беше моята съпротивляваща се, страдаща кобила. Тя се опитваше да стане отново.

Свалих пушката от седлото. Заредих я. И докато тя лежеше и отмяташе глава и се мъчеше напразно да се изправи отново с пронизително цвилене, аз я прострелях в сърцето.

Сега тя изглеждаше добре. Лежеше мъртва и неподвижна и кръвта й изтичаше, а долината бе притихнала. Аз треперех. Чух как от мен се изтръгва грозен задавен звук, видях как повръщано се изля в снега и чак тогава разбрах, че е моето. Вонята на вълк и мириса на кръв ме обгръщаха. А когато се опитах да вървя, едва не се строполих.

Но без да спра дори и за миг, аз отидох сред мъртвите вълци и се върнах при онзи, който едва не бе ме убил — последният, метнах го на раменете си и поех по пътя към дома.

Отне ми може би два часа.

Отново не знам. Но каквото и да бях научил или усетил, докато се биех с вълците, продължаваше да се случва в ума ми и докато вървях. Всеки път, колчем залитнех и паднех, нещо в мен закоравяваше и ставаше по-лошо.

Когато стигнах портите на замъка, мисля, че не бях Лестат. Все още бях някой друг, когато влязох с клатушкане в голямата зала с вълка на раменете — сега топлината на трупа беше силно намаляла и внезапно лумналият огън дразнеше очите ми. Бях смъртно изтощен.

И въпреки че заговорих, щом видях братята ми да стават от масата, а майка ми да потупва баща ми, който вече беше ослепял и искаше да разбере какво става, не знам какво съм казал. Знам, че гласът ми беше много глух, и че имах усещане, че описвам съвсем простичко случилото се.

„И после… И после…“ — нещо такова.

Но брат ми Огюстен изведнъж ме накара да дойда на себе си. Той дойде при мен, огряван от светлината на огъня зад гърба му, и съвсем отчетливо прекъсна тихите ми монотонни думи със своите:

— Ти, копеленце — рече той студено. — Ти не си убил осем вълка!

На лицето му бе изписана грозна погнуса.

Но ето какво бе забележителното — още щом произнесе тези думи, той по някакъв начин разбра, че е сгрешил.

Може би по моя поглед. Може би по възмутеното мърморене на майка ми или по това, че другият ми брат изобщо не се обаждаше. Сигурно по лицето ми. Каквато и да бе причината, случи се почти мигновено и той доби странно смутен вид.

Започна да дърдори нещо — как не било за вярване и как сигурно едва не са ме убили, и дали прислугата да не ми стопли бульон незабавно, и всякакви такива, ала полза никаква. Онова, което се бе случило в онзи единствен миг, бе непоправимо и изведнъж се намерих сам на леглото в стаята си. Кучетата не бяха в него с мен, както винаги през зимата, защото те бяха мъртви, и въпреки че камината не беше накладена, аз се наврях, мръсен и окървавен, под завивките и потънах в дълбок сън.

Не напуснах стаята си дни наред.

Знаех, че селяните са се изкачили в планината, намерили са вълците и са ги донесли в замъка, защото Огюстен дойде и ми го разказа, но аз не отговорих.

Измина може би седмица. Когато можех да понеса присъствието на други кучета около себе си, слязох в моя кучкарник и доведох две кученца, вече едри животни, да ми правят компания. Нощем спях между тях.

Слугите идваха и си отиваха. Но никой не ми досаждаше.

А после майка ми тихо, почти крадешком, се промъкна в стаята ми.

2

Беше вечер. Аз седях на леглото, едното от кучетата се бе изтегнало до мен, а другото — под коленете ми. Камината пламтеше.

И ето, най-сетне майка ми дойде, както сигурно би трябвало да очаквам.

Познах я по особеното движение в мрака и докато, ако някой друг бе дошъл при мен, аз щях да му кресна „Махай се“, на нея не казах нищичко.

Питаех към нея огромна и непоколебима обич. Не мисля, че някой друг изпитваше същото. И онова, което винаги ме караше да милея за нея, беше, че тя никога не казваше нищо обикновено.

„Затвори вратата“, „Изяж си супата“, „Мирувай“ — подобни неща никога не бяха се отронвали от устните й. Тя непрекъснато четеше — всъщност беше единствената в семейството, която имаше някакво образование, и когато проговореше, то бе наистина, за да каже нещо. Затова сега не ме подразни.

Напротив — тя възбуди любопитството ми. Какво щеше да каже и дали бе мислимо то да ме засяга? Не бях искал да дойде, дори не бях се сещал за нея, и не се извърнах от огъня, за да я погледна.

Но между нас съществуваше силно разбиране. Когато се бях опитал да избягам от тази къща и ме доведоха обратно, тъкмо тя ми показа как да се освободя от последвалата болка. Тя бе направила чудеса за мен, въпреки, че никой около нас никога не забеляза.

Първата й намеса дойде, когато бях на дванайсет и старият енорийски свещеник, който ме беше карал да наизустявам поезия и ме бе научил да чета някой и друг химн на латински, искаше да ме прати на училище в близкия манастир.

Баща ми отказа — можело да науча всичко нужно и у дома. Но майка ми се надигна от своите книги, за да поведе шумна и гръмогласна битка с него. Щял съм да отида, заяви тя, ако искам. Продаде един от накитите си, за да плати за учебниците и облеклото ми. Всичките си накити бе наследила от една своя италианска баба и всеки от тях си имаше история, и това бе тежко за нея. Но го направи незабавно.

Баща ми се разсърди и й напомни, че ако това се бе случило преди той да ослепее, волята му несъмнено щеше да се наложи. Братята ми го увериха, че най-малкият му син няма да отсъства задълго. Щях да дотичам у дома веднага щом ме накарат да правя нещо, което не искам.

Е, аз не дотичах у дома. Влюбих се в манастирското училище.

Влюбих се в параклиса и в химните, в библиотеката с хилядите стари книги, камбаните, които разпределяха деня, вечно повтарящите се ритуали. Обичах чистотата на това място, обичах съкрушителния факт, че всичко тук бе добре пазено и поддържано, че работата в огромната къща и в градините никога не свършваше.

Когато ме наказваха, което не се случваше често, ме обземаше възторжено щастие, защото за пръв път през живота ми някой се мъчеше да ме направи добър човек, който може да се учи.

След месец обявих призванието си. Исках да вляза в ордена. Исках да прекарам живота си в тази безупречна обител, в библиотеката — да пиша на пергаменти и да се уча да чета древните книги. Исках да ме затворят завинаги с хората, които вярваха, че аз можех да бъда добър, ако поискам.

Там ме харесваха. И това бе съвсем необичайно. Там не правех останалите хора нещастни или сърдити.

Игуменът веднага писа на баща ми, за да му поиска разрешение. И, честно, мислех си, че баща ми ще се радва да се отърве от мен.

Но три дни по-късно братята ми пристигнаха, за да ме отведат у дома със себе си. Плаках и се молех да остана, но игуменът не можеше да направи нищо.

И още щом пристигнахме в замъка, моите братя ми взеха книгите и ме заключиха. Не разбирах защо се сърдят толкова. Намекваше ми се, че по някаква причина съм се държал като глупак. Не спирах да плача. Обикалях неспирно в кръг, удрях разни неща с юмрук и ритах вратата.

После брат ми Огюстен започна да идва и да ми говори. Отначало говореше със заобикалки, но най-накрая стана ясно, че нито един член на велика френска фамилия нямало да стане беден монах учител. Как съм могъл да схвана всичко толкова погрешно! Били ме изпратили да се науча да чета и пиша. Защо трябвало вечно да навлизам в крайности? Защо съм се държал тъй, както е присъщо на дивите животни?

Що се отнася до това да стана свещеник с истински перспективи в Църквата, е, аз бях най-малкият син в семейството, нали така? Трябвало да помисля за задълженията си към своите племеннички и племенници.

Всичко това в превод значеше следното: „Ние нямаме пари, за да ти осигурим истинска църковна кариера, да те направим епископ или кардинал, както подобава на нашия ранг, затова ще трябва да преживееш живота си тук като невежа и просяк. Влез в голямата зала и поиграй шах с баща си.“

След като проумях това, аз се разридах на масата за вечеря и замънках думи, които никой не разбираше — че тази наша къща била хаос, и заради това ме отпратиха в стаята ми.

После майка ми дойде при мен.

Тя каза:

— Ти не знаеш какво е хаос. Защо използваш такива думи?

— Знам — възразих. Започнах да й описвам мръсотията и разрухата, която цареше навсякъде тук, и да й разказвам как е било в манастира — чист и подреден, място, където, ако си наумиш, можеш да постигнеш нещо.

Тя не го оспори. И колкото и малък да бях, знаех, че тя приема топло необичайните неща, които й говорех.

На следващото утро тя ме заведе на пътешествие.

Яздихме половин ден, докато стигнем внушителния замък на един благородник, наш съсед. Там ме отведоха в кучкарника и тя ми каза да си избера любимци от няколко новородени кученца — мастифи.

Никога не бях виждал нещо толкова нежно и умилително като тези мъничета. А големите кучета приличаха на сънени лъвове, докато ни наблюдаваха. Просто величествени.

Бях толкова развълнуван, че не можех да направя избор. Взех мъжкото и женското кученца, които благородникът ме посъветва да избера — по целия обратен път до вкъщи ги крепих в една кошница в скута си.

А след месец майка ми ми донесе и първия мускет кремъклия и ми даде първия добър кон за езда.

Тя никога не ми каза защо е направила всичко това. Но аз самичък разбрах какво ми е дала. Отгледах кучетата, обучих ги и те сложиха началото на голям кучкарник.

С тези кучета станах истински ловец и на шестнайсетгодишна възраст заживях на полето.

Но у дома аз повече отвсякога дразнех всички. В действителност никой не искаше да ме слуша, когато говорех за възстановяване на лозята или ново засяване на зарязаните ниви, или че трябва да накараме арендаторите да престанат да крадат от нас.

Нищо не можех да променя. Тихите приливи и отливи на живота без промяна ми се струваха същинска смърт.

Ходех на църква на всички празници, само за да наруша монотонността на живота. А когато се провеждаха селските панаири, аз винаги бях там, жаден за малките спектакли, които по друго време не можех да гледам — гледах какво ли не, само да се наруши рутината.

Можеха да са все същите стари жонгльори, мимове и акробати от миналите години, но нямаше значение. Все беше нещо повече от смяната на сезоните и празните приказки за отминала слава.

Но онази година, тази, в която навърших шестнайсет, дойде трупа италиански актьори с шарена каруца, отзад, на която издигнаха най-сложната сцена, която бях виждал някога. Изиграха старата италианска комедия с Панталоне и Пулчинела, с младите любовници Лелио и Изабела, със стария доктор и всички стари номера.

Гледах я в захлас. Никога не бях виждал нищо подобно — нейното остроумие, пъргавината, жизнеността. Влюбих се в нея дори и когато думите вървяха толкова бързо, че не можех да ги разбера.

Когато трупата приключи и събра каквото можа от тълпата, аз се завъртях около тях в кръчмата и ги почерпих всичките с вино, което всъщност не можех да си позволя, само и само да мога да поговоря с тях.

Чувствах неизразима обич към тези мъже и жени. Те ми обясниха как всеки актьор играел ролята си до живот и как не използвали запаметени думи, а импровизирали всичко на сцената. Ти знаеш името си и героя си и го разбираш, и го караш да говори и действа така, както е редно според теб. В това беше гениалността на представлението.

Наричаше се комедия дел арте.

Бях омагьосан. Влюбих се в момичето, което играеше Изабела. Влязох във фургона с актьорите и огледах всички костюми и рисувания пейзаж, и когато отново пиехме в кръчмата, те ми позволиха да изиграя Лелио, младия любим на Изабела, и ми ръкопляскаха, и казаха, че имам дарба. Можех да го изиграя също като тях.

Отначало мислех, че това са само ласкателства, но по някакъв много истински начин нямаше значение дали са ласкателства или не.

На другата сутрин, когато фургонът им потегли от селото, аз бях вътре в него. Бях се скрил отзад, с няколкото монети, които успях да спестя, и всичките ми дрехи, вързани в едно одеяло. Щях да стана актьор.

Сега, за Лелио в старата италианска комедия се предполага, че е доста красив — той е любовникът, както обясних, и не носи маска. Ако има и обноски, достойнство, аристократично държание — толкова по-добре, защото това влиза в ролята.

Е, трупата реши, че съм благословен с всички тези неща. Те незабавно ме обучиха за следващото си представление. И в деня, преди да го изиграем, аз обиколих града — несъмнено много по-голямо и интересно място от нашето село — да известя за пиесата заедно с останалите.

Бях в рая. Но нито пътешествието, нито подготовката, нито другарството с колегите актьори можеха да се сравнят с екстаза, който познах, когато най-сетне застанах на онази малка дървена сцена.

Впуснах се буйно да преследвам Изабела. Открих, че езикът ми реди стихове и остроумия, както никога не ми се беше случвало в живота. Чувах гласа си, който отекваше към мен сред тълпата. Наложи се едва ли не да ме извлекат насила от сцената, за да ме спрат, но всички знаеха, че това е голям успех.

Същата вечер актрисата, която играеше моята възлюбена, ми поднесе собствените си много специални и интимни похвали. Заспах в прегръдките й и последното, което си спомням, че тя каза, беше, че когато пристигнем в Париж, ще играем на панаира Сен Жермен и после ще напуснем трупата и ще останем в Париж да работим на булевард „Дю Тампл“, докато ни приемат в самата „Комеди Франсез“ и започнем да играем пред Мария Антоанета и крал Луи.

Когато на другата сутрин се събудих, нея я нямаше, както и всички останали актьори, а там бяха братята ми.

Никога не разбрах дали са подкупили приятелите ми, за да ме предадат, или просто са ги подплашили. По-скоро последното. Какъвто и да бе случаят, пак ме върнаха у дома.

Разбира се, семейството ми бе изпаднало в пълен ужас от постъпката ми. Да поискаш да станеш монах на дванайсет години е простимо. Но театърът носеше петното на дявола. Дори и на великия Молиер не бяха позволили християнско погребение. А аз бях избягал с трупа парцаливи италиански скитници, бях си боядисал лицето бяло и бях играл с тях на градски площад за пари.

Пребиха ме жестоко, и след като напсувах всички, пак ме пребиха.

Ала най-лошото наказание беше да видя изражението на лицето на майка ми. Дори не бях й казал, че заминавам. И бях я наранил — нещо, което досега не се бе случвало.

Но тя никога нищичко не каза за това.

Когато дойде при мен, тя ме слушаше как плача. Видях сълзи в очите й. И тя положи длан на рамото ми, което за нея си беше малко забележително.

Не й казах какво беше през тези няколко дни. Но мисля, че тя знаеше. Нещо вълшебно бе напълно загубено. И отново тя се възпротиви на баща ми. Тя сложи край на укорите, боя и ограниченията.

Сложи ме да седна до нея на масата. Отстъпваше ми, дори се обръщаше към мен и разговаряше, което бе напълно неестествено за нея, докато не усмири и разсея злобата на семейството.

Най-сетне, също както в миналото, тя извади още един свой накит и купи хубавата ловна пушка, която бях взел с мен, когато убих вълците.

Това бе превъзходно и скъпо оръжие и въпреки нещастието ми аз нямах търпение да го изпробвам. А тя додаде към нея и още един подарък — лъскава кестенява кобила със сила и скорост, каквито не познавах досега у животно. Но това бяха дреболии в сравнение с общата утеха, която ми даде майка ми.

Ала въпреки това горчилката в мен не утихна.

Никога не забравих какво беше, когато бях Лелио. Заради случилото се станах малко по-жесток и никога, никога повече не отидох на селския панаир. Проумях, че никога няма да се измъкна оттук, и, странно, когато отчаянието ми се задълбочи, аз станах по-полезен.

Когато станах на осемнайсет, аз сам внушавах страх от Бога на слугите и арендаторите. Сам осигурявах прехраната ни. И по някаква странна причина това ми носеше удовлетворение. Не зная защо, но обичах да седя на масата и да размишлявам, че всички там ядат онова, което аз съм донесъл.

И така, тези мигове ме бяха привързали към майка ми. Тези мигове ни бяха дарили взаимна обич, незабелязвана и вероятно нямаща равна на себе си в живота на хората около нас.

И сега тя бе дошла при мен по това странно време, когато по причини, които сам не разбирах, аз не можех да понеса компанията на нито един друг човек.

Вперил очи в огъня, аз едва я видях как сяда и потъва в сламеника до мен.

Тишина. Само пукотът на огъня и дълбокото дишане на спящите кучета до мен.

После я погледнах бегло и се сепнах.

Тя бе боледувала с кашлица цяла зима и сега изглеждаше наистина болнава, а красотата й, която винаги бе била много важна за мен, за пръв път изглеждаше уязвима.

Лицето й беше ъгловато, скулите й — съвършени, много високи и широко разположени, но изящни. Линията на челюстта й бе силна, ала много изящна и женствена. И имаше много ясни кобалтовосини очи, обрамчени с гъсти пепеляви ресници.

Ако в нея имаше някакъв недостатък, то това вероятно беше, че всичките й черти бяха твърде дребни, като на котенце, и я правеха да изглежда като момиче. Очите й се смаляваха дори още повече, когато се ядоса, а въпреки че устните й бяха сладки, често имаха твърдо изражение. Не се извиваха надолу, изобщо не бяха изкривени — бяха като малка розова роза на лицето й. Но бузите й бяха много гладки, а лицето — тясно и когато изглеждаше много сериозна, устата й, без изобщо да се променя, кой знае защо изглеждаше злобна.

Сега бе леко измършавяла. Но на мен пак ми изглеждаше красива. Тя все още беше красива. Обичах да я гледам. Косата й беше гъста и руса, и това бях наследил от нея.

Всъщност аз й приличам, поне повърхностно. Но моите черти са по-едри и по-груби, а устата ми е по-подвижна и може понякога да бъде много злобна. И в моето изражение си личи чувството ми за хумор, наклонността ми към пакости и почти истеричен смях, които винаги съм притежавал, без значение колко съм нещастен. Тя не се смееше често. Можеше да изглежда съвсем студена. Ала в нея винаги имаше мъничко момичешка сладост.

Е, аз я погледнах, щом тя седна на леглото ми — дори се втренчих в нея, предполагам — и тя незабавно ми заговори.

— Знам как е — каза ми тя. — Ти ги мразиш. Заради онова, което си преживял, и което те не знаят. Липсва им въображение да си представят какво ти се е случило горе в планината.

Усетих студена наслада в тези думи. Мълчаливо й признах, че го е разбрала съвършено.

— Същото беше и с мен първия път, когато родих дете — продължи тя. — Дванайсет часа се гърчих в агония и болката ме държеше в клопка, знаех, че единственото освобождение е раждането или собствената ми смърт. Когато всичко свърши, аз държах в прегръдките си твоя брат Огюстен, но не исках никой друг да припарва до мен. И не беше, защото ги обвинявах. Беше само заради това, че бях страдала така час подир час, влязох в кръга на ада и се върнах пак. Те не бяха попадали в кръга на ада. И се почувствах напълно спокойна. В тази обичайна случка, във вулгарния акт на раждането аз разбрах какво е пълната самота.

— Да, това е — отвърнах. Бях леко потресен.

Тя не отговори. Щях да се изненадам, ако беше отговорила. След като каза онова, което имаше да казва, тя нямаше намерение да води разговор. Но положи длан на челото ми — нещо твърде необичайно за нея — и когато отбеляза, че след толкова време аз все още съм облечен със същите окървавени ловджийски дрехи, аз също го забелязах и осъзнах колко е извратено това.

Тя се умълча.

И докато седях там, загледан покрай нея в камината, аз исках да й кажа много неща, особено колко много я обичам.

Но бях предпазлив. Тя имаше обичая да ме срязва, когато й говоря, и към обичта ми се примесваше силна обида към нея.

Цял живот я бях гледал как чете италиански книги и пише писма на хора в Неапол, където бе израсла, ала й липсваше търпение дори да научи мен или братята ми на азбуката. И нищо не се промени, след като се върнах от манастира. Бях на дванайсет и не можех да прочета и напиша повече от няколко молитви и името си. Не можех да гледам книгите й, мразех нейната вглъбеност в тях.

И по някакъв неясен начин мразех това, че само моята огромна болка можеше да изтръгне от нея мъничко топлина или интерес.

Ала тя беше моят спасител. И нямаше никого, освен нея. А на мен ми беше омръзнало да бъда сам, сигурно колкото на всеки млад човек.

Сега тя бе тук, извън границите на нейната библиотека, и бе грижлива към мен.

Най-сетне се убедих, че тя нямаше да стане и да си тръгне, и й заговорих.

— Майко — рекох с нисък глас, — има и още нещо. Преди това да се случи, имаше моменти, когато чувствах ужасни неща — изражението й не се промени. — Искам да кажа, че понякога сънувам, че бих могъл да ги избия всичките — продължих. — В съня аз убивам братята си и баща си. Вървя от стая на стая и ги коля, както избих вълците. Усещам в себе си желанието да убивам…

— И аз също, сине — отвърна тя. — И аз също — и най-странната усмивка озари лицето й, когато ме погледна.

Наведох се напред и се вторачих в нея. Снижих глас.

— Виждам се как крещя, когато това се случва — продължих. — Виждам лицето си разкривено в гримаси и чувам как от мен се изтръгва рев. Устата ми е окръглена в съвършено О, и от мен изригват писъци, крясъци.

Тя кимна със същия разбиращ поглед, сякаш зад очите й гореше светлина.

— И в планината, майко, докато се биех с вълците… беше малко като това.

— Само малко? — попита тя.

Кимнах.

— Чувствах се като някой, различен от мен, когато убих вълците. И сега не знам кой е тук с теб — твоят син Лестат или онзи другият, убиецът.

Тя дълго мълча.

— Не — каза тя най-сетне. — Ти си убил вълците. Ти си ловецът, воинът. Ти си по-силен от всички тук, това е твоята трагедия.

Поклатих глава. Това бе вярно, ала нямаше значение. Не можеше да е причина за нещастие като това. Но каква полза да го казвам?

Тя извърна очи за малко, а после пак ме погледна.

— Но ти си много неща — продължи. — Не си само едно нещо. Ти си убиецът и мъжът. И не се поддавай на убиеца в теб само защото ги мразиш. Няма нужда да поемаш върху себе си бремето на убийството или лудостта, за да се освободиш от това място. Несъмнено трябва да има и други начини.

Последните две изречения ме поразиха силно. Тя бе стигнала до същественото. И изводите ме заслепяваха.

Винаги бях усещал, че не мога да бъда добро човешко същество и да се боря с тях. Да бъдеш добър означаваше те да те победят. Освен, разбира се, ако не откриех по-интересна идея за добротата.

Седяхме неподвижно известно време. И сякаш витаеше близост, необичайна дори за нас. Тя гледаше огъня и се почесваше през гъстата коса, свита на венец на тила й.

— Ти знаеш ли какво си представям аз — рече тя, като отново ме погледна. — Не толкова убийството им, колкото изоставянето, което напълно ги опозорява. Представям си как пия вино, докато се напия толкова, че съблека дрехите си и се изкъпя гола в планинските потоци.

Без малко да се разсмея. Но това бе благородно веселие. Погледнах нагоре към нея, за миг несигурен дали я чувам правилно. Но тя бе произнесла тези думи, и не беше приключила.

— А после си представям как отивам в селото — продължи, — влизам в кръчмата и замъквам в леглото си всички мъже, които влизат там — грубияни, здравеняци, старци, момчета. Само лежа там и ги поемам, един след друг, и чувствам някакъв величествен триумф в това, някакво абсолютно освобождение, без да мисля какво се случва с баща ти и с братята ти, дали са живи или мъртви. В този миг аз съм напълно аз. На никого не принадлежа.

Бях твърде шокиран и изумен, за да кажа нещо. Но и това бе ужасно, ужасно весело. Когато си помислих за баща ми и братята ми и надутите дюкянджии в селото и как те биха откликнали на подобно нещо, направо щях да си умра от смях.

Ако и да не се засмях на глас, това беше сигурно защото образът на голата ми майка ме караше да мисля, че не бива. Но и не можах да си замълча съвсем. Позасмях се и тя кимна с полуусмивка. Вдигна вежди, сякаш за да каже: ние се разбираме.

Най-накрая избухнах в гръмотевичен смях. Тупах коляното си с юмрук и удрях главата си в дървената табла на леглото зад гърба ми. И тя самата без малко да се разсмее. Може би, по някакъв свой, безшумен начин, се смееше.

Любопитен момент. Някакво почти брутално чувство за нея като човешко същество, напълно отстранено от всичко, което я заобикаля. Ние наистина се разбирахме и цялата ми обида към нея нямаше кой знае какво значение.

Тя извади иглата от косата си и я остави да се посипе по раменете й.

След това седяхме мълчаливо може би час. Вече нямаше смях или разговори, само огънят пламтеше и тя беше до мен.

Тя се обърна, за да вижда огъня. Профилът й, изяществото на носа и устните й, бяха красиви за окото. После отново ме погледна и със същия равен глас, без излишни емоции, каза:

— Никога няма да напусна това място. Аз вече умирам.

Смаях се. Малкият шок отпреди бе нищо в сравнение с това.

— Ще преживея тази пролет — продължи тя, — а вероятно и лятото. Но няма да оцелея още една зима. Знам. Болката в белите ми дробове е твърде тежка.

Издадох тих, болезнен звук. Мисля, че се наведох напред и възкликнах:

— Майко!

— Не казвай нищо повече — отвърна тя.

Мисля, че мразеше да я наричат „майко“, но аз не можах да се сдържа.

— Исках само да го поверя на друга душа — каза тя. — Да го чуя на глас. Това напълно ме ужасява. Страхувам се.

Искаше ми се да хвана ръцете й, но знаех, че тя никога не би го позволила. Тя не обичаше да я докосват. Тя никога не прегръщаше никого. И затова се прегърнахме с погледи. Очите ми се изпълниха със сълзи, докато я гледах.

Тя ме потупа по ръката.

— Не мисли много за това — рече тя. — Аз не мисля. Само сегиз-тогиз. Но трябва да бъдеш готов да продължиш да живееш без мен, когато му дойде времето. Може да се окаже по-трудно за теб, отколкото мислиш.

Опитах се да кажа нещо, ала не можех да накарам думите да излязат от гърлото ми.

Тя си тръгна точно както бе дошла, безшумно.

И въпреки, че нищо не каза за дрехите ми, за брадата ми и за това колко ужасно изглеждам, тя изпрати слуги да ми донесат чисти дрехи, бръснач и топла вода и аз мълчаливо се оставих да се погрижат за мен.

3

Почувствах се малко поукрепнал. Спрях да мисля за случката с вълците и се замислих за майка си.

Замислих се за думите „напълно ме ужасява“ и не знаех как да ги разбирам, освен, че звучаха съвсем верни. И аз бих се чувствал по същия начин, ако умирах бавно. В планината с вълците щеше да е по-добре.

Но имаше и нещо повече. Тя винаги бе била мълчаливо нещастна. Тя мразеше инерцията и безнадеждността на живота ни тук, също както и аз. И сега, след осем деца — три оживели и пет мъртви, тя умираше. Това бе краят за нея.

Реших да стана, ако от това тя щеше да се почувства по-добре, но когато се опитах, не можах. Мисълта за това, че тя умира, бе непоносима. Крачех много из стаята си, ядях донесената ми храна, но все още не отивах при нея.

Ала в края на месеца дойдоха посетители, за да ме измъкнат навън.

Майка ми влезе и каза, че трябва да приема търговците от селото, които искали да ме почетат, задето съм убил вълците.

— О, да вървят по дяволите — отвърнах.

— Не, трябва да слезеш долу — настоя тя. — Те ти носят дарове. А сега изпълни своя дълг.

Мразех всичко това.

Когато стигнах в залата, открих там богатите дюкянджии — всички мъже познавах добре и всичките се бяха пременили за случая.

Но сред тях имаше един поразителен младеж, когото не познах веднага.

Той беше може би мой връстник и доста висок и когато погледите ни се срещаха, си спомних кой е той. Никола дьо Ланфан, когото бяха пратили да учи в Париж, най-големият син на манифактуриста.

Сега той бе същинско видение.

Облечен в разкошно палто от брокат в розово и златно, той бе обут в пантофи със златни токове, а по яката му се стелеха пластове от италианска дантела. Само косата му си беше предишната, тъмна и много къдрава, и кой знае защо изглеждаше момчешки, въпреки че беше вързана с изящна копринена панделка.

Всичко това беше парижка мода — от онази, която минаваше възможно най-бързо през местната поща.

А аз го посрещах в оръфана вълна, протрити кожени ботуши и пожълтяла дантела, кърпена седемнайсет пъти.

Поклонихме се взаимно, тъй като той очевидно беше говорителят на селото, и после той освободи от скромния му калъф от черен шевиот великолепно наметало от червено кадифе, подплатено с кожи. Разкошно нещо. Очите му със сигурност блестяха, когато ме погледна. Можеше да си помислите, че гледа суверен.

— Мосю, умоляваме ви да приемете това — каза той много искрено. — Най-фините кожи от вълците бяха използвани за подплатата, и решихме, че добре ще ви дойде за зимата това подплатено с кожи наметало, когато излизате на лов.

— И тези също, мосю — додаде баща му и извади прекрасно ушит чифт подплатени с кожи ботуши от черен велур. — За лова, мосю.

Бях леко слисан. Те ми поднасяха тези жестове най-любезно, тези мъже, които притежаваха богатство, за каквото аз само мечтаех, и ме почитаха като аристократ.

Взех наметалото и ботушите. Благодарих им по-прочувствено, отколкото някога бях благодарил на някого.

И чух как брат ми Огюстен каза зад гърба ми:

— Сега той ще стане направо невъзможен!

Усетих, че лицето ми се изчервява. Бе възмутително, че го каза в присъствието на тези мъже, но когато погледнах Никола дьо Ланфан, видях на лицето му най-предано изражение.

— И аз също съм невъзможен, мосю — прошепна ми той, когато го целунах на раздяла. — Някой ден ще ми позволите ли да дойда и да поговорим, и да ми разкажете как сте ги убили всичките? Само невъзможните могат да сторят невъзможното.

Никой от търговците никога не ми бе говорил така. За миг пак станахме момчета. И аз се разсмях гласно. Баща му се обезпокои. Брат ми спря да шепне, но Никола дьо Ланфан продължаваше да се усмихва с парижко хладнокръвие.

Щом те си тръгнаха, аз отнесох червеното кадифено наметало и велурените ботуши в стаята на майка ми.

Тя четеше, както винаги, докато много лениво си решеше косата. На слабата слънчева светлина, която влизаше през прозореца, аз за първи път забелязах сиви нишки в косите й. Казах й какво бе казал Никола дьо Ланфан.

— Защо той да е невъзможен? — попитах я. — Той го каза с чувство, сякаш означаваше нещо?

Тя се засмя.

— Значи нещо, и още как — рече тя. — Той е в немилост — за миг тя вдигна очи от книгата си и ме погледна. — Знаеш, че цял живот са го обучавали да бъде малка имитация на аристократ. Е, по време на първия си семестър като студент по право в Париж той, от всички възможни неща, се влюбил до полуда в цигулката. Като че чул италиански виртуоз, един от онези гении от Падуа, който е толкова велик, че хората разправят, че бил продал душата си на дявола. Е, Никола начаса зарязал всичко, за да взема уроци от Волфганг Моцарт. Продал си учебниците. Нищо не правел, само свирел ли свирел и накрая се провалил на изпитите. Той иска да стане музикант. Представяш ли си?

— И баща му не се побира в кожата си?

— Точно така. Дори потрошил инструмента, а ти знаеш какво означава скъпа стока за добрия манифактурист.

Усмихнах се.

— И значи сега Никола няма цигулка?

— Има цигулка. Той незабавно избяга в Клермон и си продаде часовника, за да си купи нова. Да, той си е невъзможен, а най-лошото от всичко е, че свири доста добре.

— Ти си го чувала?

Тя разбираше от добра музика. Бе израснала с нея в Неапол. А всичко, което бях слушал аз, бяха църковният хор и свирачите по панаирите.

— Чух го в неделя, когато отидох на литургия — рече тя. — Той свиреше в спалнята на горния етаж над дюкяна. Всеки можеше да го чуе и баща му го заплашваше, че ще му счупи ръцете.

Тази жестокост ме накара да ахна. Бях напълно омагьосан! Мисля, че вече го обичах заради това, че се занимава с това, което иска.

— Разбира се, никога нищо няма да излезе от него — продължи тя.

— Но защо?

— Много е стар. Не можеш да се заловиш с цигулката на двайсет години. Но какво ли знам аз? Той свири вълшебно по свой собствен начин. И може би ще успее да продаде душата си на дявола.

Разсмях се малко нервно. Това звучеше трагично.

— Но защо не слезеш в селото и не се сприятелиш с него? — предложи тя.

— Защо, по дяволите, трябва да го правя? — попитах.

— Лестат, моля ти се! На братята ти ще им е много неприятно. А старият търговец ще се побърка от радост. Синът му — и синът на маркиза.

— Това не са достатъчно основателни причини.

— Той е бил в Париж — каза тя и се взря продължително в мен. После се върна към книгата си, като от време на време лениво разресваше коси.

Гледах я как чете и ми беше чоглаво. Исках да я попитам как е, дали този ден кашлицата й е много тежка. Но не можех да повдигна темата пред нея.

— Слез долу и поговори с него, Лестат — рече тя, без да ме погледне повече.

4

Отне ми седмица, докато се реша да потърся Никола дьо Ланфан.

Сложих си подплатеното с кожи червено кадифено наметало и подплатените с кожи велурени ботуши и тръгнах по лъкатушната главна улица на селото към кръчмата.

Бащиният дюкян на Никола се намираше точно срещу кръчмата, но нито видях, нито чух Никола.

Нямах пари за повече от една чаша вино и не бях сигурен какво точно да предприема, когато кръчмарят излезе, поклони ми се и сложи пред мен бутилка от най-доброто си отлежало вино.

Разбира се, тези хора винаги се бяха отнасяли към мен като към сина на господаря. Но сега виждах, че всичко се е променило заради вълците, и странно, от това се почувствах още по-самотен, отколкото обикновено.

Ала щом си налях първата чаша, Никола се появи — ярък цветен проблясък в отворената врата.

Не беше толкова пременен като предния път, слава Богу, ала все пак всичко около него лъхаше на богатство. Коприна, кадифе и чисто нова кожа.

Но беше зачервен, все едно е тичал, а косата му беше разбъркана от вятъра, очите — изпълнени с възбуда. Той ми се поклони, изчака да го поканя да седне и ме попита:

— Какво беше, мосю, да убиете вълците? — сгъна ръце върху масата и се вторачи в мен.

— Защо не ми разкажете вие какво е в Париж, мосю? — отвърнах и веднага се усетих, че е прозвучало подигравателно и грубо. — Извинете — додадох начаса. — Наистина бих искал да знам. В университета ли учихте? Наистина ли сте учили при Моцарт? С какво се занимават хората в Париж? За какво говорят? Какво мислят?

При тази канонада от въпроси той се засмя тихичко. И аз трябваше да се засмея. Махнах да донесат още една чаша и бутнах бутилката към него.

— Кажете ми — продължих, — ходихте ли в Париж на театър? Гледахте ли „Комеди Франсез“?

— Много пъти — отвърна той леко презрително. — Но чуйте, дилижансът ще дойде всяка минута. Ще се вдигне твърде много шум. Окажете ми честта да ви почерпя с вечеря в отделна стая горе. Много бих желал…

И преди да успея да възразя любезно, той вече поръчваше всичко. Отведоха ни горе в неугледна, ала уютна стаичка.

Почти никога не бях влизал в малки, облицовани с дърво стаи и веднага се влюбих в тази. Масата бе наредена за вечерята, която щяха да донесат по-късно, огънят наистина я сгряваше, за разлика от пламтящите камини в нашия замък, а дебелите стъкла на прозореца бяха достатъчно чисти, че да се вижда синьото зимно небе над заснежените планини.

— Сега ще ви разкажа всичко, което искате да знаете за Париж — каза той любезно, като ме изчакваше да седна пръв. — Да, наистина посещавах университета — той се подсмихна, сякаш всичко това бе достойно за презрение. — И наистина учих при Моцарт, който би ми казал, че съм безнадежден, ако нямаше нужда от ученици. А сега, откъде желаете да започна? От вонята на града, или от адския му шум? От гладните тълпи, които те обкръжават навсякъде? От крадците във всяка уличка, готови да ти прережат гърлото?

Махнах с ръка, за да млъкне за всичко това. Усмивката му бе съвсем различна от тона му, държанието му бе открито и приятно.

— Наистина голям парижки театър… — казах аз. — Опишете ми го… Какво представлява?

Мисля, че прекарахме в тази стаичка цели четири часа само в пиене и приказки.

Той рисуваше схеми на театрите върху плота на масата с мокър пръст, описваше пиесите, които е гледал, прочутите актьори, къщичките по булевардите. Скоро описваше цял Париж и бе забравил за цинизма — любопитството ми го разпалваше, докато говореше за Ил дьо ла Сите и Латинския квартал, Сорбоната, Лувъра.

Продължихме с по-абстрактни неща — как вестниците описват събитията, как неговите приятелчета — студенти, се събират по кафенетата, за да спорят. Той ми каза, че мъжете са неспокойни и са разлюбили монархията. Че искат промяна във властта и няма много дълго да мируват. Разказа ми за философите — Дидро, Волтер, Русо.

Не разбирах всичко, което ми казваше. Но с бързата си, понякога саркастична реч, той ми изгради чудесна пълна картина на случващото се.

Разбира се, не се изненадах да чуя, че образованите хора не вярваха в Бог, че безкрайно повече се интересуваха от науката, че аристокрацията е в голяма немилост, както и църквата. Това бяха времена на разума, не на суеверията, и колкото повече говореше той, толкова повече разбирах аз.

Скоро той обрисуваше Енциклопедията, големият сборник със знания под редакцията на Дидро. А после мина към салоните, в които е ходил, пиянските гуляи, вечерите му с актриси. Описа обществените балове в „Пале Роял“, където Мария Антоанета се появяваше до обикновените хора.

— Да ви кажа — рече той най-накрая — в тази стая всичко звучи адски по-добре, отколкото е в действителност.

— Не ви вярвам — рекох внимателно. Не исках той да млъкне, исках всичко това да продължава до безкрай.

— Тази епоха е светска, мосю — рече той и напълни чашите ни от новата бутилка вино. — Много опасна.

— Защо опасна? — прошепнах. — Край на суеверията? Какво по-добро от това?

— Говорите като истински човек на осемнайсети век, мосю — рече той с леко меланхолична усмивка. — Но никой вече нищо не цени. Модата е всичко. Дори и атеизмът е мода.

Аз винаги бях имал светско мислене, но не по някаква философска причина. Никой в моето семейство не вярваше или някога бе вярвал много в Бога. Разбира се, твърдяха, че вярват и ходехме на литургия. Но това бе по задължение. Истинската набожност отдавна бе умряла в нашето семейство, както може би в семействата на хиляди аристократи. Дори и в манастира аз не вярвах в Господ. Вярвах в монасите около мен.

Опитах се да обясня това с прости думи, които не биха обидили Никола, защото в неговото семейство бе различно.

Дори и нещастният му алчен за пари баща (на когото тайно се възхищавах) бе пламенно набожен.

— Но могат ли хората да живеят без тези убеждения? — попита Никола почти тъжно. — Могат ли децата да се изправят срещу света без тях?

Започвах да разбирам защо той е толкова жлъчен и циничен. Той едва наскоро бе загубил тази стара вяра. И от това го болеше.

Но без значение колко смъртоносен бе неговият сарказъм, от него се изливаше силна енергия, неустоима страст. И това ме привличаше към него. Още две чаши вино и аз като нищо можех да изтърся нещо напълно нелепо.

— Аз винаги съм живял без убеждения — казах.

— Да, зная — отвърна той. — Помните ли историята за вещиците? Онзи път, когато плакахте край тяхната клада?

— Плакал съм за вещиците? — втренчих се в него озадачено. Но това събуди някакъв болезнен, унизителен спомен. Твърде много от моите спомени притежаваха тези качества. А сега трябваше да си спомня, че съм плакал за вещици. — Не помня — казах.

— Бяхме малки момчета. И свещеникът ни учеше на молитви. И той ни заведе да видим мястото, където едно време са изгаряли вещиците, старите колове и почернялата земя.

— А, онова място — потръпнах. — Онова ужасно, страшно място.

— Вие се разпищяхте и разплакахте. Изпратиха някого да доведе самата маркиза, защото бавачката ви не можеше да ви усмири.

— Бях ужасно дете — казах в опит да отхвърля темата. Разбира се, вече си спомнях — как пищях, как ме отнесоха у дома, кошмарите за кладите. Някой мокри челото ми и казва: „Лестат, събуди се.“

Но не се бях сещал за тази малка сцена от години. За самото място мислех всеки път, когато го приближавах — гъсталака от овъглени колове, образите на мъже, жени и деца, изгаряни живи.

Никола ме оглеждаше.

— Когато майка ви дойде да ви отведе, тя каза, че всичко това е било невежество и жестокост. Много бе сърдита на свещеника затова, че ни е разказвал старите предания.

Кимнах.

Последният ужас — да чуя, че те всички са умрели напразно, тези отдавна забравени хора от нашето собствено село, че са били невинни. „Жертви на суеверията — беше казала тя. — Истински вещици не са съществували.“ Нищо чудно, че аз бях пищял до безкрай.

— Но майка ми — каза Никола — разказваше друга история — че вещиците са били в съюз с дявола, че са поразявали посевите и преобразени като вълци са убивали овцете и децата…

— И няма ли светът да стане по-добър, ако вече никога никого не изгарят в името на Бога? — попитах. — Ако вече няма вяра в Бога, която да кара хората да си причиняват това един на друг? Каква е опасността в един светски свят, където подобни ужаси не се случват?

Той се наведе напред с палава бръчица на челото.

— Вълците не са ви ранили в планината, нали? — попита той игриво. — Не сте станали върколак, нали, мосю, без знанието на всички нас? — той погали поръбения с кожа край на кадифеното наметало, което още носех на раменете си. — Спомнете си какво казваше добрият отец — че в онези времена са изгорили доста много върколаци. Били са редовна заплаха.

Засмях се.

— Ако се превърна във вълк — казах, — ето какво мога да ви кажа. Няма да се мотая тук да трепя децата. Ще се махна от това селце, от тази мизерна пъклена дупка, където още плашат малки момченца с разкази за изгорени вещици. Ще хвана пътя за Париж и няма да се спра, докато не видя бастионите му.

— И ще откриете, че Париж е мизерна пъклена дупка — каза той, — където трошат кокалите на крадците на колелото за забавление на просташките тълпи на Плас дьо Грев.

— Не — отрекох. — Аз ще видя великолепен град, където великите идеи се раждат в умовете на народа, идеи, които тръгват напред, за да осветят тъмните ъгълчета на света.

— Ах, вие сте мечтател — каза той, ала беше възхитен. Когато се усмихнеше, бе повече от красив.

— И ще се запозная с хора като вас — продължих. — Хора, които имат мисли в главите и чевръсти езици, с които да ги огласяват, и ще седим по кафенетата, и ще пием заедно, и ще изпадаме в яростни словесни сблъсъци помежду си, и ще говорим до края на живота си, завладени от божествена възбуда.

Той посегна, обгърна врата ми с ръка и ме целуна. Едва не обърнахме масата, бяхме така блажено пияни.

— Моят господар, убиецът на вълци — прошепна той.

Когато донесоха третата бутилка вино, аз заразказвах за живота си както никога досега — какво е всеки ден да яздя в планините, да стигна толкова далеч, че да не виждам вече кулите на бащиния ми замък, да яздя над орната земя към мястото, където гората приличаше на обитавана от призраци.

Думите се заизливаха от мен, както се изливаха от него, и скоро вече разговаряхме за хиляда неща, които бяхме почувствали в сърцата си, разновидности на тайната самотност, и думите като че бяха важни думи, също както при онези редки разговори с майка ми. И когато започнахме да описваме нашите копнежи и недоволства, си казвахме нещата много прочувствено, като „Да, да“ и „Точно така“, и „Напълно наясно съм какво ми казваш“, и „Да, да, разбира се, усетил си, че не можеш да понасяш това“, и тъй нататък.

Още една бутилка и нови дърва в огъня. И аз замолих Никола да ми посвири на цигулката си. Той веднага хукна към тях да я донесе.

Вече беше късен следобед. Слънцето се бе спуснало и грееше през прозореца и огънят бе много жарък, бяхме много пияни. Така и не поръчахме храна. И мисля, че по-щастлив не съм бил през живота си. Лежах на грапавия сламеник на малкото легло с ръце под главата и го гледах как вади инструмента.

Той сложи цигулката на рамото си и започна да подръпва струните и да върти ключовете.

После вдигна лъка и го прокара рязко по струните, за да извлече първата нота.

Седнах и се облегнах на облицованата с ламперия стена и се взрях в него, защото не можех да повярвам в звуците, които чувах.

Той се втурна в песента. Изтръгваше нотите от цигулката, и всяка нота бе прозрачна и пулсираше. Очите му бяха затворени, устата — леко изкривена, долната му устна бе отпусната настрани и онова, което порази сърцето ми почти толкова, колкото и самата песен, бе начинът, по който сякаш се потапяше в музиката с цялото си тяло, за да притисне душата си като ухо до инструмента.

Никога не бях чувал подобна музика — нейната суровост, сила, забързаните сияйни потоци от ноти, които се изливаха от струните, докато той свиреше в унес. Той свиреше Моцарт и музиката притежаваше цялото веселие, бързина и чистата прелест на всичко, написано от Моцарт.

След като завърши, аз се взирах в него и усетих, че съм стиснал главата си.

— Мосю, какво има! — възкликна той почти безпомощно, и аз се изправих, и го обгърнах с ръце, и го целунах по двете бузи, целунах и цигулката.

— Престани да ме наричаш мосю — казах. — Казвай ми по име — отпуснах се на леглото, закрих лицето си с ръце и се разплаках, и щом започнах, не можех вече да спра.

Той седна до мен — прегръщаше ме и ме питаше защо плача, и въпреки че не можех да му кажа, аз виждах, че той е потресен от това, че музиката му има такова въздействие. Сега в него нямаше ни жлъч, ни горчилка.

Мисля, че тази вечер той ме отнесе у дома.

А на другата сутрин аз стоях на лъкатушната калдъръмена улица пред бащиния му дюкян и хвърлях камъчета по прозореца му.

Щом той подаде глава навън, казах:

— Искаш ли да слезеш и да продължим разговора си?

5

От този момент нататък, когато не ловувах, животът ми бяха Никола и „нашият разговор“.

Запролетяваше се, планините бяха изпъстрени със зелено, ябълковите градини отново оживяваха. А ние с Никола бяхме винаги заедно.

Правехме дълги разходки из скалистите склонове, ядяхме хляб и пиехме вино на огряната от слънцето трева, скитахме на юг из руините на стар манастир. Висяхме в покоите ми или понякога се изкачвахме на бойниците. И се връщахме в нашата стаичка в хана, когато бяхме твърде пияни и шумни и другите не можеха да ни понасят.

И докато седмиците се нижеха, всеки от нас все повече се разкриваше пред другия. Никола ми разказа за детството си в училище, за малките разочарования от ранните му години, за онези, което бе познавал и обичал.

А аз започнах да му разказвам за болките си — и най-сетне, за стария позор, когато избягах с италианските артисти.

До това се стигна една вечер, когато пак бяхме в кръчмата, пияни както обикновено. Всъщност бяхме стигнали онзи етап на пиянството, който двамата бяхме започнали да наричаме Златния миг, когато всичко имаше смисъл. Винаги се опитвахме да удължим този момент, а после неизбежно един от нас признаваше: „Вече не мога да ти следя мисълта, мисля, че Златният миг отмина.“

Тази вечер, докато гледах през прозореца луната, изгряла над планините, аз казах, че по време на Златния миг не е толкова ужасно, че не сме в Париж, че не се намираме в Операта или в „Комеди“ в очакване завесата да се вдигне.

— Ти и театрите на Париж — каза ми той. — За каквото и да говорим, ти пак започваш за театрите и актьорите…

Кафявите му очи бяха много големи и доверчиви. И дори и толкова пиян, той изглеждаше спретнат с червения си кадифен парижки редингот.

— Актьорите и актрисите създават вълшебство — казах аз. — Те творят на сцената. Те съчиняват, те създават.

— Чакай само да видиш потта, която струи по гримираните им лица под палещите прожектори — каза той.

— Ех, пак започваш — въздъхнах. — Точно ти, който си се отказал от всичко, за да свириш на цигулка.

Той изведнъж стана ужасно сериозен и извърна очи, сякаш изморен от собствените си борби.

— Така е — призна той.

Дори и сега цялото село знаеше, че между него и баща му се води война. Ники не желаеше да се върне в Париж, за да следва.

— Ти създаваш живот, когато свириш — казах. — Създаваш нещо от нищото. Сътворяваш нещо добро. И това за мен е благослов.

— Аз създавам музика и тя ме прави щастлив — каза той. — Какво толкова добро и благословено има в това?

При тези думи махнах с ръка, както вече неизменно посрещах неговия цинизъм.

— Толкова години преживях сред тези, които не създават нищо и не променят нищо — казах. — Актьорите и музикантите за мен са светци.

— Светци? — възкликна той. — Благослов? Доброта? Лестат, слисан съм от езика ти.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ти не разбираш. Говоря за характера на човешките същества, не за онова, в което вярват. Говоря за тези, които не биха приели безполезен живот, само защото им е бил отреден по рождение. Тоест, тези, които искат да станат нещо по-добро. Те се трудят, те се жертват, вършат нещо…

Това го трогна, а аз леко се изненадах, че съм го казал. Ала все пак чувствах, че с нещо съм го обидил.

— В това има благослов — продължих. — Има святост. И има ли Бог, няма ли, в него има доброта. Знам го така, както знам, че планините се издигат навън и че звездите светят.

Изглеждаше ми тъжен. И все още изглеждаше обиден. Но в момента аз не мислех за него.

Мислех за разговора, който бях провел с майка си, и за усещането ми, че аз не бих могъл да съм добър и да въстана срещу семейството си. Ала ако повярвах в казаното от мен…

И, сякаш четеше мислите ми, той ме попита:

— Но ти наистина ли вярваш във всичко това?

— Може би да, а може би не — отвърнах. Не издържах да го гледам толкова тъжен.

И мисля, че заради това, повече от всичко друго, му разказах цялата история за това как избягах с артистите. Разказах му неща, които на никого не бях казвал, дори и на майка си — за онези няколко дни и за щастието, което ми бяха донесли.

— И сега, как би могло да не е добро да даваш и да получаваш такова щастие? — попитах. — Ние съживихме онзи град, когато изиграхме нашата пиеса. Вълшебство, казвам ти. То може да лекува болните, може!

Той поклати глава. И разбрах, че има неща, които той иска да каже, ала от уважение към мен ги премълчава.

— Ти не разбираш, нали? — попитах.

— Лестат, грехът винаги е приятен — каза той сериозно. — Не го ли виждаш? Защо мислиш, че Църквата винаги е порицавала артистите? От Дионисий, бога на виното, произхожда театърът. Можеш да го прочетеш у Аристотел. А Дионисий е бил бог, който е подтиквал хората към поквара. Хубаво ти е било на онази сцена, защото тя е била безпътна и разюздана от вековното служение на бога на гроздето — и ти си вилнял по нея, въставайки срещу баща си…

— Не, Ники. Не, хиляди пъти не.

— Лестат, ние сме партньори в греха — усмихна ми се той най-накрая. — Винаги сме били. И двамата сме се държали лошо, и двамата сме заслужили лоша слава. Точно това ни свързва.

Сега бе мой ред да добия тъжен, обиден вид. А Златният миг си бе отишъл безвъзвратно — освен ако не се случеше нещо ново.

— Хайде — приканих го внезапно. — Вземай цигулката си, ще отидем някъде в гората, където музиката няма да събуди никого. Ще проверим дали в нея няма доброта.

— Ти си луд! — възкликна той, ала награби неотворената бутилка за гърлото и незабавно тръгна към вратата.

Следвах го по петите.

Когато той излезе от дома си с цигулката, каза:

— Да отидем там, където са изгаряли вещиците! Виж, луната е разделена точно по средата. Светло е. Ще танцуваме дяволския танц и ще свирим на духовете на вещиците.

Разсмях се. Трябваше да съм пиян, че да се навия на това.

— Ще върнем светостта на това място — рекох — с добра и чиста музика.

Много, много години бяха минали, откакто бях ходил на кладата на вещиците.

Луната беше достатъчно ярка, както бе казал той — виждаха се овъглените колове, наредени в мрачен кръг, и земята, на която нищо не растеше дори сто години след изгарянията. Новоизраслите фиданки на гората растяха надалече. И вятърът духаше на поляната, а горе, вкопчило се в скалистия склон, селото витаеше в мрака.

Обвя ме лек хлад, но това бе само сянка на болката, която бях изпитал като дете, когато чух ужасните думи „опечени живи“, когато си представях страданията им.

Бялото лице на Ники сияеше на бледите лъчи. Той веднага засвири циганска песен и затанцува в кръг, докато свиреше.

Аз седнах на един широк, изгорял пън и отпих от бутилката. И сърцераздирателното чувство ме обзе, както винаги, заедно с музиката. Какъв грях има тук, помислих си, освен цял живот да живея на това ужасно място? И съвсем скоро вече плачех, безмълвно и ненатрапчиво.

Въпреки че музиката сякаш не спираше, Ники ме заутешава. Седяхме един до друг, и той ми каза, че светът е пълен с неправди и че ние сме пленници, той и аз, на това отвратително кътче на Франция, и някой ден ще се изтръгнем от него. А аз се замислих за майка си в замъка горе в планината и тъгата ме скова, докато вече не издържах и Ники отново засвири и ми каза да танцувам и да забравя всичко.

Да, ето какво може да те накара музиката, искаше ми се да кажа. Това грях ли е? Как може да бъде зло? Тръгнах подире му, когато той затанцува в кръг. Нотите като че излитаха нагоре от цигулката и сякаш бяха направени от злато. Почти ги виждах как проблясват. Сега танцувах ли танцувах в кръг около него, а той се унесе в по-дълбока и по-безумна музика. Разперих подплатеното с кожи наметало като криле и отметнах глава, за да погледна луната. Музиката се издигаше навсякъде около мен като дим и лобното място на вещиците бе изчезнало. Останало бе само небето над нас, което се спускаше над планините.

След всичко това, в последвалите дни станахме още по-близки.

Но след няколко вечери се случи нещо съвсем необикновено.

Беше късно. Пак бяхме в кръчмата и Никола, който се разхождаше из стаята и жестикулираше театрално, заяви онова, което открай време се въртеше в умовете ни.

Че трябва да избягаме в Париж — дори и да нямаме пукнат грош, ще е по-добре, отколкото да останем тук. Дори и да живеехме в Париж като просяци! Трябваше да е по-добре.

Разбира се, това желание се бе натрупвало и у двамата.

— Е, може и да станем улични просяци, Ники — казах. — Защото проклет да съм, ако се направя на провинциалния братовчед сиромах, просещ в големите домове!

— Мислиш ли, че ще поискам това от теб? — попита той. — Говоря ти за бягство, Лестат. Да ги вбесим всичките до един.

Исках ли да продължа така? Бащите ни щяха да ни прокълнат. В края на краищата, целият ни живот тук бе безсмислен.

Разбира се, и двамата бяхме наясно, че да избягаме заедно щеше да е хиляди пъти по-сериозно от всичко, което бях правил досега. Вече не бяхме момченца, а мъже. Нашите бащи щяха да ни прокълнат, и това никой от нас не можеше да отмине със смях.

А и бяхме достатъчно големи, че да знаем какво значи нищета.

— Какво ще правя в Париж, когато огладнеем? — попитах. — Ще застрелвам плъхове за вечеря?

— Аз ще свиря на цигулка за грошове на булевард „Дю Тампл“, ако се наложи, а ти можеш да отидеш в театрите! — сега той вече наистина ме предизвикваше. Казваше ми: „Това твоето само приказки ли са, Лестат? С твоята външност, знаеш, ти за нула време ще попаднеш на сцената на булевард «Дю Тампл»!“

Бях във възторг от тази промяна в „нашия разговор“! Бях във възторг да го видя, че вярва, че ще успеем. Целият му цинизъм бе изчезнал, въпреки, че споменаваше думата „напук“ през десетина думи. Изведнъж изглеждаше възможно да го извършим.

И мисълта за безсмислието на живота ни тук започна да ни възпламенява.

Пак подех темата, че музиката и актьорството са добро, защото прогонват хаоса. Хаосът бе безсмислието на ежедневието, и ако трябваше да умрем сега, нашият живот нямаше да е нищо повече от безсмислица. Всъщност ми хрумна, че скорошната смърт на майка ми щеше да е безсмислена, и доверих на Никола какво ми е казала: „Аз съм напълно ужасена. Страх ме е.“

Е, ако в стаята бе настъпил Златния миг, той вече бе отминал. И започна да се случва нещо различно.

Би трябвало да го нарека Черния миг, но той все още бе приповдигнат и изпълнен с призрачна светлина. Говорехме припряно, проклинахме това безсмислие, и когато Никола най-сетне седна и захлупи глава в шепи, аз ударих няколко бляскави, яки глътки вино и започнах да крача и ръкомахам като него преди.

Осъзнах, докато го изказвах на глас, че дори и когато умрем, вероятно няма да намерим отговора на това защо изобщо сме живели. Дори и отявленият атеист вероятно си мисли, че след смъртта ще получи някакъв отговор. Тоест Бог ще е там или няма да има нищичко.

— Но просто е така — казах. — В онзи миг ние не правим никакво откритие! Просто преставаме да съществуваме! Преминаваме в нищото, без дори да разберем — виждах вселената, картина на слънцето, планетите, звездите, на черната безпределна нощ. И започнах да се смея.

— Разбираш ли! Никога няма да разберем защо, по дяволите, се е случило изобщо всичко това, дори и когато то свърши! — креснах на Никола, който се бе отпуснал на леглото, кимаше и пиеше вино от гарафа. — Ще умрем и няма и да разберем! Никога няма да разберем, и цялата тази безсмислица просто ще продължава ли продължава. А ние вече няма да сме нейни очевидци. Няма да притежаваме дори и тази мъничка сила — да й придаваме смисъл с разума си! Просто няма да ни има, ще сме мъртви, мъртви, мъртви, без дори да го знаем!

Ала бях престанал да се смея. Замрях и разбрах напълно какво говоря!

Нямаше Страшен съд, нямаше окончателно обяснение, нямаше миг на озарение, в който всички страшни неправди ще бъдат поправени и от всички ужаси ще дойде избавление.

Вещиците, изгорени на кладата, никога нямаше да бъдат отмъстени.

Никой никога нямаше да ни каже нищо!

Не, аз не го разбирах в онзи миг. Виждах го! И започнах да издавам един-единствен звук:

— О! — възкликнах отново. — О! — а после го повторих по-силно, и все по-силно и по-силно, и изтървах бутилката вино на пода. Хванах се за главата и продължавах да го повтарям, и виждах устата си, отворена в идеалния кръг, който бях описал на майка си, и продължавах да възклицавам: — О, о, о!

Повтарях го, сякаш имам силно хълцане и не мога да спра. А Никола ме награби, заразтърсва ме и заповтаря:

— Лестат, спри!

Не можех да се спра. Изтичах до прозореца, отворих го, протегнах навън тежката чашка и се загледах в звездите. Гледката им бе непоносима за мен. Непоносимо бе да гледам чистата празнота, безмълвието, пълната липса на всякакъв отговор, и нададох рев, а Никола ме дръпна от перваза и затвори прозореца.

— Ще се оправиш — повтаряше той отново и отново. Някой думкаше по вратата. Беше кръчмарят — питаше защо е нужно да се държим така.

— Сутринта ще си добре — настояваше Никола. — Просто трябва да поспиш.

Бяхме разбудили всички. Не можех да мирясам. Продължавах отново и отново да издавам същия звук. И изтичах от хана, следван от Никола по петите, и хукнах по селската улица към замъка, а Никола се мъчеше да ме настигне, нахълтах през портата и се качих в стаята си.

— Сън, от това имаш нужда — повтаряше ми той отчаяно. Лежах, обърнат към стената, запушил уши с ръце, а онзи звук продължаваше да се изтръгва от мен:

— О, о, о!

— Сутринта — рече той — всичко ще е по-добре.

Е, на сутринта не стана по-добре.

И на свечеряване също не стана по-добре, и всъщност с падането на мрака се влоши още повече.

Вървях, говорех и жестикулирах като доволен човек, но сякаш ме одираха. Треперех. Зъбите ми тракаха. Не можех да се спра. Взирах се с ужас във всичко около мен. Мракът ме ужасяваше. Гледката на старите доспехи в коридора ме ужасяваше. Взирах се в боздугана и млатилото, с които бях тръгнал подир вълците. Взирах се в лицата на братята ми. Взирах се във всичко и зад всяко съчетание на цвят, светлина и сенки виждах едно и също: смърт. Само че не смъртта, каквато си я бях представял преди, а смъртта, каквато я виждах сега. Истинската смърт, абсолютната смърт, неизбежна, необратима, която не разрешава нищо!

И в това състояние на непоносима възбуда аз започнах да правя нещо, което никога досега не бях вършил. Обръщах се към хората около мен и ги разпитвах безмилостно:

— Но ти вярваш ли в Бог? — питах брат ми Огюстен. — Как можеш да живееш, ако не вярваш!

— Но ти вярваш ли изобщо в нещо? — питах слепия си баща. — Ако знаеше, че умираш сега, в този миг, би ли очаквал да видиш Бог, или тъма? Кажи ми!

— Ти си побъркан, винаги си бил побъркан! — кресна той. — Вън от тази къща! Ще ни подлудиш!

Той се изправи, което му беше трудно — бе сакат и сляп, и се опита да ме замери с чашата си. Естествено, не уцели.

Не можех да погледна майка си. Не можех да припаря до нея. Не исках да я измъчвам с въпросите си. Слязох долу в кръчмата. Мисълта за лобното място на вещиците ми бе непоносима. Не бих отишъл към този край на селото за нищо на света! Запуших уши с длани и стиснах очи.

— Махайте се! — възкликнах при мисълта за онези, умрели просто така, без никога, никога да проумеят нещо.

И на втория ден не стана по-добре.

И в края на седмицата също нямаше подобрение.

Аз ядях, пиех, спях, но във всеки буден миг бях обзет от чиста паника и чиста болка. Отидох при селския свещеник и го попитах дали наистина вярва, че Тялото Христово присъства на олтара по време на освещаването. И след като чух мънкането му в отговор и видях страха в очите му, си тръгнах още по-отчаян отпреди.

— Но как живеете, как продължавате да дишате, и да се движите, и да вършите неща, когато знаете, че обяснение няма? — палех се аз най-накрая. А после Никола каза, че може би от музиката ще ми стане по-добре. Щеше да посвири на цигулката.

Плашех се от силата на преживяването. Но той отиде в овощната градина, и под слънчевите лъчи Никола изсвири всички песни, които знаеше. Аз седях със скръстени ръце и вдигнати колене, зъбите ми тракаха, въпреки че бяхме под палещите лъчи и слънцето лъщеше в малката лакирана цигулка, и гледах как Никола, застанал пред мен, се олюлява в такт с музиката, суровите чисти звуци нарастваха вълшебно и изпълваха градината и долината, въпреки че магия нямаше, и Никола най-сетне ме прегърна, и просто седяхме в мълчание, а после той каза много тихо:

— Лестат, повярвай ми, това ще мине.

— Свири още — казах. — Тази музика е невинна.

Никола се: усмихна и кимна. Поглези лудия.

И разбрах, че това няма да мине, и нищо засега не можеше да ме накара да забравя, но бях изпълнен с неизразима благодарност за музиката и за това, че сред този ужас може да съществува нещо толкова прекрасно.

Не можеш да разбереш нищо и не можеш да промениш нищо. Но можеш да създаваш такава музика. И същата благодарност ме изпълни, когато видях селските деца да танцуват, когато видях как ръцете им се вдигат и коленете им се подгъват, и телата им се въртят в ритъма на песните, които пееха. И както ги гледах, се разплаках.

Влязох в църквата, паднах на колене, облегнах се на стената и огледах древните статуи, и почувствах същата благодарност, вгледан в изящно изрязаните пръсти, носове и уши и изражения на лицата им, и дълбоките гънки на дрехите им, и не можех да сдържа плача си.

— Поне имаме тези прекрасни неща — казах. — Каква доброта.

Ала вече нищо естествено не ми изглеждаше красиво! Самата гледка на огромно дърво, стърчащо само сред полето, можеше да ме накара да треперя и крещя. Изпълнете градината с музика.

И нека ви поверя една малка тайна. Всъщност така и никога не ми мина.

6

Какво го причини? Дали пиенето и разговорите до късна доба, или бе свързано с майка ми и с думите й, че ще умре? Дали вълците имаха нещо общо? Дали бе магия, която лобното място на вещиците бе направило на въображението ми?

Не зная. Беше ме сполетяло като нещо, наложено ми отвън. Както бе само идея и изведнъж стана реалност. Мисля, че такова нещо можеш да си навлечеш, но не можеш да го накараш да дойде.

Разбира се, щеше да поутихне. Но небето вече никога не доби същия нюанс на синьото. Искам да кажа, светът завинаги изглеждаше друг след това и дори и в мигове на прелестно щастие мракът дебнеше заедно с чувството за нашата крехкост и безпомощност.

Може би това бе предчувствие. Ала не мисля така. Беше нещо по-важно и, честно, аз не вярвам в предчувствия.

Но нека се върнем към разказа — по време на всички тези мъки аз странях от майка си. Нямаше да й говоря тези чудовищни неща за смърт и хаос. Но всички други й разправяха, че съм загубил разума си.

И най-сетне, в първата неделна вечер на Великите пости, тя дойде при мен.

Аз бях сам в стаята си — всички от дома бяха слезли привечер в селото за големия огън, какъвто беше обичаят да се пали всяка година на тази вечер.

Аз винаги бях мразил това тържество. В него имаше нещо страховито — буйните пламъци, танците и песните, селяните, които след това минаваха през овощните градини с факли и нареждаха странни песнопения.

За кратко имахме свещеник, който го наричаше езическо. Но бързо-бързо се отърваха от него. Чифликчиите в нашите планини спазваха своите старинни обреди. Всичко това се правеше, за да се накарат дърветата да раждат, а посевите — да растат. И на това събитие повече, отколкото на всяко друго, ми се струваше, че виждам що за мъже и жени са изгаряли вещиците.

В сегашното ми разположение на духа то всяваше у мен ужас. Седях край собственото си огънче и се мъчех да устоя на порива да отида до прозореца и да погледна надолу към големия огън, който ме привличаше също тъй силно, колкото и ме плашеше.

Майка ми влезе, затвори вратата и ми каза, че трябва да поговори с мен. Държанието и бе самата нежност.

— Заради това, че умирам, ли те е прихванало? — попита тя. — Кажи ми, ако е така. И сложи ръце в моите.

Тя дори ме целуна. Беше немощна в избелелия си халат, а косата й бе несресана. Непоносимо бе да виждам побелелите кичури в нея. Изглеждаше измършавяла.

Но аз й казах истината — че не знам, а после й обясних донякъде какво се случи в кръчмата. Опитах се да прикрия ужаса му, странната му логика. Да го изкарам не толкова абсолютно.

Тя ме изслуша и каза:

— Ти си такъв боец, сине мой. Ти никога не приемаш. Дори и когато такава е съдбата на цялото човечество, ти няма да я приемеш.

— Не мога! — рекох тъжно.

— Обичам те за това — каза тя. — Твърде много ти приляга да го разбереш в малка стаичка в хана, по късна доба, докато пиеш вино. И напълно ти приляга да се бунтуваш срещу това така, както се бунтуваш срещу всичко друго.

Отново се разплаках, макар и да бях наясно, че тя не ме осъжда. После тя извади кърпичка, разтвори я и ми показа няколко златни монети.

— Ще го преодолееш — каза ми тя. — Засега смъртта ти вгорчава живота, това е всичко. Но животът е по-важен от смъртта. Съвсем скоро ще го разбереш. А сега чуй какво имам да ти кажа. Повиках тук лекаря и старицата от селото, която разбира повече от цярове от него. И двамата са съгласни с мен, че няма да живея твърде дълго.

— Стига, майко — възкликнах. Осъзнавах колко съм себичен, но бях неспособен да се сдържа. — И този път няма да има дарове. Прибери парите.

— Седни — нареди ми тя и посочи пейката до камината. Аз неохотно я послушах. Тя седна до мен.

— Знам — продължи тя, — че вие с Никола обсъждате бягство.

— Няма да замина, майко…

— Какво? Преди да умра?

Не й отговорих. Не мога да ви опиша състоянието на духа си. Все още ме болеше и треперех, а трябваше да обсъждаме това, че тази жива и дишаща жена ще престане да живее и диша и ще започне да гние и да се разлага, и душата й ще пропадне в бездна, че всичко, което бе изстрадала в живота си, включително и краят му, нямаше да доведе до нищичко. Личицето й приличаше на изрисувано върху воал.

А от далечното село се носеше приглушеното пеене на селяните.

— Аз искам ти да заминеш за Париж, Лестат — каза тя. — Искам да вземеш тези пари — те са всичко, което ми остана от семейството ми. Искам да зная, че си в Париж, Лестат, и когато ми дойде времето, искам да умра със знанието, че си в Париж.

Стъписах се. Спомних си страдалческото й изражение отпреди години, когато ме взеха от италианската трупа и ме доведоха обратно. Дълго я гледах. Тя говореше толкова убедително, че гласът й звучеше почти сърдито.

— Смъртта ме ужасява — каза тя. Гласът й зазвуча почти сухо. — И се кълна, че ще обезумея, ако не зная, че си в Париж и си свободен, когато тя най-сетне дойде.

Разпитвах я с очи. Питах я с поглед: „Сериозно ли говориш?“.

— Аз те задържах тук, също като баща ти — продължи тя. — Не заради гордостта, а заради моята себичност. И сега ще изкупя вината си. Ще те видя как заминаваш. И не ме интересува какво ще правиш, когато стигнеш в Париж, дали ще пееш, а Никола ще свири на цигулка, или ще правиш салта на сцената на панаира Сен Жермен. Но тръгвай, и върши онова, което ще вършиш, възможно най-добре.

Опитах се да я взема в прегръдките си. Тя отначало се вдърви, но после я усетих как се отпуска и тя се прислони към мен, и ми се отдаде толкова пълно в този миг, че ми се струва, че проумях защо винаги е била толкова сдържана. Тя заплака — никога не бях я чувал да плаче. И аз бях влюбен в този миг, с цялата му болка. Срамувах се от своята влюбеност, но не исках да я пусна. Притиснах я силно, и може би я целунах, за всички онези случаи, когато тя не ми го позволяваше. В този миг ние бяхме сякаш две части от едно и също цяло.

А после тя се успокои. Като че дойде на себе си и бавно, ала непоколебимо тя ме пусна и ме отблъсна.

Говори дълго. Казваше неща, които тогава не разбирах — как, когато ме виждала да излизам на лов, я обземала някаква чудна наслада от това и същата наслада я обземала, когато съм ядосвал всички и съм крещял въпросите си на баща ми и братята ми — защо трябва да живеем така. Обясняваше почти зловещо как аз съм тайна част от нейната анатомия, че аз за нея съм органът, който жените в действителност не притежават.

— Ти си мъжът в мен — каза тя. — И затова аз те задържах тук, боях се от живота без теб, и може би сега, когато те отпращам, аз правя единствено същото, което съм правила и преди.

Тя ме шокира леко. Не бях предполагал, че една жена може да почувства и да изкаже подобно нещо.

— Бащата на Никола знае за вашите планове — продължи тя. — Ханджията ви е чул. Важно е веднага да потеглите. Вземете дилижанса призори и ми пиши веднага, щом стигнете в Париж. На Гробището на невинните до пазара Сен Жермен има писачи на писма. Намери някой, който може да пише на италиански. Тогава никой няма да може да прочете писмото, освен мен.

Когато тя излезе, аз още не можех да повярвам в случилото се. Дълго време стоях и се взирах пред себе си. Взирах се в леглото ми със сламеника, в двете палта, които имах, в червеното наметало и единствения ми чифт кожени ботуши до камината. Вглеждах се през тясната цепнатина на прозореца в черната грамада на планините, които познавах цял живот. Мракът, тъмата се отдръпна от мен за един безценен миг.

А после хукнах надолу по стълбите, и по планинския склон към селото, за да намеря Никола и да му кажа, че заминаваме за Париж! Щяхме да заминем. Този път нищо не можеше да ни спре.

Той беше със семейството си, гледаха огъня. И щом ме съзря, той обви шията ми с ръце, а аз го прегърнах през кръста и го завлякох встрани от тълпата и пламъците, в края на една поляна.

Въздухът миришеше на свежест и зеленина, както е само през пролетта. Дори и пеенето на селяните не звучеше толкова ужасно. Затанцувах в кръг.

— Донеси си цигулката! — възкликнах. — Изсвири песен за заминаване за Париж — потегляме! Тръгваме на сутринта!

— А как ще се прехранваме в Париж? — пропя той и засвири на невидима цигулка с празни ръце. — Ще отстрелваш плъхове за вечеря ли?

— Не ме питай какво ще правим, когато пристигнем там! — отвърнах. — Важното е само да стигнем.

7

Не минаха и две седмици, откакто застанах сред тълпите по пладне в огромното обществено Гробище на невинните, с неговите стари гробници и смрадливи отворени гробове — най-чудатият пазар, който някога са виждали очите ми — и сред вонята и шумотевицата се наведох над един писач италианец и му продиктувах първото писмо до майка ми.

Да, бяхме пристигнали благополучно след денонощното пътуване и имахме стаи в Ил дьо ла Сите, и бяхме неизразимо щастливи, а Париж бе топъл и прекрасен и великолепието му надхвърляше всякакви представи.

Искаше ми се да можех сам да хвана писалката и да й пиша.

Искаше ми се да можех да й разкажа какво е да виждаш тези извисяващи се грамадни къщи, древни лъкатушни улици, гъмжащи от просяци, амбулантни търговци, благородници, четири-пететажните постройки покрай оживените булеварди.

Искаше ми се да можех да й опиша каретите, трополящите сладкиши от злато и стъкло, които разбутваха тълпите по Пон Ньоф и моста „Нотр Дам“ и се носеха покрай Лувъра и „Пале Роял“.

Де да можех да опиша хората, господата с техните чорапи с багети и сребърни бастунчета, които се препъват из калта с пантофи в пастелни цветове, дамите с инкрустирани с перли перуки и люлеещи се кринолини от коприна и муселин; първия път, когато зърнах самата кралица Мария Антоанета да се разхожда самоуверено из градините на Тюйлери.

Разбира се, тя сигурно бе виждала всичко това много години преди да се родя. Тя бе живяла в Неапол и в Лондон, и в Рим с баща си. Но аз исках да й разкажа какво ми е подарила, какво беше да чуеш хора в катедралата „Света Богородица“, да се напъхаш в претъпканите кафенета с Никола, да разговаряш със старите му приятелчета студенти на чаша английско кафе, какво беше да се наконтиш с хубавите дрехи на Никола — той ме накара, — да застанеш под светлините на „Комеди Франсез“ и да се взираш възхитено в актьорите на сцената.

Но в това писмо аз може би описах само най-доброто от всичко, адресът на мансардата, която наричахме свой дом в Ил дьо ла Сите, и новината:

„Наеха ме в истински театър да се уча за актьор и има изгледи много скоро да играя.“

Онова, което не й казах, беше, че трябваше да се изкачваме шест етажа до стаите си, че мъжете и жените вдигаха кавги и кряскаха в уличките под прозорците ни, че вече бяхме свършили парите благодарение на това, че аз ни мъкнех на всяка опера, балет и драма в града. И че заведението, в което работех, беше малък опърпан булеварден театър, едно стъпало по-нагоре от панаирджийска сцена, и работата ми беше да помагам на актьорите да се обличат, да продавам билети, да мета и да изхвърлям раздорниците.

Ала въпреки това се намирах в рая. Също и Никола, въпреки, че нито един приличен оркестър в града не би го наел и сега той свиреше соло с малка групичка музиканти в театъра, където работех аз, а когато наистина го закъсахме, той действително излизаше да свири на булеварда, а аз протягах шапката зад него. Нямахме срам!

Всяка нощ тичахме нагоре по стълбите с нашата бутилка евтино вино и самун хубав, сладък парижки хляб, който беше амброзия след храната в Оверн. И на светлината на нашата лоена свещ мансардата беше най-великолепното място, на което някога бях живял.

Както вече споменах, рядко бях пребивавал в дървена стаичка, освен в кръчмата. Е, тази стая имаше измазани с хоросан стени и таван! Това беше истинският Париж! Имаше полиран паркет и дори мъничка камина с нов комин, който наистина успяваше да тегли.

Какво тогава, че се налагаше да спим на грапави сламеници и че съседите ни будеха с караниците си. Ние се будехме в Париж и можехме да скитаме ръка за ръка часове наред по улиците и сокаците, да надничаме в магазините, пълни с накити и сребърни сервизи, с гоблени и статуи, богатство, каквото не бях виждал. Дори и вонящият пазар за месо ме възхищаваше. Трясъците и дрънченето на града, неуморният труд на неговите хиляди и хиляди работници, чиновници, занаятчии, приливите и отливите на безкрайните тълпи.

Денем аз почти забравях видението от хана и мрака. Освен, разбира се, ако не мернех някой невдигнат труп в мръсен сокак, каквито имаше много, или не попаднех на обществена екзекуция на Плас дьо Грев.

А аз непрекъснато попадах на обществени екзекуции на Плас дьо Грев.

Тръгвах си от площада разтреперан, едва сдържащ стенанията си. Можех да се вманиача по това, ако не ме разсейваха. Но Никола бе непреклонен.

— Лестат, никакви приказки за вечното, неизменното, непознаваемото!

Заплашваше ме, че ще ме удари или ще ме разтръска, ако започна.

И когато се спуснеше здрачът — времето, което мразех повече отвсякога — независимо дали бях гледал екзекуция или не, независимо дали денят бе великолепен или досаден, започвах да треперя вътрешно. И само едно нещо ме спасяваше от това — топлината и вълнението в ярко осветения театър, и затова се стараех да вляза вътре, на сигурно място, преди здрачаване.

В Париж по онова време театрите по булевардите дори не бяха законни постройки. Единствено „Комеди Франсез“ и Театр дез Италиен бяха одобрени от властите театри и на тях принадлежаха всички сериозни драми. Това включваше и трагедии, и комедии — пиесите на Расин, Корней, бляскавият Волтер.

Но старата италианска комедия, която аз обичах — Панталоне, Арлекин, Скарамуш и останалите — бе все така жива, както винаги, с въжеиграчи, акробати, жонгльори и кукловоди в спектаклите по откритите сцени на панаирите Сен Жермен и Сей Лоран.

И от тези панаири се бяха родили булевардните театри. По моето време, последните десетилетия на осемнайсети век, те бяха постоянни постройки на булевард „Дю Тампл“ и въпреки че играеха пред бедняци, които не можеха да си позволят големите театри, те събираха и доста заможна публика. Много от аристократите и богатите буржоа се тъпчеха в ложите, за да гледат булевардните представления, защото те бяха живи и изпълнени с талант и не толкова сковани като пиесите на великия Расин или великия Волтер.

Играехме италианската комедия, точно както ме бяха учили преди — с много импровизации, така че всяка вечер да е нова. Освен това пеехме и правехме всякакви глупости, не само защото хората го обичаха, а и защото ни се налагаше: не можехме да си позволим да ни обвинят, че нарушаваме монопола на държавните театри върху сериозните пиеси.

Самата постройка беше разнебитена дървена барака и побираше не повече от триста души, но малката й сцена и декорите бяха елегантни, имаше разкошна сценична завеса от синьо кадифе, а ложите й имаха паравани. А актьорите и актрисите бяха врели и кипели и наистина талантливи или поне на мен така ми изглеждаше.

Дори и ако нямах този новопридобит страх от тъмното, това „страдание на смъртността“, както упорито го наричаше Никола, не би могло да бъде да бъде по-вълнуващо да излезеш през вратата на сцената.

Пет-шест часа всяка вечер аз живеех и дишах в една малка вселена от надникващи се, смеещи се и каращи се мъже и жени, които се бореха за еди-какво си и срещу еди-кого си, и всички ние бяхме другари зад кулисите, макар и да не бяхме приятели. Може би бяхме все едно в малка лодка в океан — всички се държахме заедно, неспособни да избягаме един от друг. Беше божествено.

Никола не беше чак толкова въодушевен като мен, но пък и това трябваше да се очаква. И ставаше още по-ироничен, когато богатите му приятели студенти идваха да поговорят с него. Те го смятаха за луд, че живее така. А за мен, благородникът, който натикваше актрисите в костюмите и изсипваше кофите с помията, направо нямаха думи.

Разбира се, всичко, което тези млади буржоа всъщност искаха, бе да бъдат аристократи. Те купуваха титли, женеха се в аристократични семейства при всяка възможност. И една от шегичките на историята е, че по време на Революцията се объркаха и помогнаха за унищожаването на класата, в която в действителност искаха да се влеят.

На мен нямаше да ми пука, ако никога повече не видим приятелите на Никола. Актьорите не знаеха за моето семейство и в полза на съвсем простото Лестат дьо Валоа, което всъщност не значеше нищо, аз се отказах от истинското си име дьо Лионкур.

Учех всичко, каквото мога, за сцената. Наизустявах, подражавах. Задавах безкрайни въпроси. И спирах да се обучавам всяка вечер само за времето, в което Никола свиреше своето соло на цигулката. Той ставаше от мястото си в мъничкия оркестър, прожекторът го осветяваше сред другите и той изсвирваше малка соната, достатъчно мила и достатъчно кратка, че да разбие театъра.

И през цялото време аз мечтаех за своя миг, когато старите актьори, които изучавах, на които досаждах, подражавах и прислужвах като лакей, най-сетне щяха да кажат: „Добре, Лестат, тази вечер си ни нужен в ролята на Лелио. Сега би трябвало да си наясно какво да правиш.“

Случи се в края на август, най-сетне.

Беше най-топлото време в Париж, нощите бяха благоуханни, а театърът бе пълен с нервна публика, която си вееше с кърпички и програми. Дебелият слой бял грим на лицето ми се топеше още докато го полагах.

Но щом излязох на сцената, аз се обърнах и погледнах право в препълнената зала, и се случи най-странното. Страхът се изпари.

Усмихнах се лъчезарно на публиката и много бавно се поклоних. Загледах се в прекрасната Фламиния, сякаш я виждах за първи път. Трябваше да я спечеля. Лудориите започнаха.

Сцената ми принадлежеше, както преди много, много години в онзи далечен провинциален град. И докато лудувахме безумно по сцената — карахме се, прегръщахме се, вършехме палячовщини — смях разтърсваше залата.

Усещах вниманието, сякаш беше прегръдка. Всеки жест, всяка реплика взривяваха публиката — даже твърде лесно, и можехме да продължим и още половин час, ако другите актьори, нетърпеливи да се включат в следващия номер, както го наричаха, не бяха ни изтикали зад кулисите.

Публиката стана на крака, за да ни ръкопляска. И това не беше онази провинциална публика под небето. Това бяха парижани, които викаха Лелио и Фламиния да излязат на бис.

В мрака зад кулисите аз бях замаян, едва не припаднах. В момента очите ми не виждаха нищо друго, освен образа на публиката, вторачена в мен над светлините на рампата. Исках веднага да се върна на сцената. Награбих Фламиния, целунах я и усетих, че тя ми отвръща страстно.

После Рено, старият директор, я дръпна.

— Добре, Лестат — каза той, сякаш беше сърдит за нещо. — Добре, справи се що-годе добре, оттук нататък ще те пускам да играеш редовно.

Но преди да съм заподскачал от радост, половината трупа се материализира около нас. И Лучина, една от актрисите, веднага се обади:

— О, не, няма да го пускаш редовно! — заяви тя. — Той е най-красивият актьор на булевард „Дю Тампл“ и ти ще го наемеш без колебание заради това, и ще му плащаш без колебание заради това, и той повече няма да пипне метла или парцал! Бях ужасен. Кариерата ми, още незапочнала, вече щеше да свърши, но за мое изумление Рено се съгласи с всички нейни условия.

Разбира се, аз бях много поласкан, че ме нарекоха красив, и разбрах, също както преди години, че Лелио, любовникът, би трябвало да притежава доста стил. Аристократ от каквото и да било потекло бе идеален за ролята.

Но ако възнамерявах да накарам парижката публика наистина да ме забележи, ако смятах да накарам „Комеди Франсез“ да заговори за мен, трябваше да бъда нещо повече от някакъв си златокос ангел, паднал на сцената от семейството на маркиз. Трябваше да бъда велик актьор, и точно такъв бях решен да стана.

Същата вечер двамата с Никола отпразнувахме с колосално пиянство. Докарахме цялата трупа в стаята си, а аз излязох на хлъзгавия покрив и разтворих прегръдките си за Париж, а Никола свиреше на цигулката си на прозореца, докато не събудихме целия квартал.

Музиката бе възторжена, ала въпреки това хората ръмжаха и кряскаха по сокаците и дрънчаха с тенджери и тигани. Не обръщахме внимание. Танцувахме и пеехме, също както на лобното място на вещиците. Едва не паднах от перваза на прозореца.

На другия ден, с бутилка в ръка, издиктувах цялата история на италианския писач на смрадливия пек на „Невинните“ и се погрижих писмото веднага да поеме към майка ми. Искаше ми се да прегърна всеки срещнат на улицата. Аз бях Лелио. Бях актьор.

През септември името ми вече го имаше на програмите. Изпратих и тях на майка си.

И не играехме старата комедия. Изпълнявахме фарс от прочут писател, който, заради общата стачка на драматурзите, не можеше да го постави в „Комеди Франсез“.

Разбира се, не можехме да кажем името му, но всички знаеха, че творбата е негова, и половината двор всяка вечер се тъпчеше в Дома на театралите на Рено всяка вечер.

Аз не играех главната роля, но бях младият любовник, всъщност пак Лелио един вид, което беше едва ли не по-добре от главна роля, и засенчвах всички във всяка сцена, в която се появявах. Ролята ми чете Никола, като постоянно ме ругаеше, че не съм се научил да чета. За четвъртото представление драматургът ми написа допълнителни реплики.

Ники изживяваше своя миг в интермецото, когато последното му изпълнение на една искряща малка Моцартова соната задържаше публиката на местата й. Дори и приятелите му студенти се върнаха. Получавахме покани за частни балове. Тичах на „Невинните“ през няколко дни, за да пиша на майка ми, и най-сетне се сдобих с изрезка от английски вестник, „Спектейтър“, за да й я изпратя — в нея хвалеха нашата пиеска, и особено русия немирник, който открадва сърцата на дамите в трето и четвърто действие. Разбира се, аз не можех да я прочета. Но господинът, който ми я донесе, каза, че била похвална, а Никола също се закле в това.

Когато настъпиха първите хладни есенни нощи, аз излизах на сцената с червеното наметало, подплатено с кожи. То се виждаше от последния ред на галерията, дори и за полуслепите. Сега бях по-сръчен с белия грим, тук-там го туширах, за да подчертая контурите на лицето си, и въпреки че очите ми бяха подчертани с черно, а устните ми — леко начервени, изглеждах едновременно смайващо и човешки. Получавах любовни бележки от жените в публиката.

Никола сутрин учеше музика при италиански маестро.

Ала все пак имахме пари за добра храна, дърва и въглища.

Писмата от майка ми идваха два пъти седмично — пишеше ми, че здравето й започнало да се подобрява. Не кашляше толкова тежко, колкото миналата зима. Не я болеше. Но бащите ни се бяха отрекли от нас и не желаеха дори да се споменават имената ни.

Бяхме твърде щастливи, че това да ни тревожи. Но мрачната заплаха, „страданието на смъртността“ често ме посещаваше, щом дойде студът.

В Париж студът ми се струваше по-противен. Не беше чист, както в планината. Бедняците висяха по входовете, треперещи и гладни, кривите непавирани улици тънеха в мръсна киша. Виждах боси деца да страдат пред очите ми и наоколо се търкаляха още повече зарязани трупове отпреди. Никога не съм се радвал на подплатеното с кожи наметало толкова, колкото тогава. Увивах в него Никола и го притисках до мен, когато излизахме заедно, и вървяхме, плътно прегърнати, в сняг и в дъжд.

Студ, не студ, няма как да преувелича щастието от онези дни. Животът беше точно такъв, какъвто си го бях представял. И знаех, че няма да се задържа дълго в театъра на Рено. Всички го казваха. Имах видения за големи сцени, за турнета в Лондон и Италия, и дори в Америка с голяма актьорска трупа. Ала нямаше причини да бързам. Чашата ми беше пълна.

8

Ала през месец октомври, когато Париж вече замръзваше, аз започнах да виждам редовно непознато лице сред публиката, което неизменно ме разсейваше. Понякога това лице почти ме караше да забравям какво върша. А после изчезваше, сякаш ми се е привидяло. Мярках го от време на време сигурно две седмици, преди най-сетне да го спомена на Ники.

Чувствах се глупав и ми беше трудно да го изкажа с думи:

— Там има някой, който ме гледа.

— Всички те гледат — отвърна Ники. — Ти това искаш.

Онази вечер беше малко тъжен и ми отговори грубовато. По-рано, докато палеше камината, беше казал, че никога няма да постигне кой знае какво с цигулката. Въпреки слуха и уменията му, не знаеше прекалено много. А аз щях да стана велик актьор, той бе убеден в това. Казах му, че това са глупости, но над душата ми падна сянка. Спомних си как майка ми ми каза, че му е твърде късно.

Не завиждал, каза ми той. Просто се чувствал малко нещастен, това е.

Реших да зарежа темата за тайнственото лице. Опитах се да измисля начин да го насърча. Напомних, че свирнята му предизвиква дълбоки чувства у хората, че дори и актьорите зад кулисите спираха и се заслушваха, когато той свиреше. Той безспорно имаше талант.

— Но аз искам да стана велик цигулар — каза той. — И се боя, че това никога няма да се сбъдне. А докато си бяхме у дома, можех да се преструвам, че ще го бъде.

— Не може да се откажеш! — настоях.

— Лестат, нека бъда откровен с теб — каза той. — На теб ти е лесно. Каквото и да си набележиш, ти го получаваш. Знам за какво си мислиш — За всички години, прекарани в нещастие у дома. Но дори и тогава, каквото и да си наумеше, ти го постигаше. И заминахме за Париж още в деня, в който ти го реши.

— Не съжаляваш, че дойдохме в Париж, нали? — попитах го.

— Не, разбира се. Просто искам да кажа, че ти мислиш за възможни неща, които не са възможни! Поне не за нас, останалите. Като да убиеш вълците…

Щом го каза, и ме обгърна студ. И кой знае защо отново се сетих за онова тайнствено лице в публиката, за онзи, който ме гледаше. Нещо го свързваше с вълците. Нещо го свързваше с изразяваните от Ники чувства. Беше нелепо. Опитах се да прокудя тази мисъл.

— Ако бе решил да свириш на цигулка, сигурно вече щеше да свириш в кралския двор — рече той.

— Ники, тези приказки са отрова — прошепнах аз. — Нищо не можеш да направиш, освен да се опитваш да получиш това, което искаш. Ти знаеше от самото начало, че шансовете са срещу теб. Няма нищо друго… освен…

— Знам — усмихна се той. — Освен безсмислието. Смъртта.

— Да — казах. — Можеш само да придадеш смисъл на живота си, да го направиш добър…

— О, не пак добротата! — възкликна той. — Ти и твоето страдание на смъртността, и твоето страдание на добротата — беше се загледал в огъня и се обърна към мен с нарочно презрително изражение. — Ние сме тайфа актьори и артисти, дето дори не могат да ги погребат в осветена земя! Ние сме отхвърлени.

— Господи, само да можеше да повярваш, че ние творим добро, когато караме другите да забравят злочестините си, поне за мъничко да забравят, че…

— Какво? Че ще умрат? — той се усмихна особено жестоко.

— Лестат, мислех, че всичко това у теб ще се промени, щом дойдеш в Париж.

— Глупаво от твоя страна, Ник — отвърнах. Сега той ме ядосваше. — Аз правя добро на булевард „Дю Тампл“. Чувствам го…

Млъкнах, защото отново видях тайнственото лице и мрачно чувство ме обзе, някакво лошо предчувствие. Ала дори и това стряскащо лице обикновено се усмихваше, това бе странното. Да, усмихваше се… наслаждаваше се…

— Лестат, аз те обичам — каза Ники сериозно. — Обичам те така, както съм обичал малцина в живота си, но в действителност ти си глупак с всички твои идеи за добротата.

Изсмях се.

— Никола — казах, — аз мога да живея без Бог. Мога дори да се примиря с идеята, че няма задгробен живот. Но не мисля, че бих могъл да продължа нататък, ако не вярвах във възможността за доброто. Вместо да ми се подиграваш, за разнообразие защо не ми кажеш в какво вярваш ти?

— Така, както аз го виждам — каза той, — съществува слабост, и съществува сила. И съществува и добро изкуство и калпаво изкуство. Ето в какво вярвам аз. В момента ние се занимаваме със сътворяване на доста калпаво изкуство и това няма нищо общо с добротата!

Тук нашият разговор можеше да се превърне в истински бой, ако бях казал всичко, което си мислех за буржоазната надутост. Защото аз бях напълно убеден, че нашата работа при Рено беше в много отношения по-добра от онова, което виждах в големите театри. Само рамката не беше толкова внушителна. Защо един буржоазен джентълмен не можеше да забрави рамката? Как би могъл да бъде накаран да се вгледа по-дълбоко от повърхността?

Вдъхнах дълбоко.

— Ако добротата наистина съществува — каза той, — то тогава аз съм нейната противоположност. Аз съм злото и се наслаждавам на това. Аз се плезя на добротата. И ако искаш да знаеш, аз не свиря на цигулка за идиотите, които идват при Рено, за да ги направя щастливи. Аз свиря за себе си, за Никола.

Не исках повече да слушам. Време беше за лягане. Но този малък разговор ме беше наранил и той го знаеше, и когато започнах да си свалям ботушите, той стана от стола, дойде и седна до мен.

— Извинявай — каза той със съкрушен глас. Бе толкова различен от позата му отпреди минута, че вдигнах очи и го погледнах. Той беше толкова млад и толкова нещастен, че не се сдържах — прегърнах го и му казах, че не бива повече да се тревожи за това.

— В теб има сияние, Лестат — каза той. — И то привлича всички към теб. То е там, дори и да си сърдит или обезсърчен…

— Това са лигавщини — казах аз. — И двамата сме уморени.

— Не, вярно е — възрази той. — В теб има светлина, която почти заслепява. Ала в мен има само мрак. Понякога мисля, че е като мрака, който те зарази онази вечер в кръчмата, когато ти се разплака и разтрепери. Ти беше толкова безпомощен, така неподготвен за него. Аз се опитвам да прогонвам този мрак от теб, защото имам нужда от твоята светлина. Аз отчаяно се нуждая от нея, но на теб мракът не ти е нужен.

— Безумецът си ти — казах. — Ако можеше да се видиш, да чуеш своя глас, своята музика — която, разбира се, ти свириш за себе си — ти нямаше да видиш мрак, Ники. Щеше да видиш заря, която е изцяло твоя. Печална, да, ала светлината и красотата се съчетават в теб в хиляди различни форми.

На другата вечер представлението мина изключително добре. Публиката беше жизнена и вдъхновяваше всички ни за още номера. Аз направих няколко нови танцови стъпки, които по някаква причина никога не предизвикваха интерес на репетициите, ала на сцената имаха чудно въздействие. А Ники беше изключителен на цигулката и изсвири една от своите композиции.

Ала към края на вечерта аз отново мярнах тайнственото лице. То ме подразни много повече отвсякога и аз едва не обърках ритъма на своята песен. Всъщност стори ми се, че за миг главата ми се замая.

Когато с Ники останахме сами, аз трябваше да говоря за това, за странното чувство, че съм заспал на сцената и съм сънувал.

Седнахме заедно край камината с нашето вино върху малка бъчвичка и на светлината на огъня Ники изглеждаше толкова уморен и унил, както и предната нощ.

Не исках да го тревожа, ала не можех да забравя лицето.

— А как изглежда той? — попита Никола. Той си грееше ръцете. А над рамото му виждах през прозореца град със заснежени покриви и от тази гледка ми стана сякаш още по-студено. Разговорът не ми допадаше.

— Това е най-лошото — казах. — Виждам само лице. Той трябва да е в черно, с наметало и дори с качулка. Но на мен това лице ми прилича на маска — много бяло и странно чисто.

Искам да кажа, бръчките по лицето му са толкова дълбоки, че сякаш са подчертани с черен грим. Мярвам го за миг. То действително сияе. А после, щом погледна пак, там няма никой. Ала това е преувеличение. По-неуловимо е — начинът, по който той изглежда, и все пак…

Описанието като че разтревожи Ники също толкова, колкото тревожеше и мен. Той не каза нищо. Ала изражението му се посмекчи, сякаш той забравяше тъгата си.

— Е, аз не искам да те обнадеждавам — рече той. Сега беше много мил и искрен. — Но може би наистина виждаш маска. И може би това е някой от „Комеди Франсез“, дошъл да те види как играеш.

Поклатих глава.

— Де да беше, но никой не би сложил подобна маска. И ще ти кажа и нещо друго.

Той зачака, но виждах, че му предавам част от собствената си боязън. Пресегна се, хвана бутилката вино за гърлото и наля малко в чашата ми.

— Който и да е той — казах, — той знае за вълците.

— Той какво?

— Той знае за вълците — бях много несигурен в себе си. Беше все едно разказвам сън, който съм забравил напълно.

— Той знае, че у дома съм убил вълците. Знае, че наметалото, което нося, е подплатено с кожите им.

— Какво говориш? Значи си разговарял с него?

— Не, там е работата — отвърнах. Това толкова ме объркваше, беше толкова неясно. Усетих пак замайването. — Точно това се опитвам да ти обясня. Никога не съм разговарял с него, никога не съм го приближавал. Ала той знае.

— Ах, Лестат — възкликна той и пак седна на пейката. Усмихваше ми се най-мило. — По-нататък ще започнеш да виждаш и призраци. Ти имаш най-развинтеното въображение от всички, които съм познавал.

— Призраци няма — отвърнах тихо и погледнах намръщено нашето огънче. Притурих му още малко въглища.

Цялото веселие на Никола се изпари.

— Как, по дяволите, би могъл той да знае за вълците? И как би могъл ти…

— Казах ти вече, не знам! — извиках. Замислих се и притихнах, отвратен може би от това колко нелепо изглеждаше всичко.

И после, когато и двамата се умълчахме и единствените движения и звуци в стаята идваха от огъня, долових съвсем отчетливо името Вълкоубиец, сякаш някой го бе произнесъл.

Ала никой не бе го изговорил.

Погледнах Ники, болезнено осъзнал, че устните му не са помръднали, и ми се стори, че всичката кръв се отдръпна от лицето ми. Не усещах ужаса от смъртта, както през толкова много други нощи, а чувство, което ми беше напълно чуждо: страх.

Седях и не помръдвах, толкова несигурен в себе си, че не можех да кажа нищо, и тогава Никола ме целуна.

— Да си лягаме — каза той тихо.