Вампирът Лестат

1

Събудих се на борда на кораб. Чувах скърцането на дъските, усещах морския мирис. Усещах мириса на кръвта на екипажа. И разбрах, че това е галера, защото чувах ритъма на греблата под приглушения громол на грамадните брезентови платна.

Не можех да си отворя очите, нито да размърдам крайници. Ала бях спокоен. Не усещах жажда. Всъщност бях обзет от необикновен покой. Тялото ми беше топло, сякаш току-що се бях напоил, и ми беше приятно да лежа там и да виждам сънища наяве, нежно люлян от морето.

После мислите ми започнаха да се проясняват.

Разбрах, че плаваме много бързо по много спокойни води, а слънцето съвсем наскоро е залязло. Привечерното небе помръкваше, вятърът утихваше, а плясъкът на веслата, потапящи се във водата и издигащи се над нея, бе тъй чист и утешителен.

Очите ми вече се бяха отворили.

Вече не лежах в ковчега. Бях излязъл от задната каюта на издължения кораб и стоях на палубата. Вдъхнах свежия солен въздух и съзрях чудното, жежко синьо на сумрачното небе и безбройните ярки звезди над мен.

И от двете ни страни се редяха тъмни острови, над които се извисяваха планини, и по канарите им трепкаха мънички светлинки. Мирис на зеленина, на цветя, на самата пръст витаеше във въздуха.

А малкият кораб с гладки линии устремно плаваше към тесен проход в скалите пред нас.

Разумът ми бе необикновено ясен, чувствах се необичайно силен. За миг се изкуших да се опитам да проумея как към попаднал тук, дали се намирам в Егейско или в самото Средиземно море, да узная кога сме напуснали Кайро и дали онова, което си спомнях, в действителност се е случило.

Но това ми намерение ми се изплъзна — спокойно приемах случващото се.

Марий стоеше по-нататък, на мостика пред главната мачта.

Отидох на мостика, застанах до нея и погледнах нагоре.

Той беше с дългото червено наметало, което носеше и в Кайро, а вятърът развяваше гъстата му бяло руса коса. Очите му се взираха в прохода пред нас, в опасните скали, стърчащи от плитката вода, а лявата му ръка стискаше парапета на малката палуба.

Той неустоимо ме привличаше, и покоят ме обгърна цял.

Нито в лицето, нито в стойката му имаше заплашително величие, нямаше надменност, която да ме смири и уплаши. Само кротко благородство — очите му, вперени напред, бяха широко отворени, устните, също както преди, загатваха за изключително нежен нрав.

Твърде гладко бе лицето, да. Лъскаво като тъканта, покриваща белезите — толкова гладко беше, и на тъмна улица би ме стреснало, дори подплашило. Излъчваше слаба светлина. Но изражението бе твърде топло, твърде човешко в своята доброта и единствено предразполагаше.

Да, Арман изглеждаше като бог, рисуван от Караваджо, Габриел — като мраморен архангел на прага на църква.

Но тази фигура, която се извисяваше над мен, бе фигурата на безсмъртен човек.

И безсмъртният човек с протегната напред десница насочваше кораба мълчаливо, ала безпогрешно между скалите на входа на прохода.

Водите наоколо блестяха като разтопен метал, проблясваха в лазурно, после в сребърно, а после в черно. Вълните се разбиваха в скалите на плиткото и пръскаха огромна бяла пяна.

Приближих се и тихомълком изкачих малката стълба към мостика.

Марий не откъсна очи от водите нито за миг, ала се пресегна с лявата си ръка и хвана моята, отпусната до тялото ми.

Топлина. Ненатрапчив натиск. Но сега не беше моментът за разговори и аз се учудих, че изобщо забеляза присъствието ми.

Веждите му се сключиха, очите му леко се присвиха и, сякаш по негова безмълвна заповед, гребците забавиха ритъма.

Бях омагьосан от гледката и когато и аз се съсредоточих още повече, осъзнах, че усещам излъчващата се от него сила, приглушени пулсации в такт с неговото сърце.

Чувах и смъртните по заобикалящите ни скали и по тесните островни брегове, простиращи се отляво и отдясно. Видях ги, събрани по носовете или тичащи към водата с факли в ръце. Чувах как мисли кънтят като гласове откъм тях, застанали в тънкия вечерен полумрак и взрени във фенерите на нашия кораб. Езикът беше гръцки и не ми бе известен, ала посланието бе ясно:

„Господарят преминава. Елате и вижте: господарят преминава!“

— И значението на думата „господар“ по някакъв смътен начин обхващаше и свръхестественото. И почтителност, примесена с възбуда, се носеше откъм бреговете като хор от многогласни шептения.

Дъхът ми секна, докато ги слушах! Спомних си за смъртния, когото бях изпълнил с ужас в Кайро, за отдавнашния разгром на сцената на театъра на Рено. Ала освен тези две унизителни случки, аз обикалях света невидим от десет години, а тези хора, тези облечени в тъмни дрехи селяни, събрали се да гледат как преминава корабът, знаеха какъв е Марий. Или поне нещичко за това какъв е. Те не произнасяха гръцката дума за вампир, която аз бях започнал да разбирам.

Но бреговете оставаха зад нас. От двете ни страни скалите настъпваха. Корабът се носеше с весла, вдигнати над водата. Високите стени затулваха небесното сияние.

След няколко мига пред очите ми се разкри обширен сребрист залив, а пред нас се издигна висока скална стена. По-полегати хълмове се спускаха към водата от двете ни страни. Скалата беше толкова висока и стръмна, че не можех да различа нищо на върха й.

Щом се приближихме, гребците спряха да гребат. Корабът започна леко да се извърта настрани. И докато се носехме към скалата, съзрях смътните очертания на стар каменен кей, обрасъл с лъщящ мъх. Гребците бяха вдигнали веслата си към небето.

Марий все така не помръдваше, ръката му нежно стискаше моята, а с другата посочи към кея и скалата, която се издигаше, черна като самата нощ, а фенерите ни хвърляха отблясъци по мокрия камък.

Щом наближихме на не повече от пет-шест крачки от кея — изглежда опасно близо за толкова голям и тежък кораб, — усетих как корабът спря.

После Марий ме хвана за ръка, тръгнахме по палубата и стигнахме страничния борд. Дойде тъмнокос прислужник и пъхна в ръката на Марий торба. И двамата с Марий прескочихме безмълвно над водата и се приземихме върху каменния кей.

Огледах се назад и видях, че корабът леко се разклати. Отново спуснаха веслата. Само след мигове той вече плаваше към далечните светлини на малко градче от далечната страна на залива.

С Марий стояхме сами в мрака, и когато корабът се превърна в тъмно петънце върху блещукащата вода, той посочи едно тясно стълбище, изсечено в скалата.

— Върви пред мен, Лестат.

Изкачването беше приятно. Приятно беше да се движа бързо нагоре по грубо изсечените стъпала и по зигзагообразните завои, все по-силно да усещам вятъра и да виждам как водата все повече се отдалечава и замръзва, сякаш е спряла да се вълнува.

Марий ме следваше само на няколко крачки зад мен. И отново усещах и чувах пулса на силата. Сякаш отекваше в костите ми.

Грубо изсечените стъпала свършиха още преди да сме стигнали до средата на скалата и скоро вече вървях по пътека, толкова тясна, че и планинска коза не можеше да премине по нея. От време на време балвани или стърчащи скали ни изтикваха още повече към ръба и беше още по-възможно да паднем във водата. Но през повечето време самата пътека беше единствената издатина върху лицето на скалата. Изкачвахме се все по-високо и по-високо и вече дори и аз се боях да погледна надолу.

Веднъж, стиснал един дървесен клон, се огледах назад и видях, че Марий върви с отмерена крачка подире ми, метнал торбата на рамо, а десницата му висеше свободно. Заливът, далечното градче и пристанището — всички те приличаха на играчки, на карта, измайсторена от дете върху масата, от огледало, пясък и парченца дърво. Дори виждах откритото море отвъд прохода и плътните мрачни сенки на другите острови, издигащи се над притихналото море. Марий се усмихна и зачака. А после прошепна много любезно:

— Продължавай.

Трябва да съм бил под властта на магия. Тръгнах отново и не спрях повече, докато стигнах върха. Прелазих върху последната скална издатина, обрасла с бурени, и се изправих в меката трева.

Пред мен отново се издигаха високи канари, от които сякаш израстваше грамадна къща крепост. Прозорците светеха, по кулите светеха фенери.

Марий обгърна раменете ми с ръка и се запътихме към входа.

Щом спря пред тежката врата, усетих как хватката му се отпусна. Чу се стърженето на плъзгащо се резе. Вратата се отвори и той отново ме прихвана силно и ме въведе в коридора, където две факли осигуряваха обилна светлина.

Леко се потресох, щом забелязах, че там нямаше никой, който да е свалил резето и да ни е отворил вратата. Той се обърна, погледна вратата и тя се затвори.

— Спусни резето — нареди.

Запитах се защо ли той не го спусна така, както бе извършил всичко останало. Ала се подчиних незабавно.

— Така е далеч по-лесно — отбеляза той и в изражението му се промъкна палавост. — Ще ти покажа стаята, в която можеш да спиш, без нищо да те застрашава. Можеш да идваш при мен, когато си пожелаеш.

Не долавях присъствието на никого другиго в къщата. Но тук бяха идвали смъртни, това можех да кажа. Бяха оставили тук и там миризмата си. И всички факли бяха запалени съвсем неотдавна.

Изкачихме едно малко стълбище отдясно, и когато влязох в стаята, която щеше да бъде моя, се слисах.

Тя беше огромна, и цяла една стена бе отворена към каменна тераса, надвиснала над морето.

Когато се обърнах, Марий бе изчезнал. И торбата я нямаше. Ала цигулката на Ники и торбата с моите вещи лежаха на каменната маса в средата на стаята.

Щом съзрях цигулката, в мен заструи тъга и облекчение. Боях се, че съм я загубил.

В стаята имаше каменни пейки и запалена маслена лампа, поставена върху стойка. А в една далечна ниша — тежка двойна дървена врата.

Отидох при нея, отворих я и открих малък коридор, който рязко завиваше под прав ъгъл. Зад завоя имаше саркофаг, капакът му беше без украса. Беше чисто изсечен от диорит — доколкото зная, един от най-твърдите камъни на земята. Капакът беше неизмеримо тежък, а когато огледах вътрешността, видях, че е обшита с желязо и имаше резе, което можеше да се спуска отвътре.

На дъното на самия сандък проблясваха няколко предмета. Щом ги вдигнах, те заискриха вълшебно на процеждащата се от стаята светлина.

Там имаше златна маска с грижливо изваяни черти — със затворени устни, с присвити, ала отворени очи, прикрепена към качулка от наслоени пластини от ковано злато. Самата маска беше тежка, но качулката бе много лека и много гъвкава, всяка пластинка бе прикрепена към другата със златна нишка. Имаше и чифт кожени ръкавици, целите покрити с още по-малки, крехки златни пластинки, подобни на люспи. И най-сетне, голямо сгънато одеяло от най-мека червена вълна, едната му страна бе обшита с по-големи златни пластини.

Разбрах, че ако сложа тази маска и тези ръкавици и се завия с одеялото, ще бъда защитен от светлината, ако някой отвори капака на саркофага, докато спя.

Но не изглеждаше вероятно някой да се добере до саркофага. А вратите на тази ъглова стая също бяха обшити с желязо и се залостваха с желязно резе.

И все пак, в тези тайнствени предмети имаше чар. Бяха ми приятни на допир и си представих как съм ги сложил и спя. Маската ми напомняше на гръцките маски на комедията и трагедията.

Всички тези неща загатваха за погребението на древен цар.

Оставих ги малко неохотно.

Върнах се в стаята, съблякох дрехите, с които бях облечен, докато лежах в пръстта през онези нощи в Кайро и облякох чисти. Струваше ми се доста нелепо да стоя сред това безвременно място, облечен във виолетово-син редингот с перлени копчета, обичайната дантелена риза и сатенени обувки с диамантени токи, но това ми бяха единствените дрехи. Вързах си косата с черна панделка като всеки истински благородник от осемнайсети век и тръгнах да търся господаря на дома.

2

Из цялата къща горяха факли. Вратите зееха отворени. Завесите на прозорците бяха дръпнати и през тях се виждаха небосводът и морето.

И щом се отдалечих от малкото, голо каменно стълбище, спускащо се от моята стая, осъзнах, че за първи път, откакто се скитах, наистина се намирах в сигурното убежище на безсмъртно същество, обзаведено с всичко онова, което би пожелало едно безсмъртно същество.

В коридорите на постаменти стояха великолепни гръцки урни, в разнообразните ниши — грамадни бронзови статуи от Ориента, изящни цветя цъфтяха по всички прозорци и тераси, открити към небето. Разкошни килими от Индия, Персия и Китай застилаха мраморните подове навсякъде, откъдето минавах.

Натъкнах се на грамадни препарирани зверове, които стояха като живи в различни пози — кафява мечка, лъв, тигър, дори и слон в своя собствена огромна стая, гущери колкото дракони, хищни птици, вкопчили се в сухи клони, досущ като клоните на истински дървета.

Но яркоцветните стенописи, покриващи всяка повърхност от пода до тавана, надминаваха всичко.

В една от залите имаше тъмна и трептяща от живот картина, изобразяваща изпепелена от слънцето арабска пустиня с изрисувани в тънки детайли камилски керван и търговци с чалми, вървящи през пясъка. В друга стая около мен оживя джунгла, гъмжаща от изящно изобразени тропически цветове, лиани и внимателно изрисувани листа.

Бях поразен, примамен от съвършенството на илюзията, и колкото повече се вглеждах в картината, толкова повече виждах.

Навсякъде сред гъсталака на джунглата имаше същества — насекоми, птици, червеи в пръстта, хиляди страни на изображението, които най-сетне ми внушиха усещането, че съм изпаднал от времето и пространството в нещо повече от картина. И все пак то бе плоско изображение върху стената.

Главата ми се замайваше. Накъдето и да се обърнех, стените ми разкриваха нови гледки. На някои от цветовете и отсенките, които виждах, не знаех имената.

Що се отнася до стила на цялата картина, той колкото ме възторгваше, толкова и ме озадачаваше. Техниката изглеждаше напълно реалистична и използваше класическите пропорции и умения, които виждаме у всички художници от късния Ренесанс — да Винчи, Рафаело, Микеланджело, и у по-съвременни художници — Вато, Фрагонар. Светлината бе използвана много ефектно. Живите същества сякаш дишаха, когато ги погледнех.

Но детайлите… Детайлите не биха могли да са нито реалистични, нито пропорционални. В джунглата просто имаше твърде много маймуни, твърде много буболечки пълзяха по листата. Само в едно изображение на лятното небе имаше хиляди мънички насекоми.

Влязох в просторна галерия и от двете й страни в мен се взираха нарисувани мъже и жени. Едва сдържах вика си. Там имаше фигури от всички епохи — бедуини, египтяни, после — гърци и римляни, рицари в доспехи и селяни, и царе, и царици. Имаше ренесансови хора в жакети и клинове, Кралят Слънце с буйната си грива от къдри и най-сетне, хора от нашата епоха.

Ала подробностите отново ми внушиха впечатлението, че всички тези хора ми се привиждат — капките вода, залепнали върху пелерина, раната на нечия буза, паякът, полусмазан под лъснат кожен ботуш.

Започнах да се смея. Не беше смешно. Бе само възхитително. Смеех се и се смеех, и се смеех.

Трябваше силом да се принудя да изляза от тази галерия и единственото, което укрепваше волята ми, бе гледката на окъпана в сияние библиотека.

Стени и стени, покрити с книги и ръкописни свитъци, грамадни, лъщящи глобуси на дървените си поставки, бюстове на древногръцки богове и богини, грамадни разстлани карти.

Вестници на всякакви езици бяха подредени на купчини по масата. И навсякъде бяха разпръснати любопитни предмети. Фосили, мумифицирани ръце, екзотични черупки. Имаше букети от сухи цветя, статуетки и фрагменти от древни скулптури, алабастрови вази, покрити с египетски йероглифи.

И навсякъде из средата на стаята, разпръснати сред масите и стъклените витрини, имаше удобни кресла със столчета за краката и канделабри или маслени лампи.

Всъщност създаваше се впечатление за уютен безпорядък, за дълги часове на чиста наслада, за място, което бе човешко до крайност. Човешко знание, човешки артефакти, кресла, в които би се отпуснал човек.

Останах тук дълго, разглеждах гръцките и латински заглавия. Почувствах се малко пиян, все едно бях случил на смъртен с много вино в кръвта.

Но трябваше да намеря Марий. Излязох от тази стая, слязох по малко стълбище и преминах по друг изрисуван коридор в още по-голяма стая, също окъпана в светлина.

Чух пеенето на птички и усетих аромата на цветята още преди да пристигна там. И се изгубих сред гора от клетки. Тук имаше не само птици с всякакви размери и цветове, имаше и маймуни и павиани, и всичките пощуряха в малките си затвори, докато обикалях из стаята.

Около клетките се тълпяха растения в саксии — папрати и бананови дървета, столистни рози, маргаритки, жасмин и други благоуханни нощни увивни растения. Имаше лилави и бели орхидеи, восъчета, които ловяха насекоми в своята паст, малки дръвчета, натежали от праскови, лимони и круши.

Когато най-сетне излязох от този малък рай, се намерих в зала със скулптури, която можеше да се равнява с всяка галерия във Ватиканския музей. Съзрях съседни зали, пълни с картини, ориенталски мебели, механични играчки.

Разбира се, вече не се спирах пред всеки предмет или всяко ново откритие. Цял живот би ми потрябвал, за да разуча съдържанието на тази къща. И аз продължих.

Не знаех накъде вървя. Но разбирах, че ми позволяват да разгледам всички тези неща.

И най-сетне чух безподобното звучене на Марий, онова приглушено ритмично туптене на сърце, което бях чул в Кайро. И тръгнах към него.

3

Влязох в ярко осветен салон от осемнайсети век. Каменните стени бяха покрити с изящна ламперия от палисандрово дърво и огледала в рамки чак до тавана. Имаше ги обичайните изрисувани ракли, тапицирани кресла, мрачни пейзажи с тучна растителност, порцеланови часовници. Малка сбирка от книги в библиотечни шкафове със стъклени врати, вестник с днешна дата върху малка масичка до кресло с облегалки, тапицирано с брокат.

Висока, тясна френска врата се отваряше към каменната тераса, където редове от бели лилии и червени рози излъчваха упойващ аромат.

И там, с гръб към мен, до каменния парапет стоеше мъж от осемнайсети век.

Той се обърна и ми направи знак да изляза при него. Беше Марий. Беше облечен също като мен. Рединготът му бе червен, а не виолетов, дантелата — валансиенска, не брюкселска. Но беше облечен с почти същия костюм, лъскавата му коса бе вързана хлабаво отзад с тъмна панделка също като моята, и изобщо не изглеждаше ефирен, колкото би изглеждал Арман, а по-скоро като свръх присъствие, създание невъзможно бяло и съвършено, което въпреки това бе свързано с всичко около него — с дрехите, които носеше, с каменния парапет, на който бе подпрял ръка, дори и със самия момент, в който едно облаче забулваше яркия лунен полумесец.

Наслаждавах се на мига — на това, че на нас двамата ни предстои да разговаряме, на това, че наистина съм тук. Мислите ми още бяха ясни, също като на кораба. Не усещах жажда. И усещах, че ме поддържа неговата кръв в мен. Всички древни тайни, събрани в мен, ме държаха буден и мисълта ми — остра. Дали Онези, които трябва да бъдат пазени, лежаха нейде на този остров? Дали всичко това щеше да се разкрие?

Отидох до парапета, застанах до него и се загледах в морето. Сега очите му се взираха в един остров на няма и половин миля от брега долу. Вслушваше се в нещо, което аз не чувах.

И профилът му на светлината на отворената врата зад нас стряскащо приличаше на издялан от камък.

Но той незабавно се обърна към мен с ведро изражение, гладкото му лице оживя до невъзможност само за миг, а после той ме обгърна с ръка и ме поведе обратно към стаята.

Вървеше с крачката на смъртен, с лека, ала стабилна походка, тялото му се движеше съвсем предвидимо в пространството.

Заведе ме до двойка кресла с облегалки, поставени едно срещу друго, и седнахме там. Намираха се горе-долу в средата на стаята. Терасата ми се падаше отдясно, а полилеят горе, както и дузина канделабри и стенни светилници по облицованите с ламперия стени, грееха с ярка светлина.

Всичко беше естествено, цивилизовано. Марий се настани очевидно удобно сред брокатените възглавници и пръстите му се обвиха около облегалката на креслото.

Когато се усмихна, изглеждаше досущ като човек. Всички бръчици, целият живот се появиха, докато усмивката не се стопи отново. Опитвах се да не се вторачвам в него, ала не можех да се сдържа.

И в изражението му се прокрадна някаква палавост.

Сърцето ми прескачаше.

— Как ще ти е по-лесно? — попита той на френски. — Да ти кажа защо съм те довел тук или ти да ми обясниш защо помоли да ме видиш?

— О, първото ще ми е по-лесно — отвърнах. — Говори.

Той се разсмя — тихо, благосклонно.

— Забележително създание си ти — заяви той. — Не очаквах толкова скоро да се заровиш в земята. Повечето от нас преживяват първата си смърт много по-късно — след около век, а може би дори два.

— Първата смърт? Искаш да кажеш, че това е нещо обичайно — да се заровиш в земята като мен?

— Обичайно е сред тези, които оцеляват. Ние умираме и отново възкръсваме. Онези, които не се заравят в земята за някакви периоди от време, обикновено не оцеляват дълго.

Бях смаян, но всичко това бе напълно разумно. И ми хрумна ужасната мисъл, че ако Ники се бе заровил в земята, вместо да влезе в огъня… Ала сега не можех да мисля за Ники. Иначе щях да започна да задавам безсмислени въпроси. Дали Ники го има някъде? Или вече го няма? Има ли ги някъде братята ми? Или вече ги няма?

— Но не биваше да се изненадвам, че при тебе това се случи тогава — обобщи той, сякаш не бе доловил тези мисли или не искаше все още да се обръща към тях. — Ти загуби твърде много от онова, което за теб бе безценно. И твърде бързо видя и научи много.

— Ти откъде знаеш какво се е случвало с мен? — попитах.

Той отново се усмихна, едва сдържа смеха си. Смайваща сърдечност се излъчваше от него, смайваща непосредственост. Речта му бе жива и абсолютно съвременна. Тоест, той говореше като добре образован французин.

— Аз не те плаша, нали? — попита.

— Не мисля, че си имал такива намерения — отвърнах.

— Нямам — той махна пренебрежително. — Но твоето самообладание при все това е малко изненадващо. Да отговоря на въпроса ти: аз узнавам какво се случва на нашите себеподобни по цял свят. И, честно, невинаги разбирам как и защо го узнавам. Силата нараства с възрастта, както и всичките ни способности, ала тя остава изменчива, неподвластна на овладяване. Има моменти, когато чувам какво се случва с нашите себеподобни в Рим или дори в Париж. И когато някой друг ме зове, както ме зовеше ти, аз чувам този зов от поразителни разстояния. И мога да открия източника му, както сам се убеди.

Но сведенията стигат до мен и по други начини. Зная за посланията, които ти ми оставяше по стените из цяла Европа, защото ги четях. И бях чувал за тебе от други. И понякога ние с теб се оказвахме близо един до друг — по-близо, отколкото някога си предполагал, и аз чувах мислите ти. И сега чувам мислите ти, разбира се, и съм сигурен, че си наясно. Но предпочитам да общувам чрез думи.

— Защо? — попитах. — Мислех, че по-старите изобщо биха се отървали от речта.

— Мислите са неточни — отвърна той. — Ако отворя разума си за теб, аз не мога да проследявам онова, което ще прочетеш там. А когато аз чета твоите мисли, е възможно да разчета неправилно онова, което чувам и виждам. Предпочитам да използвам реч и да позволявам на умствените си способности да работят с нея. Обичам да предавам чрез звук важните си съобщения, и гласът ми да бъде чут. Не обичам да прониквам в чужди мисли без предупреждение. И, откровено казано, смятам, че речта е най-великият дар, споделен от смъртни и безсмъртни.

Не знаех как да отговоря на това. Отново, то бе напълно разумно. Ала заклатих глава.

— И държанието ти — додадох. — Ти не се движиш като Арман или като Магнус, както мислех, че древните…

— Тоест, като призрак? Но защо? — той отново се разсмя тихо, чаровно. Отпусна се още малко на стола, вдигна коляно и подпря стъпало на седалката, също като мъж в личния си кабинет. — Имаше, разбира се, времена, когато всичко това бе много интересно. Да се плъзгаш и сякаш да не крачиш, да заставаш в пози, неудобни или невъзможни за смъртните. Да прелиташ кратки разстояния и да се приземяваш безшумно. Да местиш предмети от едното желание да го направиш. Но в края на краищата, всичко това е незряло. Човешките жестове са елегантни. Има мъдрост в плътта, в начина, по който човешкото тяло върши всичко. Обичам звука от стъпките ми по земята, да усещам предметите с пръстите си. Освен това, прелитането дори на кратки разстояния и местенето на предмети само с напрягане на волята са изтощителни. Мога да го сторя, когато ми се наложи, както видя и ти, ала е много по-лесно да върша нещата с ръцете си.

Бях възхитен от това и не се опитвах да го скрия.

— Един певец може да пръсне стъкло, ако вземе нужната висока нота — продължи той, — но най-простият начин за всеки да счупи стъкло е просто да го пусне на пода.

Този път открито се разсмях.

Вече започвах да свиквам как лицето му преминава от съвършенството на маска към изразителността и постоянната жизненост на погледа му, която ги обединяваше. Оставяше впечатление за спокойствие и откритост от страна на един смайващо красив и проницателен мъж.

Ала онова, с което не можех да свикна, бе усещането за присъствие, за сдържаното, непосредствено присъствие на нещо, притежаващо изключително могъщество, опасно могъщество.

Изведнъж се поизнервих, напрегнах се. Обзе ме необяснимо желание да заплача.

Той се наведе напред, докосна опакото на дланта ми с пръсти и ме разтресе удар. Бяхме свързани от докосването. И въпреки че кожата му бе копринена като кожата на всички вампири, тя бе по-малко податлива. Все едно те докосва каменна ръка в копринена ръкавица.

— Доведох те тук, защото искам да ти разкажа какво зная — каза той. — Искам да споделя с теб всички тайни, които притежавам. По няколко причини бях привлечен от теб.

Бях запленен. И чувствах приближаването на съкрушителна любов.

— Но те предупреждавам, че това крие опасност — продължи той. — Аз не притежавам окончателните отговори. Не мога да ти кажа защо съществуваме ние. Мога само да ти разкажа за нас повече от всеки, който ти е разказал нещо досега. Мога да ти покажа Онези, които трябва да бъдат пазени, и да ти разкрия какво зная за тях. Мога да ти обясня защо по мое мнение съм оцелял толкова дълго. Тези познания могат донякъде да те променят. Но така е винаги с всяко познание, предполагам…

— Да…

— Ала когато ти дам всичко онова, което имам да ти давам, ти пак ще си точно онова, което си бил преди: безсмъртно създание, което трябва да намери свои собствени основания за съществуване.

— Да, основания за съществуване — в гласа ми прозвуча леко огорчение. Но бе хубаво да го чуя, изказано по този начин.

Ала ме изпълни мрачна представа за себе си — гладно и покварено създание, което чудесно се справя със съществуването без основания, могъщ вампир, който винаги взема точно каквото иска, без значение кой какво казва. Зачудих се дали му е известно доколко съвършено ужасен съм аз.

Причината да убивам бе кръвта.

Признавам. Кръвта и чистият екстаз от кръвта. И без нея ние бяхме просто люспи, какъвто бях и аз в египетската пръст.

— Само запомни предупреждението ми, че после обстоятелствата пак ще си са същите — рече той. — Ала ти може би ще си променен. Може да се почувстваш още по-безутешен, отколкото когато дойде тук.

— Но защо реши да разкриеш това на мен? — попитах — Несъмнено и други са те издирвали. Сигурно знаеш къде е Арман.

— По няколко причини, както вече ти казах. И може би най-основателната причина е начинът, по който ти ме диреше. Твърде малко създания на този свят действително дирят знание. Смъртни или безсмъртни, малцина питат в действителност. Напротив — те се опитват да изтръгнат от неизвестното отговорите, които вече са оформили в собствените си мозъци. Потвърждения, оправдания, форми на утеха, без които те не могат да продължат да съществуват. Да попиташ наистина значи да отвориш вратата на бурята. Отговорът може да унищожи въпроса и онзи, който го задава. Ала ти действително задаваш въпроси, още откакто напусна Париж преди десет години.

Разбирах това, ала твърде неясно.

— Ти имаш малко предубеждения — продължи той. — Всъщност смайваш ме, защото си позволяваш една тъй необикновена простота. Ти искаш цел. Искаш любов.

— Вярно е — вдигнах леко рамене аз. — Доста незряло, нали?

Той отново се разсмя тихо.

— Не. Не е. Все едно осемнайсет столетия западна цивилизация са породили невинна душа.

— Невинна душа? Не може да говориш за мен!

— През този век толкова много се говори за благородството на дивака — обясни той, — за покваряващата сила на цивилизацията, за това как трябва да намерим обратно изгубения път към невинността. Е, всичко това всъщност са глупости. Истински първобитните хора могат да бъдат чудовища в своите схващания и очаквания. Те нямат понятие за невинността. Нито пък децата. Но цивилизацията най-сетне създаде хора, които се държат невинно. За първи път те се оглеждат и казват: „Какво, по дяволите, е всичко това!“

— Вярно е, но аз не съм невинен — казах. — Безбожник, да. Аз съм рожба на безбожници и това ме радва. Но аз зная какво са доброто и злото — в много практически смисъл, и аз съм Тифон, братоубиецът, а не убиеца на Тифон, и ти трябва да го знаеш.

Той кимна и леко повдигна вежди. Вече нямаше нужда да се усмихва, за да прилича на човек. Сега виждах лицето му да изразява чувство, макар и по него да нямаше нито една бръчица.

— Ала ти и не търсиш някаква система, за да оправдаеш това. И точно това имам предвид, когато говоря за невинност. Ти си виновен за убийствата на смъртни, защото си бил превърнат в създание, което се храни с кръв и смърт, но не си виновен в лъжа и в изграждане на велики мисловни системи на мрака и злото вътре в себе си.

— Вярно е.

— Да си безбожник вероятно е първата крачка към невинността — рече той. — да изгубиш представата за грях и подчинение, лицемерната скръб по изгубеното.

— Значи като говориш за невинност, ти говориш не за липсата на опит, а за липсата на илюзии.

— За липсата на нужда от илюзии — поясни той. — За обич и уважение към онова, което е пред очите ти.

Въздъхнах. Чак сега се отпуснах в креслото и се замислих над това, над връзката му с Ники и казаното от Ники за светлината, вечната светлина. За това ли бе говорил той?

Марий като че също се бе умислил. И той се бе отпуснал в креслото, както от самото начало, загледан в нощното небе зад отворените врати — притворил очи и с леко напрегнати устни.

— Но не само твоят дух бе това, което ме привлече — продължи той.

— А също и твоята честност. И начинът, по който ти стана един от нас.

— Значи знаеш и всичко това.

— Да, всичко — и с това той приключи с въпроса. — Ти се появи в края на една епоха, по време, когато светът преживява промени, каквито не е и сънувал. Същото беше и с мен. Аз се родих и възмъжах във време, когато древният свят, както сега го наричаме, отиваше към края си. Старите вярвания бяха се изхабили и възходът на нов бог идеше.

— Кога е било това време? — попитах развълнувано.

— В годините на царуването на Август Цезар, скоро след като Рим бе станал империя, когато вярата в боговете, въпреки благородното й предназначение, бе мъртва.

Позволих му да види как потресът и удоволствието се изписват по лицето ми. Дори за миг не се усъмних в казаното от него. Вдигнах ръка към главата си, като че трябваше малко да се поокопитя.

Ала той продължи:

— Простият народ от онова време още изповядваше религията, също както сега. И за тях тя бе обичай, суеверие, магия на стихиите, извършване на обреди, чиито корени се губеха в древността, също както днес. Но обществото на онези, които раждаха идеи… които насочваха и изпреварваха хода на историята, бе свят безбожен и безнадеждно лишен от наивност, като европейското общество в днешно време, в днешната епоха.

— След като прочетох Цицерон, Овидий и Лукреций и на мен така ми се стори.

Той кимна и леко вдигна рамене.

— Хиляда и осемстотин години бяха нужни, за да се върнем към скептицизма, към равнището на практичност, което по онова време бе нашето ежедневно състояние на духа. Но историята в никакъв случай не се повтаря, и тъкмо това е изумителното.

— За какво говориш?

— Огледай се! В Европа се случват неща, които са абсолютна новост. Ценността, която се отдава на човешкия живот, е по-висока от всякога. Мъдростта и философията са съпроводени от нови открития в науката, нови изобретения, които могат напълно да променят човешкото съществуване. Но това е история само по себе си, това е бъдещето. Смисълът е в това, че си роден на ръба, когато старият мироглед умира. Така беше и с мен. Ти съзря без вяра, ала въпреки това не си циник. Същото бе и с мен. Случи се така, че ние изскочихме от пукнатината между вярата и отчаянието.

А Ники падна в нея и загина — помислих си аз.

— Затова и въпросите ти са по-различни от въпросите на онези, родени за безсмъртието по времето на християнския бог.

Сетих се за разговора ми с Габриел в Кайро — последният ми разговор с нея. Аз самият и бях казал, че в това е силата ми.

— Точно така — потвърди той. — Значи това е общото между нас. Докато възмъжавахме, ние не очаквахме много от другите. И бремето на съвестта бе наше лично бреме, колкото и ужасно би могло да е това.

— Но по времето на християнския бог ли… в ранните дни на вярата в християнския бог ли си бил… роден за безсмъртието, както се изрази?

— Не — отвърна той, с нотка на отвращение в гласа. — Ние никога не сме служили на християнския бог. Това веднага си го избий от главата.

— Ами силите на доброто и злото, носещи имената на Христос и Сатаната?

— Те нямат почти нищо общо, да не кажа съвсем нищо общо, с нас.

— Ала несъмнено представата за злото под някаква форма…

— Не. Ние сме по-древни от нея, Лестат. Моите създатели се кланяха на богове, това е истина. И вярваха в неща, в които аз не вярвах. Ала вярата им идеше от време, много по-старо от храмовете на Римската империя, когато невинна човешка кръв се проливаше с размах в името на доброто. А злото беше сушата, напастта на скакалците, загиването на реколтата. Аз бях създаден такъв от тези хора в името на доброто.

Това бе тъй примамливо, тъй пленително!

Всички древни митове изникнаха в ума ми — хор от ослепителна поезия. Озирис за египтяните е бил добър бог, бог на зърното. Какво общо има това с нас? Мислите ми се завихриха. В последователност от неми картини си припомних нощта, когато напуснах бащиния дом в Оверн, когато селяните танцуваха около огъня по Заговезни и редяха песнопения за богата реколта. Езическо, бе казала майка ми. Езическо, бе заявил сърдитият свещеник, когото отдавна бяха отпратили.

И всичко това повече от всякога приличаше на историята на Дивата градина, танцьорите в Дивата градина, където нямаше власт друг закон, освен закона на градината — а това бе законът на естетиката. Посевите да израснат тучни, пшеницата да зеленее, а подир да пожълтее, слънцето да грее. Вижте ябълката със съвършена форма, която дървото е създало, представете си! Селяните търчаха през овощните градини, размахали горящи главни от огъня за Заговезни, за да се наливат ябълките.

— Да, Дивата градина — обади се Марий и в очите му проблесна искра. — И аз трябваше да напусна цивилизованите градове на Империята, за да я открия. Трябваше да навляза в гъстите гори на северните провинции, където градината все още тънеше в буйна зеленина, тъкмо в земята на Южна Галия, където ти си се родил. Трябваше да падна в ръцете на варварите, които са дали и на двама ни ръста, сините очи, русите коси. Аз ги наследих чрез кръвта на майка ми, рожба на тези люде, дъщеря на келтски вожд, наложница на римски патриций. А ти си ги наследил чрез кръвта на своите деди пряко от онова време. И по странно съвпадение и двамата бяхме избрани за безсмъртието по една и съща причина — ти от Магнус, а аз — от онези, които ме плениха: за това, че нямахме равни на себе си сред нашата руса, синеока раса, бяхме по-високи и по-добре сложени от останалите мъже.

— Ах, трябва да ми разкажеш всичко! Всичко да ми обясниш! — възкликнах.

— Аз обяснявам всичко — отвърна той. — Но първо, мисля, че за теб е време да видиш нещо, което ще е много важно за по-нататък.

Той изчака, докато осмисля казаното.

После се надигна бавно, съвсем като човек, като се подпираше леко на облегалките на креслото. Стоеше, гледаше ме отгоре и чакаше.

— Онези, които трябва да бъдат пазени? — попитах аз с ужасно немощен, ужасно неуверен глас.

И отново съзрях в лицето му онази мъничка палавост, или по-скоро сянката на веселието, която винаги витаеше наблизо.

— Не се бой — каза той сдържано. Опитваше се да прикрие развеселеността си. — Никак не ти подобава, да знаеш.

Горях от желание да ги видя, да разбера какво са те, ала не помръдвах. Никога не бях предполагал, че ще ги видя. Никога не бях се замислял какво би означавало това…

— А дали… гледката е ужасна за очите? — попитах.

Той се усмихна бавно и нежно и положи ръка на рамото ми.

— Ако кажа да, това би ли те спряло?

— Не — отвърнах. Ала се боях.

— Ужасно става чак след време — рече той. — В началото е прекрасно.

Той чакаше и ме гледаше, и се мъчеше да проявява търпение. После тихо каза:

— Хайде, да вървим.

4

Стълбище, което слизаше надолу в земята.

Това стълбище бе много по-старо от къщата, макар и да не можех да обясня как съм го разбрал. Стъпалата в средата бяха хлътнали под стъпките на онези, които бяха слизали по тях. То се виеше все по-надолу и по-надолу в скалата.

Тук-там — грубо изсечени изходи към морето, отвори, твърде тесни да се промъкне човек през тях, издатини, върху които бяха гнездили птици или в чиито пукнатини растяха диви треви.

А после — хладината, необяснимата хладина, каквато понякога усещате в стари манастири, разрушени църкви, обитавани от призраци стаи.

Спрях и разтърках с длани ръцете си над лактите. Хладината проникваше през стъпалата.

— Не иде от тях — рече той нежно. Изчакваше ме на стълбището малко по-надолу.

Полумракът се разпадна в приветливи шарки от светлини и сенки, създаваше илюзията за несъществуваща тук епоха на смъртните.

— Това е съществувало тук далеч преди аз да ги пренеса тук — обясни той. — Мнозина са идвали на този остров да се кланят. Може би го е имало и още преди тях.

Той отново ми помаха с характерното за себе си търпение. В погледа му имаше състрадание.

— Не се бой — повтори той и продължи надолу.

Срам ме беше да не го последвам. Стъпалата нямаха свършване. Стигнахме до по-големи проходи, чуваше се шумът на морето. Усещах хладните пръски по ръцете и лицето си, виждах как влагата лъщи по камъните. Но продължавахме да слизаме все по-надолу, ехото от стъпките ни отекваше в сводестия таван и в грубо изсечените стени. Тук бе по-дълбоко от всяко подземие, това бе ямата, която изравяш в детството си, за да се похвалиш на майка си и баща си, че ще прокопаеш тунел чак до центъра на земята.

Най-сетне заобиколихме поредния завой и грейна светлина. Най-сетне видяхме две лампи, които горяха пред една двойна врата.

Фитилите на лампите бяха потопени в дълбоки съдове, пълни с масло. А самата врата бе залостена с грамадна дъбова греда. Няколко мъже бяха нужни, за да я повдигнат, а може би и въжета и лостове.

Марий я вдигна и я остави отстрани с лекота, после се отдръпна и огледа вратата. Чух скърцането на още едно резе, което се раздвижи отвътре. После вратата се отвори бавно и дъхът ми секна.

Не само заради това, че той бе отворил вратата, без да я докосне. И преди бях виждал този малък фокус. Но стаята зад нея бе пълна със същите онези прекрасни цветя и запалени лампи, които бях видял в къщата горе. Тук, дълбоко под земята, имаше лилии, восъчнобели, оросени от блестящи капки влага, увивни рози в пищни отсенки на червеното и розовото, готови да се отронят от стеблата си. Това бе параклис — тази стая, огряна от трепкащите пламъци на обредни свещи и изпълнена с благоуханието на стотици букети.

Стените бяха покрити с фрески, като стените на древните италиански църкви, а изображенията бяха обковани с позлата. Но те не бяха на християнски светци.

Египетски палми, жълтата пустиня, трите пирамиди, сините води на Нил. И египтяни и египтянки, които плаваха по реката с изящните си лодки, разноцветните риби в дълбините под тях, птици с пурпурни криле, прелитащи горе във въздуха.

И във всичко това бе вградено златото. В слънцето, което сияеше от небесата, и в блещукащите в далечината пирамиди, в люспите на рибите и перата на птиците, и в украшенията на гъвкавите и изящни египетски фигури, замръзнали и вперили очи напред в своите тесни, издължени зелени лодки.

Затворих очи. После бавно ги отворих и пред мен се разкри цялото величествено светилище.

Редове от лилии върху нисък каменен олтар, върху който лежеше огромен златен ковчег, целият покрит с фини гравюри със същите египетски изображения. Въздушният полъх, който идваше по дълбоките отдушници, изсечени в камъка отгоре, караше пламъците на вечно горящите лампи да трепкат, разлюляваше високите зелени мечовидни листа на лилиите, потопени във вази с вода, които издаваха своя упойващ аромат.

Почти чувах химни, чувах песнопения и древни заклинания. И вече не се боях. Красотата вдъхваше огромна утеха, твърде величествена бе.

Но аз се взирах в златните врати на ковчега върху олтара. Той беше по-висок от мен. И тройно по-широк.

И Марий също го гледаше. И аз усетих мощта, която изтичаше от него, жарта на невидимата му сила, и чух как вътрешното резе на ковчега се приплъзва назад.

Бих се приближил мъничко до него, ако смеех. Не дишах, когато златните врати се отвориха докрай и разкриха две великолепни египетски фигури, мъж и жена, седнали един до друг.

Светлината огря техните нежни, изящно изваяни бели лица, пристойните пози на белите им тела, проблесна в тъмните им очи.

Бяха строги като всички египетски статуи, които бях виждал — изчистени от детайли, с красиви очертания, великолепни в своята простота. Само откритите, детински изражения на лицата разведряваха усещането за твърдост и студенина. Ала за разлика от всички други, те бяха облечени в истинска тъкан и косите им бяха истински.

Бях виждал в италианските църкви статуи на светци, облечени по подобен начин — кадифе, окачено върху мрамор. Невинаги гледката бе приятна.

Но всичко тук бе изработено много грижливо.

Перуките им бяха от дълги, гъсти черни коси, подрязани в права линия на челото и увенчани със златни диадеми. Змиевидни гривни се увиваха около голите им ръце над лактите, а по пръстите им имаше пръстени.

Дрехите им бяха от най-фин бял лен — мъжът беше гол до кръста, само по нещо като пола, а жената бе облечена в дълга, тясна рокля с прекрасно наредени гънки. И двамата бяха окичени с много златни огърлици, някои инкрустирани със скъпоценни камъни.

Бяха почти еднакви на ръст и седяха в еднакви пози, с ръце, отпуснати на бедрата. И тази еднаквост ме порази също толкова, колкото чистата им прелест и подобните им на скъпоценни камъни очи.

В нито една скулптура досега не бях видял такова съвършено подобие на живот, но всъщност в тях нямаше нищо живо. Може би това бе измама, създадена от премяната, отблясъците по огърлиците и пръстените им, отразената в очите им светлина.

Дали това бяха Озирис и Изида? Миниатюрни надписи ли виждах по огърлиците им, по диадемите на главите им?

Марий мълчеше. Той просто ги съзерцаваше, също като мен, с неразгадаемо изражение може би на тъга.

— Мога ли да се приближа до тях? — прошепнах.

— Разбира се — отвърна той.

Запристъпвах към олтара като дете в катедрала, и с всяка крачка ме обземаше все по-голяма плахост. Спрях само на няколко стъпки от тях и се вгледах в очите им. Ах, те бяха твърде разкошни в тяхната дълбочина и многоцветие. Твърде истински.

Всяка черна мигла, всяко черно косъмче на изящно извитите им вежди бяха прикрепени с безкрайна грижовност.

С безкрайна грижовност устните им бяха изваяни леко разтворени, та да се види блясъкът на зъбите. Лицата и ръцете им бяха така изгладени, че и най-дребен недостатък не помрачаваше блясъка им. И като всички статуи и изрисувани фигури, които гледат право напред, те сякаш гледаха мен.

Бях объркан. Ако това не бяха Озирис и Изида, то кои трябваше да са? На каква древна истина бяха символи, и защо звучеше повелително онази стара фраза — Онези, които трябва да бъдат пазени?

Съзерцавах ги унесено, леко наклонил глава настрани.

Очите наистина бяха кафяви, с черни дълбини в средата, бялото в тях сякаш бе покрито с най-прозрачен лак, а устните им бяха в най-меката отсянка на пепелно розовото.

— Позволено ли е…? — обърнах се към Марий и прошепнах, ала не ми стигаше увереност и не се доизказах.

— Можеш да ги докоснеш — отвърна той.

Ала това ми се струваше светотатство. Продължих да се взирам в тях, в разтворените длани, отпуснати върху бедрата им, в ноктите на ръцете, забележително подобни на нашите нокти — същински стъклени инкрустации.

Помислих си, че бих могъл да докосна мъжа по опаката страна на дланта и това не би изглеждало чак такова голямо светотатство, но онова, което всъщност ми се искаше, бе да докосна жената по лицето. Най-сетне колебливо протегнах пръсти към бузата й. И усетих допира на върховете им върху белотата. А после се вгледах в очите й.

Това, което докосвах, не можеше да бъде камък. Не можеше… Та усещането бе досущ като допир до… И очите на жената, в тях имаше нещо…

И преди да успея да се удържа, вече бях отскочил назад.

Всъщност направо се изстрелях назад, преобърнах вазите с лилии и се блъснах в стената до вратата.

Толкова силно треперех, че не се държах на крака.

— Те са живи! — възкликнах. — Това не са статуи! Те са вампири, също като нас!

— Да — потвърди Марий. — Ала тази дума не би им била позната.

Той стоеше пред мен и продължаваше да ги гледа, все така отпуснал ръце отстрани на тялото си.

Кръвта се бе втурнала към лицето ми. Искаше ми се да кажа нещо, ала не можех. Само се взирах в тях. А сега се взрях в него и в бялата ръка, която стискаше моята.

— Всичко е наред — рече той с тъга. — Не мисля, че твоето докосване не им допада.

Отначало не можах да го разбера. А после разбрах.

— Тоест ти… Ти не знаеш дали… Дали те просто седят там и… Ах, Господи!

И си припомних казаното от него преди стотици години, думите, вградени в разказа на Арман: Онези, които трябва да бъдат пазени, са потънали в покой, или в мълчание. Повече от това може и никога да не узнаем.

Целият треперех. Не можех да спра треперенето на ръцете и краката си.

— Те дишат, мислят, те са живи като нас! — изломотих. — От колко време са така, от колко време?

— Успокой се — той ме потупа по ръката.

— О, Господи! — възкликнах глупаво отново. Продължавах да го повтарям. Никакви други думи не стигаха. — Но кои са те? — попитах най-сетне. Гласът ми преминаваше в истеричен крясък. — Озирис и Изида ли са? Това ли са те?

— Не зная.

— Искам да се махна от тях. Искам да изляза оттук.

— Защо? — попита той спокойно.

— Защото те… Защото те са живи, телата им са живи, ала… те не могат нито да говорят, нито да помръднат!

— Откъде знаеш, че не могат? — попита той с все същия тих, утешителен глас.

— Но те не говорят и не помръдват! Точно това е! Те не…

— Ела — прекъсна ме той. — Искам още малко да ги погледаш. А после ще те заведа пак горе и ще ти разкажа всичко, както вече ти обещах.

— Не искам повече да ги гледам, Марий, честно, не искам! — възкликнах, докато се опитвах да изтръгна ръката си от неговата и тръсках глава. Ала той ме стискаше толкова здраво, колкото би могла вероятно да стиска статуя, и не можех да прогоня мисълта колко прилича тяхната кожа на неговата, как и той придобиваше същия невъзможен блясък, как лицето му, когато е спокойно, бе гладко като техните!

Той ставаше като тях. И нейде, пропаднал във великата зейнала бездна на вечността, и аз щях да стана като тях! Ако оцелея толкова дълго.

— Моля те, Марий… — не ми бе останал нито срам, ни суетност. Исках да изляза от тази стая.

— Тогава ме изчакай — рече той търпеливо. — Стой тук.

И пусна ръката ми. Обърна се и огледа съборените от мен цветя, разлятата вода.

И всичко бе подредено пред очите ми — цветята поставени обратно във вазите, водата избърсана от пода.

Той застана и се загледа в двамата пред себе си, и тогава чух мислите му. Той ги приветстваше като близки, и не бяха нужни титли и обръщения. Обясняваше им защо през последните няколко нощи го е нямало. Ходил до Египет и им донесъл дарове, които скоро щял да им поднесе. Много скоро щял да ги изведе да погледат морето.

Започнах да се поуспокоявам. Но сега съзнанието ми правеше дисекция на всичко, което ми се бе изяснило в момента на потрес. Той бе загрижен за тях. Винаги е бил загрижен за тях. Бе разкрасил тази стая, защото те я гледаха и защото може би биха могли да оценят красотата на картините и цветята, които носеше той.

Ала той не знаеше това. И бе нужно само да ги погледна отново, за да ме обземе ужасът от това, че са живи и са заключени в себе си.

— Не мога да понеса това — измърморих. Знаех причината, поради която той ги пазеше, без изобщо да ми я е казвал. Той не можеше да ги закопае някъде дълбоко в земята, защото те бяха в съзнание. Не би ги изгорил, защото бяха безпомощни и не можеха да дадат съгласието си. О, Господи, ставаше все по-ужасно и по-ужасно.

Но той ги пазеше, както древните езичници са пазели своите богове в храмовете — техни домове. Носеше им цветя.

И сега, докато го гледах, той им палеше благовония — малка бучка, която бе извадил от копринена кърпичка. Каза им, че била от Египет. И я разпалваше в малко бронзово блюдо.

Очите ми се насълзиха. Разплаках се.

Когато вдигнах очи, той стоеше с гръб към тях и аз ги виждах над рамото му. Той потресаващо им приличаше — статуя, облечена в тъкан. И ми се стори, че може би го правеше нарочно, нарочно бе отпуснал лицето си безизразно.

— Разочаровах те, нали? — прошепнах.

— Не, никак — отвърна приветливо той. — Не си.

— Съжалявам, че…

— Не, не си.

Приближих се малко. Чувствах, че съм се отнесъл грубо с Онези, които трябва да бъдат пазени. И с него се бях отнесъл грубо. Той ми бе разкрил тази тайна, а аз бях изпаднал в ужас и отвращение.

Сам бях разочарован от себе си.

Никъде по бялата кожа не се издуваше вена, никъде нямаше ни гънчица, ни бръчица. Дори и тънките щрихи по устните, каквито Марий все още имаше. Гърдите им не се повдигаха и не спадаха — сякаш не дишаха.

И докато се вслушвах в покоя, не долавях никакви мисли откъм тях, нито ударите на сърцата, нито потока на кръвта.

— Но то е там, нали? — прошепнах.

— Да, там е.

— А ти… — водиш ли им жертви, искаше ми се да попитам.

— Те вече не пият.

Дори и това бе страшно! Дори и това удоволствие не им бе достъпно! И все пак, ако си представя какво би било — те се стрелват, само колкото да повалят жертвата, и после отново застиват неподвижни, ах! Не, би трябвало да изпитам облекчение. Но не изпитвах.

— Много, много отдавна те все още пиеха, но само веднъж годишно. Оставях им жертвите в светилището — злодеи, вече изтощени и близо до смъртта. Връщах се и ги намирах повалени, а Онези, които трябва да бъдат пазени, изглеждаха досущ както преди. Само цветът на плътта бе малко по-различен. И нито капка пролята кръв.

Това ставаше винаги по пълнолуние и обикновено напролет. Други жертви, които им оставях, така и не докосваха. А после престанаха да пируват дори и веднъж в годината. Продължих от време на време да им водя жертви. И веднъж, след като бе изминало цяло десетилетие, те приеха една. Отново беше пълнолуние, и беше пролет. А после — вече не, поне за половин век. Загубих му вече броя. Мислех, че може би трябва да виждат луната, да знаят, че сезоните се сменят. Но, както се оказа, това нямаше значение.

Не са пили нищо от времето преди да ги откарам в Италия. Това беше преди триста години. Дори и в египетската жега не пиеха.

— Ала дори когато се е случвало, ти никога не си го виждал с очите си?

— Не съм — потвърди той.

— Не си ги виждал да помръдват?

— Не съм, от… самото начало.

Отново се разтреперих. Гледах ги и си представях, че ги виждам как дишат, виждам как устните им се раздвижват. Знаех, че е илюзия. Но тя ме влудяваше. Трябваше да изляза оттук. Пак щях да се разплача.

— Понякога, когато идвам при тях, намирам промени — каза Марий.

— Как? Какво?

— Дреболии — обясни той и се загледа в тях замислено. Посегна и докосна огърлицата на жената. — Тя харесва тази. Явно е такава, каквато е нужна. Имаше и друга, която намирах скъсана на пода.

— Значи те могат да се движат.

— Първия път си помислих, че огърлицата е паднала. Но след като три пъти я поправях, разбрах, че това е глупаво. Тя я късаше от врата си или чрез мисъл я караше да падне.

Зашепнах ужасено. А после се почувствах засрамен, че съм го сторил в нейно присъствие. Исках веднага да изляза. Лицето й бе като огледало на всичко, което си въобразявах. Устните й сякаш се извиваха в усмивка, макар и да не помръдваха.

— Случвало се е и с други украшения — украшения с изписани по тях имената на богове, които не им се нравят, мисля. Веднъж се счупи ваза, която бях донесъл от една църква — беше се пръснала на парчета, сякаш от погледите им. А е имало и още по-стряскащи промени.

— Разкажи ми.

— Влизал съм в светилището и съм намирал единия или другия изправени.

Ужасът бе твърде голям. Искаше ми се да го задърпам за ръката и да го извлека оттук.

— Него веднъж го намерих на няколко крачки от стола. А друг път жената я заварих до вратата.

— Опитвала се е да излезе? — прошепнах.

— Може би — отвърна той замислено. — Но те лесно биха могли да излязат, стига да поискат. Когато чуеш цялата история, сам можеш да прецениш. Винаги, когато ги откривах преместени, ги връщах обратно. Нареждах крайниците им така, както бяха преди. За това е необходима грамадна сила. Те са като гъвкав камък, ако можеш да си го представиш. И щом аз притежавам такава сила, представи си каква е тяхната.

— Да пои… да поискат, казваш. Ами ако искат да вършат всичко, ала вече не могат? Ами ако най-върховните им усилия могат да ги отведат едва до вратата?

— Мисля, че тя би могла да строши вратата, стига да поиска. Щом аз мога да отварям резета с мислите си, на какво ли е способна тя?

Погледнах хладните им, отчуждени лица, издължените им хлътнали бузи, големите, спокойни уста.

— Ами ако грешиш? Ами ако те чуват всяка дума, която си разменяме, и тя ги разгневи, оскърби…

— Мисля, че те наистина чуват — отвърна той. Отново се мъчеше да ме успокои, бе хванал ръката ми и бе снишил глас.

— Но надали това ги вълнува. Ако ги вълнуваше, щяха да се раздвижат.

— Но как можеш да го знаеш?

— Те вършат други неща, които изискват голяма сила. Например случва се аз да заключа ковчега, и те мигом го отключват и отново отварят вратите. Знам, че го правят те, защото са единствените, които биха могли. Вратите отхвърчат назад, и те се показват. Изваждам ги оттук, за да гледат морето. И пред зори, когато идвам да ги отнеса обратно, те са по-тежки, по-малко гъвкави, почти е невъзможно да ги помръднеш. Понякога си мисля, че те вършат всичко това, за да ме тормозят, да си играят с мен.

— Не. Те се опитват, ала не могат.

— Не съди толкова прибързано — възрази ми той. — Влизал съм в тяхната стая и съм откривал свидетелства за действително странни неща. И, разбира се, има и събития, случили се в началото…

Ала той млъкна. Нещо бе отвлякло вниманието му.

— Долавяш ли мисли от тях? — попитах. Той като че наистина се вслушваше.

Той не отговори. Оглеждаше ги. Нещо се е променило! — мина ми през ума. Напрегнах волята си докрай, за да не се обърна и да побягна. Заоглеждах ги внимателно. Нищо не забелязвах, нищо не чувах, нищо не усещах. И щях да се разкрещя неистово, ако Марий не ми бе обяснил защо ги оглежда.

— Недей да прибързваш така, Лестат — каза той най-сетне с лека усмивка, без да откъсва поглед от мъжа. — Понякога се случва да ги чуя, но мислите им са нечленоразделни, просто усещам присъствието им — този звук ти е познат.

— И току-що чу него.

— Даааа… Може би.

— Марий, моля те, умолявам те, да излезем оттук! Прости ми, но не издържам! Моля те, Марий, да си вървим.

— Добре — съгласи се той дружелюбно и ми стисна рамото. — Но първо направи нещо за мен.

— Каквото поискаш!

— Поговори им. Не е нужно да е на глас. Но им поговори. Кажи им, че ги смяташ за красиви.

— Те знаят — отвърнах. — Те знаят, че ги намирам за неописуемо красиви — сигурен бях. Но той искаше да им го изкажа церемониално, и затова прочистих мислите си от всякакъв страх и всякакви налудничави предположения и им го казах.

— Просто им поговори — увещаваше ме Марий.

И аз им заговорих. Вгледах се в очите на мъжа, в очите на жената. И ме завладя престранно чувство. Повтарях думите За мен сте красиви, за мен красотата ви е несравнима, като едва оформях словата. Молех се така, както когато бях много малък и лежах на поляната на планинския склон и се молех на Бог — моля те, моля те, помогни ми да се махна далече от бащиния ми дом!

Сега говорех така на нея и й казах, че съм благодарен за това, че ми е било позволено да се приближа до нея и древните й тайни, и започнах физически да усещам тази благодарност. Тя се излъчваше от цялата ми кожа, чак до корените на косата. Усетих как напрежението отпуска лицето ми. Усещах как то напуска тялото ми. Бях олекнал, и уханието на благовонията и цветята обгръщаше духа ми, докато се вглеждах в черните зеници на дълбоките й кафяви очи.

— Акаша — произнесох на глас. Чух името в същия онзи миг, в който го изговорих. И то ми прозвуча възхитително. Ковчегът около нея запламтя, а откъм мъжката фигура се долавяше само нещо неясно. Приближих се неволно към нея, наведох се напред и почти я целунах по устните. Желаех го. Наведох се по-близо. И после почувствах допира на устните й.

Исках да накарам кръвта си да потече в устата ми и да й я предам, както онзи път с Габриел, когато тя лежеше в ковчега.

Магията крепнеше, и аз се вгледах право в бездънните й очи.

Аз целувам богинята по устата… Какво ми става! Полудял ли съм, че да си го помисля.

Отдръпнах се. Отново се намерих до стената, разтреперан, стиснал главата си с ръце. Този път поне не бях съборил лилиите, ала отново плачех.

Марий затвори вратите на ковчега и плъзна резето на мястото му.

Излязохме в коридора и той накара вътрешното резе да се надигне и да се плъзне в скобите си, а външното пусна с ръце.

— Ела, млади момко — подкани ме той. — да се качим горе.

Но бяхме изминали едва няколко крачки, и чухме отривисто прищракване, а после и още едно. Той се обърна и погледна назад.

— Пак го направиха — рече той, и върху лицето му падна сянка на печал.

— Какво? — дръпнах се до стената.

— Ковчегът. Отвориха го. Ела. По-късно ще се върна и ще го заключа, преди слънцето да изгрее. А сега ще се върнем в моята всекидневна, и аз ще ти разкажа своята история.

Щом влязохме в осветената стая, аз рухнах на креслото и скрих глава в шепите си. Той стоеше, без да помръдва, и ме гледаше, и когато го осъзнах, аз вдигнах глава.

— Тя ти каза името си — рече той.

— Акаша! — възкликнах. Беше сякаш грабваш и измъкваш дума от вихъра на разпадащ се сън. — Тя ми го каза! Аз произнесох „Акаша“ на глас — погледнах го, умолявах го да ми даде отговори, някакво обяснение за враждебността, с която се взираше в мен.

Струваше ми се, че ще загубя разсъдъка си, ако лицето му не добие отново изразителност.

— Сърдиш ли ми се? — попитах.

— Шшшт. Тихо.

Аз не чувах нищо в тишината. Освен морето, може би. Може би пращенето на фитилите в стаята. Може би вятъра. Дори и техните очи не изглеждаха толкова безжизнени, колкото неговите сега.

— Ти караш нещо в тях да се пробужда — прошепна той.

Изправих се.

— Какво значи това?

— Не зная — отвърна той. — Може и нищо да не значи. Ковчегът все още е отворен и те просто седят там, както винаги. Кой знае?

И внезапно почувствах всички онези дълги години, през които той е искал да узнае. Бих казал векове, ала не можех да си представя векове. Дори и сега. Усетих как години и години наред се е мъчел да изтръгне от тях и най-дребния знак и не е получавал нищо, и знаех, че сега се пита защо аз я бях накарал да ми сподели тайната на името си. Акаша. Бяха се случили някакви събития, ала те се бяха случили по римско време. Мрачни събития. Ужасни събития. Страдания, неописуеми страдания.

Образите побеляха. Тишина. Той стоеше сред стаята като светец, свален от олтар и зарязан на пътеката между пейките в църквата.

— Марий! — прошепнах.

Той се сепна и лицето му бавно доби топло изражение. Той ме погледна нежно, с някаква почуда.

— Да, Лестат — и той стисна окуражително ръката ми.

Седна и ме подкани с жест да седна и аз, и отново се разположихме удобно очи в очи. И равномерната светлина в стаята ни окуражаваше. Окуражителна бе и гледката на нощното небе през прозорците.

Предишната му живост се завръщаше, а и искрата на доброто настроение в очите му.

— Още няма полунощ — рече. — И по островите всичко е добре. Ако не ме обезпокоят, мисля, че има време да ти разкажа цялата история.

5

Случи се в четирийсетата ми година, в една топла пролетна нощ край римския град Масилия в Галия. Седях в една мърлява крайбрежна таверна и си дращех записки по моята история на света.

Таверната беше възхитително мръсна и претъпкана — свърталище на моряци и скиталци, пътешественици като мен, мислех си аз — обичах ги всичките общо, макар и повечето от тях да бяха бедни, а аз да не бях, и да не можеха да прочетат какво пиша, когато надничаха през рамото ми.

Бях пристигнал в Масилия след дълго и усърдно пътешествие, отвело ме във всички големи градове на Империята. Пътувах до Александрия, Пергамон и Атина, наблюдавах и описвах хората, а сега се бях запътил да обиколя градовете на Римска Галия.

Не бих могъл да бъда толкова доволен тази вечер, ако си бях в моята библиотека в Рим. Всъщност таверната ми допадаше повече. Където и да отидех, аз издирвах подобни места, на които да пиша — поставях свещта, мастилницата и пергамента на някоя маса до стената и най-добрата работа свършвах привечер, когато кръчмите бяха най-шумни.

Като се оглеждам назад, по-лесно се вижда, че целия си живот съм прекарал сред трескава дейност. Бях свикнал с мисълта, че нищо не би могло да ме засегне неблагоприятно.

Бях израсъл като незаконен син в богата римска къща — обичан и глезен, позволяваше ми се да правя каквото си поискам. Законните ми братя трябваше да се безпокоят за бракове, политика и война. На двайсет години аз бях станал ученият и летописецът, онзи, който надигаше глас на пиянски гуляи, за да урежда исторически и военни спорове.

По време на пътешествията си разполагах с много пари и с документи, които ми отваряха врати навсякъде. Да кажа, че животът е бил благосклонен към мен, би означавало да се изразя твърде скромно. Аз бях една изключително щастлива личност. Но истински важното тук е, че животът никога не ми бе дотягал, нито ме бе мачкал.

Изпълваше ме чувството, че съм непобедим, както и едно постоянно удивление. И всичко това се оказа важно за мен по-късно, както за теб се оказаха важни твоите гняв и сила, също толкова важно, колкото отчаянието и жестокостта биха могли да са за духовете на други.

Ала нека продължа… Ако имаше нещо, което да ми липсва в моя доста наситен със събития живот — а аз не се и замислях особено за това, то това бяха обичта и знанията на моята келтска майка. Тя бе умряла при раждането ми и за нея знаех единствено, че е била робиня, дъщеря на войнствените гали, били се срещу Юлий Цезар. Бях рус и синеок като нея. А и изглежда нейният народ бе народ от великани. Още в крехка възраст аз се извисявах над баща си и братята си.

Ала не изпитвах почти никакво любопитство към галските си предци. Бях дошъл в Галия като образован до мозъка на костите си римлянин и нямах съзнание за своята варварска кръв, а по-скоро споделях обичайните за онези времена убеждения — че Цезар Август е велик владетел и че в неговата благословена епоха на Pax Romana законът и разумът изместват старите суеверия из цялата Империя. Нямаше място, толкова забутано, че през него да не мине римски път — нямаше такова място и за войниците, учените и търговците, които ги обикаляха.

Нея вечер пишех като луд, дращех описания на хората, които влизаха и излизаха от таверната, деца като че ли на всички раси, които говореха на десетина различни езици.

И без видима причина бях обзет от една странна идея за живота, странна грижа, която достигаше почти до приятно обсебване. Спомням си, че ме обзе онази нощ, защото изглеждаше някак си свързана с всичко онова, което се случи впоследствие. Ала не беше свързана. Тази идея ми беше хрумвала и преди. Това, че си я припомних в тези мои последни свободни часове като римски гражданин, не бе нещо повече от съвпадение.

Идеята бе просто, че съществува някой, който знае всичко, някой, който е виждал всичко. Нямах предвид, че съществува Върховно божество, а по-скоро, че на земята съществува вечен разум, вечно съзнание. И се замислих върху него практически, и тези мисли едновременно ме възбуждаха и успокояваха. Някъде във всичко онова, което бях видял през пътешествията си, имаше някакво съзнание, представа за това какво е било в Масилия преди шест века, когато са пристигнали първите гръцки търговци, представа за това какво е било в Египет, когато Хеопс е построил пирамидите. Някой знаеше каква е била светлината в късния следобед на деня, когато Троя е била завладяна от гърците, и някой или нещо знаеше какво са си говорили селяните в малкия си чифлик край Атина точно преди спартанците да срутят стените.

Представата ми за това кой или какво представляваше то, бе смътна. Но ме утешаваше мисълта, че нищо духовно не се губи, и знанието, че то е нещо духовно. Че съществува това вечно познание…

И като пийнах още малко вино, и се замислих над тази идея и писах за нея, осъзнах, че това е не толкова мое убеждение, колкото предразположение. Просто усещах, че съществува вечно съзнание.

И историята, която пишех, бе негово подражание. Опитвах се да обединя в своята история всичко, което съм видял, да свържа своите наблюдения над земи и хора с всички писмени наблюдения, дошли до мен от гърците — от Ксенофонт, Херодот и Посейдоний, за да създам една последователна представа за света по мое време. Беше бледа и ограничена в сравнение с действителната представа. Ала се почувствах добре и продължавах да пиша.

Но около полунощ вече се поуморявах и когато вдигнах очи след един особено дълъг непрекъснат период на съсредоточаване, осъзнах, че нещо в таверната се е променило.

Беше необяснимо тихо. Всъщност таверната почти се беше изпразнила. А срещу мен, едва осветен от пращящия фитил на свещта ми, седеше с гръб към помещението висок русокос мъж, който ме гледаше мълчаливо. Стреснах се — не толкова от вида му, който си беше стряскащ сам по себе си, а от осъзнаването, че той от доста време седи там, близо до мен, наблюдава ме и аз не съм го забелязал.

Този гал беше истински великан, каквито бяха всички те, по-висок дори и от мен, имаше дълго и тясно лице с изключително мощна челюст и нос като ястребов клюн, а блестящите му очи гледаха изпод рунтавите вежди простодушно и умно. Искам да кажа, че изглеждаше много, много умен, но и много млад и невинен. И беше млад. Всичко това създаваше объркващо впечатление.

И то се засилваше още повече от това, че гъстата му руса коса не беше подстригана късо в популярната римска прическа, а се спускаше по раменете му. А вместо обичайната туника и наметало, каквито по онова време се виждаха навсякъде, бе облечен с едновремешен елек от лицева кожа, препасан с пояс, както се обличаха варварите от времето преди Цезар.

Този образ изглеждаше като хванат от гората, сивите му очи ме прогаряха и аз изпитах към него смътна възхита. Записах припряно подробностите на облеклото му, уверен, че той не може да чете на латински.

Но той изобщо не помръдваше на стола си, и това малко ме изнервяше. Очите му бяха неестествено широко отворени, а устните му леко трепкаха, сякаш самата ми гледка го вълнуваше. Чистата му, изящна бяла ръка, небрежно отпусната на масата пред него, като че никак не пасваше на всичко останало.

Един бърз поглед наоколо ми изясни, че моите роби ги няма в таверната. Ами, сигурно играят карти в съседство, помислих си, или са горе с няколко жени. Всеки момент щяха да се отбият.

Поусмихнах се напрегнато на странния си мълчалив приятел и продължих да пиша. Но той ме заговори пряко.

— Ти си образован човек, нали? — попита. Говореше на универсалния за Империята латински език, но с тежък акцент, и произнасяше всяка дума толкова грижливо, че те звучаха като музика.

Да, отвърнах му. Бях извадил късмета да бъда образован и отново започнах да пиша с мисълта, че това несъмнено би го обезкуражило. В края на краищата, той бе хубав за гледане, ала не ми се говореше с него.

— И пишеш както на гръцки, така и на латински, нали? — попита той и погледна към завършените писания пред мен.

Вежливо обясних, че текстът, който бях написал на пергамента на гръцки, е цитат от друг текст. Моят текст беше на латински. И пак се залових да дращя.

— Но ти си келт, нали? — попита той този път. Това бе старата гръцка дума за галите.

— Не, не съм. Римлянин съм — отвърнах.

— Изглеждаш като един от нас, келтите — отвърна той. — Висок си като нас и имаш същата походка като нас.

Странно утвърждение. Аз седях тук часове наред и отпивах по малко от виното си. Никъде не бях ходил. Но обясних, че майка ми е келтска жена, само че не съм я познавал. Баща ми беше римски сенатор.

— И какво е това, което пишеш на гръцки и на латински? — попита той. — Какво буди страстта ти?

Не отговорих веднага. Той започваше да ме заинтригува. Но на четирийсет години знаех достатъчно, за да разбирам, че повечето люде, които срещаш по таверните, говорят интересно първите няколко минути, а после започват да те отегчават непоносимо.

— Твоите роби разправят, че пишеш велика история — съобщи той сериозно.

— Нима? — отвърнах аз малко сковано. — А къде са моите роби, питам се? — и отново се огледах. Не се виждаха никакви. После му потвърдих, че наистина пиша история.

— И си ходил в Египет — додаде той, и дланта му се разпери на масата.

Спрях се и отново го огледах хубаво. В него имаше нещо като че от друг свят — в начина, по който седеше и как жестикулираше с тази своя ръка. Достойнството, което първобитните хора често притежават, ги кара да изглеждат като хранилища на безкрайна мъдрост, а всъщност единственото, което те притежават, е безмерно убеждение.

— Да — потвърдих малко предпазливо. — Ходил съм в Египет.

Очевидно това го въодушеви. Поотвори още по-широко очи, после ги присви и устните му пошавнаха, като да си говореше сам.

— И познаваш египетските език и писменост? — попита той сериозно, сключил вежди. — Познаваш египетските градове?

— Говоримият език — да, знам го. Но ако под писменост имаш предвид старите картинни писмена — не, не умея да ги разчитам. Не познавам никого, който да умее да ги разчита. Половината писмена, които преписват, не могат да ги разчетат.

Той се засмя с много странен смях. Не можех да позная дали това го вълнуваше, или той знаеше нещо. Не знаех. Той вдъхна дълбоко и ноздрите му потрепнаха. А после изражението му се успокои. Този мъж наистина изглеждаше великолепно.

— Боговете умеят да ги разчитат — прошепна той.

— Е, ще ми се да ме научат и мен — отвърнах любезно.

— Нима! — ахна той слисано и се наведе над масата. — Повтори!

— Шегувах се — поясних. — Исках да кажа само, че бих желал да умея да разчитам старите египетски писмена. Ако можех да ги разчитам, то щях да науча истински неща за египтяните, вместо всички онези глупости, написани от гръцките историци. Египет е криворазбрана… — сепнах се. Защо разговарях с този човек за Египет?

— В Египет все още има истински богове — заяви той сериозно. — Богове, които съществуват отколе. Бил ли си в най-долните краища на Египет?

Изразяваше се по твърде любопитен начин. Казах му, че съм ходил доста надалече срещу течението на Нил и че съм видял много чудеса.

— Но що се отнася до съществуването на истински богове — рекох, — не бих приел истинността на твърдението, че съществуват богове с животински глави…

Той поклати глава малко тъжно.

— Истинските богове не настояват да им се издигат статуи — рече. — Те имат човешки глави и сами се появяват, когато решат, и те живеят, както живеят посевите, никнещи от земята, както живее всичко под небето, дори и камъните и самата луна, която разделя времето във великото мълчание на своите неизменни цикли.

— Много е вероятно — произнесох едва чуто. Не ми се искаше да го стряскам. Значи плам бе онази смесица от ум и младост, която бях забелязал в него. Трябваше да се досетя. И си припомних нещо от писаното от Юлий Цезар за галите — че келтите произлизат от Диспатер, богът на нощта. Дали това странно създание вярваше във всичко това?

— В Египет има древни богове — рече той тихо. — И по тази земя има древни богове за тези, които знаят как да им се кланят. Няма ги във вашите храмове, около които търговци продават добитък за оскверняване на олтара, а после касапите продават остатъка от месото. Говоря за истинско поклонение, истинска жертва за боговете, едничката жертва, която той ще приеме.

— За човешки жертви говориш, нали? — попитах ненатрапчиво. Цезар бе описал достатъчно добре тази практика сред келтите и само като се замислех за нея, кръвта ми застиваше в жилите. Разбира се, на арената в Рим бях виждал грозна смърт, грозна смърт на местата за екзекуции, но човешки жертви за боговете не бяхме принасяли от векове. Ако изобщо сме принасяли.

И сега разбрах какъв би могъл да е всъщност този забележителен мъж. Друид, жрец от древното жреческо съсловие на келтите, които Цезар също бе описал — съсловие, толкова влиятелно, че нищо подобно не е съществувало никъде другаде в Империята, доколкото знаех. Но се предполагаше, че и те вече също не съществуват в Римска Галия.

Разбира се, друидите винаги ги описваха като облечени в дълги бели одежди. Те ходеха в гората и събираха имел от дъбовите дървета с обредни сърпове. А този мъж приличаше повече на чифликчия или войник. Но пък дали един друид ще иде, облечен в белите си одежди, в крайбрежна кръчма? А и по закон на друидите вече се забраняваше да бъдат друиди.

— Ти наистина ли вярваш в тези стари богослужения? — попитах го, като се наведох напред. — Ти самият ходил ли си в най-долните краища на Египет?

Ако това беше истински, жив друид, отличен улов бях хванал, мислех си аз. Можех да накарам този човек да ми разкаже за келтите неща, които никой не знаеше. Но какво общо, да му се не види, имаше с това Египет, питах се.

— Не — отвърна той. — В Египет не съм ходил, въпреки че от Египет са дошли нашите богове при нас. Не съм орисан да замина там.

Не съм орисан да науча древния език. Езикът, на който говоря, е достатъчен за боговете. Те се вслушват в него.

— И що за език е този?

— Езикът на келтите, разбира се — отвърна той. — Ти го знаеш и без да питаш.

— А когато говориш на своите богове, как разбираш, че те чуват?

Очите му отново се отвориха широко, а устните му се издължиха в несъмнен израз на тържествуване.

— Моите богове ми отговарят — отвърна той тихо.

Той несъмнено беше друид. И като че изведнъж започна да излъчва сияние. Представих си го в бели одежди. Тогава и земетресение да бе разтърсило Масилия, съмнявам се, че бих го забелязал.

— Значи ти самият си ги чувал.

— Аз съм виждал своите богове с очите си — каза той. — И те са ми говорили и с думи, и в мълчание.

— И какво казват те? Какво казват, та ги прави различни от нашите богове — говоря за всичко, освен естеството на жертвата?

Гласът му, когато заговори, бе напевен и напомняше за мелодия.

— Те вършат онова, което боговете винаги са вършили — разделят злото от доброто. Те пращат благослов на всички, които им се кланят. Те водят вярващите към хармония с всички вселенски цикли, с циклите на луната, както ти казах. Те, боговете, оплождат земята. Всичко, що е добро, произлиза от тях.

Да, помислих си, старата престара религия в най-простите си форми, и тези форми все още имаха голямо обаяние за простия народ в Империята.

— Моите богове ме пратиха тук — рече той. — Да те намеря.

— Мен? — попитах слисано.

— Ще разбереш всички тези неща — рече той. — Точно както ще познаеш истинската вяра на древния Египет. Боговете ще те научат.

— Но защо им е това? — попитах.

— Отговорът е прост — отвърна той. — Защото ти ще станеш един от тях.

Понечих да отговоря, и усетих рязък удар в тила. Болката плисна във всички посоки по черепа ми, все едно бе вода. Усетих, че ме измъкват. Видях как масата се надигна, видях тавана над мен. Мисля, че ми се искаше да го попитам: „Откуп ли искаш? Заведи ме у дома, при моя иконом!“

Но още тогава разбрах, че правилата на моя свят тук изобщо не важат.

Когато се събудих, беше ден и се возех на голяма каруца, която се носеше бързо по един черен път през безбрежна гора. Бях с вързани ръце и крака, а върху мен бе метната завивка. Можех да се оглеждам наляво и надясно през изплетените от върбови клонки страни на каруцата и видях мъжа, който бе разговарял с мен, да язди до мен. С него яздеха и други и всички бяха облечени в панталони и кожени елеци, препасани с пояси, и носеха железни мечове и гривни. Косите им бяха почти бели в шарената сянка и докато яздеха вкупом край каруцата, не разговаряха.

Самата дъбрава като че бе садена тъй, че да подобава на титаните. Дъбовете бяха древни и грамадни, преплетените им клони затулваха слънчевите лъчи, и ние часове наред пътувахме сред свят на влажни тъмнозелени листа и гъсти сенки.

Не помня градове, не помня села. Помня само една недодялано построена крепост. Щом влязохме през портите, видях два реда от къщи със сламени покриви и навсякъде — варвари с кожени дрехи. И когато ме отнесоха в една от къщите, ниска и тъмна, и ме оставиха там сам, краката ми се бяха схванали нетърпимо и бях толкова бдителен, колкото и разярен.

Вече знаех, че се намирам в необезпокояван анклав на древните келти, същите онези бойци, оплячкосали древното светилище в Делфи само преди няколко века, а не след дълго — и самия Рим, същите войнствени зверове, които, яхнали чисто голи конете си, тръгнаха на битка срещу Цезар с ревящи рогове и виковете им подплашиха дисциплинираните римски войници.

С други думи казано, бях извън обсега на всичко онова, на което разчитах. И ако всички тези приказки, че съм щял да стана един от боговете, значеха, че ще ме заколят на същия онзи окървавен олтар в дъбовата горичка, то по-добре да се махам оттук, по дяволите.

6

Когато моят похитител отново се появи, той бе облечен в прословутите бели одежди, а чорлавата му руса коса бе сресана. Изглеждаше безупречно — внушително и тържествено. Още високи мъже с бели одежди, някои стари, други — млади, и всичките със същите лъскави руси коси, влязоха след него в сумрачната стая.

Те мълчаливо се наредиха в кръг около мен. И след проточило се мълчание сред тях се понесе шепот.

— Ти си съвършен, за бога — рече старшият и забелязах мълчаливото задоволство на онзи, който ме бе довел тук. — Ти си точно онова, което богът поиска — продължи старшият. — Ти ще останеш с нас до големия празник Сауин, а после ще бъдеш отведен в свещената дъбрава и там ще пиеш от Божествената кръв, и ще станеш баща на богове, възсъздател на цялата магия, която необяснимо ни е била отнета.

— А тялото ми ще умре ли, когато се случи това? — попитах ги. Гледах ги, гледах тесните им лица с остри черти, изпитателните им погледи, изнуреното изящество, с което ме обкръжаваха. Какъв ли ужас е всявала тази раса, когато нейните воини са връхлитали народите на Средиземноморието! Нищо чудно, че толкова е писано за тяхното безстрашие. Но тези не бяха воини. Те бяха жреци, съдии и учители. Те бяха наставниците на младите, пазителите на поезията и на законите, незаписани никога на никакъв език.

— Само смъртното в теб ще умре — отвърна онзи, който от самото начало ми говореше.

— Лош късмет — рекох. — Защото в мен друго няма.

— Не — възрази той. — Тялото ти ще остане и ще бъде възславено. Ще видиш. Не се страхувай. И освен това, ти по никакъв начин нищо не можеш да промениш. До празника Сауин ще пуснеш косата си да израсне дълга и ще научиш нашия език, нашите химни и закони. Ние ще се грижим за теб. Моето име е Маел, и аз самият ще те уча.

— Но аз нямам желание да ставам бог — заявих. — Несъмнено боговете не искат такъв, дето няма охота.

— Старият бог ще реши — отвърна Маел. — Ала зная, че когато пиеш от божествената кръв, ти ще станеш бог и всичко ще ти стане ясно.

Бягството бе невъзможно.

Вардеха ме денонощно. Не ми бе позволено да имам нож, с който да мога да отрежа косата си или да си нанеса някакви други увреждания. През повечето време лежах в празната тъмна стая, пиян от пшеничена бира и заситен от тлъстите печени меса, с които ме хранеха. Нямах нищо за писане и това ме измъчваше.

От скука слушах Маел, когато дойдеше да ме наставлява. Оставях го да ми пее химни, да ми декламира древни поеми, да приказва за закони и само сегиз-тогиз го дразнех с очевидния факт, че един бог няма нужда от наставления.

Той се съгласяваше — ала какво му оставало, освен да се опитва да ме накара да проумея какво ми предстои.

— Можеш да ми помогнеш да се измъкна оттук и да дойдеш с мен в Рим — казвах му. — Имам вила, само моя, на скалите над Неаполския залив. Такава красота никъде не си виждал, и ще те оставя да живееш там вечно, ако ми помогнеш. Само ще те помоля да ми повториш всички тези химни, молитви и закони, та да мога да ги запиша.

— Защо се опитваш да ме подкупиш? — питаше той, ала виждах, че е съблазняван от света, от който идвах аз. Призна ми, че седмици наред е претърсвал гръцкия град Масилия, преди аз да пристигна, и бил във възторг от римското вино и от големите кораби, които видял на пристанището, и екзотичните храни, които ял.

— Не се опитвам да те подкупя — отвърнах. — Аз не споделям твоята вяра, а ти ме направи свой пленник.

Ала продължавах да слушам молитвите му от скука и от любопитство, и от смътния страх какво ми готви съдбата.

Започнах да очаквам той да дойде и бледата му, подобна на дух фигура да огрее голата стая като бяла светлина, а тихият му отмерен глас да се полее и да занарежда всички онези стари мелодични глупости.

Скоро стана ясно, че неговите стихове не раздиплят свързани истории за боговете, каквито ги знаехме на гръцки и латински. Но характерът и качествата на боговете започваха да се очертават сред многобройните строфи. Към небесното племе принадлежаха божества от всякакви мислими видове.

Но богът, в който щях да се превърна аз, упражняваше най-силна власт над Маел и тези, които той наставляваше. Той бе безименен, този бог, въпреки че имаше многобройни звания, и Кръвопиещият бе най-често повтаряното. Освен това бе Белият, Богът на нощта, Богът на дъба, Любимият на Майката.

Този бог приемаше кърваво жертвоприношение на всяко пълнолуние. Но на Сауин (първи ноември по сегашния ни християнски календар, денят, превърнал се в празника Вси Светни или Деня на мъртвите) този бог приемаше най-голям брой човешки жертви пред цялото племе, за да избуят посевите, а също и произнасяше всякакви предсказания и присъди.

Той служеше на Великата майка, на тази, която няма видима форма, ала въпреки това присъства във всички неща и е Майка на всичко — на земята, на дърветата, на небето над нас, на всички хора и на самия Кръвопиещ, който броди в нейната градина.

Моят интерес се задълбочаваше, ала и опасенията ми — също. Почитането на Великата майка несъмнено не ми бе неизвестно. На Майката земя и на Майката на всичко се кланяха под десетина имена от единия край на Империята до другия, както и на нейния любовник и син, Умиращия бог, който възмъжаваше, докато растяха посевите, само за да бъде посечен, както жънеха посевите, докато Майката остава вечна. Това бе древният и нежен мит за годишните времена. Ала тържествата, където и да било и по всяко време нямаха нищо общо с нежността.

Защото Божествената майка бе също и Смъртта, земята, която поглъща останките на младия любовник, земята, която поглъща всички нас. И в съзвучие с тази древна истина, стара като самата жътва, съществуваха и стотици кървави обреди.

Богинята в Рим бе почитана под името Кибела и бях виждал как нейните умопобъркани жреци се самокастрират в своето предано безумие. А боговете от мита ги чакаше още по-страшен край — Атис бе скопен, Дионисий — разкъсан член по член, древноегипетският Озирис — разчленен, преди Великата майка Изида да го възкреси.

И сега аз щях да се превърна в този Бог на всичко растящо — богът на лозята, богът на зърното, богът на дървото, и знаех, че каквото и да се случеше, ще е нещо ужасяващо.

И какво ли ми оставаше, освен да се напивам и да мърморя тези химни с Маел, чиито очи от време на време се насълзяваха, когато ме погледнеше.

— Изкарай ме оттук, окаянико! — възкликнах аз веднъж, напълно вбесен. — Защо, по дяволите, ти не станеш Бога на дървото? Защо на мен се пада тая чест?

— Казах ти вече, богът ми довери своите желания. Аз не бях избран.

— А би ли го сторил, ако бе избран?

Беше ми втръснало да слушам за всички тия стари обреди, според които всеки човек, застрашен от болест или нещастие, трябва да поднесе човешка жертва на бога, ако иска да го пощадят, и всичките останали свещени вярвания, съдържащи все същото простодушно варварство.

— Щях да се боя, но бих приел — прошепна той. — Ала знаеш ли кое е най-ужасното в твоята участ? Че твоята душа ще бъде заключена в тялото ти за вечни времена. Тя няма да има възможността след естествена смърт да премине в друго тяло или в друг живот. Не, дорде съществува времето, твоята душа ще бъде душата на бога. Цикълът на смъртта и прераждането ще се затвори в теб.

Пряко волята ми и въпреки презрението, което изпитвах към неговата вяра в прераждането, това ме накара да млъкна.

Усетих злокобната тежест на неговото убеждение, почувствах тъгата му.

Косата ми израсна дълга и гъста и жежкото лято се стопи в прохладните есенни дни. Наближаваше, както всяка година, големият празник Сауин.

И все пак аз не се отказвах от моите въпроси.

— Колцина сте превърнали така в богове? Какво толкова има в мен, та ви накара да ме изберете?

— Аз никога не съм довеждал човек, за да стане бог — отвърна той. — Ала богът е стар, лишен е вече от магия. Ужасна беда го застигна, и за тези неща аз не мога да говоря. Той избра своя наследник — изглеждаше уплашен. Винаги се разбъбряше прекалено много. Нещо будеше най-дълбоките му страхове.

— А откъде знаеш, че той ще пожелае мен? Имате ли още шейсет кандидата, натикани в тази крепост?

Той поклати глава и в пристъп на неприсъща му непосредственост възкликна:

— Марий, ако ти не пиеш от Кръвта, ако не станеш баща на нова раса от богове, какво ще стане с нас?

— Де да ми дремеше, приятелю — отвърнах.

— Ах, беда! — прошепна той. Последва дълъг приглушен разказ за възхода на Рим, за ужасните нападения на Цезар, упадъкът на народ, живял в тези гори и планини от време оно, презирал градовете на гърците и римляните и предпочитал благородните крепости на могъщите племенни вождове.

— Цивилизациите преживяват възход, а после упадък, приятелю — казах. — Старите богове отстъпват пред нови.

— Ти не разбираш, Марий — възрази той. — Нашият бог не е бил победен от вашите идоли и онези, които разказват техните лекомислени и сладострастни истории. Нашият бог е прекрасен, сякаш самата луна го е създала с лъчите си, и говореше с глас, чист като светлика, и той ни водеше във велико единство с всичко, което е единственото спасение от отчаянието и самотата. Ала бе поразен от ужасна беда, а из цялата северна страна други богове погинаха. Сполетя го отмъщението на слънчевия бог, но как слънцето е влязло в него в часовете на мрака и съня, нито на нас, нито нему е известно. Ти си нашето спасение, Марий. Ти си смъртният, Който знае и е Учен и може да се учи, и който може да слезе в Египет.

Замислих се за това. Замислих се за старата вяра в Изида и Озирис и за онези, които твърдяха, че тя била Майката Земя, а той — зърното, а Тифон, убиецът на Озирис, бе огънят на слънцето.

И сега този благочестив посредник на бога ми разправяше, че слънцето е открило неговия нощен бог и причинило голяма беда.

Най-сетне разсъдъкът ми се огъна.

Твърде много дни бях прекарал в пиянство и самота.

Лежах в тъмното и си пеех химните на Великата майка. Ала тя за мен не бе богиня. Не беше Диана от Ефес с нейните многобройни редове от пълни с мляко гърди, нито ужасяващата Кибела, нито дори нежната Деметра, чийто траур за Персефона в земята на мъртвите бе вдъхновил свещените Елевзински мистерии. Тя бе силната, добра почва, чийто мирис усещах през малките зарешетени прозорчета на къщата, вятърът, който донасяше влажното сладко ухание на тъмнозелената гора. Тя беше цветята по ливадата и люлеещата се трева, водата, която чувах сегиз-тогиз да бълбука, сякаш бликаше от някой планински извор. Тя бе всичко онова, което аз все още имах в тази грубо скована дървена барачка, където всичко останало ми бе отнето. И знаех само онова, небето знаят всички хора — че цикълът на зимата и пролетта и всичко, що расте, съдържа някаква върховна истина, която възкръсва без митове и без езици.

Гледах през решетките звездите горе и ми се струваше, че умирам по най-нелепия и глупав начин, сред хора, които не будеха възхита в мен, и обичаи, които бих отменил. И все пак привидната святост на всичко това ме бе заразила. Тя ме караше да драматизирам и да мечтая, и да се поддам, да се видя в центъра на нещо, притежаващо своя собствена величествена красота.

Една сутрин седнах и пипнах косата си. Усетих, че е гъста и се вие по раменете ми.

В следващите дни в крепостта цареше постоянен шум и движение. От всички посоки към вратите пристигаха каруци. Хиляди стъпки прииждаха вътре. Всеки час се разнасяше шум от движение на хора, от пристигащи хора.

Най-сетне Маел и осем от друидите дойдоха при мен. Одеждите им бяха бели и чисти, миришеха на изворната вода, в която бяха изпрани, и на Слънчевите лъчи, които ги бяха изсушили; косите им бяха сресани и лъскави.

Те внимателно обръснаха всички косми по брадата и горната ми устна. Подрязаха ми ноктите. Разресаха косата ми и ме облякоха също в бели одежди. После ме закриха с бели покривала, изведоха ме от къщата и ме качиха на бяла кола, покрита с платно.

Мярнах, че други мъже в одежди удържат грамадна тълпа и за пръв път осъзнах, че само на неколцина избрани от друидите е позволено да ме видят.

След като с Маел се настанихме в колата под платното, дръпнаха платната и ни скриха напълно. Настанихме се на грубо скованите пейки, а колата потегли. Часове наред пътувахме в мълчание.

Понякога слънчев лъч пронизваше бялото платно на нашето подобно на шатра убежище. А когато долепях лице до платното, виждах гората — по-обширна и по-гъста, отколкото си я спомнях. А зад нас се точеше безкраен керван от големи каруци, които караха хора — те се вкопчваха в дървените греди и крещяха да ги освободят, и гласовете им се смесваха в страховит хор.

— Кои са те? Защо викат така? — попитах най-сетне. Вече не издържах на напрежението.

Маел се сепна и сякаш се отърси от сън.

— Те са злодеи, крадци, убийци, всичките — справедливо осъдени, и ще загинат, принесени в свещена жертва.

— Гнусно! — измърморих. Но дали бе така? Ние в Рим осъждахме нашите престъпници на разпъване на кръст, на изгаряне на кол, на всякакви жестокости. Дали ни правеше по-цивилизовани това, че не наричахме това религиозна жертва? Може би келтите бяха по-мъдри от нас, че не похабяваха смъртта им.

Ала това бяха глупости. Главата ми се маеше. Колата пълзеше по пътя си. Чувах онези, които ни подминаваха пеша или на кон. Всички отиваха на празника Сауин. Щях да умра. Не исках да ме изгорят на клада. Маел изглеждаше блед и уплашен. А воят на мъжете в затворническите каруци направо ме влудяваше.

Какво ли щях да мисля, докато палят кладата? А когато започна да горя? Не издържах на всичко това.

— Какво ще се случи с мен? — попитах внезапно. Идеше ми да удуша Маел. Той вдигна очи и веждите му едва помръднаха.

— Ами ако богът вече е мъртъв… — прошепна той.

— Тогава ние с тебе заминаваме в Рим и се напиваме заедно с хубаво италианско вино! — прошушнах.

Беше късен следобед, когато колата спря. Шумът като че се вдигаше около нас като пара.

Понечих да надникна навън и Маел не ме спря. Видях, че сме пристигнали на обширна поляна, оградена от всички страни от грамадни дъбове. Всички каруци, включително и нашата, бяха изтеглени сред дърветата, а в средата на поляната стотици се трудеха върху нещо, за което бяха нужни безброй наръчи съчки, въжета, дълги по цели мили и стотици прясно отсечени дървета.

Най-грамадните и най-дългите дънери, които бях виждал някога, ги изправяха нагоре във вид на две големи букви Х.

Горите гъмжаха от зяпачи. Поляната не побираше пълчищата. Ала още и още каруци лъкатушеха из навалицата, за да си намерят място в края на гората.

Отпуснах се назад и започнах да се залъгвам, че не зная какво вършеха там, навън — ала знаех. И преди залез чух онези в затворническите коли да надават още по-силни и още по-отчаяни викове.

Смрачаваше се. И когато Маел вдигна покривалото, за да мога да гледам, аз с ужас се вгледах в двете великански фигури от вейки — явно едната беше мъж, а другата — жена, ако съдим по преплетените увивни растения, от които бяха направени дрехите и косите, издигнати от дърва, върбови клонки и въжета и изпълнени отгоре до долу с гърчещите се тела на осъдените, които се гърчеха и умоляваха за пощада.

Загубих ума и дума, щом видях тези двама чудовищни великани. Не можех да преброя гърчещите се човешки тела вътре в тях, жертви, натъпкани в кухите скелети на грамадните им крака, торсове, ръце, дори длани и пръсти, и дори в техните грамадни и безлики, подобни на клетки глави, увенчани с бръшлянови листа и цветя. Дрехата на жената бе от гирлянди от цветя, житни стебла бяха затъкнати в бръшляновия пояс на мъжа. Фигурите се тресяха и сякаш всеки миг щяха да паднат, но аз знаех, че мощните кръстовидни подпори от греди, извисяващи се над далечната гора, ги подпират. И навсякъде около краката на тези фигури бяха струпани наръчи от подпалки и цепеници, пропити с катран, които скоро щяха да ги подпалят.

— И значи, всички тези, които трябва да умрат, са виновни за някакво злодейство и ти искаш да го повярвам? — попитах Маел.

Той кимна с обичайната си сериозност.

— Чакали са месеци, а някои и години, да бъдат принесени в жертва — каза той почти с безразличие. — Идват от цялата земя. И не могат да променят своята орис, също както и ние не можем да променим нашата. А тя е да загинат в телата на Великата майка и нейния Любим.

Все повече се отчайвах. Да бях се опитал някак да избягам! Ала сега около двайсет друида заобиколиха колата, последвани от легион воини. А самата тълпа се отдръпна толкова далече в гората, че не й виждах края.

Бързо се стъмняваше, и навсякъде палеха факли.

Чувах рева на възбудени гласове. Осъдените запищяха още по-пронизително и умолително.

Не помръдвах и се опитвах да освободя разума си от паниката. Щом не можех да избягам, то щях да посрещна тези странни церемонии поне донякъде спокоен, и когато стане ясно що за шарлатания са, щях с достойнство и праведност да изкажа каквото съм отсъдил на глас, достатъчно силно, че и другите да го чуят. И това щеше да е последното ми деяние, деянието на бога, и то трябва да бъде извършено властно, инак нямаше да остави никаква следа във великия божествен замисъл.

Колата потегли. Вдигна се голям шум, чуваха се много крясъци, Маел стана, хвана ръката ми и ме подкрепи. Когато вдигнаха покривалото, бяхме спрели дълбоко навътре в гората, на много крачки от поляната. Огледах се назад към потресаващата гледка на грамадните фигури — светлината от факлите хвърляше отблясъци по гъмжилото от жалки гърчещи се тела вътре в тях. Тези страшилища изглеждаха оживели, и сякаш бяха готови внезапно да тръгнат и да смажат всички ни. Играта на светлини и сенки по телата на натъпканите в грамадните глави създаваше измамното впечатление за уродливи лица.

Не можех да се принудя да извърна очи от тях и от тълпата, събрана наоколо, но Маел ме стисна здраво над лакътя и каза, че сега трябва да отида в светилището на бога заедно с отбрани жреци.

Останалите ме обкръжиха — очевидно се опитваха да ме прикрият. Осъзнах, че тълпата не знаеше какво се случва сега. По всяка вероятност те знаеха само, че жертвоприношенията ще започнат скоро и друидите ще обявят някакво превъплъщение на бога.

Само един от групата носеше факла и ни водеше все по-надълбоко във вечерния мрак. Маел вървеше до мен, а останалите фигури в бели одежди — пред мен, от двете ми страни и зад мен.

Беше задушно, влажно и дърветата се издигаха на такава умопомрачителна височина на фона на помръкващото сияние по далечното небе, че сякаш продължаваха да растат пред очите ми.

Бих могъл да побягна сега, помислих си — но колко ли далече щях да успея да стигна, преди цялото племе да ме погне с грохот?

Ала бяхме стигнали една дъбрава и на слабата светлина на пламъците съзрях ужасяващи лица, издялани в кората на дърветата и човешки черепи на колове, които се хилеха в мрака. Вътре в издълбани дървесни дънери бяха наредени в редици още черепи, натрупани един връз друг. Всъщност това място си беше обикновена костница и обгръщащата ни тишина като че караше всички тези ужасни предмети да оживяват, изведнъж им позволяваше да проговорят.

Опитах се да се отърся от илюзията, от усещането, че тези черепи ме наблюдават втренчено.

Всъщност никой не наблюдава, помислих си, не съществува нито вечно съзнание, нито нищо.

Ала бяхме стигнали до един разкривен дъб с такава неимоверна обиколка, че се усъмних дали очите ми не ме лъжат. Колко ли старо трябваше да е това дърво, че да израсне с такава ширина, не можех да си представя. Но когато погледнах нагоре, видях, че извисяващите се към небето клони още са живи. Листата му все още бяха зелени и беше накичено цялото с жив имел.

Друидите бяха отстъпили отляво и отдясно. Само Маел остана до мен. Застанах с лице срещу дъба, с Маел далече от дясната ми страна и видях хиляди букети от цветя, положени в основата на дървото. Цветчетата им почти бяха загубили цвета си в сгъстяващия се мрак.

Маел бе навел глава и затворил очи. И другите като че бяха заели същата поза и телата им трепереха. Усетих как хладният ветрец разлюля зелената трева. Чух как листакът навсякъде наоколо подхвана вятъра в дълга и шумна въздишка, която утихна също тъй кротко, както и повеят му.

И тогава, много ясно, чух в мрака някой да изговаря думи, ала беззвучно!

Те несъмнено идваха от вътрешността на самото дърво и питаха дали онзи, който щеше тази вечер да пие от Божествената кръв, отговаря на всички изисквания или не.

Стори ми се, че губя разсъдъка си. Те ме бяха упоили. Но не бях пил нищичко от сутринта! Мислите ми бяха ясни, болезнено ясни, и отново чух беззвучния пулс на същото създание, което задаваше въпроси:

Той учен мъж ли е?

Крехкото тяло на Маел като че засия — с такава увереност отговори той. Лицата на другите изпаднаха в унес, с очи, втренчени в грамадния дъб. Единственото движение бе трепкането на пламъците на факлите.

Може ли той да слезе в Египет?

Видях как Маел кимна, от очите му бликнаха сълзи и бледото му гърло помръдна, когато той преглътна.

Да, аз съм жив, верни мой, и говоря, и ти се справи добре, и аз ще създам новия бог. Прати ми го.

Бях толкова слисан, че бях изгубил дар слово, пък и нямах какво да кажа. Всичко се беше променило. Всичко, в което вярвах, от което зависех изведнъж бе поставено под съмнение. Не изпитвах ни най-малък страх, само бях вцепенен от почуда. Маел ме хвана за лакътя. Останалите друиди му се притекоха на помощ и ме поведоха около дъба, около цветята, струпани в корените му, докато най-сетне не стигнахме до грамадна камара от камъни, струпана до него.

И от тази страна по дърветата в гората имаше издялани образи, сбирки от черепи и бледи фигури на друиди, които не бях виждал досега. И тези мъже, някои — с дълги бели бради, се плъзнаха напред, положиха ръце върху камъните и се заеха да ги отнасят.

Маел и останалите се трудеха заедно с тях — мълчаливо вдигаха огромните камъни и ги мятаха настрани. Някои от камъните бяха толкова тежки, че бяха нужни трима мъже, за да ги вдигнат.

И най-сетне в основата на дъба се разкри тежка желязна врата с грамадни ключалки по нея. Маел извади железен ключ и произнесе някакви дълги думи на езика на келтите, на които другите отговориха. Ръката на Маел трепереше. Но скоро той отключи всички ключалки, и после четирима друиди бяха нужни, за да отворят вратата. И когато факлоносецът запали нова главня за мен и я сложи в ръцете ми, Маел рече:

— Влез, Марий.

На трепкащата светлина на факлата двамата се спогледахме. Той изглеждаше безпомощно създание, неспособно да размърда крайниците си, въпреки че сърцето му преливаше от чувства, когато ме погледна. Разкрил ми се бе едва миг от чудото, което го бе сътворило и възпламенило, и бях изцяло смирен и озадачен от произхода му.

Ала от вътрешността на дървото, откъм мрака отвъд тази грубо изсечена врата, отново се обади безмълвният:

Не се бой, Марий. Аз те чакам. Загаси светлината и ела при мен.

7

Щом прекрачих прага, друидите затвориха вратата. И разбрах, че стоя на върха на дълго каменно стълбище. Тази форма в последвалите векове щях да виждам отново и отново — ти вече я видя два пъти, и пак ще я виждаш: стъпалата, водещи надолу в Майката Земя към покоите, където винаги се крият Кръвопиещите.

В самия дъб имаше издълбана стая, схлупена и все още недовършена — факлата ми осветяваше грубите белези, оставени навсякъде о дървото от длетата, но онова, което ме извика, беше на дъното на стълбите. И отново ми каза, че не бива да се боя.

Но когато стигнах дъното на тясното стълбище, онова, което видях, ме ужаси — ужаси ме и ме отблъсна, страхът и омразата ме заляха така рязко, че усетих как в гърлото ми се надига буца — или щях да се задуша, или да започна да повръщам неудържимо.

Създанието седеше на каменна пейка срещу стълбището и на светлината на пламтящата факла видях, че има лице и членове на мъж. Но цялото бе обгорено и почерняло, ужасно обгорено — кожата му се бе сгърчила и залепнала за костите. Всъщност приличаше на жълтоок скелет, овалян в катран, и само буйната му грива от бяла коса бе недокосната. То отвори уста да проговори и видях белите му зъби, острите му зъби, и стиснах здраво факлата, като се мъчех да не се разпищя като глупак.

— Не се приближавай твърде много до мен — рече то. — Застани там, където да мога да те виждам — не както те виждат другите, а както моите очи все още са способни да виждат.

Преглътнах и се опитах да успокоя дъха си. Никое човешко същество не би могло да обгори така и да оцелее. И все пак това чудовище бе живо — голо, съсухрено, черно. Гласът му бе нисък и прекрасен. То стана и тръгна из стаята.

Посочи ме с пръст, жълтите очи се отвориха по-широко и на светлината се обагриха в кървавочервено.

— Какво искаш от мен? — прошепнах, преди да успея да се удържа. — Защо ме доведоха тук?

— Беда — отвърна то със същия глас, наситен с истинско чувство, не стърженето, което бях очаквал от подобно същество. — Аз ще ти дам своята сила, Марий, ще те направя бог и ти ще станеш безсмъртен. Но когато всичко свърши, ти трябва да напуснеш това място. Трябва някак да избягаш от верните ни поклонници и да заминеш за Египет, за да разбереш защо това… това… ме сполетя.

Той сякаш се рееше сред мрака, косата му се стелеше около него като бяла слама, когато говореше, челюстите разтягаха обгорената жилава кожа, залепнала за черепа му.

— Виждаш ли, ние сме врагове на светлината: — ние, боговете на мрака, ние служим на Свещената майка и живеем и властваме само на лунната светлина. Но нашият враг, слънцето, се отклони от своя естествен път, и ни издири в мрака. Из цялата северна шир, където ни се кланят, от свещените гори на ледено снежните земи, та чак тук, долу, в този плодороден край, и на изток, слънцето е намерило начин да прониква денем в светилищата, или нощем в света, и да изгаря боговете живи. Най-младите изгинаха, някои избухнаха като комети пред поклонниците си! Други умряха тъй нажежени, че самите свещени дървета се превърнаха в техни погребални клади. Само древните, онези, които отдавна служат на Великата майка, продължават да се движат и говорят като мен, ала в агония, и вдъхват страх на верните си поклонници, щом се появят.

Трябва да се появи нов бог, Марий, силен и красив, какъвто бях аз, любим на Великата майка, ала още по-вярно е, че трябва да е достатъчно силен, че да избяга от поклонниците, да излезе някак от дъба, да слезе в Египет и да издири древните богове, за да разбере защо ни сполетя тази беда. Трябва да слезеш в Египет, Марий, да заминеш за Александрия и за древните градове и да призовеш боговете с беззвучния глас, който ще добиеш, след като те сътворя, и да откриеш кой все още е жив и кой все още се движи, и защо ни сполетя тази беда.

Чудовището затвори очи. Стоеше неподвижно, лекото му тяло трепереше несдържано, сякаш бе направено от черна хартия, и внезапно, неволно, пред очите ми се изля порой от страшни картини — как тези горски богове избухват в пламъци. Чух писъците им. Моят разсъдлив ум на римлянин им устояваше, опитваше се да ги запамети, да ги побере, да не им се поддава, ала техният създател, това чудовище, бе търпеливо и образите продължаваха да ме заливат. Видях страна, която би могла да бъде единствено Египет — всичко изглеждаше попарено от жегата и пожълтяло, пясъкът засипваше всичко, прашеше го и му придаваше еднакъв цвят, и видях още стълбища, водещи надолу в земята, и още светилища…

— Открий ги — изрече той. — Открий защо и как ни сполетя това. Погрижи се нивга повече да не ни сполети. Приложи уменията си по улиците на Александрия, за да откриеш древните. Моли се древните все още да ги има, както ме има мен.

Бях толкова потресен, че не можех да отговоря, твърде смирен пред тази мистерия. И може би за миг дори приех тази орис, приех я напълно, ала не съм сигурен.

— Зная — рече той. — От мен не можеш да имаш тайни. Ти не желаеш да станеш Бог на дъбравата и търсиш изход за бягство. Но виждаш ли, тази беда може да те изнамери, където и да си, освен ако не откриеш причината й и как да я предотвратиш. Затуй знам, че ще заминеш за Египет, инак и ти, в утробата на нощта, или в утробата на черната земя можеш да бъдеш изпепелен против естеството от това слънце.

Той пристъпи към мен — тътреше крака по каменния под.

— Помни ми думата, трябва да избягаш още тази нощ. Аз ще кажа на поклонниците, че трябва да слезеш в Египет за спасението на всички ни, но на тях ще им бъде омразно да се разделят с новия си, здрав и силен бог. Ала ти трябва да заминеш. И след празника не бива да им се оставяш да те затворят в дъба. Трябва бързо да заминеш. И преди изгрев-слънце се зарови в Майката земя, за да избягаш от лъчите. Тя ще те пази. Ела сега при мен. Ще ти дам Кръвта. И се моли все още да съм способен да ти предам древната си сила. Ще бъде бавно, и дълго. Ще вземам и ще давам, ще вземам и ще давам, ала съм длъжен да го сторя, а ти си длъжен да станеш бог, и си длъжен да сториш точно каквото ти казах.

И без да чака моето съгласие, внезапно той скочи върху мен, черните му пръсти се вкопчиха в мен и факлата изпадна от ръцете ми. Паднах назад, върху стълбите, ала той вече бе забил зъби в гърлото ми.

Знаеш какво се случи, знаеш какво е чувството, когато ти изсмукват кръвта и изпадаш в несвяст. В тези мигове видях гробниците и храмовете на Египет. Видях две сияйни фигури, седящи една до друга като на трон. Видях и чух други гласове, които ми говореха на други езици. А под всичко това звучеше една и съща заповед: Служи на Майката, вземи принесената в жертва кръв, властвай над вярата, вечната вяра на дъбравата.

Борех се, както човек се бори насън, неспособен да извикам, неспособен да избягам. И когато осъзнах, че вече съм свободен, не съм прикован на пода, отново видях бога, пак тъй черен като преди, ала този път — силен, сякаш огънят едва го бе опърлил и той бе възобновил пълната си сила. Лицето му бе добило очертания и дори красота, чертите му бяха добре оформени под напукания изгорял кожен калъф — неговата собствена кожа. Около жълтите очи се бяха появили естествените гънки на плътта, които ги превръщаха в прозорци на душата. Но той бе все тъй сакат и се измъчваше, почти неспособен да помръдне.

— Стани, Марий — рече той. — Ти имаш жажда, и ще ти дам да пиеш. Стани и ела при мен.

И знаеш какъв екстаз ме разтърси, когато неговата кръв се вля в мен, когато потече по всяка вена, по всеки член. Ала ужасното махало едва се бе люшнало.

Часове изминаха в дъба, докато той ми изпиваше кръвта и ми я връщаше отново и отново. Пресъхнал, лежах на пода и ридаех. Съсухрях се също като него. И той отново ми даваше да пия от кръвта, и аз се надигах, обезумял от прекрасно чувство, само за да ми я отнеме той отново.

С всяка размяна идваха и уроците: че съм безсмъртен, че могат да ме убият само слънцето и огънят, че денем ще спя в земята, че нивга няма да позная болест или естествена смърт. Че душата ми никога няма да се пресели от моето тяло в друго, че съм слуга на Майката и че луната ще ми дава сили.

Че ще заяквам от кръвта на злодеите и дори на невинните, принесени в жертва на Майката, че между жертвоприношенията трябва да гладувам, за да изсъхне и да се опразни тялото ми като мъртвата пшеница в полята зиме, само за да се изпълни с жертвената кръв и отново да стане здраво и прекрасно като новоизбуялите растения напролет.

Всичко това научих, всичко това разбрах. Но онова, на което ме научиха през тези часове бе същото, което научаваме в мига, когато Пием от Кръвта — че вече не съм смъртен човек, че съм се преобразил от всичко онова, което ми бе познато, в същество толкова могъщо, че тези стародавни учения едва можеха да го обуздаят или обяснят, че моята орис, както казваше Маел, бе отвъд всякакво познание, в което някой, смъртен или безсмъртен, би могъл да ме просвети.

Най-сетне богът ме подготви да изляза от дървото. Този път бе изпил толкова кръв от мен, че едва успях да се изправя. Бях вейка. Ридаех от жажда, виждах кръв, подушвах кръв, и ми идеше да го нападна, да го хвана и да го пресуша, ако имах силите. Ала силата, разбира се, бе у него.

— Ти си опразнен, какъвто винаги ще бъдеш, щом дойде празникът — рече той. — За да можеш да се напиеш до насита с жертвената кръв. Ала запомни какво ти казах. След като се възцариш, трябва да намериш начин да избягаш. Що се отнася до мен, опитай се да ме спасиш. Кажи им, че аз трябва да бъда пазен, редом с теб. Ала, както изглежда, времето ми изтича.

— Защо, как така? — попитах.

— Ще видиш. Тук трябва да има само един бог, един добър бог. Ако можех да сляза с теб в Египет, щях да мога да пия от кръвта на древните, и тя можеше да ме изцели. Но инак изцелението ми би отнело стотици години. И не бива това време да ми се дава. Ала запомни — върви в Египет. Направи всичко, както ти казах.

И той ме обърна и ме побутна към стълбите. Факлата пламтеше, захвърлена в ъгъла, и докато се изкачвах нагоре към вратата, мирисът на кръвта на очакващите ме друиди нахлу в ноздрите ми, и едва не се разридах.

— Те ще ти дадат цялата кръв, която можеш да поемеш — изрече той зад гърба ми. — Предай се в техните ръце.

8

Можеш да си представиш как изглеждах, когато излязох от дъба.

Друидите чакаха да почукам на вратата и аз произнесох с беззвучния си глас:

Отворете. Богът е.

Човешката ми смърт отдавна бе приключила. Бях ненаситно изгладнял, а лицето ми изглеждаше като оживял череп. Несъмнено очите ми изскачаха от орбитите, а зъбите ми бяха оголени. Бялата одежда висеше на мен като върху скелет. Никакво по-ясно доказателство за моята божественост не би могло да се даде на друидите, обзети от страхопочитание, когато излязох от дървото.

Ала аз виждах не само лицата им, аз прониквах в душите им. Виждах облекчението на Маел, че богът вътре не е бил твърде немощен, за да ме сътвори, виждах как се затвърждава вярата му във всичко онова, в което вярваше.

Пред очите ми се разкриха и другите велики достъпни ни видения — великите духовни дълбини на всеки човек, погребани дълбоко в тигела на жарка плът и кръв.

Жаждата ми бе истинско терзание. Събрах всичките си нови сили и рекох:

— Заведете ме при олтарите. Празникът Сауин започва.

Друидите нададоха смразяващи викове. Те виеха в гората, и далече от свещената дъбрава изригна оглушителния рев на тълпите, очаквали този вой.

Шествахме с бърза крачка към поляната и все повече и повече от облечените в бели одежди жреци излизаха да ни приветстват, и ме приветстваха с химни, и ме замеряха от всички страни със свежи благоуханни цветя, а аз тъпчех цветовете им.

Няма нужда да ти обяснявам как ми изглеждаше светът, гледан през новите ми очи, как виждах всяка отсянка и повърхност под тънкия воал на мрака, как връхлитаха в ушите ми тези химни и славослови.

Марий човекът се бе разпаднал вътре в това ново създание. Тръби ревнаха откъм поляната, щом се изкачих по стъпалата до каменния олтар и огледах събралите се хилядни тълпи — морето от обърнати в очакване лица, грамадните изплетени от клони фигури и обречените жертви, които все още се мятаха и виеха вътре в тях.

Огромен сребърен казан, пълен с вода, стоеше пред олтара, и щом жреците запяха, поведоха към този казан верига от пленници с ръце, завързани зад гърба.

Гласовете около мен пееха в съзвучие, жреците кичеха с цветя косите ми, раменете ми, нареждаха ги в краката ми.

— Прекрасни, могъщи боже на горите и полята, изпий сега жертвите, които ти принасяме, та изнемощелите ти членове да се налеят с живот и земята да се обнови, та да ни простиш за съсичането на зърното, каквото е жътвата, та да благословиш семето, що засяваме.

И видях пред мен избраните за мои жертви — трима яки мъже, вързани също като другите, ала чисти и също облечени в бели одежди, с цветя по раменете и в косите. Бяха младежи, красиви и невинни, и обзети от страхопочитание в очакване на божията воля.

Тръбите ревяха оглушително. Ревът не секваше.

— Нека жертвоприношенията започнат — изрекох аз и ми доведоха първият младеж, и аз за пръв път се приготвих да отпия от тази действително божествена чаша — човешкият живот, и когато поех в ръце топлата плът на жертвата и кръвта бе готова да нахлуе в разтворената ми уста, видях как запалиха огньовете под извисяващите се великани от върбови клони, видях как натиснаха главите на първите двама пленници и ги потопиха във водата в сребърния казан.

Смърт от огън, смърт от вода, смърт от пронизващите зъби на изгладнелия бог.

Докато траеше вековният екстаз, химните не спираха: „Боже на намаляващата и растящата луна, боже на горите и полята, ти, самото въплъщение на смъртта в свойта жажда, вземи сила от кръвта на жертвите, вземи красота, та Великата майка да те приеме!“

Колко ли време продължи това? Цяла вечност. Пламъците на върбовите великани, писъците на жертвите, дългото шествие на удавниците. Аз пиех ли пиех, не само от тримата избрани за мен, но и от десетина други, преди да ги върнат при казана или да бъдат натикани в горящите великани. Жреците отрязваха главите на мъртвите с големи кървави ножове и ги подреждаха в пирамиди от двете страни на олтара, а телата ги отнасяха.

Накъдето и да се обърнех, виждах потни лица в екстаз, накъдето и да се обърнех, чувах викове и химни. Ала най-сетне безумието започна да утихва. От великаните бе останала тлееща камара, върху която мъже изливаха катран и хвърляха съчки.

Дошло бе времето да съдя, човеците да се изправят пред мен и да говорят за отмъщението си спрямо други, а аз да се взирам с новите си очи в душите им. Ломотех. Бях се опил с кръв, ала такава сила ме изпълваше, че можех да прескоча поляната и да потъна вдън гората. Можех да разперя невидими криле — или поне тъй ми се струваше.

Ала се подчиних на свойта орис, както би я нарекъл Маел. За един решавах, че е прав, за друг — че е в грешка, за един — че е невинен, за друг — че заслужава смърт.

Не зная колко продължи това, защото тялото ми вече не измерваше времето с умора. Ала най-сетне всичко свърши и разбрах, че бе дошъл мигът да действам.

Трябваше някак да изпълня заповедта на стария бог — да избегна дъбовия затвор. И разполагах с безценно малко време, за да го сторя — до пукването на зората оставаше не повече от час.

Що се отнася до това какво ми предстоеше в Египет, все още не бях взел решение. Ала знаех, че ако се оставя друидите да ме затворят пак в свещеното дърво, щях да гладувам там чак до малкото жертвоприношение на следващото пълнолуние. И всичките ми нощи дотогава ще са изпълнени с жажда и терзания, и онова, което древният бе нарекъл сънищата на бога, чрез които щях да науча тайните на дървото и на никнещата трева, и на безмълвната Майка.

Ала тези тайни не бяха за мен.

Друидите ме наобиколиха и отново поехме към свещеното дърво, химните утихнаха в литании, които ми нареждаха да остана в дъба, да освещавам гората, да бъда неин пазител и дружески да говоря чрез дъба на онези жреци, които от време на време ще идват да ме моля за съвет. Спрях се, преди да сме стигнали до дъба. Огромна клада пламтеше сред дъбравата и хвърляше призрачна светлина върху издялани лица и куповете човешки черепи. Останалите жреци стояха и чакаха. Поток от ужас се втурна в тялото ми с цялата нова сила, която подобни чувства имат за нас.

Заговорих припряно. С властен глас им наредих, че искам всички те да напуснат дъбравата. Че аз сам трябва да се затворя в дъба призори заедно със стария бог. Ала виждах, че не им въздействаше. Взираха се хладно в мен и се споглеждаха, а очите им бяха плитки като стъкълца.

— Маел! — възкликнах. — Постъпи така, както ти заповядвам! Нареди на тези жреци да напуснат дъбравата.

Внезапно, без ни най-малко предупреждение, половината от събралите се втурнаха към дървото, а другите ме хванаха за ръцете.

Виках на Маел, повел обсадата на дървото, да спре. Мъчех се да се изтръгна, ала дванайсетина жреци стискаха ръцете и краката ми.

Ако само осъзнавах размера на силата си, лесно щях да се освободя. Ала аз не я познавах. Все още бях замаян от празненството и твърде ужасен от онова, което знаех, че ми предстои. Докато се борех да освободя ръцете си и дори ритах онези, които се мъчеха да ме удържат, старият бог, гол и черен, бе изнесен от дървото и хвърлен в огъня.

Мярнах го само за частица от мига и съзрях единствено примирение. Той ни веднъж не вдигна ръце, за да се противи. Очите му бяха затворени и той не ме погледна, никого и нищо не погледна, и в този миг си спомних какво ми разказа той за мъките си, и заплаках.

Докато го изгаряха, аз целият се разтърсвах в гърчове. Ала чух гласа му — идеше от самата сърцевина на пламъците.

— Направи тъй, както ти заповядах, Марий. Ти си нашата надежда.

Което означаваше: „Веднага се махай оттук.“

Кротнах и притихнах в ръцете на онези, които ме държаха. Плачех ли плачех и се държах така, сякаш съм само печалната жертва на всички тези магии, само клетият бог, който трябва да жали за изгорелия си в пламъците баща. И щом усетих, че ръцете им се отпускат, щом видях, че всички до един са се втренчили в кладата, аз се завъртях с всички сили, изтръгнах се от хватката им и се втурнах стремглаво в гората.

И в този първи шеметен бяг за първи път осъзнах какви са силите ми. За миг изминавах стотици крачки, а краката ми едва докосваха земята.

Но начаса проехтя вик: БОГЪТ ИЗБЯГА! — и само след мигове ревът на пълчищата на поляната го заповтаря отново и отново и хиляди смъртни се втурнаха сред дърветата.

„Как, да му се не види, се случи така, че аз съм бог, изпълнен с човешка кръв и бягам от хиляди варвари през тази проклета гора!“ — внезапно мина през ума ми.

Дори не спрях да хвърля от себе си бялата одежда — разкъсах я и я захвърлих бежешком, а после скочих в клоните горе и се понесох още по-бързо през дъбовите корони.

Само след минути бях вече толкова далече от преследвачите си, че дори не ги чувах. Ала продължавах да тичам, да тичам, скачах от клон на клон, докато не остана от какво да се страхувам, освен от утринното слънце.

И тогава научих онова, което Габриел научи тъй рано във вашите скитания — че за да се спася от светлината, мога лесно да се заровя в земята.

Когато се пробудих, жаждата ме гореше тъй жарко, че се слисах. Не си представях как старият бог е издържал на обредния глад. Можех да мисля само за човешка кръв.

Ала друидите разполагаха с цял ден, за да ме преследват. Трябваше много да внимавам.

И тази нощ гладувах — търчах през гората и не пих чак до преди зазоряване, когато в гората се натъкнах на банда крадци, и от тях получих злодейска кръв и добър кат дрехи.

В онези часове току преди зората аз си направих равносметка. Бях научил много за своите сили и щях да науча и още. И щях да отида в Египет, не заради боговете или заради поклонниците им, а за да открия какво бе всичко това.

И тъй, виждаш, че още тогава, преди повече от хиляда и седемстотин години, ние търсехме, ние отхвърляхме предоставените ни обяснения, ние обичахме магията и могъществото сами по себе си.

На третата нощ от новия ми живот аз влязох в стария си дом в Масилия и открих библиотеката си, писалището си и книгите си непокътнати. А моите верни роби, като ме видяха, изпаднаха във възторг. Какво значеха за мен всички тези неща? Какво значение имаше, че съм писал тази история, че съм лежал в това легло?

Знаех, че вече не мога да бъда Марий римлянинът. Ала щях да взема от него всичко, що можех. Изпратих любимите си роби у дома. Писах на баща си, че тежка болест ме принуждава да доживея остатъка от дните си сред жегата и сушата на Египет. Написаната история изпратих в Рим на хора, които щяха да я прочетат и издадат, а после поех към Александрия с джобове, пълни със злато, със старите си документи за пътуване и двама тъпоглави роби, които никога не се запитаха защо ли пътувам нощем.

И само месец след големия празник Сауин в Галия вече скитах по черните криви нощни сокаци на Александрия и зовях старите богове с беззвучния си глас.

Бях обезумял, ала безумието щеше да отмине. Трябваше да намеря старите богове. И ти знаеш защо бях длъжен да ги намеря. Не само заради заплахата, че бедата отново може да връхлети и че богът слънце ме дири сред тъмата на дневния ми сън или идва при мен с изпепеляващия си огън в непрогледния мрак на нощта.

Трябваше да открия старите богове, защото не издържах на самотата си сред хората. Ужасът от нея ме преизпълваше докрай, и въпреки, че убивах само убийци и злодеи, съвестта ми бе твърде тънко настроена, че да мога да се самозалъгвам. Непоносимо бе прозрението, че аз, Марий, познал и наслаждавал се приживе на такава любов, се бях превърнал в безмилостния приносител на смъртта.

9

Александрия не беше древен град, съществуваше едва от малко повече от триста години. Но беше голямо пристанище и приютяваше най-големите библиотеки в римския свят. Учени от цялата империя идваха да се занимават там с наука, и аз в един друг живот бях един от тях — и ето, отново се намерих там.

Ако богът не ми бе наредил да дойда, щях да навляза по-дълбоко в Египет — „вдън Египет“, както се изразяваше Маел; подозирах, че отговорите на всички загадки се крият в древните светилища.

Но в Александрия ме обзе странно чувство. Аз знаех, че боговете са там. Знаех, че те насочват стъпките ми, когато обикалям из улиците с публични домове и свърталища на крадци, местата, където хората отиваха да погубят душите си.

Нощем лежах в леглото си в малката си римска къща и зовях боговете, борех се с лудостта си. Чудех се също като теб над мощта и силата, и съсипващите чувства, които ме изпълваха сега. И една нощ, току пред зори, когато една-единствена лампа светеше зад прозрачните воали на балдахина над леглото ми, аз извърнах очи към далечния вход към градината и видях там да стои неподвижна черна фигура.

За миг тази фигура ми приличаше на сън, защото от нея не лъхаше на нищо, тя като че не дишаше и не издаваше ни звук. И тогава разбрах, че е един от боговете, ала тя изчезна, а аз седях и се взирах подире й и се опитвах да си спомня какво съм видял: черно, голо създание с плешива глава и червени пронизващи очи, създание, което изглеждаше изгубено в собствената си неподвижност, странно свенливо, което напрегна сили да избяга едва в последния момент, преди да го открият.

Следващата нощ, докато бродех по сокаците, чух глас, който ме призоваваше, ала беше по-нечленоразделен от онзи, който бе излязъл от дървото. Той ми разкри, само че вратата е наблизо. И най-сетне дойде онзи застинал и безмълвен миг, когато застанах пред нея. Отвори ми я бог. Бог ме бе призовавал.

Бях уплашен, докато слизах по неизбежните стълби, сякаш се спусках надолу по стръмен тунел. Запалих свещта, която бях донесъл със себе си, и видях, че влизам в подземен храм, по-стар от града Александрия, светилище, построено може би още по времето на древните фараони. Стените му бяха изрисувани в мънички цветни картинки, изобразяващи живота в древния Египет.

А после видях и надписа, величественият картинен надпис с неговите миниатюрни мумии, птици, ръце, които се прегръщат без тела и увиващи се змии.

Продължих и навлязох в огромна зала с квадратни колони и сводести тавани. Същите картини покриваха всяка педя от камъка тук.

И тогава с ъгъла на окото си съзрях нещо, което отпърво ми заприлича на статуя — черна фигура, застанала до една колона и подпряла се с една ръка на камъка. Ала знаех, че това не е статуя. Никой египетски бог, изваян от диорит, никога не е стоял в подобна поза, нито пък е носил пола от истински лен около слабините си.

Обърнах се бавно, като събирах смелост за гледката, която щеше да се разкрие пред очите ми в пълнота — и видях същата изгорена плът, същата буйна коса, макар и черна, същите жълти очи. Устните се бяха съсухрили около зъбите и венците, а дъхът излизаше мъчително от гърлото му.

— Как и кога дойде? — попита създанието на гръцки.

Видях себе си през неговите очи — лъчезарен и силен, дори и сините ми очи бяха една малка мистерия, видях римските си дрехи, ленената туника, прихваната на раменете със златни токи, червеното наметало. С дългата си руса коса сигурно изглеждах като скиталец от северните гори, цивилизован само на повърхността, и може би това вече бе истина.

Но онзи, който ме тревожеше, бе той. И аз го огледах отново, по-подробно — набръчканата плът, прогорена до ребрата му, залепнала за ключицата и за стърчащите от хълбоците му кости. То, това създание, не бе гладно. Наскоро бе пило човешка кръв. Ала агонията лъхаше от него като горещина, сякаш огънят продължаваше да го изпича отвътре, сякаш той самият бе затворен в себе си ад.

— Как успя да избегнеш изгарянето? — попита той. — Какво те спаси? Отговори!

— Нищо не ме е спасило — отвърнах и аз на гръцки.

Тръгнах към него, той се дръпна подплашено от свещта и аз я изместих встрани. Приживе той е бил слаб и широкоплещест като старите фараони, а дългата му черна коса бе право подстригана на челото в онази старинна прическа.

— Когато се е случило, аз още не съм бил сътворен — обясних. — Бях създаден след това от бога на свещената дъбрава в Галия.

— Ах, значи той е бил невредим, онзи, който те е сътворил.

— Не, бе изгорен също като теб, ала имаше достатъчно сили. Той вливаше и изпиваше кръвта ми отново и отново.

Той рече: „Върви в Египет и разбери защо се е случило това.“

Каза, че горските богове са избухнали в пламъци — едни в съня си, а други будни. Каза, че се е случило из целия север.

— Да… — той кимна и се разсмя със сух, продран смях, разтърсил цялото му тяло. — И само древните са имали достатъчно сили да оцелеят, да наследят агонията, която единствено безсмъртието може да поддържа. И тъй, ние страдаме. Ала си бил сътворен ти. Ти си се появил. И ти ще сътвориш още. Ала справедливо ли е да бъдат сътворявани и още? Дали Бащата и Майката биха позволили това да се случи с нас, ако не му бе дошло времето?

— Но кои са Бащата и Майката? — попитах. Знаех, че когато каза Майката, той не говореше за земята.

— Първите от нас — отвърна той. — Онези, чиито потомци сме всички ние.

Опитах се да проникна в мислите му, да усетя истината в тях, ала той разбра какво правя и разумът му се затвори като цвете привечер.

— Ела с мен — прикани ме той и като тътреше крака, излезе от голямата стая и пое по дълъг коридор, украсен по същия начин, както и залата.

Усетих, че се намираме на още по-древно място, построено преди храма, от който бяхме излезли. Не зная как го разбрах. Хладината, която лъха от стъпалата тук, на острова, я нямаше. В Египет не се усещат такива неща. Друго се усеща. Усещаш в самия въздух да витае присъствието на нещо живо.

Ала докато вървяхме, се появиха и по-осезаеми доказателства за древност. Картините по тези стени бяха по-стари, цветовете — по-избледнели, а тук-там, където цветната мазилка се бе излющила, бяха и повредени. Стилът се промени. Черната коса на фигурките бе по-дълга и по-гъста и като цяло изображенията притежаваха повече красота, повече светлина и сложен рисунък.

Някъде далече вода капеше върху камък. Звукът отекваше напевно из коридора. Сякаш стените бяха заключили живота в тези изящни и нежно изрисувани фигури и магията, която древните религиозни рисувачи бяха влагали отново и отново, притежаваше свое мъничко светещо ядро на силата. Чувах шепота на живота там, където никой не шепнеше. Чувствах великия ход на историята, макар и никой да не го осъзнаваше.

Тъмната фигура до мен се спря, докато оглеждах стените и ми направи ефирен жест да я последвам през една врата. Влязохме в дълга правоъгълна зала, цялата изписана с изкусните йероглифи. Да се намираш в нея бе все едно да си затворен в ръкопис. И видях два старинни египетски саркофага, поставени редом до стената.

Сандъците бяха изработени по формата на мумиите, за които бяха предназначени — издялани и нарисувани изображения на мъртвите с лица от ковано злато и очи от лазурит.

Вдигнах свещта и с големи усилия моят водач отвори капаците им и ги спусна, за да мога да погледна вътре в тях.

На пръв поглед двете фигури, които видях, ми заприличаха на трупове, но когато се приближих, разбрах, че са купчини пепел в човешка форма. Не бе останала никаква тъкан, освен по някой бял зъб тук и парченце кост там.

— Вече никакво количество кръв не може да ги върне обратно — рече моят водач. — Те вече безвъзвратно не могат да бъдат възкресени. Съдовете, по които тече кръвта, ги няма. Онези, които можеха да се надигнат, се надигнаха, и ще минат векове, докато бъдем изцелени, докато стихне болката ни.

Преди той да затвори ковчезите с мумиите, забелязах, че капаците са почернели отвътре от огъня, принесъл в жертва двамата. Ни капка съжаление не изпитах, когато те отново се затвориха.

Той се обърна и отново тръгна към вратата, а аз го последвах със свещта, ала той спря и се огледа назад към изрисуваните ковчези.

— Когато пепелта се разпръсне — рече той — душите им ще бъдат свободни.

— Тогава защо не разпръснеш пепелта? — Мъчех се в гласа ми да не проникне обзелото ме гибелно отчаяние.

— А трябва ли? — попита ме той и спечената плът около очите му се обтегна. — Мислиш ли, че трябва?

— Мен ли питаш! — възкликнах.

Продраният, мъчителен смях отново го разтърси и той ме поведе надолу по коридора към една осветена стая.

Помещението, в което влязохме, се оказа библиотека. Няколко поставени тук-там свещи осветяваха дървени лавици, наредени в ромбовидна форма и отрупани с пергаментови и папирусови свитъци.

Естествено, изпаднах във възторг, защото библиотеката бе нещо понятно за мен. Тя бе единственото човешко място, в което все още се чувствах донякъде разумен като в миналото.

Ала се стреснах, когато видях още един — още един от нас, да седи отстрани на масата за писане, забил поглед в пода.

Този изобщо нямаше коса и въпреки, че целият бе катраненочерен, кожата му бе здрава, като изваяна и лъщеше като намазана с масло. Чертите на лицето му бяха красиви, ръката, отпусната в скута, обгърнат с бяла ленена пола, бе изящно сгъната, всички мускули по голите му гърди бяха добре очертани.

Той се обърна и вдигна поглед към мен. И нещо мигновено премина между нас, нещо по-безмълвно и от безмълвието, както се случва с нас.

— Това е Старейшината — рече по-слабият, който ме бе довел тук. — И ти сам виждаш как той е издържал на огъня. Ала той няма да проговори. Откакто се случи, не е проговорил. Но несъмнено той знае къде са Майката и Бащата и защо е било позволено това да се случи.

Старейшината просто отново се загледа напред. Ала на лицето му се изписа любопитно изражение, язвителност и сянка на забавление, и мъничко презрение.

— Още преди да се случи тази беда, Старейшината не ни проговаряше често — заобяснява другият. — Огънят не го промени, не го направи по-отзивчив. Той седи, потънал в мълчание, и все повече заприличва на Майката и Бащата. От време на време чете. Понякога излиза в горния свят. Той Пие Кръвта, той слуша певците. Понякога танцува. Заговаря смъртните по улиците на Александрия, ала на нас не говори. Няма какво да ни каже. Ала той знае… той знае защо това ни сполетя.

— Остави ме с него — помолих.

Обзело ме беше същото чувство, което обзема всички същества в подобно положение — че ще го накарам да проговори, ще изтръгна нещо от него, както никой не е успял. Ала суетата не бе единствената ми подбуда. Той бе онзи същият, който бе дошъл при мен в спалнята у дома, сигурен бях. Той бе онзи, който стоеше на прага ми и ме наблюдаваше.

И бях усетил в погледа му нещо. Наречете го разум, наречете го интерес, наречете го разпознаване на някакво общо познание — но там имаше нещо.

И знаех, че аз нося у себе си възможностите на един по-различен свят, непознат на Бога на дъбравата и дори на този, немощният и раненият до мен, който гледаше Старейшината отчаяно.

Немощният се оттегли, както го бях помолил. Отидох до масата за писане и се вгледах в Старейшината.

— Какво да правя? — попитах на гръцки.

Той рязко вдигна очи към мен и забелязах в чертите му онова, което наричам разум.

— Има ли смисъл да продължа да те разпитвам? — попитах.

Бях подбрал тона си внимателно. В него нямаше ни капка официалност, ни капка почтителност. Говорех му съвсем свойски.

— А какво точно търсиш ти? — попита ме той внезапно и хладно на латински и ъгълчетата на устата му се извиха надолу. Говореше рязко, предизвикателно.

За мен бе облекчение да мина на латински.

— Чу какво казах на другия — продължих аз все така непринудено.

— Как съм бил сътворен от Бога на дъбравата в Земята на келтите и как ми бе наредено да открия защо боговете са загинали в пламъци.

— Ти не идваш от името на Боговете на дъбравата! — заяви той все така язвително. Не бе вдигнал глава, просто гледаше нагоре и затова погледът му изглеждаше още по-предизвикателен и презрителен.

— И да, и не — отвърнах. — Щом можем да загинем така, аз бих искал да узная защо. Случилото се веднъж може да се случи и втори път. И бих искал да узная дали в действителност сме богове, и ако сме, то какви са задълженията ни към човека. Майката и Бащата действителни същества ли са, или са легенди? Как е започнало всичко това? Бих искал да узная, разбира се.

— Случайно — изрече той.

— Случайно? — наведох се напред. Стори ми се, че ми се е счуло.

— Случайно се започна — отвърна той хладно, заканително, с ясния намек, че въпросът е нелеп. — Преди четири хиляди години се започна по случайност и оттогава всичко е обвито в магии и вярвания.

— Истината ми казваш, нали?

— А защо да не ти я кажа? Защо да те предпазвам от истината? Защо да си правя труда да те лъжа? Та аз дори не зная кой си. И не ме е грижа.

— Тогава ще ми обясниш ли какво значи това, че всичко се е започнало случайно? — настоях.

— Не зная. Мога да ти обясня, а мога и да не ти обясня. За последните няколко мига изговорих повече, отколкото съм продумвал от години. Историята на тази случайност може и да не е по-истинна от митовете, които радват другите. Другите винаги са избирали митовете. Това всъщност искате вие, не е ли така? — гласът му се извиси и той леко се надигна от стола, сякаш ядът в гласа му го подтикваше да се изправи на крака. — История на нашето сътворение, подобна на Битието на евреите, разказите на Омир, дърдоренето на вашите римски поети Овидий и Вергилий, огромно и лъщящо тресавище от символи, от които се предполага, че е произлязъл самият живот — беше се изправил и направо крещеше, по черното му чело се издуваха вени, ръката му бе свита в юмрук върху писалището. — Точно такива приказки са изписани по документите в тези стаи, частици от тях изникват в химните и песнопенията. Искаш ли да я чуеш? И тя е също толкова вярна, колкото и всичко останало.

— Разкажи ми каквото желаеш — отвърнах. Опитвах се да запазя спокойствие. От мощния му глас ме боляха ушите, и чух как нещо се раздвижи из близките стаи. Други създания, същите като онази изсъхнала люспа, която ме бе довела тук, дебнеха наоколо. — И можеш да започнеш с признанието си защо дойде в моите покои тук, в Александрия — продължих хапливо. — Защото ти ме доведе тук. Защо го направи? За да роптаеш срещу мен? За да ме ругаеш, че питам как се е започнало?

— По-тихо.

И аз мога да ти кажа същото.

Той ме огледа спокойно отгоре до долу и се усмихна. Разтвори ръце, сякаш ме приветстваше или ми поднасяше дар, и вдигна рамене.

— Искам да ми разкажеш за онази случайност — настоях. — Бих те умолявал дори, ако смятах, че това ще доведе до нещо. Какво да направя за теб, че да те накарам да ми разкажеш?

Лицето му премина през няколко забележителни преображения. Усещах мислите му, ала не ги чувах, усещах надменност. И когато той заговори отново, гласът му прозвуча глухо, сякаш се мъчеше да потисне мъката, която го души.

— Чуй нашата древна история… Добрият бог Озирис, първият фараон на Египет, във времената, преди да бъде изобретена писмеността, бил убит от зли люде. И когато съпругата му Изида събрала парчетата от тялото му, той станал безсмъртен и след туй се възцарил в света на мъртвите. Царството му било царство на луната и на нощта и му носели кръвта на жертвите, принесени на великата богиня, и той я пиел. Ала жреците се опитали да откраднат от него тайната на неговото безсмъртие и тъй започнали да му се кланят тайно. И къде са храмовете му знаели само онези негови поклонници, които го пазели от бога на слънцето, що по всяко време можел да нападне Озирис, за да го изпепели с жарките си лъчи. Ала в легендата прозира истината. Първият цар открил нещо или по-скоро паднал жертва на грозно произшествие и се превърнал в противоестествено създание, притежаващо сила, която би могла да се приложи от обкръжението му за причиняване на неизброими злини. И затова той я превърнал във вяра, мъчел се да я заключи в задължения и обреди, мъчел се да ограничи достъпа до Могъщата Кръв до онези, които биха я използвали само и единствено за бели магии. И така сме възникнали ние.

— А Майката и Бащата са Изида и Озирис?

— И да, и не. Те са първите двама. Изида и Озирис са имената, с които се наричали в митовете, които разказвали сами, или в древната вяра, върху която присадили себе си.

— А каква е било самото произшествие? И как е било открито?

Той впери в мен очи продължително и мълчаливо, а после отново седна, обърна се настрани и се загледа, също както преди.

— Но защо да ти казвам? — попита, ала този път вложи във въпроса ново чувство, сякаш говореше искрено и трябваше да си отговори сам. — Защо изобщо да върша нещо? Ако Майката и Бащата не желаят да се надигнат от пясъците, за да се спасят, когато слънцето се покаже над хоризонта, то защо изобщо да се помръдвам? Или да говоря? Или да продължавам да съществувам? — и той отново се взря в мен.

— Това ли се е случило? Майката и Бащата са излезли на слънце?

— Били са оставени на слънцето, скъпи ми Марий — отвърна той и аз се слисах, че знае името ми. — Оставени на слънце. Майката и Бащата не се движат по своя воля — случва се само рядко, за да си шепнат помежду си и да повалят онези от нас, които са дошли при тях за целебната им кръв. Те биха могли да изцелят всички нас, изгорените, ако ни дадат да пием от целебната си кръв. От четири хиляди години съществуват Бащата и Майката, и нашата кръв набира сила с всяко годишно време, с всяка жертва. Тя набира сила дори от глада, защото когато гладът свърши, се радваме на нови сили. Ала Бащата и Майката не ги е грижа за техните деца. А сега, изглежда, не ги е грижа и за самите тях. Може би след четири хиляди нощи те просто са пожелали да видят слънцето!

След идването на гърците в Египет, след извращаването на древното изкуство те не са ни проговорили. Не са си позволили дори да мигнат пред очите ни. А какво е сега Египет? Нищо повече от житница на Рим! Когато Майката и Бащата нападат, за да ни пропъдят надалече от жилите, туптящи на шиите им, те са като желязо и могат да ни строшат костите. И щом тях вече не ги е грижа, защо да ме е грижа мен?

Взрях се в него продължително.

— И ти твърдиш, че това е причината другите да изгорят? — попитах. — Че Майката и Бащата са били оставени на слънце?

Той кимна.

— Нашата кръв идва от тях! — възкликна. — Тя е тяхната кръв. Линията е пряка и онова, що сполети тях, сполита и нас! Ако те изгорят, изгаряме и ние.

— Ние сме свързани с тях! — прошепнах изумено.

— Точно така, скъпи ми Марий — отвърна той, без да откъсва очи от мен. Като че моят страх му доставяше наслада. — Затова Майката и Бащата са били пазени хиляда години, затова им се принасят жертви, затова им се кланят. Каквото се случи с тях, се случва и с нас.

— Кой го е сторил? Кой ги е извел на слънце?

Той се разсмя беззвучно.

— Техният пазител — отвърна той. — Онзи, който не издържал вече, който твърде дълго изпълнявал тази тежка задача, който не можел да убеди никой друг да поеме бремето, и най-сетне, ридаещ и разтреперан, ги изнесъл сред пустинните пясъци и ги оставил там като две статуи.

— И моята орис е свързана с това — измърморих.

— Да. Ала, виждаш ли, аз мисля, че той, техният пазител, вече не е вярвал в това. За него то е било само стара легенда. В края на краищата, на тях са им се кланяли, както ти казах — кланяли сме се така, както смъртните се кланят на нас, и никой не смеел да им навреди. Никой не поднасял факла към тях, за да разбере дали това причинява болка и на всички нас. Не. Той не вярвал. Оставил ги сред пустинята и следващата нощ, когато отворил очи в ковчега си и видял, че се е превърнал в нещо изпепелено и неузнаваемо, той запищял и пищял до безкрай.

— А ти си ги отнесъл отново под земята.

— Да.

— И те са почернели като теб…

— Не — тръсна той глава. — Потъмнели са като златен бронз, като месо, което се върти на шиш. Не повече. И са прекрасни като преди, сякаш красотата е станала част от тяхното наследство, красотата е неделима част от онова, което са орисани да бъдат. Те се взират напред, както винаги, ала вече не скланят глави един към друг, вече не напяват в ритъма на тайните си разговори, вече не ни позволяват да пием от тяхната кръв. И не приемат жертвите, които им се принасят — само от време на време, и единствено в самота. Никой не знае кога те ще пият и кога — не.

Тръснах глава. Закрачих напред-назад, свел очи, свещта трепкаше в ръката ми и не знаех какво да кажа в отговор на всичко това. Имах нужда от време, за да поразмишлявам върху него.

Той ми посочи да седна на стола от другата страна на масата, и без да мисля, аз седнах.

— Но не е ли било писано да стане, римлянино? — попита той. — Не им ли е било писано да срещнат смъртта си сред пясъците, безмълвни, неподвижни, като статуи, захвърлени, след като войските на завоевателя са оплячкосали града, и не ни ли е било писано и на нас да умрем? Виж Египет. Какво е Египет, пак те питам, освен житница на Рим? Не им ли е било писано те да изгарят сред пясъците ден след ден, докато всички ние сме изгаряли като звезди по целия свят?

— Къде са те? — попитах.

— Защо ти е да знаеш? — надсмя ми се той. — Защо да ти издавам тайната? Те не могат да бъдат насечени на парчета — твърде силни са, ножът едва ще прониже кожата им. Ала раниш ли ги — раняваш нас. Изгориш ли ги — изгаряш нас. А каквото и да ни накараш да почувстваме, те чувстват едва частица от него, защото възрастта им ги предпазва. Ала за да ни унищожиш до крак, трябва просто да им навредиш! Кръвта, от която те сякаш дори нямат нужда! Може би и мислите им са свързани с нашите. Може би обзелата ни мъка, нещастието, ужасът от съдбата на света идват от техните мисли, докато те сънуват, заключени в покоите си! Не. Не мога да ти кажа къде се намират те, нали? Докато не реша със сигурност, че вече нищо не ме засяга, че вече е време да измрем.

— Къде са те? — повторих.

— Защо пък да не ги потопя в морските дълбини? — попита той.

— До времето, когато самата земя ще ги издигне към слънцето на гребена на огромна вълна?

Не му отговорих. Наблюдавах го и се дивях на неговите вълнения, разбирах ги, ала в същото време те ми вдъхваха страхопочитание.

— Защо не ги погреба в земните недра, в най-мрачните дълбини, където не прониква ни звук от живота, и не ги оставя да лежат там в тишината, без значение какво мислят и чувстват?

Какво ли можех да му отговоря? Гледах го. Чаках, докато се поуспокои. Той ме погледна и лицето му стана кротко, почти доверчиво.

— Разкажи ми как те са станали Майката и Бащата.

— Защо? — попита той.

— Много добре знаеш защо, да му се не види. Аз искам да го узная! Защо дойде в спалнята ми, ако не си възнамерявал да ми разкажеш? — Попитах отново.

— И като съм дошъл, та какво? — попита той с горчивина. — И като съм поискал с очите си да видя римлянина, та какво? Ние ще умрем, и ти ще умреш с нас. Е, исках да видя нашата магия в ново тяло. Та кой ни се кланя сега, в края на краищата? Русокосите воини в северните гори? Стари престари египтяни в тайни крипти под пясъците? Ние не живеем в храмовете на Гърция и Рим.

И никога не сме живели. И въпреки това те почитат нашия мит, единствения мит, те призовават имената на Майката и на Бащата…

— Пет пари не давам — срязах го. — И ти го знаеш. Ние с тебе си приличаме. Аз няма да се върна в северните гори, за да създам раса от богове за онзи народ! Ала съм дошъл тук, за да узная, и ти трябва да ми разкажеш.

— Е, добре. За да разбереш, че всичко е напразно, да разбереш мълчанието на Майката и Бащата, ще ти разкажа. Ала, помни ми думата, тепърва мога да погубя всички ни. Тепърва мога да изгоря Майката и Бащата в жарка пещ! Ала ще си спестим пространните посвещения и надутите фрази. Ще зарежем митовете, умрели сред пясъците в деня, в който слънцето огря Майката и Бащата. Ще ти разкажа какво разкриват всички тези свитъци, оставени от Бащата и Майката. Остави свещта. И ме изслушай.

10

Онова, което свитъците ще ти разкажат, ако можеше да ги разтълкуваш, е, че имаме две човешки същества, Акаша и Енкил, дошли в Египет от друга, по-древна земя. Случило се е във времената далеч преди първия надпис и преди първите пирамиди, когато египтяните все още са били канибали и са изяждали труповете на враговете си.

Акаша и Енкил отказали хората от това. Те се кланяли на Добрата майка земя и научили египтяните как да засяват семена в Добрата майка и как да отглеждат животни за месо, мляко и кожи.

По всяка вероятност не са ги учели сами на всичко това, а по-скоро са били водачи на народ, дошъл с тях от древните градове, чиито имена сега са се изгубили, затрупани от пясъците на Ливан, а паметниците им са се разрушили.

Каквато и да е истината, тези двамата, за които добруването на другите е била най-висша ценност, са били милосърдни владетели, както Добрата майка е Майката кърмилница и е желаела всички хора да живеят в мир, и решавали всички въпроси на правосъдието в изграждащата се страна.

И може би са щели да се превърнат в мит в някаква блага форма, ако не било едно произшествие в дома на царския управител, започнало със странните приумици на един демон, който разхвърлял мебелите.

Това бил най-обикновен демон, от онези, за които човек чува по всяко време във всяка земя. Той дразни известно време хората, които живеят на някакво място. Може да влезе в тялото на някоя невинна жертва и да ревне с мощен глас през устата й. Може да накара невинния да изригва непристойни слова и да отправя плътски подкани към онези около него. Известни ли са ти подобни неща?

Кимнах. Казах му, че постоянно съм слушал подобни истории. Такъв демон, разправяха, в Рим се вселил в една девственица весталка. Тя отправяла развратни предложения към тези около нея, лицето й ставало лилаво от напрежение и припадала. Ала успели някак да прогонят демона.

— Аз мислех, че момичето просто е умопобъркано — рекох. — Че тя, да го кажем така, не е била подходяща за девственица весталка…

— Разбира се! — потвърди той с нотка на пищна ирония. — И аз бих предположил същото, както и повечето умни мъже по улиците на Александрия над нас. Ала подобни истории идват и си отиват. И ако са забележителни с нещо, то е, че не засягат хода на човешката история. Тези демони тормозят някой дом, някой човек, а после потъват в забрава и ние се оказваме пак там, откъдето сме тръгнали.

— Точно така — съгласих се.

— Ала ти разбираш, че това се е случило в стария, прастария Египет. Били са времена, когато хората са бягали от гръмотевиците и са изяждали труповете на мъртъвците, за да се въплътят душите им в тях.

— Разбирам.

— И този добър цар Енкил решил, че сам ще се обърне към демона, влязъл в дома на управителя. На злосторника му липсвала хармония, рекъл той. Царските магьосници, разбира се, го умолявали да им позволи те да се погрижат за това, да пропъдят демона. Ала царят искал да струва добро на всеки. Мечтаел доброто да обединява всичко, всички стихии да бъдат накарани да следват един и същ божествен курс. Щял да поговори на този демон, тъй да се каже, да се опита да обуздае силата му за доброто на всички. И едва ако това се окаже невъзможно, щял да се съгласи демонът да бъде прокуден.

И тъй, той отишъл в дома на своя управител, където мебелите били запокитвани към стените, трошали се кани и врати се затръшвали. И започнал да говори на демона, и го приканил да поговори с него. Всички други избягали.

Изминала цяла нощ, преди той да излезе от къщата, и разказал изумителни неща:

— Тези демони са неразумни и са като децата — рекъл той на магьосниците, — но аз изучих поведението им и от всички доказателства научих кое предизвиква гнева им. Те се вбесяват от това, че не притежават тела, не могат да усетят онова, което усещаме ние. Те карат невинните да крещят мерзости, защото обредите на любовта и страстта са нещо, което те не могат да познаят. Те могат да задвижват телесните части, но не и наистина да се вселяват в тях, и затуй са обсебени от плътта, която не могат да превземат. И с техните оскъдни сили те се блъскат в предмети, карат жертвите си да се гърчат и подскачат. Този копнеж по плътското е коренът на техния гняв, проява на страдалческата им участ — и с тези благочестиви думи той се приготвил да се заключи в обиталището на демона, за да научи още повече.

Ала този път между него и неговата цел застанала съпругата му. Тя не желаела да му позволи да се затвори с демоните. Да се погледнел в огледало, рекла му тя. За едва няколкото часа, прекарани от него в къщата, той се бил състарил забележително.

И когато се оказало, че нищо не може да го разколебае, тя се заключила заедно с него, и онези, които останали извън къщата, чули гръм и трясък на удрящи се предмети и се страхували от мига, когато ще чуят царя и царицата да запищят или да се разбеснеят с призрачни гласове. Данданията, която се носела от вътрешните покои, ги тревожела. По стените плъзнали пукнатини.

Всички побягнали също както преди, освен малка група заинтересовани хора. Тези хора били врагове на царя от самото му възцаряване. Били стари воини, водили битките на Египет за човешка плът, и вече им било додеяло от добротата на царя, от Добрата майка, от земеделие и тям подобни и в това призрачно произшествие виждали не само нова проява на царската суета, а и положение, което въпреки всичко им предоставяло забележителна възможност.

Щом се стъмнило, те се промъкнали в обитаваната от демона къща. Те не се бояли от духове, също както и обирджиите на гробове, разграбващи фараонските гробници. Те имат вяра, ала тя не била достатъчна да обуздае алчността им.

И когато видели Енкил и Акаша сред онази стая, из която хвърчали предмети, те ги нападнали и намушкали царя, и го мушкали отново и отново, както вашите римски сенатори заклаха Цезар, а после заклали и единствената свидетелка, неговата съпруга.

И царят извикал:

— Недейте! Не виждате ли какво сторихте? Вие дадохте на духовете възможност да влязат! Вие отворихте моето тяло за тях! Не виждате ли!

Ала мъжете побягнали, сигурни, че царят и царицата са обречени на смърт — застанала на четири крака, тя прегръщала главата на своя съпруг, и двамата били покрити с безбройни кървящи рани.

Заговорниците разбунили населението. Знаели ли всички, че царят бил убит от духовете? Той трябвало да остави своите магьосници да се оправят с демоните, както би постъпил всеки друг цар. И с факли в ръце всички хукнали към къщата, която изведнъж била потънала в пълна тишина.

Заговорниците настоявали магьосниците да влязат, ала те се бояли.

— Тогава ние ще влезем да видим какво се е случило! — заявили злодеите и отворили вратите.

Царят и царицата стояли там и се взирали спокойно в заговорниците, и всичките им рани били заздравели. А очите им излъчвали призрачно сияние, кожата им — бяло зарево, косите — лъчезарно великолепие. Излезли те от къщата, а заговорниците побягнали в ужас, и те разпуснали всички хора и всички жреци и се прибрали сами в двореца.

И макар и да не се доверили на никого, те знаели какво се е случило с тях.

Демонът бил влязъл в телата им през раните в мига, когато смъртният живот бил на път да ги напусне. Ала в онзи здрачен миг, когато сърцето едва не спряло да бие, той проникнал в тяхната кръв. Може би точно тя била веществото, което той винаги бил дирил в своя гняв, веществото, което се опитвал да изтръгне от жертвите си със своите бесувания, ала никога досега не успявал да нанесе достатъчно рани на жертвите си, преди те да издъхнат. Но сега той бил в кръвта им и кръвта била не просто демона или кръвта на царя и царицата, а съчетание от човешкото и демоничното — и това било нещо съвсем различно.

И от царя и царицата останало само онова, което тази кръв можела да съживи, в което можела да се влее и да го превземе. Във всеки друг смисъл техните тела били мъртви. Ала кръвта протичала в мозъка, в сърцето и в кожата, и затуй разумът на царя и царицата се запазил. Ако щеш и душите им се запазили, тъй като и душата живее в тези органи, макар и да не знаем защо. И въпреки, че демоничната кръв нямала свой разум и свой характер, достъпен за царя и царицата, въпреки това тя укрепила техния разум и техните характери, защото протичала в органите, създаващи мисълта. И към техните умения тя добавила своите чисто духовни сили, тъй че царят и царицата можели да четат мислите на смъртните и да усещат и разбират неща, неподвластни на смъртните.

Накратко, демоните едно им дали, друго им отнели и царят и царицата се превърнали в Нови създания. Те вече не можели да поемат храна, да се развиват, да умрат или да имат деца, ала чувствата им били с такава сила, че чак се ужасявали. И демоните получили каквото искали: тяло, в което да живеят, най-сетне начин да присъстват в света, да чувстват.

Ала после дошло и още по-ужасяващото откритие, че за да поддържа живи техните трупове, кръвта трябва да бъде подхранвана. И тя можела да се подхранва единствено от същото онова, от което била сътворена: от кръв. Още кръв да се влива в нея, още кръв да тече в членовете на тялото, в което тя се наслаждавала на такива великолепни усещания — тя не можела да се насити на кръвта.

И ах, най-величавото от всички чувства — да пие. С него тя се обновявала, подхранвала, набъбвала. И в този миг, мига на отливането, тя чувствала смъртта на жертвата, в този миг тя притегляла толкова силно кръвта на жертвата, че сърцето й спирало.

Демонът бил обсебил царя и царицата. Те били Кръвопиещи; и дали демонът знаел за тях, това ние никога не ще узнаем. Ала царят и царицата знаели, че демонът е влязъл в тях и те не могат да се освободят от него, и ако се освободят, ще умрат, защото телата им вече били мъртви. И те непосредствено научили, че тези мъртви тела, макар и напълно оживени от демоничната течност, не издържат на огън и на слънчевите лъчи. От една страна, те приличали на крехки бели цветя, които дневната пустинна жега можела да съсухри и почерни. От друга страна, кръвта в тях като че била толкова летлива, че би завряла, ако се затопли, и унищожила тъканите, в които протича.

В онези ранни времена разправяли, че те не понасяли ярко осветление, че дори и близък огън карал кожата им да запуши.

Както и да било, те били същества от съвсем нов порядък и мисленето им било от съвсем нов порядък, и те се опитвали да проумеят онова, което виждали и всички болки, които ги измъчвали в това ново състояние.

Не всичките им открития били записани. Нито има писмени свидетелства, нито устната традиция е съхранила кога за първи път те решили да предадат кръвта или са избрали метода, по който това да бъде сторено — че кръвта на жертвата трябва да се изсмуче до здрачния миг на наближаващата смърт, инак демоничната кръв, прелята в нея, няма да може да превземе тялото.

Ала устната традиция е донесла до нас знанието, че царят и царицата се опитали да запазят в тайна какво им се е случило, но отсъствието им през деня събудило подозрения. Те не можели да присъстват на верските обреди в страната си.

И станало тъй, че още преди да вземат ясни решения, те трябвало да насърчат населението да почита Добрата майка на лунна светлина.

Ала те не успели да се увардят от заговорниците, които все така не разбирали как те са успели да оцелеят и търсели нови пътища за разправа с тях. И ги нападнали, въпреки всички предпазни мерки, и силата на царя и царицата потресла нападателите, а още повече ги уплашило това, че раните, които успели да им нанесат, по чудо заздравявали начаса. Отсекли едната ръка на царя, той я вдигнал и я долепил обратно до рамото си, и тя отново оживяла, и заговорниците се впуснали в бяг.

И след всички нападения и битки тайната била разгадана не само от царските врагове, но и от жреците.

И вече никой не искал да погуби царя и царицата — те искали да ги пленят и да получат от тях тайната на безсмъртието, и се мъчели да вземат кръв от тях, ала първите им опити се провалили.

Тези, които пили от тяхната кръв, не я поемали в предсмъртния си миг, и затова се превръщали в мелези, полубогове полухора, и загивали в страшни мъки. Ала някои успели. Може би първо са оставяли кръвта им да изтече. Записи няма. Ала в по-късни векове по този начин винаги успявали да откраднат кръв.

И може би Майката и Бащата решили да създадат новопосветени. Може би измъчвани от страх и самота, те решили да предадат тайната на хора, добри по нрав, на които можели да се доверят. Отново не ни е казано. Но каквото и да се е случило, появили се и други Кръвопиещи и начинът, по който били създавани, се разчул.

И свитъците разказват, че Майката и Бащата се стремели да възтържествуват над своето злощастие. Те търсели някакъв смисъл в случилото се и били убедени, че техните изострени сетива несъмнено трябвало да служат на доброто. Добрата майка била позволила това да се случи, нали?

И те били длъжни да държат в тайна онова, което се вършело, и да му придават святост, защото инак Египет можел да се превърне в племе от демони кръвопийци, които ще разделят света на Кръвопиещи и хора, отглеждани само за да дават кръв, тирания, която, веднъж възцарила се, никога не би могла да бъде отхвърлена единствено със силите на смъртните.

И затуй добрите цар и царица избрали пътя на обреда, на мита. Те виждали в себе си символ на намаляващата и растяща луна, а в пиенето на кръв — въплътения бог, който поема в себе си принесената му жертва, и прилагали върховните си сили, за да пророкуват, предсказват и съдят. Те смятали, че действително приемат от името на бога кръвта, която инак щяла да се разлее по олтара. Те облекли със символи и тайнственост онова, което не можели да позволят да се превърне в ежедневие, и се скрили от очите на смъртните в храмовете, за да им се кланят онези, които им носели кръв. За себе си те отреждали най-силните жертви и те неизменно били принасяни за доброто на страната. Невинни, чужденци, злодеи — те пиели кръвта им за Майката и за Доброто.

Те разпространили легендата за Озирис, отчасти вдъхновена от собствените им ужасни страдания — нападението на заговорниците, оздравяването, нуждата им да живеят сред царството на мрака, в задгробния свят, неспособността им да излязат на слънце. И го вплели сред по-старите, вече съществуващи легенди в земите, от които идвали, за богове, които умират и възкръсват от любовта си към Добрата майка.

И тъй, тези легенди стигнали до нас; те се разпространили и отвъд тайните места, на които се кланяли на Майката и на Бащата и където те сътворявали и новопосветени чрез кръвта.

И когато първият фараон построил първата си пирамида, те вече били древни. И в най-ранните текстове те са записани в изопачена, странна форма.

Още сто богове царували в Египет, както царуват и във всички други земи. Ала почитта към Майката и Бащата и към Кръвопиещите останала. Тайна и могъща вяра, на която посветените се отдавали, за да слушат беззвучните гласове на боговете и да сънуват техните сънища.

Не ни е казано кои са били първите новопосветени от Майката и Бащата. Знаем само, че те разпространили вярата чак до островите сред великото море и в земите на двете реки, и до северните гори. Че навред из тези земи в светилищата лунният бог властвал и пиел жертвената кръв, и чрез силите си прониквал в душите на хората. Във времето между жертвоприношенията, докато богът гладувал, духът му можел да напусне тялото, да обикаля небесата, да научи стотици неща. И смъртните с най-чисти сърца можели да дойдат в светилището и да чуят гласа на бога, и той също ги чувал.

Ала още преди моето време, преди хиляда години, всичко това вече бе само една стара и несвързана история. Лунните богове царуваха в Египет от може би три хиляди години. И вярата бе нападана отново и отново.

Когато египетските жреци се обърнаха към слънчевия бог Амон Ра, те отвориха подземията на лунния бог и оставиха слънцето да го изпепели. Мнозина наши себеподобни бяха погубени. Същото се случи и когато първите варварски воини нахлуха от горните земи в Гърция, рушаха светилищата и убиваха онова, което не разбират.

Сега там, където някога властвахме ние, властва дърдоренето на Делфийския оракул, и там, където някога се издигахме ние, се издигат статуи. В северните гори, отдето идваш ти, се наслаждаваме на последния си час сред онези, които все още проливат на олтарите ни кръвта на злодеи, и в малките египетски села, където за бога в подземието се грижат един-двама жреци и позволяват на вярващите да му водят злодеи, защото не могат да отвличат невинни, без да възбудят подозрения, а злодеи и чужденци винаги се намират. И долу в джунглите на Африка, край развалините на древни градове, които никой не помни, там също все още ни се подчиняват.

Ала нашата история се придружава и от разкази за бунтари, Кръвопиещи, непризнаващи никаква богиня и винаги използвали своите сили така, както на тях им се прииска.

Те живеят в Рим, в Атина, във всички градове на Империята онези, които не се подчиняват на никакви закони за правда и неправда и използват способностите си за свои цели.

И те също загинаха от ужасна смърт, изпепелени от жарта и пламъците, също като боговете в дъбравите и светилищата, и ако някой от тях е оцелял, те дори не се досещат защо убийственият огън ги е сполетял и как Майката и Бащата са били изнесени на слънце.

Той замлъкна.

Наблюдаваше реакцията ми. В библиотеката бе тихо, и ако другите дебнеха зад стените, аз вече не ги чувах.

— Не вярвам на нито една дума — заявих.

Той се вторачи в мен в слисано мълчание, а после избухна в смях и дълго се смя.

Вбесен, аз излязох от библиотеката, преминах през залите на храма, изкачих се по тунела и излязох на улицата.

11

Това никак не ми беше присъщо — да напусна вбесен, рязко да прекратя всичко и да си тръгна. Като смъртен никога не бях постъпвал така. Но, както вече казах, бях на ръба на безумието, първото безумие, в което изпадат мнозина от нас, въвлечени принудително във всичко това.

Прибрах се в своята къщичка близо до голямата Александрийска библиотека и легнах в леглото си, все едно наистина можех да си позволя да заспя там и да избягам от всичко.

— Идиотски дивотии — промърморих си.

Ала колкото повече мислех за тази история, толкова повече смисъл добиваше тя. Имаше смисъл в идеята, че има нещо в кръвта ми, което ме принуждава да пия още кръв. В това, че то изостряше всички сетива, че поддържаше тялото ми — сега вече просто имитация на човешко тяло, и то функционираше, а отдавна трябваше да е престанало. Имаше смисъл и в идеята, че то не притежава собствен разум, ала въпреки това е сила, организирана сила със свое собствено желание да живее.

Имаше смисъл дори и в идеята, че всички ние може да сме свързани с Бащата и Майката, защото то, това нещо, беше духовно по природа и за него не съществуваха други телесни ограничения, освен ограниченията на всяко едно тяло, което то завладяваше. То, това нещо, бе стеблото, а ние бяхме цветовете, разпръснати на огромни разстояния, ала свързани от преплетените филизи, оплели целия свят.

Ето защо боговете можеха да чуват мислите си толкова добре, ето защо знаех, че в Александрия има и други като мен още преди те да ме призоват. Ето защо те можеха да дойдат и да ме открият в къщата ми, ето защо можеха да ме отведат до тайната си врата.

Е, добре. Може и да беше истина. И наистина е станало случайно това сливане между неведома сила и човешките тяло и разум, родило Новото създание, както се бе изразил Старейшината.

Но въпреки това тази история никак не ми се харесваше.

Бунтувах се срещу нея, защото, ако бях нещо, то бях самостоятелна личност, отделно създание със силно чувство за собствените си права и привилегии. Да бъда гостоприемния на чуждо същество — това умът ми не го побираше. Аз все още бях Марий, каквото и да бе сторило то с мен.

Най-накрая в съзнанието ми остана една-единствена мисъл: щом съм свързан с тези Майка и Баща, то аз трябва да ги видя и да се уверя, че са в безопасност. Не можех да живея с мисълта, че всеки миг мога да умра заради някаква алхимия, която нито разбирах, нито имах някаква власт над нея.

Ала не се върнах в подземния храм. Следващите няколко нощи пирувах с кръв, докато удавих в нея печалните си размисли, а после, в часовете преди зазоряване, както винаги, бродех из голямата Александрийска библиотека и четях.

Безумието в мен донякъде се уталожи. Престанах да копнея за смъртното си семейство. Престанах да се сърдя на проклетото създание в подземния храм, повече мислех за новата сила, която притежавах. Щях да живея векове наред; щях да разгадая отговорите на всевъзможни въпроси. Аз щях да бъда вечното съзнание за случващото се в течение на времето! И стига да убивах само злодеи, можех да понеса жаждата си за кръв и дори да й се наслаждавам. А когато му дойдеше времето, щях да сътворя и свои спътници, и да ги сътворя умело.

Какво ми оставаше сега? Да се върна при Старейшината и да разбера къде е скрил Майката и Бащата. И да видя с очите си тези създания. И да направя тъкмо онова, с което бе заплашил Старейшината — да ги скрия толкова надълбоко в земята, че никой смъртен никога да не ги намери и да не ги изложи на дневна светлина.

Лесно е да си го мислиш, лесно е да си представяш колко е просто да ги изпратиш там.

Пет нощи, след като бях напуснал Старейшината, когато всички тези мисли бяха имали достатъчно време да се разгърнат в ума ми, аз лежах и почивах в спалнята си и лампите, също както преди, светеха през прозрачните завеси на балдахина. В процеждащата се златиста светлина аз се вслушвах в звуците на спящата Александрия и пропадах в ефирни, бляскави сънища наяве. Питах се дали Старейшината ще дойде отново при мен, разочарован, че не съм се върнал, и когато тази мисъл възникна съвсем ясно в ума ми, осъзнах, че отново някой стои на вратата.

Някой ме наблюдаваше и аз го усещах. За да го видя, трябваше само да извърна глава. И тогава щях да имам превъзходство над Старейшината. Щях да му кажа: „Значи си дошъл тук от самота и разочарование и сега искаш да ми разкажеш и още, така ли? Защо не се завърнеш там да седиш и да мълчиш, за да оскърбяваш своите подобни на духове другари, братството на пепелта?“ Разбира се, не бих му казал подобно нещо. Но не бях толкова извисен, че да не си го помисля и да му позволя да чуе мислите ми — ако онзи на вратата беше той.

Онзи на вратата не си тръгваше.

И аз бавно извърнах очи към него и видях, че там стои жена. И не просто жена, а жена, облечена като древните царици във фини ленени дипли, с черна коса, дълга до раменете и оплетена със златни нишки. От нея се излъчваше безбрежна сила, невидимо и властно присъствие, тя сякаш изпълваше цялата ми малка и незначителна стая.

Седнах и дръпнах завесите, и лампите в стаята угаснаха. Видях как в мрака над тях се изви пушек, сиви змиеподобни струи се извиха към тавана и се разсеяха. Тя продължаваше да стои там — остатъкът от светлина огряваше безизразното лице, блещукаше по скъпоценните камъни по огърлицата й и в големите й бадемовидни очи. И тя безмълвно произнесе:

Марий, изведи ни от Египет.

А после изчезна.

Сърцето ми неудържимо думкаше в гърдите. Излязох в градината да я потърся. Прескочих стената и се заослушвах самотно на пустата, незастлана с калдъръм улица.

Втурнах се съм старата част на града, където бях открил вратата. Смятах да сляза в подземния храм, да открия Старейшината и да му кажа, че трябва да ме отведе при нея — бях я видял, тя се бе раздвижила, бе проговорила, бе дошла при мен! Не бях на себе си, но щом посегнах към вратата, разбрах, че няма нужда да слизам долу. Разбрах, че ако изляза извън града, сред пясъците, бих могъл да я намеря. Тя вече ме водеше към своето укритие.

В последвалия час си припомних силата и скоростта, които бях познал сред горите на Галия и оттогава не бях прилагал. Излязох от града там, където единствената светлина идеше от звездите, и продължих да крача, докато стигнах разрушен храм, и там започнах да копая в пясъка. Няколко часа щяха да са нужни на банда смъртни, за да открият капака, но аз го намерих бързо и успях да го вдигна — нещо непосилно за смъртните.

Витото стълбище, по което слязох надолу, и коридорите, по които минах, не бяха осветени. Проклинах се, че не съм взел свещ, че щом я видях, така ми се подкосиха краката, че бях хукнал подир нея като влюбен.

— Помогни ми, Акаша — прошепнах. Протегнах ръце напред и се опитах да прогоня смъртния страх от чернотата, сред която бях сляп като обикновен човек.

Ръцете ми докоснаха нещо твърдо отпред. Спрях да си поема дъх, опитвах се да се овладея. После ръцете ми заопипваха предмета и напипаха гърдите на човешка статуя, раменете й, ръцете й. Ала не, това създание не беше статуя, то бе от някаква материя, по-гъвкава от камъка. И когато пръстите ми напипаха лицето, устните се оказаха мъничко по-меки от останалото и аз се отдръпнах назад.

Чувах ударите на сърцето си. Чувствах се страшно унизен от сковалия ме страх. Не смеех да произнеса името Акаша. Знаех, че онова, което бях докоснал, имаше формата на мъжко тяло. Това бе Енкил.

Затворих очи, опитах се да събера мислите си, да измисля някакъв план за действие, който не допускаше да се врътна и да хукна като луд… И чух сухо изпукване, и върху спуснатите си клепачи видях огън.

Отворих очи и видях, че на стената зад него пламти факла. Тъмните му очертания се извисяваха пред мен, очите му бяха живи и безспорно ме гледаха, черните им зеници плаваха сред приглушена сива светлина. Инак беше безжизнен, отпуснал ръце отстрани на тялото си. И той носеше украшения като нея и бе облечен с великолепните одежди на фараон, а в косите му също бе вплетено злато. Цялата му кожа беше бронзова, също като нейната — тъмна и лъскава, както бе казал Старейшината. Той не помръдваше, взираше се в мен и бе самото въплъщение на заплахата.

В голата стая зад него тя седеше върху една каменна издатина с глава, наклонена под ъгъл и отпуснати ръце, като захвърлен там безжизнен труп. Дрехите й бяха оцапани от пясъка, пясък бе полепнал и по обутите й в сандали крака, а празният й поглед се взираше в нищото. Съвършен образ на смъртта.

А той, като каменен страж на царска гробница, ми преграждаше пътя.

Не долавях откъм тях нищо повече от онова, което ти долови от тях, когато те заведох долу в стаята им тук, на острова. Струваше ми се, че от страх ще издъхна на място.

Ала по краката и по дрехите й имаше пясък. Тя бе дошла при мен! Наистина!

Ала в коридора зад мен бе влязъл някой. Някой тътреше крака по пода, и когато се обърнах, видях един от изгорелите — този си беше направо скелет, черните му венци бяха оголени, а зъбите се врязваха в лъскавата му, черна, сбръчкана долна устна.

Щом го видях, щом съзрях костеливите му ръце и крака, разкривените стъпала, ръцете му, които се люшкаха с всяка крачка, едва преглътнах надигналото се в гърлото ми възклицание. Той напираше към нас, ала като че не ме виждаше. Вдигна ръце и бутна Енкил.

— Не, не, връщай се в стаята! — прошепна той с тих, дрезгав глас. — Не, не! — сякаш всяка сричка му отнемаше всичките сили. Съсухрените му ръце бутнаха фигурата. Но той не можеше да я помръдне.

— Помогни ми! — обърна се той към мен. — Те се раздвижиха. Защо? Накарай ги да се върнат. Колкото по-далече отиват, толкова по-трудно е да ги върнем.

Взрях се в Енкил и ме обзе ужасът, който обзе теб, когато осъзна, че в тази статуя — привидно неспособна или нежелаеща да помръдне — се таи живот. И докато гледах, зрелището стана още по-ужасно, защото овъгленият дух се разкрещя и задраска Енкил, неспособен да му стори нищо. И гледката на тази твар, която отдавна трябваше да е мъртва и се мореше така, и другото създание, така съвършено в своята богоподобност и така величествено, което не помръдваше, ми беше непоносима.

— Помогни ми! — възкликна съществото. — Вкарай го обратно в стаята! Накарай ги да се върнат там, където трябва да стоят!

Как бих могъл? Как бих могъл да докосна това създание? Как бих могъл дори да си помисля да настоявам да отиде там, където той не желаеше да отиде?

— Ако ми помогнеш, нищо няма да им стане — заувещава ме съществото. — Те ще бъдат заедно, и ще са спокойни. Бутни го. Хайде! Бутай! О, погледни я! Какво се е случило с нея! Виж!

— Добре, да му се не види! — прошепнах, и обзет от срам, отново допрях длани до Енкил и го побутнах, ала да го помръдна бе невъзможно. Тук силата ми нямаше никакво значение, а изгорелият още повече ме дразнеше с неговите безсмислени дрънканици и тикане.

Ала тогава той хлъцна, забръщолеви, вдигна във въздуха костеливите си ръце и заотстъпва назад.

— Какво ти става! — викнах му, като едва се сдържах да не се разпищя и да побягна. Ала скоро видях.

Акаша бе застанала зад Енкил, непосредствено зад него, и ме гледаше през рамото му, и видях, че нейните пръсти обгръщат мускулестите му ръце. Очите й в стъклената си красота бяха все така безизразни. Ала тя го караше да се раздвижи, и последва зрелище: тези две създания се движеха по своя собствена воля, той отстъпваше бавно и едва докосваше земята с крака, засланяше я и аз виждах само ръцете й, горната половина на главата и очите.

Примигах и се опитах да мисля трезво.

Те отново седяха на своята издатина, един до друг, в същата поза, в която ти ги видя тази вечер в подземието тук, на острова.

Изгореното същество бе близо до припадък. Бе паднало на колене и нямаше нужда да ми обяснява защо. Много пъти ги бе откривало в най-различни пози, ала никога досега те не бяха помръдвали пред очите му. И никога не я бе виждал такава.

А аз щях да се пръсна от знанието защо я бе видял такава. Тя бе дошла при мен. Но в един момент моята гордост и радост отстъпиха пред неизбежното — непреодолимо страхопочитание, и най-сетне скръб.

Заплаках. Разплаках се неудържимо, както не бях плакал, откакто със стария бог в дъбравата преживях моята смърт, и това проклятие, това велико, могъщо и лъчезарно проклятие ме бе сполетяло. Плачех, както се разплака ти, когато ги видя за първи път. Плачех за тяхната неподвижност и самота, и за това ужасно малко място, в което те се взираха напред в нищото или седяха в тъмното, докато горе Египет умираше.

Богинята, майката, създанието, каквото и да бе тя. Неразумна и безмълвна или безпомощна наша прародителка, тя ме гледаше. И това несъмнено не бе илюзия. Големите й лъскави очи, обрамчени от черни мигли, се взираха в мен. И отново се разнесе гласът й, ала в него не се долавяше нищо от предишната мощ, той бе просто мисъл, отвъд всякакви думи, която изникна в ума ми:

Изведи ни от Египет, Марий. Старейшината възнамерява да ни погуби. Пази ни, Марий. Инак ще загинем тук.

— Кръв ли искат? — извика изгорелият. — Раздвижили са се, защото искат жертва ли? — нареждаше съсухреният умолително.

— Върви им доведи жертва — наредих му.

— Сега не мога, нямам сили. А те не желаят да ми дадат от целебната си сила, да ми дадат само няколко капчици, изгорялата ми плът можеше да се съживи, кръвта в мен да бликне отново, и щях да им принеса славни жертви.

Но в тази малка реч имаше нещо нечестно, защото те вече не желаеха славни жертвоприношения.

— Опитай отново да пиеш от кръвта им — насърчих го, и това бе ужасно себично от моя страна. Просто исках да видя какво ще се случи.

Ала за мой срам той наистина отиде при тях, наведе се и започна да ридае и да ги умолява да му дадат от тяхната могъща кръв, древна кръв, та изгарянията му да заздравеят по-бързо, разправяше, че е невинен, че не той ги е заровил в пясъка, а Старейшината, и им се молеше, молеше да му позволят да пие от първичния извор.

А после го обзе ненаситна жажда. Разтърсван от гърчове, той показа зъбите си като кобра и се стрелна, протегнал черните си нокти, към шията на Енкил.

Ръката на Енкил се вдигна, точно както бе казал Старейшината, и запокити изгорелия чак на другия край на стаята.

Той падна по гръб, а ръката се върна на мястото си.

Изгорелият ридаеше, а аз изпитвах още по-голям срам. Изгорелият бе твърде слаб и не можеше да излезе на лов за жертви и да доведе жертви. Аз го бях насърчил, само за да видя какво ще стане. И мракът тук, скърцащият пясък по пода, пустотата, вонята на факлата и грозната гледка на гърчещото се и ридаещо изгоряло същество, всичко това въздействаше толкова обезсърчително, че не можеше да се изкаже с думи.

— Тогава пий от мен — рекох аз, разтреперан от зрелището. Зъбите отново се оголиха, ръцете се протегнаха да ме хванат. Но поне това можех да направя за него.

12

Когато приключих с това създание, му наредих да не пуска никого да влиза в подземието. Как, по дяволите, той би могъл да ги уварди от когото и да било, не можех да си представя, но му го заявих с потресаваща властност и побързах да изчезна.

Върнах се в Александрия, проникнах с взлом в дюкян, който продаваше старинни вещи, откраднах два позлатени и изрисувани саркофага за мумии и много лен за увиване и се върнах в пустинното подземие.

И смелостта, и страхът ми бяха стигнали своя връх.

Както често се случва, когато даваме кръв или я поемаме от друг себеподобен, когато изгорелият заби зъби в гърлото ми, пред очите ми изникнаха образи, засънувах образи. И онова, което бях видял и сънувал, бе свързано с Египет, с епохата на Египет и с това, че четири хиляди години по тази земя езикът, вярата и изкуството почти не се бяха променили. И за първи път това ми бе понятно и ме накара да изпитам дълбоко състрадание към Майката и Бащата, реликви от тази земя, също както пирамидите бяха реликви. А състраданието подхрани любопитството ми и го превърна в чувство, сродно на отдаденост.

Макар че, честно да си призная, бих откраднал Майката и Бащата и само за да оцелея.

Това ново познание и ново увлечение ме вдъхновяваше. Когато отидох при Акаша и Енкил, за да ги положа в дървените ковчези за мумии, знаех със сигурност, че Акаша ще го позволи и че един удар на Енкил сигурно щеше да ми разбие главата.

Но и Енкил отстъпи като Акаша. Те ми позволиха да ги увия в лен, да ги превърна в мумии и да ги положа в хубавите дървени ковчези с изрисувани върху тях чужди лица и безкрайните изписани с йероглифи наставления за мъртвите и да ги откарам в Александрия. Това и направих.

Оставих съществото дух в ужасна възбуда, когато поех, повлякъл и под двете подмишници по един ковчег за мумия.

Когато пристигнах в града, наех мъже да отнесат ковчезите в дома ми — тъй ми изглеждаше по-подобаващо, а после ги закопах дълбоко в градината, като през цялото време обяснявах на глас на Акаша и Енкил, че престоят им в пръстта няма да е продължителен.

Следващата нощ ме обзе ужас, че се налага да ги оставя. Ловувах и убих само на няколко крачки от портата на собствената си градина. А после пратих робите си да купят коне и каруца за мен и да приготвят всичко за пътешествие по крайбрежието до Антиохия на река Оронт, град, който познавах и обичах и в който чувствах, че нищо няма да ни застрашава.

Както се и боях, Старейшината се появи скоро. Дори го очаквах в сумрачната си спалня, изтегнат на леглото като римлянин, с лампата до мен и със старо копие на някаква римска поема в ръка. Питах се дали ще усети къде се намират Акаша и Енкил и нарочно си представях неистини — че съм ги затворил в самата велика пирамида.

Все още сънувах съня за Египет, дошъл от изгорялата земя, в която законите и вярата бяха останали непроменени по-дълго, отколкото можехме да си представим, земя, познавала картинното писмо, пирамидите и митовете за Озирис и Изида още когато Гърция е тънела в мрак, а Рим изобщо го е нямало. Видях как река Нил се разлива над бреговете си. Виждах планините от двете й страни, обграждащи долината. Виждах времето със съвсем различна представа за него. И това не просто бе сънят на изгорелия — това бе всичко, което някога бях видял и узнал за Египет, усещане за неща, родили се там, за които бях научил от книгите далеч, преди да стана дете на Майката и на Бащата, които сега възнамерявах да отведа със себе си.

— Кое те кара да мислиш, че ще ти ги поверим! — възкликна Старейшината още щом се появи на вратата. Беше грамаден, когато, облечен само с късата ленена пола, се заразхожда из стаята ми. Светлината на лампата лъщеше по голата му глава, по кръглото му лице, по изпъкналите му очи. — Как смееш да отвеждаш Майката и Бащата! Какво си им сторил!

— Ти си бил онзи, който ги е изнесъл на слънце — отвърнах.

— Ти си искал да ги погубиш. Ти си онзи, който не е вярвал в старата история. Ти си бил пазителят на Майката и Бащата и ме излъга. Ти си предизвикал смъртта на нашите себеподобни от единия край на света до другия. Ти. И ти ме излъга!

Той се стъписа. Реши, че съм се възгордял нетърпимо, неописуемо. И аз бях на същото мнение. Ала какво от това? В негова власт е било да ме изпепели, ако и когато е изгорил Майката и Бащата. И тя бе дошла при мен! При мен!

— Не знаех, че това ще се случи — заяви той сега, с набъбнали по челото вени и свити юмруци. Докато се мъчеше да ме сплаши, приличаше на огромен гологлав нубиец. — Кълна ти се във всичко свято, не знаех. А и ти не знаеш какво е да бъдеш техен пазител, да ги гледаш година след година, десетилетие след десетилетие, век след век и да знаеш, че те могат да говорят, могат да се движат и не желаят!

Не изпитвах състрадание нито към него, нито към изреченото от него. Той бе просто загадъчна фигура, застанала в средата на тази стаичка в Александрия, и той ми роптаеше за някакви страдания, непостижими за въображението. Как бих могъл да му съчувствам?

— Аз ги наследих — заяви той. — Те ми бяха дадени! Какво да правя? И аз трябваше да се боря с тяхното мълчание наказание, с отказа им да наставляват племето, което бяха пуснали в света. И на какво се дължеше това мълчание? На отмъстителност, казвам ти! Те ни отмъщаваха! Ала за какво? Останал ли е някой вече, който да може да си спомни нещо, случило се преди хиляда години? Никой! Кой разбира всичко това? Старите богове излизат на слънце, влизат в огъня или насилници причиняват тяхната гибел, или се погребват в най-мрачните земни дълбини, за да не се надигнат никога повече. Ала съществованието на Майката и Бащата е вечно, и те не продумват. Защо не се погребат някъде, където нищо не може да им навреди? Защо просто гледат и слушат, и отказват да говорят? Едва когато някой се опита да отнеме Акаша от Енкил, той се раздвижва, напада и поваля враговете си като оживял каменен колос. Казвам ви, когато ги изведох сред пясъците, те не се опитаха да се спасят! Когато побягнах, те стояха, обърнали лица към реката!

— Сторил си го, за да видиш какво ще се случи, дали това ще ги накара да помръднат!

— За да се освободя! За да кажа „Няма повече да ви пазя! Размърдайте се! Проговорете!“ да видя дали онази стара история е истина, и ако е истина, то нека всички погинем в пламъци!

Беше се изтощил. С немощен глас най-накрая рече:

— Не можеш да отведеш Майката и Бащата. Как би могло да ти хрумне, че ще ти го позволя! На теб, който може и да не оцелееш до края на века, на теб, избягал от задълженията си в дъбравата. Ти не знаеш кои са Майката и Бащата! Не една лъжа ти наговорих.

— Имам нещо да ти кажа — заявих му. — Сега ти вече си свободен. Ти знаеш, че ние не сме богове. Не сме и хора. Ние не служим на Майката земя, защото не ядем плодовете й и не полягаме естествено в прегръдките й. Ние не й принадлежим. И аз напускам Египет без никакви по-нататъшни задължения към теб и ги отвеждам със себе си, защото за това ме помолиха те, и аз няма да позволя нито те, нито аз да бъдем погубени.

Той отново се стъписа. Как ме бяха помолили те? Ала бе така вбесен и внезапно така се изпълни с омраза, че не можеше да намери думи. Той, този мъж, бе разумен и образован като мен, ала знаеше за нашите сили неща, за които аз дори не предполагах. Като смъртен аз никога не бях убивал човек. Не знаех как се убива нещо живо, освен от нежната и безмилостна нужда от кръв.

Той знаеше как да използва свръхестествените си сили. Очите му се превърнаха в цепки, а тялото му се вцепени. От него се излъчваше заплаха.

Той се приближи към мен с пределно ясни намерения и аз мигновено се надигнах от леглото и започнах да се браня от ударите му. Той ме хвана за гърлото и ме запокити към каменната стена, и костите на рамото и десницата ми се строшиха. Пронизан от остра болка, аз разбрах, че той ще разбие главата ми в камъка и ще строши всичките ми крайници, а после ще ме залее с маслото от лампата и ще ме изгори, и аз ще изчезна от неговата вечност, сякаш никога не бях узнавал никакви тайни и никога не бях посмявал да му се натрапя.

Борех се както никога преди. Но болката буйстваше в съсипаната ми ръка, а силата ми в сравнение с неговата бе като твоята, ако я сравним с моята. Но вместо да дращя по ръцете му, когато те се сключиха около гърлото ми, вместо инстинктивно да се мъча да изтръгна гърлото си от хватката му, аз бръкнах с палци в очите му. И въпреки че ръката ми изгаряше от болка, с всички сили натиснах очните му ябълки навътре.

Той ме пусна и нададе вой. По лицето му рукна кръв. Побягнах далече от него към градинската врата. Тъй силно бе душил той гърлото ми, че още не можех да дишам, и стиснал провисналата си ръка, с ъгъла на окото си видях нещо, което ме обърка: пръстта в градината изригна нависоко, а въздухът се сгъсти като напоен с пушек.

Препънах се в прага, загубих равновесие, сякаш вятърът ме поде и когато се огледах назад, го видях да върви след мен, и очите му още блестяха, макар и натикани дълбоко навътре в орбитите. Ругаеше ме на египетски. Разправяше, че трябва да отида в подземния свят при демоните и никой да не ме ожали.

А после лицето му замръзна, същинска маска на страха, и той се спря. Изглеждаше почти смешен в тревогата си.

И тогава видях онова, което той бе видял — фигурата на Акаша, която ме подмина отдясно. Лененият покров около главата й бе разкъсан, ръцете й се бяха изтръгнали на свобода и тя цялата бе покрита с песъчлива пръст. Очите й все така се взираха безизразно, и тя бавно настъпваше към него, все по-близо, защото той бе неспособен дори да шавне, за да се спаси.

Той падна на колене, като й ломотеше на египетски, отначало смаяно, а после несвързано и страхливо. Ала тя продължаваше да настъпва и ленът се стелеше около нея, и с всяка бавна, плавна крачка покровът се разкъсваше все повече. Той се извърна, падна на ръце и запълзя, сякаш някаква невидима сила му пречеше да се изправи на крака. Несъмнено това бе нейно дело, защото най-накрая той се просна на земята с щръкнали във въздуха лакти, неспособен да се помръдне.

Бавно и тихо тя стъпи върху обратната страна на дясното му коляно, смаза го със стъпало и кръвта шурна изпод петата й. Със следващата стъпка смаза таза му и той изрева като нямо животно, а кръвта бликна от смазаните му телеса. Следващата стъпка смаза рамото му, следващата — главата му, която се пръсна под тежестта й като жълъд. Ревът секна. Кръвта струеше от треперещите му останки.

Когато се обърна, изражението й бе все същото, непроменено от случилото се с него, безразлично дори към самотния и изпаднал в ужас свидетел, свит до стената. Тя се разходи върху останките му със същата бавна и лека крачка и го размаза докрай.

Онова, което остана от него, дори нямаше очертанията на човек просто кървава пихтия, размазана на пода, ала тя блестеше, клокочеше и се издуваше и спадаше, сякаш в нея още имаше живот.

И аз се вцепених от знанието, че в нея имаше живот, и че безсмъртието можеше да означава и това.

Но тя се бе спряла, и се обърна наляво толкова бавно, че приличаше на въртенето на статуя, завързана с верига, ръката й се вдигна и лампата до леглото се издигна във въздуха и се стовари върху кървавата пихтия, и щом маслото се разля, то бързо пламна.

Той шупна като мас, пламъците затанцуваха от единия край на тъмната маса до другия, кръвта като че подхранваше огъня, пушекът бе лютив, ала вонята, която се разнасяше, бе единствено на масло.

Аз стоях на колене, прислонил глава до вратата. Бях на път да изгубя съзнание от потрес. Гледах го как изгоря и от него не остана нищичко. Гледах я как стои там, отвъд пламъците, и по бронзовото й лице не се мяркаше ни най-малък признак ни на разум, ни на тържество, ни на воля.

Затаих дъх в очакване погледът й да се насочи към мен. Но това не стана. И докато мигът се проточваше и огънят угасваше, осъзнах, че тя е престанала да се движи. Беше се завърнала към състоянието на пълно мълчание и покой, което всички останали очакваха от нея.

В стаята сега бе тъмно. Огънят бе изгаснал. От миризмата на горящо масло ми се гадеше. Тя приличаше на египетски призрак, увита в разкъсания си покров и изправена пред блещукащите въглени, позлатените мебели проблясваха на небесната светлина и макар и с майсторска римска изработка, напомняха на изкусната, изящна украса на царска гробница.

Изправих се на крака, болката в рамото и в ръката ми туптеше. Чувствах как кръвта се устремява към нея, за да я изцели, но бях пострадал доста тежко. Не знаех колко време ще продължат страданията ми.

Ала знаех, разбира се, че ако пия от нея, изцелението ще бъде много по-бързо, може би мигновено, и още тази нощ можехме да отпътуваме от Александрия. Аз можех да я отведа далече, далече от Египет.

И тогава осъзнах, че това ми го казваше тя. Тя бе вдъхнала чувствено в мен думите „далече, далече“.

И аз й отговорих: Бил съм по целия свят и ще ви отведа на безопасни места. Но пък може и да съм си въобразил целия този разговор. И мекото й гъвкаво усещане за обич към нея идеше от мен. Губех напълно разсъдъка си и знаех, че този кошмар никога, никога няма да свърши, освен сред огън като онзи, че никаква естествена старост и никаква смърт никога няма да накарат страховете ми да стихнат и да притъпят болките ми, както някога бях очаквал.

Но всичко това изгуби значение. Важното беше, че аз съм сам с нея и в този мрак тя стоеше там като човешка жена, млада богиня на жизнеността, изпълнена с прелестни думи, идеи и мечти.

Приближих се до нея и ми се стори, че тя е гъвкаво и податливо създание, и някакво познание за нея, стаено в мен, очакваше да си го припомня, очакваше да му се насладя. Ала се боях. Тя можеше да стори с мен същото, което бе сторила със Старейшината. Но това бе нелепо. Тя нямаше да ми стори това. Сега аз бях неин пазител. Тя никога нямаше да позволи на никого да ми навреди. Не. Аз трябваше да разбера това. И аз се приближавах все повече и повече до нея, докато устните ми докоснаха бронзовото й гърло и всичко се реши, когато почувствах върху тила си твърдия, студен натиск на нейната длан.

13

Няма да се мъча да описвам екстаза. Ти го позна, когато пое кръвта от Магнус. Позна го, когато аз ти дадох кръвта в Кайро. Познаваш го, когато убиваш. И ще разбереш, когато ти кажа, че бе същото, ала умножено хилядократно.

Не виждах нищо, не чувах нищо и не усещах нищо, освен абсолютно щастие, абсолютно доволство.

Ала и се пренесох на други места, други стаи от древното минало, и ми говореха гласове, и се губеха битки. Някой плачеше в агония. Някой крещеше думи, които знаех и не знаех: Не разбирам! Не разбирам! Огромна бездна от мрак се разтвори и ме примамваше да пропадам, да пропадам, да пропадам, и тя въздъхна и промълви: Не, мога повече.

Свестих се. Лежах в леглото си. Тя стоеше в средата на стаята, все тъй неподвижна, и беше късна нощ, и Александрия мърмореше насън около нас.

Бях узнал още много неща.

Знаех толкова неща, че научаването им би ми отнело часове, ако не и нощи наред, ако ми бяха доверени с езика на смъртните. И нямах ни най-малко понятие колко време е изминало.

Знаех, че преди хиляди години между Кръвопиещи са се водели големи битки и мнозина от тях след сътворяването си бяха станали безжалостни и скверни приносители на смърт. За разлика от благите люде, влюбени в Добрата майка, които гладуваха и после изпиваха принесените й жертви, те бяха ангели на смъртта, които връхлитаха върху всяка жертва по всяко време, горди и убедени, че са част от всеобщата подредба, в която отделният човешки живот нямаше значение, в която животът и смъртта са равни, и на тях принадлежаха страданията и убийствата, и те избираха да ги раздават.

И тези страшни богове имаха своите поклонници сред хората, човешки роби, които им водеха жертви и трепереха от страх пред мига, в който самите те можеха да станат жертва на прищявката на бога.

Такива богове бяха властвали в древен Вавилон и в Асирия, и в отдавна забравени градове, и в далечна Индия, и в страни, за които нищичко не знаех, освен имената им.

И дори и сега, докато седях, потънал в мълчание и слисан от тези картини, аз разбирах, че тези богове са станали част от ориенталския свят, тъй чужд на света на Рим, в който се бях родил. Те бяха част от света на персите, където мъжете бяха жалки роби на своя цар, докато воювалите с тях гърци бяха свободни хора.

Без значение какви жестокости и изстъпления вършехме, дори и най-долният селянин бе ценен за нас. Животът бе ценност. А смъртта бе просто краят на живота, нещо, което трябва да се приема храбро, когато честта не ти оставя избор. Смъртта не притежаваше величие за нас. Всъщност не мисля, че смъртта изобщо притежаваше значение за нас. И несъмнено не бе състояние, предпочитано пред живота.

И въпреки че Акаша ми разкри тези богове в цялото им величие и тайнственост, аз ги намирах за ужасни. Нито сега, нито никога не бих могъл да ги прегърна и знаех, че философиите, които произтичаха от тях или ги оправдаваха никога няма да оправдаят моите убийства или да дадат утеха на мен, Кръвопиещия. Смъртен или безсмъртен, аз принадлежах на Запада. И обичах идеите на Запада. И винаги щях да чувствам вина за онова, което върша.

Ала все пак аз виждах могъществото на тези богове и несравнимата им прелест. Те се наслаждаваха на свобода, която аз нивга нямаше да позная. И виждах тяхното презрение към всички, които ги предизвикваха. И ги виждах как носят бляскавите си корони в пантеона на други страни.

И видях как те идват в Египет, за да откраднат първичната и всемогъща кръв на Бащата и Майката и да се погрижат Бащата и Майката да не се самозапалят, за да сложат край на царуването на тези мрачни и ужасни богове, които искаха да погубят всички добри богове.

И видях Майката и Бащата пленници. Видях ги погребани под блокове от диорит и гранит, притискащи телата им в подземна крипта, и само главите и шиите им се подаваха над тях. Така мрачните богове можеха да хранят Майката и Бащата с човешката кръв, на която те не можеха да устоят, и да пият от шиите им могъщата кръв против волята им. И всички мрачни богове на света идваха да пият от този най-стар от всички извори.

Бащата и Майката крещяха в мъки и умоляваха да ги пуснат. Ала това нищо не значеше за мрачните богове, които пируваха с техните страдания, пиеха ги така, както пиеха човешка кръв. Мрачните богове окачваха на поясите си човешки черепи, дрехите им бяха боядисани с човешка кръв. Майката и Бащата отказваха да приемат жертвите, ала от това тяхната безпомощност само нарастваше. Те не приемаха тъкмо онова, което можеше да им даде сила да поместят камъните и да влияят на предметите с мисълта си.

Ала въпреки това силата им нарастваше.

Години, много години бе продължило това мъчение, и между боговете се водеха войни, войни се водеха и между сектите, изповядващи живота, и онези, изповядващи смъртта.

Безброй години, докато най-сетне Майката и Бащата замлъкнали и не останал никой, който дори да помни, че някога са молели, борели са се и са говорели. Дошли години, когато вече никой не си спомнял кой е пленил Майката и Бащата и защо те никога не бива да бъдат освобождавани. Някои дори не вярвали, че Майката и Бащата са първичните създания и че загубата им би причинила вреда на всички останали. Това било само една стара легенда.

И през цялото това време Египет си оставал Египет и неговата религия, непокварена от чужденци, най-сетне възприела вярата в съвестта, в съда, пред който се явявали след смъртта всички живи същества, и богати, и бедни, вярата в доброто на земята и в задгробния живот.

И тогава дошла и нощта, когато открили Майката и Бащата освободени от техния затвор, и онези, които се грижели за тях разбрали, че единствено те са могли да поместят камъните. Тихомълком силата им била нараснала неизмеримо. Ала те стояли като статуи, прегърнати сред мръсната и тъмна стая, в която били държани векове наред, голи и сияйни — всичките им дрехи били изгнили отдавна.

Когато пиели от принесените им жертви, те се движели с ленивостта на влечуги през зимата, сякаш времето за тях е добило съвсем друго значение, и за тях годините се равнявали на нощи, а вековете — на години.

И древната вяра била силна както винаги, и тя не била източна, а в действителност не била и западна. Кръвопиещите оставали символи на доброто, лъчезарен образ на живота в задгробния свят, на който можела да се радва дори най-низко падналата египетска душа.

В тези късни времена в жертва можели да бъдат принасяни само злодеи. И така боговете извличали злото от хората и ги закриляли, и беззвучният глас на бога утешавал слабите и им доверявал истините, които богът научавал, докато гладува: че светът е изпълнен с вечна красота, че нито една душа в действителност не е сама.

Майката и Бащата били пазени в най-прекрасното от всички светилища и всички богове идвали при тях и вземали от тях, според волята им, капчици безценна кръв.

Ала после се случило невъзможното. Египет стигнал до своя край. Неща, смятани за неизменни, щели напълно да се променят. Дошъл Александър, на власт дошли Птоломеите, Цезар и Антоний, все груби и странни герои на драмата, която била просто краят на всичко.

И най-сетне черният, циничен Старейшина, порочният, разочарованият изнесъл Майката и Бащата на слънцето.

Станах от леглото. Стоях сред тази стая в Александрия, загледан в непомръдващата, втренчена фигура на Акаша, и провисналият й, мръсен ленен покров ми се струваше оскърбление. Разумът ми бе замаян от древна поезия, и бях завладян от любов.

Не изпитвах вече болки в тялото си от битката ми със Старейшината. Костите бяха заздравели. Паднах на колене и целунах пръстите на десницата на Акаша, отпусната до тялото й. Погледнах нагоре и видях, че тя ме гледаше, наклонила глава, с престранно изражение: то изглеждаше също тъй чисто в страданието си като щастието, което току-що бях познал. После главата й много бавно, нечовешки бавно се върна в първоначалното си положение, с поглед, втренчен напред, и в този миг аз разбрах, че съм видял и познал неща, които Старейшината никога не е знаел.

Изпаднал в транс, увих отново тялото й в лен. Повече от всякога се чувствах длъжен да се погрижа за нея и Енкил и ужасът от смъртта на Старейшината всеки миг трептеше пред очите ми, и кръвта, която ми бе дала тя, усилваше и радостта ми, и физическите ми сили.

И докато се приготвях да напусна Александрия, сигурно съм си мечтал как ще пробудя Енкил и Акаша, как в бъдните години те ще си възвърнат цялата открадната им жизненост и ние ще се опознаем до такава смайваща близост, че тези сънища за знания и опит, дадени ми чрез кръвта, щяха да избледнеят.

Моите роби отдавна се бяха върнали с конете и каруците за нашето пътешествие, с каменните саркофази, веригите и катинарите, които им бях заръчал да набавят. Те чакаха пред стените.

Положих ковчезите за мумии с Майката и Бащата в саркофазите, натоварени един до друг в каруцата, увих ги с вериги, заключих ги с катинари и ги завих с дебели одеяла и ние потеглихме към вратата на подземния храм на боговете, на път към градската порта.

Там, в стаите, имаше и други, ала те бяха твърде ужасени и не смееха да излязат. Разбира се, те знаеха, че съм откраднал Майката и Бащата. Сигурно знаеха и за смъртта на Старейшината.

Но за мен това нямаше никакво значение. Аз напусках стария Египет и с мен бе източникът на цялата ни сила. Бях млад, глупав и разпален.

Когато най-сетне стигнах в Антиохия на река Оронт, голям и чуден град, съперничещ на Рим по население и богатство, аз изчетох старите папируси, и те разказваха за всичко онова, което ми бе разказала Акаша.

И за нея и Енкил аз съградих първия от многобройните параклиси, които щях да построя за тях из цяла Азия и Европа, и те знаеха, че аз винаги щях да се грижа за тях, а аз — че те никога на никого нямаше да позволят да ми стори зло.

Много векове по-късно, когато банда Деца на мрака ме подпали във Венеция, аз бях твърде далеч от Акаша, за да може да ме спаси — инак тя отново щеше да ми се притече на помощ. И когато действително стигнах до светилището, познал докрай агонията на изгорелите богове, аз пих от тяхната кръв, докато се изцелих.

Но в края на първия век, прекаран в Антиохия, аз вече се бях отчаял, че те някога ще оживеят. Те почти винаги бяха потънали в мълчание и неподвижност, както е и сега. Единствено кожата им с изминалите години претърпя драматични промени и се излекува от причинената от слънцето вреда, и отново стана бяла като алабастър.

Но когато осъзнах всичко това, аз вече се бях заел с могъщата задача да наблюдавам случващото се в града и менящите се времена. Бях лудо влюбен в една прекрасна кестенява гръцка куртизанка на име Пандора, с най-прекрасните ръце, които бях виждал у човешко същество, която разбра какво съм аз от първия миг, в който спря очи на мен, и тя протакаше, очароваше ме и ме заслепяваше, докато се почувствах готов да я въведа в магията, и тогава Акаша й позволи да пие от кръвта и да се превърне в едно от най-могъщите свръхестествени създания, които някога съм познавал. Двеста години аз живях с Пандора и воювах с нея, и я обичах. Ала това е друга история.

Милиони истории мога да разкажа за вековете, които съм преживял оттогава досега, за пътешествията ми от Антиохия до Константинопол, обратно към Александрия и после съм Индия, а после — отново към Италия, и от Венеция — към свирепите, студени планински земи на Шотландия, и после — до този остров сред Егейско море, на който се намираме сега.

Мога да ти разкажа за незабележимите промени, които преживяваха Акаша и Енкил през годините, за смайващите неща, които вършат и за тайните, които са оставили неразгадани.

Може би някоя нощ в далечното, предалечно бъдеще, когато се завърнеш при мен, аз ще ти разкажа за други безсмъртни, които съм опознал, сътворени, както аз бях сътворен от последните богове, оцелели в различни земи — едни слуги на Майката, а други — на ужасните богове от Изтока.

Бих могъл да ти разкажа как Маел, моят клет жрец друид, най-накрая сам пи от един ранен бог и за един миг загуби цялата си вяра в старата религия и стана безсмъртен скитник, издръжлив и опасен, като всички нас. Бих могъл да ти разкажа как из света плъзнаха легендите за Онези, които трябва да бъдат пазени. И за случаите, когато други безсмъртни се опитваха да ми ги отнемат от гордост или просто от желание за разруха, желание да погубят всички нас.

Ще ти разкажа за моята самота, за другите, които сътворих и как те стигнаха до своя край. Как се скрих в земята заедно с Онези, които трябва да бъдат пазени, и възкръснах отново благодарение на тяхната кръв, и живях в продължение на няколко смъртни живота, преди отново да се погреба. Ще ти разкажа за другите истински вечни, с които се срещам само от време на време. За последната си среща с Пандора в град Дрезден в компанията на могъщ и зъл вампир от Индия и за това как се карахме и разделяхме, и за това как открих твърде късно писмото й, с което ме молеше да се срещна с нея в Москва, крехко изписано листче, изпаднало на дъното на претъпкан пътнически сандък. Твърде много случки, твърде много истории, истории с поука и без…

Ала ти разказах най-важното — как Онези, които трябва да бъдат пазени, станаха мое притежание и кои сме ние в действителност.

Сега най-важно е да разбереш това:

Когато римската империя преживя упадъка си, всички стари богове от езическия свят бяха възприемани от преживяващите възход християни като демони. Вековете минаваха и беше безсмислено да им обясняваме, че техният Христос е поредният Бог от горите, умиращ и възкръсващ, също като Дионисий и Озирис преди него, и че Дева Мария всъщност е Добрата майка, обожествена отново. Тяхната епоха бе нова епоха на вяра и убеждение и ние се превърнахме в дяволи, отделени от всичко онова, в което те вярваха, и старите знания бяха забравени или погрешно изтълкувани.

Ала това трябваше да се случи. За гърците и римляните човешките жертви бяха нещо ужасно. На мен ми се струваше отвратително това, че келтите изгориха злодеите във върбовите колоси в жертва на техния бог, както ти разказах. И с християните бе същото. Как можехме ние, боговете, които се хранеха с човешка кръв, да бъдем възприемани като добри?

Ала истинското извращение бе, когато Децата на мрака повярваха, че служат на християнския дявол и също като ужасните богове на Изтока се опитаха да придадат ценност на злото, да повярват в неговото могъщество според великия замисъл, да му дадат справедливо място в света. Вслушай се, когато ти казвам: В Западния свят злото никога не е имало оправдано място. Смъртта никога не е намирала подслон.

И колкото и жестоки да са били вековете след падението на Рим, колкото и ужасни да са били войните, преследванията, несправедливостите, ценността на човешкия живот единствено е нараствала.

Дори и когато църквата издигна статуи и изображения на своя кървав Христос и своите кървави мъченици, тя поддържаше вярата, че смъртта им, така добре използвана от правоверните, може да е дошла само от ръцете на враговете, не на Божиите служители.

Тъкмо вярата в ценността на човешкия живот бе причината по това време килиите за мъчения, кладите и още по-отвратителните средства за екзекуция да бъдат изоставени из цяла Европа. И тъкмо вярата в ценността на човешкия живот сега кара човека да изостави монархията и да премине към република в Америка и Франция.

И сега отново сме на ръба на една атеистична епоха — епоха, в която християнската вяра губи устоите си, тъй както някога езичеството загуби устоите си и новият хуманизъм, вярата в човека, в неговите права и постижения сега е по-силна отвсякога.

Разбира се, не можем да знаем какво ще се случи, когато старата религия отмре напълно. Християнството се издигна от пепелта на езичеството само за да продължи съществуването на старата вяра под нова форма. Може би сега ще възникне нова религия. Може би без нея човекът ще изпадне в цинизъм и себичност, защото той действително има нужда от своите богове.

Ала може би ще се случи нещо още по-прекрасно: светът наистина ще тръгне напред, ще изостави всички богове и богини, всички дяволи и ангели. И в един такъв свят, Лестат, ние ще имаме още по-малко място отвсякога.

Всички истории, които ти разказах, в крайна сметка са също толкова безполезни, колкото и всички древни знания и за човека, и за нас. Образите и поезията в тях може да са прекрасни; те могат да ни карат да потръпваме, когато разпознаваме нещата, които винаги сме чувствали или подозирали. Те могат да ни върнат обратно към времената, когато земята е била нова за човека и изпълнена с чудеса. Ала винаги ще се връщаме към земята такава, каквато е днес.

И в този свят вампирът е единствено Мрачен бог. Той е Дете на мрака. Той не може да бъде нищо друго. И дори да се сдобие с прелестна власт над умовете на хората, то е само защото човешкото въображение е тайното скривалище на първични спомени и непризнати желания. Съзнанието на всеки човек е Дива градина, нека употребя твоята фраза, в която всевъзможни създания преживяват възход и упадък, и се пеят химни, и фантазията поражда неща, които най-накрая трябва да бъдат осъдени и отречени.

И въпреки всичко, хората ни обикват, когато ни опознаят. Дори и сега те ни обичат. Парижките тълпи са във възторг от онова, което виждат на сцената на Театъра на вампирите. И онези, които са те виждали да кръжиш из балните зали на света, бледният и смъртоносен благородник с кадифено наметало, по свой начин са се прекланяли в нозете ти.

Вълнува ги, че безсмъртието е възможно, че е възможно едно величествено и прекрасно същество да бъде изцяло зло, че може да познае и да почувства всичко и все пак умишлено да избере да утолява мрачната си жажда. Може би и те мечтаят да са това сладостно зло създание. Колко просто изглежда всичко. И тъкмо простотата му е онова, което те желаят.

Ала дай им Мрачния дар — и само един сред мнозинството няма да е също тъй нещастен като теб.

Какво ли да ти кажа за последно, което няма да затвърди най-ужасните ти страхове? Живял съм над хиляда и осемстотин години, и ти казвам, че животът няма нужда от нас. Аз никога не съм имал истинско предназначение. За нас няма място.

14

Марий замълча.

За пръв път отмести поглед от мен към небето зад прозорците, сякаш се вслушваше в гласове откъм острова, които аз не чувах.

— Имам да ти казвам и още няколко неща — заговори той.

— Неща, които са важни, макар и чисто практически… — но се разсея. — Има и обещания; които трябва да изпълня — рече той най-накрая.

А после се заслуша мълчаливо. Лицето му силно наподобяваше лицата на Акаша и Енкил.

Исках да му задам стотици въпроси. Но още по-важно може би беше, че имаше стотици негови твърдения, които исках да повторя, сякаш за да ги разбера, трябваше да ги изкажа на глас. Ако проговорех, нямаше да мога да кажа нищо разумно.

Отпуснах се върху хладния брокат на креслото, събрал длани във формата на островърха кула, и се загледах напред, сякаш разказът му се разгръщаше там, за да го прочета, и се замислих над истинността на неговите твърдения за доброто и злото и как те можеха да ме ужасят и разочароват, ако се бе опитал да ме убеди в правилността на философията на ужасните богове на Изтока, в това, че можем да се гордеем с онова, което вършим.

И аз бях дете на Запада и през целия си кратък живот се бях борил със западната неспособност да приеме злото или смъртта.

Но под всички тези размишления се криеше отвратителният факт, че Марий можеше да унищожи всички ни, като унищожи Акаша и Енкил. Марий можеше да убие всички ни до един, ако изгори Акаша и Енкил и по този начин се освободи от една стара, грохнала и безполезна форма на злото в света. А и ужасът, който внушаваха самите Акаша и Енкил… Какво можех да кажа за това, освен, че и аз бях почувствал първия проблясък на неговото някогашно чувство — че бих могъл да ги пробудя, да ги накарам отново да проговорят, да се раздвижат. Или, по-вярно, когато ги видях бях почувствал, че някой трябва да го стори и е способен на това. Някой би могъл да прекъсне съня им с отворени очи.

А какви ли щяха да бъдат те, ако някога отново проходят и проговорят? Древноегипетски чудовища. С какво ли биха се занимавали?

Внезапно две възможности ми се сториха изкусителни — да ги пробудя или да ги погубя. И двете изкушаваха ума. Исках да проникна в тях и да общувам с тях, и все пак ми бе понятно и неустоимото безумие — да се опиташ да ги унищожиш. Да излезеш с тях на ярката светлина, която щеше да умори с тях и цялата наша обречена порода.

И двете позиции бяха свързани с властта и с триумфа над хода на времето.

— Ти изобщо ли не се изкушаваш да го сториш? — попитах с глас, натежал от болка. Зачудих се дали и те чуват долу, в своя параклис.

Той се сепна от своя унес, обърна, се към мен и поклати глава. Не.

— Въпреки че знаеш по-добре от всеки друг, че за нас няма място?

Той отново поклати глава. Не.

— Аз съм безсмъртен — рече той. — Действително безсмъртен. Ще бъда пределно честен — не зная какво би могло да ме убие сега, ако изобщо нещо е способно. Но смисълът е в друго. Аз дори не се замислям над това. Аз сам по себе си съм вечно съзнание, разумът, за който съм копнеел години и години наред, докато бях жив, и съм все така влюбен, както винаги, във великия прогрес на човечеството. Искам да видя какво ще се случи сега, когато светът отново поставя боговете под въпрос. Та аз сега дори не мога да бъда убеден да си затворя очите, по каквато и да било причина!

Кимнах разбиращо.

— Но аз не страдам, както страдаш ти — продължи той. — Дори и в дъбравата в северна Франция, когато бях преобразен, аз не бях млад. Оттогава съм бил самотен, бил съм на ръба на безумието, изпитвал съм неописуеми страдания, ала никога не съм бил безсмъртен и млад. Аз бях приключил отдавна с онова, което на теб тепърва ти предстои, онова, което много, много скоро ще те откъсне от мен.

— Да ме откъсне? Но аз не искам…

— Трябва да заминеш, Лестат — настоя той. — И то много скоро, както казах. Ти не си готов да останеш тук с мен. Това е едно от най-важните неща, които ми остава да ти кажа, и ти трябва да го изслушаш със същото внимание, с което изслуша и останалото.

— Марий, дори не си представям как да замина сега. Дори не мога… — внезапно ме преизпълни гняв. Защо той ме е довел тук, за да ме отхвърли? И аз си спомних всички напътствия, които ми отправи Арман. Само у старите можем да намерим взаимност, не с онези, които сътворяваме. И аз бях открил Марий. Ала това бяха само думи и те не докосваха сърцевината на чувствата ми, внезапната покруса и страхът от раздялата.

— Изслушай ме — рече нежно той. — Преди галите да ме отведат, аз си бях поживял, почти толкова, колкото траеше човешкият живот по онова време. И след като отведох Онези, които трябва да бъдат пазени, от Египет в Антиохия, отново живях години наред, както живеят богатите римски учени. Имах дом, роби и любовта на Пандора. В Антиохия ние имахме свой живот, ние бяхме наблюдатели на всичко, което отминаваше. А след този живот, във Венеция светът беше мой, както знаеш. Имах силата да властвам над този остров, както властвам и сега. Ти, като мнозина, които рано влизат в огъня на слънцето, изобщо не си живял.

Като младеж ти си вкусил истинския живот за не повече от шест месеца в Париж. Като вампир ти беше странник, чужденец. И в скитанията си от място на място надзърташе в къщите и в чуждия живот.

Ако искаш да оцелееш, трябва да изживееш един цял живот, и то възможно най-скоро. Да предугадиш какво е да загубиш всичко, да се отчаеш и отново да се заровиш в земята, за да не се надигнеш никога. Или още по-лошо…

— Искам го. Разбирам — отвърнах аз. — И все пак, когато ми го предложиха в Париж — да остана в театъра, аз не можех.

— Там не беше мястото за теб. Освен това, Театърът на вампирите е сборище. Той не е светът — не повече, отколкото това мое островно убежище е светът. А и твърде много ужасни неща са ти се случили там.

Но в тази пустош на Новия свят, към която си се запътил, в това малко варварско градче, наречено Ню Орлиънс, ти можеш да навлезеш в света както никога досега. Можеш да се заселиш там като смъртен, както толкова пъти се опита по време на странстванията си с Габриел. Там няма да има стари сборища, които да те безпокоят, нито единаци, които ще се опитат да те погубят от страх. И когато сътворяваш други — а ти, от самота, ще сътворяваш други — сътворявай ги и ги запазвай колкото се може по-човечни. Пази близките си като членове на семейство, не на сборище, и разбери века, в който живееш, десетилетията, през които преминаваш. Разбери стила на облеклото, което украсява тялото ти, стила на постройките, в които прекарваш времето за забавления, мястото, където ловуваш. Разбери какво означава да чувстваш хода на времето!

— Да, и да изпитам цялата болка, докато гледам как всичко умира… — всичко онова, срещу което ме бе съветвал Арман.

— Разбира се. Ти си създаден, за да възтържествуваш над времето, не да бягаш от него. И ще страдаш, че трябва да криеш тайната на своята чудовищност и че ти се налага да убиваш. И може би ще се опиташ да се храниш само със злодеи, за да успокояваш съвестта си, и може и да успееш, а може и да се провалиш. Но ти можеш да се приближиш силно до живота, стига да заключиш тайната в себе си. Ти си създаден такъв, че да си близо до него, както някога ти сам каза на членовете на старото парижко сборище. Ти си имитация на човек.

— Искам го, наистина го искам…

— Тогава послушай съвета ми. И разбери също и това. В действителност вечността е просто изживяването на един човешки живот след друг. Разбира се, може да има и дълги периоди на оттегляне, на дрямка или просто на наблюдение. Но отново и отново ние се гмуркаме в потока и плуваме, докъдето можем, докато трагични времена не ни съкрушат, както съкрушават и смъртните.

— Ти ще го сториш ли пак? Да напуснеш това убежище и да се гмурнеш в потока?

— Да, със сигурност. Когато ми се предостави точния момент. Когато светът отново е станал толкова интересен, че не мога да му устоя. Тогава аз ще тръгна по градските улици, ще приема име. Ще върша нещо.

— Ела тогава с мен! — ах, болезнено ехо от Арман. И от напразните молби на Габриел десет години по-късно.

— Тази покана е по-изкусителна, отколкото си представяш — отвърна той. — Ала ако дойда с тебе, ще ти сторя много лоша услуга. Ще застана между теб и света. Не бих могъл да се удържа.

Поклатих глава и извърнах очи, изпълнен с огорчение.

— Ти искаш ли да продължиш да съществуваш? — попита той. — Или искаш предсказанията на Габриел да се сбъднат?

— Искам да продължа — отвърнах.

— Тогава трябва да заминеш — рече той. — Един век по-късно от сега, а може би и по-малко, ние ще се срещнем отново. Аз няма да бъда на този остров. Ще съм отвел Онези, които трябва да бъдат пазени, на друго място. Ала където и да се намирам аз, и където и да се намираш ти, ще те намеря. И тогава аз ще съм този, който няма да иска ти да го напуснеш. Аз ще съм този, който ще те умолява да останеш. Аз ще се влюбя в твоята компания, в твоите разговори, просто в това да те виждам, в твоята издръжливост, в твоята безразсъдност и в твоята липса на вяра в каквото и да било — във всичко онова в теб, което вече твърде силно обичам.

Не можех да слушам това — то ме съсипваше. Искаше ми се да му се моля да ми позволи да остана.

— Напълно невъзможно ли е това сега? — попитах. — Марий, не можеш ли да ми спестиш този живот?

— Напълно невъзможно — отвърна той. — Мога цяла вечност да ти разказвам истории, ала те не могат да заместят живота. Повярвай, опитвал съм се да го спестя на други. И никога не съм успявал. Не мога да те науча на онова, на което ще те научи един живот. Не биваше да преобразявам Арман тъй млад и дори и днес се кая за преживените от него векове наред безумства и страдания. Ти му стори милост, като го накара да навлезе в Париж от днешния век, ала се боя, че вече му е късно. Повярвай ми, Лестат, когато ти казвам, че това трябва да се случи. Ти трябва да изживееш този живот, защото лишените от него пропадат в неудовлетворение, докато най-сетне го изживеят някъде или бъдат унищожени.

— Ами Габриел?

— Габриел е изживяла живота си, тя почти изживя и смъртта си. Тя има силата да влезе отново в света, когато реши, или до безкрай да живее в периферията му.

— А мислиш ли, че тя някога отново ще влезе в него?

— Не зная — отвърна той. — Не съм способен да проумея Габриел, въпреки опита си — тя твърде много прилича на Пандора. Но аз никога не съм разбирал Пандора. Истината е, че повечето жени са слаби — и смъртни, и безсмъртни. Ала когато са силни, те са напълно непредвидими.

Поклатих глава. Притворих очи. Не исках да мисля за Габриел. Габриел си бе отишла, независимо какво си говорехме ние тук.

И аз все още не можех да приема това, че трябва да замина. Това място ми изглеждаше рай. Ала вече не възразявах. Знаех, че той е твърдо решен, знаех и че няма да ме принуждава. Той щеше да ме накара да се разтревожа за своя смъртен баща, да отида при него и да му кажа, че трябва да замина. Оставаха ми няколко нощи.

— Да — отвърна той меко. — Има и други неща, които мога да ти разкажа.

Отново отворих очи. Той ме гледаше търпеливо, с обич. Усетих болката на любовта тъй силно, както някога по Габриел. Усетих как в очите ми бликват неизбежните сълзи и положих големи усилия да ги потисна.

— Ти научи много от Арман — заговори той с отмерен глас, сякаш за да ми помогне в тази малка мълчалива борба. — А сам научи много повече. Ала все още има неща, на които бих могъл да те науча.

— Да, моля те!

— Е, първо, твоите сили са необикновени, ала не очаквай тези, които ще сътвориш в близките петдесет години, да са равни на теб или на Габриел. Второто ти дете не притежаваше и половината от силата на Габриел, а следващите ще са още по-слаби. Кръвта, която ти дадох аз, ще промени това донякъде. Ако пиеш… ако пиеш от Акаша и Енкил, а ти можеш да решиш да не пиеш… това също ще го промени донякъде. Но без значение на това, един от нас може да създаде само толкова Деца за един век. И новите потомци ще бъдат слаби. Ала това не е непременно лошо. В правилото на старите сборища се съдържаше мъдрост — че силата трябва да идва с времето. А съществува и старата истина: ти можеш да създадеш и титани, и малоумници, но никой не знае защо й как.

Каквото има да се случва, то ще се случи, но подбирай грижливо спътниците си. Избирай ги, защото ти е приятно да ги наблюдаваш, приятно ти е звученето на гласовете им и в себе си те таят дълбоки тайни, които ти се иска да разгадаеш. С други думи, избирай ги, защото ги обичаш. Инак не би могъл да понесеш дълго време компанията им.

— Разбирам — рекох аз. — Създавай ги в любов.

— Точно така, създавай ги в любов. И гледай да се увериш, че са поживели, преди да ги сътвориш, и никога не сътворявай някой толкова млад като Арман. Това е най-тежкото престъпление, което съм извършил срещу собствения си род — преобразяването на младото момче, детето Арман.

— Ала ти не си знаел, че Децата на мрака ще дойдат и ще те разделят с него.

— Не. Ала въпреки това трябваше да изчакам. Самотата ме подтикна да го сторя. И безпомощността на Арман — неговият смъртен живот бе изцяло в ръцете ми. Запомни, пази се от тази власт и от властта, която притежаващ над умиращите. Самотата в нас и чувството за власт могат да бъдат също толкова силни, колкото и жаждата за кръв. Ако го нямаше Енкил, сигурно нямаше да я има и Акаша, а ако я нямаше Акаша, нямаше да го има и Енкил.

— Да. И от всичко казано от теб, изглежда, че Енкил копнее за Акаша. Акаша е тази, която понякога…

— Да, вярно е — изведнъж лицето му потъна в печал, а очите му гледаха доверително, сякаш си шепнехме и се бояхме, че някой може да ни чуе. Той изчака, сякаш премисляше какво да каже. — Кой знае какво би могла да стори Акаша, ако не бе Енкил да я удържа? — прошепна той. — И защо се преструвам, че той не може да чуе това, когато си го мисля? Защо шептя? Той може да ме погуби, когато си пожелае. Може би Акаша е единственото, което го удържа. Но пък какво ли щеше да се случи с тях, ако ме премахнеха?

— Защо са позволили да бъдат изгорени от слънцето? — попитах.

— Как ли можем да узнаем? Може би са знаели, че няма да им навреди, че ще уязви и накаже единствено онези, които са им сторили това. Може би в състоянието, в което живеят, те бавно осъзнават какво се случва извън самите тях. И не са имали време да съберат сили, да се пробудят от своите сънища и да се спасят. Може би движенията им след това — движенията на Акаша, които видях с очите си — са били възможни единствено защото са били пробудени от слънцето. А сега те отново спят с отворени очи. И отново сънуват. И дори не пият.

— Ти какво искаше да кажеш с това… ако аз реша да не пия от тяхната кръв? — попитах. — Как бих могъл да не реша?

— Това е нещо, над което трябва да помислим и двамата — рече той. — А и винаги съществува възможността те да не ти позволят да пиеш.

От мисълта ръката на някой от тях да замахне към мен и да ме запокити на двайсет стъпки от тях в параклиса, или направо да пробия каменния под, се разтреперих.

— Тя ти каза името си, Лестат — рече той. — Мисля, че тя ще ти даде да пиеш. Но ако поемеш нейната кръв, ще станеш още по-издръжлив и отсега. Няколко капки ще те укрепят, но ако тя ти даде повече, даде ти да се напиеш, след това надали ще има сила на земята, способна да те унищожи. Трябва да бъдеш сигурен, че го искаш.

— Защо да не го искам?

— Искаш ли да бъдеш изпепелен и да продължиш да живееш в агония? Искаш ли да бъдеш посечен с ножове стотици пъти или прострелян отново и отново с пушки и да продължиш да живееш, разкъсана люспа, която не е в състояние да се грижи за себе си? Повярвай ми, Лестат, това може да бъде ужасно. Ти би могъл да устоиш дори на слънцето и да го преживееш, изгорял до неузнаваемост, и да желаеш смъртта им, също като старите богове в Египет.

— Но няма ли изцелението ми да е по-бързо?

— Не непременно. Не и без ново вливане на тяхна кръв, докато си ранен. Времето с постоянното постъпление на човешки жертви или кръвта на древните — това са възстановителните средства. Ала може и да ти се прииска да си умрял. Помисли за това. Не бързай.

— Ти как би постъпил на мое място?

— Бих пил от Онези, които трябва да бъдат пазени, разбира се. Бих пил, за да стана по-силен, да се приближа до безсмъртието. Бих молил Акаша на колене да ми позволи, а после бих паднал в прегръдките й. Но е лесно да се говори така. Тя никога не ме е заплашвала. Никога не ми е забранявала и сега аз знам, че искам да живея вечно. Пак бих издържал на огъня. Бих издържал на слънцето, и на всякакви страдания, за да продължа да живея. Ти може и да не си толкова убеден, че онова, което желаеш, е вечността.

— Желая я — отвърнах. — Мога да се престоря, че размишлявам над това, да се престоря на умен и мъдър и че претеглям всичко. Но защо, по дяволите? Теб не бих могъл да измамя, нали? Ти знаеше какво ще кажа аз.

Той се усмихна.

— Тогава, преди да потеглиш, ще отидем в параклиса и ще я помолим смирено, и ще видим какво ще каже.

— А още отговори ще ми дадеш ли сега? — попитах.

Той ми направи знак да питам.

— Виждал съм духове — рекох. — Виждал съм демоните злосторници, които ми описа. Виждал съм ги да обсебват смъртни и постройки.

— За това знам не повече от теб. Повечето духове като че са просто привидения, които не знаят, че ги наблюдават. Никога не съм разговарял с дух, нито дух ме е заговарял. Що се отнася до демоните злосторници, какво ли мога да добавя към древното обяснение на Енкил — че те беснеят, защото нямат тела? Но има и други безсмъртни, по-интересни.

— Какви са те?

— Има поне двама в Европа, които не пият и никога не са пили кръв. Те могат да излизат не само нощем, но и денем, имат тела и са много силни. Приличат досущ на хора. Имаше един в древен Египет, известен в египетския двор като Рамзес Прокълнатия, въпреки че, доколкото аз мога да кажа, надали бе прокълнат. След като изчезна, името му бе премахнато от всички царски паметници. Знаеш, че египтяните са постъпвали така — заличавали са името, когато са искали да убият създанието. И не зная какво се е случило с него. В старите свитъци не бе описано.

— Арман го спомена — рекох. — Арман ми разказа за легенди, според които Рамзес е бил древен вампир.

— Не, не е. Ала аз не вярвах в онова, което бях чел за него, докато не видях другите със собствените си очи. И пак ще ти кажа, че с тях не съм общувал. Само съм ги виждал — те се ужасяваха от мен и побягваха. Аз се боя от тях, защото те излизат на слънце. Те са могъщи и безкръвни, и кой знае на какво са способни? Но ти може да живееш векове наред и никога да не ги видиш.

— Ала колко стари са те? От колко време съществуват?

— Много стари, сигурно колкото мен. Не мога да ти кажа. Те живеят като богати и могъщи люде. Възможно е да съществуват и още като тях, те може и да разполагат с някакъв начин да се плодят, не съм сигурен. Пандора каза, че някога е имало и такава жена. Но пък с Пандора не можехме да постигнем съгласие за нищо, свързано с тях. Пандора каза, че те са били като нас и са древни, и са спрели да пият, когато Майката и Бащата са спрели да пият. Аз не мисля, че те изобщо някога са имали нещо общо с нас. Те са нещо друго, безкръвно. Те не отразяват светлината като нас, те я поглъщат. Те са само с една отсянка по-тъмни от смъртните. И са плътни и силни. Ти може и никога да не ги видиш, но аз ти го казвам, за да те предупредя. Никога не бива да им позволяваш да узнаят къде е леговището ти. Те могат да бъдат по-опасни от хората.

— Но опасни ли са хората наистина? Аз открих, че е много лесно да ги измамиш.

— Опасни са, разбира се. Хората биха могли да ни заличат от земята, ако изобщо разбираха какво сме. Те биха могли да ни нападнат денем. Никога не подценявай това им предимство. Отново ще ти кажа, че правилата на старите сборища притежават своя мъдрост. Никога, никога не разказвай на смъртните за нас. Никога не казвай на смъртен къде е леговището ти, нито къде е леговището на някой вампир. Пълна глупост е да си мислиш, че можеш да управляваш смъртните.

Кимнах, макар и да имах големи затруднения да изпитвам страх от смъртните. Никога не бях изпитвал.

— Дори и вампирският театър в Париж не показва наяве най-простите истини за нас — предупреди ме той. — Той се заиграва с фолклора и илюзиите. На публиката се пробутва пълна измама.

Разбрах, че това е истина. И че дори в писмата си до мен Елени винаги завоалираше смисъла и никога не използваше пълните ни имена.

И нещо в тази потайност ме потискаше, както винаги.

Но аз напрягах ум и се мъчех да се сетя дали някога съм виждал безкръвните създания… Истината бе, че можеше и да съм ги объркал с вампири единаци.

— Има и още едно нещо, което искам да ти кажа за свръхестествените създания — рече Марий.

— И какво е то?

— Не съм сигурен в това, но ще ти кажа какво мисля. Подозирам, че след като изгорим, след като бъдем напълно унищожени, ние можем да се върнем под друга форма. Сега не говоря за човека, за човешкото прераждане. Аз нищо не зная за съдбата на човешките души. Ала ние наистина живеем вечно, и мисля, че се завръщаме.

— Кое те кара да го кажеш? — не можех да се сдържа, мислех за Никола.

— Същото, което кара и смъртните да говорят за прераждане. Съществуват и такива, които твърдят, че помнят друг живот. Те са дошли при нас като смъртни и са твърдели, че знаят всичко за това, че са били като нас и са молели да им дадем отново Мрачния дар. Пандора беше от тях. Тя знаеше много неща и за знанията й нямаше обяснение, освен че си ги е въобразявала или ги е извлякла несъзнателно от моя ум. Това е реална възможност — те да са просто смъртни, чийто слух им позволява да долавят нашите безпосочни мисли.

Какъвто и да е случаят, те не са много. Ако са били вампири, то несъмнено те са само малцина от онези, които са били унищожени. На другите може би не им достига сила, за да се завърнат. Или решават да не се завръщат. Кой може да знае? Пандора бе убедена, че е умряла, когато Майката и Бащата са били изнесени на слънце.

— Мили Боже, те се прераждат като смъртни и желаят отново да станат вампири?

Марий се усмихна.

— Млад си, Лестат, и си противоречиш. Какво смяташ ти наистина, че е отново да бъдеш смъртен? Помисли си за това, когато пред очите ти застане твоят смъртен баща.

Заразмишлявах мълчаливо над това. Но онова, което бях изградил във въображението си за смъртността, аз не исках да губя. Исках да продължа да скърбя за изгубената си смъртност. И знаех, че моята любов към смъртните е неразривно свързана с липсата ми на страх от тях.

Марий отново се загледа разсеяно нанякъде, отново съсредоточено се заслуша. А после пак извърна лице към мен.

— Лестат, разполагаме с не повече от две или три нощи — рече той тъжно.

— Марий! — прошепнах и прехапах устни, за да спра напиращите да се излеят думи.

Единствената ми утеха бе изражението му и сега ми се струваше, че по лицето му никога не е минавала дори и сянка на безчовечност.

— Ти не знаеш колко много искам да останеш тук — призна той. — Ала животът е там, навън, не тук. Когато се срещнем отново, ще ти разкажа и още, но засега ти знаеш всичко, което ти е нужно. Трябва да заминеш за Луизиана и да бъдеш с баща си до края на живота му, и да научиш от това каквото можеш. Аз съм виждал цели легиони от смъртни да остаряват и умират. Ти — нито един. Ала повярвай ми, млади приятелю, аз отчаяно желая ти да останеш с мен. Нямаш представа колко държа на обещанието си да те намеря, когато му дойде времето.

— Но защо аз не мога да се върна при теб? Защо ти трябва да напуснеш това място?

— Време е — отвърна той. — Вече твърде дълго управлявам тези хора. Будя подозрения, а и освен това европейците вече плават в тези води. Преди да дойда тук, се бях скрил в погребания град Помпей под Везувий и ме прогониха смъртните, когато започнаха да се ровят и да копаят сред руините. И сега се случва същото. Трябва да си потърся друго убежище, по-затънтено, което вероятно ще остане затънтено за дълго време. И, честно, никога не бих те довел тук, ако възнамерявах да остана.

— Но защо не?

— Ти знаеш защо. Не мога да позволя нито ти, нито някой друг да знае къде се намират Онези, които трябва да бъдат пазени. Което ни довежда сега до нещо много важно: обещанията, които трябва да получа от теб.

— Всичко ще ти обещая — отвърнах. — Но какво би могъл да поискаш ти, та да мога да ти го дам?

— Просто е: никога не бива да казваш на други всичко онова, което ти казах. Никога не разказвай за Онези, които трябва да бъдат пазени. Никога не разказвай легендите за старите богове. Никога не разказвай на други, че си ме видял.

Кимнах сериозно. Бях го очаквал, ала без дори да се замислям, знаех, че това може да се окаже много трудно.

— Ако разкажеш дори само едно нещо, ще последва и друго, и с всяко разкриване на тайната на Онези, които трябва да бъдат пазени, ти увеличаваш и риска да бъдат открити.

— Да — съгласих се. — Ала легендите, нашият произход… Ами децата, които ще създам? Не мога ли да им разкажа…

— Не. Както ти казах, разкажеш ли едно, накрая всичко ще разкажеш. Освен това, ако тези новопосветени са деца на християнския бог, ако и те са били отровени като Никола с християнската идея за първородния грях и вината, тези стари предания ще им докарат единствено безумие и разочарование. Всичко това за тях ще е ужас, който те не могат да приемат. Случайности, езически богове, в които те не вярват, обичаи, които не могат да проумеят. Човек трябва да е готов за тези знания, колкото и оскъдни да са те. По-скоро се вслушвай внимателно във въпросите им и им казвай онова, което си длъжен, за да останат доволни. И ако откриеш, че не можеш да ги лъжеш, то не им казвай нищичко. Опитай се да ги направиш силни, както днес са силни безбожниците. Но помни ми думата, никога не им разказвай старите легенди. Тях мога да разказвам аз и само аз.

— А какво ще ми сториш, ако ги разкажа?

Това го стресна. Той загуби самообладание почти за цяла секунда, а после се разсмя.

— Проклета, ама проклета твар си ти, Лестат — измърмори той. — Работата е там, че ако ги разкажеш, мога да ти сторя каквото си ща, и ти несъмнено го знаеш. Мога да те стъпча така, както Акаша стъпка Старейшината. Мога да те запаля със силата на мисълта си. Ала не искам да сипя подобни заплахи. Искам ти да се върнеш при мен. Ала няма да позволя тези тайни да се разчуят. Няма да позволя банда безсмъртни да връхлети върху мен като във Венеция. Няма да стана известен на себеподобните си. И ти никога, умишлено или случайно, не бива да изпращаш някого да дири Онези, които трябва да бъдат пазени, или Марий. Никога няма да произнасяш името ми пред други.

— Разбирам.

— Дали? — попита той. — Или, в края на краищата, е нужно да те заплаша? Нужно ли е да те предупреждавам, че моята мъст може да е страшна? Че моето наказание няма да се простре само върху теб, а и върху онези, на които си поверил тайните? Лестат, погубвал съм други наши себеподобни, когато са идвали да ме търсят. Погубвал съм ги просто защото знаят старите легенди и името Марий и никога не биха се отказали да дирят.

— Не мога да понеса това — промърморих. — Няма да кажа на никого, никога, кълна се. Но се боя, естествено, от това какво могат да разчетат в мислите ми другите. Боя се, че те биха могли да извлекат някакви образи от ума ми. Арман би могъл. Ами ако…

— Ти можеш да прикриеш образите. Знаеш как. Ти можеш да хвърлиш отгоре им други образи, за да ги объркаш. Можеш да заключиш мислите си. На това умение ти вече си се научил. Но хайде да приключваме със заплахите и наставленията. Към теб аз изпитвам обич.

Дълго не отговорих. Мислите ми прескачаха напред към всякакви забранени възможности. Най-сетне го изказах с думи:

— Марий, ти никога ли не изпитваш желанието да разкажеш всичко това на всички тях! Да го направиш известно на всички наши себеподобни на света и да ги обединиш?

— Боже милостиви, не, Лестат! Защо ми е това? — той изглеждаше искрено озадачен.

— За да станат нашите легенди наше притежание, за да можем поне да се замисляме над загадките от нашата история, също като хората. За да можем да си обменяме нашите истории и да споделяме нашата сила…

— … и да продължим да я използваме така, както я използваха Децата на мрака, срещу хората?

— Не… Не така.

— Лестат, във вечността сборищата всъщност се срещат рядко. Повечето вампири са недоверчиви самотници и не обичат другите. Имат не повече от един-двама добре подбрани спътници от време на време и пазят своите ловни полета и своето уединение така, както аз пазя своите. Те не биха пожелали да се обединят и ако някога действително преодолеят злобата и подозренията, които ги разделят, тяхното обединение ще завърши със страшни битки и борби за върховенство, също като онези, които ми разкри Акаша, случили се преди хиляди години. В края на краищата, ние сме създания на злото. Ние сме убийци. По-добре е онези, които се обединяват на тази земя, да са смъртните, и най-сетне те да се обединят в името на доброто.

Приех това, засрамен от вълнението, което то пораждаше в мен, засрамен от цялата си слабост и невъздържаност. Ала едно друго царство на възможностите вече ме обсебваше.

— Ами на смъртните, Марий? Никога ли не ти се е искало да им се разкриеш и да им разкажеш всичко отначало докрай?

Отново той изглеждаше съвсем стъписан от идеята.

— Никога ли не ти се е искало светът да узнае за нас, за добро или за лошо? Никога ли не ти се е струвало по за предпочитане пред живота в тайна?

Той сведе очи и подпря брадичка на свитата си ръка. За първи път улових последователност от образи, които идваха от него, и усетих, че той ми позволява да ги видя, защото не бе уверен в отговора си. Спомняше си и силата на спомена му бе тъй могъща, че пред нея моите сили изглеждаха крехки. И онова, което си припомняше, бяха най-ранните времена, когато Рим все още е управлявал света, а неговото собствено съществуване не било надхвърлило обичайната продължителност на човешкия живот.

— Ти си спомняш как си искал да разкажеш на всички — рекох. — Да сториш тъй, че чудовищната тайна да бъде узната.

— Може би — отвърна той. — В началото изпитвах отчаян порив да споделям.

— Да, да споделяш — повторих аз, като се наслаждавах на думата. И си спомних онази тъй отдавнашна нощ на сцената, когато бях уплашил толкова много парижката публика.

— Ала това бе в смътното начало — произнесе той бавно. Говореше за себе си. Очите му бяха присвити и далечни, сякаш проникваше с поглед назад, през всички векове. — Това ще е глупост, ще е безумство. Ако някога човечеството действително се убеди в съществуването ни, то ще ни погуби. Не искам да бъда погубен. Подобни опасности и беди не са ми интересни.

Не отговорих.

— И ти самият не чувстваш порив да разкриваш тези неща — рече ми той, почти утешително.

Ала аз го чувствам, помислих си. Усетих докосването на пръстите му по опакото на дланта ми. Гледах отвъд него, към моето кратко минало — театърът, моите приказни фантазии. Тъгата ме сковаваше.

— Чувствата ти са предизвикани от самотата и съзнанието, че си чудовище — рече той. — А ти си невъздържан и дързък.

— Вярно е.

— Ала какво значение би имало, ако разкриеш нещо на някого? Никой не може да прости. Никой не може да изкупи вината. Да си го въобразяваш, е детинска илюзия. Да се разкриеш и да те погубят — и какво си направил? Дивата градина ще погълне останките ти мълчаливо и с буйна жизненост. Къде в това има справедливост или разбиране?

Кимнах.

Почувствах как ръката му захлупи и стисна моята. Той бавно се надигна. Отстъпчиво се изправих и аз, макар и с неохота.

— Късно е — рече нежно той. Погледът му бе мек и изпълнен със състрадание. — Достатъчно си поговорихме засега. А аз трябва да сляза при своя народ. Станаха неприятности в едно близко село, както и се боях, че ще се случи. И това ще ми отнеме времето до зори, а също и утре вечер. Утре може би ще успеем да поговорим едва след полунощ…

Той пак се отнесе — наклони глава и се заслуша.

— Да, трябва да вървя — рече. Прегърнахме се леко и без всякакво стеснение.

И въпреки че ми се искаше да тръгна с него и да видя какво се случва в селото и как той щеше да уреди работите си там, също толкова ми се искаше да се прибера в покоите си и да гледам морето, и най-сетне да заспя.

— Когато се надигнеш, ще си гладен — рече той. — Приготвил съм ти жертва. Имай търпението да ме изчакаш.

— Да, разбира се…

— И докато ме чакаш утре, прави в къщата каквото си пожелаеш. Старите свитъци са в сандъци в библиотеката. Можеш да ги прегледаш. Обиколи всички стаи. Единствено не бива да припарваш в светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени. Не бива да слизаш долу по стълбището сам.

Кимнах.

Искаше ми се да го попитам за още едно нещо. Кога щеше да излезе на лов? Кога щеше да пие? Неговата кръв ми бе помогнала да издържа две нощи, може би и още. Но чия кръв поддържаше него? Дали бе повалил жертва по-рано. Сега щеше ли да ловува? Все повече се усилваше подозрението ми, че на него кръвта вече не му бе толкова нужна, колкото на мен. Че също като Онези, които трябва да бъдат пазени, той бе започнал да пие все по-малко и по-малко. И отчаяно исках да узная дали това е вярно.

Ала той ме напускаше. Селото със сигурност го викаше. Той излезе на терасата, и после изчезна. За миг ми се стори, че се е дръпнал вдясно или вляво от вратата. После отидох до вратата и видях, че терасата е пуста. Отидох до парапета, погледнах надолу и видях далече долу цветно петънце — неговия редингот, открояващо се на фона на скалите.

И тъй, всичко това можем да очакваме, помислих си аз — кръвта да не ни е нужна, лицата ни постепенно да загубят всякакъв човешки израз, да можем да местим предмети със силата на мисълта си, всичко да можем, само дето няма да можем да летим. Една нощ, след хиляди години, ние ще седим в пълно мълчание, както сега седят Онези, които трябва да бъдат пазени. Колко често тази вечер Марий бе заприличвал на тях? Колко дълго седеше той, без да помръдне, когато тук нямаше никой?

И какво ли означаваше за него този половин век, през който аз трябваше да изживея този смъртен живот отвъд океана?

Обърнах се, преминах през къщата и се върнах в спалнята, в която ме бяха настанили. Седнах и се загледах в морето, докато започна да се зазорява. Когато отворих малкото скривалище на саркофага, вътре имаше свежи цветя. Сложих си златната маска с качулка и ръкавиците и легнах в каменния ковчег, и когато затворих очи, усещах аромата на цветята.

Идваше страшният миг. Загубата на съзнание. И между будуването и съня чух женски смях. Тя се смя леко и продължително, като че бе много щастлива и разговаряше с някого, и точно преди да потъна в тъмата, видях бялата й шия и тя отметна глава назад.

15

Когато отворих очи, ми хрумна идея. Изникна в мислите ми съвсем ясна и мигом ме обсеби дотолкова, че почти не усещах жаждата, паренето във вените.

— Суета — прошепнах. Ала тя, идеята, притежаваше пленителна красота.

Не, забрави. Марий ти заръча да не припарваш до светилището, а освен това в полунощ той ще се завърне и ти можеш да му я представиш. И той ще… Какво? Ще поклати тъжно глава.

Излязох от стаята си, и всичко в къщата беше досущ като предната нощ — горяха свещи, прозорците бяха отворени към нежната гледка на умиращите лъчи. Струваше ми се невъзможно да си тръгна оттук толкова скоро и никога да не се завърна, а той самият — да напусне това изключително място.

Бях скръбен и нещастен. И тогава ми хрумна идеята.

Да не го сторя в негово присъствие, а тайно, тихомълком, за да не се чувствам глупак, да го сторя съвсем сам.

Не. Недей. В края на краищата, това до нищо добро няма да доведе. Нищо няма да се случи, като го направиш.

Но пък щом е така, защо да не го сторя? И то още сега?

Отново направих обиколка през библиотеката, по галериите и през стаята, пълна с птици и маймуни, влязох и в други стаи, където не бях стъпвал.

Но идеята не напускаше мислите ми. И жаждата ме мъчеше и ме правеше мъничко по-невъздържан, мъничко по-неспокоен, мъничко по-неспособен да размишлявам върху всичко казано от Марий и какво би могло да означава то с течение на времето.

Него го нямаше в къщата. Това бе сигурно. Най-сетне бях обиколил всички стаи. Той държеше в тайна къде спи и знаех, че има и входове и изходи от къщата, които също държи в тайна.

Ала вратата към стълбището, което водеше надолу при Онези, които трябва да бъдат пазени, открих отново доста лесно. И тя не бе заключена.

Влязох в облепения с тапети салон с полираните мебели и погледнах часовника. Едва седем вечерта — до завръщането му оставаха цели пет часа. Пет часа жаждата щеше да ме изгаря. И идеята… идеята.

Всъщност аз не взех решение да я осъществя. Просто обърнах гръб на часовника и се отправих към стаята си. Знаех, че на стотици други преди мен трябва да са хрумвали подобни идеи. И колко добре бе описал той гордостта, обзела го при мисълта, че ще може да ги пробуди! Да ги накара да се раздвижат!

Не, аз просто искам да опитам, дори и нищо да не стане, а точно това ще се случи. Просто искам да сляза долу сам и да го сторя.

Може би това има някаква връзка с Ники. Не зная. Не зная!

Върнах се в стаята си на пламенното сияние, издигащо се от морето, отключих калъфа на цигулката и я погледнах.

Разбира се, аз не можех да свиря на цигулка, но ние сме изумителни подражатели. Както бе казал Марий, ние можем да постигнем върховно съсредоточаване и притежаваме върховни умения. А толкова често бях гледал Ники да свири.

Сега затегнах лъка и натърках конските косми с парченцето колофон, както бях виждал да прави той.

Само преди две нощи не бих понесъл мисълта да докосна инструмента. Свирнята му би породила у мен единствено болка.

Сега го извадих от калъфа и го понесох през къщата, както го бях отнесъл на Ники зад кулисите на Театъра на вампирите, без през ум да ми минава мисълта за суета. Тичах все по-бързо и по-бързо към вратата и тайното стълбище.

Сякаш те ме притегляха към тях, сякаш нямах собствена воля. Сега Марий не значеше нищо, нищо нямаше особено значение, освен да тичам надолу по тесните, влажни каменни стъпала, все по-бързо и по-бързо, покрай прозорците, през които се виждаха разбиващите се вълни и светлината на ранната вечер.

Всъщност вече толкова силно и пълно бях завладян от тази мисъл, че внезапно се спрях и се зачудих дали се е породила сама у мен. Но това беше глупаво. Кой ли би могъл да ми я внуши? Онези, които трябва да бъдат пазени? Ето това вече беше суета, а и освен това знаеха ли тези създания какво представляваше този странен и крехък малък дървен инструмент?

Та той издаваше звук, какъвто никой никога не бе чувал в древния свят, нали? Звук, толкова човешки и с такова могъщо въздействие, че хората смятаха цигулката за творение на дявола и обвиняваха най-прекрасните цигулари, че са обсебени от него.

Главата ми леко се маеше, бях объркан.

Как бях стигнал толкова надолу по стъпалата и не помнех ли, че вратата е залостена отвътре? Дайте ми още петстотин години, и можеше и да успея да отместя това резе, но сега — надали.

Ала продължих надолу — тези мисли секнаха и се разсеяха също тъй бързо, както бяха дошли. Отново се чувствах възпламенен, а жаждата ме караше още по-силно да горя, макар и тя да нямаше нищо общо с това.

И когато стигнах последния завой, видях, че вратите на светилището са отворени широко. Светлината на лампите обливаше витото стълбище. Ароматът на цветя и благовония изведнъж ме заля и гърлото ми се стегна.

Приближих се, притиснал с две ръце цигулката към гърдите си, макар и да не знаех защо. И видях, че вратите на ковчега са отворени, и те седяха там.

Някой им бе донесъл още цветя. Някой бе подредил бучките благовония в златните блюда.

И щом влязох в светилището, се спрях и огледах лицата им, и, както и преди, те сякаш гледаха право в мен.

Бели, толкова бели, че не можех да си ги представя бронзови, и наглеждаха твърди като скъпоценните камъни, с които бяха окичени. Змиевидни гривни обгръщаха ръцете над лактите им, многобройни огърлици покриваха гърдите им. Тъничка ивица плът над ръба на чистата ленена пола, с която беше облечен той.

Нейното лице бе по-тясно от неговото, носът й — мъничко по-дълъг. Неговите очи бяха малко по-издължени, гънките на плътта ги очертаваха малко по-плътно. Дългите им черни коси бяха горе-долу еднакви.

Дишах тежко. Внезапно се почувствах слаб и оставих аромата на цветя и благовония да изпълни дробовете ми.

Светлината на лампите танцуваше по стотиците мънички златни люспи, вградени в стенописите.

Погледнах надолу към цигулката и се опитах да си спомня хрумналата ми идея, прокарах пръсти по дървото и се зачудих как ли им изглежда този предмет.

С приглушен глас обясних какво представлява той и че искам да чуят звука му, че в действителност не мога да свиря, ала ще се опитам. Говорех толкова тихо, че сам не се чувах, ала те несъмнено можеха да ме чуят, ако решат да слушат.

И аз вдигнах цигулката на рамото си, подпрях я под брадичката и вдигнах лъка. Затворих очи и си спомних музиката, музиката на Ники и как се движеше тялото му в нейния такт, и как пръстите му се спускаха като удари на чукове и той оставяше посланието, идещо от душата му, да достигне пръстите.

Гмурнах се в усещането, музиката изведнъж се изви нагоре и отново забълбука надолу, а пръстите ми танцуваха. Да, това си беше песен, песен можех да изсвиря. Тоновете, чисти и наситени, отекваха силно в стените на тясната стая и създаваха жалния, умолителен глас, който единствено цигулката бе способна да издава. Продължавах, изпаднал в безумие, люлеех се напред-назад, забравих Ники, забравих всичко, освен пръстите ми, забиващи се в грифа и съзнанието, че аз създавам тази музика, че тя излиза от мен, и тя се втурваше надолу, и се издигаше нагоре, и преливаше, все по-силна и по-силна, а аз връхлитах върху нея с неистовото стържене на лъка.

Аз пеех заедно с нея, отначало тананиках, а после запях на глас и всичкото злато в стаята изгуби очертанията си. И изведнъж сякаш гласът ми стана по-силен, необяснимо по-силен, с чист, висок тон, какъвто знаех, че сам бе невъзможно да постигна. Ала той, този прекрасен тон, звучеше, стабилен и неизменен, все по-силно, докато накрая от него ме заболяха ушите. Засвирих още по-усърдно и още по-неистово, чувствах собственото си тежко дишане и изведнъж осъзнах, че не аз издавам този странен висок тон.

Ако този звук не престанеше, от ушите ми щеше да бликне кръв. И не аз го издавах! Без да спирам да свиря, без да отстъпя пред болката, разцепваща главата ми, аз погледнах напред и видях, че Акаша се е изправила, очите й са широко отворени, а устата й оформяше идеална буква О. Звукът излизаше от нея, издаваше го тя и слизаше по стъпалата на ковчега към мен с протегнати ръце, а тонът пронизваше тъпанчетата на ушите ми като стоманено острие.

Не виждах. Чух как цигулката се удари в каменния под. Стиснах с ръце главата си. Пищях и пищях, ала звукът поглъщаше моите писъци.

— Спри! Спри! — ревях. Ала светлината отново ме обля, и тя стоеше право пред мен, протегнала ръце.

— О, Господи, Марий! — обърнах се и се втурнах към вратата. И вратите се затръшнаха пред мен и така силно ме удариха по лицето, че се строполих на колене. Тънкият пронизителен звук не секваше, и аз заридах. — Марий, Марий, Марий!

Обърнах се, за да видя какво ще се случи с мен, и видях как кракът й се стовари върху цигулката. Под петата й тя се разпука и се пръсна на трески. Ала тонът, който пееше тя, умираше, тонът заглъхваше.

И потънах в тишина, глухота, неспособен да чуя собствените си писъци — виках Марий отново и отново, докато се вдигах с мъка на крака.

Кънтяща тишина, бляскава тишина. Тя стоеше точно пред мен и черните й вежди се сключиха изящно и образуваха едва забележими бръчки по бялата й плът, очите й бяха изпълнени с терзания и въпроси, бледорозовите й устни се разтвориха и се показаха острите й зъби.

— Помогни ми, помогни ми, Марий, помогни ми! — пелтечех аз, неспособен да чуя друго, освен чисто абстрактното намерение в мислите си. И после ръцете й ме обгърнаха, тя ме привлече към себе си и аз усетих как дланта й, точно както го бе описал Марий, нежно, много нежно обгърна тила ми и зъбите ми докоснаха шията й.

Не се поколебах. Не мислех, че ръцете, които ме обгръщаха могат да ме смачкат и изстискат живота от мен само за миг. Усетих как зъбите ми пробиха кожата като ледена кора и парещата кръв бликна в устата ми.

О, да, да, да… О, да. Бях обгърнал с ръка лявото й рамо, притисках се до нея, моята жива статуя, и нямаше никакво значение, че тя е по-твърда и от мрамор, точно така трябваше да бъде, всичко бе съвършено, Майко моя, любима моя, могъща моя, и кръвта проникваше във всяка пулсираща частица от мен с нишките на своята горяща паяжина. Но устните й допряха гърлото ми. Тя ме целуваше, целуваше артерията, в която тъй яростно течеше собствената й кръв. Устните й се отваряха за нея, и когато засмуках кръвта й с цялата си сила, всмуках я и усетих онзи прилив отново и отново и отново, преди да се разлее в мен, усетих несравнимото с нищо проникване на зъбите й в моята шия.

От всяка вибрираща вена кръвта ми внезапно се устреми в нея, както нейната се устреми в мен.

Виждах го, сияйния кръговрат, и го почувствах още по-божествено, защото нищо друго не съществуваше, освен нашите устни, долепени до шиите ни и безмилостният, туптящ път на кръвта. Нямаше мечти, нямаше видения, имаше го само това, това — разкошно, оглушително, пламенно, и нищо друго нямаше значение, абсолютно нищо, освен то никога да не спира. Светът на всичко, което притежаваше тежест, и изпълваше пространството, и прекъсваше потока на светлината, бе изчезнал.

И въпреки това някакъв ужасен звук се вклини, грозен звук, като трясъка на разпукващ се камък, на камък, влачен по пода. Марий идваше. Не, Марий, не идвай. Върни се, не ни докосвай. Не ни разделяй.

Ала той, този ужасен звук, натрапчив звук, това внезапно разрушение на всичко не идеше от Марий, не беше той, който ме сграбчи за косата и ме откъсна от нея, и кръвта шурна от устата ми. Това бе Енкил. И могъщите му длани стискаха главата ми.

Кръвта се разля по брадата ми. Видях поразеното й лице! Видях как тя посяга към него. Очите й горяха от най-обикновена ярост, лъскавите й бели крайници оживяха и тя хвана ръцете, стиснали главата ми. И я чух — гласът й се изтръгна от нея, крясък, писък, по-силен и от тона, който пееше, кръвта се стичаше от ъгъла на устата й.

Крясъкът отне и слуха, и зрението ми. Мракът се завихри, раздробен на хиляди мънички частици. Черепът ми всеки миг щеше да се разпукне.

Той ме натискаше да падна на колене. Беше се навел над мен и изведнъж видях лицето му, цялото, и то бе безстрастно както винаги, единствено напрежението в мускулите на ръцете бе свидетелство за истински живот.

И дори през заличаващия всичко неин крясък аз разбрах, че вратата зад мен заскърца под юмруците на Марий и крясъците му бяха почти толкова силни, колкото и нейните викове.

От писъците й от ушите ми рукна кръв. Устните ми мърдаха.

Болезненият натиск на камъка върху главата ми изведнъж се отпусна. Усетих как се строполявам на пода. Проснах се и усетих върху гърдите си хладния натиск на неговия крак. Той щеше да смаже сърцето ми само за миг — и тя, с още по-силен и пронизителен писък се хвърли на врата му и ръката й го обви. Видях сключените й вежди, развяващата се черна коса.

Но чух и Марий, който му говореше зад вратата и думите му се врязваха в белия шум на писъците й.

Убиеш ли го, Енкил, и аз ще ти я отнема завинаги, и тя ще ми помогне да го сторя! Кълна се.

Внезапна тишина. Отново глухота. Топла кръв, която се стича от двете страни на шията ми.

Тя отстъпи встрани с поглед, втренчен напред, вратите рязко се отвориха и се тряснаха в каменните стени на тесния коридор, и изведнъж Марий се извиси над мен, положил ръце на раменете на Енкил, и Енкил видимо не можеше да помръдне.

Кракът се плъзна надолу, одра корема ми и изчезна. А Марий изговаряше думи, които чувах само като мисли: Махай се, Лестат! Бягай!

Надигнах се с мъка и видях как той бавно подбутва и двамата обратно към ковчега, и видях, че и двамата се взират не напред, а в него, Акаша стиска Енкил за лакътя, и видях, че лицата им отново са станали безизразни, ала за пръв път — истински безучастни, безизразността им не бе прикритие на любопитството, а маска на смъртта.

— Лестат, бягай! — извика той отново, без да се обръща. И аз се подчиних.

16

Когато Марий най-сетне влезе в осветения салон, бях застанал в най-далечния ъгъл на терасата. Във всичките ми вени все още течеше жар, която дишаше, сякаш имаше свой собствен живот. И виждах далеч отвъд неясните издигащи се силуети на островите. Чувах кораба, който плаваше покрай далечен бряг. Но мислех единствено за това, че ако Енкил отново ме нападне, мога да прескоча този парапет. Мога да падна в морето и да плувам. Все още усещах натиска на ръцете му върху слепоочията ми, крака му на гърдите ми.

Стоях до каменния парапет, треперех и целите ми ръце все още бяха изцапани с кръв от раните по лицето ми, които вече напълно бяха заздравели.

— Съжалявам, съжалявам, че го сторих! — възкликнах аз, щом Марий излезе от салона. — Не зная защо го сторих. Не биваше. Съжалявам. Съжалявам, кълна се, съжалявам, Марий. Никога, никога повече няма да сторя нещо, щом си ми казал да не го правя.

Той стоеше със скръстени ръце и ме гледаше кръвнишки.

— Лестат, какво ти казах снощи? Проклета, ама проклета твар си ти!

— Марий, прости ми. Моля те, прости ми. Не предполагах, че ще се случи нещо. Бях убеден, че нищо няма да се случи…

Той ми направи жест да млъкна, посочи ми надолу към скалите — подканяше ме да слезем заедно и първи прескочи парапета. Аз го последвах и изпитах смътна наслада от лекотата, с която това ми се удаде, ала все още бях твърде замаян, че да се впечатлявам от такива неща. Нейното присъствие ме обвиваше целия като благоухание, само че тя нямаше собствено ухание, ухаеше единствено на благовонията и цветята, чийто аромат сигурно някак бе успял да се пропие в бялата й кожа. Колко странно крехка ми се бе сторила, въпреки твърдостта.

Заслизахме по хлъзгавите скали и най-сетне стигнахме белия пясъчен бряг, и тръгнахме по него заедно, мълчаливо загледани в белоснежната пяна, разбиваща се в скалите или простряла се към нас върху гладкия, утъпкан бял пясък. Вятърът ревеше в ушите ми и ме обзе чувството на самота, което той, буйният вятър, заглушаващ всички други усещания и звуци, винаги поражда в мен.

Все повече и повече се успокоявах и в същото време ме обземаха все по-голяма и по-голяма възбуда и нещастие.

Марий ме бе обгърнал с ръка като Габриел навремето и изобщо не ме интересуваше накъде вървим, и твърде се изненадах, когато излязохме на един малък проток, където бе закотвена дълга лодка само с един чифт весла.

Щом спряхме, аз повторих отново:

— Съжалявам, че го сторих! Кълна се, съжалявам, не очаквах…

— Не ми разправяй, че се разкайваш — рече спокойно Марий. — Ти ни най-малко не съжаляваш за случилото се, нито за това, че ти си бил причината за него. Сега си здрав и читав, а не смазан като яйчена черупка на пода на светилището.

— Ах, но не това е важното — възкликнах, и се разплаках. Извадих кърпичката си, параден аксесоар на един благородник от осемнайсети век, и избърсах кръвта от лицето си. Чувствах как тя ме прегръща, чувствах кръвта й, чувствах ръцете й. Всичко започваше да се възстановява в ума ми. Ако Марий не бе дошъл навреме…

— Но какво се случи в действителност, Марий? Ти какво видя?

— Де да можехме да отидем някъде, където той не ни чува… — рече уморено Марий. — Лудост е да произнесем и дори да помислим нещо, което може да го ядоса още повече. Трябва да го оставя да изпадне отново в неподвижност.

И този път изглеждаше истински разярен и ми обърна гръб.

Ала как бих могъл да не мисля за всичко това? Искаше ми се да можех да отворя главата си и да изтръгна мислите оттам. Те се носеха стремглаво из тялото ми, също като нейната кръв. В нейното тяло все още бяха заключени разум, страст, бляскава духовна сърцевина, чиято топлина бе рукнала в мен като течна мълния, и безспорно Енкил я държеше в мъртва хватка! Исках да го унищожа. И всякакви налудничави мисли връхлетяха ума ми — че по някакъв начин той би могъл да бъде унищожен, без това да застрашава нас, стига тя да оцелееше!

Ала това бе безумие. Та нали демоните бяха проникнали първо в него? Ами ако това не беше толкова…

— Спри, младежо! — изфуча Марий.

Отново се разплаках. Опипах шията си там, където тя се бе докоснала до нея, облизах устни и отново вкусих кръвта й. Огледах звездите, пръснати в небето, и дори и тези благи, вечни творения ми изглеждаха заплашителни и неразумни, и усетих как писък опасно набъбва в гърлото ми.

Въздействието на кръвта й вече утихваше. Ясното ми зрение се замъгли, а крайниците ми отново си бяха моите крайници. Да, може би бяха укрепнали, ала магията умираше. Магията бе оставила само нещо по-силно от спомен за кръговрата на кръвта през двама ни.

— Марий, какво се случи? — креснах аз, надвиквайки вятъра. — Не ми се сърди, не се извръщай от мен! Не мога…

— Шшшт, Лестат! — прекъсна ме той, върна се и ме хвана за лакътя. — Не се безпокой за моя гняв, той не е важен и не е насочен към теб. Дай ми още малко време да дойда на себе си.

— Но видя ли какво се случи между нея и мен?

Той гледаше към морето. Водата изглеждаше съвсем черна, а пяната — съвсем бяла.

— Да, видях — рече той.

— Аз взех цигулката и исках да им посвиря, мислех си…

— Да, зная, разбира се…

— … че музиката ще им въздейства, особено тази музика, тази странна и неземна музика, нали знаеш как цигулката…

— Да.

— Марий, тя ми даде… тя… и взе…

— Зная.

— И той я държи там! Държи я в плен!

— Лестат, умолявам те… — той се усмихваше уморено, тъжно.

— Направи го затворник, Марий, както е бил затворник преди, а нея пусни!

— Ти сънуваш, дете мое — рече той. — Сънуваш.

Той се обърна и ме остави, като ми махна да не го закачам. Тръгна надолу по мокрия бряг и се остави водата да залива краката му, докато се разхождаше напред-назад.

Най-сетне се върна.

— Чуй ме — рече той. — Право на запад има един остров, който не е под моя закрила, и в северния му край има стар гръцки град, в който моряшките кръчми са отворени по цяла нощ. Отплавай сега за него с лодката. Ловувай и забрави за случилото се тук. Прецени новите сили, които може да си получил от нея. Ала се опитай да не мислиш нито за нея, нито за него. И над всичко, не се опитвай да кроиш нищо срещу него. Преди зазоряване се върни в къщата. Няма да е трудно. Ще завариш десетина отворени врати и прозорци. Направи, както ти казах, сега, заради мен.

Сведох глава. Това бе единственото нещо под небето, което би могло да ме разсея, да изтрие всяка благородна или изнурителна мисъл. Човешката кръв, човешката борба, човешката смърт.

И без да възразявам, аз тръгнах през плитката вода към лодката.

В малките часове на нощта аз огледах отражението си в парче от метално огледало, закрепено на стената на мръсната стая на един моряк в една малка странноприемница. Видях се, облечен в брокатената си дреха и в бяла дантела, лицето ми бе сгрято от убийството, а мъртвецът лежеше проснат върху масата зад мен. Все още стискаше ножа, с който се бе опитал да ми пререже гърлото. Там беше и бутилката вино с примесена в него упойка, от която постоянно отказвах да пия с игриви възражения, докато най-сетне той не загуби самообладание и не прибягна до последното средство. Спътницата му лежеше мъртва на леглото.

Погледнах русия кльощав младеж в огледалото.

— Брей, и ако това не е вампирът Лестат! — възкликнах.

Ала цялата кръв на света не можеше да прогони ужасите, връхлетели ме, когато се прибрах в убежището си.

Не можех да спра да мисля за нея, питах се нейния смях ли бях чул в съня си предната нощ. Чудех се и че тя нищо не ми каза чрез кръвта, докато затворих очи и съвсем внезапно всичко започна да се връща, разбира се, прекрасни неща, колкото несвързани, толкова и вълшебни. Ние с нея вървяхме заедно по някакъв коридор, не тук, ала мястото ми бе познато. Мисля, че беше дворец в Германия, където Хайде бе писал своята музика, и тя бъбреше нехайно, както хиляди пъти ми бе бъбрила. Но разкажи ми за това, в какво вярват хората, кое върти колелата вътре в тях, какви са тези чудни изобретения…

… Тя беше с модна черна шапка с голямо бяло перо, забодено на широката й периферия и бял воал върху шапката, завързан под брадичката й, и лицето й бе просто свежо, просто младо.

Когато отворих очи, разбрах, че Марий ме чака. Влязох в стаята и го видях, застанал до празния калъф на цигулката с гръб към отворения прозорец над морето.

— Трябва да тръгнеш сега, млади мой — рече той тъжно. — Надявах се на повече време, ала е невъзможно. Корабът те чака, за да те отведе далече.

— Заради стореното от мен — изрекох покрусено. Значи ме гонеха.

— Той е съсипал всичко в светилището — рече Марий, ала гласът му молеше за спокойствие. Обгърна с ръка рамото ми, а в другата взе чантата ми и тръгна към вратата. — Искам да тръгнеш сега, защото това е единственото, което ще го накара да утихне, и искам да запомниш не неговия гняв, а всичко онова, което ти казах, и да бъдеш уверен, че ще се срещнем пак, както ти казах.

Но ти боиш ли се от него, Марий?

О, не, Лестат. Не отнасяй и тревогата със себе си. Той и преди е вършил подобни дреболии понякога. Той всъщност не осъзнава какво върши, убеден съм. Знае само, че някой е застанал между него и Акаша. Единствено време е нужно, за да изпадне отново в неподвижност.

Ето, пак онази фраза. „Да изпадне“.

— А тя седи, сякаш изобщо не е помръднала, нали? — попитах.

— Искам да си тръгнеш, за да не го предизвикваш — Марий ме поведе извън къщата към изсечените в скалата стъпала, и продължи да говори: — Каквито и способности да имаме ние, създанията като нас — да местим предмети с мисълта си, да ги запалваме, нанасянето на действителна вреда чрез мисълта не се простира много надалече от физическото място, на което стоим. Затова тази вечер искам да заминеш оттук за Америка. Така ще можеш да се върнеш възможно най-скоро при мен, когато той вече не е възбуден и вече не помни, а аз няма да съм забравил нищо и ще те чакам.

Щом стигнахме края на скалата, видях галерата в пристанището долу. Звездите изглеждаха невъобразими — ала не те бяха невъобразими, невъобразимото беше, че точно сега напусках Марий и този остров.

— Няма нужда да слизаш долу с мен — казах, и поех чантата от него. Опитвах се да не говоря с горчивина и униние. В края на краищата, аз бях причинил всичко това. — Не обичам да плача пред други. Остави ме тук.

— Иска ми се да имахме на разположение още няколко нощи заедно, за да обмислим на спокойствие какво се случи. Ала моята обич ще те придружава. И се опитай да запомниш какво ти казах. Когато се срещнем отново, ще имаме много да си кажем… — той се умълча.

— Какво има, Марий?

— Кажи ми откровено — рече той. — Съжаляваш ли, че дойдох за тебе в Кайро, съжаляваш ли, че те доведох тук?

— Как бих могъл? Съжалявам единствено, че си тръгвам. Ами ако не успея да те намеря отново или ти не можеш да ме намериш?

— Когато му дойде времето, аз ще те намеря — отвърна той. — И винаги помни: ти притежаваш силата да ме призовеш, също както преди. Щом чуя този зов, за да му откликна, аз мога да превъзмогна разстояния, които никога не бих могъл да превъзмогна сам. Ако му е дошло времето, аз ще откликна. В това бъди сигурен.

Кимнах. Твърде много имах да кажа, а не промълвих нито дума.

Прегърнахме се продължително, а после аз се обърнах и бавно се заспусках надолу, и знаех, че той ще разбере защо не се обърнах назад.

17

Не подозирах колко силно желая света, чак докато корабът ми най-сетне не заплава нагоре по мрачната река Сен Жан към града Ню Орлиънс и видях черните назъбени очертания на блатото върху сияйното небе.

Това, че никой от нас никога не бе прониквал в тази пустош едновременно ме въодушевяваше и смиряваше.

Преди слънцето да изгрее в тази първа сутрин, вече бях влюбен в равната, мочурлива земя, както се бях влюбил в сухата жега на Египет, и след време я обикнах повече от всяко място на земното кълбо.

Тук уханията бяха толкова силни, че усещаш свежия зелен мирис на листата, уханието на розовите и жълти цветове. И голямата кафява река, която се плиска край мизерния малък Плас д’Арм и миниатюрната му катедрала, хвърли в затъмнение всяка друга прочута река, която бях виждал.

Незабелязан и непредизвикван, аз изследвах разнебитената малка колония с калните й улици, тротоари с перила и мръсни испански войници, които се шляеха около пандиза. Губех се сред опасните крайбрежни бараки, пълни с лодкари, които играеха комар и вдигаха кавги, и прелестни тъмнокожи карибски жени, излизах отново навън, за да мярна безшумния проблясък на мълния, да чуя неясния рев на гръм, да усетя копринената топлина на летния дъжд.

Ниските покриви на малките къщички блестяха на лунната светлина. Лъчите се плъзгаха по железните врати на хубавите къщи в испанския квартал, блещукаха зад завесите от истинска дантела, окачени от вътрешната страна на прясно измити стъклени врати. Обикалях сред грубо скованите малки бунгала, които се простираха до укрепленията, взирах се през прозорците в позлатените мебели и емайлирани късчета богатство и цивилизация, които на това варварско място изглеждаха безценни и префинени и дори тъжни.

От време на време сред калта изникваше видение: истински френски благородник, пременен с белоснежна перука и натруфен редингот, съпругата му — с пание5, и черен роб, който носи чисти чехли за двамата високо над потоците от кал.

Знаех, че съм дошъл в най-изоставения преден пост на Дивата градина и че това е моята земя, и ще остана в Ню Орлиънс, стига Ню Орлиънс да успее да оцелее. Каквито и страдания да ме мъчеха, те трябваме да намаляват на това беззаконно място, а по каквото и да закопнеех, щях да изпитвам още повече наслада, домогна ли се до него.

И през онази първа нощ в този малък зловонен рай имаше мигове, когато се молех въпреки всичките си тайни сили някаква връзка да ме сродява с всеки смъртен. Може би аз не бях екзотичният изгнаник, който си представях, а просто неясният увеличен образ на всяка човешка душа.

Стари истини и древни магии, революции и изобретения, всички те заговорничат, за да ни отвлекат от страстта, която по един или друг начин побеждава всички ни.

И накрая, изнурени от цялата тази сложност, ние мечтаем за онези стародавни времена, когато сме седели на майчиното коляно и всяка целувка е била съвършеният връх на желанието. Какво ли ни остава, освен да търсим прегръдката, която сега трябва да обединява и рая, и ада — наша орис отново, и отново, и отново.