Вампирът Лестат

1

Пролетен дъжд. Дъжд от светлина, който напояваше всяко свежо листо по дървесата на улицата, пропиваше във всяка плочка от паважа, дъждовните капки вплитаха в светлина самата празнота на мрака.

И балът в „Пале Роял“.

Кралят и кралицата пяха там и танцуваха с народа. Интригантски разговори в сенките. Кого ли го е грижа? Кралства се въздигат и пропадат. Само не горете картините в Лувъра, това е всичко.

Отново изгубен сред цяло море от смъртни; свежа кожа и зачервени бузи, планини от напудрени коси върху женските глави, окичени с всякакви галантерийни нелепици, дори и миниатюрни тримачтови кораби, мънички дървета и птиченца. Пейзажи от перли и панделки. Широкоплещести мъже, като петли в сатенени сюртуци, подобни на разперени крила. От лъщенето на диамантите ме боляха очите.

Гласовете понякога докосваха повърхността на кожата ми, смях, ехото на нечестив смях, венци от ослепителни свещи, пяната на музиката се плискаше по стените.

Дъждът нахлуваше през отворените врати.

Миризма на човеци, която нежно подклаждаше глада ми. Бели рамене, бели шии, силни сърца, отмерващи онзи вечен ритъм, толкова много отсенки сред тези голи деца, скрити в богатства, диваци, които се мъчеха под повои от плюшени шнурове, инкрустации и бродерии, с изтормозени крака, обути в обувки с високи токове, и маски като турели около очите им.

Въздухът излиза от едно тяло и бива вдъхван в друго. А музиката, дали тя излиза от едно ухо и влиза в друго, както твърди старата поговорка? Ние вдишваме светлината, вдишваме музиката, вдишваме мига, преминаващ през нас.

Сегиз-тогиз върху мен се спираха погледи, изпълнени с някакво смътно очакване. Бялата ми кожа ги караше да се спират, но защо ли, когато те самите си пускаха кръв от вените, за да поддържат деликатната си бледност? (Нека ти държа таса и после да го изпия!) А очите ми — какво ли бяха сред това море от фалшиви скъпоценности?

Ала шепотът им се приплъзваше около мен. И тези аромати, ах — нито един не бе подобен на другите. И съвсем ясно, сякаш изказани на глас, идваха призиви от смъртни тук и там, усетили какво съм аз, усетили страстта.

На някакъв древен език те приветстваха смъртта, те копнееха за смъртта, когато тя преминаваше през залата. Ала дали наистина знаеха? Не знаеха, разбира се. И аз също не знаех! Това бе съвършеният ужас! И кой съм аз, че да нося тази тайна в себе си, да жадувам да я споделя, да искам да хвана онази стройна жена там и да изсмуча кръвта от сочната плът на малката й закръглена гърда!

Музиката се лееше — човешка музика. Цветовете на залата припламнаха за миг, сякаш всичко щеше да се стопи. Жаждата се изостри. Тя вече не бе само идея. Тя пулсираше във вените ми. Някой щеше да умре. Да бъде изсмукан до капка само след миг. Не мога да понеса тази мисъл, мисълта за онова, което ще се случи, пръстите на гърлото усещат кръвта във вената, усещат как плътта се поддава, как ми се отдава! Къде? Това е моето тяло, това е моята кръв.

Изпрати своята сила, Лестат, като език на влечуго, да се стрелне и да грабне подходящото сърце.

Сочни ръчички, узрели за изстискване, мъжки лица, които, гладко обръснати, блещукат, мускули се напрягат под пръстите ми, нямаш шанс!

И под тази божествена химия, под тази панорама на отричането на разложението, аз виждах костите!

Черепите под тези нелепи перуки, две зейнали дупки, взиращи се иззад повдигнатото ветрило. Зала, пълна с клатещи се скелети в очакване единствено камбаната да забие. Точно както бях видял публиката онази нощ в залата на театъра на Рено, докато изпълнявах ужасилите ги фокуси. Ужасът щеше да сполети всяко второ същество в тази зала.

Трябваше да се махна оттук. Бях допуснал ужасна грешка.

Това тук бе смъртта, и аз не можех да избягам от нея, просто не можех да се измъкна! Бях оплетен сред смъртни същества, сякаш това чудовищно място бе капан за вампири. Стрелнех ли се навън, това щеше да вкара цялата бална зала в паника. Възможно най-предпазливо се запромъквах към отворените врати.

И до далечната стена, на фона на сатен и филигран, с ъгълчето на очите си аз мярнах, сякаш създаден от въображението ми, Арман.

Арман.

И да е имало зов, аз не го бях чул. И да е имало поздрав, не бях го усетил. Той просто ме гледаше — лъчезарно създание, обкичено със скъпоценности и облечено във фестонирани дантели. И това видение бе Пепеляшка, разкрита на бала, Спящата красавица, отваряща очи под преплетените паяжини, помитаща ги само с един замах на топлата си ръка. Чистият тон на въплътената красота ме накара да ахна.

Да, съвършено облекло на смъртен, ала то го правеше да изглежда още по-свръхестествено, лицето му бе твърде ослепително, тъмните му очи — бездънни, и само за частица от мига проблеснаха така, сякаш бяха прозорци към огньовете на ада. И когато гласът му се разнесе, той бе приглушен и почти дразнещ, принуждаваше ме да се съсредоточа, за да го чуя.

Цяла нощ ти търсеше мен — казваше той. — И ето ме, аз те чакам. От самото начало те чакам.

Струва ми се, че още тогава, докато стоях, неспособен да откъсна очи от него, аз усетих, че никога повече в моите години на скиталчества по този свят няма да постигна такова дълбоко прозрение на истинския ужас, който сме ние.

Той изглеждаше сърцераздирателно невинен сред тълпата.

Ала погледнех ли го, аз виждах подземия и чувах ударите на тимпани. Виждах осветени от факли полета, където никога не съм бил, чувах неясни заклинания, усещах по лицето си жежкия полъх на бушуващи пожари. И те, тези видения, не идваха от него. По-скоро сам ги изтръгвах.

И все пак Никола, смъртен или безсмъртен, никога не е бил тъй пленителен. Никога Габриел не бе ме омайвала така.

Боже мили, това е любов! Страст! И всичките ми минали амурни приключения бяха само нейна сянка.

И като че в ромолящия ритъм на мисълта той ми даде да разбера, че съм бил голям глупак, като съм си въобразявал, че няма да бъде така.

Кой може да ни обича, теб и мен, така, както ние можем да се обичаме? — прошепна той и ми се стори, че устните му наистина трепнаха.

Другите го гледаха. Виждах как се носят с комично бавни движения; виждах как погледите им се вперват в него, видях как светлината пада върху него под нов, разкошен ъгъл, когато наклони глава.

Аз вървях към него. Той като че вдигна ръка и ми махна, но не ми махаше, беше се обърнал и видях пред мен фигурата на младо момче, с тесен кръст, изпъчени рамене и високи стегнати прасци под копринените чорапи, момче, което, щом отвори вратата, се обърна и махна отново.

Хрумна ми безумна мисъл.

Вървях след него и ми се струваше, че всички онези неща не са се случили. Нямаше подземие под Гробището на невинните и не той бе онзи древен, страховит злодей. Нищо не ни заплашваше. Ние бяхме сумата на нашите желания и това ни спасяваше. И огромният, невкусен още ужас на собственото ми безсмъртие не се ширеше пред мен, ние плавахме по спокойни морета с познати фарове и бе време да паднем в прегръдките си.

Попаднахме в тъмна стая, уединена и студена. Суетнята на бала бе далече. Той бе стоплен от изпитата кръв и чувах силния глас на сърцето му. Той ме притегли към себе си, а под високите прозорци проблясваха светлините на преминаващите карети и се разнасяха неясни, несекващи звуци, внушаващи сигурност, уют и всичко онова, което бе Париж.

Никога не бях умирал. Светът се раждаше отново. Протегнах ръце и усетих как сърцето му тупти до мен. И аз зовях моя Никола, опитвах се да го предупредя, да му кажа, че всички сме обречени. Животът се изплъзва от нас малко по малко и когато видях ябълковите дървета в овощната градина, окъпани в зелени слънчеви лъчи, ми се стори, че полудявам.

— Не, не, най-скъпи мой — шепнеше ми той. — Няма нищо друго, освен покоя и сладостта, и твоите ръце в моите.

— Знаеш ли, това беше ужасен късмет! — прошепнах внезапно. — Аз съм дявол по неволя. Плача като дете скитниче. Искам да си ида у дома.

Да, да — устните му имаха вкус на кръв, ала не на човешка кръв. Това бе еликсирът, даден ми от Магнус, и аз усетих как се отдръпвам. Този път можех да се измъкна. Получих втори шанс. Колелото бе направило пълен кръг.

Крещях, че няма да пия, няма — а после усетих двете нажежени остриета да се забиват във врата ми и да стигат чак до душата ми.

Не можех да се помръдна. Той ме заливаше, както ме бе залял онази нощ — екстазът, хилядократно по-голям от онзи, когато държах в прегръдките си смъртни. И аз знаех какво правеше той! Той се хранеше от мен! Той ме пресушаваше.

Паднах на колене и усетих, че той ме крепи, кръвта се изливаше от мен с чудовищно упорство и аз не можех да я спра.

— Дявол! — опитах се да изкрещя. Изтласквах думата все по-нагоре и по-нагоре, докато тя се изтръгна от устните ми и вцепенението отпусна крайниците ми. — Дявол! — изревах отново, хванах го замаян и го захвърлих на пода.

След миг вече го бях докопал, отворих с трясък стъклената врата и го повлякох с мен в нощта.

Токовете му стържеха по каменните плочи, лицето му бе въплъщение на яростта. Стиснах дясната му ръка и го разтърсих, главата му се отметна назад и той не можеше нито да види, нито да прецени къде се намира, нито да се залови за нещо, заудрях го с десницата си и го удрях, и го удрях, докато от ушите му, от очите му, от устата му шурна кръв.

Повлякох го през дърветата далече от светлините на двореца. И докато той се мяташе, докато в изблик на сила се мъчеше да се изправи, той изстреля, че ще ме убие, защото сега притежава силата ми. Бил я изпил от мен и обединена с неговата сила, тя щяла да го направи непобедим.

Разярен, аз го стиснах за гърлото, изтиках главата му надолу и наврях лицето му в пътеката под мен. Приклещих го и започнах да го душа, докато кръвта не рукна в мощни изблици от зейналата му уста.

Той би изпищял, ако можеше. Коленете ми се забиха в гърдите му. Вратът му се издуваше под пръстите ми, кръвта шуртеше и се изливаше от него с клокочене, и той въртеше глава на двете страни, очите му се отваряха все по-широко и по-широко, ала не виждаха нищо. И когато го усетих как омеква в ръцете ми, аз го пуснах.

Пак го заудрях, обръщах го насам и натам. А после извадих меча си, за да му отсека главата.

Да живее така, ако може. Да бъде безсмъртен така, ако може. Вдигнах меча, и когато погледнах надолу към него, дъждът плющеше по лицето му, а той ме гледаше като полужив, неспособен да се примоли за милост, неспособен да се помръдне.

Чаках. Исках да ми се примоли. Исках да ми заговори с онзи мощен глас, пълен с лъжи и лукавство, гласът, накарал ме за един чист, ослепителен миг да повярвам, че отново съм жив и свободен, и отново пречистен. Пъклена, непростима лъжа! Лъжа, която никога нямаше да забравя, докато съм жив на тази земя. Исках гневът да ме пренесе през прага на неговия гроб.

Ала от него не идеше нищо.

И в този безмълвен миг на страдания красотата му бавно се възвърна.

Той лежеше на чакълената пътека — пребито дете, само на метри от преминаващите карети, звънтенето на конски подкови, трополенето на дървените колела.

И това пребито дете приютяваше злини и знания, натрупани с векове, и от него не идеха позорни молби, а само тихото и наранено осъзнаване на себе си. Древно, древно зло, очи, видели мрачни векове, които аз единствено сънувам.

Пуснах го, изправих се и прибрах меча си в ножницата.

Направих няколко крачки и рухнах на една мокра каменна пейка.

Далече фигури живо се суетяха около счупения дворцов прозорец.

Ала между нас и онези объркани смъртни се простираше нощта и аз го гледах безучастно как лежи и не помръдва.

Лицето му бе обърнато към мен, ала не нарочно, оплетените му къдри бяха окървавени. Със затворени очи, отпуснал ръка с разтворена длан до себе си, той приличаше на изоставения потомък на времето и свръхестествената случайност, някой нещастен колкото самия мен.

Какво бе сторил, за да се превърне в това, което е? Можеше ли някой толкова млад и толкова отдавна да е разгадавал смисъла на каквото и да било решение, да не говорим за обета да се превърне в това?

Станах и бавно се приближих, застанах над него и се загледах в него и в кръвта, пропила дантелената му риза и оцапала лицето му.

Стори ми се, че той въздъхна, че го чух как издишва.

Не отвори очи и смъртен може би не би забелязал по лицето му никакво изражение. Ала аз усещах страданието му. Усещах колко огромно е то и ми се искаше да не го усещам. За миг разбрах каква пропаст ни дели и каква пропаст зее между неговия опит да надделее над мен и моята простичка самозащита.

Той отчаяно се мъчеше да надвие онова, което не разбираше.

А аз, импулсивно и почти без усилия, го бях пребил.

Цялата ми болка по Никола се завърна; и думите на Габриел, и обвиненията на Никола. Гневът ми бе нищо в сравнение с неговите страдания и отчаяние.

И може би тази бе причината да се наведа и да го вдигна. А може би го направих, защото той притежаваше такава изящна красота и бе тъй объркан. В края на краищата ние бяхме от един и същи род.

Нали е съвсем естествено някой от себеподобните му да го отнесе далече от това място, където смъртните рано или късно щяха да дойдат при него и да го отведат, преплитащ нозе?

Той не ми се съпротивяваше. След малко се изправи на крака. А после тръгна замаян до мен, бях го прегърнал през рамо и го подпирах; и ние се отдалечихме от „Пале Роял“ към улица „Сен Оноре“.

Почти не поглеждах преминаващите покрай нас фигури и накрая видях един познат силует под дърветата, от който не лъхаше усещането за смъртност, и разбрах, че Габриел доста време е стояла там.

Тя се приближи колебливо и безмълвно, по лицето й се изписа потрес, щом видя подгизналата от кръв дантела и раните по бялата кожа, тя протегна ръце, сякаш за да сподели с мен бремето, въпреки че не знаеше как.

Някъде по-нататък в тъмните градини и другите бяха наблизо. Чух ги и после ги видях. И Ники бе там.

Бяха дошли, също като Габриел, явно привлечени отдалече от суматохата или от някакъв неясен призив, който не можех да си представя, и просто гледаха и чакаха, докато ние се отдалечавахме.

2

Отведохме го с нас в конюшнята и там го качих върху кобилата си.

Ала той сякаш щеше всеки миг да падне, затова се яхнах зад него и тримата препуснахме.

Докато пътувахме през полето, се чудех какво да правя. Питах се какво ли означава да го заведа в леговището си. Габриел с нищо не възрази. От време на време го попоглеждаше през рамо. Откъм него не долавях нищо, той седеше пред мен, дребен и вглъбен в себе си, лек като дете, ала не бе дете.

Несъмнено той винаги бе знаел къде се намира кулата, ала дали решетките й не го бяха пуснали да влезе? Сега възнамерявах да го въведа вътре. И защо Габриел не ми казваше нищо? Това бе желаната от нас среща, очаквана от нас, но несъмнено тя знаеше какво е извършил той преди малко.

Когато най-сетне слязохме от кобилата, той тръгна пред мен и ме изчака да стигна до портата. Бях извадил железния ключ за катинара и го разглеждах, и се питах какви ли обещания се изискват от подобно чудовище, преди да му отвориш портата си. Дали древните закони на гостоприемството имаха някакво значение за създанията на нощта?

Очите му бяха големи и кафяви, изпълнени с поражение. Изглеждаха сънени. Той дълго и мълчаливо ме гледа, а после посегна с лявата си ръка и пръстите му се сключиха около железния прът в средата на портата.

Гледах безпомощно как със силно стържене портата започна да се изтръгва от камъка. Но той спря, доволен само да поизкриви малко железния прът. Беше се изяснил. Той би могъл да влезе в кулата, когато си поиска.

Огледах изкривения от него железен прът. Аз бях го пребил. Способен ли бях на това, което той бе извършил току-що? Не знаех. А щом бях неспособен да преценя собствените си сили, как ли можех да преценя неговите?

— Ела — подкани го Габриел малко нетърпеливо и го поведе надолу по стълбите към криптата в подземието.

Тук бе студено, както винаги — и полъх от свежия пролетен въздух не докосваше това място. Тя накладе голям огън в старата камина, а аз запалих свещите. Той седеше на каменната пейка и ни гледаше. Забелязах, че огънят го сгря, тялото му като че стана малко по-едро, той вдишваше топлината.

Когато се огледа, той сякаш попиваше светлината. Погледът му бе ясен.

Невъзможно е да надцениш влиянието на топлината и светлината върху вампирите. Ала старото сборище се бе отрекло и от двете.

Седнах на друга пейка и оставих погледа си да обикаля из просторната зала, също като неговия.

През цялото това време Габриел стоеше права. Сега тя се приближи до него. Бе извадила кърпичка и я допря до лицето му.

Той я погледна така, както гледаше огъня, свещите и сенките, които скачаха по сводестия таван. Това като че привличаше интереса му, както нищо друго.

А мен ме полазиха тръпки, когато забелязах, че раните по лицето му бяха почти заздравели! Костите отново бяха цели, формата на лицето му — напълно възстановена, изглеждаше само поизнурен от загубата на кръв.

Сърцето ми се поразтвори против волята ми, също както горе върху стената, когато чух гласа му.

Само преди час си мислех за болката в двореца, когато лъжата рухна, щом зъбите се забиха във врата ми.

Мразех го.

Ала не можех да откъсна очи от него. Габриел се бе сресала за него. Тя хвана ръцете му и избърса кръвта от тях. И докато я бършеше, той изглеждаше безпомощен. А нейното изражение не бе на ангел помощник, а по-скоро на любопитство, на желание да е край него, да го докосва и оглежда. Те се спогледаха на трепкащата светлина.

Той се поприведе, очите му потъмняха и станаха страшно изразителни, щом се обърнаха към решетката на камината. Ако не беше кръвта по дантеленото му жабо, щеше да прилича на човек. Би могъл…

— Какво ще правиш сега? — попитах. Говорех на глас, та Габриел да е наясно. — Ще останеш ли в Париж и ще оставиш ли Елени и другите да продължат?

От него — никакъв отговор. Той оглеждаше мен, оглеждаше каменните пейки, саркофазите. Три саркофага.

— Ти несъмнено знаеш с какво се занимават те — продължих. — Ще напуснеш ли Париж, или ще останеш?

Струваше ми се, че на него му се искаше отново да ми изясни величината на онова, което бях сторил на него и на другите, ала това отмина. За миг лицето му се покруси. Лице на победен, топло и изпълнено с човешко нещастие. На колко ли години е той, запитах се. Колко ли отдавна е бил човек, който е изглеждал така?

Той ме чу. Ала не ми даде отговор. Погледна застаналата до огъня Габриел, после мен. И мълчаливо изрече: Обичай ме. Ти разруши всичко! Но обикнеш ли ме, всичко може да се възстанови с нов облик. Обичай ме.

Ала тази безмълвна молба притежаваше такова красноречие, че не мога да го изкажа с думи.

— Какво да сторя, за да те накарам да ме обикнеш? — прошепна той. — Какво да ти дам? Познанието за всичко, което съм видял, тайните на нашите сили, мистерията на това, което съм?

Да отговоря ми се струваше богохулство. И също както върху стената, аз открих, че съм готов да се разплача. Въпреки цялата чистота на безмълвните му послания, гласът придаваше прелестно звучене на чувствата му, когато той ги изричаше.

Помислих си, също както в катедралата „Света Богородица“, че той говореше, както сигурно говорят ангелите, ако съществуваха.

Но тази несвързана мисъл, тази лъкатушна мисъл, фактът, че той сега бе до мен ме накараха да се отърся от унеса. Той ме обгръщаше с ръка и притискаше чело до лицето ми. Отново ме призова — не пищната, туптяща съблазън от „Пале Роял“, а с гласа, който ми бе пял от далечината, и ми казваше, че има неща, които ние двамата щяхме да познаем и разберем, както смъртните никога не биха могли. Казваше ми, че ако му се открия и му дам своята сила и своите тайни, и той ще ми даде своите. Обзет от порив, той се опитал да ме унищожи и след като не успял, ме обикнал още повече.

Това бе примамлива мисъл. Ала усещах опасност. Неканени, прозвучаха думите „Пази се!“

Не зная какво виждаше и чуваше Габриел. Не зная какво чувстваше.

Инстинктивно избягвах погледа й. Нищо на света не желаех повече в този миг от това да погледна право в него и да го разбера и все пак знаех, че не бива. Отново видях костите под Гробището на невинните, трепкащите адски огньове, които ми се привиждаха в „Пале Роял“. Всичките дантели и кадифе на осемнайсети век не можеха да му придадат човешко лице.

Не можех да скрия това от него и страдах, че ми е невъзможно да го обясня на Габриел. И ужасната тишина между мен и Габриел в този миг бе непоносима.

С него можех да разговарям. Да, с него можех да мечтая. Някаква почтителност и ужас в мен ме накараха да простра ръце и да го прегърна, притиснах го до себе си, борех се със смущението и страстта.

— Да напусна Париж, да — прошепна той. — Но вземи ме със себе си. Вече не зная как да съществувам тук. Препъвам се сред карнавал на ужаса. Моля те…

И се чух да произнасям:

— Не.

— Никаква стойност ли нямам за теб? — попита той. Обърна се към Габриел. Лицето й бе изкривено от болка, и все пак тя го гледаше. Не можех да узная какво ставаше в душата й, и за моя скръб разбрах, че той й говори и ме изключва. Какъв ли бе нейният отговор?

Но сега той умоляваше и двама ни.

— Ти нищо ли освен себе си не би могъл да уважаваш?

— Тази вечер можех да те унищожа — рекох. — Точно уважението ми попречи.

— Не! — той тръсна глава толкова по човешки, че беше стряскащо. — Това ти никога не би успял да сториш.

Усмихнах се. Сигурно беше вярно. Но ние го погубвахме напълно по друг начин.

— Да — призна той. — Вярно е. Вие ме погубвате. Помогнете ми — прошепна. — Дайте ми само няколко кратки години от цялата вечност пред вас двамата. Умолявам ви. Друго не искам.

— Не — повторих.

Той седеше само на педя от мен на пейката и ме гледаше. Ала пред очите ми отново изникна ужасното зрелище — лицето му се стесни и потъмня, и хлътна навътре от ярост. Сякаш той бе невеществен и само волята го крепеше здрав и хубав. И когато потокът на волята му секваше, той се разтапяше като восъчна кукла.

Но също както и преди, той се съвзе почти мигновено. Халюцинацията отмина.

Той се изправи и се заотдръпва от мен, и застана пред камината.

Волята, която се излъчваше от него, бе осезаема. Очите му сякаш не му принадлежаха — нито на него, нито на каквото и да било по земята. А пламтящият зад него огън очертаваше призрачен ореол около главата му.

— Проклинам те! — прошепна той.

Усетих как ме обля страх.

— Проклинам те! — повтори той и се приближи. — Обичай смъртни тогава и живей, както живя досега, безразсъдно, с жажда за всичко и любов към всичко, но ще дойде време, когато само любовта на себеподобните ще може да те спаси! — той погледна Габриел. — И не говоря за деца като нея!

Думите му бяха толкова силни, че не можех да скрия въздействието им върху мен. Осъзнах, че ставам от пейката и се отдръпвам по-далеч от него и към Габриел.

— Аз не идвам при теб с празни ръце! — настоя той и нарочно смекчи гласа си. — Не идвам да се моля, без да имам какво да дам. Погледни ме. Кажи ми, че нямаш нужда от онова, което виждаш в мен — някой, който притежава силата да те преведе през предстоящите изпитания!

Погледът му се стрелна към Габриел и за миг той влезе в мислена връзка с нея, и аз видях как тя се скова и разтрепери.

— Остави я! — заповядах.

— Ти не знаеш какво й говоря аз — отвърна той хладно. — Не се опитвам да й сторя зло. Но с вашата любов към смъртните какво сторихте досега?

Щеше да каже нещо ужасно, ако не бях го спрял, нещо, за да нарани мен или Габриел. Знаеше всичко за случилото се с Ники. Знаех, че той знае. Ако някъде дълбоко в душата си желаех гибелта на Ники, той щеше да знае и това! Защо го бях пуснал да влезе? Защо не бях разбрал на какво е способен?

— О, но тя винаги е пародия, не разбираш ли? — произнесе той със същата нежност. — Всеки път смъртта и пробуждането ще разрушават духа на смъртния, и този ще те мрази, че си му отнел живота, друг ще се впуска в презрените от тебе крайности. Трети ще се пробуди безумен и ще беснее, четвърти ще се превърне в чудовище извън твоята власт. Един ще завижда, че го превъзхождаш, друг ще те изключва от мислите си — и тук той отново стрелна с очи Габриел и се подсмихна. — И воалът неизменно ще пада между вас. Създай цял легион. Ще бъдеш сам — винаги, за вечни времена!

— Не желая да слушам. Това не значи нищо!

Лицето на Габриел бе претърпяло някаква уродлива промяна. Сега тя се взираше в него с омраза, бях сигурен.

Той издаде онзи тих, скръбен звук — смях, който изобщо не е смях.

— Любовници с човешко лице! — подигра ми се. — Не виждаш ли грешката си? Другият те мрази извън всякакви мислими граници, а тя… та нея кръвта на мрака я направи още по-студена, не е ли вярно? Но дори и за нея, колкото и силна да е, ще дойдат мигове, когато ще се плаши от безсмъртието, и кого ще обвинява тя за стореното с нея?

— Ти си глупак! — прошепна Габриел.

— Ти се опита да опазиш цигуларя от това. Но нея никога не си пазил.

— Не говори повече! — отвърнах. — Караш ме да те намразя! Това ли искаш?

— Но аз говоря истината, и ти го знаеш. А онова, което никога не ще познаеш, всеки един от вас няма да познае, е омразата и негодуванието на другия в пълна дълбочина. Или страданието. Или любовта.

Той млъкна. Не можех да кажа нищо. Той постъпваше тъкмо както аз се боях, че ще постъпи, и не знаех как да се защитя.

— Ако сега ме изоставите с нея — продължи той — ти пак ще повториш грешката. Никола ти никога не си го притежавал. А тя вече се пита как ли някога ще се освободи от теб. Но за разлика от нея ти не понасяш самотата.

Не можех да отговоря. Очите на Габриел се смалиха, устата й доби още по-жесток израз.

— И ще дойде време, когато ще потърсиш други смъртни, отново с надеждата, че Мрачната магия ще ти донесе любовта, за която копнееш. И с тези новоосакатени и непредвидими деца ще се опиташ да градиш своите цитадели срещу времето. Ала те ще са затвори, които ще издържат по половин век. Предупреждавам те. Само с могъщи и мъдри като теб може да се изгради истинска цитадела срещу времето.

За миг той ми се стори далечен, неописуемо прекрасен в сиянието на огъня, тъмнокестенявите кичури на косата му едва докосваха гладкото чело, устните му се разтвориха в блажена усмивка.

— Щом не можем да живеем според старите обичаи, не можем ли да имаме един друг? — попита той, и сега гласът му отново бе призивен. — Кой друг може да разбере страданията ти? Кой друг знае какво се е въртяло в ума ти в онази нощ, когато излезе на сцената на своя малък театър и уплаши всички, които обичаше?

— Не говори за това! — прошепнах, но вече омеквах, погледът му, гласът му ме унасяха. Много близо бе екстазът, обзел ме онази нощ върху стената. С цялата си воля призовах Габриел.

— Кой разбира какво минаваше през ума ти, когато моите следовници изменници, лудеейки на музиката на твоя безценен цигулар, измислиха отвратителното си булевардно театърче?

Мълчах.

— Театърът на вампирите! — устните му се изпънаха в най-тъжната усмивка. — Тя не разбира ли каква ирония, каква жестокост се съдържа в това? Тя знае ли какво беше, когато ти излизаше на тази сцена като младеж и чуваше как публиката крещи в твоя чест? Когато времето бе твой приятел, а не твой враг, както сега? Когато зад кулисите ти простираше ръце и твоите любими смъртни идваха при теб, твоето малко семейство, и се притискаха до теб…

— Спри, моля те! Моля те да спреш!

— Някой знае ли колко е голяма душата ти?

Вещерство. Дали някога е било прилагано по-умело? И какво казваше той всъщност отвъд този леещ се поток от красиви думи? Ела при мен и аз ще бъда слънцето, около което кръжиш в орбита, и моите лъчи ще оголят тайните помежду ни, и аз, който притежавам магии и умения, за които ти нямаш ни най-малко понятие, ще властвам над теб, ще те притежавам и ще те погубя!

— Попитах те вече — казах. — Какво искаш? Какво искаш точно?

— Теб! — отвърна той. — Теб и нея! Да станем трима на този кръстопът!

Не да ти се предадем?

Поклатих глава. И забелязах у Габриел същата предпазливост и отдръпване.

Той не се сърдеше — сега нямаше злоба. Ала той отново повтори със същия примамлив глас:

— Проклинам ви! — и на мен ми прозвуча така, сякаш рецитираше. — Аз ти се предложих в мига, в който ти надделя над мен. Спомни си това, когато твоите деца на мрака те нападнат, когато въстанат срещу теб. Спомни си за мен.

Бях потресен, дори по-потресен отколкото след тъжния, ужасен край с Никола в театъра на Рено. В подземието под Гробището на невинните и за миг не бях познал страха. Ала в тази стая той ме обзе от мига, в който влязохме.

И в него отново забушува гняв, толкова ужасен, че той не можеше да го овладее.

Гледах го как свежда глава и се извръща. Стана мъничък, лек и притисна ръце до гърдите си, застанал пред огъня, мислеше си как да ме сплаши и нарани и аз чувах заплахите му, макар и неизречени.

Ала нещо за частица от секундата помрачи яснотата на погледа ми. Може би трепкането на пламъка на свещ. Може би примигването на окото ми. Каквото и да бе, той изчезна. Или се опита да изчезне и го видях как отскача от огъня, огромна тъмна резка.

— Не! — извиках, хвърлих се към нещо, което не виждах и се вкопчих в него, отново от плът и кръв.

Той само се бе дръпнал много бързо, а аз скочих още по-бързо и стояхме лице в лице на вратата на криптата, и отново произнесох единствената сричка — „не“, и не го пусках да си отиде.

— Не, не можем да се разделим така. Не може да се разделим с омраза, не можем! — и волята ми внезапно рухна, и аз го прегърнах и се притиснах към него тъй силно, че той не можеше да се изтръгне от прегръдката ми и дори да помръдне.

Не ме интересуваше какво е той, какво е сторил в онзи обречен миг, когато ме излъга и дори се опита да надделее над мен, не ме интересуваше, че вече не съм смъртен и никога вече няма да бъда.

Исках само той да остане. Исках да бъда с него, такъв, какъвто е, и всичко изговорено от него бе вярно. Ала никога не можеше да бъде така, както той желаеше. Нямаше да му позволим да наложи волята си над нас. Нямаше да откъсне от мен Габриел.

И все пак се питах, дали той самият наистина разбираше какво иска от нас? Възможно ли бе да вярва в невинните думи, които изговаряше?

Безмълвно, без да поискам съгласието му, аз го поведох обратно към пейката до камината. Отново усещах опасност, ужасна опасност. Но това нямаше значение. Сега той трябваше да остане тук, с нас.

Габриел си мърмореше нещо. Разхождаше се напред-назад, мантията й бе увиснала на едното й рамо и като че напълно бе забравила, че и ние сме там.

Арман я гледаше, и когато се обърна към него внезапно и неочаквано, тя заговори на глас.

— Ти идваш при него и му казваш: „Вземи ме със себе си“, „Обичай ме“. Казваш и намекваш за някакви върховни знания и тайни, ала досега нищо не сме видели от тебе, освен лъжи.

— Показах ви силата си, за да разберете — пошушна тихо той.

— Не, ти правеше фокуси с твоите знания — отвърна тя. — Показваше картинки. И то много детински картинки. Подмамваш Лестат в двореца с най-разкошни илюзии, само за да го нападнеш. А тук, докато си почиваме от борбата, какво правиш ти? Опитваш се да посееш раздор между нас…

— Да, преди бяха илюзии, признавам — отвърна той. — Но онова, което казах тук, е истина. Ти вече презираш сина си заради неговата любов към смъртните, нуждата му вечно да бъде близо до тях, отстъпчивостта му пред цигуларя. Ти знаеше, че Мрачната магия ще го лиши от разум, и че накрая ще го погуби. Точно ти от всички Деца на мрака копнееш за свободата си. Това от мен не можеш да го скриеш.

— Ах, колко си простодушен! — възкликна тя. — Гледаш, ала не виждаш. Колко години си живял като смъртен? Помниш ли нещо от тях? Онова, което си видял, не е цялата страст, която изпитвам към сина си. Обичам го така, както никога не съм обичала никое друго същество в мирозданието. В моята самота, синът ми е всичко за мен. Как така не можеш да разтълкуваш видяното?

— Ти не можеш да го разтълкуваш — отвърна той, все така меко. — Ако някога си чувствала истински копнеж по някой друг, щеше да знаеш, че чувствата ти към твоя син са нищо.

— Безполезно е да говориш така — обадих се аз.

— Не — заяви му тя без ни най-малко колебание. — Със сина ми сме свързани от много повече от едно неща. За петдесет години живот не познавам друг, силен колкото мен, освен него. А онова, което ни разделя, винаги можем да преодолеем. Но как да те приемем като един от нас, когато ти използваш дървата, за да опожаряваш! Ала ме разбери по-широко: какво от себе си можеш да ни дадеш, та да го поискаме?

— Моите напътствия са ви нужни — отвърна той. — Вие сте едва в началото на приключението си, и нямате вяра, която да ви крепи. Не можете да живеете без напътствия…

— Милиони живеят без вяра и без напътствия. Ти си този, който не може да живее без тях — рече тя.

От него се долавяше болка. Страдание.

Но тя продължи с нетрепващ глас, толкова безизразно, сякаш произнасяше монолог:

— Аз имам въпроси. Има неща, които трябва да знам. Не мога да живея, без да ме крепи някаква философия, но това няма нищо общо със старите вярвания в богове и дяволи — тя отново закрачи из стаята и докато говореше, го поглеждаше. — Искам да знам например защо съществува красотата, защо природата продължава да я изобретява и каква е връзката между живота на едно дърво и красотата му, какво свързва самото съществуване на морето или на гръмотевичната буря с чувствата, които те ни вдъхват? Ако Бог не съществува, ако всички тези неща не са обединени от една метафорична система, то защо те съхраняват за нас подобна символична сила? Лестат нарича това Дивата градина, но за мен това не е достатъчно. И трябва да призная, че това, това маниакално любопитство, или наречете го както щете, ме отвежда далеч от моите човешки жертви. Отвежда ме в открито поле, далече от човешките творения. И може би ще ме отведе далеч и от сина ми, попаднал под магията на всичко човешко.

Тя отиде при него — сега нищо в държанието й не загатваше, че е жена, присви очи и се взря в лицето му.

— Но това е фенерът, който осветява за мен Дяволския път — обясни тя. — А какъв фенер го е осветявал за теб, докато си пътувал по него? Какво си научил в действителност, освен кланянето на дявола и суеверията? Какво знаеш за нас и за това как сме възникнали? Дай ни всичко това, и то може да се окаже ценно. Но пък може и нищо да не струва.

Той бе загубил дар слово. Не притежаваше такава изкусност, че да може да прикрие смайването си.

Гледаше я, обзет от невинен смут. После стана и се приплъзна — очевидно се опитваше да избяга от нея, смазан дух, вперил безизразен поглед пред себе си.

Падна тишина. И за миг усетих някаква странна нужда да го закрилям. Тя бе изказала без всякакви украси истината за онова, което я интересуваше, какъвто беше обичаят й откакто се помнех, и, както винаги, в това имаше нещо ужасно непочтително. Тя говореше за онова, което е важно за нея, без да се замисли какво бе сполетяло него.

Ела да минем на друго равнище, бе му казала тя, на моето равнище. И той бе унизен, в безизходица. Безпомощността му достигаше до тревожна степен. Той не можеше да се окопити от нападението й.

Обърна се и отново тръгна към пейките, като че искаше да седне, после зави към саркофазите, а после — към стената. Сякаш тези твърди повърхности го отблъскваха, сякаш първо волята му се сблъскваше с тях в невидимо поле и ударите го подмятаха насам-натам.

Излезе от стаята на тясното каменно стълбище, зави и се върна.

Бе заключил в себе си своите мисли или, още по-лошо, нямаше никакви мисли!

Само преобръщащи се образи на онова, което виждаше пред очите си, прости материални неща, които се взираха в него — обкованата с желязо врата, свещите, огънят. Пълна пресъздадена картина на парижките улици, търговците и уличните вестникопродавци, кабриолетите, примесващият се звук на оркестър, ужасна бъркотия от думи и фрази от книгите, които съвсем наскоро бе прочел.

Не можех да понеса това, но Габриел ми посочи строго да си остана на мястото.

Нещо се надигаше в криптата. Нещо се случваше в самия въздух.

Нещо се бе променило дори в топенето на свещите, в пукота на огъня и езиците му, които ближеха почернелите камъни отзад, и в топуркането на плъховете долу в килиите на мъртъвците.

Арман стоеше на сводестата врата и като че бяха изминали часове, въпреки че не бе така, и Габриел беше далече, далече в ъгъла на стаята, лицето й бе спокойно и съсредоточено, очите — присвити и сияйни.

Арман щеше да ни разказва, но нямаше да дава обяснения. Онова, което щеше да каже, дори нямаше посока и сякаш го бяхме разрязали и образите бликаха от него като кръв.

Арман беше само едно младо момче на вратата, стиснало лактите си. И разбрах какво чувствам. Чувствах чудовищна близост с друго същество, близост, пред която дори и миговете на екстаз от убийството изглеждаха приглушени и овладени. Той се бе открил и вече не можеше да удържи ослепителният поток от картини, които караха предишния му беззвучен глас да изглежда тъничък, лиричен и престорен.

Това ли бе опасността от самото начало, която будеше страха ми? Щом я осъзнах, й се отдадох и ми се струваше, че всички големи уроци в живота си съм научил чрез отхвърляне на страха. Страхът отново пропукваше черупката около мен, за да поникне друг живот.

Никога, никога за цялото ми съществуване, смъртно и безсмъртно, не съм бил заплашван от такава близост.

3

Стаята бе изчезнала. Стените ги нямаше.

Насам препускаха конници. Облаци се трупат на хоризонта. После — писъци на ужас. И дете с кестенява коса, облечено в груби селски дрехи, което тича ли тича, и ордата на конниците се разбесува, хванаха детето и то се бореше и риташе, и го метнаха връз седлото на един конник, който го отнесе отвъд края на света. Арман бе това дете.

И това бяха южните степи на Русия, ала Арман не знаеше, че е Русия. Той познаваше Майка и Татко, и Църквата, и Бога и Сатаната, но дори не знаеше как се нарича домът му и как се нарича езикът му, нито че отнеслите го конници са татари и че никога вече няма да види нищо от онова, което е познавал и обичал.

Мрак, люшкането на кораба по вълните и безкрайното му повръщане. Сред страха и вцепеняващото отчаяние изплува огромно и блестящо множество от невъзможни сгради — Константинопол от последните дни на Византийската империя, с неговите фантастични тълпи и пазари за роби. Заплашителното бръщолевене на чужди езици, заплахи на понятния за всички език на жестовете и навсякъде край него — врагове, които той не можеше ни да различи, ни да умилостиви, ни да избяга от тях.

Години и години щяха да минат, повече, отколкото трае животът на смъртните, преди Арман да се върне към този страшен момент и да им даде имена и история — на византийските дворцови служители, които щяха да го кастрират, и на ислямските пазачи на харема, които щяха да направят същото, и на гордите воини мамелюци от Египет, които щяха да го отведат със себе си в Кайро, стига да бе по-силен и по-русоляв, и лъчезарните венецианци с тяхната мека реч с клинове и кадифени жакети, най-ослепителни от всички, християни също като него, които обаче се смееха весело помежду си, докато го оглеждаха, а той стоеше ням и неспособен да отговаря, да се моли, дори да се надява.

Видях морето пред него, ширналата се развълнувана синева на Егейско и на Адриатическо море, и отново гаденето в трюма и тържествената му клетва да не оживее.

А после — величествените мавритански дворци на Венеция, които се издигаха над бляскавата повърхност на лагуната и домът, в който го отведоха, с неговите десетки и десетки тайни стаички, небесната светлина, която мяркаше само през прозорци с решетки и другите момчета, които му говореха на онзи мек странен език, венецианския, и заплахите и придумванията, и как бе убеждаван, въпреки всичкия си страх и суеверия, да извършва грехове с безкрайно шествие от непознати сред този пейзаж от мрамор и факли, и всяка стая откриваше нова жива картина на нежността, която се предава на все същия ритуал, и необяснимо, и в крайна сметка жестоко желание.

И най-сетне, една нощ, когато много дни наред той бе отказвал да се подчини и беше гладен и изранен, и вече не искаше да разговаря с никого, отново го избутаха през онази врата, както си беше мръсен и ослепял от тъмното в стаята, в която го държаха заключен, и създанието, което чакаше да го получи — високият, облечен в червено кадифе, с тънко и лъчезарно лице, го докосна толкова нежно с хладните си пръсти, че той, полусънен, не се разплака, когато видя как монетите преминаха от едни ръце в други. Но парите бяха много. Твърде много. Продаваха го. А лицето бе толкова гладко, че приличаше на маска.

В последния миг закрещя. Започна да се кълне, че ще се подчинява, че повече няма да се противи. Ще му кажат ли къде го отвеждат, той няма повече да бъде непокорен, моля ви, моля ви! Но докато го дърпаха надолу по стълбите към влажния мирис на водата, той отново усети докосването на силните, изящни пръсти на новия си господар, а върху шията си — хладни, нежни устни, които никога, никога не биха го наранили, и първата смъртоносна, неустоима целувка.

С любов и с любов, и с любов бе преизпълнена вампирската целувка. Тя окъпа Арман, пречисти го — това е всичко! — и го качиха на гондолата, и гондолата запълзя като огромен злокобен бръмбар по тесния проток към каналите под друга къща.

Опиянен от наслада. Опиянен от копринените бели ръце, които приглаждаха назад косата му и гласът, който го наричаше красавец; от лицето, което в прочувствени мигове преливаше от изразителност, само за да премине в покой и да стане тъй ведро и ослепително, сякаш бе изваяно от алабастър и скъпоценни камъни. Беше като езерце с води, огрени от луната. Докоснеш ли го само с върха на пръста, и целият живот изплуваше на повърхността, само за да се разтвори отново в покоя.

Опиянен в светлината на утрото, от спомена за онези целувки, той сам отваря една врата след друга и вижда книги, карти и статуи от гранит и мрамор, другите чираци го намират и търпеливо го въвеждат в работата — оставят го да гледа как стриват ярките пигменти, учат го да смесва чистия цвят с жълтък от яйце и как да полага лак от яйчен жълтък върху дъските, и го качваха горе на скелето, където те полагаха внимателни мазки по краищата на огромно изображение на слънце и облаци, показваха му онези великолепни лица и ръце, и ангелски крила, които само четката на Майстора докосваше.

Опиянен, той седеше с тях на дългата маса и се тъпчеше с вкусните ястия, каквито не бе вкусвал досега, и се наливаше с вино, което никога не свършваше.

И най-сетне заспа, за да се събуди в онзи здрачен миг, когато господарят застана до огромното му легло, великолепен като въображаем образ в червените си кадифени одежди, гъстата му бяла коса блещукаше на светлината на лампите, а кобалтовосините му очи искряха от простичко щастие. Смъртоносната целувка.

— Ах, да, никога да не се разделям с теб, да… не се боя!

— Скоро, мили мой, скоро наистина ще се съединим.

Факли пламтяха из цялата къща. Майсторът, покачен на скелето, с четка в ръка:

— Застани там, на светло, и не мърдай.

Часове и часове наред, замръзнал неподвижно в една и съща поза, и после, призори, видя там своето подобие, изрисувано с бои — лицето на ангел, господарят се усмихваше, докато вървеше надолу по безкрайния коридор…

— Не, господарю, не ме изоставяй, позволи ми да остана с теб, не си отивай…

Отново бе ден и джобовете му бяха пълни с пари, истинско злато, и великолепието на Венеция с нейните тъмнозелени водни пътища, дворци, оградени със зидове, и другите чираци, които вървят, хванати с него ръка за ръка, и свежият въздух, и синьото небе над Пиаца Сан Марко, сякаш сбъднат сън от детството, и отново дворецът по здрач, и господарят идва. Майсторът, приведен над по-малка дъсчица, с четка работи все по-бързо и по-бързо, а чираците гледат, едновременно ужасени и запленени, господарят вдига очи и го вижда, оставя четката и го извежда от огромното студио, докато другите се трудят до полунощ, лицето му в ръцете на господаря и после отново сами в спалнята, онази тайна целувка, за която не биваше да казва никога на никого.

Две години? Три? Няма думи, които да пресъздадат и обхванат великолепието на онези времена — флотилиите, отплаващи на война от пристанището, химните, издигащи се пред онези византийски олтари, представления на Страстите Христови и мираклите, разигравани на сцената в църкви и на пиацата, с портите на ада и лудуващите дяволи, и бляскавите мозайки по стените на Сан Марко, Сан Заниполо и Двореца на дожите, и художниците, които обикаляха тези улици — Джамбоно, Учело, Виварини и Белини; и безкрайните празници и шествия, и винаги по малките часове в огромните, осветени от факли стаи на палацото, сам с господаря, докато другите спяха заключени и не можеха да ги обезпокоят. Четката на Майстора, стрелкаща се по дъската, сякаш не създава картината, а я открива — слънце, небе и море, които се простираха под балдахина на ангелски криле.

И онези ужасни и неизбежни моменти, когато господарят се изправяше с крясък, разхвърляше гърненцата с боя във всички посоки, стискаше очите си, сякаш щеше да ги извади от орбитите.

— Защо не мога да виждам? Защо не мога да виждам по-добре от смъртните?

Вкопчен здраво в господаря. В очакване на възторга от целувката. Мрачна тайна, премълчавана тайна. Господарят, който се измъква през вратата пред зори.

— Нека и аз дойда с теб, господарю.

— Скоро, мили мой, любов моя, малък мой, когато достатъчно укрепнеш и израснеш, и вече нямаш ни един недостатък. Сега върви и вкуси всички наслади, които те чакат, люби се с жена, люби се и с мъже в нощите, които идат. Забрави горчилката, която си познал в бордея, и вкуси тези неща, докато още има време.

И рядко нощта свършваше, без тази фигура да се завърне отново току преди изгрев-слънце, този път зачервена и топла, и тя се навеждаше да му даде прегръдката, която щеше да го крепи в часовете на деня чак до следващата смъртоносна целувка по здрач.

Той се научи да пише и чете. Разнасяше картините до местата, за които бяха предназначени — църквите и параклисите на големи дворци, вземаше парите и се пазареше за пигментите и маслата. Гълчеше прислугата, когато леглата не бяха оправени и ястията — сготвени. И, обичан от чираците, той ги изпращаше на нова служба разплакани, когато завършваха обучението си. Четеше поезия на господаря, докато той рисуваше, и се научи да свири на лютня и да пее песни.

И в онези тъжни моменти, когато господарят напускаше Венеция за много нощи, той управляваше в негово отсъствие и криеше страданието си от другите, и знаеше, че то ще се свърши едва със завръщането на господаря.

Най-сетне една нощ, в малките часове, когато дори Венеция спеше…

— Дойде времето, прекрасни, ти да дойдеш при мен и да станеш като мен. Това ли желаеш?

— Да.

— Вечно да се храниш — като мен — от кръвта на злодеите и да пазиш тези тайни чак до края на света.

— Давам обета, предавам се, аз желая… да бъда с теб, господарю мой, винаги, ти си създателят на всичко, което съм аз. Никога не съм имал по-страстно желание.

Четката на господаря посочва картината, която достига до тавана над етажите на скелето.

— Това е единственото слънце, което някога ще видиш вече. Но хилядолетни нощи ще са твои, за да виждаш светлината такава, каквато никой смъртен не я е виждал, да я открадваш от далечни звезди, сякаш си Прометей, безкрайна илюминация, чрез която ще разбереш всичко на света.

Колко ли месеца изминаха после? Замаян от могъществото на Мрачния дар.

Този нощен живот на съвместно бродене по улички и канали — в единство с опасностите на мрака и вече без страх от него, и стародавния екстаз от убийството — но никога, никога на невинни души. Не, винаги злодеи, проникване в мислите, докато не се разкрие Тифон братоубиецът, и после — изпиването на злото от смъртната жертва и превръщането му в екстаз, господарят му показваше пътя, споделеният пир.

И картината после, самотните часове, прекарани с чудото на новото умение, четката понякога сякаш сама се движеше по емайлираната повърхност, и двамата рисуваха яростно триптиха, и смъртните чираци, заспали сред гърненцата с боя и винените бутилки, и единствената мистерия, която нарушаваше покоя — мистерията, че господарят, също както в миналото, е длъжен понякога да заминава от Венеция на пътешествие, което се струваше безкрайно на изоставените от него.

Още по-ужасна бе сега раздялата. Да ловува самотен, без господаря, да ляга сам в дълбокото подземие след лова и да чака. Да не чува звънливия смях на господаря и туптенето на господарското сърце.

— Но къде заминаваш? Защо не мога да замина с теб? — питаше умолително Арман. Не споделяха ли тайната? Защо не му даваха обяснение за тази мистерия?

— Не, прелест моя, ти не си готов за това бреме. Засега всичко трябва да остане такова, каквото е било хиляда години, само мое. Някой ден ще ми помогнеш в онова, което съм длъжен да върша, но едва когато си готов за знанието, когато си показал, че искрено желаеш да добиеш знание, и когато набереш достатъчно сила, та никой да не може никога да отнеме знанието от теб против волята ти. Дотогава, разбери, аз нямам друг избор, освен да те оставям. Аз заминавам да се грижа за Онези, които трябва да бъдат пазени, както винаги е било.

Онези, които трябва да бъдат пазени.

Арман размишляваше за това, то го плашеше. Ала най-лошо от всичко бе, че това му отнемаше господаря, и той се научи да не се страхува от това едва след като господарят се бе завръщал при него отново и отново.

— Онези, които трябва да бъдат пазени, са потънали в покой или в мълчание — казваше той и сваляше червеното кадифено наметало от раменете си. — Повече от това може и никога да не узнаем.

И отново тръгваха двамата с господаря да пируват, да преследват злодея по алеите на Венеция.

Колко дълго би могло да продължи това? Колкото живота на един смъртен? Колкото сто живота на смъртни?

И половин година не бе изминала в това мрачно блаженство, когато господарят се изправи над ковчега му в дълбокото подземие, току над водата, и рече:

— Стани, Арман, трябва да напуснем този дом. Те дойдоха!

— Но кои са те, господарю? Онези, които трябва да бъдат пазени?

— Не, мили мой. Другите. Ела, трябва да побързаме!

— Но как могат те да ни навредят? Защо трябва да заминем?

Белите лица по прозорците, думкането по вратите. Чупещи се стъкла. Господарят се обръща на всички страни и оглежда картините. Миризмата на дим. Миризмата на горящ катран. Те идеха отдолу, от подземието, идеха и отгоре.

— Бягай, няма време да спасяваме нищо! — нагоре по стълбите и на покрива.

Черни качулати фигури, размахали факли, нахлуват през вратите, огънят бушува в стаите долу, взривява прозорците, ври нагоре по стълбището. Всички картини горяха.

— На покрива, Арман! Ела!

Под тези тъмни дрехи се криеха създания като нас! Други като нас! Господарят се втурна нагоре по стълбите и ги разпръсна във всички посоки, пращяха кости, когато те се блъскаха в тавана и стените.

— Богохулник, еретик! — ревяха чуждите гласове. Ръце хванаха и стиснаха Арман, а горе, на самия връх на стълбището, господарят се обърна и го извика:

— Арман! Вярвай в силата си! Ела!

Ала те се тълпяха зад господаря. Обкръжаваха го. На всеки един, захвърлен в гипса, се появяваха трима нови и накрая забиха петдесет факли в кадифените дрехи на господаря, в дългите му червени ръкави, в бялата му коса. Пламъците се издигнаха до тавана и го погълнаха, превърнаха го в жива факла, но дори и с горящи ръце той се защитаваше и подпалваше нападателите, докато те хвърляха в нозете му пламтящи факли, все едно дърва за огън.

Ала Арман го водеха надолу, далече, извън горящата къща, заедно с пищящите чираци — смъртни. И заплаваха по водата далеч от Венеция, сред вой и писъци, в търбуха на кораб, също тъй ужасен като кораба, който прекарваше роби, и излязоха на една открита поляна под нощното небе.

— Богохулник, богохулник! — разпаленият огън и веригата от качулати фигури около него, и монотонното нареждане, което все повече набираше сила. — В огъня!

— Не, не ми причинявайте това, не!

И докато той гледаше вкаменен, видя как довеждат до огъня смъртните чираци, неговите братя, единствените му братя, които крещяха в паника, докато ги хвърляха нагоре и падаха в пламъците.

— Не… Спрете, те са невинни! За Бога, спрете, невинни са! — той крещеше, но бе дошло и неговото време. Те го вдигаха, той се бореше, и го издигаха все по-високо и по-високо, за да падне сред разгорелите се пламъци.

— Господарю, помогни ми! — а после думите отстъпиха на протяжен вопъл. Разтърсващ, пронизителен, безумен.

Ала го извадиха от огъня, върнаха го към живота. Той лежеше на земята и гледаше небето. Пламъците сякаш ближеха звездите, ала той бе далеч от тях и дори вече не усещаше горещината. Усещаше мириса на обгорелите си дрехи и коса. Болките в лицето и ръцете му бяха ужасни, кръвта изтичаше от него, той едва помръдваше устни…

— Всички суетни творби на твоя господар са унищожени, всички творения на суетата, създадени от него сред смъртните с помощта на неговите Тъмни сили, образи на ангели, светци и на живи смъртни! И ти ли желаеш да бъдеш погубен? Или да служиш на Сатаната? Избирай. Ти вкуси огъня и огънят те чака, жадува за теб. Адът те очаква. Ще избереш ли?

— … да…

— … да служиш на Сатаната, тъй, както е предопределено.

— Да…

— … Че всичко на този свят е суета, и ти нивга не бива да използваш своите Тъмни сили за всякаква смъртна суета, да не рисуваш, да не създаваш музика, да не танцуваш, да не декламираш за забава на смъртните, а единствено и завинаги в служба на Сатаната, с Тъмните си сили да съблазняваш и всяваш ужас, и да рушиш, само да рушиш…

— Да.

— … посветен на своя един-единствен господар Сатаната, Сатаната да пребъде за вечни времена… да служиш на своя истински господар в мрак, болка и страдание, да отдадеш своя разум и сърце…

— Да.

— И да нямаш никакви тайни от своите братя — служители на Сатаната, да им предадеш всички знания на богохулника и неговото бреме…

Тишина.

— Да им предадеш всички знания за бремето, дете! Хайде, пламъците чакат.

— Не ви разбирам…

— Онези, които трябва да бъдат пазени. Разкажи ни.

— Какво да разкажа? Аз нищичко не знам, освен, че не искам да страдам. Толкова ме е страх!

— Истината, Дете на мрака. Къде са те? Къде са Онези, които трябва да бъдат пазени?

— Не зная. Надникнете в мислите ми, ако и вие притежавате същото умение. Аз нищо не мога да кажа.

— Но какво са, дете, какво са те? Той никога ли не ти е казал? Какво са Онези, които трябва да бъдат пазени?

Значи и те не го знаеха. За тях това не бе нищо повече от фраза, също както за него. Когато набереш достатъчно сили, та никой да не може да ти отнеме това знание против волята ти. Господарят бе проявил мъдрост.

— Какво значи това? Какво са те? Трябва да получим отговора!

— Кълна ви се, аз го нямам. Кълна се в страха си — само него си имам сега, не зная!

Бели лица се склониха над него, едно подир друго. Безвкусни устни му даряваха силни, сладки целувки, ръце го галеха, и от китките им потекоха бляскави капчици кръв. Те искаха истината да излезе наяве с кръвта. Но какво значение имаше? Кръвта си бе кръв.

— Сега ти си дете на дявола.

— Да.

— Не плачи за своя господар Марий. Марий е в ада, където му е мястото. Сега изпий целебната кръв, стани и танцувай със себеподобните си за прослава на Сатаната! И безсмъртието ще е истински твое!

— Да… — кръвта изгори езика му, когато вдигна глава, кръвта го изпълваше мъчително бавно. — О, моля ви!

Около него звучаха латински фрази и тих барабанен бой. Те бяха доволни. Знаеха, че е казал истината. Нямаше да го убият и екстазът затъмни всякакви размишления. Болките в ръцете и лицето му се бяха стопили в този екстаз…

— Стани, млади момко, и се присъедини към Децата на мрака.

— Да! — Бели ръце се протегнаха към ръцете му. Писъците на рогове и лютни се издигаха над думкането на барабаните, хипнотично прозвънваха струните на арфи, и кръгът се раздвижи. Качулати фигури в черни просешки дрехи, полите им се развяваха, а те вдигаха колене и извиваха гърбове.

Кършеха ръце, въртяха се, подскачаха и се приземяваха, въртяха се и се въртяха, и тананикаха със свити устни някаква мелодия, все по-силно и по-силно.

Кръгът се завъртя по-бързо. Тананикането бе силна, меланхолична вибрация без форма и без продължителност, ала въпреки това сякаш бе форма на говорене, самото ехо на мисълта. То звучеше все по-силно и по-силно, като стон, не могъл да премине във вик.

И той също издаваше този звук, а после се завъртя, и замаян от въртенето подскочи високо във въздуха. Ръце го уловиха, устни го целуваха, той се въртеше и другите го дърпаха, някой викаше на латински, друг отговаряше, трети се провикваше още по-силно и идваше нов отговор.

Той летеше, вече не бе прикован към земята и към ужасната болка от смъртта на господаря, и смъртта на картините, и смъртта на обичаните от него смъртни. Вятърът свистеше покрай него, жегата изгаряше лицето и очите му. Ала пеенето бе тъй прекрасно, че нямаше значение, че той не знае думите и че не може да се моли на Сатаната, не знае как да вярва и как да прочете такава молитва. Никой не знаеше, че той не знае, и всички пееха заедно в хор, и викаха, и ридаеха, и пак се въртяха и скачаха, и после, залюляни напред-назад, отметнаха глави, щом огънят ги заслепи, и някой се провикна:

— Да. ДА!

И музиката изригна. Барабани и дайрета екнаха около него в бесен варварски ритъм, гласовете най-сетне запяха бърза, зловеща мелодия. Вампирите вдигнаха ръце и завиха, разкривени фигури се мятаха необуздано край него, извиваха гърбове, тропаха с крака. Ликуването на дяволи в ада. То го ужасяваше и го зовеше, и когато ръцете се вкопчиха в него и го залюляха, той затропа с крака, и се загърчи, и затанцува като другите, остави болката да го пронизва целия, да криви ръцете и краката му, да влива тревога във виковете му.

Призори той бе изпаднал в делириум и около него десетина братя го галеха и утешаваха, и те го поведоха надолу по стълбище, отворило се в земните недра.

Изглежда, през последвалите месеци Арман сънуваше, че господарят му не е намерил смъртта си в огъня.

Сънуваше, че е паднал от покрива като пламтяща комета в спасителните води на канала отдолу. И е оживял далеч — в планините на Северна Италия. Господарят го викаше при себе си. Господарят се намираше в светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени.

Понякога в съня му господарят бе също тъй могъщ и лъчезарен както винаги — красотата сякаш бе неговото одеяние. Друг път бе обгорен до черно и съсухрен, дишащ въглен с огромни жълти очи, и само бялата му коса бе все тъй блестяща и гъста. Грохнал, той пълзеше по земята и умоляваше Арман да му помогне, а зад него от светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени, се разливаше топла светлина; във въздуха витаеха мирис на тамян и обещание за древна магия, обещание за студена, екзотична красота отвъд всякакво добро и зло.

Ала това бяха празни мечтания. Господарят му бе казал, че огънят и слънцето са способни да ги погубят и той сам бе видял своя господар сред пламъците. Тези сънища бяха като желание да се върне към живота на смъртен.

И когато очите му се отваряха и съзираше луната и звездите и неподвижното огледало на морето, ширнало се пред него, той не познаваше ни надежда, ни скръб, ни радост. Всички те идеха от господаря, а господарят вече го нямаше.

— Аз съм дете на дявола — това бе поезия. Волята му бе напълно прекършена, и сега нямаше нищо друго, освен мрачното братство, и сега убиваше и невинни редом с виновните. Убийството бе над всякаква жестокост.

В Рим, в голямото сборище в катакомбите, се поклони пред Сантино, водача — той слезе да го посрещне с разтворени обятия. Той, великият, бе се родил за Мрака по времето на Черната смърт и разказа на Арман за видението, което го бе споходило през годината 1349, когато вилнеела чумата — че и ние трябва да сме като Черната смърт, злина без обяснение, която кара човека да се съмнява в Божията милост и намеса.

Сантино отведе Арман в светилището, чиито стени бяха окичени с човешки черепи, и му разказваше за вампирите.

Нас ни е имало от памтивека, също като вълците — бич за смъртните. И в Римското сборище, тъмната сянка на Римската църква, се бе въплътило окончателното ни съвършенство.

Арман вече познаваше ритуалите и обикновените забрани — сега трябваше да научи великите закони.

Първи — всяко сборище трябва да има свой водач и само той може да нареди Мрачната магия да бъде приложена върху смъртен и да се погрижи методите и обредите да бъдат надлежно спазени.

Втори — Мрачният дар никога не бива да бъде даряван на болни и сакати, на деца или на онези, които дори и с помощта на Мрачните сили не могат да оцелеят сами. Трябва да се разбере и че всички смъртни, които ще получат Мрачния дар, трябва да бъдат красиви, та оскърблението за Бога да бъде по-голямо, когато се приложи Мрачната магия.

Трети — нивга стар вампир не бива да прилага тази магия, освен ако кръвта на новопосветения не е твърде силна. Защото всичките ни дарби естествено укрепват с възрастта и старите притежават твърде много сила. Рани, изгаряния — тези катастрофи, ако не погубят Детето на сатаната, само уголемяват силите му, след като оздравее. Ала Сатаната пази стадото от силите на старите, защото те, почти всички без изключение, полудяват.

В частност, нека Арман знае, че по това време няма жив вампир, по-стар от триста години. Следователно няма живи, които да помнят първото римско сборище. Дяволът честичко извиква своите вампири да се приберат у дома.

Но нека Арман разбере и че въздействието на Мрачната магия е непредвидимо, дори и когато бъде извършена от много млад вампир и с цялата необходима грижа. По причини, неизвестни никому, някои смъртни, когато се Родят за Мрака, стават могъщи като титаните, а други са просто движещи се трупове. Затова смъртните трябва да бъдат избирани умело. Твърде страстните и неукротими натури трябва да бъдат избягвани, както и вялите и безволевите.

Четвърти — никой вампир не бива да погубва друг вампир, освен господаря на сборището, който има власт над живота и смъртта на цялото си стадо. И негово задължение е да вкара старите и обезумелите в огъня, когато вече не могат да служат на Сатаната, както е редно. Негово задължение е да унищожава всички незаконно създадени вампири. Негово задължение е да унищожава онези, които са толкова тежко пострадали, че не могат да оцелеят сами.

И, последно, негово задължение е да се стреми да унищожи всички изгнаници и всеки, нарушил тези закони.

Пети — никой вампир не бива да разкрива истинската си природа на смъртен и да остави този смъртен да живее. Никой вампир никога не бива да разкрива историята на вампирите пред смъртен и да го остави да живее. Никой вампир не бива да се заема да напише историята на вампирите или истинните познания на вампирите, за да не бъде открита тя от смъртните и да й повярват. И името на вампир никога не бива да става известно на смъртни, освен написано на надгробния му камък, и никога вампир не бива да разкрива на смъртни местонахождението на своето леговище или на леговището на друг вампир.

Това бяха великите заповеди, които трябваше да спазват всички вампири. И туй бяха условията да съществуваш сред всички Немъртви.

Ала Арман трябва да знае, че винаги е имало легенди за древни вампири еретици, притежаващи страшна мощ, непризнаващи никаква власт, дори и властта на дявола — вампири, оцелели хиляди години. Понякога ги наричали Деца на хилядолетията. В Северна Европа разказвали за Маел, живял в горите на Англия и Шотландия; в Мала Азия — легенди за Пандора. А в Египет — древното предание за вампира Рамзес, когото били виждали отново и в днешно време.

Навсякъде по света се носели такива легенди. И биха могли с лекота да се отхвърлят като въображаеми, ако не било едно. Древният еретик Марий бил открит във Венеция и наказан там от Децата на мрака. Легендата за Марий се оказала истина. Но Марий вече го нямало.

Арман не каза нищо по повод последното твърдение. Той не сподели със Сантино за своите сънища. В действителност, и сънищата бяха помръкнали за Арман, също като цветовете от картините на Марий. Той вече не ги таеше в ума и в душата си, за да ги открият други, мъчещи се да прозрат.

Когато Сантино заговори за Онези, които трябва да бъдат пазени, Арман отново призна, че не знае смисъла на това название. Сантино също не го знаеше, а също и никой вампир, познат на Сантино.

Мъртва бе тайната. Мъртъв бе Марий. Затуй, да предадем на мълчание старата и безполезна мистерия. Сатаната е наш господар. В Сатаната е цялото разбиране и цялото познание.

Арман се хареса на Сантино. Той наизусти законите, усъвършенства изпълнението си на обредните песнопения, ритуали и молитви. Видя най-великите служения на Сатаната, на които някога е бил свидетел. И се учеше от най-могъщите, умели и красиви вампири, които някога щеше да познае. Учеше се толкова добре, че стана проповедник, когото изпращаха да събира скитащите Деца на мрака в сборища и да води другите в сатанинските служения, и да прилага Мрачната магия, когато светът, плътта, и дяволът призоваваха за това.

В Испания, в Германия и Франция той бе проповядвал Мрачните благословии и Мрачните обреди, бе срещал диви, непокорни Деца на мрака и мъждиви пламъци се разгаряха в него, когато бе с тях или в миговете, когато сборището го обкръжаваше, утешавано от него, черпещо единение от неговата сила.

Бе усъвършенствал убийството отвъд способностите на всички познати му Деца на мрака. Бе се научил да призовава онези, които истински желаят да умрат. Трябваше само да застане близо до жилищата на смъртните и мълчаливо да изчака жертвите му да излязат.

Стари, млади, болни и нещастни, грозни или красиви — нямаше значение, защото той не подбираше. Изпращаше им ослепителни видения, ако те желаеха да ги приемат, ала не пристъпваше към тях, нито дори ги обгръщаше с ръце. Неумолимо привлечени към него, те бяха тези, които го прегръщаха. И когато топлата им жива плът го докосваше, когато разтваряше устни и усещаше как потича кръвта, той познаваше единствения постижим за него край на страданието.

В най-хубавите мигове му се струваше, че деянията му са дълбоко духовни, незаразени от алчността и объркването, от които бе изграден светът, въпреки плътската наслада от убийството.

В това деяние духовното и плътското се сливаха и оцеляваше духовното, бе убеден той. Това за него бе подобно на Свето причастие — кръвта на Христовите деца служеше само за да проумее същността на самия живот в онази частица от мига, когато настъпваше смъртта. Само великите Божии светци му бяха равни по духовност, по това противене на нещастието, по съществуването, изпълнено със съзерцание и самоотричане.

Ала бе видял и как най-великите от спътниците му изчезват, самоунищожават се, полудяват. Бе видял неизбежния разпад на сборищата, бе видял как безсмъртието побеждава и най-съвършените Деца на мрака и понякога му се струваше, че това, че не успява да надвие него, е някакво страховито наказание.

Дали му бе предопределено да стане един от древните? От Децата на хилядолетията? Можеше ли да се вярва на онези истории, които продължаваха да се разказват?

Понякога някой скитащ вампир разказваше, че мярнали баснословната Пандора в далечния руски град Москва или че Маел живеел на пустото английско крайбрежие. Скиталците разказваха дори за Марий — че го видели отново в Египет или в Гърция. Ала тези разказвачи не бяха виждали легендарните вампири с очите си. Те всъщност не знаеха нищо. Тези истории се разказваха често.

Те не отвличаха и не забавляваха покорния слуга на Сатаната. В тиха вярност към Мрачните обичаи, Арман продължавал да служи.

Ала през вековете на дългото му покорство Арман пазел две тайни. Тези тайни били негова собственост повече отколкото ковчега, в който се заключвал денем или няколкото амулета, които носел.

Едната била, че без значение колко голяма била самотата му и колко дълго търсел братя и сестри, в които да намери утеха, сам той никога не бил прилагал Мрачната магия. Не желаел да даде това на Сатаната — Дете на мрака, създадено от него.

А другата, която криел от следовниците си за тяхно добро, била просто степента на неговото все по-задълбочаващо се отчаяние.

Че не копнеел за нищо, не жадувал за нищо, и в крайна сметка не вярвал в нищо, и неговите все по-нарастващи, страховити сили не му доставяли ни най-малка наслада, и живеел миг за миг в пустота, нарушавана всяка нощ от вечния му живот единствено от убийството — тази тайна той криел от тях, тъй като те се нуждаели от него, и нямало да бъде възможно да ги предвожда, защото страхът му би ги уплашил.

Но с това бе свършено.

Един велик цикъл приключил и още преди години той усещал завършека му, без дори да разбира, че това е цикъл.

От Рим дошли изопачените истории на пътници, вече остарели, когато стигнали до ушите му, че водачът Сантино изоставил стадото си. Някои твърдяха, че бил полудял и живеел в провинцията, други — че скочил в огъня, трети — че светът го погълнал, че бил откаран с черна колесница от смъртни и никога повече не го видели.

— Ние влизаме или в огъня, или в легендите — му рече разказвачът.

Но после дойдоха вести, че в Рим настанал хаос, десетки водачи сложили черната качулка и черните одежди, за да поемат водачеството над сборището. А после като че нямаше никакъв водач.

След 1700 г. от Италия вече не идвали никакви вести. Половин век Арман не можел да се довери на своята страст, нито на тази на околните, за да сътвори безумието на истинско Служение. И сънувал своя господар Марий в богатите одежди от червено кадифе, и виждал двореца, пълен с яркоцветни картини, и се плашел.

А после дошъл друг.

Децата му се втурнали в подземията под Гробището на невинните, за да му разкажат за новия вампир, облечен с наметало от червено кадифе, поръбено с кожи, който осквернявал църквите и поразявал онези, които носят кръстове, и обикалял светлите места. Червено кадифе. Било чисто съвпадение, ала то го вбесявало и той виждал в него оскърбление, с нищо неоправдана болка, която душата му не можела да понесе.

А после била преобразена и жената, жената с лъвска грива и име на ангел, прекрасна и могъща като своя син.

И той се изкачил по стълбището и излязъл от катакомбите, и повел шайката срещу нас, както качулатите дошли да погубят него и господаря му преди векове.

И се провалил.

Той стоеше, облечен в странните си дрехи от дантела и брокат, с джобове, пълни с монети. В мислите му преливаха образи от хилядите книги, които бе прочел. И се чувстваше пронизан от всичко, което бе видял по светлите места в големия град, наречен Париж, и сякаш чуваше как старият му господар му шепне на ухото:

Но хилядолетни нощи ще са твои, за да виждаш светлината такава, каквато никой смъртен нея е виждал, да я открадваш от далечни звезди, сякаш си Прометей, безкрайна илюминация, чрез която ще разбереш всичко на света.

— Всичко това се изплъзваше от моето разбиране — рече той. — Сякаш съм някой, комуто е бил възвърнат светът, а вие, Лестат и Габриел, сте като изображенията, изрисувани от моя стар господар, в лазур, кармин и злато.

Той стоеше неподвижно на вратата, обхванал лакти, гледаше ни и питаше мълчаливо:

Какво може да се узнае? Какво може да се даде? Ние сме изоставените деца на Бога. И пред мен не се разстила Дяволският път, и в ушите ми не звънят камбаните на ада.

4

Измина един час. Може би повече. Арман седеше до огъня.

По лицето му не бе останала ни следа от отдавна забравената битка. Непомръдващ, той изглеждаше крехък като празна черупка.

Габриел бе седнала срещу него и също се взираше мълчаливо в пламъците с уморено лице, което като че изразяваше състрадание. Болеше ме, че не мога да чета мислите й.

Мислех за Марий. Марий, Марий… Вампирът, рисувал картини в света и изобразявал на тях света. Триптихи, портрети, фрески по стените на двореца си.

И светът никога не бе го заподозрял, не бе го преследвал, нито го бе отхвърлял. Бандата от закачулени злодеи бе изгорила картините, същите онези, споделящи с него Мрачния дар… Дали той самият го бе наричал Мрачен дар? Те бяха тези, според които той не биваше да живее и твори сред смъртните, а не самите смъртни.

Пред очите ми изникна малката сцена в театъра на Рено, и се чух да пея, и песента ми премина в рев. Никола каза „Великолепно е“. Аз казах, „Дребнаво е“. И все едно ударих Никола. Във въображението ми той произнесе онова, което не бе казал онази нощ:

— Дай ми онова, в което мога да вярвам. Ти никога не би бил способен на това.

Триптихите на Марий украсяваха църкви и манастирски параклиси, може би и стените на дворци във Венеция и Падуа. Вампирите не биха влезли в светите места, за да ги свалят. Значи ги имаше някъде, може би с подпис, вплетен в детайла, творенията на вампира, обкръжил се с чираци смъртни, живял със смъртен любовник, от когото пийвал по малко, и излизал сам да убива.

Замислих се за онази нощ в хана, когато бях прозрял безсмислието на живота, и тихото бездънно отчаяние от разказа на Арман ми се стори океан, в който мога да се удавя. Това бе по-ужасно от пустинния бряг в мислите на Ники. Този мрак, тази празнота бяха продължили триста години.

Лъчезарното кестеняво дете край огъня можеше отново да отвори уста и от нея като мастило щеше да потече чернилка и да залее света.

Тъй щеше да е, ако не съществуваше това главно действащо лице, венецианският майстор, извършил еретичната постъпка да привнесе смисъл в рисуваните от него картини, трябваше да е смисъл — и ние самите, избраниците на Сатаната, го бяхме превърнали в жива факла.

Дали и Габриел бе видяла картините от разказа, които видях аз? Дали и те се бяха впечатли като нажежено клеймо в мислите й, както в моите?

Марий си проправяше в душата ми път, който щеше да го остави да се скита там завинаги, заедно с качулатите злодеи, превърнали картините отново в хаос.

Обзет от глуха мъка, се замислих за разказите на пътешествениците — че Марий е жив и са го видели в Египет, или в Гърция.

Искаше ми се да попитам Арман — не е ли възможно? Марий трябва да е бил изключително силен… Ала ми се струваше, че ще проявя непочтителност, ако го попитам.

— Стара легенда — прошепна той с глас, също тъй отмерен като вътрешния му глас, и без да бърза, продължи, без да откъсва очи от пламъците. — Легенда от старите времена, преди да погубят и двама ни.

— Може би не е легенда — възразих. Ехо от виденията, от картините по стените. — Може би Марий е жив.

— Ние сме чудо или сме ужас — рече той тихо. — Зависи от това как желаеш да ни виждаш. И когато за първи път научиш за нас, дали чрез мрачната кръв, дали от обещания или посещения, ти си мислиш, че всичко е възможно. Ала не е така. Светът скоро се свива около това чудо, и нямаш надежда за нови чудеса. Тоест, свикваш с нови граници и тези граници отново очертават всичко. Значи, казват, че Марий продължава да съществува. Те всички продължават да съществуват някъде — така ти се иска да вярваш.

Нито един не е останал в римското сборище от времето на онези нощи, когато ме научиха на обреда; може би дори и самото сборище го няма вече. Години и години са минали, откакто е имало някаква вест от него. Но всички те съществуват някъде, нали? В края на краищата, ние не можем да умрем. — Той въздъхна. — Няма значение…

Но имаше нещо по-голямо и по-важно от отчаянието, което можеше да смаже Арман — че въпреки жаждата в него сега и кръвта, загубена в нашата битка, и тихата пещ на тялото му, изцеляваща раните и разкъсаната плът, той не можеше да се принуди да излезе на лов в света горе. Предпочиташе да го мъчи жаждата и горещината на тихата пещ. Предпочиташе да остане тук, с нас.

Но той вече знаеше отговора — не можеше да бъде с нас.

Нямаше нужда ние с Габриел да му го казваме на глас. Дори не разсъждавахме наум по въпроса. Той знаеше така, както сигурно на Бог му е известно бъдещето, защото Бог притежава всички факти.

Непоносими мъки. А изражението на Габриел бе още по-изнурено и тъжно.

— Ти знаеш, че с цялата си душа желая да те вземем с нас — казах, и се изненадах от собствените си чувства. — Но това ще е беда за всички ни.

Никаква промяна в него. Той знаеше. Габриел не оспори.

— Не мога да спра да мисля за Марий — признах.

Зная. И изобщо не мислиш за Онези, които трябва да бъдат пазени, което е твърде странно.

— Това е просто поредната мистерия — отвърнах. — А съществуват хиляди мистерии. Мисля за Марий! А аз съм роб единствено на собствените си мании и увлечения. Ужасно е мисълта ми да се спира така върху Марий, да извлича тази лъчезарна фигура от разказа.

Не е важно. Щом ти се нрави, вземи я. Аз не губя онова, което давам.

— Когато едно създание излива така бурно мъката си, си длъжен да уважаваш трагедията в цялост. Трябва да се опиташ да я разбереш. А такава безпомощност, такова отчаяние за мен е почти непонятно. Затова мисля за Марий. Марий аз го разбирам. Но теб не те разбирам.

Защо?

Мълчание.

Не заслужаваше ли той истината?

— Аз винаги съм бил бунтовник — казах. — А ти си бил роб на всичко, което те е поискало.

— Аз бях водачът на моето сборище!

— Не, ти си бил роб на Марий, а после — на Децата на мрака. Попаднал си под властта на единия, а после и на другите. И сега страдаш от липсата на власт над теб. Побиват ме тръпки, след като ти за кратко ме накара да го разбера, да го позная така, сякаш съм друго същество, различно от мен.

— Няма значение — рече той, все така взрян в огъня. — Ти прекалено много обмисляш решенията и действията. Този разказ не е обяснение. И аз не съм създание, което настоява да го зачиташ в мислите и думите си. И всички знаем, че даденият от теб отговор е твърде необятен, че да бъде изразен с думи, и всички ние, и тримата, знаем, че той е окончателен. Но това, което аз не зная, е защо. Значи аз съм създание, твърде различно от теб, и ти не можеш да ме разбереш. Но защо да не мога да замина с теб? Ще правя каквото пожелаеш, стига да ме вземеш със себе си. Ще бъда под твоя власт.

Сетих се за Марий с неговата четка и гърненцата с яйчени темперни бои.

— Как си могъл да повярваш във всичко, което са ти наговорили, след като са изгорили онези картини? — попитах. — Как си могъл да им се отдадеш?

Възбуда, надигащ се гняв.

Предпазливост по лицето на Габриел, но не и страх.

— Ами ти, когато излезе на сцената и видя как публиката пищи и се блъска, за да излезе от театъра? Както ми го обясниха моите следовници — вампирът хвърлил тълпата в ужас и тя се изсипала на булевард „Дю Тампл“? В какво вярваше? Че мястото ти не е сред смъртните, ето в какво си вярвал. Знаел си, че е така. И е нямало закачулена шайка злодеи да ти го каже. Сам си го знаел. Затова мястото на Марий не е било сред смъртните. И моето също.

— Ама това е друго.

— Не, не е. Затова ти презираш Театъра на вампирите, който в момента поставя своите малки драми, за да вземе златото на булевардните тълпи. Ти не желаеш да мамиш, както мамеше Марий. И това те разделя още повече с човечеството. Ти искаш да се преструваш на смъртен, но измамата те вбесява и те кара да убиваш.

— В онзи момент на сцената — възразих — аз разкрих себе си. Точно обратното на измамата. Исках да покажа някак си пред човечеството своята чудовищност, за да се обединя отново с човеците, какъвто бях и аз. По-добре да побегнат от мен, отколкото да не ме видят. По-добре да узнаят, че аз съм чудовище, отколкото да се плъзгам през света неразпознат от онези, които дебна.

— Ала не беше по-добре.

— Не. Марий е постъпил по-добре. Той не е мамил.

— Мамеше, разбира се. Баламосваше всички!

— Не. Открил е начин да подражава на живота на смъртните. Да бъде едно със смъртните. Убивал е само злодеи и е рисувал като смъртните. Ангели и сини небеса, облаци — това ми показа ти, докато разказваше. Създавал е добро. И аз виждам в него мъдрост и липса на суета. Той не е имал нужда да се разкрива. Живял е хиляда години и е вярвал повече в райските видения, които е рисувал, отколкото в себе си.

Объркване.

Сега вече няма значение — дяволи, рисуващи ангели.

— Това са само метафори — казах. — И има значение! Ако ще градиш наново, ако искаш отново да откриеш Дяволския път, има значение! Има начини, чрез които да съществуваме. Де да можех само да подражавам на живота, да намеря начин…

— Говориш неща, които нищо не значат за мен. Ние сме изоставените от Бога.

Внезапно Габриел го погледна.

— Ти вярваш ли в Бог? — попита тя.

— Да, в Бог съм вярвал винаги — отвърна той. — Сатаната, нашият господар, е измислицата и тази измислица ме предаде.

— О, значи ти наистина си прокълнат — възкликнах аз. — И много добре знаеш, че оттеглянето ти в братството на Децата на мрака е било бягство от грях, който не е бил грях.

Гняв.

— Сърцето ти се къса заради нещо, което никога няма да имаш! — внезапно извиси глас той. — Ти доведе Габриел и Никола отвъд границата, при себе си, ала сам не можа да се върнеш обратно.

— Ти защо не се заслушваш в собствения си разказ? — попитах. — Защото никога не си простил на Марий, че не те е предупредил за тях и те е оставил да попаднеш в ръцете им? И никога повече няма да вземеш нищо от Марий — ни пример, ни вдъхновение? Аз не съм Марий, но ти казвам, че откакто поех по Дяволския път, съм чул само за един старейшина, който би могъл да ме научи на нещо, и това е Марий, твоят венециански майстор. Сега той ми говори. Обяснява ми един от начините да бъдеш безсмъртен.

— Подигравката.

— Не! Не е било подигравка! И ти си този, чието сърце се къса заради онова, което никога няма да има — друго, в което да вярва, друга власт.

Никакъв отговор.

— Ние не можем да бъдем за теб Марий — рекох. — Нито пък мрачния господар Сантино. Ние не сме художници, притежаващи велика прозорливост, която да те тласка напред. Не сме и зли господари на сборища, вярващи, че сме длъжни да осъдим на гибел цял легион. А това господство, величественият указ, е онова, което ти е нужно на теб.

Бях станал, без да се усетя, и, застанал близо до камината, го гледах отгоре.

И с ъгълчето на окото си видях как Габриел леко кимна в знак на одобрение и затвори очи за миг, сякаш изпускаше въздишка на облекчение.

Той не помръдваше.

— Ти трябва да изстрадаш тази празнота и да откриеш какво те тласка да продължиш. Ако дойдеш с нас, ние няма да оправдаем надеждите ти и ти ще ни унищожиш.

— Как да я изстрадам? — той вдигна очи към мен и веждите му се сключиха в болезнена бръчка. — Откъде да започна? Ти се движиш като Божията десница! Но за мен светът, действителният свят, в който живееше Марий, е недостижим. Аз никога не съм живял в него. Удрям се в стъкло. Как да вляза в него?

— Това аз не мога да ти кажа.

— Трябва да изучаваш този век — намеси се Габриел. Гласът й прозвуча спокойно, ала властно.

Щом проговори, той обърна поглед към нея.

— Трябва да разбереш епохата чрез нейната литература, музика и изкуство — продължи тя. — Трябва да излезеш изпод земята, както сам се изрази. Заживей в света.

Никакъв отговор от него. За миг се мярва картината на опустошения апартамент на Ники с разхвърляните по пода книги. Камари западна цивилизация.

— А какво по-добро място за това от самия център на нещата, булевардът и театъра? — попита Габриел.

Той се навъси и завъртя пренебрежително глава, ала тя настоя:

— Ти имаш дарба на предводител на сборище, а твоето сборище още е тук.

Той изстена тихо, отчаяно.

— Никола е голишарче — рече тя. — Той може да ги научи на много неща за външния свят, ала не може да им стане истински водач. Жената, Елени, е изумително умна, ала тя ще отстъпи пред теб.

— Какво са за мен техните игри? — прошепна той.

— Начин да съществуваш — отвърна тя. — А сега това е единствено важното за теб.

— Театърът на вампирите! Бих предпочел огъня!

— Помисли си — рече тя. — В това има съвършенство, което не можеш да отречеш. Ние сме илюзии за смъртното, а сцената е илюзия за действителността.

— Това е противно! — възкликна той. — Как го нарече Лестат? Дребнаво?

— Той го каза на Никола, защото Никола започна да гради върху всичко това фантасмагорични философии — отвърна тя. — Сега ти трябва да живееш без фантасмагорични философии така, както когато си бил чирак на Марий. Живей, за да опознаеш епохата. Лестат не вярва в стойността на злото. Но ти вярваш. Знам, че вярваш.

— Злото съм аз — отвърна той с полуусмивка, беше готов да се разсмее. — Това не е въпрос на вяра, нали? Но мислиш ли, че бих могъл да се отклоня от духовния път, който следвам вече три века, и да се впусна в такова сладострастие и безпътство? Ние бяхме светците на злото! Аз няма да стана обикновено зло. Няма!

— Направи го необикновено — тя вече губеше търпение. — Щом ти си злото, как сладострастието и безпътството да са ти врагове? Не заговорничат ли светът, плътта и дяволът еднакво срещу човека?

Той тръсна глава, сякаш за да даде да разберем, че не го интересува.

— Ти си повече загрижен за духовното, отколкото за злото — намесих се аз, вперил очи в него. — Не е ли така?

— Да! — отвърна той без колебание.

— Ала не виждаш ли, цветът на виното в кристална чаша може да бъде духовен — продължих. — Погледът на едно лице, цигулковата музика. Един парижки театър би могъл да е пропит с духовност, колкото и материален да е. В него няма нищо, което да не е рожба на онези, споходени от духовни видения за бъдното.

Нещо в него се раздвижи, ала той го пропъди.

— Съблазнявай публиката със сладострастие — рече Габриел. — В името на Бога и на дявола използвай мощта на театъра по своя воля!

— Не бяха ли духовни картините на твоя господар? — попитах, и при тази мисъл усетих в себе си топлина. — Може ли някой да види великите творби от онова време и да не ги нарече духовни?

— И аз съм си задавал този въпрос — отвърна Арман. — Много пъти. Духовност ли бе това, или сладострастие? Ангелът, изрисуван в триптиха, в плен на материалното ли бе, или материалът се преобразяваше?

— Без значение какво са сторили с теб по-късно, ти никога не си се усъмнил в красотата и стойността на творбите му — рекох. — Знам го. Материалът се е преобразявал. Преставал е да бъде боя и се е превръщал в магия, също както при убийството кръвта престава да бъде кръв и се превръща в живот.

Очите му се замъглиха, ала в мислите му не се появиха никакви видения. Какъвто и път да извървяваше мислено назад, той вървеше по него сам.

— Плътското и духовното — заговори Габриел — се обединяват в театъра така, както и в картините. Ние по природа сме чувствени зверове. Приеми го като ключ за себе си.

Той затвори очи, сякаш възнамеряваше да ни изключи.

— Иди при тях и послушай музиката на Ники — продължи тя. — Създавай заедно с тях изкуство в Театъра на вампирите. Трябва да преминеш от онова, в което си се разочаровал, към онова, способно да те крепи. Инак няма надежда.

Искаше ми се тя да не се бе изказала толкова рязко и толкова конкретно.

Но той кимна и устните му се извиха в горчива усмивка.

— Единственото наистина важно за теб е да влизаш в крайности — изрече тя бавно.

Той се взираше в нея безизразно. Сигурно не можеше да разбере какво иска да му каже тя с това. А на мен ми се струваше, че тази истина е твърде жестока. Ала той не се възпротиви. Лицето му отново стана замислено, гладко, детско. Дълго гледа огъня. А после заговори:

— Но защо изобщо трябва да заминавате? Сега вече никой не воюва с вас. Никой не се опитва да ви прогони. Защо не можете и вие да изграждате заедно с мен това малко начинание?

Дали това означаваше, че ще го стори — ще отиде при другите и ще се включи в театъра на булеварда?

Той не ми възразяваше. Отново ме питаше защо да не създам подражание на живота, щом искам да го наричам така, там, на булеварда?

Ала и се отказваше да настоява. Знаеше, че не бих могъл да понеса нито гледката на театъра, нито гледката на Никола. Дори не можех да настоявам той да се включи в него. Габриел вече го бе сторила. И той знаеше, че е вече късно да настоява пред нас.

Най-сетне Габриел каза:

— Ние не можем да живеем сред себеподобните си, Арман.

И аз си помислих — да, това е най-верният отговор от всички и не зная защо не мога да го изговоря на глас.

— Дяволският път е онова, което искаме — каза тя. — И засега сме достатъчни един за друг. Може би в бъдещето, след много, много години, когато сме обиколили стотици места и сме видели стотици неща, ще се върнем. И тогава ще си поговорим заедно, както тази вечер.

Това изобщо не го потресе. Но сега вече беше невъзможно да разбера какво мисли.

Дълго време не разговаряхме. Не зная колко време сме мълчали заедно в стаята.

Опитвах се да не мисля повече нито за Марий, нито за Никола. Сега всякакво чувство за опасност си бе отишло, ала се боях от раздялата, от тъгата, която ще причини, от чувството, че бях взел от това създание поразителната му история и му бях дал неизмеримо малко в замяна.

Най-сетне Габриел наруши тишината. Тя стана и грациозно се премести до него на пейката.

— Арман — рече тя. — Ние тръгваме. Ако стане, както аз желая, утре преди полунощ вече ще сме далече от Париж.

Той я погледна спокойно, благосклонно. Вече бе невъзможно да узная какво е решил да прикрие.

— Дори и утре да не отидеш в театъра, приеми онова, което можем да ти дадем — рече тя. — Моят син притежава достатъчно богатства, че да улесни много навлизането ти в света.

— Можеше да вземеш тази кула и да я направиш свое леговище — рекох. — Ползвай я толкова дълго, колкото желаеш. Магнус я смяташе за достатъчно сигурна.

След малко той кимна учтиво със сериозно изражение, ала не каза нищо.

— Нека Лестат ти даде нужното злато, за да се представяш за благородник — продължи Габриел. — Всичко, което искаме в замяна е да не закачаш сборището, ако решиш да не го оглавиш.

Той отново се бе загледал в огъня и лицето му бе спокойно и неустоимо прекрасно. После отново кимна мълчаливо. И кимването означаваше единствено, че е чул, ала не обещава нищо.

— Ако не отидеш при тях — произнесох бавно, — то не им навреждай. Не навреждай на Никола.

И когато произнесох тези думи, лицето му се измени неуловимо. Върху него бавно се изписа някакво подобие на усмивка. Очите му бавно се извърнаха към мен и аз видях презрението в тях.

Извърнах се, ала погледът му ме бе поразил като удар.

— Не искам той да пострада — прошепнах напрегнато.

— Не. Ти искаш гибелта му — прошепна ми той в отговор. — За да няма нужда повече да се страхуваш и да скърбиш за него — и презрителният му поглед доби уродлива острота.

Габриел се намеси:

— Арман, той не ги застрашава с нищо. Жената и сама може да го обуздава. А и той може да научи всички ви на много неща за това време, ако го изслушате.

Те дълго се гледаха мълчаливо. И отново лицето му стана меко, нежно и прекрасно. Със странно благопристоен жест той пое ръката на Габриел и я стисна здраво. После те се изправиха заедно и той пусна ръката й, отдръпна се от нея и изпъчи рамене. Погледна и двама ни.

— Ще отида при тях — изрече той с най-мекия глас. И ще взема предложеното от вас злато, и ще потърся убежище в тази кула. И ще науча от вашия страстен новопосветен всичко, на което може да ме научи. Но се хващам за тези неща само защото те плават по повърхността на мрака, в който се давя. А аз няма да се предам, без да постигна някакво по-проникновено разбиране, няма да ви оставя вечността без… без една последна битка.

Вгледах се в него. Ала не можех да доловя никакви негови мисли, които да изяснят тези думи.

— Може би, след като минат години, желанието у мен ще се върне. Пак ще позная жаждата, дори и страстта. Може би, когато се срещнем в друга епоха, тези неща няма да са отвлечени и мимолетни. Ще говоря с пламенност, равна на вашата, вместо само да я отразявам. И ще разискваме въпросите на безсмъртието и мъдростта. Тогава ще разговаряме за отмъщението или за приемането. Засега ми стига да кажа, че искам да ви видя пак. Искам пътищата ни да се пресекат в бъдеще. И само заради това ще постъпя както ме молите и няма да ви дам каквото желаете — ще ви спестя злата участ за Никола.

Изпуснах шумна въздишка на облекчение. Ала тонът му бе толкова променен, толкова уверен, че задейства дълбоко в мен беззвучен сигнал за тревога. Това несъмнено бе господарят на сборището, този убедителен мълчаливец, който щеше да оцелее въпреки риданията на сирака в себе си.

Но после той се усмихна бавно и изящно и в лицето му имаше някаква тъга и умилителност. Той отново се превърна в светеца, рисуван от да Винчи, или по-скоро малкия бог на Караваджо. И за миг изглеждаше така, сякаш в него не би могло да има нищо зло или опасно. Бе твърде лъчезарен, твърде изпълнен с всякаква мъдрост и добрина.

— Запомнете какво съм ви предупредил — рече той. — Не проклятията ми.

И двамата с Габриел кимнахме.

— И когато имате нужда от мен, аз ще съм тук.

А после Габриел направи нещо съвсем изненадващо — тя го прегърна и целуна. И аз сторих същото.

Той бе гъвкав и нежен, и любвеобилен в прегръдките ни. И ни даде да разберем без думи, че отива при сборището и утре вечер можем да го намерим там.

И след това си тръгна, а ние с Габриел останахме сами, все едно той никога не бе идвал в тази стая. В цялата кула не чувах нито звук. Нищо, само вятърът в гората зад кулата.

И когато се изкачих по стъпалата, заварих портата отворена, а над ширналото се към гората поле цареше нерушим покой.

Обичах го. Знаех това, колкото и неразбираемо да бе то за мен. Но колко се радвах, че всичко бе приключило! Колко се радвах, че можем да продължим! И все пак дълго стоях, стиснал решетките и загледан в далечната гора и в мъждивото далечно сияние на града, огряващо ниските облаци.

И скръбта, която ме изпълваше, не бе само от това, че го загубих — скърбях и за Ники, и за Париж, и за себе си.

5

Когато отново слязох в криптата, видях я да подклажда огъня с последните дърва. Бавно и уморено го подклаждаше и червеното сияние огряваше профила и очите й.

Седнах мълчаливо на пейката и я гледах, гледах взривовете от искри на фона на черните тухли.

— Той даде ли ти онова, което искаше ти? — попитах я.

— По свой начин — да — отвърна тя, остави машата и седна срещу мен. Косата й се стелеше по раменете, тя отпусна ръце от двете си страни върху пейката. — Казвам ти — и никога повече да не видя някой от себеподобните ни, не ме е грижа — рече тя хладно. — Приключих с техните легенди, проклятия, скърби. И с тяхната непоносима човечност, която е може би най-смайващото, което разкриха за себе си. Отново съм готова за света, Лестат, както в нощта на моята смърт.

— Но Марий… — възкликнах възбудено. — Майко, древните съществуват — древни, които са използвали безсмъртието съвсем различно!

— Дали? — попита тя. — Лестат, твърде щедро се отнасяш към своето въображение. Историята за Марий звучи като приказка.

— Не, не е вярно!

— Значи, демонът сирак твърди, че произхожда не от мръсните селски демони, на които прилича, а от изгубен господар, почти бог. Казвам ти, че всяко селско дете с мърляво лице, което си мечтае край кухненската печка, може да ти разказва подобни приказки.

— Майко, той не може да е измислил Марий! Аз може да имам богато въображение, но той почти няма! Не може да е измислил тези образи. Казвам ти, той е виждал всичко това!

— Не бях помислила за това точно по този начин — призна тя с лека усмивка. — Ала той може да е взел Марий от легендите, които е чул…

— Не — възразих. — Марий го е имало и още го има. И има и други като него. Има Деца на хилядолетията, които са се справили по-добре от Децата на мрака с дадените им дарби.

— Лестат, важно е ние да се справим по-добре — каза тя. — В крайна сметка всичко, което научих от Арман, е, че за безсмъртните, смъртта е изкусителна и напълно неустоима, че те не успяват да победят нито нея, нито човечността в душите си. Сега аз искам да взема това знание и да го нося като броня, докато пътувам из света. И за щастие не говоря за света на промяната, който тези създания смятат за толкова опасен, а за света, който цяла вечност е бил един и същ.

Тя отметна коси назад и отново се загледа в огъня.

— Мечтая за снежни планини — заговори тя тихо, — за пустинна шир… за непроходими джунгли или за великите северни гори на Америка, където, казват, белият човек не е стъпвал — щом ме погледна, в погледа й се появи мъничко топлота. — Помисли си. Няма такова място, на което да не можем да отидем. И ако Децата на хилядолетията наистина съществуват, може би те са точно там — далеч от света на хората.

— А как живеят, ако действително е така? — попитах. Представях си своя собствен свят и той бе пълен със смъртни и с всичко онова, което вършат смъртните. — Ние се храним с човеците!

— В онези гори има сърца, които туптят — рече тя замечтано. — Има кръв, която тече за онзи, който я вземе… И аз вече мога да върша всичко онова, което вършеше ти. Мога сама да се преборя с онези вълци… — Гласът й заглъхна и тя потъна в мисли.

— Важното — додаде тя много по-късно — е, че сега можем да заминем, където си пожелаем, Лестат. Свободни сме.

— Аз бях свободен и преди — отвърнах. — Изобщо не ме интересуваше какво има да ни казва Арман. Но Марий… Зная, че Марий е жив. Чувствам го. Почувствах го, докато Арман разказваше. И Марий знае неща… и не само за нас или за Онези, които трябва да бъдат пазени, или за каквито и да било древни мистерии — той знае неща за самия живот, за това как да живееш във времето.

— Тогава нека той ти стане светец покровител, щом имаш нужда — отвърна тя.

Това ме разгневи и аз не казах нищо повече. Нейните думи за джунгли и гори ме плашеха. И всичко онова, което бе наговорил Арман, за да ни разедини, изникна в паметта ми, както знаех, че ще се случи, докато той изговаряше добре подбраните си думи. И тъй, ние живеем с разногласията между нас, помислих си, също като смъртните, и може би онова, което ни разделя, е също толкова пресилено, както страстите ни, както любовта ни…

— Имаше едно загатване… — заговори тя, загледана в огъня. — Един мъничък знак, че в историята за Марий се съдържаше истина.

— Имаше стотици знаци — възразих.

— Той каза, че Марий е убивал злодея — продължи тя — и че е наричал злодея Тифон, братоубиецът. Ти помниш ли това?

— Мислех, че говори за Каин, убил Авел. Видях изображения на Каин, въпреки, че чух другото име.

— Именно. Самият Арман не е разбирал името Тифон, ала го повтори. Само че аз знам какво означава то.

— Кажи ми.

— То е от гръцките и римските митове — древното предание за египетският бог Озирис: брат му Тифон го убил, за да стане господар на подземния свят. Разбира се, Арман би могъл да прочете за това у Плутарх, но не го е прочел, и това е странно.

— Ах, виждаш ли, Марий е съществувал! Когато е казал, че е живял цяло хилядолетие, е казал истината.

— Може би, Лестат, може би.

— Майко, разкажи ми пак това египетско предание…

— Лестат, имаш много години да прочетеш старите предания сам — тя стана и се наведе да ме целуне, и аз усетих в нея студенината и бездейността, които винаги я обземаха призори. — Що се отнася до мен, приключих с книгите. Чета ги, когато нямам какво друго да правя — тя хвана двете ми ръце. — Кажи ми, че утре тръгваме на път. Че няма да видим пак бастионите на Париж, докато не видим и другия край на света.

— Ще е точно както желаеш — отвърнах аз.

Тя се заизкачва по стълбите.

— Но къде отиваш? — последвах я. Тя отвори портата и се запъти към дърветата.

— Искам да проверя дали мога да спя в самата пръст — отвърна ми тя през рамо. — Ако утре не се пробудя, ще разбереш, че не съм успяла.

— Но това е лудост! — Спуснах се след нея. Самата мисъл ми беше противна. Тя навлезе в един гъсталак от стари дъбове, коленичи и започна да рови мъртвите листа и влажната пръст с ръце. Изглеждаше ужасяващо, като красива русокоса вещица, която ровеше бързо като звяр.

После се изправи и ми прати въздушна целувка за сбогом. А после събра всичките си сили и се спусна долу така, сякаш земята й принадлежеше. А аз се взирах невярващо в празното място, където преди малко беше тя и в листата, застлали земята така, сякаш мястото беше непокътнато.

Отдалечих се от гората. Тръгнах на юг, далече от кулата, и когато ускорих крачка, започнах тихо да си напявам някаква песничка, може би от мелодиите, които цигулките бяха свирили по-рано тази нощ в „Пале Роял“.

И скръбта отново ме обзе, мисълта, че ние наистина заминаваме, че сме приключили с Никола, приключили сме и с Децата на мрака, и с техния водач, и години, години наред няма да видя Париж и нищичко, което да ми е познато. И въпреки цялото ми желание за свобода, ми се приплака.

Но като че моето скитане имаше някаква цел, която не бях признал пред себе си. Около половин час преди да изгреят утринните лъчи аз крачех по пощенския път покрай развалините на стара странноприемница. Тя се рушеше — последният пост на изоставено село. Само дебело измазаните с хоросан стени стояха непокътнати.

Извадих камата си и започнах да дълбая в мекия камък:

Марий, Древни, Лестат Те Търси. Сега Е Месец Май, Година 1780 И A3 Заминавам На Юг От Париж, Към Лион. Моля Те, Открий Ми Се.

Колко нагло ми се стори това, щом се отдръпнах! И вече бях нарушил мрачните заповеди — бях споменал името на безсмъртен и го бях изписал. Е, това ме изпълни с дивно задоволство. В края на краищата, никога не ме е бивало особено да спазвам правилата.