Ударът на кобрата

32.

— Разбрах, че трофтите от Балиу не са били впечатлени от нашето решение на квазаманския проблем — каза Джошуа.

Коруин вдигна рамене, без да откъсва очи от космодрума. Товаренето на „Менсаана“ щеше да започне всеки момент и той не искаше да изпусне гледката.

— Никак не бяха сигурни, че ще даде желаните резултати — ако това имаш предвид — каза той и се обърна към братята си. — Наложи се да разгледаме много дискове с данни, за да им покажем колко несговорчиви са хората там при нормални условия и как прогресът към космически полети ще бъде драматично забавен или дори напълно спрян, след като мохите ги напуснат.

— Ако наистина ги напуснат — промърмори Джъстин, все още загледан навън.

— Там е въпросът — призна Коруин. — Всъщност, трофтите бяха по-уверени от нас, че това ще стане… но не бяха сигурни в резултатите от промяната. Останах с впечатлението, че техните методи на биопрогнозиране са по-добри от нашите.

— Както и всичко друго — съгласи се кисело Джошуа. — Ей… ето ги Алмо и леля Гуен.

— Здравейте — каза им Гуен. — Мислех, че гледате от другия коридор.

— Оттук се виждат по-добре пътниците — обясни Коруин. — Бях започнал да мисля, че вие двамата ще пропуснете събитието.

Пири поклати глава.

— Дойдохме да се сбогуваме. Прогониха всички други, но за нас направиха изключение. Учудващо е с какви привилегии се ползва един герой.

Другите се засмяха — всички, с изключение на Джъстин, който само леко помръдна устни. Все пак беше някакъв прогрес. Раните от неговите грешки — реални или въображаеми — все още се виждаха, но поне бяха престанали да кървят. Заради брат си Коруин се надяваше, че проектът „Моро“ ще успее.

— Джони ми каза, че си убедил трофтите да ни заемат транспортни кораби за евакуиране на целианците — продължи Пири. — Как го постигна?

Коруин вдигна рамене.

— Всъщност, не беше трудно. Ако квазаманците успеят да излязат в Космоса, балиуите също ще бъдат непосредствено застрашени. За тях самите е изгодно ние да отидем на новите светове и затова ще ни помогнат да се заселим там. Особено като се вземе предвид, че им спестихме разходите за финансиране на една война.

— Тръгват — каза неочаквано Джъстин.

Всички обърнаха глави към прозореца. Колоната от пътници за Кубха — или Ескулини, както официално беше преименувана планетата — вече пресичаше късото разстояние от старата приемна зала на космодрума до чакащия кораб. Близо до началото на колоната Коруин видя родителите си — Крис, прихванала през кръста Джони. И двамата вървяха с твърда стъпка. На път към новия свят…

Зад него Гуен въздъхна.

— Това наистина е неразумно — обади се тя, без да се обръща конкретно към някого. — Да емигрира при неговото състояние… и то към един все още непознат свят.

— Не съвсем непознат — напомни й Пири. — Освен това топлият климат там за него ще бъде по-добър от всичко, което може да му предложи цивилизованият авентински свят.

— А и там няма да може да се занимава с политика — промърмори Джъстин.

Коруин погледна към брат си, чудейки се какво знае той за този стар спор между родителите им. Но лицето на Джъстин не разкриваше нищо. „Всъщност, няма значение“, реши Коруин и мислено вдигна рамене. Онова, което имаше значение, бе, че родителите му щяха да прекарат последните две или три години от живота си заедно и далеч от лошите авентински спомени. Далеч от Авентини… и в точно такъв некултурен свят като онзи, в който се бяха влюбили един в друг. „Това е най-доброто, което може да им се случи“, помисли си Коруин. — Надяваше се наистина да е така.

Петимата наблюдаваха как Крис и Джони се качиха на „Менсаана“. После Джошуа тихо въздъхна и протегна шия да погледне към залата.

— Мисля, че излитането ще се вижда по-добре от галерията — каза той и посочи с ръка. — Ще дойде ли някой с мен?

— Разбира се — отговори Гуен. — Хайде, Алмо.

— Виждал съм толкова много излитания, че ще ми стигнат не само за този живот, но и за следващия — измърмори Пири. Въпреки това се остави Гуен да го отведе.

Докато другите се отдалечаваха, Джъстин остана да гледа през прозореца, а Коруин се чудеше дали осъзнава, че е останал. Джъстин се размърда и погледна към коридора.

— Мислиш ли, че някога ще се съберат? — попита той.

— Кой… Алмо и леля Гуен ли? — Коруин вдигна рамене. — Не зная. Предполагам, че ще зависи от това дали Алмо ще се съгласи някога да се откаже от отговорностите си на кобра, за да приеме друг човек в живота си. По-добре знаеш от мен колко сериозно се отнася той към своите задължения.

— Да. — Джъстин замълча. — Ти разбираш, че ако планът не успее… е, татко ще умре, преди квазаманците да намерят новите светове, но мама може би ще е жива.

Коруин въздъхна.

— Не зная, Джъстин. Но ако мохите наистина напуснат квазаманците, няма да има нищо, което може да ги сплоти в един общ фронт — нито война, нито каквото и да е друго. Особено като се има предвид, че ще трябва да мине известно време, докато свикнат с новата обстановка. А ако се разкъсат на по-малки щати или фракции, те вероятно ще имат нужда да установят с нас търговски обмен, вместо да ни нападнат.

Джъстин поклати скептично глава.

— Ти забравяш какви са. Аз съм ги виждал, Коруин, и зная, че те ще запазят лошите си чувства към нас, докато свят светува. Омразата и страхът ще ги сплотяват срещу нас, независимо от конкуренцията, която ще възникне.

— Може би — кимна Коруин. — Но само ако нивото на тяхната параноя се запази така високо, както е сега.

— А какво може да го промени? — избухна Джъстин и на лицето му се изписа недоверие. — Да не би да имаш предвид мохите?

— А защо не? Ние знаем, че когато пожелаят, те могат да усилват човешките емоции.

— Но какво ще спечелят птиците, ако подтикнат своите ловци към риск?

— Е… — Коруин сви устни в усмивка. — Ако си убеден, че Вселената е готова да те приеме, къде би предпочел да живееш? В град сред равнината или в някое село сред горите?

Джъстин отвори уста, примигна… и изведнъж се засмя.

— Не вярвам.

— Добре де, възможно е да греша — вдигна рамене Коруин. — Но може би след две поколения квазаманците ще станат напълно приемливо общество, съзряло за търговия и дипломация.

— Във всеки случай, нищо не пречи да се надяваме — отвърна Джъстин и пак се обърна към прозореца. — Толкова тежко е, когато възрастни хора напускат семейното огнище.

Коруин сложи ръка на рамото на брат си.

— Ще липсват на всички ни — каза тихо той. — Но… е, те са достатъчно зрели, за да решават сами как да устроят собствения си живот. Хайде да отидем при другите. Единствено семейството може да помогне в такива тежки моменти.

Двамата тръгнаха по коридора.