Ударът на кобрата

27.

Нощ над Квазама.

Когато „Менсаана“ се спусна, селата в източния дял на наричания сега регион „Плодороден полумесец“ бяха тъмни, но на екраните на инфрачервените скенери се виждаха добре. Виждаха се и пътищата, свързващи градовете. Пътната мрежа се стесняваше като филигранна стрела, насочена към най-южното село в края на полумесеца. Само един водеше на север към останалата квазаманска цивилизация.

„Менсаана“ спря на този път, на около двадесет километра на север от града. Той остави две въздушни коли и двадесет души и отново излетя. Преди корабът да се изгуби в далечината, двете коли тръгнаха да изпълняват определените им задачи. „Менсаана“ почти лениво се насочи на юг към потъналото в сън село. Сензорите му поглъщаха електромагнитна радиация, звук и корпускули и изобразяваха всичко на карти и листинги. Корабът направи на безопасна височина един кръг над селото. Когато най-после кацна в гората на петдесет метра от стената, четиридесетте пътници имаха ясна представа какво предстои.

За половин час, без някой от селището да разбере, то беше завладяно.

Кметът влезе в кабинета си, преди да забележи, че някой седи на възглавниците му. Той ахна, после изненадата му се превърна в гняв, излая нещо и от механичния преводач долетя:

— Кой сте вие?

— Добро утро, господин кмете — поздрави важно от възглавниците Уинуърд, а очите му се спряха върху мохото. — Простете за неканеното посещение, но искаме да получим малко информация от вас и вашите хора.

Като чу първите думи от закачения като колие апарат, кметът сякаш замръзна. Той огледа лицето на кобрата и кръвта се дръпна от бузите му.

— Вие тук! — прошепна той.

— Ах, Кимерон вече е разпространил нашите снимки — възкликна Уинуърд. — Това е добре. В такъв случай знаете кой съм и добре разбирате, че е безсмислено да се съпротивлявате.

Ръката на кмета нерешително трепна.

— Не ви съветвам — каза Уинуърд. — Преди още да сте извадили револвера си, ще убия и вас, и вашето мохо. Освен това с мен има и други… много други… и ако вие се опитате да стреляте, вашите хора вероятно ще направят същото и тогава ще трябва да избием мнозина от вас, за да ви докажем колко сте безпомощни. — Той вдигна глава. — Смятам, че не се нуждаете от такова доказателство, нали?

Бузата на кмета нервно потрепна.

— Запознат съм с докладите за извършените от вас убийства.

— Това е добре — кимна Уинуърд. — Мразя да върша едно и също нещо два пъти. И така: съгласни ли сте да ни сътрудничите?

Кметът се замисли и попита:

— Какво искате от нас?

Уинуърд тихо въздъхна.

— Да зададем няколко въпроса на хората ви и да извършим няколко безболезнени изследвания върху тях и техните мохи.

Лицето на кмета остана непроницаемо.

— Съгласен съм само, за да предотвратя ненужното проливане на кръв — заяви квазаманецът. — Но ви предупреждавам: ако опитите ви не са така безболезнени, както твърдите, ще последва кръвопролитие, каквото не сте виждали през живота си.

— Прието. — Уинуърд се изправи и посочи към ниските масички и пултовете пред тях. — Обадете се и наредете хората да излязат на улиците. Могат да вземат и мохите си. Но да не носят оръжие.

— И жените и децата ли?

— И те. Някои от тях също ще бъдат подложени на теста. Ако ще се чувствате по-спокоен, мога да разреша, докато задаваме въпросите, да присъстват близки роднини на жените.

— Ще… ви бъдем благодарни. — За момент кметът спря очи върху лицето на Уинуърд. — На кой дявол сте продали душата си, та сте се върнали от мъртвите?

Уинуърд леко поклати глава.

— Излишно е да ви казвам, тъй като няма да повярвате. А сега извикайте хората си.

Квазаманецът стисна устни и седна. Той натисна няколко бутона на пулта и започна да говори, Уинуърд се заслуша в усиления му глас, който долиташе от улицата, после протегна ръка към висящия на колието преводач и закри микрофона.

— Дорджей, докладвай!

— На далекосъобщителния предавател положението е спокойно — чу се гласът на Линк по слушалката. — Хъм… изглежда хората откликват на призива на кмета.

— Отваряйте си очите… не бива да допуснете някой да се промъкне и да изпрати в Солас сигнали за помощ.

— Особено като се има предвид, че могат да ни хванат, да извадят от нас цялата ни екипировка и да я проучат — добави сухо Линк. — Ще внимаваме. Да продължа ли да контролирам портата и моторизираните патрули?

— Да. Когато психолозите започнат работа, тук ще стане много горещо.

— Добре. Продължавам да пазя.

Уинуърд чукна микрофона, за да прекъсне тайния разговор, след това отново го закри.

— Губернатор Телек? Как стигат до вас сигналите?

— Идеално. Получихме някои сравнително добри базови данни от кмета, докато вървеше из сградата, а после и онези, когато беше под напрежение след влизането в кабинета. Те са дори още по-добри.

— Чудесно. Ще започнем колкото се може по-бързо. Някакви съобщения от спомагателните групи?

— Само обичайните обаждания. От „Капка роса“ също не съобщават за видими придвижвания на войска. Изглежда сме ги изненадали.

Което означаваше, че разполагаха с няколко часа или дори един-два дни, преди останалата част от планетата да разбере за инвазията. След това положението можеше да стане деликатно.

— Добре. Дорджей съобщи, че техническите специалисти вече са изяснили някои въпроси и скоро ще получите данни. Край.

Кметът се облегна назад и погледна злобно Уинуърд.

— Хората ще изпълнят нарежданията ви. Засега.

Изглежда куражът му се върна. За Уинуърд това беше добре; колкото по-големи бяха колебанията в настроението на квазаманците, толкова повече данни щяха да отчетат скритите сензори. Стига куражът на кмета да не станеше прекалено голям.

— Чудесно — каза кобрата и кимна. — Тогава, докато нашите хора се организират, да отидем при тях. Вие, разбира се, ще ми дадете револвера си.

За части от секундата квазаманецът се поколеба, после извади револвера от кобура и го сложи върху пулта.

— Добре. Да тръгваме! — подкани го Уинуърд, без да вземе оръжието. Ако теорията на Телек беше вярна, той можеше да вземе оръжието, без да бъде нападнат от мохото. Ала засега Уинуърд не беше готов за такъв експеримент.

Квазаманецът бавно се изправи и двамата мъже излязоха от кабинета на кмета.

Втората спомагателна група бе оставила въздушната си кола в една рядка гора. На Рей Банион тя му напомняше повече на горите в Чата, отколкото на гъстите лесове в западната част на Авентини, където бе израснал. Това беше колкото хубаво, толкова и лошо. Малката гъстота осигуряваше по-добра видимост, но пък в нея можеха да живеят по-големи животни.

Засега горските обитатели — големи и малки — бяха далеч. Банион стоеше до въздушната кола и с половин ухо слушаше разговора между доктор Ханфорд и „Капка роса“, който кръжеше над тях.

— Огледахме района, но нищо не открихме — съобщи Ханфорд. — Вие все още ли го виждате?

— Не — отговори гласът. — Изгубихме го. Мисля, че се скри под дърветата.

Ханфорд шумно въздъхна. Банион добре разбираше неговото раздразнение: за трети път през шестте часа откакто се намираха на Квазама, те се бяха втурвали към възможното местонахождение на крисджо без да го открият.

И което бе по-лошо, дори не бяха сигурни, че точно крисджо им беше нужно.

— Някаква идея накъде е избягало животното? — попита най-после зоологът.

— Доктор Ханфорд, трябва да разберете, че инфрачервената апаратура, с която разполагаме на „Капка роса“, не е предназначена за определяне от такава височина на точното местоположение на обекта. Чакайте да видя… струва ми се, че трябва да потърсите на северозапад.

— Благодаря — каза сухо Ханфорд. — Обадете се, ако откриете друга цел.

— На северозапад — промърмори един от другите двама зоолози, когато Ханфорд прекъсна връзката. — Това и аз можех да го кажа. Натам бягат всички животни на тази ексцентрична планета.

— Не съм сигурен дали и хищниците бягат в същата посока — възрази Ханфорд. — Е, Рей? Пеша или по въздуха?

— Според мен, по въздуха — отвърна Банион. — Нека се опитаме сами да огледаме района. Да видим дали няма да се справим по-добре от тях.

— Във всеки случай, със сигурност няма да е по-лошо. Да тръгваме.

Тримата зоолози, заедно с Банион и трима съекипници-кобри се качиха на въздушната кола, издигнаха се над върховете на дърветата и се насочиха на северозапад.

Кристофър изключи микрофона с изсумтяване, облегна се назад, загледан в инфрачервения дисплей и тихо замърмори. Йорк го видя и се засмя.

— Проблеми ли имаш, Бил?

— Това дори не е мое задължение — изръмжа Кристофър, без да вдига поглед. — Как мога да открия горещи точки от крисджо, когато дори не знам как изглеждат тези животни?

— Просто открий голяма гореща точка, която се движи.

— Да, това ми е известно. По-добре Елснер да побърза да се върне.

— Още ли наблюдава главния дисплей, за да търси стада бололини за спомагателна група три?

— Аха. — Кристофър видимо потрепери. — Тези момчета сигурно са изкукуригали. Мен не можеш да ме накараш да търся бололини.

— Мен не можеш да ме накараш изобщо да сляза долу — промърмори Йорк.

Кристофър го погледна.

— Да. Аз, хъм… разбрах, че си бил поканен да бъдеш на „Менсаана“ с Лизабет, Юри, Марк и другите.

— Вярно е — отвърна спокойно Йорк. — Отказах.

— О! — Кристофър погледна към новата дясна ръка на Йорк — новата му механична дясна ръка, — после виновно отмести очи.

— Мислиш, че е заради това, нали? — попита Йорк, вдигна ръка и разтвори пръсти, които трепнаха и мълчаливо напомниха, че мозъкът му все още не се е адаптирал напълно към нервно-електронните интерфейси. — Мислиш, че ме е страх отново да сляза долу.

— Не, разбира се, че не мисля така…

— В такъв случай грешиш — каза Йорк. — Наистина се страхувам и то съвсем основателно.

Кристофър се чувстваше все по-неловко и Йорк си помисли, че сигурно никога не е чувал някой да говори така.

— Искаш ли да знаеш защо Юри и Марк, и другите са долу, а аз съм тук? — продължи той.

— Е… добре де, защо?

— Защото те се опитват да докажат, че не ги е страх — отговори Йорк. — Отчасти на другите, но главно на себе си. Демонстрират, че ако се наложи, без да им мигне окото са готови за втори път да си пъхнат главата в устата на рогатия леопард.

— А ти не изпитваш такава нужда, така ли?

— Точно така — кимна Йорк. — Неведнъж съм подлагал на проверка смелостта си. И преди да дойда на Авентини, и след това. Зная, че съм смел и не се нуждая от излишни рискове, за да го доказвам. — Той махна с ръка към екрана. — Ако квазаманците предприемат някакви действия, и оттук, и от повърхността мога да оценя тяхното военно ниво. Затова оставам тук.

— Разбирам. — Кристофър кимна, но погледът му издаваше, че все още е смутен. — Разумно е. Аз… е, радвам се, че изяснихме този въпрос.

Той се обърна към дисплея си, а Йорк потисна една въздишка. И Кристофър, както и другите, не го разбираше. Те все още смятаха, че това е просто един по-хитър начин да скрие, че е страхливец.

Да вървят по дяволите всички.

Йорк се обърна към монитора и се зае да следи за военни действия. Механичната ръка в скута му се сви в юмрук.

Малко след пладне „Капка роса“ най-после откри недалеч от селото стадо бололини и един час по-късно третата спомагателна въздушна кола го достигна. Стадото пасеше между дърветата и когато въздушната кола мина над него, Рем Паркър тихичко подсвирна.

— Ужасни същества — промълви той.

— Прав си — промърмори една от другите кобри. — Струва ми се, че виждам и тарбини… онези кафяво-червеникави петна зад главите сред иглите.

— Аха. Чудесно място за лятно жилище. — Паркър погледна към апаратурата на съседната седалка. — Е, Дан, как мислиш? Ще стане ли?

Дан Ростин вдигна рамене.

— Трудничко. Доста сме на юг от пътя им… необходима е голяма девиация, за да ги върнем. Но ако приличат на плоскокопитните от Чата, ще успеем. Задръж така една секунда и ще бъда по-точен.

Оказа се, че положението не е толкова безнадеждно, колкото смяташе Паркър. Магнитното поле, което щяха да създадат, никъде не трябваше да променя посоката на силовите линии с повече от двадесет градуса, а апаратурата можеше да създаде необходимите амплитуди. От време на време трябваше да слизат на земята на сто метра от центъра на стадото, с риск въздушната кола да бъде нападната от животните. Но нали затова в групата имаше кобри.

— Е, да тръгваме — обърна се Паркър към другите. — И да се надяваме, че наистина приличат на своите плоскокопитни братовчеди от Чата, както твърдят биолозите. — „Иначе — помисли си той, — по целия път до селото кобрите ще трябва като каубои да гонят стадото.“ А Паркър не изгаряше от такова желание.

Почти мръкваше, когато Уинуърд се върна от проверката на постовете на кобрите. Доктор Маккинли и останалите психолози бяха превърнали една от стаите в кметството в кабинет. Когато Уинуърд пристигна, оттам точно излизаше един квазаманец и кобрата надникна вътре.

— Здравейте — подаде глава през вратата и кимна на двамата мъже вътре. — Върви ли?

Уинуърд не беше виждал толкова уморен човек като Маккинли, но гласът му прозвуча доста бодро.

— Общо взето върви. Дори без компютърен анализ се вижда, че нивата на напрежение се променят според предвижданията.

— Чудесно. Ще свършиш ли до вечерта?

— Имам само още един. Ако искаш, можеш да присъстваш.

Уинуърд погледна кобрата, която стоеше на пост до стената. Изглеждаше уморена, макар че и тя като Маккинли също нямаше да го признае.

— Алек, защо не отидеш да вечеряш? Аз ще те замествам, докато доктор Маккинли свърши.

— С удоволствие. — Алек кимна и се отправи към вратата. — Благодаря.

Маккинли го изчака да излезе, след това натисна един бутон на клавиатурата върху бюрото.

— Да влезе номер четиридесет и две.

Миг по-късно звуковите усилватели на Уинуърд доловиха приближаването на двама души и в кабинета влязоха една кобра и един напрегнат квазаманец. Кобрата излезе, а Маккинли посочи с ръка ниския стол до масата.

— Седнете, моля.

Квазаманецът седна и хвърли подозрителен поглед към Уинуърд. Той забеляза, че мохото, макар често да потрепваше с криле, за разлика от своя господар изглеждаше спокойно.

— Говорете пред рекордера — обърна се Маккинли към мъжа и посочи правоъгълната кутия в края на бюрото. — Да започнем с име и професия.

Квазаманецът отговори и Маккинли премина към по-общи въпроси, отнасящи се до живота в селото. Постепенно тонът и насоката на анкетата се промениха и след няколко минути докторът питаше за отношенията на квазаманеца с приятелите му, честотата на половите сношения с жена му и други много лични въпроси. Уинуърд внимателно наблюдаваше мъжа, но нетренираните му очи не видяха нищо необичайно в реакциите на анкетирания. Стресовите индикатори, вградени в рекордера и в стола, на който седеше човека, разбира се щяха да дадат по-точна и обективна оценка.

По средата на въпроса за детските години на квазаманеца Маккинли спря, както бе правил това вече четиридесет и един пъти и си даде вид, че е раздразнен от нещо, което чува в слушалките си.

— Съжалявам — каза той на квазаманеца, — но изглежда шумът от вашата птица пречи на записа. Хъм… — Той огледа стаята и посочи една голяма възглавница в далечния ъгъл. — Ще имате ли нещо против да я оставите ей там?

Мъжът се намръщи и погледна към Уинуърд. После, макар езикът на тялото ясно да изразяваше несъгласие, се подчини.

— Много добре — кимна доволен Маккинли, когато квазаманецът отново седна. — Я да видим. Предполагам, че сега ще е по-добре.

Той повтори въпроса, а Уинуърд насочи вниманието си към мохото в ъгъла. Птицата очевидно не се чувстваше удобно в това си заточение. Сега тя по-често и по-силно трепкаше с криле. „Дали е нервна, задето е отделена от защитника си? — питаше се кобрата. — Или е разстроена, защото от това разстояние не може да му влияе?“ — Уинуърд решително не харесваше идеята, че мохите оказват някакво влияние върху подсъзнанието на квазаманците. Измежду всички, с които беше говорил обаче, единствено той смяташе теорията на Моро за погрешна.

— По дяволите.

Уинуърд отново се обърна към Маккинли и видя, че гледа навъсено.

— Съжалявам, но шумът в рекордера е все още твърде силен. Предполагам, че трябва да изнесем вашето мохо от кабинета. Криил? Бих ли дошъл за минутка! И си вземи нещо срещу острите нокти на птицата.

— Почакайте — обади се квазаманецът и се надигна от мястото си. — Нямате право да изнасяте мохото ми навън.

— Защо да нямам право? — попита Маккинли. — Няма да му направим нищо и след няколко минути ще ви го върнем.

Вратата се отвори и кобрата, която беше ескортирала квазаманеца, влезе с парче дебел плат в ръка.

— Нямате право да я взимате — повтори Квазаманецът и в гласа му прозвучаха първите гневни нотки. — Аз изпълнявах всички ваши искания… вие нямате право да се отнасяте така с мен.

— Остават само още седем въпроса… това е всичко — каза успокоително Маккинли. — Най-много пет минути и ще ви върнем птицата. Вижте, отсреща има една празна стая. Криил ще стои там с птицата в ръка и щом свършим, ще си я получите. Няма да й се случи нищо лошо… обещавам ви.

„При условие, че се държи дружелюбно“, добави наум Уинуърд. В стаята освен Криил щеше да има и друга кобра и през цялото време лазерите им щяха да са насочени към мохото. Въпреки това Уинуърд не завиждаше на Криил, чието лице щеше да бъде на по-малко от половин метър от острите нокти на птицата.

Квазаманецът продължи да протестира, но от гласа му се разбираше, че не разчита на успех. Криил вече бе увил плата около лявата си ръка и я поднесе към мохото. Птицата кацна на нея с видимо недоверие. Кобрата излезе от стаята, а Маккинли продължи анкетата.

Както беше обещал Маккинли, всичко свърши за по-малко от пет минути. Много преди края Уинуърд стигна до заключението, че наблюдава доколко може да се изнерви един квазаманец, без да атакува нещо. Неохотата, с която отговаряше преди, се превърна в открита враждебност, а на два въпроса изобщо отказа да отговори. Уинуърд с напрежение очакваше момента, в който квазаманецът напълно ще изпусне нервите си и той ще трябва да се хвърли през масата, за да спасява доктора.

За щастие този момент не дойде. Маккинли свърши с въпросите и половин минута по-късно човекът и птицата отново бяха заедно.

— Една последна подробност, преди да си тръгнете — обърна се Маккинли към квазаманеца, който галеше успокоително гушата на мохото. — Криил ще ви завърже на врата панделка с номер, за да знаем, че вече сме разговаряли с вас. Предполагам, че няма да ви е приятно втори път да отговаряте на същите въпроси.

Квазаманецът изсумтя, но се остави Криил да сложи лентата на врата му и плътно да я пристегне. После все така мълчаливо тръгна към изхода, последван от Криил.

Маккинли пое дълбоко дъх и шумно го изпусна.

— Ако смяташ, че това беше грубо — каза той намръщено, — почакай да видиш какво ще е утре.

— Няма да мога да почакам — отвърна Уинуърд, докато се връщаха в кабинета. — Научи ли нещо ценно от цялата тази работа?

— О, разбира се. — Той обърна рекордера към себе си, свали един панел и под него се разкри компактен дисплей и клавиатура. Маккинли натисна няколко клавиша и на екрана се появиха криви. — Това са обобщени резултати от триста и шестдесет квазаманци, сравнени с базовата линия от данни, получена на Авентини една седмица преди да отлетим — обясни той. — Въпреки неприятните въпроси, когато мохите са на раменете им, квазаманците показват много по-ниски стресови нива. Те се увеличават малко, когато птиците са в стаята и рязко нарастват, когато не са пред очите им. Тогава всъщност тези нива излизат над базовите… ето тук… и щом мохите се върнат, отново спадат.

Уинуърд стисна устни.

— Може би част от това нарастване се дължи на раздразнение, че трябва да отговарят по няколко пъти на едни и същи въпроси — предположи той.

— И може би част от него се дължи на разликата в културите, макар че се опитахме да елиминираме тези два ефекта — допълни Маккинли. — Разбира се, ние все още не смятаме резултатите за категорично доказателство, но за нас те съдържат определени указания.

— Да. — Подсъзнателен контрол… — Какво е това по-лошо, което ще правите утре?

— Ще им разрешим, докато ги разпитваме, да държат със себе си мохите и ще се опитаме да раздразним птиците с ултразвук, за да видим дали и колко от тяхното нервно напрежение ще се предаде на хората.

— Казваш го така, сякаш ще е нещо много забавно. Имате ли представа за сетивата на мохите, за да знаете какво да очаквате от този експеримент?

— Смятаме, че имаме. Във всеки случай, надявам се да разберем.

— Хм. А на третия ден ще се опитате да въздействате едновременно и на птиците, и на хората, така ли?

— Точно така. И освен това третата спомагателна група ще докара тук стадо бололини и ще създадем стрес от преследване. Дано само да имаме достатъчно хора с ленти на вратовете, които съдържат сензори, за да бъдат резултатите статистически достоверни. Защото повече от сигурно е, че този експеримент няма да можем да повторим. — Маккинли повдигна вежди. — Изглеждаш ми замислен, Уинуърд. Проблеми ли имаш?

Уинуърд стисна устни.

— Наистина ли вярваш, че след още два дни останалата част от планетата ще разбере, че нещо не е наред, и ще реагира?

— Но нали точно това искаме?

— Ние искаме да реагират така, че да видим тежките им оръжия — отговори Уинуърд. — Но не искаме да излязат с нещо толкова мощно, че да ни унищожат.

— О, разбира се. Така е. Е, ако събитията се развият по-бързо, предполагам, че ще трябва да ускорим програмата си. А вие, кобрите, ще започнете по-трудно да си изкарвате прехраната.

Уинуърд се намръщи. Тежко въоръжени квазаманци… и ята мохи.

— Да. Сигурно ще ни бъде доста трудно.