Ударът на кобрата

16.

Пири дълго лежа неподвижен в хамака, и се питаше какво го бе събудило. Процеждащата се през дърветата слаба слънчева светлина показваше, че наближава залез. Той разбра, че е спал цял ден и почувства угризение. Сигурно се бе събудил, защото тялото му си е отпочинало. Бил е по-уморен, отколкото е предполагал.

Точно изваждаше ръцете си от спалния чувал, когато чу приглушено кашляне.

Пири притихна и включи слуховия усилвател на максимална мощност. В ушите му прокънтяха обичайните за гората шумове и сред тях тихи човешки гласове. Най-малко десет или повече.

„Ловна дружина?“ — беше първата му мисъл. Но не се чуваха стъпки, само от време на време тихо пристъпване от крак на крак. Дори дебнещите ловци се движеха повече, което подсказваше, че тези неочаквани гости са по-скоро рибари, отколкото ловци.

Тук обаче, поне доколкото на него му беше известно, имаше само две риби, които заслужаваха такива задружни действия: „Капка роса“ и той самият.

По дяволите.

Бавно, с безкрайно внимание и никакъв шум, Пири се заизмъква от спалния чувал и защитната клетка. Ако търсеха него, активността щеше да е най-голямата му грешка. Ала той нямаше никакво намерение да се остави да го хванат опакован като пашкул. Разтвори клетката. Тя изпука, но май никой не чу. В следващия миг Пири вече стоеше над хамака, притиснал гръб в дънера на дървото.

Жертвата сега беше готова да се превърне в ловец. Той заслиза. На всеки клон се оглеждаше и ослушваше. Гласовете идваха откъм „Капка роса“.

Пири достигна земята, без да види някой от скритите квазаманци. Изненада се, че не откриха огън по него. Изглежда бяха в онзи край на гората, който бе по-близо до „Капка роса“ и навярно всичките им оръжия бяха насочени към кораба. Тази обсада, организирана цяла седмица след кацането на кораба, означаваше, че нещо се е объркало. Дали контактната група е разкрита или причината е в прекалената квазаманска параноя, сега беше без значение. От значение беше…

От значение беше само, че там, сред тях, се намираше Джошуа Моро. И ако той е бил убит, докато Пири е спал…

Кобрата се ухапа по езика.

— Престани! — изръмжа той. — Успокой се и помисли, вместо да се паникьосваш! Фактът, че квазаманците още не са атакували „Капка роса“, означава, че засега са на етап планиране, а щом е така, значи съществува вероятност Джошуа и останалите да са добре. В случай че предприемат нещо срещу контактната група, ще привлекат вниманието на „Капка роса“ върху себе си, а квазаманците са достатъчно умни, за да не го направят.

Но ако нито на кораба, нито Серенков знаеха, че нещо не е наред, тогава всичко зависеше от Пири.

Той нямаше много възможности. Аварийният му телефон бе еднопосочен и не можеше да се обади на кораба. Комуникационният лазер беше добре скрит и квазаманците вероятно не го бяха открили. Постът от техния кордон едва ли седеше върху него, но сигурно и не беше много далеч. Какво трябваше да предприеме? Да избие целия кордон? Беше рисковано, равно на самоубийство и почти сигурно ще бъде сигнал за квазаманците да започнат атаката.

Ако хората от кордона нямаха видима връзка един с друг, може би щеше да е възможно да премахне с лазера си един-двама от най-близко разположените, без да привлече вниманието на останалите. След това да вземе апаратурата, да отиде на безопасно място, ако е необходимо — на върха на някое дърво, и да се свърже с кораба. Заедно може би щяха да измислят начин да измъкнат контактната група от лапите на Моф.

Като знаеше колко шумят сухите листа в гората, Пири тръгна внимателно към скривалището на лазерната апаратура, без да престава да се оглежда на всички страни. Прецени, че е на не повече от пет метра от целта, когато неочаквано чу страшен рев.

Пири отскочи встрани и преди да докосне земята, умът му включи компютъризираните рефлекси и идентифицира звука: слушалката в ухото му гърмеше от електростатични смущения. Измъкна я, а ехото продължи да звучи още цяла секунда в ухото му. Беше закъснял. Смущения с такава сила означаваха, че квазаманците се опитват да заглушат всички радиовръзки в района. Бяха преминали към действие.

— Не мърдай! — изсъска някой.

Пири замръзна на мястото си и впери очи в двамата квазаманци, които го гледаха изпод храстите. Насочените към него револвери изглеждаха по-големи от онези, които носеха другите; настръхналите крила на мохите недвусмислено показваха, че и те са нащрек. Единият от квазаманците пошушна нещо на другаря си и пристъпи към Пири, без да отмества револвера си от гърдите му.

Нямаше време за преценка. Знаеше само, че трябва да се измъкне от това положение, без да привлече върху себе си вниманието на останалите войници. Очевидно двамата квазаманци все още се надяваха да запазят в тайна своето присъствие от намиращите се на „Капка роса“. Но беше също толкова очевидно, че щяха да се откажат от това си предпочитание, когато той завършеше своя ход. Трябваше да атакува бързо и решително.

Никога по-рано не бе убивал човек. Отблизо се срещна със смъртта през онзи ужасен ден преди много години, когато Джони Моро и един мъж за две-три секунди избиха младите военачалници на Чалинор в най-ужасната лазерна стрелба, която беше виждал дотогава, а и оттогава насам. За десетгодишно момче от един борещ се за оцеляване колониален свят това избиване беше кошмарно, особено при съзнанието, че поради по-раншните му симпатии към Чалинор, той също имаше известна вина. Последното, което искаше, бе да прибави върху съвестта си тежестта на още жертви.

Ала нямаше избор. Никакъв. От това разстояние неговите звукови оръжия можеха да накарат хората да изпаднат в безсъзнание, но не задълго, а използваните честоти вероятно изобщо нямаше да подействат върху двете мохи. Всички те трябваше да замлъкнат преди някой — човек или мохо — да може да предупреди останалите.

Сега единият квазаманец беше само на два метра от него, извън огневата линия на своя партньор. Четвърт секунда за указване на целта на нанокомпютъра. Леко притискане на езика към горния край на устата за преминаване към автоматично управление на стрелбата и когато квазаманецът се готвеше да извика, Пири стреля.

От малките му пръсти изригнаха лазерни лъчи. Серводвигателите движеха дланите и китките под командите на компютъра. Всичко стана светкавично и свърши преди той да успее да мигне.

„Не беше много трудно — помисли си Пири и се наведе, в случай че слабият шум от падането на телата е привлякъл нечие внимание. Никак не беше трудно.“ Погледна трупа до себе си. Видя ударената от лазерния лъч глава, макар че храстите я скриваха, видя мохото, умряло толкова бързо, че пръстите с остри нокти бяха останали вкопчени в пагона на господаря му. Пири се разтрепери и се насили да не повърне.

Изчака около половин минута, докато най-силните мускулни спазми престанаха и от устата му изчезна вкусът на жлъчка. Слушалката не беше в ухото му да го стряска и той внимателно продължи напред. Останалото разстояние до лазерната апаратура измина без да привлече вниманието на квазаманците. Докато я измъкваше от скривалището, видя друг квазаманец, но той гледаше настрани и Пири изпълни задачата си, като остана неразкрит.

Навлезе навътре сред дърветата и се насочи на юг с надеждата, че квазаманските войници не са обградили цялата проклета гора. Ако ли пък са го сторили, ще се качи на някое дърво, за да има видима връзка с кораба.

Но прекомерната предпазливост на квазаманците не беше стигнала чак дотам. На сто метра от скривалището техният кордон свърши. Пири измина още петдесет метра и внимателно продължи до края на гората. Един удобен храст му позволи да заеме позиция, от която ясно виждаше „Капка роса“, без опасност да бъде открит от контролната кула на летището. Легнал по корем, той бързо настрои апарата и го насочи към носа на кораба, където смяташе, че има най-много сензори. Пири кръстоса пръсти за късмет и включи.

— Тук Пири — промърмори той в микрофона. — Чувате ли ме?

Никакъв отговор. Почака няколко секунди, промени малко насочването и пак опита. Пак нищо. „Божичко! Нима по някакъв начин са успели да отвлекат всички?“ Пири потърси по корпуса на кораба следи от стрелба. Може би са използвали газ или звукови оръжия, които проникват без да повредят кораба? Гърлото му се сви от страх и той отново промени насочването.

— Алмо? Ти ли си, Алмо?

Пири облекчено въздъхна.

— Аз съм, губернаторе. Слава на Бога. Вече бях започнал да си мисля, че се е случило нещо лошо.

— Още не е, но ще се случи — отговори тъжно Телек. — По някакъв начин са открили, че мисията ни е разузнавателна и навярно сега хвърлят чоп дали да рискуват и да ни хванат живи, или да изберат по-сигурния начин и да ни взривят.

— Да сте чули нещо за контактната група? — попита Пири като се стараеше гласът му да звучи спокойно.

— Моф е още с тях на автобуса и засега са добре. Водят ги обаче не в Солас, а вероятно в следващия град в същата посока. Надявахме се, че ще можеш да ги пресрещнеш преди да са отишли много далеч, при условие че успеем да се свържем навреме с теб.

— И?

Телек нерешително млъкна.

— И… пресметнахме, че след десет или петнадесет минути автобусът ще мине по главния път, който води на юг от Солас. Но от нас до там са не по-малко от двадесет километра…

— Колко квазаманци има в автобуса? — прекъсна я нетърпеливо той.

— Обикновеният ескорт от шест души — отговори Телек. — Плюс техните мохи. Но дори и да стигнеш навреме, не зная как ще ги измъкнеш невредими.

— Ще намеря начин. Не отлитайте преди да се върна с тях или докато не стане ясно, че изобщо няма да се върна.

Без да чака отговор, Пири прекъсна връзката, изпълзя обратно в гората и остави лазерната апаратура настроена за ползване по-късно. Двадесет километра за десет минути! Безнадеждно, дори и при открит терен, камо ли пък през гора. Но може би този път квазаманците ще излъжат дори себе си. Охрана от шест души в обикновен автобус беше доста несигурно, въпреки мохите и въпреки че срещу себе си имаха четирима невъоръжени пленници. На тяхно място Пири при първа възможност би прехвърлил авентинците на по-сигурно транспортно средство. Според него идеално място за такова прехвърляне бе кръстовището.

Ако предположението му се окажеше вярно, цялата група щеше пристигне там след няколко минути. Може би щяха да са достатъчни, за да успее и той да пристигне на това място.

Щеше да му се наложи да се справи не само с шестимата квазаманци, но и с войниците за подсилване на охраната. Ала срещу това нищо не можеше да направи. Сега беше време Алмо Пири, кобрата, с имплантираната в него апаратура, да свърши работата, за която бе готвен: да действа не като ловец, не като шпионин, не дори като убиец на авентински рогати леопарди, а като боец.

Той се затича на юг с максималната скорост, която му позволяваше гората. Сега всичко зависеше само от него.

Сега всичко зависеше само от него.

Йорк тихо пое дъх, приложи усвоената във флота техника за отпускане на мускулите и нервите и се приготви да действа. На фона на тъмнеещото небе вдясно и малко пред себе си виждаше силуетите на сградите на Солас. Ако правилно помнеше аерофотокартите, сега бяха приблизително на мястото, където този път се приближаваше най-много до града. Време беше да направи опит и да разбере колко непреодолими са тези мохи.

Писалката и пръстенът вече бяха в лявата му ръка. Той откопча часовника-калкулатор от лявата си китка, промуши писалката през каишката, провери дали контактите са сигурни. Скобата на писалката влезе в прореза на пръстена и сглобяемото ръчно оръжие беше готово. Натисна три клавиша и го зареди.

Йорк закопча каишката на ръчния часовник на дясната си ръка и я повдигна над седалката пред него. Преди няколко километра Моф бе предал задълженията си по охраната на друг, но вниманието на квазаманеца в момента беше насочено към Риндстат и Джошуа. „Трябва ми един безпрепятствен изстрел“, спомни си Йорк. Той вдигна писалката, прицели се в пазача и натисна спусъка.

Квазаманецът подскочи, когато миниатюрната стрела се заби дълбоко в бузата му и с мигновен рефлекс размаха револвер, търсейки целта. Мигновен, но безполезен. Очите му започнаха да помръкват от силната невротоксична смес. Йорк се прицели в мохото на умиращия и след секунда втората стреличка попадна в целта, но когато вдигна ръчното оръжие, за да го насочи към мохото на Моф, другите птици се нахвърлиха върху него.

Те бяха интелигентни, тези птици. Преди мъртвият квазаманец да падне на пода останалите пет птици вече бяха във въздуха и се спуснаха към него като сребърно-сини фурии. Стреля още два пъти, но не улучи. И тогава те го връхлетяха, забиваха ноктите си в лицето му, в ръката с оръжието, притиснаха го към седалката. Като през мъгла той чуваше виковете на Риндстат и неясните крясъци на квазаманците. Крилата на мохите го удряха по очите, заслепяваха го, но и без да вижда знаеше, че от китката до лакътя дясната му ръка е раздрана, разкъсана от човките и ноктите на мохите, които самоотвержено се бореха да измъкнат от ръцете му оръжието. То обаче беше здраво завързано около ръката му и стоеше там, макар че волята му да го използва отдавна го бе напуснала. Ръката му гореше. Агонията на талази заливаше мозъка му. Изведнъж птиците го оставиха, отидоха на задната седалка, кацнаха върху раменете на квазаманците и загракаха срещу него. Тогава той видя какво бяха направили с ръката му.

Емоционален шок, съчетан с физически и Декер Йорк, който беше виждал ранени и убити на пет други свята, потъна във временното убежище на безсъзнанието.

Последната му мисъл преди да го погълне тъмнината беше, че никога няма да излезе от нея.

— Боже мой! — прошепна Кристофър. — Боже мой!

Телек ядно хапеше кокалчетата на дясната си ръка, свита в безсилен юмрук, пъхнат в устата й. Ръката на Йорк! Елизабет искаше да отмести очи, но те, както и очите на Джошуа, бяха здраво приковани към ръката на Йорк. Тя имаше вид, сякаш е била подложена на насилствена, рискована дисекция. Само че Йорк още беше жив. Засега.

До нея Намиди се задави и излезе от стаята. Телек не го забеляза.

Стори им се, че борбата продължава цяла вечност, а вероятно бяха минали само няколко секунди, когато Риндстат с малък флакон кръвоспиращ спрей в ръка отиде при Йорк. Той несръчно напръска ръката и точно когато започна да излиза само въздух, Серенков излезе от парализата и се притече с пълен флакон. Двамата успяха да спрат кръвотечението.

През цялото време Джошуа не помръдна. Ужасена, Телек си помисли: „Тъкмо гледка за момчето!“

— Ще остане ли жив, губернаторе? — Телек подскочи, стресната от гласа на Ф’ахл.

Тя се подвоуми. При спряната загуба на кръв и подсилването на организма с антишоковите компоненти на кръвоспиращия спрей… Но Телек много добре разбираше състоянието му, за да заблуждава дори и себе си с лъжливи надежди.

— Никакъв шанс — тихо отговори тя, — ако до един час и дори по-малко не бъде пренесен в лечебницата на „Капка роса“.

— Алмо…

— Може да го пренесе. Но няма да има тази възможност. Ако се опита, ще бъде убит. — Думите изгаряха гърлото й, но Лизабет знаеше, че са верни. Квазаманците и техните птици бяха възбудени и прекалено самоуверени. Пири не би могъл да се приближи дори на десет метра от автобуса. Ала той щеше да се опита, въпреки всичко…

Сега нямаше никаква друга възможност.

— Капитане, подгответе „Капка роса“ за излитане — заповяда тя, откъсна очи от дисплея и погледна легналия на дивана Джъстин. Беше стиснал юмруци, но с нищо не показа дали е разбрал, че със заповедта си тя осъжда брат му на смърт. — Преди да отлетим ще се опитаме да унищожим колкото се може повече от оръжията на кулата и в гората, като се надявам, че корабът ще издържи попаденията на всичко онова, което не успеем да разрушим.

— Разбрано, губернаторе.

Телек се обърна към Уинуърд и Линк, застанали с бледи и тъжни лица до вратата на салона.

— Няма да можем да вземем всички оттук — тихо им каза тя.

— Вече се досетихме — изсумтя Уинуърд. — Кога искате да тръгнем?

Предпусковата подготовка щеше да отнеме най-малко десет минути.

— След петнадесет минути.

Уинуърд кимна.

— Ще бъдем готови. — Двете кобри се обърнаха кръгом и излязоха.

— Вземете комплект спасителни пакети — извика Телек след тях.

— Разбира се — отговориха те от дъното на коридора.

Тя не можеше да излъже никого. Всички добре разбираха положението. Дори ако в предстоящото сражение кобрите оцелееха, на практика нямаше никакъв шанс „Капка роса“ да успее да се върне и да ги вземе. Ако самата „Капка роса“ оцелееше.

Е, това щеше да се разбере след не повече от половин час. А дотогава…

Дотогава щеше да има достатъчно време да видят как Пири загива в опита си да спаси другите.

Неин дълг беше да постъпи така. Телек се обърна отново към дисплеите. Горчилката от поражението я накара да се почувства много, много стара.