Ударът на кобрата

14.

„Синьото небе на Такта е само с един тон по-червено от небето на Чата или Фъзън“, мислеше си Джони, докато разглеждаше обраслата с храсти гора на петнадесет метра от периметъра на „Менсаана“. Специалистите смятаха, че това се дължи на праха, изхвърлен от десетките активни вулкани. Откриха ги още преди кацане. Мястото криеше потенциална опасност, макар че рискът можеше да се намали чрез грижливо подбиране на участъка за живеене. Независимо от това обаче, климатът можеше да претърпи резки промени. „Общо взето — реши Джони, — тази планета определено е четвърта по качества сред петте, които посетихме.“

С други думи, Джънка запазваше последното място в класацията.

Той обърна глава към храстите и в първия момент не повярва на очите си: кацнала върху дебел клон, една голяма птица се беше втренчила в него.

Нито оптическите, нито слуховите усилватели бяха открили нейното приближаване. Мина му през ума, че птицата вероятно през цялото време е седяла тихо на мястото си, но поради нейната защитна окраска не я е видял.

— Имаш късмет — каза й Джони, — че не съм натоварен да събирам образци от местната фауна.

Той чу стъпки зад себе си и се обърна. Беше Крис, с малко кисел израз на лицето.

— Все още ли се чувстваш политик? — попита тя без предисловие.

Джони погледна защитената площ между тях и кораба, където цареше оживление.

— Какво има? — попита той, обърнал отново очи към нея.

Крис възмутено махна с ръка.

— Същия разгорещен спор като онзи, при спешното напускане на Джънка. Учените настояват да използват спестеното там време за допълнителни изследвания на Кубха или Фъзън.

— А Шефърд отказва и иска тези два дни просто да се свалят от разписанието и веднага щом свършим тук, да потеглим към Авентини — довърши Джони вместо нея и пресилено въздъхна. Този спор отдавна му бе омръзнал, особено след първия отказ на Шефърд, който беше достатъчно категоричен. — И какво искаш да направя аз?

— Не искам нищо да правиш — отвърна тя. — Но Рей изглежда смята, че ти би могъл да им поговориш.

Казано с други думи, Банион искаше той да върне учените обратно в техните лаборатории. Джони не се съмняваш на чия страна бяха кобрите в този спор. Те отговаряха за сигурността на експедицията и тъй като това беше най-тежката работа, бяха готови час по-скоро да полетят към дома. И четиримата бяха ранени при спешното излитане от Джънка и все още се лекуваха, така че сигурно с две ръце щяха да подкрепят тази идея.

Може би това бе най-лесният начин да се уреди спора. Джони Моро, кобра и почетен губернатор, имаше по-голям физически и юридически авторитет от всеки друг на кораба, включително и от самия Шефърд. Приготви се да изрази съгласие, когато видя изражението на Крис.

Беше бясна. Опитваше се да скрие чувствата си, но Джони я познаваше достатъчно добре и не можеше да бъде излъган. Напрежението около очите, леко стиснатите устни, опънатите мускули на бузите и шията — всичко показваше, че е разгневена. Разгневена и разочарована.

През последните няколко години твърде често бе виждал същия израз.

С тази неочаквана мисъл дойде най-подходящата реакция на вътрешните спорове в „Менсаана“.

— Е, Рей и другите могат просто да забравят за мен — махна с ръка Джони. — Ако Шефърд е прекалено учтив, за да отреже претенциите на учените, ще трябва да изтърпи техните хленчения. Аз съм тук на почивка.

Крис моментално се ококори. На устните й трепна лека усмивка, напрежението от очите и тялото й изчезна.

— Ще те цитирам дословно — каза тя.

— Направи го. Но преди да се върнеш в лагера, погледни тук. Изглежда вече започваме да привличаме вниманието на местните зяпачи.

Птицата все още тихо стоеше на клона.

— Странно — промърмори Крис, докато разглеждаше птицата със сгъваемия си бинокъл. — Тази човка ми се струва по-подходяща за хищник, отколкото за птица, която се храни със семена и насекоми. Краката също.

Джони включи оптическия си усилвател на максимална мощ. Сега и той видя, че пръстите й наистина приличат повече на нокти на кондорина.

— Какво странно намираш в нея? Вече описахме немалко птици и гризачи, които са достатъчно дребни, за да й служат за храна.

— Зная, но защо стои тук? Защо не е на лов?

Джони се намръщи. Стои неподвижна сред ниските храсти, сякаш се бои да не изгуби малкото прикритие, което й осигурява това положение.

— Може да е ранена — предположи той. — Или се крие от по-голям хищник.

Те се спогледаха и Джони видя в очите й, че по пътя на една и съща логика са стигнали до едно и също заключение, което не харесваше нито на нея, нито на него.

— От нас — изрази най-после на глас Крис общата мисъл.

— Не виждам друго, от което да се страхува — призна Джони и огледа небето.

— От някое земно животно? Не. Нищо по-голямо от котка не може да се крие в тези ниски храсти. — Крис отново погледна птицата. — Но как би могла да знае…

— Интелигентна е. — Преди да произнесе думите Джони не знаеше колко много бе започнал да вярва в това. — Тя познава, че сме изследователи-чуждоземци и е предпазлива. Или пък очаква да установи връзка с нас.

— Как?

— Ами може би трябва да отида при нея.

Крис го стисна за рамото с изненадваща сила.

— Мислиш ли, че е безопасно?

— Забрави ли, че съм кобра? — изръмжа той, също обхванат от нервно напрежение. Контакт с неизвестното — старата му бойна подготовка изскочи инстинктивно. „Първо правило: осигури поддръжка.“ Внимателно, с плавни движения, Джони измъкна от колана си полевия телефон.

— Доктор Ханфорд? — обърна се той към единствения зоолог, който знаеше, че е наблизо. Спомни си, че когато преди няколко минути Крис дойде при него, го бе видял край кораба.

— Ханфорд слуша.

— Джони Моро ви безпокои. Намирам се в най-южната част на периметъра. Елате тихо тук. И доведете със себе си няколко кобри.

— Прието.

Джони върна телефона на колана и зачака. Птицата също чакаше, но изглежда бе започнала да става малко неспокойна. А може би просто си внушаваше.

След две минути с подтичване пристигна Ханфорд. С него бяха Банион и една кобра на име Порис.

— Какво има? — попита шепнешком зоологът, застанал до Джони.

Джони кимна с глава към птицата.

— Кажете ми как разбирате това?

— Храстите ли имате предвид?

— Не, птицата — поясни Джони и я посочи.

— Пти… А! — Ханфорд извади бинокъл. — А, да, ние видяхме и други екземпляри. Винаги обаче отдалеч. Мисля, че никоя не се е доближавала толкова много.

— Това означава ли, че са плашливи? — подсказа му Джони. — Искам да кажа, нормално плашливи ли са?

— Хъм — изсумтя Ханфорд замислено. — Да. Тази обаче изглежда необикновено смела, нали?

— А може да стои там, точно защото се страхува от нас — предположи Банион.

— Ако се страхуваше, щеше да излети — поклати глава Ханфорд.

— Не, сър. Ние сме твърде близо до нея, за да излети — възрази Банион. — В момента, в който напусне храста и полети, нейният силует ще се очертае върху небето. Ще бъде лесна плячка за повечето хищници. И тук не е в най-изгодна позиция, но това е най-добрата възможност за нея.

— Като се изключи факта, че е птица, а ние очевидно не сме — каза Ханфорд. — Щом излети, тя няма защо да се страхува от нас.

— Освен ако — тихо подхвърли Джони — не разбира, че имаме оръжия.

Отново настъпи тишина.

— Не! — обади се най-после Ханфорд. — Не, не мога да повярвам. Вижте големината на черепа й! В него просто няма достатъчно място за голям мозък, за да й се приписва някаква интелигентност.

— Големината не е толкова важна… — прекъсна го Порис.

— Но броят на мозъчните клетки е важен — отвърна Ханфорд. — А и размерите на тактановите клетки, както и биохимията са достатъчно близки до нашите, за да е валидно сравнението. Не, това не е разумна форма на живот. Тя просто се е парализирала от страх и не разбира, че може да избяга.

— „Калинке, малинке, разтвори крилца, полети към дома“ — тихо занарежда Крис.

— Е, сега вече ще изпусне шанса си — заяви рязко Ханфорд. — Порис, донесете пушката за изстрелване на мрежи. — Той се обърна към „Менсаана“.

И тогава птицата излетя.

Крис ахна от изненада. Банион повдигна ръцете си в положение за стрелба.

— Недей! — изрева Джони. — Остави я да отлети.

— Какво? — излая Ханфорд. — Застреляйте я, човече! Застреляйте я!

Но Банион отпусна ръце до тялото.

Птицата отлетя. Не летеше нагоре към небето, както очакваше Джони, а хоризонтално, ниско над храстите, на зиг-заг.

Изчезна зад един нисък хълм. Джони се обърна и видя, че Банион го гледа.

— Маневри за спасяване — почти прошепна Банион.

— Защо не я застреляхте? — излая Ханфорд и стисна Джони за рамото, свил другата си ръка в юмрук. — Това беше заповед, кобри…

— Докторе — прекъсна го Джони, — птицата си седеше спокойно, докато не предложихте да я хванем.

— Не ме интересува. Вие трябваше… — Ханфорд изведнъж разбра и млъкна. — Да не би да искате да кажете… Не. Не и не. Не вярвам. Как би могла да разбере какво говорим? Не е възможно.

— Разбира се, че не е — прозвуча глухо гласът на Банион. — Тя просто знаеше, че трябва да се махне и когато отлетя, избра нисък, неуловим полет. Такъв, какъвто бихте избрал вие, за да избегнете вражески изстрел.

— И изчака, докато вие, докторе, не се обърнахте с гръб към нея — добави Крис и потрепери. — Вие бяхте този, който заповяда да я хванем. Джони, това вече е твърде много, за да е съвпадение.

— Може би тези птици са виждали и по-рано изследователи — каза тихо Джони. — Може трофтите да са кацали тук, когато са оглеждали региона. Така птиците са се научили да разпознават оръжията.

— А може и да са част от колективен ум — неочаквано се обади Порис. — В такъв случай не е необходимо всеки индивид да е много интелигентен.

— Теорията за колективния ум е отречена отпреди двадесет години — отвърна Ханфорд. Гласът му не прозвуча много уверено. — А и тази теория не обяснява откъде птицата е научила така добре нашия език, за да разбере, че ви изпращам за пушката за изстрелване на мрежа.

Внезапно Джони разбра, че продължава да гледа към мястото, където беше изчезнала птицата. Той бързо вдигна глава, но по небето не се виждаха тъмни ята от птици, готови да ги нападнат. На обагреното в червено небе се открояваха само случайни, далечни петна. Все пак…

— Не е лошо да си стегнем багажа по-рано — реши той. — Да сме готови за евентуални изненади.

Ханфорд като че ли се канеше да възрази, после размисли и се обърна към Банион.

— Ще ми разрешите ли да взема две кобри със себе си и да отидем на лов? Искам една птица. По възможност жива, но вече не ме бива за тази работа.

— Ще видя какво мога да направя — отговори мрачно Банион. — Мисля, че идеята да научим повече за тях не е лоша.

Накрая капитан Шефърд възприе всички направени препоръки. Корабът бързо бе подготвен за излитане, броят на кобрите, охраняващи периметъра удвоен, учените спешно прибрани на кораба. Двете отделни ловни групи успяха само отдалеч да зърнат мистериозните птици. Нашироко се обсъждаха факти, предположения, слухове. Накрая „Менсаана“ излетя цели дванадесет часа преди графика. За първи път никой не се оплака.