Ударът на кобрата

18.

Имплантираните в Джошуа сензори бяха най-добрите, които съществуваха на световете на кобрите. Но сега, докато седеше в подскачащия автобус срещу човека, когото бе гледал непрекъснато в продължение на цяла седмица, Джъстин с неудоволствие разбра колко повърхностни са впечатленията му от Квазама. Строежът на тъканта, с която беше тапицирана седалката и на която почиваха ръцете му, усещането от необичайното пътно покритие, което се предаваше на тялото му посредством вибрациите на автобуса… и преди всичко острите и непознати миризми, изпълващи въздуха около него… Всичко го караше да се чувства, сякаш е излязъл от картина и е открил, че нарисуваният свят е действителен.

Това го изнервяше. Беше предвидено той да е неоткриваем заместник на своя брат, а Джъстин се чувстваше като играч, включен в отбора преди края на мача. Сега оставаше Моф да разбере, че има нещо съмнително и да го откара на стотина километра от Серенков и Риндстат, докато квазаманците разберат какво става.

„Ако отбраната ти се пропука, атакувай.“

— Трябва да призная, Моф — отбеляза той, — че твоите хора учудващо бързо научават чужди езици. Ти откога говориш английски?

Моф погледна стария човек, седнал през два реда. Той изстреля поток от думи на квазамански. Моф му отговори по същия начин, след което преводачът се обърна към Джъстин.

— Днес ние ще задаваме въпросите — преведе той. — А ти ще трябва да им отговаряш.

Джъстин изръмжа.

— Хайде, Моф… това вече не е тайна, след като приятелят ти тук говори английски не по-лошо от мен. А преди малко и ти самият ми каза нещо — когато включи малката осигурителна полица около врата ми. Така че… хайде, обясни ми как толкова бързо всички научихте нашия език?

Докато говореше, той тайно наблюдаваше стареца и се опитваше да разбере дали се затруднява с някои думи или с граматиката. Но възрастният човек с нищо не показа, че има някакви затруднения. След като преводачът свърши, Моф за момент погледна Джъстин и със замислен тон каза нещо, за което кобрата дори не се беше замислял, преди да чуе превода.

— Ти изглежда си възстанови куража. Какво ти казаха на кораба, та повдигнаха толкова много духа ти?

— Напомниха ми онова, което ще кажат вашите планетарни началници, когато научат как сте се отнесли с една мирна дипломатическа мисия — отговори без да се замисля Джъстин.

— Нима! — възкликна Моф. — Е, може би. Скоро ще имаме възможност да проверим дали това не е поредната ти лъжа. Когато стигнем в Пурма. А може и по-рано.

— Възмутен съм от намека ти, че лъжа.

— Можеш да се възмущаваш колкото си искаш. Цилиндрите, които занесе във вашия кораб, ще ни разкрият истината.

Джъстин усети как устата му пресъхна.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с надеждата, че неочакваното му ужасно подозрение ще се окаже погрешно.

Не беше погрешно.

— В цилиндрите имаше видео и звукови рекордери — отговори преводачът. — Чрез тях се надяваме да получим информация за положението и броя на хората в кораба ви.

И по средата на лентата ще получат един неочакван добавъчен дивидент — смяната на близнаците Моро. А когато видят това…

— Голяма полза ще имате от тези записи — изсумтя той, влагайки в гласа си цялото презрение, на което беше способен. — Казахме ви всичко за кораба и за хората. Вие какво очаквате… да откриете стотици въоръжени войници, натъпкани като сардели в такова малко пространство?

Моф изслуша превода и вдигна рамене. „Очевидно наистина не разбира английски — реши Джъстин, когато чу кратката дискусия между двамата квазаманци. — Научил е само онази фраза, за да подчертае лимита от три минути. И ние му повярвахме като последни глупаци. Глупаци, глупаци, глупаци.“

— Ще видим какво има — проведе старецът. — Може би това ще ни помогне да решим какво да правим с вас.

„Обзалагам се, че ще ви помогне“, помисли си Джъстин, но не каза нищо. Моф се облегна удобно на седалката, за да покаже, че за момента разговорът е приключил, а Джъстин се опита да подреди мислите си.

На първо място шпионските камери вероятно не са предавали на живо от „Капка роса“, защото това изисква да се спрат радиозаглушаванията, което щеше да се разбере. Значи Моф и компания няма да узнаят за смяната между братята Моро, докато това не се разбере в Солас и не стане възможно да „надуят алармата“. Продължаващите заглушавания означават, че поне до спирането на автобуса Джъстин е в безопасност, а ако проведе операцията преди да достигнат следващия град — Пурма ли го нарече Моф? — ще ги изненада.

И тогава ще трябва да претърси целия град, за да открие Серенков и Риндстат.

Джъстин се намръщи. Той можеше да си позволи да не знае къде са другите двама, само ако Пири е последвал техния автобус, вместо да чака това да направи Джъстин. Нямаше обаче начин да разбере как е постъпила другата кобра и Джъстин не се реши да рискува. Щеше просто да се остави квазаманците да го заведат при пленниците, с надеждата, че ще може да премахне цялата допълнителна охрана и техните мохи, които несъмнено щяха да ги пазят… И да се моли автобусът да не спре извън града на контролен пункт с далекосъобщителна апаратура.

По дяволите. Ако го направеха, тогава моментално отпадаха всички алтернативи. Моф беше доста небрежен по отношение на своя пленник, но това навярно се основаваше на едноседмичното наблюдаване на характера и реакциите на Джошуа. Ако откриеше, че това не е Джошуа, а друг, сигурно щеше да стане по-внимателен… а имаше начини да се направи безпомощна дори една кобра.

В светлината на фаровете през предното стъкло се виждаше само пътя, ограден от двете страни с гора. Още не се забелязваха светлини на град. Внимателно, методично, Джъстин активира многоцелевото насочване и последователно взе на мушка всички мохи в автобуса. За всеки случай.

Отпуснат на седалката, той наблюдаваше пътя напред, като държеше ръцете си в готовност. И се опита да се успокои.

— Какво смяташ, че ги е задържало? — тихо попита Риндстат, изправен до леката маса в средата на килията.

Застанал при закрития с решетка прозорец, Серенков по навик погледна голата си китка, после свали ръката си и раздразнено изсумтя. След кръстовището на Солас им взеха всички ценни вещи… очевидно резултат от оръжието на Йорк и блъфа на Джошуа за самовзривяване. Серенков винаги се дразнеше, когато не знаеше колко е часа, но при дадените обстоятелства за него това беше особено изтънчена форма на мъчение.

— Може би забавянето все още не значи нищо — каза Риндстат. — Тук сме сравнително отскоро, а и ако пренасянето на Декер на кораба е отнело повече от очакваното време, възможно е Моф и Джошуа да не са закъснели.

— И ако… Да, може би си прав — кимна Риндстат, вместо да довърши изречението. — Моф несъмнено ще иска да бъде тук, преди да започне този глупав разпит.

Серенков кимна, но почувства разочарование от неизказаните мисли, които вълнуваха и двамата: „Дали наистина са върнали Йорк на «Капка роса» и дали Джошуа или Джъстин трябва да пристигне всеки момент в тяхната килия“. Ала след срещата със стареца на кръстовището, Серенков не беше склонен да предполага, че никой от охраната около килията не разбира английски.

Той запази мислите и разсъжденията за себе си. Но времето течеше и с всяка изминала минута все по-силно го обхващаше чувството, че двамата с Риндстат стоят на парче бързо топящ се лед. Можеше Джъстин да е бил принуден да действа преждевременно… това обясняваше закъснението… но тогава двамата бяха в безизходица.

Навън трепна светлина и привлече вниманието на Серенков. Той притисна лице до стъклото и видя още един брониран автобус, като този, с който ги докараха с Риндстат. От него слязоха няколко души.

— Изглежда дойдоха — подхвърли той през рамо, опитвайки се да запази спокойствие. Сега ще започне истинското представление. Особено като се вземе предвид, че не знаят кой от близнаците имат пред себе си, докато той не предприеме някакво действие. Страхотен номер! Серенков не искаше да попадне сред кръстосан огън, но и не желаеше със скръстени ръце да чака някой да му каже какво трябва да прави. Моф или някой от охраната можеше да се възползва от това…

Мисълта му остана недовършена. Автобусът се отдалечи от сградата. Посрещачите се върнаха сами.

„Автобусът е празен!“ — беше първата му обнадеждаваща мисъл. Веднага я отхвърли. Автобусът набираше скорост и се отдалечаваше навътре в града. Дълбоко в себе си Серенков знаеше, че Моф и Джъстин са в него. Нещо се бе объркало. Много сериозно се бе объркало, за да разделят пленниците точно в този момент.

Серенков и Риндстат бяха скрити в тайна дупка. Много дълбока тайна дупка.

Той бавно се отмести от прозореца.

— Какво става? — попита Риндстат.

— Фалшива тревога — промърмори Серенков. — Не бяха те.

Докато автобусът набираше скорост, Джъстин гледаше през прозореца как високите сгради чезнат в далечината. Мускулите му бяха напрегнати от повишения адреналин и от все по-твърдата увереност, че в един или друг смисъл играта е свършила. Моф можеше да твърди колкото си иска, че спряха само, за да получат информация от Солас, но докато той се съветваше с хората от сградата, Джъстин наблюдаваше шофьора и разбра, че заповедта да продължи го изненада. Беше почти сигурно, че Серенков и Риндстат са някъде в останалата зад тях сграда. Преднамереното безразличие на Моф подчертаваше факта, че квазаманците искат да накарат Джъстин да не придава специално значение на това място.

Значи вече знаят. Записите са разгледани, от Солас са съобщили новината и сега Моф го кара в някакво много сигурно място за продължителен разпит и вероятно за внимателно изследване. Трябва бързо да действа; да убие или обезвреди всички в автобуса и да избяга, преди квазаманците да решат какво да правят с него.

Действащото във всички посоки звуково оръжие беше настроено на оптимална честота за парализиране на хора и той вече се канеше да натисне спусъка, когато през главата му мина една отрезвяваща мисъл: „Независимо как ще го направи, всеки, който по-късно види автобуса, ще разбере, че атаката е била извършена отвътре. Отвътре, от човек, който е бил претърсен и му е било взето всичко, което може да се смята за оръжие“.

Студена пот изби по челото му. Какво ще предприемат квазаманците след такова заключение? Могат ли да стигнат до истината? Или най-малкото да се доближат до нея, което, в края на краищата, беше едно и също? Разбира се, въпросът нямаше никаква връзка с непосредствената ситуация. Когато местните специалисти започнат да разнищват подробностите, „Капка роса“ отдавна ще е излетяла. Но ако Съветът реши да приеме предложението на трофтите за изпращане на наемническа армия, едно такова разкриване може да се използва от квазаманците срещу пристигащите кобри.

Само че какви възможности има той? Да изскочи навън и да избие охраната в автобуса? Или да изчака, докато го закарат някъде, където е възможно или дори вероятно да получи подкрепа от въоръжен таен помощник? Пири е някъде тук. Той очевидно не е проникнал в другия затвор. Може би е пристигнал късно на кръстовището и сега върви подир автобуса с Джъстин?

Моф казваше нещо. Джъстин се обърна към преводача.

— Сега разбирам промененото ти самочувствие, след като се върна от кораба.

За момент Джъстин си помисли да се преструва на глупав, но реши, че ефектът не си струва усилието.

— Онези три минути се оказаха решаващи — спокойно отвърна той. — Малко повечко време и ние щяхме да открием какво представляват цилиндрите.

Моф изслуша превода и кимна.

— Нашите специалисти смятаха, че е по-добре да са две минути и половина, но аз не се съгласих. Страхувах се, че няма да приемеш. Тогава не знаех, че твоите хора те следят и се опасявах, че няма да разберат правилно нашето решение. — Той втренчи очи в лицето на Джъстин. — Разговорът ти с твоя двойник за нас бе много интересен.

— Не се съмнявам — съгласи се Джъстин.

— Искам също да ти кажа, че според някои началници, засега ти представляваш неизвестна опасност. Те настояват бързо да те ликвидираме.

Джъстин видя, че половината от осемте квазаманци са извадили револверите от кобурите си, а двама вече дори ги бяха насочили към него.

— А твоето мнение какво е? — внимателно попита той.

Квазаманецът го гледа безкрайно дълго. Мохото на рамото му може би усети повишеното напрежение и нервно потрепна.

— Аз също смятам, че си опасен — най-сетне отвърна Моф чрез стареца. — Може би е глупаво да те държим жив с надеждата, че ще разкрием тайните ви. Но ако не открием вашите намерения, няма да знаем как да се защитаваме. Затова ще те заведем на едно място, където ще бъдеш разпитан.

— И след това ликвидиран?

Моф не отговори, но въз основа на проведения разговор, Джъстин вече беше взел решение. Квазаманците негласно бяха решили, че между тях вероятно ще има война и разкриването на тайните на кобрите щеше да е предателство спрямо онези, които щяха да дойдат след него. Освен това може би щеше да е интересно да види какво е това място, което квазаманците смятаха за толкова сигурно, че да си позволят да държат там една неизвестна заплаха. А пък и…

Той отново погледна Моф в очите.

— Само от любопитство искам да разбера как достигнахте до заключението, че ви шпионираме? — попита Джъстин.

Моф замислено стисна устни, вдигна леко рамене и заговори:

— Тази сутрин в село Хърисийм твоят двойник разчете правилно един надпис. Това ни наведе на мисълта, че въпреки нашите усилия, вие все още имате оптическа връзка с кораба посредством уред, който сте скрили от нас и който очевидно е така конструиран, че не може да бъде открит.

Джъстин се намръщи.

— Само това ли?

— Беше достатъчно, за, да оправдае разпита. Също и неоткриваемото оръжие на Йорк. А и фактът, че той прибягна до него, потвърди нашите предположения.

— Ти ли откри скритата ни камера?

Моф потвърди с леко кимване, без ненужна гордост или фалшива скромност. В отговор Джъстин също му кимна и се приготви да чака последната част от това обяснение. Когато дойдеше време да нанесе удара, той не желаеше да убива повече квазаманци, отколкото бе необходимо, нито пък да оставя зад гърба си за свидетел някой с аналитичен ум като Моф. Не, щеше да изчака, докато достигнеха местоназначението си и се появеше Пири. Двете кобри заедно щяха да направят така, че квазаманците дълго да се чудят как е осъществено бягството.

Джъстин се отпусна на седалката и се опита да следи пътя на автобуса през широките улици на Пурма. И се замисли за бойните преживявания на баща си.

Ивицата разчистена от дървета земя, която на север се разширяваше в летище, тук, в югозападния край на Солас, беше широка едва шестдесет метра, но за Пири, който тичаше през нея към затъмнените сгради, това не беше утеха. В никоя от постройките на града изглежда нямаше много светлини. Може би беше друга отстъпка пред бололините. Въпреки това той се чувстваше така, сякаш хиляда чифта очи го наблюдаваха през целия път. Две хиляди очи и хиляда револвера.

Пири достигна без произшествия до най-близката сграда и остана една минута в нейната сянка да обмисли следващия си ход. Четириетажните постройки бяха тухлени. Седмици преди да отпътуват от Авентини най-добрите кобри го бяха учили как да се изкачва по такива обекти. От върха теоретически той можеше да скача от покрив на покрив, докато стигне до по-откритите площи близо до летището.

Пири погледна плоския покрив на сградата и се намръщи. Теоретически. Повечето улици в тази част на града бяха широки, за да могат бололините безпрепятствено да препускат по тях и макар че при използването на серводвигатели, прескачането на една улица не беше проблем, той никак не беше сигурен, че би желал да извърши това десет или повече пъти.

Откъм ъгъла на сградата до ушите му достигна слабо стържене. Той включи звуковия усилвател на пълна мощ и до ушите му долетя шумът от стъпките на няколко души.

Пири се промъкна предпазливо до ъгъла и огледа улицата. На около двеста метра, на следващата пресечка група квазаманци тихо разговаряха. Докато гледаше, трима се отделиха от групата и тръгнаха право към него.

Пири се върна обратно. Обграждането на покрайнините на града с кордон беше предпазна мярка, която не бе очаквал дори от квазаманците, тъй като според тях пленниците бяха здраво заключени.

Освен ако не са…

Разбира се. Намерили са убития в гората войник.

Тихо изруга. Беше забравил за това крещящо доказателство за неговото присъствие. И с тези часовои, вдигнати по тревога и с видима връзка между тях нямаше никакъв избор. Пири вкопчи пръсти в тухлите и се заизкачва.

Трябваше да измине дълъг път, а имаше много малка практика в катеренето, но квазаманският патрул очевидно не бързаше да заеме поста си. Беше почти на върха, преди да се появи. Пири замря, затаи дъх, но нито мъжете, нито техните мохи погледнаха нагоре и след няколко секунди той продължи да се изкачва, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

И това може би спаси живота му. Когато достигна ниския парапет около покрива, повдигна глава над него и се измери очи в очи с един коленичил на не повече от три метра квазаманец, пъхнал ръце в малка платнена торба пред себе си.

Пири ахна от изненада и се облещи. Квазаманецът посегна към револвера си, но Пири прехвърли ръка през парапета и един лазерен лъч прониза в гърдите разперилото криле мохо. Квазаманецът все още се опитваше да измъкне револвера, когато втори лъч прониза и него и той падна настрана, без да успее да извика.

За броени секунди, разтреперан от избягнатата на косъм опасност и със съзнанието, че в никакъв случай не трябва да смята, че вече нищо не го заплашва, Пири се прехвърли през парапета. Ако часовоите на земята бяха чули нещо… или ако някой наблюдател на съседния покрив бе видял инцидента…

Той включи оптическите усилватели, предпазливо повдигна глава и огледа най-близките сгради. Покривите на юг бяха чисти. Върху един покрив на север обаче видя часовой да оглежда гората с уред за нощно виждане. Един поглед през парапета го увери, че часовоите на улицата са спокойни. Пири пропълзя до мъртвия квазаманец, бръкна в торбата му, намери уред за нощно виждане, съд, приличен на манерка за вода и някакъв зеленчуков кейк.

Очевидно часовоите на покривите, както и онези на земята, току-що бяха застъпили на пост. Това обясняваше безпроблемното му идване от гората. Сега беше в града, зад техните предни линии. В момента квазаманците не подозираха за съществуването му. И така! Какво следваше по-нататък?

Пири загледа мъртвото мохо. Каквото и да предприемеше, щеше да има нужда от някакъв камуфлаж. Внимателно, затаил дъх, той преобърна трупа на квазаманеца и свали куртката му. Под нея имаше износен плетен потник. Отряза едно парче от потника и използва преждата да завърже ноктите на мохото към пагона на куртката. Заглади крилата и също ги привърза. Дори и от по-голямо разстояние щеше да се забележи измамата, но с малко късмет можеше и да успее. Наведе се ниско над покрива и облече куртката, която за щастие беше прекалено голяма, вместо твърде малка. След това дойде ред на револвера на мъртвия. Накрая, почти като закъсняло съображение, взе и уреда за нощно виждане. После мислено кръстоса пръсти за късмет и се отправи към онази страна на покрива, която гледаше към града.

Стигна дотам очевидно без да предизвика тревога. Под него беше една от по-тесните, насочени на североизток-югозапад улици. Покривът на отсрещната сграда не беше охраняван. И в двете посоки по най-близките пресечни улици пазеха групи от по трима часовои, чието внимание бе насочено навън от града. Той огледа за последен път всички покриви в непосредствена близост, сви крака под тялото си, хвана мохото и скочи.

Серводвигателите бяха повече от достатъчни за тази задача. Секунда по-късно Пири се приземи на покрива и се претърколи през дясното си рамо, за да намали шума от удара. После се подпря на коляно, вдигна уреда за нощно виждане до очите си, за да прилича на квазамански часовой и зачака реакцията.

Нямаше никаква реакция. Минута по-късно се изправи и повтори процедурата. Още една сграда и се раздели както с покрива, така и с наземните часовои, които останаха далеч зад него. След около две минути започна да диша по-спокойно.

Сега трябваше да вземе решение. Всеки следващ ход го отдалечаваше все повече от „Капка роса“. Време беше да се насочи на север. Но ако тръгнеше право на север, щеше да се озове в центъра на града и докато улиците тук бяха пусти, не вярваше, че там ще е същото. В центъра на града се намираше кметството и, вероятно, всички останали бюрократични институции. Той предполагаше, че и улиците ще са пълни с хора. Налагаше се да заобиколи центъра, да мине в района между него и кордона от часовои…

Иначе щеше да се изтърси точно сред тях.

Пири спря в края на покрива и отново прехвърли през ума си последната мисъл, сякаш я подлагаше на проверка. Попадането в политическия бастион на квазаманците щеше да е страхотно предупреждение, послание за смелостта и силата на кобрите, което лидерите тук вероятно нямаше да пропуснат да отбележат. Тактически, то щеше да раздвои вниманието на квазаманците, да отклони тяхната огнева мощ от „Капка роса“ и от Серенков и другите пленници.

Може би дори щеше да успее да плени градския наместник, да завладее някой критичен нервен център, да издейства свободата на пленените, без да прибягва до сила и свързаните с нея нежелателни последици.

Пири реши, че си струва да опита.

Огледа за последен път улицата, прехвърли се бързо през парапета и полетя надолу, отблъсвайки се от един удобен перваз на прозорец, за да намали удара при приземяването. После провери напречната улица и с привидно леки дълги скокове, с включени звукови и зрителни усилватели в очакване на квазаманците, които неизбежно щяха да се появят, той се понесе на североизток, към центъра на града.

Пращенето от заглушителната завеса на квазаманците беше доминиращият звук в салона на „Капка роса“. Неговата монотонност идеално съответстваше на непроменената картина от външните монитори. Телек погледна часовника си и разплиска безвкусното кахве. Бяха минали три минути и нищо не показваше, че квазаманците имат намерение да отговорят.

— Опитай отново — каза тя на Намиди.

Той кимна и вдигна микрофона до устата си.

— Говори доктор Хърш Намиди от борда на авентинския кораб „Капка роса“. Настоятелно молим да се свържем с градския наместник Кимерон или с някой друг квазамански лидер. Моля отговорете!

Намиди свали микрофона от устата си и Телек напрегнато заслуша. Най-мощният предавател с фокусирано излъчване на „Капка роса“ изпрати превода на посланието на Намиди право в съседната контролна кула. Със или без заглушаване някой от тези сигнали трябваше да бъде уловен. Ако квазаманците слушаха.

Ако не слушаха, това си беше чиста загуба на усилия. Ако слушаха, дори и да не искаха да отговорят, Уинуърд може би щеше да има късмет.

Може би.

— Премини към втори вариант! — обърна се Телек към Намиди. — И вложи повече емоции в съобщението!

Бузата на Намиди конвулсивно трепна, но той взе микрофона.

— Говори доктор Хърш Намиди от борда на авентинския кораб „Капка роса“. Бих желал да изпратя невъоръжен парламентьор, за да преговаряме за освобождаване на нашите другари. Моля да се погрижите за неговата безопасност и да го свържете с упълномощен ваш представител.

Отново само смущения. Стоящият до Намиди Кристофър се размърда и погледна Телек.

— Ти, естествено, разбираш, че ако Джъстин и Алмо са предприели някакви действия там на юг, Кимерон ще знае, че на борда имаме свръхвоини и ще очаква Майкъл с всички войници, с които разполага.

Телек мълчаливо кимна. Уинуърд, разбира се, също го знаеше. Тя погледна крадешком кобрата, която седеше и тихо разговаряше с Линк до един от дисплеите. Телек предположи, че обсъждат тактиката и стратегията и си помисли каква ли полза имаше от това. Срещу куршуми или снаряди, изстреляни отдалеч и от невидим стрелец дори една кобра не можеше да воюва.

— Някой… който и да е… отговорете, моля. — Гласът на Намиди прозвуча малко дрезгаво. „Напрежението вече започва да му личи“, неспокойно отбеляза Телек. Малко напрежение щеше да направи цялата схема да изглежда правдоподобна, но по-голямото напрежение можеше да им създаде проблеми. — Чуйте ме, ще изпратя първия си заместник, господин Майкъл Уинуърд — продължи Намиди. — Моля да разговаряте с него. Не бива да проливаме повече кръв. Уверен съм, че ще постигнем споразумение, стига да приемете предложението ни за преговори.

Намиди спря и погледна Телек. Тя се стегна и кимна. Той облиза устни и отново се обърна към микрофона.

— Сега ще го изпратя. Съгласни ли сте?

Смущенията продължиха. Намиди се отпусна на седалката и затвори очи. В другия край на стаята Уинуърд се изправи.

— Мой ред е, нали? — каза той, вдигна официалната си куртка от стола и я облече върху черния си екип за нощен бой.

— Вземи и апарата за свръзка — измърмори Линк.

— Ще го взема. — Уинуърд кимна, пресегна се към преводача, който лежеше на масата пред Намиди и го окачи на врата си. — Губернаторе, най-напред ще се опитам да намеря и ударя заглушителя, но ако не мога да го открия, ще се заема направо с охраната на кулата. Ако чуете гърмежи отзад, прочистете гората с лазерна стрелба и изпратете Дорджей.

— Добре — каза Телек, опитвайки се гласът й да звучи спокойно като неговия. — Успех! И не предприемай безразсъдни действия.

Той изкриви устни в усмивка и излезе. Телек седна на седалката до Намиди и загледа екрана. Минута по-късно външните монитори показаха кобрата, вдигнала пред себе си половин квадратен метър бял флаг, да пристъпва бавно към кулата.

Докато пресичаше летището, по небето не се появиха дъги от артилерийски изстрели. Телек усещаше как болезнено тупти сърцето й, емоциите й се люшкаха между надеждата и страха, че прекалено голямата надежда може да им докажа нещастие. Линк се беше преместил да гледа през рамото й и на два пъти се пресегна и усили увеличението. Когато го засили за втори път, пред кулата видяха група от осем квазаманци в очакване на Уинуърд. Осем квазаманци и разбира се, осем мохи.

Уинуърд наближи групата и двама излязоха напред. В слабите отражения от светлините на Солас блестяха извадените им револвери. Те взеха флага и го обискираха за оръжие. След това цялата група плътно го обкръжи и го поведе не към кулата, а край нея, към страничната стена на сградата. „Дали не го отвеждат при някой началник? — запита се Телек. — Може би дори при командира на противоракетната отбрана?“

Всичките изчезнаха зад ъгъла. Минута по-късно вятърът довея звука от единичен револверен изстрел.