Ударът на кобрата

29.

Гората ехтеше от стрелба с огнестрелно оръжие, дъжд от куршуми късаше листа и храсти, от стволовете на дърветата хвърчаха вулкани от трески. Легнал по корем зад най-близкото дърво до поста си, Джъстин се притискаше към земята и чакаше преградният огън да спре или да се отклони. Когато това стана, той предпазливо надзърна иззад ствола. На сто метра от него шестима квазаманци тичаха към конвоя, отдалечавайки се от дървото, с което кобрите бяха препречили пътя. „Сложили са експлозиви“, предположи Джъстин и още преди да отмести поглед, преградата се обви в жълт пламък. Пушекът се разнесе и разкри останките от нея.

— Бариерата е разрушена — прозвуча съобщението на една от кобрите в ухото на Джъстин. — Конвоят отново тръгна.

Оловната градушка се засили и заглуши шума от автомобилните двигатели, но до Джъстин почти не достигаха куршуми.

— Аз ще се погрижа — съобщи той по микрофона. На двадесет метра беше следващото от дърветата край пътя, които миналата нощ грижливо бяха подготвили. Кобрата внимателно вдигна ръка от дебелия слой шума и стреля.

Въжето, което държеше предварително отрязаното дърво, се скъса. Чу се силен трясък от чупещи се дървета, който заглуши дори гърмежите, и напряко на пътя падна огромен дънер.

— Бариерата е възстановена — докладва Джъстин.

— Предната линия, бъдете готови да се изтеглите — извика Пири. — Пушек!

В отговор гората от двете страни на пътя се обви в черен пушек.

— Изтегляйте се! — заповяда Пири.

Бързо, ниско приведен, Джъстин напусна укритието на дървото. Пушекът щеше да затрудни както визуалното, така и инфрачервеното прицелване, но винаги съществуваше опасност от заблудени куршуми. Досега липсата на боен опит у квазаманците ясно се проявяваше в несполучливите им тактики, но това се компенсираше от големия ентусиазъм.

Беше по средата на пътя до новото си укритие, когато отново се чу шум от двигатели. Джъстин замръзна и тихо изруга.

Хеликоптерите се бяха върнали.

Или най-малкото един от тях. По звука прецени, че е на изток. Вероятно бомбардира някоя от стоте примамки, наречени „топло тяло“, които поставяха цяла сутрин. Но машината приближаваше. Джъстин се втурна към укритието. Звукът от хеликоптера се засили и в следващата секунда го видя през покрова от дървета. Зад него се посипа град от куршуми.

Джъстин напрегна сили и преди квазаманският стрелец да коригира огъня си, се скри зад набелязаното дърво.

— Аз съм добре — обади се по микрофона той, още преди да са го попитали. — Но съм прикован.

— Преследвам го — изсумтя някой. — Ще ме прикривате ли?

— Хванах го! — чу се гласът на Пири. — На три. Едно, две, три.

Хеликоптерът зави, търсейки прозорец за стрелба по Джъстин и се открои ясно между клоните на дърветата, когато бронебойният лазер на Пири стреля право в прозорците на пилотската кабина.

Хеликоптерът се разтърси и едва не падна върху дърветата, които бяха само на няколко метра под него. Но пилотът беше добър и за секунди възстанови равновесието. Ала точно тогава изпод балдахина от листа изхвърча едно тяло и се хвана за дръжката на страничната врата на хеликоптера. Кобрата изви крака нагоре, завъртя се около несигурната си опорна точка — всъщност, отстрани на корпуса направи стойка на една ръка и от метър разстояние стреля с бронебоен лазер в оста на ротора.

Пилотът направи всичко, на което бе способен. Почти моментално летателният апарат се наклони на една страна и отхвърли кобрата със сила, която трябваше да го убие. Обаче компютърната програма за приземяване лиши квазаманеца от това малко удовлетворение. Пилотът отново възстанови равновесието на машината, но улученият ротор престана да работи. Секунди след това гората се разтърси от последвалото падане.

— Докладвай! — заповяда Пири, когато екотът от експлозията заглъхна сред приглушеното пращене на запаленото гориво.

— Никакви проблеми — увери ги кобрата. — Ако се наложи някой да повтори изпълнението, да се пази от клоните — ужасно драскат.

Джъстин въздъхна с облекчение. И изведнъж осъзна, че е настъпила относителна тишина.

— Спряха да стрелят…

— Алмо, на пътя има квазаманец — прекъсна го някой от останалите. — Сам… с мохо… държи бял флаг.

С бял флаг! При последното си идване тук, Уинуърд също бе тръгнал с бял флаг и беше застрелян. Джъстин стисна зъби и се запита дали Пири си спомня, че… Питаше се каква ще бъде реакцията му.

— Добре! — отвърна Пири. — Бъдете готови! Квазаманците може да го използват за отвличане на вниманието, а през това време другите да ни обградят. Ще преговарям с него.

— Най-напред вземи на мушка мохото — посъветва го сухо някой.

— Няма майтап. Ето го, идва!

— Върви напред! Ръцете зад тила! Мохото на рамото! Аз ще ти кажа кога да напуснеш пътя!

Гласът на Пири продължи да се чува нормално в ухото на Джъстин, докато преводът на квазамански, усилен от мегафона, ехтеше между дърветата.

Над гората отново се възцари тишина. Джъстин настрои слуховите си усилватели на максимална мощ и седна до дървото.

Телек потърка очи.

— Проблемът — обърна се уморено тя към Пири — е същият, които имаме от самото появяване на конвоя: просто не сме събрали достатъчно данни, за да се изтеглим.

— Искаш да кажеш, че все още нямаме достатъчно доказателства, че мохите пряко контролират поведението на квазаманците — уточни той.

„Може би е вярно“, призна пред себе си тя.

— Искам да кажа, че изследователският екип още не е изпълнил програмата си — заяви Телек.

— Сигурно изобщо няма да има такава възможност — въздъхна Пири. — Мисля, че предупреждението не беше блъф, че това наистина е последната ни възможност да напуснем планетата, преди да преминат в настъпление. И ако не държат сметка за собствените си жертви, няма да издържим дълго.

А тази кратка отсрочка можеше да им струва десет добри кобри. И вероятно квазаманците щяха да заловят поне една достатъчно запазена кобра, за да изследват нейната екипировка.

— Последното нещо, което бих искала, е открито сражение, в което да претърпите поражение — каза Телек. — Но аз все още не мога да открия тяхната измама, а целият ни досегашен опит показва, че в това предложение не може да няма измама.

— Може пък и да няма. Възможно е Моф просто да иска да избегне кръвопролитието.

Телек сви устни при споменаването на името на квазаманеца. Придружител на чуждестранни гости, зорък наблюдател, който последния път провали цялата им мисия, а сега един от лидерите на този събран за кратко време специален отряд. Човек с разностранни таланти… а и щастливец, оцелял въпреки яростта на Джъстин. Тя се зачуди как ли се чувства Джъстин, като знае за присъствието на Моф. После раздразнено прогони тази мисъл от ума си. Какво от онова, което тя знаеше за Моф, можеше да й даде представа за целта на предложението му? Дали искаше да ги прогони от селото, за да ги насочи към подготвена засада, където нямаше да рискуват живота на цивилното население? Или в селото имаше нещо, което те не трябваше да открият? Допустимо Ли бе да е само опит за възпиране на две култури от една иначе почти неизбежна война?

Но изследователският екип се нуждаеше от повече време.

— Чуваш ли ме, губернаторе?

— Все още, Алмо — въздъхна Телек. — Хайде да изпробваме един експеримент. Кажи им, че ще се изтеглим веднага, след като техен представител се увери, че не сме убили никого в селото.

— Това ще даде ли достатъчно време на спомагателна група три да докара стадото бололини до селото?

Телек провери пресмятанията.

— Може би, ако успеем да забавим достатъчно квазаманците. Но вероятно след теста с лова няма да имаме време да свалим сензорите, които психолозите вързаха на вратовете на изследваните хора.

— Съветът категорично нареди да не оставяме никаква електронна апаратура — напомни й Пири.

— Зная, зная. Е, ако се наложи просто ще прескочим последния тест. Виж, опитай се да разбереш дали ще приемат идеята за една обиколка из селото. През това време аз ще говоря с Майкъл и Маккинли, да видя дали те нямат някакви идеи.

— Добре. — Пири се подвоуми. — Ако това ще помогне… ние сме готови да умрем тук.

Очите на Телек се овлажниха и тя примигна.

— Оценявам високо тази готовност за саможертва. Но вие също влизате в електронната апаратура, която не бих искала да оставя тук. Хайде, говори с квазаманците и после ми се обади.

— Да, аз имам една идея — каза Уинуърд с мрачно задоволство. — Още от момента, в който психолозите започнаха да мърморят, че се нуждаем от продължителни проучвания.

— И каква е тя? — попита Телек.

— Ако не можем да извършим проучванията лично, трябва да вземем резултатите наготово — заяви Уинуърд. — Мисля, че зная къде да ги намерим.

— Искаме да разговаряме с отговорен човек, който се ползва с доверие пред квазаманското правителство — отсече Пири и се взря в пратеника, за да види реакцията от думите си. — Искаме да докажем, че нашите хора действат хуманно.

— Вие нахлухте в едно наше село и тероризирахте цялото му население, а сега се правите на джентълмени — изсъска квазаманецът. — Положението ви не е такова, че да поставяте условия. Въпреки това Моф е готов да съпроводи вашия конвой до селото. Като жест на добра воля, разбира се.

— Естествено — кимна Пири. Независимо по какви съображения Моф приемаше предложението им, той скоро щеше да бъде в техни ръце.

И тогава всичко щеше да зависи от Маккинли и Уинуърд. Пири се надяваше те да се справят.

— Две… едно… сега! — Дан Ростин изключи огромния електромагнит и в същия момент Паркър отлепи малката въздушна кола от земята. Точно навреме. Животните по фланга на бололинското стадо отриха тръбните си шипове в долната страна на колата. Паркър набра височина и издуха една капка пот от върха на носа си.

— Спомагателен екип три вика Телек! — предаде той пред микрофона за далечна връзка. — Последната промяна на курса извършена. Потвърдете посоката.

— Тук Телек — чу се гласът на губернатора. — Една секунда… в момента получаваме данни от „Капка роса“. — Настъпи кратка пауза. — Посоката вярна! Не са ли увеличили скоростта?

— Сигурно — отговори Паркър. — Мисля, че промените на посоката и колебанията в силата на полето започват да ги изнервят. Ако продължат с тази скорост, след около петдесет минути ще са в селото.

— „Капка роса“ докладва същите данни. Добре, ще съобщя на изследователската група. Надявам се това да не обърка плановете им.

— Аз също — изсумтя Паркър. — Във всеки случай, сега няма начин да ги накараме да бягат по-бавно.

Телек въздъхна.

— Да-а. Е… връщайте се и гледайте да не ви забележат. Не е необходимо да развивате голяма скорост. По всичко личи, че ще останем по-дълго.

Моф мина с колата си през отворената порта на селото и за първи път след излизането от блокадата на кобрите, проговори.

— Сега накъде?

— Към кметството — каза Джъстин. — Напред и след това наляво.

Моф кимна. Джъстин го погледна. Квазаманецът не показа да е изненадан, че за охрана бе определен Джъстин. Него изглежда нищо не можеше да го изненада. Дори сега, когато влизаха в окупираното село, лицето му си оставаше безизразно. Само бляскащите му очи издаваха някакво безпокойство или тревога.

— Къде са хората?

Джъстин се огледа. Освен по една кобра на всеки от ъглите на сградата, към която приближаваха, улиците наистина бяха безлюдни. Той попита по радиотелефона Уинуърд.

— Всички са в северната и централната части на селото — отговори Уинуърд.

— Бих желал да се срещна с тях, преди да говоря с вашите началници — заяви Моф.

Джъстин вдигна рамене и се помъчи да изглежда спокоен. Не разполагаха с никакво време, но не можеше да го признае пред Моф.

— Няма проблем — каза той. — Само не се бавете много. Искам да проведем преговорите, преди някоя от страните отново да е открила огън.

— Ако не ги предизвикате, нашите хора няма да започнат да стрелят.

Джъстин отново вдигна рамене, отпусна се на облегалката и се приготви да изтърпи неочакваното отклонение. Предвиждаше се той да се опита да разбере какво е намислил Моф, но освен вградения на рамото под мохото рекордер, не забеляза нищо друго, от което да направи някакви заключения. Спомни си за бактериологичната зараза на Серенков и Риндстат при предишното им идване и настръхна, въпреки уверенията на Телек и на Уинуърд, че Моф едва ли щеше да рискува собствената си кожа с такова нещо, когато съществуваха значително по-безопасни методи. Джъстин обаче не забравяше, че по никакви природни закони не беше задължително авентинската логика да е в сила и за квазаманците.

Моф мина покрай няколко сгради, зави… и се оказаха при селяните.

Възрастните се бяха събрали на малки групички, децата играеха между тях. На Джъстин гледката му заприлича на гигантски извънградски пикник. В четирите края на площада на пост стояха кобри.

— Останалите отвъд арката ли са? — попита Моф и посочи с ръка.

— Да, мисля, че са там.

Без да иска разрешение, квазаманецът зави зад ъгъла и се насочи нататък. Останалите жители на селото бяха на един по-малък площад, през няколко блока на север. Моф ги видя и спря. Огледа ги, сякаш търсеше следи от изтезания. Джъстин видя как той бавно се завъртя, за да даде възможност на камерата на рамото си да обходи площада. „Предава на живо, за да могат блокираните войници да видят, че хората са добре.“

Изведнъж изтръпна. Не, не беше това! Той погледна квазаманеца и видя накъде са насочени очите му. Моф гледаше към часовите.

Броеше кобрите!

Разбира се. Същият трик, който бе използвал и при първата мисия, когато разрешиха на Джошуа и Йорк да се върнат на кораба и квазаманците разгледаха вътрешността на „Капка роса“. Джъстин забеляза, че от тридесетте кобри в селото, двадесет пазеха двете групи цивилно население — абсурдно малък брой, дори и за кобри, за да се справят с три хиляди души. Моф сигурно бе разбрал това и несъмнено беше стигнал до заключението, че общият брой на кобрите едва ли бе много по-голям от тези тук.

Или, с други думи, че изследователската група беше беззащитна. От което следваше… Какво?

Джъстин не можа да си отговори. Но другите трябваше веднага да получат тази информация. Той притисна тайно микрофона до устните си и зашепна.

Втренчил поглед в дисплея пред себе си, Йорк поклати глава.

— Не виждам никакво движение на хеликоптери — каза той на Телек. — Сигурна ли си, че устройството на Моф не прави само видеозапис?

— Открихме канала, който използва — напрегнато каза тя. — Какво става с другите машини? Нали каза, че на летището в Солас си видял самолети.

— Още са там. Алмо още ли смята, че няма никаква опасност спомагателна група едно да се окаже блокирана?

— Да, освен ако обградят отдалече района, а след това по суша се насочат на юг. — Образът на Телек поклати глава. — Мислиш ли, че само чакат да напуснем селото?

Йорк отвори уста да отговори… и млъкна, тъй като му дойде нова мисъл.

— Кажи ми, познава ли Моф пътищата около селото?

— Сигурно в Солас имат карти — отговори сухо тя.

— Правилно. А сега ми кажи къде в селото има достатъчно място за кацане на совалки…

— Защо? — прекъсна го Телек. — Около портата и двата площада, където сме събрали хората.

— Моф огледа и трите места — отбеляза мрачно Йорк. — Значи е потвърдил наблюдението, вероятно извършено от хеликоптерите снощи, че в близост до изследователската група няма кораб, с който могат бързо да избягат.

Телек потрепери и дълбоко въздъхна.

— По дяволите, трижди да вървят по дяволите. Нищо чудно, че не бързат да атакуват. Моф иска отново да надзърне в кораба, за да е готов отрядът му със специално предназначение, когато настъпи подходящият момент. Затова преустановиха огъня. Капитане, за колко време можем да стигнем до селото?

— За не по-малко от тридесет минути — чу се гласът на Шефърд. — Корабът ни не е пригоден за високи скорости в плътни слоеве на атмосферата.

— Половин час! — изсумтя Йорк. — Ние можем да отидем за по-малко време.

— Само дето не можете да вземете петдесетте души от изследователския екип и спомагателната група и да излетите — озъби се Телек. — Е, господа, трябва бързо да измислим нещо по-добро. До селото можем да стигнем най-рано след четиридесет минути. Едва тогава ще сме в състояние да приберем изследователския екип.

„Или — добави мислено Йорк — той завинаги ще си остане там.“ После загриза вътрешната страна на бузата си, погледна дисплея и се напъна да намери някакъв изход.

Кобрата на пост пред входа на кметството отстъпи встрани пред Моф и Джъстин.

— Чакат ви в първия кабинет вляво — съобщи кобрата и им отвори вратата. Когато квазаманецът влезе, тя бързо махна с ръка: знак, който означаваше „Стой назад“. Джъстин кимна и остана половин крачка зад Моф. Вратата на посочения от часовоя кабинет беше отворена и Джъстин видя, че вътре ги чакат Уинуърд и главният психолог на изследователския екип, доктор Маккинли. И двамата стояха пред една ниска маса. И двамата изглеждаха напрегнати.

— Добър ден, Моф — каза Уинуърд и кимна. — Никога не сме се срещали, но съм слушал много за вас.

— Аз също — отговори хладно Моф. — Вие сте демонът войник, който не може да бъде убит. Или поне така се говори.

— Във всеки случай, не и чрез предателство — заяви Уинуърд със същия хладен тон. — Сигурно сте забелязали, че ние уважихме вашия бял флаг.

— Да говорите за уважение…

— Ще говоря не само за уважение, но и за много други неща — прекъсна го Уинуърд. — Преди това обаче ще ви помоля да оставите мохото си в съседната стая.

Моф видимо настръхна.

— Значи трябва да остана съвсем беззащитен?

— Не ставайте смешен. Знаете не по-зле от мен, че ако исках да ви сторя нещо лошо, и вие, и проклетата ви птица сега щяхте да сте мъртви. Ще ви помоля само още един веднъж.

— Мохото ще остане с мен.

Уинуърд въздъхна.

— Добре, нека бъде както искате. — Той се пресегна към масата зад себе си и взе една пушка с къса цев и без приклад. Мохото изкряска и скочи…

И отново изкряска, когато изстреляната мрежа го удари право в човката.

— Джъстин, занеси ги в съседния кабинет — каза уморено Уинуърд и подаде на младата кобра обездвижената птица и пушката. — Те не притежават голяма способност да учат, нали? — обърна се той към Моф.

Джъстин не можа да чуе отговора на Моф, тъй като трябваше да отнесе товара в съседната стая. Когато се върна, отново говореше Уинуърд.

— Е, няма значение. Ние добре знаем какво правят мохите за вас и ни е съвсем ясно, че ако се стигне до истинска война, лесно ще я спечелим.

— Защото не умирате ли? — изсумтя Моф. — Някои могат и да го вярват. Аз обаче не съм от тях. Никакъв демон не ви защитава… нито пък разделя един ум между двама души… — каза той и погледна злобно към Джъстин. — Вашата магия представлява просто наука, която ние отдавна сме забравили, но когато отново я научим, ще я използваме така, както я използвате и вие.

— Може би — отвърна Уинуърд и вдигна рамене. — Доста е съмнително обаче, защото за да научите как действа нашата магия, ще трябва да убиете някого от нас. А пък аз много се съмнявам, че вашите мохи вече ще ви пуснат да излезете лице в лице срещу нас.

Моф отвори уста, но онова, което искаше да каже, замря на устните му.

— Какво имате предвид като казвате, че няма да ни пуснат да се бием? — разтревожен попита той.

Маккинли поклати глава.

— Няма никаква полза да се правите, че не разбирате, Моф. Два дена вече събираме данни и знаем как мохите ви разиграват като кукли на конци. Вие сте ги изучавали триста години… сигурно знаете това не по-зле от нас.

— Като кукли на конци ли? — Моф изви устни. — Нищо не сте разбрали.

— О, така ли? — възкликна Уинуърд. — Тогава може би вие ще ни просветите.

Моф го погледна, но не каза нищо.

— Подробностите не са важни — вдигна рамене Уинуърд. — В случая важното е само, че мохите имат неотменен интерес да пазят своите ловци… тоест вас… живи и че те притежават достатъчна телепатична способност да предават своите желания. Ако преценят, че нямате шанс срещу нас, няма да ви позволят да се биете. — Той махна с ръка. — Реакцията спрямо нас тук в селото е доказателството, което ни беше нужно.

— О, нима? — Моф плюна. Джъстин неспокойно отбеляза, че той бързо губеше контрол над себе си. Наистина ли му беше толкова трудно да приеме твърденията на Маккинли? Или това бе просто първият случай от години, когато беше без мохо на рамото? Едно мохо, което контролира неговата човешка агресивност… — А какво ще кажете за войниците на двадесет километра на север оттук, които чакат да се нахвърлят върху вас? И те ли не могат да се бият? — Той посочи с пръст към Маккинли. — Селяните се страхуват от вас, защото са суеверни… Нашите войници не са толкова неспособни, колкото си мислите. И след като докажем, че и вие можете да бъдете победени, което ще стане след няколко часа, страхът, който мохите изпитват и ги парализира, ще изчезне. Когато следващия път се върнете, вие ще намерите един обединен свят, който ще ви окаже достоен отпор.

— Нали не се надявате, че мохите ще се опитат да ви защитят? — попита Маккинли.

Моф леко се усмихна.

— Разбира се, че ще ни защитят… в битката те ще свалят месата от костите ви. Повече няма какво да си кажем.

Уинуърд и Маккинли се спогледаха и последният леко кимна.

— Добре, щом така смятате — каза Уинуърд. — През тези няколко часа, които споменахте, ние ще се махнем оттук. И ако имаме късмет, повече няма да се връщаме.

— Няма никакво значение какво ще направите — заяви тихо Моф. Джъстин имаше чувството, че гласът му звучи гробовно. — Един ден ще преоткрием тайната на междузвездните полети. И тогава ще ви намерим.

Уинуърд стисна устни и погледна към Джъстин.

— Върни му мохото и го изведи! Докато се приготвим за заминаване, да остане при другите навън!

Джъстин кимна и посочи вратата. Моф мълчаливо мина покрай него и излезе в коридора, а Джъстин му донесе все още оплетеното в мрежата мохо.

— Нищо му няма. Само внимателно го извадете от мрежата — поръча той на квазаманеца и му подаде птицата.

Моф кимна и тръгна към вратата. Джъстин го проследи с поглед, докато излезе, после се върна в кабинета.

— Тръгна към площада — съобщи той на Уинуърд. Кобрата кимна, но вниманието й очевидно беше на друго място.

— Добре. Ние също сме готови — говореше той пред микрофона на предавателя си. — Вие ли ще вземете спомагателна група едно? Добре. Джъстин е тук. Аз ще имам грижата за него. Кога ще пристигнем ли? Петнадесет и двадесет. Приехте ли? Успех!

— Какво казаха? — попита Маккинли.

— „Капка роса“ е на път — отговори напрегнато Уинуърд. — След петнадесет минути ще кацне на централния площад.

— „Капка роса“? — Джъстин се намръщи. — Защо той?

— Защото на „Менсаана“ му е необходимо повече време, за да дойде дотук и по целия път ще бъде лесна мишена. — Уинуърд се обърна към Маккинли. — Свалени ли са всички яки със сензори?

— Свалени и опаковани, заедно с останалата апаратура. — Той взе от ниската масичка една малка кутия. — Това тук е последното.

— Добре. Извеждайте хората си на площада. — Маккинли тръгна към вратата, а Уинуърд включи висящия на врата му предавател. — Дорджей? Тръгваме. Правилно. Петнадесет минути. Изведете хората и осигурете охраняем периметър. Особено внимателно следете Моф… той не е толкова впечатлен, колкото останалите, а там има пушки, които може да вземе. Добре. Диверсията ще се извърши точно преди двадесет… Дотогава трябва да сме готови… Да. Край.

Той наведе глава и погледна Джъстин.

— Да тръгваме! Ние с теб ще бъдем част от защитата срещу хеликоптера, а когато квазаманците разберат какво става, най-добре да сме при стената.

— Ами след това? — попита тихо той. — „Капка роса“ не може да вземе всички ни.

Уинуърд се усмихна.

— Понякога това е едно от нещата, за което са ариергардите, знаеш: да прикриват оттеглянето. Хайде, да отидем при стената и да заемем добри позиции за стрелба.

— Чудесно. Започвайте да се изнасяте! — промърмори Пири пред микрофона. — И никакъв шум! Внимавайте квазаманците да не ви видят, преди да достигнете пътя!

В ухото му се чу също такъв тих отговор и Пири насочи вниманието си към войниците, които бяха на двадесет метра от него. Той се бе съгласил да стои под обстрела на квазаманците като заложник, докато Моф е в селото. Това означаваше, че щом изтечеше уговореното време, трябваше да се махне, преди да са открили огън. Пири включи слуховите си усилватели и се опита да чуе възбудени гласове, което щеше да означава, че „Капка роса“ е открит.

Две минути по-късно около водещата кола на квазаманците избухна глъч. Пири се втурна между дърветата, преди някой да бе помислил да стреля по него. Вече не се налагаше да се крие и той се насочи право към пътя, където можеше по-добре да използва предимствата на серводвигателите в краката си. Зад него се чу експлозия. Квазаманците бяха взривили дървото, което им препречваше пътя. Той се спря пред последното от предварително подготвените дървета и го събори на пътя зад себе си — един ход, който щеше да задържи сухоземните квазамански войници доста дълго. Пири ускори до краен предел темпото и в същото време следеше небето — както заради „Капка роса“, така и заради неизбежната въздушна атака на квазаманците.

От негова гледна точка събитията настъпиха едновременно. Далеч напред от синьото небе бързо се спусна малкият звезден кораб, докато над главата му три хеликоптера тръгнаха на юг. Докато наблюдаваше как изчезват зад върховете на дърветата, в гърлото му заседна буца. Както бе предвидил Йорк, бяха преоборудвани граждански машини, но от краткия си досег с тях беше разбрал, че това не ги прави по-малко опасни.

Продължи да тича. Далеч напред хеликоптерите достигнаха селото и воят на двигателите им се промени. Вятърът донесе до ушите му звук от малки експлозии, последва ги друга, като онази, при която хеликоптерът падна над барикадата. Запита се кой ли го е свалил този път и дали кобрата е останала жива. Примигвайки от сълзите в очите си, Пири се приведе и продължи да тича срещу вятъра.

Изведнъж всичко свърши. Над дърветата се издигна огромен, търкалящ се стълб от черен пушек. Секунди по-късно „Капка роса“ изскочи от него като изстреляна от силоз ракета. Останалите два хеликоптера се устремиха към кораба, но техните оръдия не бяха подходящи за права стрелба, а и гравитационните двигатели на „Капка роса“ бяха повече от достатъчни да поддържат преднината на звездолета. Постепенно трите машини се превърнаха в точки отразена светлина върху небето, а след това — в две петна.

Взел учените от изследователския екип, „Капка роса“ отлетя и остави кобрите.

Някой излезе изпод дърветата отпред и махна с ръка на Пири, а след това отново се скри. Пири намали темпото и отиде при него.

— Никакви проблеми? — попита другата кобра.

Пири поклати глава.

— Квазаманците са на поне десет минути зад мен. Има ли вече признаци за приближаването на нашия ескорт?

— Разбира се — усмихна се другият. — Чуй сам.

Пири включи усилвателите. В далечината се чу нисък шум, съпроводен от добре познатото сумтене.

— Точно по график. Готови ли са всички?

— Тук сме готови. Предполагам, че кобрите от изследователския екип са се изтеглили, когато всички са били заслепени от димната завеса.

— И са очаквали кобрите да отидат навътре, вместо навън — кимна Пири. — За групата ще е по-леко, ако квазаманците мислят, че всички са избягали на „Капка роса“.

Шумът приближаваше.

И тогава от гората изскочи и излезе на пътя стадо от бололини, които препускаха с бясна скорост. Беше голямо стадо: краят му се губеше зад един завой на пътя и вдигнатия от него облак прах. Имаше може би хиляда животни. Между всички тези топли, скрити от прахта тела четиридесет кобри едва ли можеха да бъдат открити. Дори някой специално да ги търсеше.

Предният край премина, фланговете на стадото бяха на около двадесет метра един от друг. Пири и другата кобра се обърнаха и затичаха след стадото, скъсявайки все повече разстоянието, докато накрая бяха на не повече от четири метра. Отпред и отзад останалите от спомагателен екип едно се присъединяваха към лавината. На другия фланг на стадото кобрите на изследователския екип също се бяха включили.

През следващите няколко часа щяха да са в безопасност. А след това…

След това трябваше да се доберат до „Менсаана“, която ги чакаше на триста километра — почти на края на света, вероятно все още неоткрита от властите на планетата. Ако можеше това положение да се запази през следващите шест часа, кобрите щяха да се качат и корабът да излезе в орбита, преди вражеските машини да успеят да го пресрещнат.

На теория беше осъществимо. Пири установи такъв ритъм на стъпката, при който серводвигателите поемаха максимална част от товара. Лично той щеше да е щастлив, ако стигнеха и по-рано.

И те наистина го направиха.