Ударът на кобрата

10.

Точно преди вечерния медицински преглед от „Капка роса“ дойде разрешение да свалят филтърните шлемове и Джошуа реши, че през часовете до лягането носът му напълно е свикнал с екзотичните миризми на квазаманския въздух. Но на сутринта групата едва бе направила три стъпки навън от квартирата и той разбра, че това му заключение е било малко прибързано.

Новата миризма приличаше на смес от печено с някакъв не особено ароматен пушек и нещо, което не можеше да определи.

Джошуа обаче не беше единственият, който я усети.

— Каква е тази миризма? — обърна се Серенков към Моф и задуши.

Моф замислено пое дъх.

— Усещам миризмата от пекарната през една улица, от рафинерията на бор1 и от изгорелите автомобилни газове. Нищо друго.

— Рафинерия на бор? — възкликна Риндстат. — В центъра на града?

— Да. А защо не? — попита Моф.

— Ами… — Риндстат малко се запъна. — Според мен, по-добре е такива предприятия да се строят далеч от населени центрове. В случай, че се случи авария или нещо от този род.

Моф поклати глава.

— Досега не сме имали аварии с неприятни последици. А и оборудването е най-безопасно точно там, където се намира.

— Интересно — промърмори Серенков. — Може ли да разгледаме рафинерията?

За миг Моф се поколеба, после кимна.

— Предполагам, че е възможно.

Той нареди на шофьора да спре до тротоара и слезе, последван от четиримата авентинци и пет квазаманци. Рафинерията се оказа през един блок, разположена в най-обикновена сграда между два от широките булеварди на Солас.

Джошуа никога преди това не бе виждал такъв вид промишлено предприятие и многото резервоари, тръби и забързани квазаманци създадоха у него впечатление по-скоро за бъркотия, отколкото за ефективно производство. Но Риндстат — и в по-малка степен, Йорк — бяха възхитени.

— Чудесна технология — коментира Риндстат, докато оглеждаше главното хале. — Никога не бях чувал за извличане на бор чрез студено барботиране с газ. Какъв е този газ, ако мога да попитам?

— Не съм сигурен — отговори Моф, — но мисля, че е някакъв катализатор. Вие специалист ли сте в тази област?

— Не, не съвсем — поклати глава Риндстат. — Но съм се интересувал от много неща. Като преподавател трябва да поназнайвам от всичко.

— Значи сте специалист по всичко. Разбирам.

В тона на Моф прозвуча нещо, което не се хареса на Джошуа, сякаш квалификацията на Риндстат постави под съмнение мирните намерения на мисията.

— Марк, мислиш ли, че за Авентини тази технология ще представлява интерес? — попита той с надеждата, че Риндстат ще разбере намека.

Той наистина го разбра.

— Повече от сигурно. Борът играе важна роля най-малко в десетина промишлености и макар използваните у нас технологии да не са скъпи, нещо по-евтино винаги ще бъде добре дошло. Моф, ще можем ли по-късно да обсъдим този въпрос? С градския наместник Кимерон или с някой правителствен чиновник.

— Ще предам искането ви — отвърна Моф. Тонът му беше неутрален, но според Джошуа, той още не се бе успокоил. „С тези хора сякаш вървим през минно поле“, помисли си Джошуа.

— Е, смятам, че можем да тръгваме — каза Серенков. — Бих желал да разгледаме художествената галерия, за която споменахте онзи ден. Може би ще видим някой от вашите шедьоври.

— Разбира се — съгласи се Моф. — В такъв случай да се връщаме при колата.

— Откри ли нещо? — попита Телек.

— Нищо — отвърна Кристофър и вдигна глава от терминала. — Отново установявам, че тези летописи са непълни.

— Сигурно. Значи квазаманците или са създали нова технология, или ни лъжат, че е рафинерия за бор.

Интеркомът иззвъня. Пири се наведе към апарата.

— Слушам.

Беше капитан Ф’ахл.

— Току-що намерих корелацията, която се мъчат да открият вашите хора — съобщи той. — За онези прекомерно широки улици в Солас и другите градове. Оказва се, че са разположени успоредно на силовите линии на геомагнитното поле на Квазама.

Изведнъж всички в салона забравиха загадките около рафинерията за бор.

— Повтори — каза Кристофър и се обърна към интеркома.

Ф’ахл повтори съобщението.

— Можеш ли да дадеш някакво обяснение за това, капитане? — попита Телек.

— Нищо, което да има смисъл — отговори Ф’ахл. — Не е необходимо да построиш на верев целия град, само за да използваш полето за навигация, пък и то е прекалено слабо, за да има някакво влияние върху електрическата мрежа.

— Освен ако периодически не пулсира — промърмори Кристофър. — Не, дори и в такъв случай това разположение няма смисъл.

— Може би е във връзка с тяхната далекосъобщителна система — предположи Телек. — Предаване на модулирани сигнали по силовите линии или нещо от този род.

От ъгъла на салона Намиди я погледна ядосано.

— Защо не се откажеш от мисълта, че квазаманците имат далекосъобщителна система? — изръмжа той. — Вече видяхме, че на Солас както за пренос на енергия, така и за съобщения се използва жична мрежа. Всъщност, друго не им трябва.

— Но такава мрежа между градовете не съществува. Да не говорим за малките села — възрази Телек. — Хайде, Хърш, концепцията за изолирани градове-държави може да ти изглежда привлекателна, но като политик ще ти кажа, че тя не е приемлива. Не е възможно квазаманците просто да са забравили принципа на електромагнитите вълни или на обединеното правителство.

— Така ли? Тогава какво е твоето обяснение за стените около селата?

— Ами твоето за липсата на такива стени около градовете? — раздразнено попита Телек и поклати глава. — Не можем да допуснем, че селските общности са примитивни и воюват помежду си, а в градовете са развити и не воюват.

— Можем, ако няма никаква комуникация между града и селото — продължи да упорства Намиди. — Или ако в селата живее съвсем различна раса. Аз не чух нито Моф, нито Кимерон изобщо да говорят за селата.

Пири погледна Телек в очите.

— Може би си заслужава да изясним този въпрос.

— Така да бъде — въздъхна тя, взе микрофона и продиктува кратко нареждане до контактната група. Пири се съсредоточи върху дисплеите и зачака Серенков да постави въпроса пред Моф.

Не се наложи да чакат дълго. Колата приближаваше до пресечката на две тесни улици и когато зави зад ъгъла, имплантираната в Джошуа камера показа от двете страни на улицата постоянни на вид павилиони с отворени прозорци. Продавачите бяха наредили стоките си на високи до кръста рафтове. Десетки хора ги разглеждаха и оживено разговаряха с търговците.

— Това е главният търговски център в тази част на Солас — поясни Моф, когато колата спря на широкия булевард зад други паркирани автомобили. — В града има още осем такива центрове.

— Този начин на търгуване не изглежда много ефикасен — подхвърли Риндстат, когато слязоха от колата и тръгнаха към базара. — Да не говорим, че през зимата и при дъжд е неудобен.

— При лошо време улиците се покриват — каза Моф и посочи нагоре. Джошуа вдигна глава и Пири видя на височина на третия етаж до стените на насрещните сгради дълги покривни секции, прилични на подвижен мост. — Колкото до ефикасността, пред нея ние предпочитаме самостоятелността, свободата на личността и независимостта. Поради липсата на тези предпоставки нашите прадеди навремето са се преселили тук. Вие не казахте защо вашите предци са напуснали управлението на династиите.

— О, по дяволите — изруга Телек и стисна микрофона. — Не навлизай в политиката, Юри — инструктира го тя. — Обясни го с авантюристичен дух или нещо подобно.

— Ние сме се преселили на Авентини по различни причини — обърна се Серенков към квазаманеца. — От любов към приключенията, да видим нов свят, неудовлетвореност от живота. Все от този род.

— А не заради политически натиск, така ли?

— Може някои да са дошли и по тази причина, но поне на мен не ми е известно — отговори предпазливо Серенков.

— Кажи го на първите кобри — промърмори Пири.

— Тихо — изшътка му Телек.

Сега контактната група и ескортът квазаманци вървяха между купувачите. Едно мохо върху рамото на купувач изграчи и Риндстат се стресна. Пири отскочи настрана. Той почти бе престанал да забелязва проклетите вездесъщи птици.

— Стоките само от Солас и от региона ли са? — попита Серенков, докато минаваха покрай щанд с добре пакетирани самуни хляб.

— Не, ние търгуваме и с другите градове и села — отвърна Моф. — По-голямата част от изложените пред вас плодове и месо идват от селата на изток оттук.

— Разбирам — кимна Серенков и продължи да върви.

— Доволен ли си? — обърна се Кристофър към Намиди.

Намиди се намръщи.

— Това още не доказва, че селата са населени с хора — сдържано възрази той. — Или че са на еднакво ниво на развитие с градовете.

— Алмо?

Пири се обърна към дивана, където лежеше Джъстин.

— Какво има?

— Чух нещо. Глух тътен. От Джошуа. — Момчето млъкна, видимо напрегнато от усилието да раздели вниманието си между сензорите на Джошуа и необходимостта да говори. — Струва ми се, че се приближава.

Кристофър вече въртеше копчетата на приемника и се опитваше да намери изпратения от Джошуа сигнал, който имплантираните в Джъстин аудиоусилватели вече бяха доловили.

— Капитане, струва ми се, че приближава самолет — извика Пири към интеркома.

— Следя го — отговори Ф’ахл спокойно. — Засега не се вижда.

В следващия миг от говорителите на дисплеите се чу страшен рев и Пири едва не излетя през тавана на салона.

— Ау! — възкликна Кристофър и завъртя обратно копчето за усилване на звука. Ревът затихна до силата на човешки вик. Пири погледна екрана и видя квазаманците да изоставят пазаруването и да тичат към широките булеварди в двата края на базара.

— Какво става? — обърна се Серенков към Моф, когато ескорта също се присъедини към общия поток от бягащи. Отново се чу шум и Пири видя няколко коли да напускат булеварда и да се отправят към по-тесните пресечки.

— Стадо бололини е влязло в Солас — отговори припряно Моф. — Дръжте се по-назад. Вие не сте въоръжени.

Телек грабна микрофона.

— Няма значение. Джошуа, приближи се и разбери какво става. Декер, по-добре и ти да отидеш с него.

Двамата мъже последваха Моф. Никой от квазаманците не изглеждаше особено разтревожен от онова, което щеше да се случи, но когато Пири погледна по-внимателно, разбра, че това не важеше и за мохите. Всички птици, които виждаше, бяха настръхнали, разперили криле и изобщо проявяваха признаци на възбуда.

Сега шумът ясно се чуваше, тъй като Джошуа и Йорк бяха стигнали до третата редица наблюдатели.

— Готови! — долетя уловена от сензорите на Джошуа команда. Някой на десния фланг в първата редица извади револвер и го насочи напред. Чуха се още няколко команди и цялата първа редица последва примера му. По отсрещната страна на булеварда Пири видя да чака друга група хора, също с извадени оръжия.

— Ситуация на кръстосан огън, Декер — извика Пири към микрофона, който Телек все още държеше, и заглуши нейните инструкции към групата. — Следете за проблеми.

Шумът се превърна в рев. И тогава се появиха животните.

Пири веднага разбра защо квазаманците смятаха, че трябва да ходят въоръжени. Самият факт, че цяло стадо животни бягаше панически през техния град, пораждаше силно безпокойство, но дори само едно такова животно беше достатъчно основание за сериозна тревога. Дълги по два метра, бололините бяха със силна мускулатура и с копита, които можеха да чупят камъни. На масивните си глави имаха яки рога, гърбовете им бяха набраздени с ивици от тридесетсантиметрови игли, като на таралеж, които дори рогатите леопарди на Авентини с гордост биха носили. Вече се виждаха най-малко сто, плътно прилепени едно до друго животни, а зад тях следваха други. Пири инстинктивно изпадна в състояние на реакция за автоматична стрелба. И точно тогава квазаманците откриха огън.

Стреснат, Кристофър изсъска нещо и дори Пири, който имаше представа какво ще последва, трепна при залпа. В Доминиона много отдавна простите експлозивни огнестрелни оръжия бяха заменени с лазерни и по-съвършени ракетни патрони, но този прогрес очевидно бе подминал Квазама. Револверите пред Джошуа трещяха като миниатюрни гранати и някои от бололините в стадото се олюляваха и падаха.

Пири тъкмо гледаше едно животно, когато то беше ударено. Така той пръв в салона видя жълтокафявата птица, която излетя от трупа.

Беше почти два пъти по-голяма от мохо и имаше същия хищнически вид. Доколкото можа да види, птицата се криеше между бодлите върху гърба на бололина. Миг по-късно Джошуа насочи сензорите си нагоре и Пири видя във въздуха много птици, вероятно също напуснали умиращи бололини.

Ято мохи бързо се приближаваше към тях.

— Те са пощурели! — изкрещя Кристофър. Гласът му едва се чуваше от стрелбата. — Тези птици са по-големи от тях!

— И също приличат на хищници — изръмжа Телек. — Нещо не е наред. Обикновено хищниците не се нападат помежду си. Джошуа, следи птиците!

Дисплеят се спря на една картина и Пири наблюдаваше с болезнено увлечение как едно мохо се спусна зад една от по-големите птици и я връхлетя с протегнати нокти. Удари я с криле, хвана я и за части от секундата я възседна. По-голямата птица енергично се изви, но без особена полза, отново се опъна…

Мохото разпери криле и се отдели от гърба й. Без да прави опит за преследване, то лениво полетя обратно към тълпата квазаманци.

— Какво става, дявол да го вземе? — промърмори Телек.

Пири не би могъл да го изрази по-добре.

Сега Джошуа насочи поглед към улицата. Стадото не се виждаше, а през бавно падащия прах се провидяха около двадесет трупа на животни, обезобразени в различна степен. Един от квазаманците — Пири видя, че е Моф — отиде на булеварда и внимателно се огледа в двете посоки. После прибра револвера си в кобура и се върна. Като по сигнал, всички прибраха револверите си и тълпата започна да се разпръсва.

Телек силно стисна микрофона.

— До Юри! До всички! Разберете какво беше всичко това. Специално изяснете въпроса с птиците.

Пири повтори заповедта, макар да се съмняваше, че има нужда да се напомня на контактната група.

Джошуа, разбира се, не се нуждаеше от нареждането на Телек, за да извърши нещо толкова очевидно. Изгарящ от любопитство, той едва изчака Моф да излезе от разпръсващата се тълпа, за да зададе първия си въпрос.

— Как тези животни са успели толкова лесно да влязат в града? — попита той.

Моф се намръщи и погледна към Йорк.

— Казах да стоите назад.

— Извинявайте. Тези… бололини ли ги нарекохте? Какво правеха тук?

Сега към групата се бяха присъединили Серенков и Риндстат, както и помощниците на Моф.

— Бололините периодично мигрират — обясни той с нежелание. — Тогава винаги се събират на стада като това и вярвам ще се съгласите, че е почти невъзможно подобна сила да бъде спряна. Затова построихме града така, че да минават през него с минимални щети.

Йорк погледна труповете по булеварда.

— С минимални щети за вас.

— Сега ще дойдат команди да ги отнесат в преработващия цех — отговори Моф. — Ще бъдат спасени и месото, и кожите.

— Не е ли по-добре да отклоните няколко животни от стадото и да ги спрете, преди да стреляте? — поинтересува се Йорк. — Така изпомачкани и месото, и кожите губят от стойността си.

— Какво правеха мохите с другите птици? — попита Джошуа, когато Моф отговори на зададените му въпроси. — Мохите винаги ли нападат по този начин? Дори и когато нямат нужда от храна?

— О! Да, разбирам. — Моф се пресегна и погали по гушата птицата на рамото си. — Тарбините не са за храна. Мохите ги използват за размножаване. Серенков — каза той и се обърна към него, — ако желаете да разгледате художествената галерия, докато тя е изпразнена за нас, ще трябва да съкратим посещението си на пазара. Тук можем да се върнем и друг път.

— Добре — съгласи се Серенков. Докато Моф ги водеше по булеварда към пресечката, където бе оставена колата, той гледаше труповете на бололините. — Често ли се случват такива неща?

— От време на време. През следващите дни може да е и малко по-често. Сега има голяма миграция. Но не се тревожете. Вероятността да бъдете близо до засегнатите улици е малка, а дори и да се случи, сигнализацията по покривите на къщите ще ви предупреди. А сега най-добре да побързаме.

Разговорът спря. Докато вървяха, Джошуа бутна с лакът Йорк и малко забави ход. Йорк се изравни с него. Когато Моф и другите отидоха няколко крачки напред, Джошуа затисна с палец микрофона на преводача.

— Ти си живял на много светове — прошепна той. — Виждал ли си мъжките и женските от един и същи вид да са толкова различни?

Йорк също сложи длан върху преводача си и внимателно вдигна рамене.

— Виждал съм и съм слушал за някои, които са още по-различни от тези, но никога не съм чувал за съвкупяване, което толкова много да прилича на стопроцентова атака. Почти като… е, по дяволите, ще го кажа направо: като истинско изнасилване.

Джошуа почувства по гърба си ледена тръпка.

— Точно като изнасилване, нали? Мохите така ги удряха, сякаш кондорини връхлитат върху зайци.

— А тарбините като луди се мъчеха да се измъкнат. Тук наистина става нещо много странно, Джошуа.

Моф се обърна към тях и ги погледна. Джошуа небрежно спусна ръката си и ускори крачка. Йорк направи същото. Джошуа знаеше, че трябва да накарат Серенков да научи истината и вече се мъчеше да измисли как да го направи. Надяваше се, че сладкодумният Серенков ще успее да се справи. Ако поведението при съешаване на мохите отразяваше някакъв биологичен принцип, жизненоважно бе да измъкнат тази информация. Освен това очевидно останалият на „Капка роса“ поддържащ екип не можеше с нищо да помогне.

— Не съм съгласна! — поклати глава Телек. — Категорично забранявам! Това е абсолютно безсмислено!

— Не е безсмислено — възрази Пири. — Осъществимо е, практично е, а и няма друг начин да получим сигурни данни. — Той вдигна глава към дисплея, на който, върху картата на Солас, местоположението на стадото бололини бе отбелязано с червено. — Ние имаме може би петнадесет минути аванс пред това стадо.

— Ти ще си навън самичък в непозната и може би опасна страна — заговори Телек, като отмяташе на пръсти с бързи, почти гневни движения. — Ще имаш ограничена връзка с нас и никаква с групата отвън. Ами ако възникне някакъв проблем? Вероятно няма да разполагаш с възможност незабелязано да се промъкнеш назад, което означава, че ако си ранен, ще съм принудена да избирам между твоя живот и по-нататъшното изпълнение на мисията.

— А ако не отида, може и никога да не разберем защо мъжките мохи изнасилват женските — отвърна тихо Пири. — Нито пък защо женските яздят бололини. Или защо е толкова трудно да се попречи на бололините да влизат в градовете.

Телек погледна към Кристофър и Намиди.

— Е? — обърна се тя към тях. — Защо мълчите? Обяснете му, че това, което предлага, е истинска лудост.

Двамата учени се спогледаха и Кристофър притеснено вдигна рамене.

— Губернаторе, ние сме тук, за да научим всичко за тази планета — отговори Кристофър, без да гледа към Телек или Пири. — Съгласен съм, че е опасно, но Алмо е прав като казва, че втори път бололините вероятно няма да дойдат толкова близо до нас.

— А и той е кобра — добави Намиди.

— Кобра! — почти изсъска Телек. — И щом е кобра, е неуязвим и дори змиите не смеят да го хапят? — Тя отново обърна глава към дисплея, на който се виждаше града.

За момент настъпи тишина.

— Вече сме приготвили пакетите за оцеляване — тихо се обади Пири. — Един е достатъчен за цяла седмица. Аз мога да взема два. В тях има и лазерна комуникационна апаратура. С нея ще мога да поддържам връзка от горите, без да бъда засечен от квазаманците. Виждал съм и как се работи с портативен биологичен анализатор. Мога да инсталирам един за вас и, ако е необходимо, дори сам да го използвам. А мога да взема и две малки хладилни чанти и да ви донеса цяла тарбина да я изследвате по-късно.

Телек поклати глава, без да сваля очи от екрана.

— Ти си ръководител на групата кобри. Прави каквото искаш.

Макар и без много ентусиазъм, това все пак беше подкрепа. А бололините бяха само на няколко минути от тях.

— Майкъл, Дорджей! Вземете два пакета за оцеляване и лазерен комуникатор и ми ги донесете при товарния люк! Веднага! — нареди той по интеркома.

Двете кобри потвърдиха командата, а Пири изскочи от салона и на бегом се отправи към каютата, за да се преоблече в по-подходящи дрехи. В товарния трюм имаше опакован полеви анализатор. На излизане можеше да го вземе пътьом. Самият изходен люк бе насочен в посока, обратна на града, така че щеше да се измъкне в сянката на кораба, без да го забележат. Сега му оставаше само да се надява, че бололините наистина тичат по линиите на магнитното поле и че пътеките са толкова прашни, колкото изглеждат.

Три минути по-късно Пири беше в товарния трюм. Минута след това, натоварен като хамалин, подпирайки се на корпуса на „Капка роса“, той се придвижваше към носа. Шумът от бололините вече се чуваше без усилватели. Пири погледна под носа на „Капка роса“ и видя, че те наистина бяха на предвидения път, който щеше да отведе фланга на стадото на петдесет метра встрани от кораба. Зад първите няколко редици прахът вече бе започнал да закрива града. Той пое дълбоко дъх, хвърли поглед към края на гората и се приготви да тича.

Предният край на стадото мина покрай него. Пири пропусна следващите няколко редици, после стана и побягна наведен, за да се прикрива. При всяка стъпка апаратите го удряха по гърба и по бедрата. Тичаше по една извита пътека, която го отведе само на метър от сумтящото стадо.

Веднага му стана ясно, че на най-близките бололини неговото присъствие е абсолютно безразлично. Един или два промениха посоката на бягане и насочиха към него рога, но дори без програмираните рефлекси, той беше много по-маневрен от тези тежки животни и ги избягна без затруднения. По-неприятни и неочаквани бяха двуметровите, прилични на камшици опашки, които никой не бе забелязал. Ако не беше раницата върху гърба му, сигурно щеше да има червени ивици и дори скъсани мускули. Сега обаче трябваше само да възстанови нарушеното си равновесие, което извърши нанокомпютърът.

Това стана секунди преди да стигне до гората и когато стадото влезе под първите няколко дървета, Пири се раздели с тяхната компания, продължи встрани и спря чак когато зад него остана да се вижда само зелено петно.

Той постоя няколко секунди неподвижен и бавно се завъртя, за да могат звуковите и оптическите усилватели да изследват колкото е възможно по-голяма част от околността. Постепенно шумът от бололините се изгуби в далечината, за да бъде заместен от цвъртене, тракане и свирене на птици, насекоми и Бог знае какви още същества. По дърветата и под храстите се движеха малки животни, а веднъж му се стори, че чу да пълзи и нещо по-голямо.

Може би това не беше най-добрата идея, която някога бе имал.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи напред и да свърши каквото беше обещал на Телек. Той подпря багажа си на едно дърво, включи усилвателите на пълна мощност и се залови за работа.