Ударът на кобрата

19.

Автобусът най-после спря до една неосветена сграда и Моф посочи с револвера вратата.

— Излизай — преведе без нужда старецът. Джъстин тръгна с бавни, незастрашителни движения и се остави квазаманският ескорт да го изведе.

Беше шокиран, когато установи, че сградата е deja vu3, но само след секунда разбра за какво му напомня.

— Има вид на недоразвита версия на летищната кула в Солас — обади се той, когато Моф го поведе към една врата с двама часовои отстрани. — Много не на място тук, в центъра на града.

Моф не отговори. „Най-малко две отделни врати — отбеляза Джъстин, като привидно небрежно оглеждаше постройката — и три етажа с прозорци. Много пътища за влизане. Хайде, Алмо… удари тези момчета и да видим какво има вътре.“

Докато вървяха, не избухна лазерна светлина. Пред вратата Моф спря, обърна се и насочи револвера си към гърдите на Джъстин.

— Сега сложи ръце зад гърба! — преведе старецът зад кръга от квазаманци.

Джъстин се подчини и около китките му щракнаха студени белезници. „Къде си, Алмо?“ — нервно помисли той и погледна заобикалящите го здания.

Моф ги преведе през охраната и те влязоха в сградата — силно охраняваната сграда, в която квазаманците се чувстваха достатъчно сигурни, за да пуснат един чуждоземец, представляващ неизвестна заплаха.

Челото на Джъстин се покри с капчици пот. „Всичко е наред — успокояваше се той. — Всичко е наред. Сега си съвсем сам. Но нали си обучаван точно за такива ситуации. Две врати и три етажа с прозорци, не си забравил, нали? Ще се измъкнеш като едното нищо.“ Внимателно опипа с пръсти белезниците. Халките около китките изглеждаха обезкуражаващо дебели, но пък бяха свързани с къса верига, а не с дебела пръчка. Бързото опипване му показа, че може да извие лазерите на върха на кутретата и да ги сложи върху някоя от халките. Съществуваше опасност да се поизгори, но за броени секунди можеше да се освободи, стига прицелното устройство да не пожелаеше най-напред да стреля по мохите. Разтреперан от мисълта за последиците от една такава отвратителна грешка, той изключи автоматичното прицелно устройство. „Спокойно, Джъстин… не се вълнувай.“

Моф ги поведе към асансьора. Кабината ги чакаше.

— Къде отиваме? — попита Джъстин, колкото да наруши тишината.

Не получи отговор. Трима от охраната го вкараха в кабината. Моф и старецът ги последваха. „Спокойно, момче, спокойно. — Джъстин потисна надигащия се в него страх. — Само разбери къде те отвеждат. После ги натръшкай до стената и изскочи през прозореца.“

Моф натисна най-долния от дългата редица бутони и асансьорът се заспуска.

Надолу. Под земята… дълбоко под земята, ако всеки от бутоните отговаряше на един цял етаж… където нямаше нито врати, нито прозорци, през които да избяга. И може би за първи път през живота си Джъстин изпита ужас. Вселената, която смяташе, че винаги го бе закриляла, сега остана далеч над него. Беше заобиколен от въоръжената охрана и чувствителните птици-убийци на едно изплашено и разгневено общество. Изведнъж с болезнена острота до ума му достигна като миризма на озон мисълта, че хората, пред които скоро щеше да се изправи, бяха решили да го убият в тази дълбока дупка. Те не знаеха, че е Моро, не се интересуваха, че е кобра и когато свършеха с разпита, щяха да го убият.

Джъстин се паникьоса.

Всички намерения да разбере какво е това място, всички съображения да не разкрива екипировката си на кобра, всички мисли дори за милост… всичко това избяга от ума му пред надигащата се вълна на паниката, която стигна до гърлото му и го задуши. Хората, револверите и мохите около него бяха като клаустрофобна възглавница върху лицето му. И без да си дава сметка, той пристъпи към действие.

Лазерите на пръстите и звуковото оръдие стреляха едновременно — първите във веригата, свързваща двете гривни на китките, а последното изпрати зашеметяващ вълнов фронт във всички посоки. Миг по-късно главата му се удари в невидима стена и той едновременно с последвалата болка разбра колко е глупаво да използва звуково оръдие в затворено пространство. Лазерите отново стреляха, ръцете му конвулсивно дръпнаха гривните и изведнъж металът с трясък се счупи и ръцете му се освободиха.

Краткият удар на звуковата вълна и блясъкът на светлината подействаха на квазаманците като сигнал за тревога. Освободените му китки бяха стиснати от здрави ръце… Серводвигателите под кожата и мускулите му извиха тези ръце нагоре и напред и блъснаха главите на двама квазаманци една в друга. Техните хватки се отпуснаха, той се освободи… и тогава нямаше време за нищо друго, освен за ужас от петте мохи, които настръхнаха и заграчиха.

Мозъкът на Джъстин изключи напълно. Единственото, което си спомняше от случката, беше граченето на птиците и ужасния ослепителен блясък от сто лазерни изстрела.

Няколко минути по-късно непоносима воня — воня на изпечено месо и на собствения му бълвоч — го върна към действителността. Той се изправи, олюля се за миг и огледа жертвите. Мохите… всичките мохи бяха мъртви. За петимата квазаманци не можеше да каже. Двама определено бяха мъртви, тъй като имаха лазерни обгаряния на жизненоважни места, но за другите… включително и Моф… не беше толкова сигурен. Пък и дали лазерен лъч, звукова вълна или неговата неумолима ръка ги беше извадила от строя не беше толкова важно. Те вече не можеха да го наранят и той нямаше желание повече да ги наранява.

Асансьорът продължаваше да се спуска. Очевидно всичко беше станало много по-бързо, отколкото му се струваше. Във все още замъгленото му съзнание изплува мисълта, че ако в асансьора няма монитори, чакащите го долу квазаманци няма да знаят какво се е случило. Значи все още имаше възможност да избяга.

Джъстин неочаквано натисна бутона, който смяташе, че води към приземния етаж. Мина повече от секунда, докато разбере, че ако асансьорът не е като авентинските, първата зададена команда вероятно не може да се отмени. Кабината ще продължи да се спуска до дъното, където я бе насочил Моф. Където го чакат квазаманците.

Беше легнал по гръб върху неподвижните трупове и бронебойният лазер вече трасираше един квадрат върху тавана, преди да си даде ясна сметка, че не иска, не може да се изправи пред онова, което го чакаше на дъното на асансьорната шахта. Фалшивият таван и относително тънкото метално покритие над него не можаха да издържат лазерния лъч и овъгленият квадрат падна почти върху Джъстин. Той се отърси, изправи се на крака и скочи.

Никога по-рано, дори и на тренировки, не бе натоварвал серводвигателите на краката си до краен предел и остана поразен, когато излетя през отвора на тавана като ракета. Въпреки зрителните усилватели, всичко беше като в мъгла. Наоколо се виждаха само въжета и обтяжки. Над него трепна светлинен лъч от врата… след това друг… после още един… Той падаше надолу.

Джъстин инстинктивно се вкопчи за нещо. В следващия миг, стиснал здраво главното въже на асансьора, продължи да се спуска.

Значи беше извън кабината, извън директния огън на очакващите го квазаманци, но все още дълбоко в тяхната крепост, оставил такава ясна диря, че дори дете можеше да я проследи. Трябваше да измисли как да избяга. И това трябваше да стане бързо.

Странно обаче… или поне на него така му се струваше… задушаващата паника бе изчезнала и той отново можеше да разсъждава. Неговият невероятен скок му припомни както за силата, която му осигуряваше оборудването на кобра, така също и за факта, че някога баща му също е попадал в затвор като този и е оцелял.

Покрай него се плъзна светъл правоъгълник: врата за стълбищната площадка, покрай която бе минал преди секунди. Обхванат от подозрение, той бутна въжето към нея, вкопчи се с ръце и крака за рамката и гредите на механизма за отваряне, намери един тесен перваз и се закрепи на него. А само на метър разстояние въжето продължаваше да се спуска.

Пое тежко дъх. „Аз съм Джъстин Моро — припомни си той. — Кобра. Вървя по пътя на баща си. Аз ще… аз ще… преживея това. Чудесно! И така: откъде да започна?“

Едно нещо беше сигурно: трябваше да изкачи няколко етажа, за да стигне до повърхността. Джъстин премести ръцете си и се наведе напред. За положението на вратата над него можеше да се съди по отразената светлина, но имаше прекалено много пръти и други железарии, които не позволяваха да я види. Следователно скачането от етаж на етаж беше изключено. Изкачването по стълбите също бе съмнително. Дали нямаше сервизна стълба? Бързо огледа шахтата, но не откри нищо, което можеше да служи за такива цели.

Движението на въжето изведнъж се забави и спря. Отдолу се дочу слаб шум от отварянето на асансьорната врата.

Джъстин промени положението си — насочи левия си крак право към пробитата на тавана дупка и едновременно с това включи зрителните усилватели на максимална мощ. Видът на труповете в кабината предизвика нов прилив на отвращение в него, но преди да има време да потрепери, отдолу се чу взрив от квазамански гласове и някой влезе в кабината.

— По дяволите! — изруга Джъстин, обхванат отново от нерешителност. — Трябва ли да се опитам да изляза от шахтата, преди квазаманците долу да достигнат до очевидното заключение къде се намирам или да остана на мястото си и да се опитам да обезкуража преследвачите?

Не се наложи да решава. Изведнъж фигурата долу се превърна в лице и револвер и в шахтата прогърмя ехото от изстрел.

Изстрел напосоки, разбира се. Квазаманецът нямаше представа къде точно е Джъстин. Отговорът на кобрата бе значително по-точен и дори от това разстояние бронебойният лазер беше напълно достатъчен за такава цел. Стрелецът са строполи върху труповете под него. Появи се второ лице. Джъстин застреля и него…

Отдолу се чу звук от затваряне на врата. Секунда след това въжето до него започна да се вдига нагоре.

Той погледна изумено и преди да проумее какво става, скочи и отново се хвана за въжето. Отведнъж всичко му са проясни. След като бе стигнал до най-долния етаж, където го беше изпратил Моф, асансьорът изпълняваше поръчката на Джъстин и се издигаше.

За момента на Джъстин му се струваше, че е поне една крачка пред тях.

След изживяното вълнение асансьорът сякаш се издигаше с бързината на костенурка. Това даде възможност на Джъстин да огледа раните си. Двете му ръце, особено малките пръсти, бяха изпръскани с капчици разтопен метал от прегорената верига на белезниците. При притискането към омасленото въже гривните се впиваха в китките му. Нещо, вероятно кръв, бавно капеше от рана над лявото му око, която гореше като огън. Дори не беше разбрал, че мохите са били толкова близко до него. И мисълта какво е можело да се случи… или вече се бе случило…

Неприятното предположение го върна към действителността. Прецени, че кабината е три етажа под него. Когато вратата се отвори, ще се плъзне по въжето към нея с насочен и готов за стрелба бронебоен лазер. Ако квазаманците все още не са стигнали до етажа, ще скочи през тавана, ще се хвърли през вратата и ще се спусне към изхода, разчитайки на бързината и компютъризираните си рефлекси.

Под него вратата на асансьора се отвори… в същия момент кабината беше залята от светлина и в шахтата изтрещя залп от револверни изстрели.

Джъстин трепна и едва не се изпусна. Димът от изстрелите почти скри кабината. През него блясъкът от револверните изстрели изпълваше шахтата с неземна светлина. Отломки от разбита стомана хвърчаха във въздуха и разрушаваха всичко по пътя си.

За Джъстин краткият отдих от паниката беше свършил.

На трепкащата светлина точно пред себе си видя друга площадка. Когато преградният огън долу достигна своя максимум, той замахна с левия си крак и бронебойният лазер изряза върху вратата елипса. В тази напрегната секунда нямаше значение, че можеше по десетина квазамански стрелци да са обкръжили всяка врата на асансьора, че ако се беше огледал, може би щеше да намери решение, с което нямаше да разкрие присъствието си. От значение бяха само револверите долу, които всеки момент можеха да се насочат към него и желанието му да се измъкне от този смъртоносен капан. Джъстин изви крака си хоризонтално и силно се отблъсна с ръце от въжето. Удари овъглената елипса, тя се счупи като стъкло, а той излетя в коридора зад нея, блъсна се в отсрещната страна и с мъка успя да приклекне.

Коридорът беше празен.

Разтреперан, Джъстин остана един момент неподвижен, докато умът му се мъчеше да проникне в нереалността на положението, да разбере какво се бе случило. Квазаманците знаеха, че е в шахтата… ревът на револверните изстрели отдолу красноречиво го доказваше. Тогава защо не бяха завардени всички изходи от шахтата?

Дали защото мислеха, че е още върху покрива на асансьорната кабина?

Вероятно. Според тях оръжие, останало неоткрито при щателната проверка, едва ли можеше да е достатъчно мощно, за да убие двама мъже по-далеч от покрива. А и те нямаха представа колко високо може да скочи със серводвигателите.

Джъстин се изправи, пое си дъх и оцени обстановката. И в двете посоки коридорът беше дълъг около тридесет метра. По стените имаше врати с непонятни надписи. В далечния край образът му се отразяваше в стъклата на малки прозорци.

Малки, но вероятно достатъчно големи, за да се провре през тях. Джъстин избра по-близкия от двата края на коридора и затича с всички сили.

Почти успя. И макар за квазаманците охраната на всички изходи от асансьора да не беше от първостепенна важност, те не ги бяха забравили напълно. Собствените му стъпки заглушаваха звука от тяхното приближаване. За Джъстин първото предупреждение дойде от смразяващия кръвта крясък на мохото точно зад него. Той се извъртя, острите нокти докоснаха лицето му и тогава нанокомпютърът влезе в действие.

Серводвигателите в краката му го изнесоха настрани, извън траекторията на птицата. Когато тя се нахвърли върху него и закряска, сякаш обхваната от неестествена ярост, крилата й обърсаха лицето му. В далечния край на коридора изскочиха петима квазаманци с насочени револвери. Към атаката се присъединиха още четири връхлитащи мохи.

За втори път през тази нощ гледката на птиците блокира мисловната му дейност. Той политна назад, удари се в стената, умът му се замъгли от ужас. И тогава нанокомпютърът превърна вдигнатите му нагоре ръце в източник на фонтани от лазерен огън.

Няколко секунди по-късно Джъстин дойде на себе си. Петте мохи бяха мъртви. В далечния край на коридора лежаха телата най-малко на трима квазаманци. Оцелелите — ако имаше такива — бяха избягали.

„Свидетели на огневата мощ на една кобра.“ Тази мисъл му дойде доста по-късно. Той се изправи на крака и тръгна към прозореца, като фокусираше звуковия си разрушител. Оръжието намери основната честота на прозореца, настрои се на нея, увеличи амплитудата и когато се приближи на две стъпки от него, стъклото се разби и отнесе по-голямата част от рамката. Джъстин провря глава през отвора и се хвърли надолу.

Три етажа под него краят на кулата пламтеше от светлини на прожектори и пъстроцветна тълпа от тичащи мъже. Той едва успя да осъзнае, че най-вероятно ще падне извън осветената площ, когато нанокомпютърът прибра ръцете и краката му близко до тялото. Секунда по-късно крайниците му се върнаха в нормалното си положение и Джъстин с облекчение установи, че изчислението на компютъра е правилно. Отново вертикално ориентиран, той се приземи прав, серводвигателите поеха удара, преодоляха инерцията, възстановиха равновесието му. Затича с всички сили към сградата в непосредствена близост до бившия му затвор. Усилието се увенча с успех. Джъстин се завъртя, за да тича успоредно на сградата, стигна до първия ъгъл и зави зад него.

До този момент не бе имал възможност истински да огледа заобикалящата го среда. Сега, когато набра скорост, разбра, че вселената отново го беше предала. Точно зад сградите улицата изведнъж преминаваше в открито пасище като онова, което ограждаше Солас. Преди да достигне кулата автобусът го беше откарал няколко километра отвъд центъра на града. Следователно това, което виждаше сега, беше югозападния край на Пурма.

Той се отдалечаваше от Риндстат и Серенков, отдалечаваше се от „Капка роса“.

„Трябва да се обърна — помисли си Джъстин. — Или най-малкото да заобиколя един-два блока и да се върна по друга улица.“ Но краката му продължиха да тичат и когато пресече рязката линия между града и пасището, разбра, че нищо на света не ще може да накара тялото му да се обърне. Зад него бяха мохите и парализиращият страх, предизвикан от техните нокти беше далеч по-ужасяващ от самите нокти.

Баща му се беше изправял срещу цели армии на трофтите и беше побеждавал, без да трепне, а единственият му син кобра се оказа страхливец.

Градът остана далеч зад него. Джъстин включи зрителните си усилватели и видя, че гората, която се издигаше от двете страни на пътя за Пурма, се беше оттеглила също толкова далеч на юг. Разстоянието до най-близкия й край, според далекомера, беше над един километър… прекалено голямо, за да го измине преди да го настигнат квазаманците, ако са решили да го преследват. Джъстин погледна през рамо, спря се, легна във високата до колене трева, обърна се към града и включи всичките си сензори.

Засега нищо не показваше, че го преследват. Дали не мислеха, че се е насочил на север, както всъщност трябваше да постъпи? Или още не бяха разбрали, че се е измъкнал от сградата?

Нямаше начин да разбере. А и при обхваналото го емоционално изтощение дори не се интересуваше. Ако Пири още не бе освободил Серенков и Риндстат, той сега не можеше да направи нищо, за да им помогне. Колкото и бързо да отидеше до техния затвор, там вече щеше да е пълно с войници.

Раните от изгарянето и ожулването чукаха с остра и тъпа болка, но те бяха песен в сравнение с умората. Бавно, но непреодолимо очите му се затвориха, главата му клюмна на раменете, срамът му намери единствената съществуваща забрава.

Джъстин заспа.