Траксас и монасите воини

10.

— Чакаме да дойдат лечителите — каза Калия. В гласа й се долавяше отчаяние. Тя знаеше — нито един лечител в Тюрай вече не можеше да помогне на Иксиал. С подобни рани би оцелял само някой, който цял живот е тренирал волята и издръжливостта си.

— Какво е станало?

Калия не отговори. Погледнах Иксиал. Той отвори за миг очи. Опита да надвие болката, но не успя и главата му се отпусна.

В къщата блеснаха нови светлини — лечителите бяха пристигнали. Монасите ги доведоха в градината — бяха две жени, всяка заметнала по една торба от онези, в които се носят билки. Следваше ги висок мъж с безупречно изгладена роба. Аптекарка, билкарка и лечител. Можех само да им пожелая успех в това безнадеждно начинание.

Отдръпнах се до храсталаците, където се спотайваше Макри. Монасите се събраха в кръг около лечителя, който преглеждаше техния водач.

— Никакъв шанс — прошепнах. — Трябвало е да повикат и свещеник. Така поне щяха да спестят време.

Макри не сваляше поглед от монасите. Само преди няколко часа те ни бяха проследили в града, а сега не ни обръщаха внимание, погълнати от онова, което ставаше с Иксиал.

— Трябва да разговарям с Калия. На игумена песента му е изпята, но дано спасим поне Гросекс.

Монасите изнесоха няколко кандила. Докато ги подреждаха около проснатото тяло, Калия се отдръпна встрани и застана в мрака.

— Не ми изглежда в настроение за разговори — рече Макри.

— Сега не е време да се съобразяваме с подобни неща.

— Искаш ли дойда?

— Да. Може да се поотпусне, ако наблизо има друга жена.

— Дори и да е орк със заострени уши?

— Не помня да съм те описвал така.

Заобиколихме внимателно групичката монаси.

— Трябва да поговоря с теб.

— Не сега — сопна се Калия.

Погледнах я внимателно. Нямаше съмнение, че е била много красива, също както и че последните дни са оставили трагичен отпечатък върху лицето й. Само преди няколко дни бе изгубила мъжа си. Но имах чувството, че не за него е страдала.

— Налага се да разговаряме сега. Иначе ще обесят Гросекс.

Тя ме погледна изненадано.

— Гросекс ли? Защо да го бесят?

— За убийството на Дрантакс, разбира се.

— Това е глупаво. Той не би посегнал на Дрантакс.

— Стражниците не смятат така, след като са го открили наведен над трупа на мъжа ти. Казват, че си крещяла, че той го е намушкал.

Калия поклати глава.

— Тогава не разсъждавах съвсем трезво. Но кой може да е бил? Нямам никаква представа кой би постъпил така с мъжа ми. В едно съм сигурна, че не е Гросекс. Той му беше предан.

— Убили са го с неговия нож.

— Някой друг го е използвал.

— Стражниците са на друго мнение. Кажи ми какво стана тогава? И защо си се скрила тук? Каква е връзката ти с Иксиал?

Тя не отговори.

— Хайде, разкажи ми всичко — ще ти олекне — настоявах аз.

Понякога много ме бива в тези неща, но с Калия не се получи.

Реших да сменя тактиката.

— Какво е станало с Иксиал?

— Нападнали са го, докато е медитирал.

— Кой?

— Тресий. Монасите от Храма на облаците. Промъкнали се, докато се е молел, и са го хвърлили от стената.

— Че защо не ги е видял — нали му викат Всевиждащия?

— Иксиал е вярващ човек. Не си позволява да се разсейва по време на молитва.

Така значи. Само че Тресий ми бе представил нещата по съвсем друг начин. Според Калия Тресий и хората му били заловени, докато се опитвали да отмъкнат манастирската статуя, и затова ги прогонили. Самата статуя паднала от стената. По-късно Тресий се върнал с твърдото намерение да убие Иксиал и да спечели хората му за своята кауза. По време на тази препирня монасите от Храма на облаците били отблъснати, но при стълкновението Иксиал паднал от стената и получил ужасни наранявания.

— Монасите го донесоха в града, надявайки се тук някой да му помогне.

Отчаянието на лицето й подсказваше, че вече не вярва в тази възможност. Всеки нормален човек досега щеше да умре от подобни рани. Дори най-прочутите знахари, билкари и аптекари в Тюрай не биха могли да възстановят строшените и обезобразени крака на Иксиал. Нито да надвият гангрената, която накрая щеше да го довърши, или да възстановят тежката кръвозагуба. Срещу гангрената са безсилни даже магьосниците.

Калия въздъхна и заговори. Оказа се, че с Иксиал били любовници още преди десетина години, когато той бил беден студент и живеел в една колиба в Дванайсет морета, където четял философски свитъци на светлината на една-едничка свещ. Още тогава Калия го обичала от цялата си душа. По-късно обаче Дрантакс й предложил брак, който от всяка гледна точка изглеждал изгоден. Тя се съгласила, донякъде под натиска на родителите си.

Призна ми, че десетте години брачен живот с Дрантакс били ужасно скучни. Но сигурно всичко щяло да си продължи по старому, докато един ден не получила писмо от Иксиал Всевиждащия, които я молел да се срещнат в една вила в Тамлин.

Тя отишла на срещата и любовта им пламнала отново.

Цялата тази история повдигаше някои интересни въпроси. Откъде например един игумен на планински манастир бе намерил пари, за да купи голяма вила в Тамлин? И за какво въобще му е била необходима? Монасите воини живеят в сурови условия, тренирайки умовете и телата си на издръжливост пред трудностите. Не мисля, че биха направили изключение дори за един игумен. Те нямат право да използват фалшиви имена, да се преструват на аристократи и да обитават луксозни вили в богаташката част на града. Не ми се вярваше също, че им е позволено да имат любовна връзка с бивши приятелки, макар различните секти да изповядват свои собствени разбирания за любовта. Но за момента трябваше да изоставя тези въпроси и да насоча разговора към Гросекс. След като Калия се отпусна, тя ми разказа всичко, което знаеше. Казано накратко, когато влязла в ателието, Гросекс се бил навел над трупа на мъжа й, а статуята била изчезнала.

Дотук историята й не се различаваше от тази на стражниците.

— Но защо избяга?

— Уплаших се. Зная какво говореха за мен — че съм имала любовна връзка с Гросекс. Хората смятаха, че се виждам тайно с него, докато всъщност ходех при Иксиал. Мислех, че стражниците ще ме обвинят, че съм убила мъжа си, за да може Гросекс да наследи работата му. Затова избягах. Нямах представа, че са стоварили всичко на нещастния Гросекс. Не исках да му причиня зло, само да се махна час по-скоро оттам.

— Изглежда, май си била доволна от открилата се възможност.

— И какво, ако е така?

Личеше си, че влага доста чувства в тази история. Сигурно не беше била щастлива в брака си с прочутия скулптор.

— Не изглеждаш потресена от смъртта му.

— Мъчно ми е, разбира се. Но не само за това.

— Какво е станало със статуята?

Твърдеше, че не знае. Може да беше чувала за вълшебната кесия, но го криеше от мен. Обърнах й внимание, че крадецът на статуята вероятно е и убиецът на мъжа й и че понастоящем Иксиал и монасите му би трябвало да са главните заподозрени.

Тя поклати глава.

— Иксиал не би посегнал на мъжа ми. Защо ще го прави? А и когато статуята изчезна, той вече беше на смъртно легло. Четири дни изгубиха монасите, за да го свалят от планината.

— Болен или не, все още е можел да издава заповеди, защото видях монасите му да тършуват из града. Преровиха и моята стая.

— Не зная нищо за това.

Иксиал нададе болезнен стон и Калия изтича при него. Погледнах монасите и се опитах да преценя как се отнасят към нея. Дали имаха представа за връзката й с Иксиал, или двамата ги бяха прилъгали с някакво обяснение? Във всеки случай не прочетох по лицата им неодобрение.

Обърнах се към Макри.

— Какво мислиш?

— Страшно съм объркана — отвърна тя. — Едно не мога да си обясня — кой в края на краищата е убил Дрантакс? И кой е откраднал статуята и я е пъхнал във вълшебната кесия?

Признах, че и аз нямам представа.

— Не мога да я разбера тази жена — продължи Макри. — Защо се е омъжила за Дрантакс, ако не е искала да го прави? Толкова ли й е нужен съпруг — можела е да се хване на работа в пекарната на Минарикса.

— Нещо не я виждам да си прекарва дните в пекарна.

Лечението продължаваше под мъждукащата светлина на фенерите. На няколко пъти Иксиал успя да дойде в съзнание, но накрая потъна в дълбок сън, или изпадна в кома. Лечителят, билкарката и аптекарката се спогледаха така, че не беше особено трудно да се разбере, че скоро Иксиал ще е загърнат в погребален саван. В очите на монасите блещукаха сълзи. Ако бях малко по-състрадателен, щях да ги оставя насаме с мъката им, но не съм такъв човек. Сграбчих за ръкава един от монасите — бях го видял в моята стая.

— Защо смятате, че статуята е у мен?

Той рязко се дръпна и ми обърна гръб. Запитах втори, със същия резултат.

— Нищо няма да узнаеш тук, Траксас — предупреди ме Макри. — Мисля, че са прекалено погълнати от мъката си по Иксиал. Но съм им малко обидена. Смятам, че ми дължат едно разчистване на сметките.

Като по нейна команда смълчаната допреди миг градина внезапно изригна. През стената взеха да се прехвърлят монаси с жълти раса. Очевидно не бяха дошли тук, за да изкажат съболезнованията си, защото се нахвърлиха върху противниците си от вражеския манастир, размахвайки къси дебели пръчки и чудноватите си ножове. Монасите от Звездния храм реагираха мигновено — образуваха човешки щит около Иксиал. От къщата бързо изтичаха още техни събратя. Скоро в градината имаше поне осемдесет монаси, които си разменяха удари и ритници и подскачаха във въздуха, сякаш изпълняваха сложни акробатични номера. Гледката беше невъобразима. Двамата с Макри се притаихме зад храстите и наблюдавахме сражението, объркани от неочакваната промяна на събитията. Завладя ме подозрението, че зад всичко това стои нещо много по-голямо от обикновена вражда между два манастира. Или пък боят им бе станал нещо като втора природа и отдавна бяха забравили за статуята.

— Ама че интересен религиозен диспут — прошепнах на Макри, когато един монах се блъсна в дървото до нас и тупна в тревата. — Ще им предложа да го пробват в Църквата на Правата вяра. Със сигурност ще предизвика любопитството на вярващите.

Не мога да го твърдя със сигурност, заради лошата светлина, но ми се стори, че зърнах преподобния Тресий в центъра на събитията. Ако наистина беше той, значи бе доста добре запазен за възрастта си. Мога да се закълна, че го видях да подскача на два метра във въздуха и да нанася удар на противника си, след което ловко стъпи на земята и повали друг с остър замах. Озова се в средата на кръг от монаси с червени раса, но ги прескочи, като запокити двама от тях в езерото.

Из градината отекваха разгневени викове. Тук-там проблясваха остриета на кинжали, но повечето от монасите се биеха с голи ръце. Изглежда, всички ужасно се стараеха да запазят репутацията на монасите като на ненадминати специалисти в ръкопашния бой. Потреперих, когато страхотен удар запрати един млад монах в храстите, където той остана да лежи в безсъзнание.

— Дали да не се включим и ние? — попита с надежда Макри.

— Разбира се, че не. Защо?

— Откъде да знам? Просто си помислих, че може да се поразкършим.

— Макри, не бива да смяташ, че си добре дошла във всяка битка.

— Може и да си прав. Някак си ми идваше отвътре.

Изглежда, жълторасите монаси от Храма на облаците щяха да надделеят, най-вече благодарение на преподобния Тресий, който поваляше всеки, дръзнал да се изпречи на пътя му. Нито един от младите послушници с червени раса не беше в състояние да издържи на яростните му атаки. Телата на онези, които се опитваха да спрат настъплението му, буквално изхвърчаха във въздуха. Той си проби път до телохранителите на Иксиал и продължи право през тях. Последователите му набраха кураж и започнаха да нападат от всички посоки.

Лечителят, билкарката и аптекарката предвидливо бяха напуснали бойното поле, но Калия бе останала до Иксиал, готова да го защитава до последно. Силата на любовта, предполагах. Не можех да не й се възхищавам.

Братята от Звездния храм полагаха отчаяни усилия да издържат на страховития напън. Те бяха храбри и свикнали да не се огъват пред опасностите, но Тресий бе твърде много класи над тях и ги разпиляваше така, както дракон би разпилял рота необучени войници. Зачудих се дали възнамерява да убие Иксиал. Като следовател, който се е клел да служи на закона, бях длъжен да попреча да се извърши подобно престъпление, само дето не бях съвсем сигурен, че ще успея.

Изведнъж усетих, че до нас в храстите се крие още някой. Макри също усети нещо, защото и двамата завъртяхме глави едновременно. Нечия тъмна сянка се прокрадваше почти безшумно край нас. Очевидно вече ни бе забелязала, но не ни обръщаше внимание. Сянката вдигна пред себе си нещо, последва остро изщракване, кратко бръмчене и следващото, което чух, бе болезненият вик на един от жълторасите монаси, който се строполи на земята. Арбалет! Не беше необходимо да ни представят, за да се сетя коя е тъмната фигура до нас.

— Сарина Безпощадната — прошепна Макри.

Арбалетът е страшно, но и неудобно оръжие. Бива го за защита на градски стени или за стрелба от засада, но е почти безполезен в сражение, заради бавното зареждане. Но за моя изненада Сарина успя да постави нова стрела почти без забавяне. Тя вдигна арбалета, стреля и покоен още един монах от Храма на облаците. При вида на втория си убит брат останалите монаси взеха да се усещат, че нещо не е наред, и прекратиха атаката. Изсвистя още една стрела, която също не пропусна целта.

— Там — в храстите — посочи с пръст преподобният Тресий.

Прекъсването позволи на монасите от Звездния храм да се прегрупират и да образуват нова, още по-солидна стена от живи тела около Иксиал. Междувременно неколцина монаси с жълти раса се втурнаха към храстите. Погледнах Сарина. Тя продължаваше хладнокръвно да натяга тетивата. Този път се прицели внимателно и стреля по Тресий.

Преподобният направи нещо, на което едва ли е способно човешко същество — сграбчи стрелата във въздуха миг преди да го удари. Зяпнах от изненада. Изстреляната от арбалет метална стрела има достатъчна пробивна сила, за да премине дори през тухлена стена. Направо е невъзможно да бъде уловена. Човек дори не може да проследи полета й. Но въпреки това Тресий го направи.

Последователите му стигнаха храсталака. Отдръпнах се в сянката. Без да бърза, Сарина изстреля последната стрела в най-близкия от нападателите, след което посрещна останалите с бойно умение, което не отстъпваше на тяхното. А аз мислех, че само се беше хвалила, когато разправяше, че била прекарала три години в упорни занимания в някакъв манастир. Срещу нея имаше трима противници. Още с първия удар тя отпрати единия назад, после се извъртя, за да не даде възможност на другите двама да я заобиколят.

Чу се пронизително изсвирване. Градската стража бе предупредена. Сигурно съседите се бяха оплакали от шумотевицата, която бяха вдигнати монасите. Чуха се викове и тропот и само след няколко секунди в градината нахлуха мъже, облечени в черните туники на Градската стража.

— Време е да се махаме.

Втурнахме се към задната стена; заедно с нас тичаха и монаси. Стори ми се, че забелязах още една фигура да се спотайва в мрака, но тя не беше облечена в расо. Беше ми позната, но в този момент не можех да си спомня кой е това. Когато прескочихме стената, вече бяхме съвсем сами.

— Ама че нощ!

— Страхотен тупаник.

Побързахме да се отдалечим от сцената. Познавах добре пътя и можех да се ориентирам в тъмнината. Прекосихме една тясна уличка между две къщи и излязохме на малко площадче. Чакаше ни доста ходене до дома. Нощем конският транспорт в Тюрай е забранен. Беше твърде горещо, за да вървим бързо, пък и не бях пийвал нищо от доста време.

— Научи ли достатъчно, за да отървеш Гросекс? — попита Макри.

— Не съм сигурен. Трябва да обмисля нещата. Но първо бих сръбнал една бира. Защо в този квартал нямат кръчми? Ще влезем в първата, която видим.

Минаваше полунощ. Нощният живот в тази част на града не беше особено кипящ, така че не намерихме отворена кръчма, докато не приближихме квартата на Нефритния храм — той дължи името си на един древен храм, облицован е плочи от нефрит, подарени ни преди триста години от елфите, след като сме им помогнали в една война с орките. Тогава Тюрай изпратил огромен флот, който с обединените усилия на останалите флотилии от Лигата на градовете-държави съкрушил Оркската армада в прочутата битка при Острова на мъртвия дракон. След това сражение орките за дълго време изгубили морското си надмощие. В онези времена тюрайският флот е бил доста силен, въпреки инак малките размери на нашата държавица. Но отдавна вече не е така. Тогава сме били един от най-важните членове на Лигата на градовете-държави. И сега теоретически се броим за такива, но всеки знае, че армията и флотът не са каквото бяха.

Нито пък Лигата има същата тежест. Целта й е да защитава по-малките градове-държави от агресията на големи и мощни съседи, като ньоджанците, ала през последните двайсет години е раздирана от неспирни дрязги. Дори се налага да държим постоянен военен контингент при сребърните мини на южната ни граница с Матеш, въпреки че матешите уж са ни съюзници. Започне ли война с тях, Лигата ще се разпадне и ньоджанците ще ни схрускат за закуска.

Най-после видяхме една отворена кръчма. Макри я погледна подозрително.

— Всичко ще бъде наред — опитах се да я успокоя.

На вратата ни спря едър тип, издокаран в лъскава зелена туника, каквито носеха от Гилдията на телохранителите. Изглежда, задачата му бе да държи отвън нежеланите субекти. Тук не беше като във „Възмездяващата секира“. Гурд пускаше куцо и сакато.

Вратата бе осветена от пламтяща факла. На трепкащата й светлина кожата на Макри изглеждаше по-червеникава от обичайното. Пазачът протегна охранената си лапа и ни прегради пътя.

— Никакви саби вътре — изръмжа той и погледна Макри. — За орки е забранено.

Без капчица колебание Макри подскочи във въздуха и стовари юмрук в лицето му. Здравенякът рухна на земята.

— Макри — въздъхнах, — не трябваше ли първо да поговорим с човека?

— Какво да говорим? Той ме обиди.

Права беше, но ужасно ми се пиеше бира.

— Ще намерим друга кръчма — Обеща ми Макри.

Пазачът лежеше в несвяст на входа. Бях изкушен да го прескоча и да гаврътна набързо една халба, но отказах. Ако мъжът се свестеше, докато сме вътре, щяхме да си имаме неприятности.

Продължихме в задушната нощ.

— Макри, наистина мисля, че трябва да се опиташ да поукротиш този твой нрав.

— Още утре започвам. Ама добре го фраснах, нали?

Изглеждаше поразвеселена и вече не приличаше на унила ньоджанска курва. Бас държа, че настроението й се подобри, след като повали онзи здравеняк. На някои хора им е нужно съвсем малко за пълното щастие.