Траксас и монасите воини

9.

Двамата с Небесната господарка Лизутария сме почти връстници, но тя е доста по-запазена от мен. Предполагам, че магьосничките притежават свои скрити методи да запазват отиващата си младост, но Лизутария едва ли щеше да ги сподели с мен. Имаше дълга руса, сплетена на плитки коса, която се спускаше свободно по гърба й, но беше прихваната отпред с помощта на сребърен обръч с перла на челото.

Жените от висшето общество в Тюрай прекарват немалко време в грижи за косите си. Макри с нейната буйна и неподдържана грива често е обект на презрителните им погледи. Нямаше съмнение обаче, че прическата на Лизутария е плод на изключителни усилия, пък и беше в тон с пъстроцветното й наметало от фин плат, какъвто не всички магьосници можеха да си позволят.

Последния път, когато бях тук, отвън бушуваше развилняла се тълпа, готова всеки миг да подпали къщата, а на пода лежаха ранени магьосници. Лизутария също бе просната сред тях, но не от рана, а след поредната свръхдоза тазис. Бях открил в кабинета й едно заклинание, подтикващо незрелия тазис да расте по-бързо, което, предполагам, можеше да обясни защо Лизутария прекарваше по-голямата част от свободното си време, захапала мундщука на любимото си наргиле.

Тазисът все още е незаконен в Тюрай. Допреди няколко години Градската стража преследваше упорито нарушителите, дори онези, които се криеха в домовете си и го употребяваха насаме. Любимото занимание на сенаторите бе да заклеймяват пристрастеността към тазиса и да разясняват от трибуната вредното му въздействие върху обществото. Но откакто градът бе залят от дуа, вече никой не му обръщаше внимание. Гражданството пушеше тазис като антидот на собствените си тревоги, но малцина бяха толкова ентусиазирани в употребата му, колкото Лизутария. Тя дори се беше прочула в някои среди с изобретяването на нов тип наргиле. Е, поне не беше пристрастена към дуа. Защото знаех, че други магьосници отдавна са преминати на новия и по-мощен наркотик.

Посрещнаха ни гостоприемно. Един слуга ни поведе по коридора към просторната, богато мебелирана стая с панорамен прозорец, зад конто се виждаше градина с шадраванче. В Тамлин всеки държи на градината си и градинарите печелят добре. Ако нямате градина, значи сте втора ръка. Друг прислужник ни донесе вино и каза, че Лизутария щяла да дойде след малко.

Докато я очаквахме, разгледах внимателно интериора. Ако се съдеше по подредбата, Лизутария бе извикала някой модерен дизайнер, вероятно от Атикал. Къщите на повечето магьосници са натъпкани с всякакви безвкусни боклуци, но Лизутария просто е жена от друг сой. Откакто златните мини започнаха да вкарват в града повече пари, животът на аристокрацията придоби повече стил. Навремето сенаторите печелеха уважение на бойното поле. Сега го търсеха в модните ателиета или поръчваха скъпи, претенциозни градини. Не го одобрявах, но аз съм си старомоден.

Не знаех как точно да изложа молбата си пред Лизутария. Не е никак лесно да накараш един магьосник да ти помогне с издирването на изчезнал човек, освен ако той самият не е заинтересуван от това. С изключение на недоучени чираци като мен и низвергнати от обществото нещастници като Астрат Тройната луна, нито един уважаващ себе си магьосник не би се захванал с детективска работа. Повечето от тях служат при краля и консула или споделят възгледите на висшата класа, че не е задължително да работиш, за да живееш. Следователската работа е за плебеи като стражниците. И като мен естествено. Подобно на останалата част от гражданството магьосниците ужасно се грижат за общественото си положение.

Краткото чакане се превърна в дълго. Търпението ми бързо започна да се изчерпва. Виното беше наистина чудесно, но нямах никакво време, за да му се наслаждавам. Макри продължаваше да мърмори за някакви шутове и ритници.

— Успокой се, Макри. Никой не е непобедим. Онези бяха петима, и то добре тренирани. Някои от тези монаси прекарват целия си живот в манастира и не се занимават с нищо друго освен с молитви и тренировки.

— Е, в такъв случай ще има за какво да се молят следващия път, когато ги срещна — заяви Макри, добави още няколко мрачни заплахи и млъкна.

Най-сетне се появи и Лизутария. Изражението й беше унесено. Прислужникът я отведе при креслото, като се стараеше да не си проличи, че почти я носи. Въздъхнах. Какво ги кара тези хора да се друсат до забрава?

— Да ви донеса ли нещо? — попита любезно слугата.

Забелязах, че чашата ми е празна.

— Още една бутилка вино, ако не възразявате.

Лизутария най-сетне успя да фокусира поглед, забеляза първо Макри и се усмихна лъчезарно.

— Здравей…?

— Макри.

— Здравей, Макри.

Тя се обърна към мен. Личеше, че не ме помни. Споменах й за бунта.

— Аз бях този, дето ти удари шамарите.

Май не биваше да го казвам.

— За да те свестя де. Да изгасиш пожара.

Тя ме разглеждаше с празен поглед.

— А след това задържах тълпата, дето искаше да ни избие. Е, Ханама от Гилдията на убийците също ни помагаше. По-късно преторът Цизерий нарече постъпката ми подвиг.

Лизутария продължаваше да ме зяпа с безразличие.

— Спомените ми от този ден са малко замъглени. Толкова много неща се случиха, бунтът, пожарите… аз просто…

Гласът й утихна и тя премести поглед към гоблените по стената. На шията си носеше сребърна огърлица, оркска изработка, и пръстите й си играеха с миниатюрните метални фигурки. Седяхме мълчаливо и очаквахме изхода от борбата на магьосницата с омаята на тазиса. Нищо чудно да се беше преместила в някое видение и сега духът и да се рееше из Южните острови и дори още по-надалеч. Нашите магьосници посещават Южните острови още като съвсем млади, за да се учат и усъвършенстват.

Аз самият също съм ходил на Южните острови, нещо, с което могат да се похвалят малцина тюрайски граждани. Там е много красиво. Няма престъпност. Виното им е чудесно, но бирата е дефицитна стока. Лизутария продължаваше да зяпа в гоблените и аз се почувствах малко обиден. В края на краищата съвсем наскоро бях спасил живота на тази жена. Не й се сърдех, че ме е забравила, но все пак идвах тук с молба за помощ. Тъкмо се готвех да отворя уста, когато Макри ме изпревари.

— Ще ни помогнеш ли да открием една жена? — попита тя.

Небесната господарка се откъсна от своите сънища наяве и я погледна малко изненадано.

— Да открия една жена ли?

На лицето й се изписа обида. Макри едва ли си даваше сметка колко нетактично е постъпила. Но после магьосницата повдигна рамене и се засмя.

— Както желаете. Кого трябва да потърсим?

Оставих на Макри да обяснява. Бях впечатлен от факта, че познанството им от Асоциацията е достатъчна причина да се прекрачват установени социални порядки. Някой ден щяха да си изпатят здраво с тези нововъведения от краля и църквата.

След като изслуша Макри, Лизутария се пресегна и дръпна един копринен шнур, за да повика слугата. Нареди му да донесе кюрая. Слугата излезе и след малко дойде със златна паничка върху сребърен поднос, на който имаше и малко златно шишенце. Постави една ниска масичка пред Лизутария и нагласи подноса отгоре така, че да й е удобно да го стигне.

Преди да изсипе кюраята в паничката, Лизутария отпи от чашата с вино и без повече подготовки размаха ръка над повърхността на течността. Само след няколко секунди там започна да се оформя изображение.

Можех само да завиждам на силата й. Като знам само колко време ми отнема докато достигна нужното душевно състояние, за да получа поне някаква смътна картина, не ми оставаше друго, освен да цъкам завистливо с език. Май наистина като млад трябваше да се уча по-упорито.

— За тази къща ли говорите?

Наведох се над картината. Същата беше. Лизутария се съсредоточи за няколко секунди.

— Човекът, комуто принадлежи, се казва Осиций. Къщата се намира близо до фонтана зад южната стена на Двореца.

Благодарих на Лизутария, но тя ме прекъсна.

— Виждам, че наскоро този Осиций е имал сериозни проблеми. Аурата около къщата е пропита с тревога. Виждам също така, че е известен и под друго име.

За пръв път изглеждаше малко напрегната.

— Акиал? — произнесе тя. — Или Екзил, може би?

— Да не би да е Иксиал? — подскочих развълнувано. — Иксиал Всевиждащия?

— Точно така. Иксиал Всевиждащия. Е, мен не може да ме види.

И могъщата магьосница започна да се киска и да подскача, сякаш бе завладяна от истерия. Картината в паничката с кюрая започна да избледнява. Докато се дивях над неочакваното откритие, че жената на Дрантакс е скрита в градската къща на Иксиал Всевиждащия, Лизутария продължаваше да се киска, като от време на време успяваше да каже: „Той не може да ме види“, което, изглежда, й се струваше най-смешното нещо на света.

Тя дръпна отново копринения шнур и нареди на прислужника да й донесе наргилето. Предложи великодушно да сподели малко тазис с нас. Макри откликна ентусиазирано, но аз успях да й прошепна, че ще изглежда глупаво, ако се надруса до кикот и после срещне онези петима монаси. Това свърши работа. В очите й се мярна стоманен блясък и тя отказа предложението. Благодарихме на Лизутария и си тръгнахме. Отвън спряхме една двуколка и наредихме да ни откарат при южната стена на Двореца. Докато излизахме, все още чувахме кикота на Небесната господарка.

— Така ли се държи и на вашите срещи? — попитах насмешливо.

— Нямам право да разкривам какво става на срещите.

— Знам.

— Всъщност понякога е и по-зле — призна след малко Макри. — Изненадах се, че е толкова добра магьосница. Защото се справи чудесно, нали?

— И още как. Не бих могъл да постигна толкова ясно изображение дори да бях медитирал цял месец. Може да ти изглежда чудновата с пристрастеността си към наргилето, но когато опре до вълшебства, умът й е остър като елфско ухо. Пък и избата й си я бива. Следващия път, когато се съберете на тези ваши срещи, направи си устата да ни покани на вечеря. Може да извади някое шише от елфските реколти. Всъщност къде точно се срещате?

— Нямам право да кажа.

— Знаеш ли, че миналата седмица архиепископ Ксерий произнесе реч в Сената, в която заклейми Асоциацията на благородничките като покварена и антирелигиозна организация?

Макри с няколко нецензурни израза обясни какво мисли за архиепископа.

Улицата бе почти пуста, ако не се брояха няколко богаташки карети, с които се разминахме. Тротоарите бяха пометени, дори столите изглеждаха по-охранени. Макри ме попита защо Иксиал Всевиждащия, който е игумен на планински манастир, има вила в Тамлин. Добър въпрос, на който не знаех отговора. Дали Калия наистина бе там?

Вилата се намираше точно там, където ни бе казала Лизутария. Подминахме я, без да спираме. Нямаше нищо за гледане. Дворът бе съвсем пуст, не се мяркаше дори градинарят. Странно, защото къщите в аристократичните квартали често държаха постове отпред.

Помолих кочияша да спре на следващата пряка. Двамата с Макри пресякохме главната улица и навлязохме в един парк, който според представите ми трябваше да се простира до градината на вилата. След известен период мъчително провиране през шубраци и тръни се озовахме пред висока два метра стена, защитена отгоре с остри шипове.

— Стигнахме. Къщата е от другата страна на стената.

— И какво ще правим сега?

— Ще се огледаме.

Жегата беше направо потискаща, но въпреки това се чувствах във върхова форма. Може да се изнервям, когато нещата се усложняват ненужно, но опре ли до рутинни действия на разследването — като да надничам над стени, — веднага се успокоявам.

Паркът гъмжеше от гувернантки и крякащи деца, но ние бяхме скрити в гористата част. Макри предложи да ме повдигне, но като си помислих какви коментари за теглото ми ще последват, предпочетох да си намеря един подходящ дънер и стъпих на него. Стигаше колкото да надзърна отгоре.

— Не виждам никого — прошепнах. — Да влизаме.

— Сигурен ли си? — попита неуверено Макри.

— Разбира се. Какво те безпокои?

— Не зная. Просто не съм свикнала да прескачам хорските стени.

Бях забравил. Макри беше първокласен боец, но въобще не беше свикнала да се прокрадва в чужди къщи. Уверих я, че върша подобни неща непрестанно, заметнах шиповете с наметалото си и се прекатерих през стената. Тупнах от другата страна и се скрих зад едно дърво. След малко Макри се присъедини към мен. Все още не виждах никого. Стъмваше се. Дворецът хвърляше дълга сянка и последните слънчеви лъчи се отразяваха в позлатения му купол.

— Ще влизаме ли във вилата? Какво ще кажем, ако някой ни види?

— Все ще измислим нещо. Остави на мен, бива ме в тези неща. И дръж сабята в ножницата. Ако случайно убиеш някого, ще забъркаме голяма каша…

Претичахме приведени между дърветата, спряхме при последното и огледахме алеята пред къщата.

— Брей че голяма градина! — въздъхна Макри.

— В Тамлин са все такива. Моята беше по-голяма. За един ден не можех да я обиколя.

Свечеряваше се бързо. В небето изгря само една от луните, ниско на изток, и озари парка с бледото си сияние.

Пред вилата имаше голям шубрак, който осигуряваше чудесно прикритие, и ние побързахме да се възползваме от него. Беше вече съвсем тъмно, но въпреки това в къщата нямаше никакви светлини. Много странно. Дори собственикът да бе излязъл, прислугата вече трябваше да запали свещниците. Завладя ме безпокойство. Ако вътре имаше мъртвец, не ми се щеше аз да съм този, който го открие. И друг път ми се бяха случвали подобни неща и стражниците все гледаха да ме накиснат. Дори ме бяха кръстили „Траксас Събирача на трупове“.

Внезапно задната врата се отвори и отвътре излязоха неясни фигури със свещници. Напрегнах очи, за да ги разгледам по-подробно. Носеха нещо. Приличаше на труп. Траксас Събирача на трупове нанася поредния удар. Зачудих се в какво ли съм се забъркал сега. Фигурите вървяха мълчаливо към нас. Бяха четирима и носеха петия.

— Монаси — прошепна Макри.

Права беше. Монаси с бръснати глави. Бяха само на няколко метра от нас. Тялото, което носеха, взе да показва признаци на живот. Те внимателно го сложиха да седне на тревата. Видях, че е мъж. Останалите монаси коленичиха около него. Лицата им, озарени от трепкащата светлина на свещите, изглеждаха съсредоточени. По почтителното им отношение предположих, че този, когото бяха носили, е Иксиал Всевиждащия.

До Иксиал застана още някой. Не беше монах, защото имаше дълга коса. Млада жена, навярно Калия.

Иксиал протегна ръка, сякаш се готвеше да заговори. След това погледна право към нас и попита:

— Кой е там?

Замръзнахме. Можех да се закълна, че е невъзможно да ни види, спотаени в мрака зад шубраците.

— Излезте — каза той. — Не можете да се скриете от Иксиал Всевиждащия.

— Хубаво де — рекох и се надигнах. — И без това краката ми се схванаха. Ама и ти имаш остър поглед. Сигурно затова ти викат Иксиал Всевиждащия.

Четиримата помощници скочиха чевръсто и застанаха между нас и водача си.

— Какво искате? — попита Иксиал. — И кой ви е разрешил да влизате в моята градина?

Имаше нещо странно в начина, по който седеше. Сякаш жената до него го подкрепяше. Първата ми мисъл беше, че и той като Лизутария обича да се друса, но гласът му звучеше ясно и твърдо.

— Какво искаме ли? Искаме да си поговорим с дамата. Става дума за Гросекс. Чирачето на убития Дрантакс, което сега се гърчи в затвора, обвинено, че е светило масълцето на бившия си господар. Очаква го бърз процес и екзекуция. А след това бих искал да си побъбря и с вас, хора. Ще ми кажете ли защо се мъкнете подир мен навсякъде из града, че ви заварих и в стаята си?

Още неколцина монаси излязоха от вилата и се подредиха около Иксиал. В действията им се долавяше мрачна решителност. Зачудих се колко ли още има вътре. Бях изхабил едничкото заучено напоследък заклинание, а двамата с Макри едва ли щяхме да удържим срещу тази тълпа.

Иксиал понечи да заговори, но спря и се закашля. Едва сега разбрах, че изпитва силни болки и с мъка се владее. Сподвижниците му извърнаха глави и го погледнаха обезпокоено. Игуменът явно беше много болен. Той се преви и падна на тревата. Калия отвори малко шишенце, напои една кърпичка и попи устните и челото му. Никой от монасите не знаеше какво да прави. Бяха млади и объркани от това, което ставаше с водача им. Престъпих напред и ги разбутах безцеремонно.

— Какво му е?

Калия ме погледна отчаяно. Взех свещта на един от монасите, наведох се и махнах одеялото, с което Иксиал бе завит от кръста надолу. Краката му бяха в ужасно състояние, окървавени, смазани и натрошени. Бяха ги превързали, но бинтовете бяха пропити с кръв, а на места между превръзките се виждаше одраната кожа. Скоро щеше да започне гангрена. Не бих дал на Иксиал повече от двайсет и четири часа живот.