Траксас и монасите воини

15.

Бях на деветнадесет, когато ме изгониха от училището за млади магьосници. Останал без пари, семейство и други средства за препитание, аз се записах в един наемнически отряд и отидох да се бия на юг, където тогава воюваха малките градове-държави Джувал, Абеласи и Паргада. Някъде по това време се запознах с Гурд — едър двайсет и пет годишен варварин, който бе слязъл от далечния север, за да види живота в цивилизованите страни. Така поне твърдеше тогава, макар след няколко години да ми призна, че бил прогонен от разгневените роднини на една млада жена, с която имал любовна връзка.

Събитията на юг тогава бяха объркани — почти всички градове враждуваха помежду си. На всичко отгоре във всеки от градовете имаше по двама кандидати за престола. Помня как един път нашият отряд, който бе нает от принца на Джувал, издебна в засада друг отряд, принадлежащ на втория кандидат за този пост. Точно в този момент армията на Народната демокрация на Абеласи ни нападна в гръб. Докато двамата с Гурд се чудехме накъде да метнем копията, пристигнаха обединените сили на наскоро сваления крал на Абеласи, следвани от неговите съюзници, Паргаданската армия. Никой не знаеше какво става. В тъмната, мрачна гора отрядите копиеносци се превърнаха в малки групи обезверени мъже, които вече се биеха за живота си. Цареше всеобща паника, врагове и съюзници се изправяха едни срещу други. За нас двамата с Гурд не оставаше друго, освен да си проправим с оръжие път към някое по-спокойно местенце, където да намерим коне и да си плюем на петите. Което и направихме, в края на краищата.

Спомних си за този ден двайсет и четири години по-късно, когато започна боят във „Възмездяващата секира“. Всеки искаше статуята, но само последният, който се държеше на крака, щеше да я отнесе. Монасите от Храма на облаците и техните съперници от Звездния храм се хвърлиха яростно едни срещу други, завладени от необяснима жажда за злато, подхранвана от съперничеството на техните кланове. В битката се хвърлиха и войниците от Братството, разгневени, че някой се опитва да им отнеме плячката на тяхна територия. Главорезите не бяха тренирани като монасите, но всеки от тях бе служил като наемник в различни армии, където бяха натрупали богат опит в изкуството на ръкопашния бой.

Междувременно префектът Толий нареди на хората си също да размахат саби. От всички ни префектът имаше най-много да губи, защото при неуспех столът, на който се бе възкачил, щеше да се прекатури. Разнесеше ли се слухът, че е замесен в открадването на златото, го очакваше прогонване от службата, арест и бързо изпращане на робските галери. Кралят би си затворил очите пред много прегрешения на своя префект, но не и пред факта, че е задигнал собственото му злато. Заобиколен от своята вярна гвардия от наемници, Толий подхвана ужасяваща атака, обладан от намерението да унищожи всички свидетели на престъплението си или да се измъкне със съкровище, което би му осигурило луксозен живот някъде далеч от Тюрай.

Що се отнася до моята скромна персона, аз просто по случайност се озовах в сърцето на тези събития. Не ми трябваше статуята. Всичко, което исках, бе да открия убиеца, но след смъртта на Макри това бе само второстепенна цел. При мисълта за бездиханното й тяло, проснато в съседната стая, ме завладя такъв неистов гняв, какъвто не бях изпитвал от много време. Бях щастлив, че има на кого да си го излея.

Капитан Рали, единственият защитник на закона в този момент, беше притиснат от обстоятелствата. Наложи се да се бие рамо до рамо с мен и Гурд, а полуоткритата статуя ни пазеше гърбовете. Пръв под ударите на сабята му падна един развилнял се монах от Звездния храм. Забелязах, че капитанът не е забравил старите си бойни умения.

Четирима гангстери от Братството си проправиха път през мелето и застанаха срещу нас. Парирах нападките на един от тях, след това го промуших в бедрото, той се препъна и тогава го ударих в корема. Гурд почти разсече на две втория гангстер, а Рали ловко избегна ударите на третия и го прониза право в гърдите. Четвъртият отстъпи и ние получихме възможност за кратък отдих в окото на бурята.

— Не можа ли да дойдеш с отряд стражници? — сопнах се на Рати.

— Защо са ми, когато смятах само да ти изкажа съболезнованията си — отвърна той. — Исках да разменим няколко думи като стари приятели. Ти за какъв се мислиш, че криеш от мен улики? Тази статуя трябваше да бъде предадена на Градската стража.

— Тъкмо щях да го направя — изсумтях и тогава отново се започна. Из помещението хвърчаха трески от мебелите на Гурд, а сражаващите се използваха всякакви подръчни средства, за да се млатят. Във въздуха свистяха фенери, крака от столове, облегалки и шишета. Толий сграбчи една тежка дъбова маса и я запрати към нас, като викаше на хората си да нападат. Масата удари капитан Рали и той рухна на пода. Гурд му помогна да се изправи, докато аз отбивах атаките на двамина, въоръжени със саби и ножове. Настъпи страхотна бъркотия. Монасите крещяха яростно и си разменяха оглушителни удари. Пред смаяния ми поглед един млад монах отби с голи ръце удар със сабя, повали противника си с рязък удар в шията и накрая падна, пронизан от друг в гърба. Приятелят му нададе яростен вик, подскочи право нагоре във въздуха и стовари в лицето на убиеца такъв страховит удар, че шията на нещастника се прекърши като фиданка.

Иксиал Всевиждащия и преподобният Тресий се биеха близо един до друг, но помежду им имаше твърде много запъхтени монаси. Най-сетне Тресий се засили и подскочи с ловкост, на която би завидял и най-добрият атлет. Той се извиси във въздуха, преметна се под тавана, прелетя половината от кръчмата и се приземи точно пред Иксиал, като пътем събори неколцина противници. Иксиал замахна да го удари в лицето, но Тресий ловко отскочи встрани. След това между тях се разрази впечатляващ двубой, като всеки от двамата майстори показваше всичко, което бе научил през упоритите си тренировки, ала никой не успяваше да надделее.

Още една маса се стовари върху нас и този път бе мой ред да се озова долу. Гурд успя да отбие удара на едно дълго копие, което инак щеше да ме прикове към пода. Скочих и продължих да се отбранявам, но положението ни ставаше все по-безнадеждно. Бяхме само трима, а ето че от едната страна ни притискаха хората на Толий, от другата напираха главорезите на Касакс и всичко това бе омесено с жълти и червени раса. Под краката ни се въргаляха труповете на избитите и тежко ранените. Подът бе хлъзгав от кръв.

Спомних си, че Астрат Тройната луна все още е в задната стая, и се зачудих дали не разполага с някоя мощна магия, с която да ни измъкне оттук. Едва ли. Бях го извлякъл от къщата му толкова бързо, че нямаше време да запомни каквото и да било заклинание. Ако имаше капчица здрав разум, отдавна щеше да се е измъкнал през задния вход със Сулания и Глухарче. Можехме да се уповаваме само на оръжията и силата си, а от тях нямахме в изобилие. Използвах сабята, за да отбивам атаките отдясно, но тези отляво можех да ги спирам само с ножа. Посякох още един от хората на Толий, но мястото му веднага бе заето от следващия. Едва ли щях да издържа още дълго на подобен натиск.

— Признай си, Траксас — чух да викат в ухото ми, — с тези жалки оръжия от теб има толкова полза, колкото от евнух в бордей.

Подскочих от изненада и се завъртях. Зад мен стоеше Макри, със сабя в едната ръка и секира в другата. Изглеждаше поразително здрава.

— Какво е станало?

— Пооправих се.

— Ама доста се забави. Какво си мислеше, че ще се бия с цял Тюрай, докато дойдеш ли?

Макри се ухили доволно и започна да поваля противниците със сабята и секирата. Скоро благодарение на гладиаторските й умения около нас се оформи съвсем разчистено пространство. Когато Гурд видя кой ни се е притекъл на помощ, остана толкова изненадан, че си фрасна темето във вирнатото копито на коня, който яздеше свети Кватиний, и му трябваха няколко секунди да дойде на себе си.

— Макри! — извика той и се хвана за главата. — Ама ти си жива!

— И още как — отвърна тя, като същевременно мушна в сърцето един непредпазлив монах, опитал се да я повали с юмруци. Ние с капитан Рали и Гурд естествено бяхме вдъхновени от неочакваната й поява. Не само че спряхме настъплението на дивашката орда, но скоро ги изтласкахме назад. Монаси, гангстери и наемници падаха под ударите на Макри, която вилнееше на бойното поле като зъл демон, завърнал се от отвъдното, за да мъсти на хората.

Изглежда, дори краткото й докосване до смъртта не бе измило яда от онази неудачна среща с монасите, когато я бяха съборили на земята. Едва ли някой в Тюрай е бил свидетел на подобна свирепа ярост в боя. Нищо чудно, че орките бяха хвърляли на арената срещу нея дракони, тигри и цели ескадрони от гладиатори.

Погледната отгоре, кръчмата сигурно приличаше на бурно море. Преподобният Тресий и Иксиал Всевиждащия бяха спрели да си разменят удари и сега обикаляха в кръг и се дебнеха внимателно. Накрая Толий застана между тях, вдигна ръце и изрева с пълно гърло. Префектът, който бе известен демагог и имаше богат опит в укротяването на разбеснели се тълпи, успя да привлече вниманието на всички.

— Спрете този безсмислен бой! — кресна той. — Не виждате ли, че така само им улесняваме задачата. — Той ни посочи. — Нека първо ги премахнем, а после ще поделим златото.

Оцелелите монаси извърнаха глави към нас. Главорезите от Братството хвърлиха въпросителни погледи към Касакс. Той кимна в знак на съгласие с Толий. Изглежда, всички смятаха, че идеята на префекта е просто чудесна. Вместо да сме участници в битка между много враждуващи фракции, ни предстоеше да отбиваме атаки отвсякъде.

Доскорошните противници изведнъж започнаха да ни обкръжават. Сега вече шансовете ни клоняха към нула. В ограниченото пространство дори великолепните умения на Макри не значеха много срещу масата противници, готови да се нахвърлят върху нас от всички страни. Някои от по-бързите монаси дори се бяха покатерили на статуята за да ни скочат на вратовете. Други започнаха да ни целят с метателни стрелички. Никой от нашата група нямаше ризница и скоро получихме болезнени рани от малките метални връхчета.

Време беше да се вземе някакво решение. Тъкмо по моята част.

— Вълшебното пространство — плеснах се по челото. — Влизайте всички вътре!

Скочих на врата на коня и ритнах един от монасите, който се катереше от другата страна. Гурд и Рали ме погледнаха объркано, но подгонени от развилнялата се човешка вълна, побързаха да последват примера ми. Хванах ръба на кесията и скочих право в пурпурната бездна.

— Хич не ми харесва тая работа — изръмжа Гурд миг преди да дръпна вървите.

— Аз пък винаги съм мечтала да видя как изглежда отвътре — заяви Макри.

Бяхме обгърнати от вълшебното пространство — измерение, съвсем различно от нашето, където се случват чудати неща, живеят странни създания, а хората никога не са добре дошли.

Носехме се право надолу през плътната пурпурна атмосфера. От време на време пронизвахме подигравателно шепнещи облаци. Накрая се приземихме на мека, покрита с трева плоскост. Гигантско синьо слънце сияеше ослепително над главите ни. Зад нас се извисяваше масивът на статуята, в цялата си прелест, без никакви следи от удари с чук. Седнала върху бронзовия й гръб, непосредствено зад свети Кватиний, се мъдреше Ханама от Гилдията на убийците.

— Добре дошли във вълшебното пространство — посрещна ни тя.

— Здравей, Ханама — махна й Макри. — Какво правиш тук?

— Чух, че са те убили — отвърна Ханама. — Дойдох да изкажа съболезнованията си, но се оказа, че си съвсем жива. Радвам се. После видях, че нещата в кръчмата не вървят на добре, и се скрих тук. Честно казано, не очаквах, че ще се присъедините към мен.

Изгледах я подозрително. Само тя ми липсваше сега. Доколкото я познавах, нищо чудно да дебнеше тук от дни. Като си представя, че можеше да съм я носел в джоба си…

— Дошла си значи да изкажеш съболезнованията си? По-скоро си търсела Иксиал Всевиждащия. Зная, че имате договор за него.

— Гилдията на убийците не обсъжда работата си с външни лица — отряза ме хладно Ханама.

Трудно се общуваше с нея. Дребна на ръст, но самата жлъч. Такива са повечето Убийци. Възседнала коня, скрита под широкото си черно наметало, тя приличаше по-скоро на дете, дошло да си поиграе. И това е жената, прочула се с убийствата на един сенатор, един магьосник и един оркски вожд в един и същи ден!

Не бях никак щастлив от срещата. По принцип Убийците са ми неприятни, но в Тюрай ги търпят, защото са удобни на политиците.

Интересно дали си даваше сметка, че да се излезе оттук не е толкова лесно, колкото да се влезе?

— Макри, ама ти как така си жива? — попита Гурд, изпреварвайки същия въпрос от моя страна.

Макри повдигна рамене. Каза, че просто се събудила с поставен на гърдите камък, а стрелата от арбалета лежала на масата до нея. Белегът на гърдите почти не личеше. Спомних си, че бях оставил камъка върху нея и изглежда, това я бе спасило. Вероятно му е било необходимо повече време, за да подейства, отколкото при Глухарче, което не беше никак странно, като се имаше предвид крайно тежкото й състояние. Сигурен съм обаче, че ключова роля бе изиграла тази нейна странна смесица на кръвта. Никога вече нямаше да повярвам, че Макри е мъртва, докато не видех как я спускат в гроба. Може би и тогава щях да се усъмня.

— Изумително нещо е този целебен камък на делфините. Чудя се, трябва ли наистина да го връщаме?

— Разбира се, че трябва. Делфините те наеха, за да го откриеш.

— Не сме уговаряли хонорар. Ако ми предложат риба, развалям договора.

Капитан Рали подметна, че може би делфините притежават някое потънало съкровище, но общото мнение бе, че тези умни животинки носят късмет на нашия град и затова не бива да печеля от тях.

— Благодарение на тях съм жива — добави Макри и се огледа. — Какво хубаво синьо слънце имат тук! Ей, то взе че позеленя. Какво друго се случва във вълшебното пространство?

Изведнъж мраморната фигура на свети Кватиний се завъртя в седлото и светецът се сопна на Ханама:

— Я да ми слизаш от коня!

— Случва се какво ли не — въздъхнах аз. — Лично аз предпочитам да съм някъде другаде.

Дори Ханама, обучена да владее чувствата си, този път не можа да скрие изненадата си. Скочи малко непохватно от седлото и вдигна глава към мраморния светец, който отново бе застинал неподвижно.

— Ама той наистина ли проговори? — попита Гурд, докато нервно опипваше дръжката на секирата. Като варварин, той ужасно се боеше от всякакви прояви на свръхестественото.

— Да. Тук много предмети говорят.

Погледнахме към постоянно менящия цвета си пейзаж.

— Тук ли попадаш, когато изядеш гъбите, дето Палакс ги бере в гората? — попита Макри.

Това вече надхвърляше моите възможности. Не знаех нищо за никакви гъби, брани от Палакс в гората.

— Е, какво ще правим сега? — попита капитан Рали, неизменно практичен в подобни моменти. — Кесията все още ли е видима за външния свят?

— Да.

— И ние сме вътре в нея?

— Да.

— Какво ще стане, ако някой я хвърли в огъня?

— Кой би го направил? Вътре има цяла златна статуя.

— Префектът Толий би могъл да преглътне загубата й, при условие че се раздели с нежелани свидетели на престъплението си.

Признах, че в това предположение има резон.

— Можеш ли да ни измъкнеш оттук?

Преди да успея да отговоря към нас се приближи едро прасе, което ходеше на два крака, и ни поздрави любезно. Гурд вдигна секирата и прасето го погледна неприязнено.

— Какво, ще ме колиш ли? Такива сте всички хора, видите ли свиня, все мислите как да я клъцнете. Какво ще си помислиш, ако си излязъл по работа и първият срещнат поиска да те заколи и да те налапа?

— Човешката раса е дарена с превъзходство над останалия животински свят — обяви тържествено свети Кватиний.

— Не и над мен — тросна се прасето и двамата започнаха да спорят.

Все още бях окрилен от неочакваното възкръсване на Макри, но когато си дадох сметка, че бях възнамерявал да прекарам едно спокойно лято на дебела сянка и с безброй халби в ръка, а вместо това съм се озоват във вълшебното пространство, където слушах теологичен спор между един светец и ходещо на два крака прасе, докато отвън ме дебнат едва ли не всички най-страшни главорези на Тюрай, почувствах, че започвам да се вкисвам.

Прасето изчезна без предупреждение и тогава от небето заваляха най-различни тела. Отпърво си помислих, че това са нови магични създания, но когато пришълците тупнаха на тревата, видях, че всъщност са Толий, Касакс и монасите, които ни бяха последвали. Жаждата за злато не знае граници. Вдигнахме оръжия и битката започна наново.