Траксас и монасите воини

6.

Трябваше да пратя съобщение на Астрат Тройната луна, за да проверя дали би могъл да удължи действието на объркващото заклинание, докато решим какво да правим с Куен. Не можех да ида лично, защото щяха да ме проследят и да заподозрат, че се срещам с магьосник. Същото се отнасяше и за Макри, пък и тя заяви, че не би желала да пропуска следобедната лекция по реторика. Гурд и Танроуз не можеха да напуснат кръчмата, а Палакс и Кейби си изкарваха прехраната някъде по улиците.

— Глухарче ще иде — предложи Макри.

Преглътнах първото дошло на езика ми проклятие и посочих, че от жена, която търчи по улиците на Тюрай боса и с цветя в косите, има толкова полза, колкото от еднокрак гладиатор.

— Тя прави хороскопи на делфините, за Бога — добавих.

— Тъкмо никой няма да я заподозре.

Права беше. Накрая пратихме Глухарче.

— Знаеш ли, Макри, само преди два дни си седях тук и нямах никакви грижи. Как стана всичко това?

— Обиди се на префекта Толий, че измъкна Гросекс изпод носа ти.

Вярно, така беше. Колко тъпо от моя страна. Въобще не трябваше да се намесвам. Дори не ме бяха наели. А ето че сега издирвах двутонна статуя и изчезналата съпруга на убития скулптор. Което пък ме забърка в аферата с Талий Зеленото око и посръбващата му дъщеря — още едно гърне, на което не трябваше да ставам мерудия.

— Но Куен няма нищо общо с тази история. Ти ми я натресе на главата. Какво толкова й е направил съдържателят?

Макри не искаше да изпада в подробности, но обясни, че подпалването на кръчмата било достатъчно, за да си разчистят сметките. Надяваше се, че ако успее да я спаси от непосредствената опасност, в случая ще се намесят някои влиятелни жени от Асоциацията на благородничките и може би ще й осигурят достатъчно средства, за да напусне Тюрай.

Сулания най-сетне се събуди — тъкмо когато Макри излизаше, загърната в целомъдреното наметало, което училищните власти настояваха да носи — твърде много ученици се разсейвали от металната й препаска, или от онова, което почти не се криеше под нея.

— Какво им става на тези хора? — оплакваше се Макри. — Все нещо не им харесва. Карат ме да седя на последния чин, увита като мумия, защото другите ученици блеели по време на занятия.

Сулания каза, че била жадна. Подадох й чаша вода. Нейна работа си беше, ако иска да се надрънка до козирката, но ми трябваше трезва поне докато обсъдим някои важни подробности. Тя изпи чашата без видим ентусиазъм, но сигурно и аз щях да постъпя така на нейно място.

— Откъде взе това? — попита внезапно тя, скочи и посочи кесията на Макри.

— От врата на един, когото убих.

— Тази кесия принадлежеше на баща ми — рече Сулания. — Виж, неговото име е извезано отгоре.

Разгледах кесията. Действително, името на Талий Зеленото око бе избродирано със ситни букви на един от архаичните езици на вълшебниците, който обикновено се използва за заклинания. Рекох си, че трябваше да съм по-внимателен и да го забележа по-рано.

Сулания изглеждаше страшно възбудена. Аз самият също бях учуден. Каква беше връзката между онзи грубиян, който бе влязъл случайно в кръчмата и се опита да ме убие, и Талий Зеленото око?

Помолих Макри да остави кесията и тя се съгласи. Куен продължаваше да спи в моето легло. Засега я оставих там, но бях решил през нощта да я пратя да дели леглото с Макри.

— Добре, Сулания. Разкажи ми всичко за смъртта на баща ти.

Сулания започна с това, че Талий открай време все имал парични проблеми. Той беше дребна фигура в двореца, затъмнен от блясъка на останалите магьосници, и дори бизнесът му с хороскопите напоследък взел да повяхва. Животът в Тамлин е скъп и поддръжката на вилата скоро го вкарала в дългове.

— Не знаеше къде да потърси утеха. Накрая го направи с дуа.

В началото наркотикът го накарал да забрави проблемите, но после създал нови, по-сериозни. По-малко работа и повече разходи. Вече не тръгват за двореца преди да се надруса, а в подобно състояние хороскопите му били отчайващи.

— Накрая дуата му отне и живота.

Останах с впечатлението, че някъде по това време и Сулания е започнала да пие. Съседите естествено ги одумвали и тя имала нужда да се скрие в нещо.

Въпреки жалкото състояние, в което изпаднал Талий, не му забранили да ходи в двореца, което означаваше, че вероятно е носел със себе си нещо, от което някой вътре се е нуждаел. Сетих се, че по същото време принц Фрисен Акански вече си бе създал доста ядове заради обвиненията, че употребява дуа.

— Значи смяташ, че са го убили, защото не си е платил на пласьора, така ли?

— Вероятно. Такива неща се случват, нали?

После заяви, че не знае кой е бил снабдителят. Сетих се, че са го пронизали със стрела от арбалет, и я попитах дали не е чувала за Сарина Безпощадната, но името не й говореше нищо. Пък и паметта й явно бе пострадала заради продължителната употреба на алкохол.

Тя погледна тъжно кесията.

— Той си я обичаше. Имаш ли вино?

Поклатих глава. Виното не ми беше по вкуса. Подадох й една бира, която щеше да свърши по-добра работа.

— Мисля си, че е доста необичайно един магьосник да го убият заради неизплатени дългове за дуа. Не, че е невъзможно, но снабдителят сигурно би предпочел парите, а и в къщата ви зърнах доста неща, които могат да бъдат продадени. Освен ако дългът не е бил много голям. Дали той самият не е продавал?

Мисълта, че родният й баща би могъл да се занимава с търговия на дуа, изкара сълзи в очите на младата жена, но тя все пак призна, че не е сигурна.

Замислих се. Ако Талий е бил едра риба в търговията на дуа, нищо чудно, че стражниците се опитваха да прикрият фактите по случая. Напоследък наркоскандалите бяха почнали да се приближават застрашително до двореца и най-вече да се свързват с името на принц Фрисен Атински, а властите със сигурност не желаеха нови проблеми. Консулът Калий веднъж вече едва бе успял да скрие престъпленията на принца от вниманието на широката общественост. Тюрайската политика бе навлязла в стадия на ужасно крехко равновесие и сенаторът Лодий, водач на антироялистката партия на популарите, дебнеше всяка възможност, за да обвини управляващите в корупция и връзки с престъпния свят.

Публична тайна, особено за най-близкото обкръжение, бе пристрастеността на принца към употребата на дуа. Ако Талий Зеленото око го бе снабдявал със стоката, нищо чудно че не го бяха изхвърлили от двореца. Това би обяснило и трагичната му кончина. Достатъчно беше да е получил голяма пратка дуа, а после да е забравил да я плати. Изходът при подобна грешка неизменно е печален.

Все още обмислях възможността тъкмо Талий да е внасял дуа в двореца, когато ми хрумна друга, не по-малко странна мисъл. Защо е бил толкова привързан към кесията? Не виждах в нея нищо особено. Всякакви предмети носят сантиментална стойност, но честно да си призная, не помнех някой да се е привързвал към кесия.

Взех я и я заразглеждах. Беше малка, колкото за няколко гурана, и се пристягаше с две връвчици. Нищо повече не можеше да побере. Прошепнах едно заклинание на древния магьоснически език, което обикновено се използва за отваряне на разни неща. За миг почувствах познатото изстиване на въздуха. Дръпнах връвчиците и кесията започна да се отваря. И продължи да се отваря — и да се уголемява.

Сулания ахна. Протегнах ръка напред. Отворът на кесията все така се разширяваше.

— Какво е това? — възкликна Сулания.

— Вълшебното пространство — отвърнах. — Или по-точно, това е отвор към вълшебното пространство. Към друго измерение, каквото и да означава това. Тази кесия не е обикновена. Тя е вълшебен джоб.

Надникнах в голямата дупка и когато доближих границата между нормалния и вълшебния свят, почувствах хладен повей. Вътре всичко бе запълнено от виолетова мъгла, така че ми трябваше известно време, докато очите ми привикнат.

Всеки предмет, поставен във вълшебното пространство, губи теглото и обема си. Което например е удобен начин за магьосник да вземе голям чувал с дуа и да го отнесе незабелязано в двореца. Най-сетне попривикнах със странната светлина. Пресегнах се и бръкнах в кесията. Погледнато отстрани, щеше да изглежда сякаш ръката ми е била отрязана до лакътя. Очаквах пръстите ми да напипат мекия прашец от дуа. Вместо това докоснаха нещо твърдо, хладно и метално. Извадих ръката си и надникнах отново. Беше глава. Бронзова глава. Зад нея се мержелееше и тяло.

Фигура на човек, възседнал кон.

Отдръпнах се и погледнах учудено кесията. Дори човек, привикнал с вълшебствата, трудно би възприел мисълта, че държи на дланта си двутонната статуя на свети Кватиний.

— Е, това обяснява много неща — промърморих.

Всъщност наистина бях доволен от себе си. Стражниците си бяха изпотрошили краката да търсят статуята из целия град. Опитни магьосници от Съдебната палата също душеха навсякъде, но безрезултатно. А ето че аз я бях намерил. Което, надявам се, означаваше солидна награда. Добре свършена работа, Траксас. Не само че откри статуята, но благодарение на теб ще се състои обречената на провал важна религиозна церемония, а отношенията между Тюрай и Ньодж ще бъдат запазени. Може дори да ти дадат медал.

И най-важното, вероятно бях открил убийците на Дрантакс. Нямаше никакво съмнение, че това са двамата грубияни, нахлули във „Възмездяващата секира“. Беше твърде късно да ги подложим на разпит, но това едва ли бе необходимо. Останалото можеха да свършат и магьосниците от Съдебната палата. Ако двамата бяха влизали в ателието на скулптора, по дрехите им неминуемо щяха да са полепнали дребни частици и прах. За всеки добър магьосник е фасулска работа да намери подобни улики, които да свържат заподозрените с престъплението. Оставаше само да поискам телата да бъдат подложени на щателен оглед.

Реших да не губя време. Изхвърлените на улицата трупове обикновено се прибираха от количките на градската морга и след това ги откарваха за изгаряне и погребване. За мое щастие смъртността в последно време бе нараснала, така че нещастниците, предали Богу дух, трябваше да чакат по две седмици, докато им дойде редът.

Открих капитан Рали в участъка. Когато му съобщих, че съм намерил убийците на Дрантакс, той ме засипа с въпроси, на повечето от които нямах особено желание да отговарям.

— Та значи според теб е чиста случайност, че двамината, дето си им видял сметката във „Възмездяващата секира“, са светили масълцето на Дрантакс, така ли? — попита той с нескрита подозрителност. — И как стана тъй, че точно ти ги разкри?

— Разбираш, капитане, че не мога да си издавам източниците на информация. А и това едва ли ще има особено значение — достатъчно е да намерим труповете и да поискаме магьосниците да ги огледат. Помисли си само — ти обираш славата, а Гросекс излиза на свобода.

Капитанът отвърна, че ще повярва на всичко това, когато го види с очите си. Излязохме и тръгнахме към моргата. Когато стигнахме, Рали прати един от помощниците да прегледа списъците.

— Все още смятам, че го е извършил чиракът.

— Оня млад влюбен нещастник? Стига, капитане, нима ти прилича на убиец?

— Прилича ми.

Не след дълго помощникът се върна и каза:

— Кремирани са вчера.

Ченето ми увисна. Сигурно имах ужасно глупав вид.

— Вчера? Ама как така вчера? Нали труповете чакат по две седмици?

— Вече не. Префектът Толий осигури допълнителни средства за нови работни места. Напоследък успяхме да разчистим натрупаното. Консулът смята, че е крайно време да се въведе ред в този град.

Погледнах отчаяно капитана. Той повдигна вежди.

— Кремирани значи. Много удобно, Траксас. Виж, зная, че ужасно ти се иска да си отървеш клиента, но аз съм зает човек. Нямам време за подобни глупости. Ако се сбиеш с някой друг бандит и той се окаже убиецът на Дрантакс, не ме търси за това.

Капитан Рали явно смяташе, че съм изфабрикувал цялата история и че предварително съм проверил дали телата са кремирани.

— Траксас, ти си добър войник, но като детектив от теб има толкова полза, колкото от евнух в бордей.

И си тръгна, а аз останах да преглъщам яда си. Проклет да е консулът, дето в последния момент бе решил да разчисти градската морга. Ако тези двамата наистина бяха убийците на Дрантакс, и последните улики от престъплението бяха безвъзвратно изгубени. Затътрих се към „Възмездяващата секира“. Какво друго ми оставаше?

Статуята бе все още у мен, но каква полза от нея? В началото сигурно е имало следи от аурата на двамата убийци, ала те със сигурност бяха изчезнали след преместването й във вълшебното пространство. Добре го помнех от уроците по тази тема. Във вълшебното пространство предметите запазваха само физическите си характеристики, всякаква магия там просто изчезваше. Колкото и забележително да бе моето откритие, то не ме приближаваше до възможността да отърва Гросекс от бесилото. Вече не знаех дали ще мога да го направя, след като и двамата заподозрени бяха кремирани.

— Е, какво пък, ще продължавам да се ровя — промърморих, колкото да не губя вяра, и си поръчах бира.

Видях Сулания на една от масите и се настаних до нея, за да й задам още няколко въпроса.

— Откъде баща ти е взел тази кесия?

Тя не знаеше. Смяташе, че я е донесъл от някакво далечно пътешествие на запад, когато бил млад.

— Това е много рядка вещ. Сигурно си даваш сметка, че в Тюрай е незаконно да я притежаваш? Доколкото зная, в града има само още две от този вид и те принадлежат на краля. Ако бяха спипали Талий с кесията, затворът не му мърдаше.

Забранени са по изричната заповед на краля. Защото току-виж някой скрил вътре сабя, за да я измъкне по време на аудиенция. Няма да е първият път, когато тюрайски крал се е разделял с животеца по този начин. Освен това подобни вълшебни предмети се откриват доста трудно от други магьосници. Пък и кой би очаквал една отрепка като Талий да притежава вълшебен джоб?

Сулания допи бирата и се огледа, готова да поръча нова.

— Слушай, Сулания. Този, който е убил баща ти, е видял сметката и на Дрантакс. Разполагам с неколцина заподозрени, но в момента не мога да стигна до тях. Все пак помисли си дали някой друг освен теб е знаел за кесията?

Сулания поклати глава. Не знаела. Умът й бе само в пиенето. Във „Възмездяващата секира“ се чувстваше като в роден дом. Предложих да й повикам двуколка, която да я откара в Тамлин, но тя отвърна, че предпочитала да поостане още малко. Като дъщеря на тамлински магьосник не бе имала възможност да посещава живописните кръчмички в тази част на града. Изглежда, тук й харесваше.

— Досега не бях попадала на такова място. Вкъщи пием само вино.

Оставих я да се радва на бирата и се качих горе. Тъкмо когато влизах, се почука на вратата към улицата. Попитах кой е. Оказа се, че са трима монаси. За разлика от последните, които ме навестиха, тези любезно помолиха да влязат. Носеха жълти раса. Предположих, че няма от какво да се безпокоя. Изглежда, онези с червените бяха страшните. Поканих ги. Двама от тях бяха съвсем млади, третият — във възрастта на мъдреците. Младежите останаха чинно край стената, докато разчиствах боклуците, за да може старецът да седне. Въпреки солидния брой години той пристъпваше чевръсто и без видимо усилие, а когато седна, изправи гръб като бамбукова пръчка.

Поздрави ме с доста бодър за старец глас. Личеше си, че е човек, който води здравословен начин на живот. Съмнявах се някога да е опитвал неща като бира и тазис.

— Прости ни, задето наминахме, без да пратим известие — подхвана старецът. — Но тъй като рядко се отбиваме в града, не искахме да пропуснем възможността да те срещнем.

Любезността винаги ме кара да бъда подозрителен.

— И с какво мога да ви помогна? — попитах резервирано.

— Искаме да те наемем, за да откриеш една статуя — каза старият монах.

И това ако не е поредното съвпадение! Да наемат тъкмо мен, човека, в чийто джоб е търсената статуя.

— Да чуя подробностите — казах.