Траксас и монасите воини

13.

Макри се тръшна на дивана ми. Раменете й лъщяха от пот и тя взе да се чеше на мястото, където кожата й бе ожулена от металната препаска.

— Тъпо изобретение — промърмори тя.

Така си беше. Никаква защита по време на бой. Макри имаше великолепен комплект от лека броня и метална ризница, който си бе донесла от гладиаторската арена. Орките са изкусни ковачи и техните ризници са много по-добри от нашите, а в някои отношения и от тези на елфите. Например леката метална ризница на Макри можеше да спре дори закалено острие — но не беше в състояние да й изкара бакшишите, които тъпчеха в препаската й подпийналите моряци. Макри ги търпеше, защото парите й трябваха, но бас държа, че за нея мъжкото съсловие на Тюрай се състоеше предимно от долнопробни отрепки и боклуци. Хубаво поне, че навалицата в нейната стая започваше да й действа на нервите.

— Изхвърли Глухарче — подметнах обнадеждено.

— Не. Тя ще остане.

— Няма ли си друго местенце?

— Изглежда, няма. До завчера е спала на плажа.

— Е, поне е била близо до делфините.

Макри нямаше навика да се отрича от думите си, значи Глухарче щеше да остане. Е, поне си призна, че й досаждат. Глухарче непрестанно настоявала да й направи хороскоп, а Макри нямаше време за подобни глупости. Освен това Глухарче запалила някакви ароматични свещи и покапала с восък любимата й бойна секира. Не зная дали може да си представите колко много държеше Макри на тази секира.

— Защо всъщност я търпиш?

— Защото я харесвам. Не съм срещала човек, който да смята, че дърветата са също толкова важни, колкото хората. Пък и си нямам други приятели в този град. Освен теб, разбира се. Хубаво е да има с кого да си поговориш. Глухарче поне е по-дружелюбна от Куен — тя въобще не разговаря. Мислех, че заслужавам малко по-друго отношение, след като й спасих живота.

Изразих предположение, че Куен все още е твърде потисната от онова, което й се е случило преди да се реши да запали кръчмата. Или че може би е прекалено изплашена, че главорезите от Братството ще я намерят, за да я избива на празни приказки.

— Може и да си прав. Но тя само седи и мълчи. Ужасно ме изнервя. А защо ми се лепна и тази Сулания?

— Мисля, че е нещастна заради загубата на баща си. Сигурно е доста самотна в онази голяма вила.

— Не може ли да спи тука?

— В никакъв случай. Кушетката ми трябва за случаите, когато не успея да се добера до леглото. Макри, започваш да се размекваш. Щом не я искаш при теб, просто я изхвърли. Никой няма да я убие.

Макри изсумтя.

— Е, тя поне не ми пречи. По цял ден се налива.

Около Макри се беше оформила любопитна групичка от загазили жени. Помислих си, че тя лесно може да открие собствен клон на Асоциацията на благородничките. Стига, разбира се, да й позволяха малко по-широко тълкуване на понятието „благородничка“. Но пък след като я бяха допуснали в кръга си, й го дължаха.

Макри бе дошла при мен, за да прегледа на спокойствие записките си за следващите занимания.

— Какво учиш?

— Елфически.

— Ами ти вече го знаеш.

— Само обикновения. Сега изучавам кралския елфически.

Не знаех откъде Макри беше научила да говори елфически. Вярно, че беше една четвърт елфка, но едва ли сред орските гладиатори беше имало елфи.

— Какво е това? — попита тя и посочи един лист на бюрото ми.

— Правя списък на нещата, които трябва да свърша. Прибягвам до този метод всеки път, когато задачите са твърде много, за да ги запомня.

Подадох й списъка и тя почна да го чете.

— Монаси, статуя, откраднато злато, Дрантакс, Гросекс, Талий, Гилдията на убийците, Куен, Сарина, Иксиал, Тресий… Прав си. Твърде много са, за да ги запомниш. Нали се закле да не пипнеш никаква работа през цялото лято?

— Лицемерка.

— Този Иксиал може да го зачеркнеш.

— Не мога. Вече е на крака.

— Не говори глупости.

Уверих я, че това е самата истина. Макри бе изумена точно, колкото бях и аз, когато го чух. Нямаше никакво разумно обяснение за това.

— Магьосничество?

— Не зная за магьосничества, които да се справят с гангрена и толкова тежки рани.

— Какво търси в списъка Гилдията на убийците?

— Имат поръчка да убият Иксиал. Не зная от кого, но информацията идва от сигурен източник. От това, което научих, Иксиал няма да е лесна мишена. Ако твоята приятелка Ханама се нагърби с тази задача, предупреди я да внимава.

Макри се постресна, когато чу името на Ханама — явно очакваше да последва обичайният ни спор по тази тема, но този път аз премълчах.

— И си отваряй очите, когато си навън. Сарина Безпощадната заплаши да ме застреля, ако не й дам статуята.

— Ще внимавам. Откри ли нещо за Гросекс?

— Не точно каквото ми трябваше. Все още подозирам онези двамата негодници, дето ги посякохме тук, но откакто са ги изгорили, не могат да ни помогнат с нищо. Дори и те да са извършителите, предполагам, че зад тях стои друг човек. Ако можех да го докажа, щяха да пуснат Гросекс веднага. Всичко се върти около тази проклета статуя, която сочи към Иксиал и Звездния храм, а на това отгоре се оказа, че е и пълна със злато, доставено от напълно неизвестен човек. Може би негодникът, откраднал златото, се е скарал с Дрантакс и затова го е убил, а намесата на монасите е чиста случайност? Или Иксиал знае за златото и също иска да го получи? Твърде много неизвестни. Не мога обаче да се явя в съда с недоказани приказки за монаси и статуи. Ако консулът разбере, че съм крил златото, по-вероятно е да обесят мен, отколкото да пуснат Гросекс.

Взех си една бира и няколко курабийки, изпечени тази сутрин в пекарната на Минарикса.

— Трябва ми вдъхновение — изфъфлих с пълна уста. — Или късмет. Поне едно от двете.

— Колко му остава на Гросекс?

— Два, може би три дни.

— Е, поне няма нужда да бързаш. Пийни още една бира.

Дори не се обидих на подигравките на Макри. Тя млъкна и се захвана с елфическия ръкопис, а аз се загледах през прозореца в очакване да ме споходи вдъхновението. Разполагах с прекалено много информация и твърде малко място, където да я държа. Всичко ми се обърка в главата и слязох да пийна бира.

Няколко часа по-късно продължавах да зяпам прозореца, въпреки че в краката ми бяха подредени пет-шест празни халби. Макри, която бе прекарала това време в четене, се надигна, прибра ръкописите, погледна празните халби, ухили се и каза:

— Беше истинско удоволствие да те гледам как работиш.

След това слезе в задното дворче да се позанимава малко с оръжията преди да отиде на урок.

Въздъхнах. Нямаше и следа от лелеяното вдъхновение. Не ми оставаше друго освен да изляза навън и да се опитам да разчовъркам нещата. Например да се срещна с Иксиал. Дори да не узнаех нищо за следствието, можеше да получа някои полезни съвети.

Слязох долу и поръчах на Танроуз великански обяд. През отворения прозорец откъм задния двор долитаха пъшкания на млада жена, атакуваща със секира и ножове чучело.

— Макри се похвали, че доста напредвала в училище — подметна Танроуз.

— Да бе. Скоро ще стане преводачка на елфическата кралска фамилия. Интересно дали ще искат да разговарят с нея?

Този път пържолата на Танроуз не ми достави обичайното наслаждение. Поръчах си допълнително парче баница, колкото да омета чинията, но и това не зарадва сърцето ми. Когато излязох под палещите лъчи на слънцето, бях в отвратително настроение.

— По-добре, отколкото да дърпам веслата на робска галера — промърморих, с надежда да успокоя душата си.

На първия ъгъл се натъкнах на групичка млади хора от бандата на кулу-кралете. Правеха се на страшни и ме изгледаха нагло, докато ги подминавах, и аз им отвърнах по същия начин. Още малко и Братството щеше да приеме в стройните си редици тези многообещаващи младежи, а година-две след това половината от тях щяха да са мъртви.

Успях да намеря празна двуколка и наредих на кочияша да ме откара в Тамлин. Бях раздвоен — чудех се дали да се явя право при Иксиал, или да опитам да се промъкна отзад. Накрая се спрях на директния подход. Омръзнало ми беше да се промъквам като червей.

Моят директен подход постигна резултат. След като прекосих двора и стоварих юмрук върху вратата, вдигайки олелия, за която бяха известени и съседите, на прага ме посрещна Калия. Странно, но едва сега забелязах, че в къщата няма никаква прислуга. Реших, че монасите предпочитат да се грижат сами за себе си. Всяка друга домакиня в Тамлин би потънала в земята от срам, ако й се наложи да отвори вратата, но за Калия, която идваше от Дванайсет морета, това бе нещо естествено.

Каза ми, че нямало никого. Беше застанала по начин, който подсказваше, че няма намерение да ме покани да вляза. Забелязах, че лицето й е разведрено.

— Чух, че Иксиал се оправял.

Тя кимна.

— Как?

— С помощта на невероятната му способност за оздравяване.

— Брей че изумителна способност! Направо се замислям дали и аз да не се захвана с медитации и молитви. Той къде е сега? Да не търси Тресий?

И да знаеше, не ми каза.

Казах й, че бих искал да й задам няколко въпроса за Дрантакс. В началото се опъваше, така че й напомних, че Градската стража я издирва и че лесно мога да им я предам. Това ми изкара позволение да вляза, но нищо повече. Калия упорстваше, че вече ми била казала всичко, което знаела. Не се интересувала кой е убиецът на мъжа й — и не желаеше да слуша разкази за изчезнало злато.

— Знаеше ли, че Дрантакс е затънал до гуша в дългове?

— Това не е вярно. Той беше най-добрият скулптор в града. Получаваше предплати за години напред.

— Дали не е бил пристрастен към комара? Говори се, че ипотекирал къщата, за да си оправи дълговете от неуспешни залагания.

За пръв път Калия изглеждаше изненадана, а след това ядосана. Продължи да настоява, че греша.

— Дрантакс не беше комарджия. И да е залагал по малко, никога не е хлътвал като другите. Освен това не пиеше. Не зная с кого си разговарял, но това не е вярно.

Значи Дрантакс бе успял да скрие дълговете дори от жена си. И дори това, че е пиел. Щастливец.

— Щом не е имал дългове, защо се е тревожел за завършването на статуята?

— Не се тревожеше. Работата вървеше по план. Дори точно преди да се случи това нещастие, отидохме за няколко дни извън града. Той изобщо не беше разтревожен. А сега ме извини. Имам работа.

— Като например?

— Като например да си събирам багажа. Заминавам с Иксиал.

— Значи ще оставиш Гросекс на произвола на съдбата?

— Нищо не мога да направя, за да му помогна. Какво да кажа на стражниците, че да го пуснат?

— Ще го пуснат, ако арестуват Иксиал за убийство.

Тя млъкна и ме погледна стреснато. Не успях да изкопча нищо повече от нея. А може би това бе всичко, което знаеше. Преди да си тръгна я предупредих за Убийците. Не че бях загрижен за кожата на Иксиал, но винаги съм ненавиждал Гилдията на убийците — тези хладнокръвни касапи — и всеки път съм готов да им пъхна прът в колелата. Освен това, ако убиеха Иксиал, никога нямаше да мога да го изправя пред съда.

— Иксиал Всевиждащия може да се грижи за себе си.

— Не се съмнявам в това. Все пак предай където трябва тази информация. Убийците не се шегуват. Ако Ханама поеме случая, не бих дал и пукната пара за живота му. Тя няма да му излезе насреща в открит двубой, както направи преподобният Тресий. По-скоро ще го простреля с отровна стрела в гърба, докато спи.

Когато излизах от вилата, бях споходен от усещането, че нещо тук не е съвсем както трябва. Нещо, или някой. Така и не можах да установя какво ме чоплеше, ала интуицията, с която съм се сдобил през дългите години на работа като следовател, рядко ме подвежда. Не бих се изненадал, ако в градината вече се спотайваше Убиец. Е, поне предупредих Иксиал. Ако не обърнеше внимание на думите ми, проблемът си беше негов.

Реших, че е време да проверя слуховете за комарджийските дългове на Дрантакс. Прескочих до Старокс, познат букмейкър, който работеше в едно малко магазинче между Пашиш и Дванайсет морета. Старокс беше човек на Братството, но двамата бяхме в добри отношения, най-вече защото бях изгубил доста пари в неговия джоб. За моя изненада Старокс заяви, че никога не е вземал облози от Дрантакс.

Това бе наистина странно. Ако скулпторът беше искал да участва в залаганията, тогава Старокс бе най-подходящият човек за този род занимания. На всичко отгоре Старокс подметна, че ако Дрантакс е губил облози при други негови колеги, рано или късно новината е щяла да стигне до него.

— Познавам всички големи комарджии в Тюрай. Не мисля обаче, че Дрантакс е бил сред тях. Той беше прочут и подобно нещо щеше да се разчуе.

Благодарих му. Освен това, преди да си тръгна, направих няколко облога. Още сме извън тюрайския сезон за надбягвания — твърде е горещо за нещастните животни, дето теглят колесниците — но нагоре по брега е построен малък амфитеатър, изложен на прохладния бриз откъм морето и там всяка седмица се провеждат състезания. Дори възнамерявах да отскоча дотам — но това беше преди да се забъркам в тази история.

Следващата спирка бе Общественият архив, който е съвсем близо до Главното съдилище. Още едно място, където някога бях добре дошъл, а сега се преструваха, че не ме познават. Да вървят по дяволите! Намерих един млад писар, който каза, че имал свободно време, и двамата се заровихме в свитъците. Накрая открихме документа за собственост на къщата на Дрантакс в Пашиш.

— На чие име е?

— На Дрантакс.

— Но кой държи ипотеката?

— Никой. Според градския архив къщата не е ипотекирана.

Проверих. Така беше. Според този документ Дрантакс нямаше никакви финансови проблеми.

Значи не беше имал дългове от залагания. Защо тогава Гросекс смяташе, че е загазил? От странно по-странно. Прибрах се, като спрях пътем на пазара да си взема една диня. Много беше лепкава.

Дойде ми наум, че ако Сарина Безпощадната реши да изпълни заканата си, стрелата от арбалета й ще мине през мен със същата лекота, с която минава динята през стомаха ми. Не можех да направя нищо освен да съм предпазлив и да разчитам на интуицията си. Не можех да излизам издокаран в ризница в тая горещина. Бих могъл да зауча някое предпазно заклинание, но всичките бяха твърде многословни и сложни, за да ги държа в главата си дни наред. Освен това ми се щеше да имам подръка приспиващото заклинание, а двете на едно място щяха да са множко. Не разполагам с подобни възможности.

Най-сетне успях да открия човек от прислугата на Дрантакс. Беше конярят. Стражниците го бяха задържали като потенциален свидетел, но баща му имал връзки в Гилдията на конярите и успял да го освободи. Не ми каза нищо, което вече да не знам, но и той потвърди версията на Калия, че скулпторът не бил имал никакви проблеми. Работата върху статуята се движела по график и той не бил чувал Дрантакс да е затънал в дългове. Конярят бе придружил Дрантакс и Калия по време на тяхната кратка разходка до Фериас — малко градче нагоре по брега, където е значително по-прохладно през лятото. Местенце, където хора с широки джобове обичат да отскачат, за да си отдъхнат от градския шум. „Щастливци“ — помислих си, докато шляпах по улицата в подгизнали от пот сандали.

Зачудих се дали Дрантакс е имал банкова сметка. Повечето граждани така и не успяват да спестят достатъчно средства, за да ги вложат в банка, а дребните предприемачи предпочитат да държат париците си в собствен сейф, ала прочути дейци на изкуството като Дрантакс биха могли да откриват лични сметки в Златния полумесец, където богоизбраните от висшата класа въртят едър бизнес. Имах неколцина стари познати в този район, ала не бях сигурен дали ще са в състояние да ми свършат работа. Във всеки случай това би ми помогнало да разбера дали Дрантакс е имал дългове. Бях прекалено погълнат от мислите си и не забелязах Макри преди да се сблъскам с нея на средата на „Квинтесенция“.

— Ей, Макри, внимавай къде стъпваш. Да не си слънчасала?

— Извинявай.

После ми каза, че се прибира от часовете по елфически за напреднали, но че се била ядосала, понеже учителят я гледал така, сякаш мястото й не е там.

— Мразя го. Чуй сега.

И каза нещо на елфически.

— Какво означава това?

— „Добре дошъл на моето дърво.“

— Браво, Макри.

— Хареса ли ти?

— Направо ме шашна. Представям се как ще се почувстват елфите, ако някой ден слезеш от кораба и им заговориш на собствения им език. Малко хора владеят елфическото кралско наречие.

Всъщност малко хора въобще знаят елфически. Макри говори почти свободно общоелфически и аз също се справям доста добре с него. Изучавахме го доста усилено през първата година в магьосническото училище, а след това имах възможността да го практикувам с пътуващи елфи.

Едно от нещата, за които Макри винаги ми бе завиждала, беше, че съм посещавал Южните острови. Малцина могат да се похвалят с това. Вярно, че търговията ни с елфите беше в цветущо състояние, но освен екипажите на корабите само шепа тюрайци бяха имали късмета да пътуват толкова далеч, още повече че подобни пътешествия са доста опасни. Ние обичаме да ни посещават елфи, но те не са гостоприемни към нас.

— И аз ще отпътувам натам някой ден — подметна Макри.

Погледнах я учудено.

— Това пък откъде ти хрумна? Последният елф, с когото се срещна, стана бял като платно, когато подуши оркската ти кръв. Нали тогава се закле никога вече да не разговаряш с елфи.

— Някой ден ще им бъде приятно да ме видят.

Може и да беше така. За кръгъл сирак Макри притежаваше забележителна способност да спечелва събеседниците си. Включително легендарните същества. Когато двамата посетихме Приказното езеро, кентаврите направо не можеха да се откъснат от нея. Разбира се, на кентаврите им потича слюнката при вида на всяка жена, още повече ако е добре сложена като Макри — независимо от кръвта в жилите й.

— Кейби си е сложила обеца на пъпа — каза Макри. — Харесва ми. Дали и аз да не си сложа?

Бях малко объркан от тази неочаквана смяна на темата.

— Веднъж ми каза, че за елфите е табу да си закачват разни неща по тялото — продължи Макри. — Измисли ли го, или е истина?

— Истина е.

— Е, мога да си сваля обеците, преди да замина. Какво ще кажеш, ако си закача обеци и на зърната на гърдите?

— Тогава вече елфите направо ще се побъркат от ужас. Защо ще го правиш, по дяволите? Никой няма да ги види.

Досега Макри не се беше обзавеждате с любовник. Често повтаряше, че всички мъже в Дванайсет морета й били отвратителни. Склонен бях да се съглася с нея.

— Кейби има обеци и на зърната. Показа ми ги и…

— Не може ли да сменим темата? Ако искаш, говори ми за училището. Тези интимни телесни детайли ми действат на нервите.

Макри ме погледна сепнато.

— Защо, да не би да не е „цивилизовано“?

В този момент от минаретата възвестиха сабав, вечерната молитва.

— Макри, видя ли какво направи! Ако не ме беше задържала с приказки за обеци, щяхме да се приберем у дома преди вечерната молитва и щях да си седя на кушетката с халба бира. А сега трябва да коленичим и да се молим.

Нямаше начин да се измъкнем. Където и да си, обадят ли се гласовете от минаретата, трябва да биеш чело в земята.

Повечето граждани, запознати добре с този факт, гледат да са вкъщи или някъде на скрито, за да избегнат досадната религиозна процедура. На загубеняци като нас не остава друго, освен да се проснат в прахта в компанията на уличните бездомници. Тъпо, особено когато до „Възмездяващата секира“ беше само една ръка разстояние, но нищо не можеше да се направи. Макри нямаше и капчица желание да участва в този маскарад, най-вече защото въобще не признава учението на Правата вяра, но под заплаха от арест не бяха позволени никакви изключения.

Замърморих, колкото да имитирам, че се моля. Слънцето все още печеше силно и земята под коленете ми бе нагорещена. Утешавах се с мисълта за бирата на Гурд, от която ме деляха само няколко минути. След известен период, който ми се стори цяла вечност, най-сетне бе обявен краят на молитвите. Точно в този момент ме споходи силното усещане, че нещо не е наред. Наблизо се спотайваше опасност. Бях готов да се надигна, но вместо това се приведох още повече, почти по очи. Разнесе се пронизително бръмчене на метална стрела и нещо ме опари по рамото. Докато падах, се блъснах в Макри и двамата се проснахме в прахта. Погледнах рамото си. Имаше кръв, но иначе беше само одраскано.

— Проклета да е тази Сарина! — изръмжах ядосано и измъкнах сабята.

Чак сега забелязах, че Макри не помръдва. Лежеше по лице на прашната улица. Преобърнах я внимателно. От гърдите й стърчеше къса стрела. Стрелите на Сарина са дълги около двайсетина сантиметра. Тази бе проникнала почти до края. От раната шуртеше кръв. Опипах с ръка шията й, но не долових никакъв пулс. Опрях лице до устните й — не усещах дишане. Смъртоносната стрела, насочена към мен, бе пробила гръдната й кост. Макри беше мъртва.