Траксас и монасите воини

2.

След като приключих с пушения бут, похапнах няколко от прочутите сладкиши на Танроуз и накрая си взех поредната халба бира за горе.

— Много пиеш напоследък — подметна Танроуз.

— Стана ми хоби, откакто жена ми ме напусна.

— Май ти беше хоби още преди това.

Не можех да го отрека.

Държа две стаи над „Възмездяващата секира“ — в едната спя, а другата е приемна, кабинет и прочее. Кабинетът има външна врата със стъпала, които водят право на улицата, тъй че клиентите да ме посещават, без да минават през кръчмата. Този следобед възнамерявах да си подремна, но тъкмо когато се настанявах в леглото, някой заудря с юмрук по вратата. Отворих. Непознат младеж се блъсна в мен, изгуби равновесие и тупна в средата на стаята.

— Те искат да ме обесят! — извика той. — Не им позволявайте да го направят!

— Какво? Кой?

— Аз не съм го убил! Това е лъжа! Помогнете ми!

Стоях и го гледах тъпо. В стаята цареше обичайната бъркотия. Не разбирах за какво говори. Наложи се да го вдигна, да го настаня в едно кресло и да му заявя, че ако не започне да говори свързано, ще го изхвърля навън. Той млъкна, но все поглеждаше към вратата, сякаш очакваше преследвачите му да нахлуят и да изпълнят заканата си.

Приближих се до вратата и прошепнах стандартната формула на заключващото заклинание. Това е широко използвана, не изискваща особени умения магия, но младежът изглеждаше поуспокоен от действията ми.

— А сега ми кажи какво е станало. Когато ми е горещо, не мога да мисля, камо ли да гадая. Кой си ти, кой те преследва и защо?

— Стражите! Те казват, че съм убил Дрантакс!

— Дрантакс ли? Скулптора?

Той кимна.

Дрантакс бе човек, известен в Тюрай. Най-добрият скулптор в града. Един от най-добрите в целия цивилизован свят. Радваше се на всеобща почит и уважение, дори сред аристокрацията, която по навик гледа отвисоко на хората на изкуството. Негови статуи красят много тюрайски храмове и дори Имперския дворец.

— Снощи Дрантакс е бил убит. Но не съм го убил аз!

— Защо ще мислят, че си ти? И кой си ти всъщност?

— Аз съм Гросекс. Бях чирак при Дрантакс. Снощи двамата работихме до късно. Бързахме да приключим новата статуя на Свети Кватиний за гробницата. От седмици я правим… а сега Дрантакс е мъртъв. Промушили го в гърба.

— А ти къде беше по това време?

Бил в съседната стая. Когато се върнал в ателието, намерил бездиханния Дрантакс на пода, с щръкнал от гърба нож. В този момент се появила Калия, жената на скулптора, и започнала да крещи.

— Калия повика стражите. През цялото време повтаряше, че аз съм го намушкал. Но не съм аз.

Той увеси глава. Досега го беше пришпорвал страхът, но изглежда, резервите му от енергия се изчерпваха. Предложих му да си запали една цигара с тазис. Тазисът е лек наркотик, употребата му се смята за незаконна, но всички го ползват — е, поне тук, в Дванайсет морета. Младежът дръпна няколко пъти от цигарата и лицето му се отпусна.

Поисках да ми разкаже всичко подробно. Намръщих се, като ми призна, че вместо да чака стражите, той избягал. Междувременно ми призна, че стърчащият от гърба на убития скулптор нож бил негов. Повдигнах вежди. Не беше трудно да се досетя защо всички го мислят за убиеца. Цяла нощ се крил из улиците и си блъскал главата над въпроса кой може да е истинският убиец. Дошъл тук да ме наеме, за да се справя с тази задача. Честно казано, не кипях от желание да работя по случая. Беше ми горещо, нямах нужда от пари, а и момчето изглеждаше виновно като греха.

Гледаше ме умолително. Може сърцето ми да е позагрубяло от живота в Тюрай, но ми стана мъчно за него.

По външната врата отново се посипаха удари.

— Отворете! Градската стража!

Познах гласа — беше на Толий. Той е префект на Дванайсет морета и командва градската стража в нашия квартал. Не ме обича, в което няма нищо странно — стражите не обичат частните детективи. Стори ми се странно, че префектът се е заел лично с този случай. Обикновено се мисли за твърде важен, за да търчи по улиците и да лови дребни престъпници.

Опитах се да не обръщам внимание на тропота, но той не спираше.

— Отваряй, Траксас. Знам, че Гросекс е вътре.

— Тук няма никой освен мен.

— Нашият магьосник е на друго мнение.

Погледнах Гросекс. Щом стражите бяха сметнали, че случаят е толкова важен, че да поискат съдействието на служебен магьосник, май здравата беше загазил.

Все още се чудех как да постъпя, когато решението бе взето без мен. Вратата заскърца отчаяно. Префектът бе наредил на стражите да я разбият. Вратата беше доста паянтова, а и моето заключващо заклинание не беше кой знае какво. След миг жалката преграда бе преодоляна и в стаята затупуркаха с тежките си ботуши запотени стражи.

— Какво правите, дявол ви взел? — изревах възмутено. — Кой ви дава право да нахлувате така? Не можете да влизате тук, ако нямате заповед за претърсване!

Префектът Толий размаха заповедта пред лицето ми и ме подмина. Сигурен бях, че не е попълнена както трябва, но нямаше никакъв смисъл да споря.

— Едно съмнително движение и можете да го арестувате — нареди той на стражите, като ме посочи.

Обърнах се. Префектът беше застанал пред Гросекс. Уплашеният младеж се гърчеше под страшния му поглед.

— Здравата си загазил, момче — подхвана префектът и го сграбчи за прашното наметало. — Защо уби скулптора?

Гросекс направи безнадежден опит да защити своята невинност. Префектът Толий го прекъсна с надменен смях, след това го тикна в ръцете на двама яки стражи.

— Отведете го. Убийте го, ако се опита да бяга. А що се отнася до теб, Траксас… — Той ме изгледа кръвнишки. — Да не си посмял друг път да застанеш на пътя ми. Чуя ли, че си се захванал с тоя случай, ще ти скоча на шията като зла прокоба.

Тръгна към вратата, но на прага спря.

— Можеш да напишеш жалба за разбитата врата. Току-виж ти платим компенсация. — Изсмя се и излезе. Естествено жалбата щеше да стигне при него. Нищо чудно, че сияеше като елф на дърво.

Стражите помъкнаха нещастния Гросекс надолу по стълбите и го тикнаха в затворена карета. Все още чувах виковете му.

Вдигнах изкъртената врата и я нагласих, доколкото можах, на пантите. След това слязох долу при Макри.

— Започвам работа — казах й. — По един случай.

— Откога?

— Откакто префектът Толий ми строши вратата и нареди да отведат моя клиент в затвора. Нямаше да се захващам, ако не ме беше ядосал. Да знаеш, зарекъл съм се да преобърна земята наопаки, но да докажа на това префектче, че не съм човекът, с когото може да се държи по този начин. Тръгвам на работа. Ще се видим по-късно.

Препасах сабята и тръгнах с решителна крачка и мрачно изражение по улица „Квинтесенция“. Когато бях Главен следовател в двореца, хората се отнасяха към мен с нужното уважение. Вярно, че оттогава бях паднал доста ниско, но проклет да съм, ако позволя на някакъв самозабравил се тиранин като Толий да си изтрива обувките в мен.

Навън беше по-горещо, отколкото в оркски пъкъл, и въздухът бе пропит с вонята на гнила риба, която идеше откъм пристанището. Наложи се да си проправям път през купища строителни отпадъци край новоподхванатите строежи на местата на къщите, разрушени при последния бунт. В Тюрай бе забранено да се строят къщи, по-високи от четири етажа, но като гледах височината на скелетата, не се съмнявах, че предприемачите не мислят да се съобразяват с това ограничение. Колкото повече квартири, толкова по-голяма печалба за алчните наемодатели. Префектът Толий естествено си бе затворил очите пред това явно нарушаване на закона срещу солиден рушвет. Не е единственият — такива са повечето префекти. Както и преторите, впрочем. Корупцията има стари традиции в нашия град. Строителните предприемачи са в съюз с Братството, престъпната организация, която държи южната половина на града. Нищо чудно. В нашия ведър град не можеш да постигнеш нищо без благоволението на Братството.

В Тюрай има два участъка на градската стража. По-големият е под командването на префекта Толий, а по-малкият е разположен в близост до пристанищата и там се разпорежда капитан Рали. Познаваме се добре, но той е забранил категорично на хората си да ми предоставят каквато и да било информация. Имам свой човек и в главния участък — това е стражът Джевокс, който още ми е благодарен, задето му спасих задника преди няколко години, но него го използвам само в краен случай. Толий не се навърта често в участъка. Предпочита да виси из бордеите на Кушни, но нищо чудно този път да бе останал, за да разпитва нещастния Гросекс.

Въпросът намери решението си, когато на вратата неочаквано се появи Джевокс, опули се и ми даде знак да внимавам. Побързах да се скрия зад ъгъла. Когато надзърнах, видях Толий и двама стражи да вкарват окования Гросекс в зарешетена карета. Те потеглиха, а Джевокс препусна отзад, в ролята на конен ескорт. Очевидно засега нямаше да получа отговори на най-наболелите въпроси. Какво пък, имаше и други възможности.

Стигнах долния край на „Квинтесенция“ и свих по Тихата уличка, тесен покрит с мръсотия проход, свърталище на проститутки и наркомани. Проститутките ме игнорираха, а наркоманите запротягаха ръце да просят. Откакто преди няколко години новият евтин наркотик дуа заля града, все повече пристрастени към него нещастници скиторят из улиците, превръщайки Дванайсет морета в място, опасно за позакъснели разходки.

Малко по-навътре в Тихата уличка се намираше „Русалката“ — кръчма с доста лоша репутация, в която не би влязъл човек със здрав разум и натъпкана кесия. Аз самият наминавах честичко тука заради Керк — моя верен информатор. Керк продава дуа, но е пристрастен към наркотика, та се налага да си набавя средства и по друг начин.

Открих го проснат на огрения от слънцето паваж пред кръчмата. В краката му се търкаляше празна каничка от бира. Приближих се и го сритах. Той ме погледна с големите си очи — очи, които подсказваха, че някъде в миналото на неговите предци има и примес от елфска кръв, което не беше чак толкова необичайно. Елфите, които нерядко посещават нашите градове, нямат нищо против да се порадват на удоволствията, предлагани от уличниците. Южните острови на Елфия може да са раят на земята, но проститутките там са рядкост, а младите елфи все някъде трябва да си задоволяват нуждите, нали?

— Какво искаш бе? — профъфли Керк.

— Да знаеш нещо за Дрантакс?

Керк протегна с добре обигран жест ръка и аз пуснах в шепата му една дребна монета.

— Скулпторът… снощи са го мушнали.

— Да знаеш нещо повече?

— Казват, че му е видял сметката неговият чирак. Така казват де.

Ако се съдеше по изражението му, май знаеше нещо повече. Пуснах още една монета.

— Чиракът спял с жена му.

— Това слухове ли са, или доказан факт?

— Слухове… ама има зрънце истина в тях.

Слънцето печеше немилостиво. Въздухът тук бе застоял. С удоволствие бих се разходил на по-прохладно място. Керк не знаеше нищо повече, но обеща да слухти за нови сведения. Дадох му още една монета и той скочи чевръсто. Изглежда, вече разполагаше с достатъчно средства да купи малко дуа.

Обърнах се и си тръгнах. И малкото, което узнах от Керк, можеше да ми е от полза. Когато чиракът спи с жената на своя майстор, нещата винаги стават по-интересни. За съжаление това бе още един мотив в кошницата на обвинителите на Гросекс, което хич не ми се нравеше. Не зная защо толкова се бях вкопчил в тази негова невинност, може би просто в мен говореше интуицията, или пък малкият ми беше симпатичен. А и префектът Толий ме бе настъпил здравата по пръстите.

По козирките на покривите се бяха наредили столи — малки птички, които мърсят из целия град. Те подскачаха във въздуха, писукаха и се стараеха да избегнат камъчетата, като хвърляше по тях един скучаещ малчуган с жълта превръзка на челото — тя показваше, че е член на Кралете кулу, местна младежка банда. Той се наведе и събра още няколко камъчета.

— Ако ги хвърлиш по мен, ще те накарам да ги изгълташ!

Той отстъпи назад. Като бивш следовател не мога да се похваля с особена почит от страна на кулу, но поне са се научили да не се захващат с мен. Когато работя по някой случай и на всичко отгоре е горещо, не съм човек, с когото да се подиграват.

Той се изсмя презрително и ме заобиколи. Аз също му се ухилих. Хлапета, какво да ги правиш? Преди крадяха плодове от пазара, а сега продават дуа или обират закъснели минувачи за дребни грошове. Тюрай не е това, което беше. Ако все пак не се изколим, изгорим или издушим, накрая вероятно крал Ламах Ньоджански ще дойде от север и ще ни помете от лицето на земята. Всичко, което му трябва, е някой подходящ повод.

Реших, че мога да се похваля с известен напредък и че най-сетне е време да се отбия във „Възмездяващата секира“, преди да отскоча до ателието на Дрантакс. Щом щях да посвещавам целия ден на разследване, ми трябваше храна и бира. Освен това нямаше да е зле да си припомня няколко заклинания от книгите. Открито признавам, че не съм оня магьосник, който бях навремето — напоследък ми е трудно да запаметя дори стандартното защитно заклинание, — но все още бих могъл да ви изненадам с някой и друг номер. Трябва да призная, че все още бях ядосан, задето префектът Толий нахлу тъй безцеремонно у дома и арестува Гросекс под носа ми. Лошо говори за репутацията ми, ако клиентелата свършва по този начин.

Бях твърде съсредоточен да заобикалям строителните отпадъци по пътя, та не забелязах веднага фигурата, която се бе изпречила насреща ми, когато наближих кръчмата. Свикнал съм да виждам какви ли не странни птици из тюрайските улици: припяващи поклонници, смръщени варвари от севера, елфи с горда осанка. Да не говорим за екзотичната гледка, която представляваше Макри с препаската си от ситни метални халки. На всичко отгоре преди известно време бе поръчала да й поставят халка в носа, доста необичайна гледка за нашия град — лично аз не я одобрявах. Извършителите на това злодеяние бяха двама пътуващи музиканти на име Палакс и Кейби, които на свой ред представляват незабравима гледка с шарено боядисаните си коси, ярките си пъстроцветни дрехи и висящите от всякакви части на анатомията пръстени, игли и халки. Всичко това обаче не беше достатъчно, за да ме подготви за вида на младата босонога жена — опасно хрумване, като се имаше предвид състоянието на улиците — облечена с дълга пола, върху която бяха изрисувани зодиакалните знаци, и с гирлянди от цветя, вплетени в косите.

Замигах глупаво, защото жената бе застанала на пътя ми. Не можех да разбера защо не носи обувки.

— Здрасти, Траксас — рече Макри, която се появи в този момент с пълен поднос. — Това е Глухарче. Искала да те наеме.

Преди да успея да възразя, че едва ли някой може да се нарича така, непознатата ме хвана за ръката, надзърна в очите ми и съобщи на всеослушание, че е намерила този, когото търси.

— Веднага разбрах, че имаш състрадателна душа.

— Искаш да ме наемеш значи?

— Ами да. От името на делфините.

— Какви делфини?

— Тези, които живеят в залива.

— Тези, дето говорят като хора — добави Макри.

Изсумтях объркано. Вярно, говори се, че делфините можели да общуват. Лично аз обаче го намирах трудно за вярване.

— Те пеят също така — добави със светнало лице Глухарче.

Опитах се да запазя спокойствие.

— Слушай, аз съм зает човек. Има ли някакъв смисъл в тази лекция за дивите животни?

— Но разбира се. Делфините страшно са загазили. Някой им е откраднат целебния камък. Искат да те наемат, за да го откриеш.

— Целебния им камък?

— Точно така. Много е ценен за тях. Паднал е от небето.

Глухарче ми се усмихна сладко. Зарязах всякакви опити да се овладея.

— Ще бъдеш ли тъй добра да ми се махнеш от пътя? Аз съм зает човек и тъкмо работя по един случай. Истински случай. Става въпрос за убийство. Нямам време да стоя тук и да слушам някаква тъпачка с цветя в косите да ми разправя за делфини и целебни камъни, паднали от небето. Ако обичаш.

Понечих да я заобиколя, но тя отново се изпречи на пътя ми.

— Но ти трябва да им помогнеш!

— Намери си друг детектив.

— Делфините избраха теб. Казват, че между вас има съзвучие на много дълбоко ниво.

Още малко и щях да я ударя. Забелязах, че Макри намира целия този разговор за ужасно забавен. Хубаво. Нека тя върви да помага на делфините. А мен ме чакаше разследване на убийство. Изкатерих стълбите, забравил дори за бирата си. Имах нужда от нещо по-силно. След кратко тършуване открих бутилка кли. Откакто забогатях, можех да си позволя по-добра реколта. Надигнах я и изпъшках, когато огнената течност опари гърлото ми. Поклатих глава и отпих наново. Ще ми говори за делфини, моля ви се. Имах си достатъчно проблеми с орки, елфи и човеци. Рибите нека се грижат сами за себе си.

3.

След като позабравих налудничавите приказки на Глухарче, най-сетне успях да върна мислите си в реалния свят и се отправих към ателието на Дрантакс. Вече бях извървял достатъчно път в тази жега, та си позволих да наема двуколка, която ме изведе от пределите на Дванайсет морета и се отправи към Пашиш. За разлика от моя квартал, Пашиш, макар и седалище на бедняци, е доста по-чисто и тихо местенце, обитавано от работнически семейства и дребни занаятчии. Улиците тук са по-широки и значително по-приветливи. Наблизо живее моят приятел, магьосникът Астрат Тройната луна, и аз реших по-късно да се отбия при него.

Докато се поклащах в двуколката, мислех главно за две неща. Първо: кой е убил Дрантакс? И второ: кой ще ми плати, ако открия истината? След като се поуталожи първоначалният ми гняв към Толий, си дадох сметка, че съм се захванал със случай, без да получа какъвто и да е хонорар, което бе доста необичайно за мен. Детективството не ми е хоби, с него си изкарвам прехраната. От правна гледна точка аз дори нямах клиент. Гросекс бе арестуван преди да има възможност да ме наеме. На всичко отгоре един млад чирак като него едва ли разполагаше със солидни приходи. Нищо чудно и малкото, което е бил скътал, да беше отишло по дрънкулки за жената на скулптора.

Не ми оставаше друго, освен да живея с надеждата, че нещо ще се промени. Това, че в момента не бях закъсал за пари, не означаваше, че трябва да се захвана с благотворителна дейност. В нашия град ако днес си богат, утре може да си последният бедняк. Особено личности като мен, дето си падат да залагат на надбягванията с колесници.

Двуколката спря на един ъгъл, за да пропусне малка група поклонници, тръгнали към гробницата на свети Кватиний, която се намира в западната част на града. Пресегнах се и дръпнах един днешен вестник от уличните стелажи. „Хрониката“ си пада по всякакви евтини сензации и смъртта на скулптора естествено бе главната новина. Убийствата са обичайно явление в нашия град, но като гражданин известен и уважаван, Дрантакс бе голямата новина. В града се подвизаваха няколко известни творци, привлечени от богатството и ексцентричния вкус на декадентите аристократи, ала сред тях Дрантакс бе най-изтъкнатият.

В статията се казваше, че последната статуя, върху която работел, била фигура в естествен размер на свети Кватиний, яхнал кон. Част от средствата идвали от Църквата на Правата вяра в Ньодж. След кратко и недотам подробно описание на престъплението се споменаваше, че самата статуя била изчезнала. Предположих, че последното е печатна грешка. В Тюрай има много ловки крадци, но не можех да си представя някой да помъкне със себе си бронзова статуя в естествени размери на светец, яхнал кон. Един Господ знае колко ще тежи подобно чудо. Намесата на Ньодж в тази история беше лоша новина. Ньодж е фундаменталистка държава. Техният крал е също така главен свещенослужител, което означаваше, че инцидентът е оскърбление за държавата.

Къщата на Дрантакс бе разположена чак в другия край на Пашиш, където обстановката придобива известна аристократичност. Тук улиците са павирани и пометени. Накарах да спрат двуколката една пряка по-рано, платих на кочияша и продължих пеша. Когато наближих, зърнах пред къщата двама стражи. Веднага ги информирах, че идвам тук по работа, но това не разтопи и на йота каменните им изражения.

— Само това ни трябваше — чух глас зад гърба си. — Траксас да се пречка с дебелото си шкембе в работата на Градската стража.

Обърнах се.

— О, здрасти, капитан Рали. Радвам се, че теб са пратили да работиш по случая.

— Е, радостта ни не е взаимна. Какво искаш?

Двамата с капитан Рали се познавахме отдавна. Бяхме воювали рамо до рамо във Войната срещу орките. С него и Гурд бяхме преживели не един спиращ сърцето момент — понякога обичам да разказвам за това пред любопитни слушатели във „Възмездяващата секира“. След войната, когато станах Главен следовател в Двореца, капитан Рали също прекарваше доста време там, преди да изпадне в немилост пред заместник-консула Ритий и накрая да се озове на улицата. Полицейският участък, за който отговаряше, бе разположен в близост до пристанището, в един от най-неспокойните райони на града. Рали не се оплакваше — не беше от хората, които бягат от дълга си — но със сигурност съзнаваше, че човек с неговия опит заслужава по-друга участ.

Макар някога да бяхме били близки приятели — още повече, защото и двамата бяхме пострадали от злобата на Ритий — през последните години се бяхме отчуждили. Сега аз бях свободна птичка, а Рали бе на служба в Градската стража, което значеше, че е от другата страна на барикадата. Понякога ме поглеждаше с благосклонно око, но това съвсем не означаваше, че ще споделя с мен цялата вътрешна информация.

— Как върви службата, капитане?

— По-добре, отколкото да опъвам весла на робска галера. Но откакто ти цъфна тук, може и да попресилвам нещата.

Казах му, че изглежда добре, което си беше самата истина. За разлика от мен на него годините му се отразяваха благоприятно. Косата му беше руса и лъскава, вързана на тънка плитка. Имаше и мустаци, при това не оредели и прошарени като моите. Предположих, че дамичките още си падат по него.

Капитанът не обърна внимание на комплимента ми.

— Ти по случая ли работиш, или си пъхаш носа само от любопитство?

— Колкото да си изкарам прехраната, капитане. Гросекс ме нае тъкмо преди Толий да го арестува.

— Чиракът ли? Той те е наел? С какво?

— Плати ми обичайната вноска — излъгах аз.

Капитанът изсумтя подозрително, после ми съобщи нещо, което вече знаех — че според всички Гросекс нямал пукнат грош, камо ли да намери трийсет гурана, за да наеме частен детектив.

— Значи е вярно, че е имал любовна връзка с жената на Дрантакс?

Капитан Рачи повдигна рамене.

— Ами така казват. Според прислугата напоследък Калия изглеждала подмладена.

— Той къде е сега?

— В затвора. Но няма да те пусна при него. Толий нареди да го пазят в тъмницата. Лоша работа, Траксас. Тюрайската Църква на Правата вяра изгуби немалко време, докато осигури паричната подкрепа за статуята на църквата в Ньодж. Смятаха да поканят неколцина ньоджански свещенослужители за церемонията по откриването. С цел затопляне на отношенията, предполагам. Но ето че сега скулпторът е мъртъв, а статуята е изчезнала. На крал Ламах това хич няма да му се по нрави.

— Къде е злощастната съпруга? Ще ми се да си поприказвам с нея.

— Не можеш.

— Какво ти става, капитане? Откога на частните детективи е забранено да разговарят със свидетели?

— Никой не ти забранява нищо. Не можеш да говориш с нея, защото я няма. Вдигнала си е чуковете преди да дойдем тук.

После ми разказа, че Калия пратила един слуга да съобщи на стражите, че Дрантакс е убит. Когато дошли, нея вече я нямало.

— Никой не я е видял да тръгва. Изглежда, се е измъкнала в бъркотията. Тъй че сега имаме един мъртъв скулптор, изчезнала жена и задигната статуя.

— Ама статуята наистина ли я няма? Как са могли да я вдигнат?

— Нямам представа. — Капитанът вдигна рамене. — Обаче я няма. Тежи поне два тона.

— Толий е проследил Гросекс до моята квартира с помощта на магьосник. Този магьосник не може ли да открие статуята?

— Изглежда, че не. Изпреварвайки следващия ти въпрос, ще отговоря — не, на сцената не са засечени следи от употреба на каквато и да било магия. Нашите хора огледаха внимателно всичко, но не откриха никакви подозрителни еманации. Остава пълна загадка по какъв начин е изчезнала статуята. Прислугата се кълне, че Дрантакс е работил върху нея в онази сутрин. Жената на скулптора открила трупа малко след убийството, така че не е имало време статуята да изчезне. И все пак е станало.

— Защо Толий е толкова сигурен, че убийството е дело на Гросекс?

— Ножът на Гросекс стърчал от гърба на жертвата.

— Е, и? Това не означава нищо. Всеки може да използва чужд нож.

— Може би. Ще видим какво ще каже нашият магьосник, след като обследва оръжието, но предполагам, че ще открие върху дръжката остатъци от аурата на Гросекс. А сега, ако не възразяваш, остави ме да си върша работата.

— Трябва да погледна вътре.

— Върви по дяволите.

Навремето капитан Рали бе офицер за връзка между Съдебната палата, която командва Градската стража, и Дворцовата охрана. Приятна и лека работа, каквато всъщност заслужаваше след дългите години на тежка служба за отечеството. Сега обаче отново търкаше ботуши из улиците на Тюрай и това хич не му се харесваше. Рядко бе в добро настроение.

— Хайде, какво толкова? Имам право да вляза вътре.

— Какво толкова ли? Ами „толкова“, че префектът Толий бърза да реши случая преди да разгневим ньоджанците. Освен това консулът Калий ми диша във врата заради отвлечения керван със злато, както и за милион други неща — от ограбени поклонници пред гробницата до осемте убийства в Кушни, зад които вероятно стоят подивели наркомани. Това стига ли ти?

Въздъхнах съчувствено и отново настоях, че като законен представител на Гросекс имам право да огледам сцената на предполагаемото престъпление. Капитанът се поопъва още малко. Не искаше да рискува да ме пусне вътре, но от друга страна, не беше буквояд.

— Добре, можеш да надникнеш. Но ако цъфне Толий и те тикне в затвора, не идвай да ми хленчиш.

Тъкмо в момента, когато се готвех да вляза в къщата, откъм многобройните кули долетя призивът за следобедна молитва и двамата бяхме принудени да коленичим и да опрем чела в земята. В Тюрай от това няма измъкване. Трябва да се молим три пъти на ден и всеки, когото забележат да пропуска церемонията, може да си има неприятности с властите. Тъй че коленичих и почнах да се моля заедно с капитан Рали и двамата стражи. Смешно ми беше да го правя в толкова чудновата компания, но нямаше изход. Помня, веднъж се сдърпахме с някакъв грубиян и тъкмо преди да си премерим силите, долетя познатият призив. Двамата чинопоклонно коленичихме, изкарахме си молитвите и след туй му видях сметката. Е, поне си отиде душевно подготвен.

Жегата беше толкова непоносима, че с мъка държах очите си отворени. Когато отекна и последният вик на свещениците, открих, че краката ми са се схванали.

— Траксас, остарял си — отбеляза Рали, като ме гледаше как накуцвам. — Време е да зарежеш тая работа. Защо не отвориш кръчма?

— Да бе! Току-виж сам съм си изпил избата.

Влязохме в къщата и се заех да обследвам сцената на престъплението под бдителния взор на единия от двамата стражи, когото бяха назначили за мой пазач.

Къщата на Дрантакс бе стандартна сграда, малко по-голяма от останалите, но без да се отличава с нещо особено. Ако не бяха красивите статуи, подредени из стаите, градината и вътрешния двор, щеше да е като жилище на средно проспериращ търговец. Но статуите наистина си заслужаваха вниманието. Дори неопитно око като моето бе в състояние да определи от пръв поглед, че са с много по-висока стойност от гипсовите фигури, подредени в градската библиотека и из храмовете.

Просторното ателие на Дрантакс бе долепено до задната стена на къщата. На мястото на престъплението нямаше нищо забележително освен поизбледняло петно кръв — там, където бе лежало тялото, както и опразненият ъгъл на статуята. Съсредоточих усилия, за да установя дали някой е използвал скоро магия наблизо, но не долових нищо. Според капитан Рали предния ден статуята все още си била на мястото. Един служител на градската религиозна управа дори минал да види как върви работата.

Статуята била бронзова отливка. Дрантакс изработил калъпа от глина, след това го пратил в леярната и оттам му върнали шест готови парчета. Скулпторът ги сглобил, запълнил празнотите и шлифовал краищата, за да получи желания резултат. Подобни статуи са кухи отвътре, но при естествени размери и като се има предвид материалът и вътрешният крепеж, теглото им достига до няколко тона с коня и постамента.

Но въпреки това беше изчезнала. Никой не бе видял нищо. Казаха ми, че когато Дрантакс завършил статуята, извикали шестима хамали, за да я поместят. Огледах макарите в другия край на ателието, предназначени за повдигане и местене на тежки предмети. Готов бях да се обзаложа, че това е муден и шумен процес. Не е нещо, което да се свърши ей така. Но все някой го бе направил, при това без нито един свидетел. Отсреща на улицата по цял ден седеше тукашният просяк, който се закле, че не е зървал товарна кола да спира отпред, или да излиза от двора, в деня на убийството.

— Не може да е изчезнала просто ей така.

Капитан Рали саркастично каза, че и той вече бил стигнал до същия извод.

— Значи старият Хасий Брилянтния твърди, че не долавя белези за използване на магия? Много странно.

В ателието имаше и други статуи, повечето в различни стадии на изработка, други почти завършени. Чудесни статуи, предназначени, предполагам, за колекционери. Всички бяха по-малки — някои само бюстове, каквито би могъл да пренесе и сам човек. Защо им беше трябвало на крадците да отмъкват толкова масивен предмет? Невъзможно беше да бъде продаден, дори в Тюрай, любимото местенце на продажни търговци.

Пред ателието имаше цветна леха, насред която имаше полегнала статуя на горска нимфа. Въпреки горещината цветята бяха в доста добро състояние, ала напоследък, изглежда, бяха занемарени. По пътеката имаше малки жълти листа. Погледнах отново лехата. Нито едно от цветята не беше жълто. Странно. Може би беше имало само няколко жълти цветчета и листенцата им бяха опадали? А може би не. За всеки случай събрах листенцата и ги прибрах в една кесия, която винаги си нося за подобни случаи.

Поостанах още малко, за да не пропусна нещо важно. Капитан Рали ми бе казал, че не знае къде може да е жената на Дрантакс. Не беше изключено просто да крие тази информация от мен. Освен това бе наредил да откарат на разпит тримата прислужници в дома, тъй че от тях не можех да узная нищо. Май наистина беше време да си вървя.

Налагаше се да се срещна час по-скоро с Гросекс, но когато отново минавах покрай дома на Астрат Тройната луна, реших да се отбия при него. Астрат е магьосник, при това доста добър, а сега се нуждаех от помощта му.

Докато крачех по улицата, ми се стори, че ме следят. Имам инстинкт за тая работа — може да ми е останал от времето, когато се учех за магьосник. Стигнах къщата на Астрат и докато дърпах звънеца се огледах крадешком, но не забелязах никого.

Един слуга ме покани да вляза. Къщичката на Астрат е малка за магьосник от подобен ранг. Също като мен и той е виждал някога по-хубави дни. Преди няколко години обаче бе загазил и сега трябваше да се радва, че все още го търпят в града. Тогава държеше поста служебен магьосник на Стадиум Супербиус и отговаряше за това надпреварите с колесници да протичат без намесата на други магьосници. Тюрайските граждани са особено чувствителни на тази тема — никой не би желал да заложи на колесница, която да спънат с невидимо заклинание — ето защо службата на Астрат се ползваше с голяма почит. След поредица от странни резултати се разнесе слухът, че Астрат вземал подкупи, за да си затваря очите пред намесата на други магьосници. Имаше голяма опасност да го тикнат в тъмницата или дори да бъде подложен на линчуване, но тогава аз се поразрових тук-там и успях да му спася репутацията — е, не напълно, защото негодникът наистина беше виновен, но поне размътих водата дотолкова, че да няма солидни доказателства срещу него в съда. Астрат успя да отърве прогонването от Магьосническата гилдия, но беше принуден да напусне работа. Заради скандала изгуби красивата си вила в Тамлин и се премести в Пашиш, където се прехранваше с дребни задачки.

Често наминавах при него за съвет. Може някога и да бе проявил алчност, но умът му бе остър като ухо на елф, когато ставаше дума за магьоснически дела. Освен това беше щедър към гостите си, а и винаги се радваше да ме посрещне. Никой от старите му приятелчета не се доближаваше и на миля от къщата, което не му оставяше кой знае какви възможности за интелигентен разговор.

Още докато се намъквах, той нареди на слугата да донесе вино и плодове. Миниатюрната предна стая бе претъпкана с книги, стъкленици и други вълшебнически помагала, та се наложи да поразчистя малко, преди да си намеря място за сядане.

— Как е? — попитах.

— По-добре, отколкото да греба на робска галера, но инак все същото. Кълна се, че ако се наложи да направя още един хороскоп за жената на рибаря, ще му съсипя целия улов. Тази работа ме убива, Траксас. Представяш ли си, женицата има четиринадесет деца и иска да знае в подробности бъдещето на всяко от тях. Откъде, по дяволите, да знам дали седмата й дъщеря ще има сполучлив брак?

Той въздъхна и наля вино. Побъбрихме малко за това, което става из града и най-вече дали след като бе избран за заместник-консул, Цизерий ще промени нещо и какви са възможностите за военен конфликт с Ньодж и Матеш.

— Чу ли за Дрантакс?

Той кимна.

— Чудесен скулптор. Още щом научих, опитах да проуча обстоятелствата, но не ми се удаде.

Могъщ магьосник като Астрат Тройната луна може понякога да вижда назад във времето. За късмет на престъпния свят в Тюрай този трик е доста труден, понякога почти невъзможен, ако трите луни са в неподходящи фази. Случвало се е магьосници от Съдебната палата да решават сложни случаи с едно успешно надзърване в миналото, но това става рядко. По-често детективи като мен вдигат прах из улиците и задават тъпи въпроси.

Разказах му всичко, което знаех за случая, и го попитах за статуята.

— Да имаш идея как може да е била преместена?

Той се почеса по брадата.

— Казваш, никакви следи от магия?

— Абсолютно никакви. Аз също проверявах и мога да се закълна в това, макар да не съм изминал дълъг път, откакто се учех за магьосник.

— Траксас, един добър магьосник знае как да прикрие следите си. Кого по-точно са използвали от Градската стража?

— Стария Хасий Брилянтния.

— Значи самият Хасий, а? Брей, случаят трябва да е доста важен, за да пратят някого от Съдебната палата. Какво пък, това променя нещата. Няма магьосник, който да скрие следите от пребиваването си от хитрата лисица Хасий. Дъртакът си знае работата. Отнесли са статуята на ръце.

— Невъзможно. Не са разполагали с достатъчно време. Била е на мястото си същата сутрин. Много хора са готови да се закълнат в това. А и ателието на Дрантакс е на една от главните улици в Пашиш. Изключено е никой да не забележи товарната кола. Нужни са много хора и много време, за да натоварят статуята. Обаче никой не е видял нищо. Статуята просто е изчезнала. Разбрах, че старият Хасий Брилянтния обследвал града, но не могъл да я открие никъде.

Астрат се съгласи, че цялата тази история е много мътна, но не можеше да предложи нищо.

— Всъщност, Траксас, за какво ти е притрябвала тази статуя? Разбрах, че си се захванал да измъкнеш Гросекс от затвора.

— Вярно, така е. Може да няма никакво значение, но от друга страна, би могла да ни даде допълнителни сведения за станалото. Мисля, че ако разбера къде е статуята, това ще ми помогне да открия истинския извършител.

Той се съгласи на свой ред да обследва града с надеждата да се натъкне на нещо интересно.

Преди да си тръгна го попитах как да постъпя, за да избягвам за в бъдеще инциденти като този, при който Толий нахлу в стаята ми и отведе Гросекс.

— Защо не пробваш с магия за невидимост? Клиентът ти ще стане незабележим пред властите.

— Уф, това е твърде сложно за мен. Никога няма да я усвоя. Силиците ми едва стигат да запомня някое успиващо заклинание.

— Хм.

Той извади една дебела книга и взе да я прелиства.

— А какво ще кажеш за това? „Временно объркване“. Просто е лесно за запомняне. За кратко внася смут в душата на всеки, дошъл да ти рови в стаята. Няма стопроцентова гаранция естествено, особено ако срещу теб е силен и могъщ противник, но все пак ще свърши работа, ако стражите отново заблъскат по вратата ти.

Това, изглежда, щеше да свърши работа. Благодарих, допих си виното и излязох. След прохладата на старата къща въздухът навън ми се стори непоносимо горещ. На всичко отгоре отново почувствах, че ме следят. Не се опитах да се освободя от преследвача, предпочитах първо да разбера кой е, но той беше достатъчно опитен да остава извън полезрението ми.

Когато най-сетне се прибрах във „Възмездяващата секира“, Макри беше приключила смяната и тъкмо се готвеше да тръгва на училище. Макри е завладяна от странната амбиция да учи в Имперския университет, където, между другото, не приемат жени, а само синчета на сенатори и богати търговци. Дори да вземат някоя принцеса, абсурдно е да направят изключение за някого с оркска кръв във вените. Милион пъти й го бях казвал, но тя въобще не ме слушаше.

— В Училището на гилдиите отначало също не искаха да ме пуснат — възрази тя. — А виж сега колко добре се справям.

— Минатата седмица си се сбила с осмина свои съученици.

— Подиграваха ми се на ушите.

Един от белезите за смесения произход на Макри са заострените й уши, макар да ги крие в дългата си гъста коса.

— И какво от това? И друг път са ти се присмивали на ушите.

— Ти си едно пияно магаре, което не вижда разликата — ядосано каза Макри. — Учениците трябва да са любезни един с друг. Пък и аз не смятах наистина да се бия. Повечето от тях избягаха. Веднага след това имахме изпит по философия. Справих се отлично.

Забелязах, че Макри е отмъкнала няколко тазисни цигари от бара. Взех една и се качих горе.

— Внимавай Гурд да не забележи, че му крадеш от запасите с тазис.

— Ами той пък може да ми плаща по-добре. Защо отказа да помогнеш на делфините?

— Да помогна на делфините ли? За онази, Глухарче ли говориш? Ти майтапиш ли се с мен? Та аз в момента разследвам убийство! Не мога да си губя времето с някакво побъркано девойче с цветя в косите, които бърбори за говорещи делфини и целебни камъни. Мястото й е в лудницата.

Макри се засмя.

— Аз я харесах.

— Само защото успя да ме ядоса. Ти все такива харесваш.

— Кого другиго?

— Ханама Убийцата, кого! Първия път, когато цъфна тук, едва не ми видя сметката.

Това е стар спор между мен и Макри. Напоследък тя се запали по участието си в Асоциацията на благородничките — организация, чиято цел е да защитава интересите на жените в града, които, длъжен съм да призная, наистина са доста ограничени. Например не им позволяват да встъпват в никоя гилдия — освен тези на магьосниците и наемните убийци, — да гласуват и да заемат места в Сената. Не им е разрешено да посещават луксозните бани, нито градската гимназия. Тези проблеми не ме вълнуваха преди с тях да се захване Макри.

Е, нямах нищо против, ако успее. Дори от време на време отпусках по някоя дребна монета за тяхната каса. Напоследък обаче бях узнал, не без тревога, че Асоциацията на благородничките доста се е разраснала. Вероятно немалко граждани на Тюрай щяха да останат изненадани, ако узнаеха, че тя се подкрепя не само от жени като лекарката Минарикса и билкарката Чиаракси, но че в редовете й влиза дори принцеса Ду Аканска, която някой ден можеше да наследи трона. Обзалагам се, че кралят нямаше да е особено доволен, ако му докладваха. Нито пък свещенослужителите от Църквата на Правата вяра — за тях това щеше да си е направо богохулство.

Небесната повелителна Лизутария — могъща магьосница, когато е далеч от любимото си наргиле — беше друг виден член на организацията. Най-странното беше, че вероятно там членуваше и Ханама. Мисълта, че Макри ходи на тайни срещи с всички тези жени, не ми даваше покой. Това беше потенциална възможност за изтичане на поверителна информация, свързана с моите разследвания. Разбира се, Макри не би издала съзнателно нищо, но имаше много други начини да измъкнат от нея онова, което им е нужно. Понякога например я мамеха на пазара. Аз също можех да я премятам всеки път, когато пожелая.

Макри се беше прибрана да учи. Реших, че е време за лягане.