Траксас и монасите воини

5.

Най-лошото нещо в затвора е жегата. И миризмата. Освен това не дават бира. Компанията също не е за завиждане. Има доста недостатъци в това да попаднеш в тъмницата.

Седях в една тясна килия, в компанията на друг затворник, който категорично отказа да разговаря с мен и изглеждаше намусен като ньоджанска курва. Изпитах истинско облекчение, когато най-сетне долетя призивът за вечерна молитва. Поне щях да се захвана с нещо смислено.

На няколко пъти поисках от стражите да ми пратят адвокат, но молбите ми оставаха без последствие. Вярно, че нямам личен адвокат (крайно време е да си потърся, като се има предвид в какви каши се забърквам), но като гражданин на Тюрай имам право поне на обществен защитник. Не го получих.

Обърнаха ми внимание чак късно вечерта. Двама стражници отвориха вратата и ме поведоха по коридора към стаята за разпити. Заместник-префектът Прасий ме очакваше зад едно бюро. Изгледа ме намръщено.

Донякъде се зарадвах, че виждам Прасий. Не че ме харесваше повече от префекта, но не беше толкова глупав. Той е по-млад от своя началник Галвиний и е добре образован, което в наше време взе да се цени. Не можете да направите кариера, ако не сте завършили добро училище и името ви не завършва на „ий“, което е знак за принадлежност към висшето общество.

— И така, Траксас — подхвана той. — Ще ми кажеш ли какво търсеше в къщата на Толий?

— А вие ще ми кажете ли защо още не е дошъл моят служебен адвокат?

Прасий погледна двамата стражници.

— Иска да знае къде е служебният му адвокат. Някой да е виждал неговия служебен адвокат?

Стражниците поклатиха ухилено глави.

— Изглежда, никой не го е виждал, приятелче.

— Имам право на защита.

— Имаш право да престанеш да дърдориш за адвокати и да започнеш да отговаряш на въпросите. И така, какво търсеше в къщата на Толий? И защо нападна дъщеря му Сулания?

Опрях ръце на бюрото и втренчих поглед в очите му.

— Прасий. Питам се, дали е необходимо условие за всеки чиновник в тоя град да е тъп като орк. Смяташ ли, че наистина ще ме уплашиш толкова лесно? Върви по дяволите! Намерете ми защитник и тогава ще отговарям. Но зависи как се чувствам. А междувременно може да ме върнете в килията. Ако искате да продължавате с това незаконно задържане, искам да кажа. Предполагам, че след като ви осъдя, ще получа солидно обезщетение.

Това не е най-добрият начин да се разговаря със заместник-префект ако искате да се измъкнете от затвора, но проклет да съм, ако лижа задниците на всякакви канцеларски плъхове. Върнаха ме в килията. Моят съсед продължаваше да лежи на койката, вперил мрачен поглед в тавана.

По-късно подкупих един от тъмничарите да ми донесе вечерния брой на „Хрониката“. Вътре нямаше нищо особено, ако не се броеше пикантната история за скандалната любовна връзка между една сенаторска съпруга и армейски капитан, която не ми беше по вкуса. В друг материал се подиграваха с Градската стража, задето не могла да открие изчезналата двутонна статуя. Ставаше въпрос, разбира се, за статуята на свети Кватиний, която трябваше да бъде осветена на голямо религиозно празненство идния месец, в присъствието на многобройни делегации. Според автора на статията неефективните действия на стражниците говорели или за невежество, или за подкуп. Какво пък, аз също не бях стигнал по-далеч от стражниците, без някой да ме подкупва.

На последната страница се споменаваше и Дванайсет морета с дребно съобщение за подпалването на една от съседните кръчми, „Глиганска глава“, и смъртта на съдържателя й Тринекс.

„Глиганска глава“ бе кръчма, в която се подвизаваха главно пласьорите на дуа. Нямаше да ми липсва, макар че там имаше доста добри танцьорки. Тринекс също не ми бе легнал на сърцето. Кръчмата принадлежеше на Братството, а Тринекс членуваше в тяхната организация, което придаваше нов привкус на тази история. Братството едва ли щеше да преглътне болезнената загуба на този солиден източник на печалба. Това е зле за бизнеса.

Свикнал съм да седя в тъмницата — както вече споменах, случвало ми се е и друг път — тъй че това не ме безпокоеше особено, но се ядосвах, че не мога да напредна с делото на Гросекс. След няколко стандартни теста магьосниците бяха открили следи от неговата аура върху ножа. Само неговата, ничия друга. Това беше достатъчно, за да убеди съда, че той е убиецът на скулптора. При наличните доказателства процесът можеше да свърши за пет-шест дни. Ако не успеех да открия кой е истинският убиец на Дрантакс, неговият чирак щеше да увисне на бесилото само след седмица. Така и не можах да намеря бялата вила, която видях в чинийката с кюрая, ала и нямаше никаква гаранция, че жената на Дрантакс ще е там. Изглежда, бях попаднал в задънена улица.

Замислих се за това, което се бе случило в къщата на магьосника Талий. Обстоятелствата около неговата смърт оставаха доста нерешени въпроси. Защо официално се твърдеше, че бил отровен от слуга, докато според дъщеря му убиецът беше неговият пласьор на дуа? И наистина ли беше застрелян с арбалет? Това е доста необичайно оръжие за Тюрай, дори е забранено да се носи в града, но наскоро ми се бе случило да срещна една смъртоносна майсторка на арбалета на име Сарина Безпощадната, която също бе забъркана в продажба на дуа. Дали не се бе върнала в Тюрай? Щеше да е интересно да се срещнем отново. Тя се издирваше от закона, а пък аз не бих имал нищо против да прибера наградата за залавянето й.

Но от всичко най-интересна бе появата на монасите. Какво търсеха тук? Дали и те бяха свързани с търговията на дуа? Това не би ме изненадало. А може би у Талий беше скрит някакъв религиозен предмет, който им е нужен? Едва ли, Талий бе второразреден магьосник, у такива рядко попадат ценни предмети. Може пък да им беше съставял хороскопи?

Интересно кои бяха двете групи и защо се биеха? Не беше ли странно съвпадение, че в един и същи ден първо открих двама монаси да се ровят в стаята ми, а после присъствах на ръкопашна схватка между техни събратя. Поблъсках си още известно време главата над тези въпроси, но не стигнах доникъде. Не знаех много за монасите воини.

Прекарах нощта в килията. Следващия ден беше горещо като в оркски пъкъл. Храната едва ли бе сготвена за човешки същества, а и жадувах за бира. Тъкмо се готвех да дам израз на раздразнението си с няколко ритника по вратата, когато тя се отвори и влезе дъщерята на Талий. Личеше си, че и днес е надигала шишето. Не съм от хората, които биха й направили забележка за подобно нещо. Защо да не си пийнеш, когато си загубил скъп човек?

— Траксас. Казаха ми, че наистина си детектив. Аз те мислех за поредния мошеник.

Била заспала, но се събудила, когато в къщата нахлули монаси с червени раса и взели да тършуват навсякъде. Естествено била уплашена и объркана. След това ми се извини, задето ме бе посрещнала по този начин.

— Да ти призная, бях наистина потресена от факта, че монаси тършуват из къщата. Не всеки ден може да се види подобно нещо.

Което ни доведе и до най-съществената част от разговора. Градската стража не показвала никакъв напредък в разследването и тя искала да наеме мен.

Огледах се за моя съкилийник. Изглежда, спеше, но не ми се щеше да обсъждам важни въпроси пред него. Заместник-префектът Прасий беше достатъчно лукав, за да ми пробута „ухо“.

— Приемам работата, но не бих желал да обсъждаме подробностите тук. Първо трябва да ме измъкнеш от дранголника.

Тя извади от чантата си малка манерка и отпи. Погледнах я — хубава млада жена с гъсти черни, къдрави коси и поразителни зелени очи. Сигурно щях да си опитам късмета, ако не бях застаряващ, затлъстяващ и оплешивяващ досадник.

— Но ще мога ли да те измъкна?

— Разбира се. Достатъчно е кажеш на заместник-префекта, че си ме поканила да дойда в къщата. Нямат други обвинения срещу мен.

Всичко мина гладко. Заместник-префектът Прасий ме накара да чакам, докато се посъветва с Галвиний. И на двамата номерът хич не им се понрави, но щом Сулания твърдеше, че ме е поканила, нямаше накъде да мърдат. В края на краищата не бях извършил никакво престъпление. Накрая ме пуснаха на свобода, като повикаха тъмничния магьосник да прочете отключващото заклинание. Излязох под изгарящите лъчи на слънцето.

— Пие ми се бира.

Сулания призна, че се чувства по същия начин.

Отбихме се в една кръчма в покрайнините на Тамлин, доста луксозно заведение за моя скромен вкус, което за щастие се оказа пусто. Съдържателят ме изгледа подозрително, но неприязънта му се посмекчи от присъствието на аристократично изглеждащата дама до мен. Все пак остана изненадан от плебейския начин, по който чукнахме чаши в чест на предстоящото сътрудничество. Когато се освежихме, спрях една двуколка и двамата поехме на юг.

Малко след като излязохме на „Квинтесенция“, минахме покрай още димящите развалини на „Глиганска глава“. Развалини е силно казано за купчината пепелища. Подпалвачът си бе свършил добре работата, не че е трудно да подпалиш една барака, подлагана продължително време на изсушаващото въздействие на нетърпимата жега. Пожарът е постоянна заплаха в нашия град. Благодарение единствено на факта, че околното пространство бе разчистено за нови строежи, огънят не се бе разпространил. Наблизо забелязах Касакс, местният бос на Братството, и Икскар, старши по чин в Гилдията на кръчмарите. И двамата бяха мрачни. Ако се съдеше по вида им, едва ли обсъждаха подготовката на лятното празненство. Не бих искат да съм на мястото на подпалвача, когато го спипат.

Когато пристигнахме във „Възмездяващата секира“, Сулания бе почти заспала. С доста зор успях да я кача по стълбите. Щом влязохме, тя тупна на кушетката и захърка. Погледнах я ядосано. Би могла да остане будна поне докато ми плати хонорара.

В спалнята имах голяма кана с вода. Използвах я сутрин, за да си наплискам лицето, но сега се оказа празна. Освен това в леглото ми спеше някаква млада проститутка — сигурен бях, че е проститутка, защото носеше червена панделка. Никога не я бях виждал.

Излязох да повикам Макри. Когато надникна и видя спящата Сулания, тя се засмя и каза:

— Най-сетне си намери гадже, което да пие като теб.

— Много умно. Коя е онази в леглото ми, по дяволите?

— В твоето легло ли? А, да. Ами Куен. Тя е проститутка.

— Видях, че е проститутка. Това да не е някаква шега?

Макри пристъпи сконфузено от крак на крак.

— Не знаех, че ще се върнеш толкова скоро. Мислех, че ще те задържат в затвора и…

— Ама и ти си една самарянка, Макри! — избухнах гневно. — Друг на твое място би ми потърсил адвокат, а ти тъпчеш стаята ми с курви, защото съм щял да се задържа в затвора! Разкарай я!

— Не мога — прохленчи Макри и едва сега забелязах, че е изплашена. — Преследват я.

— Кой я преследва?

— Стражниците. И Братството. А също и Гилдията на кръчмарите.

В главата ми започна да се оформя ужасно подозрение.

— Да не искаш да кажеш, че тя е…

Макри кимна.

— Да, тя е подпалила „Глиганска глава“. Но не искала съдържателят да загине. Само му е давала урок.

— Е, със сигурност добре го е подредила. Хубаво, вече знам коя е. Но нямам представа какво търси тук.

— Дойде при мен и ми призна всичко. Беше страшно объркана. Познаваме се от срещите на нашата асоциация.

Погледнах я ужасено.

— Познавате се отпреди? И тя е дошла тук, в кръчмата? Просто влязла при теб веднага след като подпалила „Глиганска глава“? И ти я пусна в моята стая? Защо просто не сложи отвън табела: „ВНИМАНИЕ. ПОДПАЛВАЧКАТА НА «ГЛИГАНСКАТА ГЛАВА» Е ТУК!“ Да я махнеш на секундата!

— Но тук поне е в безопасност.

— Никъде няма да е в безопасност. Братството вижда и чува всичко. Един Господ знае колко души са я видели да влиза! Дори и никой да не я е видял, онези гангстери ще повикат магьосник. Десет към едно, че Касакс вече работи по въпроса.

Макри очевидно не си даваше сметка, че „Глиганска глава“ принадлежи на Братството. Едва сега започна да разбира колко сериозно е положението. Всъщност едва ли имаше някаква разлика дали по петите на нещастното момиче са градските стражници, или Гилдията на кръчмарите. Последните също имаха солидни връзки.

— Но как да й помогнем?

— Ти прави каквото искаш, Макри. Но аз няма да си мръдна пръста. Само я разкарай оттук. Бързо!

— Но съдържателят я е биел!

— Съчувствам й. Животът на танцьорките не е песен. А сега ти ли ще я изкараш навън, или да я изхвърля собственоръчно?

В този момент Гурд подаде глава през вратата.

— Траксас. Долу те търсят стражниците. Искаш ли да ги задържа?

Кимнах и той изчезна.

След минута по външната врата се посипаха удари.

— Траксас — чух глас, който най-малко ми се искаше да чуя. — Касакс е. Трябва да говоря с теб.

Втасах я. Долу ме чакаха стражниците, а местният бос на Братството чукаше на вратата. Хвърлих убийствен поглед на Макри. Тя повдигна рамене и извади от ботуша си дълъг нож.

— Да имаш секирка наблизо?

Едно и харесвам на Макри — че винаги е готова да се бие до смърт. Аз например бих предпочел известно настройване.

— Задръж го — казах й и взех да тършувам из стаята за „объркващото заклинание“, което ми бе дал Астрат Тройната луна.

Да се произнася за пръв път заклинание не е никак лесна работа. Необходимо е време, съсредоточаване и подготовка. Не разполагах с нито едно от трите. Чувах Гурд да боботи от долния етаж, а Макри държеше вратата и се преструваше, че не знае местния език. Извадих пергаментовия свитък, изтичах в стаята и прочетох с колкото се може по-напевен глас заклинанието над спящата Куен. Нищо не се случи, не долових дори обичайното застудяване на въздуха на мястото, където се използва магия, така че оставаше само да гадая дали се е получило нещо. Когато се върнах в приемната, ядосаният Касакс се опитваше да избута Макри и ругаеше.

Касакс, шефът на Братството в Дванайсет морета, бе нов на тази служба. Доскоро беше заместник на Юбакс, но го замени, когато преди няколко месеца Юбакс бе убит от хора на Приятелския кръг съперничеща на Братството организация, която държи северните райони на града. Касакс все още се утвърждаваше и беше особено жесток, когато му се противоречи.

— Коя е тази отрепка, дето даже не знае да говори? — попита ме той и забелязах, че по лицето на Макри премина сянка. Тя не е от онези, които търпят, когато ги наричат така.

— Ами… тъй де, неговата приятелка орката — обясни Карлокс. Карлокс е местният бияч на Братството, едър, ужасно глупав, агресивен и зъл. Касакс, който също не е ангел, огледа подозрително стаята.

Междувременно влезе и префектът Толий с шестима стражници. Очевидно се чудеше как да продължи мисията си. Като префект на Дванайсет морета той би трябвало да е господар на положението, но присъствието на Касакс го притесняваше. За разлика от него, Касакс не изглеждаше никак смутен. Беше опасен човек, едър, мускулест, вечно мрачен. Сигурно наближаваше четирийсетте, вързал беше косата си на плитка, носеше проста кафява туника, а на ушите му се поклащаха големи златни обеци. Сабята му бе прибрана в обикновена кожена ножница. Доста бързо се бе изкатерил в йерархията на Братството, което не е лесно, ако не си хитър и лукав.

— Търсим една жена, казва се Куен.

— Не съм чувал за такава. Макри, да познаваш някаква Куен?

Макри поклати глава. Видях, че е стиснала ножа и все още е бясна, задето Карлокс я нарече орк. Малко й трябваше, за да се нахвърли върху него, последствията от което щяха да са катастрофални. Вероятно така щеше да постъпи и когато откриеха Куен.

Касакс даде знак на хората си да претърсят стаите. Междувременно шефът на Братството поздрави без особени любезности префекта Толий и го попита какво го води тук.

— Ние също търсим жена на име Куен. По обвинения в палеж и убийство.

— Когато я спипаме, няма да остане кой знае какво за съдене — изсумтя Касакс.

— Коя е тази? — попита Толий и посочи проснатата на дивана Сулания.

— Една клиентка.

— Твоите клиентки тука ли спят?

— Само когато са изморени.

Главорезите от Братството влязоха в спалнята, следвани от двама стражници. Усетих, че сърцето ми тупти. Мислено проклех Макри, задето ме бе забъркала в тази история. Спипаха ли Куен в леглото ми, свършено бе с мен. Стражниците можеше и да ми простят, но Братството — никога. Дори да бях призовал краля на дуел, пак щях да съм в по-голяма безопасност. По тялото ми се стичаха реки от пот.

Все пак се опитах да запазя самообладание. Пък и никога не съм превивал врат пред тези хора. Братството може да коли и беси в района, но няма случай да съм се умилкват пред главорезите им. Сграбчих от шкафчето една бутилка кли, отпих юнашка глътка и предложих на Макри.

— Много пиеш, дебеланко — подметна презрително Касакс.

— Така ли смяташ?

Главорезите излязоха от спалнята. Единият понечи да каже нещо, но другият го изпревари.

— Няма никой, господарю.

— Какво искаш да кажеш с това, по дяволите? — озъби се Касакс.

— Ами, че няма никой, господарю.

Един от стражниците кимна.

— Претърсете цялата кръчма — разпореди се Касакс. Префектът Толий нареди на хората си да направят същото.

„Я виж ти — рекох си. — Объркващото заклинание е свършило работа.“ Макар Куен да беше в спалнята, никой не я беше видял.

Касакс ме изгледа свирепо и каза:

— Траксас, ако криеш курвата, здравата си загазил. Тя изгори една от кръчмите ни. Заради нея си отиде един добър човек. Братството не прощава подобни работа.

— А защо прощавахте на този „добър човек“, че я биеше? — подскочи Макри и се изправи пред Касакс.

Той повдигна рамене.

— Това е част от работата.

— Така ли? Аз също работя в кръчма. Защо не пратите някой от главорезите ви да ме напердаши? — попита нахално Макри, присвила свирепо очи. Все още стискаше ножа. Касакс бе малко изненадан от неочакваната й атака, но не изглеждаше обезпокоен.

— Чувал съм за теб. Ти трябва да си Макри. Малко човек, малко орк и малко елф. Вярно ли, че ушите ти са заострени?

— Защо не провериш сам? — попита Макри. Със сигурност щеше да го изкорми, ако беше опитал.

Касакс се ухили.

— Казват, че умееш да се биеш. И че си добра със сабята. Мисля, че си пропиляваш таланта в тази дупка. Защо не дойдеш да работиш при мен? Ще те затрупам с пари. Може даже да платя да те вземат в университета.

Карлокс изпръхтя на последното предположение, но аз не бях сигурен дали Касакс не говори сериозно.

Макри изглеждаше объркана от това, че Касакс знае толкова много за нея, и не отговори. Продължаваше да стиска ножа и да оглежда бдително противниците си.

— Траксас, нашият магьосник проследи курвата до тази кръчма — каза Касакс.

— Може да е сбъркал. Не знаех, че в Братството използвате магия.

— Използваме, когато е нужно. Казвай — къде е тя?

— Никога не съм я виждал.

Касакс ме погледна намусено. В стаята се възцари напрегната тишина. Очевидно шефът обмисляше как да постъпи с нас. Накрая реши да ни остави на мира.

Преди да си тръгне обаче ни увери, че оставаме под постоянно наблюдение и ще бъдем накълцани на парчета, ако открият, че Куен е била при нас. Говореше тежко, като човек, който знае стойността на думите си.

— Не се съмнявам, че префектът Толий ще ме защити с цялата сила на закона — отвърнах безгрижно.

Префектът излезе, без да каже нищо.

Когато останахме насаме, Макри ми благодари за помощта и се извини за кашата, в която ме бе забъркала. Махнах с ръка. Бях твърде изморен, за да споря.

— Пък и ми беше приятно да натрия носа на главорезите от Братството. Дразнят ме, като ги гледам как се разпореждат с всичко, сякаш те пускат слънцето да изгрее.

— Аз пък мислех, че наистина те го правят.

— Както и да е, добре се позабавлявахме.

Сулания беше проспала цялата сценка. Обясних на Макри коя е тя и след това я попитах какво да правим с Куен. Със сигурност сега не беше най-подходящият момент да я местим, но не беше безопасно и да я оставяме тук. Объркващото заклинание едва ли би подействало на опитен магьосник, но за щастие Братството обикновено предпочиташе мускули пред магия.

— Всъщност, Макри, защо я настани в моето легло? Нямаше ли да е по-добре да я скриеш в твоята стая?

Преди Макри да отговори, вратата се отвори и на прага застана Глухарче.

— Убеди ли го вече? — попита тя. Облещих се.

— При мен нямаше място — обясни Макри. — Аз… такова… Глухарче каза, че може да поостане.

Изпъшках и се хванах за главата. Глухарче отново подхвана темата за делфините, но аз вече слизах по стълбите.

— Гурд, дай бързо една бира.

— Проблеми с Братството? — попита Гурд, който също изглеждаше малко разтревожен.

— С Братството ще се оправя — отвърнах. — Виж, сестринството ще ме довърши.