Траксас и монасите воини

11.

На следващия ден се събудих с подути крака и отвратителен махмурлук. Измъкнах се от леглото и затършувах в шкафа, където бяха запасите ми от листа на лесада. Носят ги право от Елфските острови, защото са особено ефикасни срещу препиване. Бях ги взел от един елф, който ме нае преди няколко месеца. Оказа се, впрочем, че е измамник и престъпник, и накрая си получи заслуженото, но поне ми остави нещо полезно за спомен.

Доколкото си спомням, тогава Ханама от Гилдията на убийците им видя сметката на него и аверчето му. Сетих се, че тъкмо нейната дребна, загърната в черно наметало фигура бях зърнал да се спотайва в храсталаците снощи. Само това ми липсваше, да се намесят и от Гилдията на убийците.

Не след дълго почувствах първите благодатни ефекти на лесадата. Когато махмурлукът поотмина, усетих, че ме болят всички мускули. Сигурно беше заради дългото среднощно прибиране у дома, прекъснато от продължителен престой в една таверна в Купиш. Много приятно местенце и никакви проблеми с Макри. Хората бяха ужасно любезни и сигурно щяха да си останат такива дори да бяхме оркски вождове — стига в джобовете ни да дрънкаха гурани.

Централната част на Кушни се състои от тесни криволичещи улички, изпълнени с кръчми, бордеи, игрални зали и други свърталища на престъпници и градска измет. Тук периодично си дават среща и бандите на Братството и Приятелския кръг, които постоянно воюват за нови територии. Често наминавам насам, главно поради естеството на работата си. Макри, която няма достатъчно време да излиза в обществото, не е свикнала с подобни места. Предполагам, че остана изненадана от силата на алкохола, който сервират. Постоянно повтаряше, че не е пияна, но мога да се закълна, че й трябваха петнайсет минути, за да изкатери стълбището, когато се прибрахме, и едва ли щеше да успее, ако не я бях подпрял на площадката.

Ето защо изпитах известно удовлетворение, когато тя се домъкна в стаята ми доста късно сутринта и помоли за няколко листенца лесада. Беше се загърната в едно старо одеяло и изглеждаше като поредната жертва на чумна епидемия. Признавам, че я бива повече от мен да върти сабята и да изучава философия, но рече ли, че може да ми надвие в пиенето, ще я спукам от подигравки.

Ръката й трепереше, докато повдигаше позлатената чаша към устата си.

— Изглеждаш почти толкова зелена, колкото е листото — присмях й се доволно. — Казах ти, че този планински кли е твърде силен за теб. Трябва да имаш много здрав стомах за подобни напитки.

— От какво го правят, за Бога? — простена тя.

— От грозде, мая, жито… Кой знае? Горе в планините слагат каквото им падне.

Тя потръпна.

— На теб не ти ли е зле?

— Ни най-малко. Трябва доста да изпия, за да го почувствам. Станал съм преди първа молитва.

— Глупости — махна с ръка Макри. — Живнал си заради листенцата от лесада.

Преглътна нейните листа с видимо усилие и разтри слепоочията си.

— Май днес няма да успея за часовете по теология.

Заех се да почиствам масата. Макри отвори очи и ме погледна.

— Престани да тропаш. Зная защо го правиш — за да ми покажеш, че ти няма нищо от пиенето. Ще я убия тази Глухарче.

— Защо?

— Ще й откъсна главата. Веднага щом се пооправя, ще я нанижа на сабята си.

Глухарче, изглежда, пак бе подхванала любимата си тема за делфините. Макри обикновено й съчувстваше, но днес не беше в подходящо настроение.

— Всъщност не бих имала нищо против сега някой да ми даде този целебен камък. Никога вече няма да пия в Кушни.

После потъна в мрачно мълчание — чакаше билката да си свърши работата. Въпреки че беше горещо, Макри се бе увила зиморничаво в парцаливото одеяло. Бедничката. Реших да не й припомням, че снощи седна в скута на един известен пласьор на дуа и дори се опита да го целуне, преди да я изхвърлят от таверната. Щях да й го разкажа, когато поукрепне.

Когато слязох долу, Гурд и Танроуз вече бяха запретнали ръкави. Прегледах менюто на Танроуз и избрах няколко нещица за силна, засищаща закуска. Спрях се на риба, защото Танроуз е особено добра в морската кухня. Забелязах обаче, че Гурд се намръщи, когато чу поръчката ми. Рибата винаги му разваля настроението. Сигурно защото кварталният продавач на риба, инак доста преуспяващ търговец, от известно време е хвърлил око на Танроуз и винаги й прави големи отстъпки, когато ходи да пазарува от него. Тъкмо това пробужда ревността на Гурд. Бедният стар варварин. Сигурно по време на военни маршове е прекосил половината свят, но сърцето му все още трепти като на влюбен пубертет. Направо е хлътнал по Танроуз, а тя се държи така, сякаш това й е приятно и нищо повече. А и Гурд не знае как да продължи. Нали в душата си е вечният ерген. Междувременно страда дълбоко всеки път, когато любимата му се върне от среща с продавача на риба.

Когато приключвах със закуската, Макри се появи на стълбата със светнало лице. Изглеждаше съвсем оздравяла.

— Тези листенца от лесада — заговори развълнувано тя — са направо вълшебни. Имаш ли още?

— Не много. Наистина е трудно да ги намериш в Тюрай. Следващия път, когато имам за клиент елф, ще го помоля да ми плаща с тях.

— Мисля, че предния път не ги получи точно като заплащане — припомни ми саркастично тя. — Не ги ли намери в дрехите на убития елф?

— Е, все същото.

— Имам смътни спомени от снощи. Не срещнахме ли Сарина, или се лъжа?

— Срещнахме я, да. Тя простреля неколцина монаси с арбалета. Все още се питам какво ли означаваше всичко това. Ясно, че е на страната на Звездния храм. Може би някога я е обучавал самият Иксиал. Питам се дали тя не е видяла сметката на Дрантакс? Няма да е никак лесно да го докажем, защото Сарина умее да си прикрива следите. Днес е процесът срещу Гросекс. Най-после получих разрешение да се срещна с него, макар че от това едва ли вече има някаква полза.

— Как успя?

— Заместник-консулът Цизерий се върна вчера в града. Той уреди въпроса.

Преди няколко месеца бях измъкнал сина на Цизерий от една каша.

— Доста умен ход — кимна Макри. — Хубаво е да имаш във властта приятел, който да ти помага от време на време.

— Така си е. Но едва ли мога да го броя за приятел. Цизерий е прекалено саможив, за да има приятели. Освен това сигурно помни, че в пияно състояние го обидих. Поне ще се погрижи да бъдат спазени правата ми, ако закъсам и попадна в месомелачката на съдебната система. Колкото до Гросекс, този нещастник наистина може да се надява само на чудо. Назначили са му обществен защитник, тъй че ако скоро не открия нещо, песента му е изпята.

Макри също си поръча бира. Допих си моята и се заех да обмислям положението. Не можех да си обясня какво става между монасите. Очевидно преподобният Тресий не беше бил напълно искрен с мен. Беше пропуснал например да спомене, че заради него Иксиал е пострадал сериозно. Как трябваше да постъпя сега? Кесията със скритата статуя, която Тресий ме бе наел да намеря, все още беше у мен. Може би не биваше да се задълбочавам прекалено във взаимоотношенията им. Трябваше просто да прибера парите и да си мълча.

Бях доста обезпокоен от появата на Сарина. Наистина опасна жена. Ако Иксиал умреше, Звездният храм вероятно щеше да бъде разпуснат и монасите щяха да се прехвърлят в Храма на облаците. Но ако предположенията ми бяха погрешни и червенорасите монаси се появяха тук, за да си търсят статуята, тогава щях да си имам работа със Сарина. Освен това не биваше да забравям и Талий Зеленото око. Кой го беше убил? Щом беше прострелян с арбалет, подозренията падаха върху Сарина, но може би някой друг се беше опитвал да си прикрие следите?

— Доколкото си спомням, бях ограничил броя на заподозрените в убийството на Дрантакс до монасите от Звездния храм, техните противници от Храма на облаците, Калия, Сарина и прислугата. Общо взето стотина души. Ако не обесят Гросекс, до година-две ще успея да разбера кой от тях е истинският виновник.

Палакс и Кейби отново бяха някъде навън, където си изкарваха прехраната с дрънчене на мандолина и свирукане на флейта. Напоследък изглеждаха още по-странно и отпреди. Не само че носеха ужасно ярки и невероятно парцаливи дрехи, ами прическите им надхвърляха и най-смелия полет на въображението. Бяха оставили косите си да порастат и ги бяха боядисали в най-различни цветове. На всичко отгоре и двамата бяха пристрастени към закачването на метални предмети по най-различни части на тялото. В Тюрай обеците са често срещано явление — в някои гилдии те са признак на ранг, — но младите Палакс и Кейби освен това носеха халки на носовете и устните си. Имаха и мънички обеци на веждите — мода, все още непозната в земите на човеците, но вероятно разпространена сред орките. Предполагам, че е напълно естествено уличните музиканти да изглеждат малко чудновато. Преди няколко месеца Макри — тя е израснала в оркско робство и й липсват първите седем години от възпитанието — бе поискала също да й пробият веждите. Успях да я разубедя, като й казах, че с подобно поведение едва ли ще впечатли приемната комисия в Имперския университет. Въпреки това тя отказа да свали пръстените от носа и ушите си. Вероятно в университета просто се примиряваха с това.

Младите музиканти дойдоха и седнаха напълно изтощени на една съседна маса.

— Навън има магьосник — каза Кейби.

— И какво прави?

— Оглежда се учудено. Дошъл е с Касакс, новия шеф на Братството.

Лоши новини. Отидох до вратата и надзърнах. Навън наистина имаше магьосник с озадачен вид. Беше млад и макар пъстроцветното му наметало да подсказваше, че е пълноправен член на гилдията, не го познавах. Предположих, че е отскоро на работа. До него стояха Касакс, Карлокс и още неколцина главорези от Братството и го гледаха с очакване.

Касакс ме видя и се приближи към мен.

Поздравих го любезно. Той ми отвърна с леден поглед.

— Търсим Куен.

— Кой?

— Курвата, която подпали „Глиганска глава“.

— Според мен отдавна е офейкала от града.

— Не и според Орий Укротителя на огън. Той смята, че се крие някъде тук.

Погледнах младия магьосник.

— Орий Укротителя на огън? Той е новак, нали? Сигурно наскоро е положил изпита. Знаеш ли, Касакс, не бива да се доверяваш на младите магьосници. Пристигат от училището кипящи от ентусиазъм и изпълнени с вяра, че знаят всичко, но им е нужно малко време, преди да привикнат с град като Тюрай. Естествено е да проследи аурата на Куен дотук, но какво от това? Всеки знае, че се е навъртала по тия улици. Пък и когато всички говорят за някого, могат да създадат фалшива аура. Достатъчно, за да объркат новобранец като вашия магьосник. Не, според мен Куен отдавна си е плюла на петите. Ако искате да я проследите, по-добре наемете някой по-опитен. Защо не опитате с Лизутария, Небесната господарка. Чувал съм, че е много добра.

Касакс не беше наивник. Изгледа ме хладно, след което ми съобщи, че Братството търпи присъствието ми в квартала само защото досега не съм им се изпречил на пътя. Но ако се окажело, че съм помогнал на Куен да избяга, ме чакали черни дни.

— Хубаво е да си потърсиш работа в някой друг град — приключи заплашително той.

— Ще го запомня. Може моят приятел, заместник-консулът Цизерий, да ми даде подходящ съвет. — С което исках да се похваля, че имам влиятелни съюзници в Тюрай.

— Ако ще го питаш, не е зле да побързаш — отвърна Касакс. Един вид, не ми излизай с тия номера.

Младият Орий все още стоеше насред улицата и се оглеждаше като изгубило дирята ловно куче. Сигурно дотук го бе водила съвсем ясна следа, ала сега в действие бе влязло объркващото заклинание на Астрат Тройната луна и не му позволяваше да завърши процеса. Касакс застана до него и му заговори припряно. Беше твърде важна клечка, за да виси на улицата, и след като даде нареждания на хората си, си тръгна. Карлокс ме изгледа намръщено — висок, злобен и тъп като орк. Бас държах, че би заподскачал от радост в мига, в който Касакс му нареди да ме изрита от града. Отвърнах му със същия свъсен поглед и се прибрах при Макри.

— Трябва да направим нещо с Куен. Главорезите от Братството душат отвън. Астрат успя да им обърка магьосника, но ако доведат Хасий Брилятния, спукана ни е работата.

— Все още ли ни държат под наблюдение?

— Да. Но ще измислим как да я измъкнем. Може би Астрат ще ме научи как се прави магията за невидимост. Дано се съгласи, защото напоследък доста му досаждам. Не може да очакваме от него да премести земята и небето само защото едно младо момиче е загазило с главорезите от Братството.

— Ако успеем да я измъкнем — предположи Макри, — тя все още ли ще е под прикритието на объркващото заклинание?

— Не.

— Тогава не можем да го направим.

— Да не искаш да стои тук вечно?

— Не можем просто да я оставим в лапите на убийците.

Права беше. Не че бях особено привързан към Куен — и тя си имаше дъски за дялане, но какво ли не бих дал да натрия носа на Касакс. Но тъй като главата ми не раждаше никакви идеи, отново се заех да обвинявам Макри, че ме е забъркала във всичко това.

Забелязах, че Палакс е заспал на съседната маса до чинията с храна. Не е лесно да си изкарваш прехраната със свирня. Направи ми също впечатление, че Кейби е по-ядосана от орк със зъбобол, което можеше да означава само едно. Палакс й бе обещал да се откаже от дуата, но последното не е никак лесно. Взех си халба бира, качих се горе и се излегнах на леглото. Замислих се за монаси и статуи и неусетно съм заспал.

Събуди ме леко почукване на вратата.

— Кои е?

— Сулания.

Станах и отворих.

Наистина беше Сулания, но до нея стоеше Сарина Безпощадната, опряла нож в гърлото й. Сарина я бутна вътре и влезе след нея.

— Можеше просто да почукаш.

— Не мога да понасям мисълта да ми отказват — отвърна тя, без да пуска ножа.

Сарина Безпощадната е висока жена с късо подстригана коса, която и придава аскетичен вид въпреки множеството златни и сребърни обеци в ушите й. Има черни очи, досущ като Макри, но не светят тъй дружелюбно. Разглеждаше ме, сякаш се питаше дали да не ме мушне с ножа. Ръката ми, естествено, лежеше на дръжката на сабята.

— Търся една статуя — каза Сарина.

— Напоследък това е доста модерно.

— Е? Къде е тя?

— Нямам представа. Предполагам, че говориш за статуята, която е изчезнала при убийството на Дрантакс, нали? Никой не знае къде е.

— Аз пък смятам, че ти знаеш.

— Сбъркала си.

— Разбрах, че си бил нает да я откриеш.

— Сарина, учудваш ме. Защо мислиш, че ще обсъждам този въпрос с теб?

— Ако не ми отговориш, ще те убия.

— За Звездния храм ли я искаш?

— Позна.

Казах й, че Иксиал скоро ще умре.

— Мисля, че ще оживее. Но дори и да умре, аз ще помогна на последователите му.

Попитах я защо. Тя потвърди подозренията ми — изучавала бойни изкуства при него и му го дължала. Сарина да е лоялна към някого — не можех да го повярвам.

— Ти ли уби Дрантакс?

— Не съм дошла тук, за да ме разпитваш. Дойдох за статуята.

— Статуята тежи два тона. Как може да е у мен?

Гледах я внимателно, за да проверя дали знае за вълшебната кесия, но лицето й бе студено като оркско сърце.

— Ти ли уби баща ми? — намеси се Сулания.

— Кой пък е баща ти?

— Талий Зеленото око.

— Не. И не ме прекъсвай повече.

Сарина се обърна към мен.

— Искам тази статуя — инак си мъртъв.

— Е, благодаря за предупреждението. Обичам да си прекарвам времето в компанията на евтини убийци. Такива като теб, дето дебнат зад ъгъла с арбалет. Още сега щях да те предам на властите, ако имаше награда за главата ти. Затова се махай.

Сарина не показа никакви признаци на раздразнение от моите обиди, а просто си тръгна. Погледнах Сулания, която, изглежда, беше потресена от случката.

— Нищо чудно това да е жената, убила баща ти. Имай предвид, че няма да се замисли, ако трябва да убие и теб — предупредих я аз. — А сега си върви у дома в Тамлин.

— Не искам да се прибирам у дома.

— В такъв случай слез долу и се напий.

Тя, изглежда, не се нуждаеше от повече подканване, защото тръгна веднага. Извадих кесията от джоба и се загледах в нея. Вътре имаше голяма статуя, на която много хора искаха да сложат ръка. Интересът им към този къс метал бе направо необясним. Искам да кажа, какво толкова има в една статуя? Беше ми трудно да повярвам, че е така важна за религиозните церемонии в манастирите. Защо тогава налитаха толкова? Вярно, бронзът има известна стойност, но не чак такава, че заради него да се убиват хора. А след като го стопяха и транспортираха, нямаше да струва почти нищо.

След като премислих всичко това, ме обзеха сериозни подозрения относно злополучната статуя.