Сънят на сукубата

Глава 3

Наспах се добре и на другата сутрин отидох на работа малко по-оптимистично настроена по отношение на живота. Реших, че вероятно снощи Тоуни е отбелязала точка и че Нифон вече пътува към летището. Освен това скоро щях да видя Сет: той беше превърнал в свой кабинет мястото, където работех — книжарница и кафене „Емералд Сити“. Да, денят нямаше да е чак толкова лош.

Тъй като бременността на бившата ми шефка се усложни, наскоро бях наследила поста й. Старото ми работно място се освободи и накрая наехме Мади Сато (която случайно беше сестра на Дъг Сато — другият помощник-управител). Това беше нагла проява на шуробаджанащина и Дъг беше побеснял, че рейтингът му на готин тип е паднал с десет процента. Така или иначе Мади вече се беше нанесла у тях. Беше дошла да го види, когато неотдавна Дъг влезе в болница, и още не си беше тръгнала. Тя работеше като журналистка на свободна практика и пишеше статии за едно феминистко списание, но работата в „Емералд Сити“ й осигуряваше по-стабилни доходи.

Харесвах Мади. Беше умна и талантлива и имаше извратено чувство за хумор, близко до моето. Справяше се с клиентите и винаги се държеше учтиво и професионално. Например можеше спокойно да завърже разговор със Сет на „писателска“ тема и да се справи брилянтно. Когато обаче разговорът станеше по-приятелски и неформален, социалните й умения изчезваха. След една особено аналитична писателска дискусия, Сет направи случайно забележка за детството й и тя замръзна. Беше забавно да го наблюдавам в компанията на някой по-свит и от него, но най-вече изпитвах състрадание към нея. Напоследък бяхме постигнали напредък — бях я накарала да излезе от черупката си и знаех колко е забавна. Исках обаче и всички други да го разберат.

Днес я открих горе в кафенето на масата, на която Сет беше поставил лаптопа си. Очевидно не беше ден за писане, защото и Дъг седеше с тях. Той и Мади водеха разгорещен спор. Сет седеше между тях и гледаше отчаяно, сякаш му се искаше да е някъде другаде. Улови погледа ми и ме погледна умолително. Умишлено седнах до него и накарах Дъг да се премести. Никой не знаеше, че със Сет се виждаме, а семейство Сато бяха толкова заети да спорят, че изобщо не им направи впечатление къде седнах.

— Какво става? — попитах. — Дано обсъждате съдбата на книжарницата, все пак целият мениджърски екип се е събрал — празниците наближаваха и напоследък бяхме затрупани с работа.

Мади имаше благоприличието да се смути, внезапно сещайки се за задълженията си. Тя отвори уста да каже нещо, но Дъг я прекъсна.

— Знаменитата ми сестра е безчувствена кучка.

Мади завъртя очи.

— Идват му налудничави идеи относно Бет.

Въздъхнах.

— Вижте, ако говорите за онзи път, когато Бет беше с калци на работа…

— Не ми припомняй — изръмжа Дъг.

— На знаменития ми брат му е влязла мухата, че Бет е скъсала с някого — обясни Мади.

И двамата ме гледаха, сякаш трябваше да знам какво значи това. Объркано местех поглед от единия към другия.

— И какво?

— Тя има настинка — каза Мади. — Каза, че е настинала. Затова постоянно подсмърча.

— Само се прави, че е настинала — извика Дъг. — Що за болен и извратен трябва да е този свят, щом задник като мен забелязва сърдечните болки на простосмъртните? За бога, очите й са зачервени!

— Настинала е — повтори твърдо Мади. После се замисли. — Или има алергия.

— През декември?

Двамата продължиха да се карат. До мен Сет се опитваше (безуспешно) да запази изражението си сериозно. Видях как устните му се извиват в усмивка и заемат любимата ми форма — нямаше как да не си припомня какво е чувството да ги докосваш. Насочих обратно вниманието си към брата и сестрата, наслаждавайки се на шоуто. След около пет минути си спомних, че съм шеф, а не мързелив служител.

— Защо правите от мухата слон? — попитах.

— Защото тя греши — каза Дъг. — Опитвам се да го докажа.

Мади въздъхна.

— Държиш се като дванайсетгодишен.

— Не е вярно — каза той и я сръга.

— Добре, достатъчно. — Посочих към Дъг. — Ти — на касата. — После посочих към Мади. — Ти — в офиса ми.

— Ооо, сега загази — каза й Дъг.

— Ще й покажа как се обработват поръчки — изръмжах.

Очите на Мади заблестяха от нетърпение и на кръглите й бузи се появиха тръпчинки. Обичаше новите задачи.

— Женска солидарност — заяви Дъг. — Харесваш я повече от мен, нали? Спокойно. Можеш да ми кажеш. Ще го понеса.

— Вървете. И двамата. Идвам след секунда.

Когато тръгнаха, погледнах Сет.

— Ето защо нямам деца — казах му. Това не беше вярно, разбира се. Изобщо не беше вярно. Децата бяха нещо недостижимо за сукубите. — Все пак… мисля, че Дъг е прав, колкото и да е шантаво — замислих се. — Видях Бет на влизане.

Сет се усмихна.

— Мади е добър писател и е адски умна, но не я бива да разчита хората.

Погледнах го накриво.

— Мислех, че това важи за всички писатели.

— За някои повече.

— Шокиращо. Возил си се с нея в една кола… колко? Четири часа? За какво си говорихте?

— За писане.

Въздъхнах.

— Иска ми се да се отпускаше и пред други, не само пред мен и Дъг. Тя е много забавна. Нейна беше идеята да напръска колата на Дъг с изкуствени цветни ленти заради изявлението му, че докато е писала „Женската мистика“, Вети Фридан е страдала от постменструален синдром.

— Според мен това не е „забавно“, по-скоро е „страшничко“. А и идеята беше твоя — напомни ми той. — И двете сте опасни. Онова с краденето на душите ми се струва детска игра в сравнение с нещата, които можете да сътворите заедно.

Усмихнах се. Беше вярно. През последния век (че и повече) нямах много жени приятелки. Оказа се, че женската компания ми е липсвала.

— Бедна ти е фантазията. Независимо колко закърнели са социалните й умения, тя е най-хубавото, което ми се е случвало от известно време.

— О!

— Е, с изключение на присъстващите, разбира се.

— Разбира се. Както кажеш.

— Хей! — за малко да го хвана за ръката, но се сетих, че сме на публично място. — Това не е състезание. Ти си по-добър готвач. И целуваш по-хубаво.

— Не знаех, че и това сте правили.

— Нали знаеш колко много си падам по писателите?

Усмивката ми посърна и мисълта ми се насочи към други проблеми. Цяла сутрин бях мислила за загубата на енергията ми — вероятно тази вечер или утре трябваше да потърся нова жертва. Според Джером не беше нищо особено, но, както обикновено, аз не можех просто така да забравя за случилото се. Бях решила да посетя приятеля ми Ерик Ланкастър — смъртен човек, изключителен източник на окултно знание. В половината от случаите той сякаш знаеше повече от приятелчетата ми.

Споменах за това на Сет и той се съгласи да ме придружи. Което беше хубаво. Често си бях мислила, че добре ще му се отрази да поговори със смъртен, който често се сблъскваше със свръхестественото. Случаят беше подходящ.

Сет дойде у дома след работа и набързо си спретнахме вечеря на микровълновата, преди да излезем. Докато слизахме по стълбите, той отново ме подкачи за Мади.

— Доста време работихте в офиса. Да не сте се натискали?

— Само малко — уверих го.

Той се засмя и хвана ръката ми. Дръпнах го към себе си. Устните ни се сляха в целувка и топлината на тялото му заля моето. Нямах никакви съмнения кое беше най-хубавото нещо в живота ми. След няколко сладки мига се отделихме един от друг като по команда; неохотата ни направи цялата ситуация малко неловка.

— Да — казах. — Определено не се целува добре колкото…

Изведнъж млъкнах и направих гримаса, тъй като усетих приближаването на Нифон. Безсмъртната му аура беше мазна и мускусна. Дръпнах се от Сет и се втренчих в тротоара към приближаващия имп. Той ме видя и махна с ръка за поздрав.

— Извини ме за момент — изрекох. Слязох набързо по оставащите стъпала и застанах на пътя на Нифон, за да не може Сет да ни чува. — Какво искаш?

— Какво е това отношение, Лета? Сукубите трябва винаги да са чаровни и сърдечни. — Той погледна зад мен. — Това ли е приятелят ти човек? Може ли да се запозная с него?

— Може да се разкараш. Не трябваше ли да наглеждаш Тоуни?

— Бях при нея — отвърна ми весело той. — Затова и идвам при теб. Проследих я снощи. Беше доста уверена в способностите си, но накрая не успя да си опече нещата. Горката. Явно ще й трябва малко повече време да свикне, отколкото си мислех. За щастие ще остана заедно с нея до последно.

Подигравателната му забележка се заби в съзнанието ми, каквато и беше целта му.

— Само това ли дойде да ми кажеш? Защото излизам. Трябва да отида на едно място.

— Разбира се, разбира се — усмихна се превзето той. Махна неопределено към Сет. — Не исках да ви прекъсвам, макар че вие май сами се прекъснахте. — Изведнъж осъзна нещо и това се отрази на лицето му. — Не спиш с него, нали? Изпитваш някаква благородна отговорност към неговия живот. Горкият, горкият човек. — Нифон се засмя. — О, Лета. Ти си едно от най-очарователните създания, които някога съм срещал.

Обърнах му гръб и се втурнах към Сет.

— Хайде. Да вървим.

— Кой беше този? — попита Сет, когато се отдалечихме.

— Този е имп. И задник.

Почти до другата пресечка чувах подигравателния смях на Нифон. Опитах се да забравя за него, докато вървяхме към колата на Сет. Достатъчно досадни бяха закачките на приятелите ми. Да чуя такава от Нифон обаче, беше непоносимо. За щастие се успокоих, когато потеглихме. Съсредоточих се върху срещата с Ерик, надявах се той да разбули мистерията.

Ерик държеше магазин на име „Аркана“ в Лейк Сити. Въпреки че за съжаление се намираше в съседство на грозни молове, магазинът излъчваше топлота и уют. Приглушената светлина вътре създаваше спокойна атмосфера, а бълбукането на малки фонтанчета се смесваше с леещите се от уредбата нежни звуци на арфа. Книги, бижута, свещи и статуи запълваха всяко свободно пространство. Във въздуха се носеше сладкият аромат на пръчици наг чампа.

— Прекрасно — каза Сет и се заоглежда.

Ерик погледна нагоре към нас — беше коленичил зад купчина книги. От последния път, когато се видяхме, си беше пуснал мустак; харесваше ми начинът, по който сивата му коса изпъкваше на тъмнокафявата му кожа. Нежна усмивка разцъфна на лицето му.

— Госпожице Кинкейд, какво неочаквано удоволствие. А водите и приятел. — Той стана и дойде при нас, подавайки ръка на Сет.

— Ерик, това е Сет Мортенсен. Сет, Ерик.

Здрависаха се.

— За мен е удоволствие, господин Мортенсен. Дошъл сте за компания?

— Да — отвърна Сет и му се усмихна в отговор. — Така е.

— Ако имаме късмет — казах подкупващо, — Ерик ще има време за чай. Той предлага само без кофеин, така че ще останеш доволен.

— Разбира се, че имам време — отвърна Ерик. — Едва ли съществува мъж, който да няма време за вас, госпожице Кинкейд.

Ерик отиде да направи чай и аз погледнах Сет закачливо.

— Ето това е човек, който наистина ме цени. Той няма да ме зареже заради някакви си книги.

— Доколкото си спомням, ти боготвориш точно тези книги. А и как иначе ще те издържам при стандарта на живот, с който си свикнала?

— Доколкото си спомням, последния път аз платих сметката.

— А, да. Позволих ти една проява на еманципация, защото не исках да ви давам повод с Мади да поругаете колата ми.

Чаеното ни парти се състоя около малката маса на Ерик в ъгъла и се изненадах, когато Сет започна разговор с Ерик за това какво значи да си смъртен сред безсмъртни. Обикновено Сет не беше толкова общителен и се зачудих до каква степен го тревожеха безсмъртните странности.

— Това обърква вътрешното ми чувство за време — отбеляза Ерик. — Срещам се с хора като госпожица Кинкейд, която винаги е млада и хубава. Кара ме да си мисля, че времето е спряло. После поглеждам себе си и забелязвам нови бръчки. Чувствам болки в ставите. Осъзнавам, че аз ще си отида, а те ще продължават да управляват света и без мен — той въздъхна, по-скоро с почуда, отколкото с тъга. — Иска ми се да видя какво още ще се случи.

— Да — каза Сет и ме изненада. Очите му бяха мрачни и сериозни. — Знам какво искаш да кажеш.

Погледнах го и осъзнах нещо, за което досега не се бях замисляла. Знаех, че е мислил за бъдещето и за собствената си смърт (всички смъртни го правят), но едва сега осъзнах колко много значеха тези неща за него. Гледайки двамата мъже, ми хрумна, че един ден те ще умрат и усетих как нещо в гърдите ми изстина. За един удар на сърцето си представих как Сет се сбръчква и посивява като Ерик.

— Вълнуват ни мрачни мисли? — попитах в опит да стопя напрежението. — Не дойдох тук, за да ви създавам комплекси, а за да се възползвам от знанията на Ерик.

— Слушам ви — каза той.

— Ами… нали знаеш, че за да съществувам, ми е необходима енергия? — Идиотски въпрос. Разбира се, че знаеше. — Вчера сутринта се събудих и целият ми енергиен запас беше изчезнал.

Ерик се замисли.

— Това е нормално, нали? Енергията се изчерпва с времето.

— Не толкова бързо. Не и след като… — спрях, внезапно осъзнавайки, че май все пак не беше толкова добра идеята да взема Сет с мен. — Аз… хм, бях получила нова енергия предната нощ.

Изражението и на двамата не се промени.

— И не си правила нищо необичайно?

— Не. Джером мисли, че е от стрес — свих рамене. — Аз обаче не съм съгласна. Сънувах… странен сън… но нищо изтощително.

— Сънищата са силни — каза Ерик. — И понякога стресът ни влияе повече, отколкото осъзнаваме. За съжаление знам малко за сънищата, но… — той се намръщи и внезапно се вглъби в себе си.

— „Но“ какво?

— Познавам един човек, който може да ви помогне. Той е специалист по сънищата.

— Кой? — Прозвуча ми обещаващо.

На Ерик му отне доста време да отговори. Когато отвори уста, сякаш не му се искаше да продължи.

— Някой, който спокойно може да принадлежи на вашите редици. Казва се Данте Мориарти.

Засмях се.

— Това не може да е истинското му име.

— Не е, но съм сигурен, че имповете и демоните ще го познаят, под което и да е име. Той е мошеник… освен всичко останало. И се мисли за магьосник.

— Познавам много продажни хора — изтъкнах. — Това не ме притеснява.

— Така е — съгласи се Ерик. Изглеждаше притеснен, което ме обърка. Въпреки че самият той не беше лош, се срещаше с мен и подобните на мен, без да му мигне окото. Запитах се какво чак толкова го тревожеше у този човек. — Ще ви дам адреса му.

Той затърси визитка на Данте, а през това време аз започнах да разглеждам магазина, а Сет отиде да ползва тоалетната отзад. Старият магазинер ми подаде визитката, която намери.

— Господин Мортенсен много ми харесва.

— Да, и на мен.

— Знам. Личи си.

Вдигнах поглед от една витрина с гривни в очакване да продължи.

— Говорите и се движите един около друг по начин, който едва ли осъзнавате. Държите се както обикновено се държат влюбени… но има и нещо друго. Усещате се един друг, дори и когато не сте заедно. Във въздуха между вас има огън.

Не знаех какво да отговоря. Прозвуча хубаво, но и малко страховито.

— Никога не съм срещал друг от вашия вид, който да прилича на вас, госпожице Кинкейд. — Той се поколеба и в обикновено мъдрото му и компетентно изражение се промъкна съмнение. Рядко го виждах такъв. — Нямам представа как ще се развият нещата.

Тогава Сет дойде и усети, че прекъсва нещо. Погледна към пас, а аз поставих успокоително ръката си в неговата.

— Ще тръгваме ли?

— Разбира се.

Разгледах набързо останалите бижута, без да забелязвам почти нищо. Изведнъж осъзнах какво гледам и се наведох над една от кутиите.

— Ерик, откъде взе тези?

— А, да — рече той. — Византийските пръстени. Майсторът е същият, който направи колието ви със символа анкх.

— Този бижутер има истински усет към историческите детайли. Много приличат на оригинали.

Той заобиколи щанда и вдигна кутията с пръстените. Взех единия. Беше обикновена златна халка. Вместо скъпоценен камък имаше гладка, кръгла повърхност с размерите на малка монета. Върху метала бяха гравирани гръцки букви.

— Какво означават? — попита Сет.

Опитах се да му обясня един отдавна забравен обичай.

— Молитва. Нещо като молитва за двама. Това трябва да е брачна халка.

Разгледах друг пръстен, на който бяха изобразени Исус и Девата; на трети имаше мъж и жена, застанали с лице един към друг.

— Имах пръстен, който много приличаше на този — казах тихо и го завъртях в ръцете си. Никой не каза нищо и го върнах в кутията.

По пътя за вкъщи Сет тихо попита:

— Какво стана с пръстена ти?

Загледах се през прозореца.

— Не е важно.

— Разкажи ми.

Не отговорих, а и той не настоя. Вкъщи нямаше и следа от Винсент и реших, че е на разследване с Ангелите на Чарли. Върху кухненската маса бяха разпръснати вестници — явно обичаше да е в крак със събитията. И най-вече с черната хроника. Една от статиите описваше история, която бях чула наскоро: някакъв луд убил жена си, защото имал видение, че е заедно с друг мъж. Понякога смъртните правеха ужасни неща. Добре де, през повечето време.

Сет седна на дивана и се наведе напред със събрани длани. Бях усетила промяната в настроението му, когато не му отговорих в колата.

— Тетида…

— Искаш да знаеш за пръстена.

— Пръстенът не е толкова важен. Просто… ами, и друг път съм забелязвал промяна в теб. Нещо те тормози, някакъв спомен. Но не искаш да говориш за него. Има дни, когато имам чувството, че не ми казваш нищо.

Седнах до него, без да го погледна, както той често правеше.

— Казвам ти много неща.

— Но не и за миналото си.

— Аз имам богато минало и говоря за него постоянно.

— Да… сигурно е така — той разсеяно погали ръката ми. — Но не говориш за миналото си на смъртна. За времето преди да станеш сукуба.

— И? Има ли значение? Ти си с мен сега. Познаваш човекът, който съм сега.

— Така е. Аз обичам този човек. Искам да знам какво е важно за теб. Какво те е направило такава, каквато си. Искам да знам какво те наранява, за да ти помагам.

— Не е нужно да знаеш всичко това, за да знаеш коя съм. Човешкото ми минало няма никакво значение.

— Не мога да повярвам.

Отново не отговорих.

— Не знам нищо за тази част от живота ти — продължи гой. — Не знам истинското ти име. Как си изглеждала. Къде си израснала. Дори не знам на колко си години.

— Хей, не само аз съм такава. И ти не искаш да говориш за много неща — изтъкнах, като се опитах да отвлека вниманието му.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами… — замислих се за какво не знам почти нищо. — Никога не говориш за баща си. Как е починал.

Сет отговори веднага, без да се замисли.

— Няма много за разказване. Рак. Бях на тринайсет. Според един психотерапевт, при който мама ни водеше, аз съм се оттеглил в свят на фантазии, за да мога да се справя със ситуацията.

Облегнах глава на рамото му; знаех, че ще ми каже каквото поискам, но по смекчен, типичен за Сет начин. Предвид обичайната му сдържаност, това си беше чиста ирония, но той си беше такъв. Вярваше, че в една връзка трябва да има открита размяна на честност и себеразкриване. Сигурно беше прав, но у мен имаше прекалено много тъмни неща, за които не исках да говоря. Неща, които се боях, че ще го стреснат.

Познавах Сет достатъчно добре, за да знам, че тази вечер повече нямаше да повдигне темата, но усещах болката и разочарованието му. Не ме беше попитал, за да ме разстрои, а като проява на искрена обич. За съжаление това не правеше нещата по-лесни. Ето защо загърбих притесненията и потисканата от дълго време болка и се опитах да споделя нещо с него. Каквото и да е. Нещо, с което да му докажа, че полагам старания за връзката ни. Истинското ми лице и името ми бяха мъртви за мен — забравени спомени за жената, която бях оставила зад гърба си. Само Нифон упорито продължаваше да ме нарича Лета. Сет никога нямаше да научи тези неща.

Седяхме един до друг дълго, докато накрая се реших. Думите засядаха в гърлото ми, когато казах:

— Израснала съм в Кипър. — Напрежението във въздуха нарасна, и двамата чакахме да продължа. — В началото на пети век. Не знам в коя година съм родена. Тогава тези неща не бяха важни.

Той издиша. Не бях осъзнала, че е затаил дъх. Бавно и внимателно ме прегърна с една ръка и притисна устни към косата ми.

— Благодаря.

Зарових лице в рамото му, без да знам от какво се крия. Не му бях казала почти нищо — само два тривиални факта. Въпреки това, да споделя тази малка част от спомените, които толкова исках да скрия, беше силно усещане. Почувствах се незащитена и уязвима, но не разбирах защо. Сет нежно погали косата ми.

— Тогава ли си имала пръстена? — попита той.

Кимнах.

— Сигурно е бил ценен.

— Загубих го — прошепнах.

Той може би долови мъката в гласа ми. Прегърна ме още по-силно.

— Съжалявам.

Останахме така още малко, но знаех, че иска да се прибере и да работи. Не можех да не се съобразя с това и го изгоних. Въпреки всичко усещах, че щеше да остане, ако го бях помолила.

Когато си тръгна, отидох в спалнята и затворих вратата. Коленичих пред отворения гардероб и започнах да вадя кутия след кутия и да ги трупам на камари в стаята. На реда ми му липсваше нещо (например липсваше му ред) и ми отне доста време да преровя купищата боклуци. Накрая извадих покрита с прах кутия за обувки.

Вдигнах капака и затаих дъх. Имаше стари, станали кафяви писма и няколко снимки. Тежък златен кръст на изтъркано въже лежеше сред листовете, заедно с няколко други малки съкровища. Започнах да ровя внимателно, докато накрая открих каквото търсех — бронзов пръстен, позеленял от времето.

Държах го в ръце, все още не успявайки да различа гравираната двойка на диска върху пръстена. Изработката беше по-груба от съвременния вариант на Ерик. Прокарах пръсти по ръбовете на пръстена, без да съзнавам какво правя. Дори го пробвах, но не ми стана. Беше направен за много по-големи пръсти от моите сега. Не исках да се трансформирам, за да си го сложа.

Подържах го още няколко минути. Мислех си за Сет, за Кипър, за най-различни неща. Накрая не можех повече да издържам на болката, върнах пръстена в кутията и го затрупах за пореден път в гардероба.