Сънят на сукубата

Глава 20

Не очаквах, че Данте ще се обади толкова скоро. Беше казал, че талисманът срещу Никта не е проста работа и бях предположила, че ще мине доста време, ако изобщо успееше да го направи. Мнението на Хю по въпроса само беше засилил нарастващия ми скептицизъм относно уменията на Данте.

— Готов съм със защитата ти — каза ми Данте по телефона. — Или поне е това, което мога да направя. Ако го искаш, ела го вземи — и затвори.

Отидох с колата до Рейниър Вали; магазинът на Данте беше празен, както винаги.

— Май работата намалява около Коледа, а?

— Всъщност — каза ми той и излезе от задната стаичка — ще се изненадаш какво отчаяние завладява хората по празниците. Ето, хващай.

И той ми подхвърли нещо с размерите на бейзболна топка. Хванах го и малко се разочаровах, когато го разгледах по-отблизо. Приличаше на топка от ракита, беше изплетена от много тънки, тъмни клонки. През процепите видях, че вътре има разни неща. Едното приличаше на камък. Другото приличаше на перо. Топката издрънча, когато я разтърсих.

— Това ли е? — попитах. — Това ще ме предпази от хипер-силно божество на сънищата? Прилича на реквизит от филма „Проклятието Блеър“.

— Няма да я прогони — каза той. — Нищо не може да я прогони. Но ще я накара да се замисли. Това е нещо като… репелент.

— Като лимонената трева?

Той завъртя очи.

— Да, като лимонената трева. Зависи, ако е заредена с енергия, няма да й направи впечатление. Ако обаче е слаба… може и да я спре.

Разгледах топката отново. Не ми се стори нещо особено. Не долових нито сила, нито магия, но не всички предмети имаха аура, която можех да усетя. В умението да разчита неодушевените предмети, един смъртен медиум беше много по-добър от един низш безсмъртен. Мълчанието ми явно вече не дразнеше Данте.

— Виж — сопна се той, — не е нужно да го използваш, но ми трябваше много сила, за да го направя, ясно? Би било хубаво да преглътнеш обичайния си сарказъм за пет минути и да ми благодариш.

— Моят обичаен сар…

Спрях гневния изблик, който започна да се надига у мен. Данте оглавяваше списъка на циничните ми познати, но и аз не бях Полиана16. Заяждах се с него още от първия път, когато го потърсих за помощ. Сега обаче, докато го гледах, забелязах, че беше блед и изморен. Очите му бяха кървясали. Топката може да не струваше, но той очевидно беше положил усилия да я направи.

— Прав си — казах. — Съжалявам. Благодаря ти. Благодаря за това.

Той вдигна вежди и забелязах колко му беше трудно да се въздържи да не се подиграе с искреността ми. Кимна с глава.

— Няма защо. — И двамата зачакахме другия да каже нещо. Явно не знаехме за какво да говорим, ако не се заяждахме. — Та… намери ли приятелите си ангели?

— Не. Май трябва да изпратя сигнал с прожектор като Батман или нещо такова. И Джером го няма. Хю, той е имп и е мой приятел, и той може да се свърже с него. Но това вероятно ще вбеси Джером, ако грешим — намръщих се, припомняйки си разговора ни в заведението. — Както и да е. В момента аз съм ядосана на Хю, така че не искам помощта му.

Данте се усмихна.

— Мислех, че сукубите са приятели с всички навсякъде. Или е мит като крилата на прилеп и огнените очи?

— Държи се като задник със Сет.

Данте ме погледна в очакване. Въздъхнах.

— Според него връзката ни е загуба на време. Но не заради проблема със секса, а защото мисли, че Сет ще ме нарани.

— Много алтруистично за един имп. Предвид обаче съмнителния ти морал, започвам да си мисля, че можем да очакваме всичко от вас — той направи няколко крачки към мен и игриво ме закачи по носа. — Ами ти? Мислиш ли, че ще те нарани?

— Не. И да мислех, това си е моя работа. Хю не трябва да се притеснява. И не трябва да кара и Сет да се притеснява.

— Не се разстройвай, че някой мисли за теб. Това значи, че те обича. Ако и нас имаше кой да ни обича, щеше да има много по-малко болка на този свят.

Не очаквах от Данте да каже нещо такова.

— Може би, но това ненужно изнервя още повече обстановката.

Той се подсмихна и хвана ръката ми. Обърна я и погледна дланта ми.

— Не си подреждала линиите на ръката си специално за това тяло, нали? — попита той.

Кимнах.

— Би ли трансформирала оригиналната си длан?

— За да ми гледаш на ръка? Мислех, че това са глупости.

— Невинаги.

Чаках да каже още нещо, но той замълча. Сивите му очи бяха сериозни и замислени, когато срещнаха моите. Нещо в тях ме застави, макар и много неохотно, да трансформирам ръцете си такива, каквито бяха по рождение. Не бях носила истинското си тяло, откакто бях станала сукуба, и тази малка промяна ми се стори чудовищна. Мразех тази си форма. Макар и рождените ми ръце да не бяха огромни, бяха големи за пропорциите на дребната ми фигура и ми се сториха странни и неподходящи.

Данте хвана ръцете ми и започна да мести поглед от едната към другата длан. След само няколко секунди изсумтя и ги пусна.

— Изненада, изненада.

Трансформирах ги в обичайната им форма.

— Какво? — попитах.

— С дясната ли си служиш?

— Да.

Той посочи към лявата ръка.

— Тези линии показват вродените ти качества — наследствените ти умения. Дясната е ръката, която разкрива колко ще израснеш и дали ще промениш вродените си заложби. Природа и възпитание.

— И?

— Линиите на двете ти ръце са еднакви. Линията на сърцето е в горната част на дланта, което значи, че си емоционална и страстна. И тук никакви изненади. Но линията е раздробена на милиони парченца. Накъсана и начупена. — Той докосна лявата ми ръка. — Родена си да страдаш. — Докосна дясната ми ръка. — И това ще се повтаря отново и отново. Ти не учиш. Ти не се променяш.

— Ако съм родена да страдам, каква е връзката с ученето и промяната? Това не е ли предопределено? — Не ми хареса неодобрителната нотка в гласа му, сякаш бях виновна, че дланите ми са такива.

— Не започвай — каза той. — Не съм философ и не искам да влизам в спор какво е предопределено и какво можеш да промениш с волята си. А и гледането на ръка е пълна глупост.

— Да — казах сухо. — И аз така знам.

За моя изненада Данте ме прегърна и ме придърпа по-близо в нещо като прегръдка.

— Внимавай, сукубо. Забъркала си се в много опасни неща. На всички фронтове. И аз не искам да страдаш.

Не се дръпнах и отпуснах глава на гърдите му.

— Кога стана толкова мил? Още ли се опитваш да ме вкараш в леглото си?

— Винаги ще се опитвам да те вкарам в леглото си — и той ме целуна по челото, по носа и после по устните. — Но те харесвам. Просто внимавай.

След това се прибрах с колата вкъщи, малко изненадана от необичайното държание на Данте. Мислех си за него и пристигнах в Куин Ан, без да усетя. Нито Винсент, нито ангелите бяха в апартамента ми и реших да отскоча до книжарницата. Днес имах почивен ден, но знаех, че работата е много и все можех да помогна с нещо. Трябваше да се разсея.

Точно преди да затворим, Сет се обади на мобилния ми и попита дали мога да го взема от къщата на брат му. С Тери били на кино. Тъй като обаче Сет беше оставил колата си в Куин Ан, а Тери го беше взел от тях, сега някой трябваше да го върне. Довърших каквото бях започнала в офиса и си тръгнах.

Когато пристигнах, Тери и Андрея ме посрещнаха топло и ми напомниха отново за коледната вечеря, макар да бях обещала да отида преди много време. Те гледаха на връзката ни със Сет като на нетрайно и крехко нещо (каквото си и беше) и се чувстваха задължени да направят каквото могат, за да я запазят. Както винаги, момичетата много ми се зарадваха и ме затрупаха с въпроси и приказки.

Всички, с изключение на Кайла. Очевидно й бяха разрешили да остане до късно. Всъщност мълчанието й не беше изненадващо. С изключение на неочаквания ни разговор онази вечер, тя почти никога не говореше. Обикновено обаче идваше заедно с другите момичета да ме поздрави. Тази вечер тя остана на дивана и ме наблюдаваше сериозно. Когато Сет стана да си ходи, се откъснах от момичетата и отидох при Кайла.

— Здрасти — казах и седнах до нея. — Как…?

Не я бях докоснала, но Кайла се дръпна от мен, сякаш я опарих. Тръгна назад, смъкна се от дивана и изчезна от стаята. Чухме малките й крачета по стълбите, докато бягаше към стаята си.

Изненадано погледнах другите.

— Какво направих?

— Нямам представа — каза озадачена Андрея. — Беше добре цяла вечер.

— Нещо я е прихванало — каза Тери. — С децата никога не се знае. Особено с момичетата. — Той разбърка косата на Кендъл и тя изпищя.

Всички бързо забравиха за Кайла и продължиха да се сбогуват със Сет и мен. Аз обаче им отговарях с половин уста. Кайла винаги се радваше да ме види, а последния път ми засвидетелства специално доверие. Този вечер ме беше погледнала с ужас. Защо? Просто не беше в настроение? Или у мен имаше нещо на някакво друго ниво, което не можех да забележа?

Точно преди да тръгнем, попитах дали мога да кажа на Кайла довиждане и да поговоря с нея. Качих се горе и я открих свита на кълбо в ъгъла на леглото, стиснала еднорога. Очите й се разшириха от ужас, когато ме видя, и аз спрях до вратата.

— Здрасти — казах. — Добре ли си?

Тя не отговори, само ококори още повече очи.

— Няма да идвам по-близо. Обещавам. Но, моля те… кажи ми. Какво виждаш? Защо се страхуваш от мен?

За миг реших, че няма да ми отговори. После, най-накрая, тя промълви толкова тихо, че едва я чух.

— Ти си лоша — прошепна тя. — Защо си толкова лоша?

Не това очаквах. Мислех, че ще ми каже, че нещо зловещо виси над главата ми. Нещо в думите на Кайла накара стомаха ми да се свие. Знаех, че съм лоша, това беше част от значението на „слуга на Ада“. Живеех ден за ден с неизменното задължение да съблазнявам и покварявам мъже. Някак си обаче, когато малката каза, че съм „лоша“, това ми се стори най-жестоката и скверна обида. Без да й кажа каквото и да е друго, тръгнах надолу по стълбите.

Докато карах Сет към къщи, му разказах последните новини за ангелите и липсата, на какъвто и да е напредък.

— Някакво създание те преследва, а ти си решила да отидеш на работа? — прозвуча едновременно развеселен и ядосан. — Можеше да дойдеш на кино с мен.

— О! — Почувствах се глупаво. — Не исках да прекъсвам братската ви среща.

— И — добави той — си забравила.

— Теб никога не те забравям — отсякох, — но нещо се разсеях.

— Странно как това извинение не минава, когато ролите ни са разменени…

Отново нямаше никого, когато влязохме в апартамента ми. Оставих палтото си и талисмана на Данте в спалнята и отидох да седна на дивана при Сет.

— Мразя да чакам — казах му. — Защо все така се случва? В живота ми настъпва някаква голяма свръхестествена криза, а аз трябва да стоя мирно и да се чувствам безполезна. Винаги завися от някого другиго.

— Не е вярно — каза той, преплитайки пръсти с моите. — Ти си прекрасна и способна, но не можеш да правиш всичко.

— Иска ми се да можех да правя и друго, освен да се трансформирам и да изглеждам добре. Иска ми се да можех… не знам. Да изстрелвам лазерни лъчи от пръстите си или нещо такова.

— Това би ли спряло Никта?

— Не, но щеше да е много яко.

— Аз пък винаги съм искал да владея студа.

— Леда?

— Да. — Сет театрално махна към масата за кафе — ако ще говорим за сили на супергерой. Ако владеех студа, можех да махна с ръка и изведнъж цялото това щеше да се покрие с лед.

— Не със студ?

— Същото е.

— И как владеенето на студа или леда щеше да помогне в борбата с престъпността?

— Е, не знам как точно. Но би било страхотно.

Засмях се и се сгуших до Сет, вече поуспокоена. Така вече можех да чакам.

— Гладен ли си? — попитах. — Ясмин и Винсент си играха на „Велики готвачи“ в апартамента ми.

Отидохме в кухнята и открихме, че е заредена с повече храна, отколкото съм имала, откакто се нанесох. Отвих една чиния — вътре имаше парчета прясно опечен сладкиш с маслено тесто. Сет посочи хладилника.

— Ако вътре има ягоди, значи Бог съществува.

Отворих вратата и надникнах.

— Приготви се за религиозно изживяване — казах му и извадих купа с нарязани и посипани със захар ягоди. С другата ръка извадих голяма купа, покрита с фолио. — И домашна бита сметана.

— Алелуя! — каза той.

Отрупахме чиниите с парчета сладкиш и ягоди и изведнъж съществата от сънищата ми се сториха откровено смешни. Махнах фолиото от битата сметана и Сет бързо пъхна пръст в купата.

— Дивак — скарах му се аз.

— Божествено — отвърна ми той и облиза сметаната.

Пъхна отново пръст в купата и ми предложи да го оближа.

Наведох се и прокарах език по върха му. Сладост изпълни устата ми.

— Ммм — казах, затваряйки очи.

— Ммм — каза Сет.

Отворих очи.

— За сметаната ли говориш?

— Не точно.

— За това ли говориш?

Все още имаше сметана по пръста му. Аз го поех в уста и го засмуках нежно, обирайки остатъците от сметана и погалвайки кожата му с език. Когато приключих, той изпусна въздуха си.

— Благодаря за почистването.

— Чистотата ни приближава до Бог, така казват.

— Май остана малко сметана — отвърна ми той.

— Наистина? — попитах. — Къде?

Той загреба още сметана от купата.

— Ето тук.

Облизах и нея, смучейки и целувайки всичките му пръсти, не само виновника. Накрая обърнах ръката му и я целунах отгоре.

— Готово. Блести от чистота.

Сет поклати глава.

— О, не.

— Какво?

— Сега има по теб.

— Така ли? Къде?

Той взе още сметана и изцапа устните, брадичката и врата ми.

— Навсякъде — каза той.

Преди да успея да отговоря, устата му беше на врата ми, ближеше и целуваше толкова чувствено, колкото аз пръстите му. Беше толкова еротично, че се изненадах. А такива неща рядко се случваха точно на мен. Инстинктивно приближих тяло до неговото, устните му не спираха да се движат. Усещах как езикът му, топъл и изненадващо умел, обира всяка капка сметана по гърлото ми, после се плъзна по брадичката и спря на устните ми.

Целунахме се страстно, десертът (и добрите обноски) беше забравен на мига. Усетих как устните му идеално паснаха върху моите. Бях опряла гръб на плота и Сет притисна тяло към моето, беше ме хванал в капан. Когато най-накрая прекъснах целувката, едва можех да дишам.

— Леле — казах, с широко отворени очи. — Ето затова не готвя. Така стават белите.

Сет, все още притиснат към мен, погледна наляво и после надясно. От огнения, див поглед в очите му, ме побиха тръпки.

— Не виждам никакви бели.

— Още няма — признах, — но знаеш какво ще се случи.

Той сви рамене.

— Да. Но в момента нищо лошо не се е случило.

— Ще се случи ако… мммпф.

Сет ме целуна отново и този път ръцете му обвиха талията ми и ме придърпаха още по-близо. Аз също го прегърнах през врата и вдигнах нагоре глава, за да получа повече от целувката. Беше секси, беше опасно, беше невероятно и не можех да се наситя. Знаех обаче, че много бързо трябва да се наситя. Тъкмо се зачудих как да спра, когато Сет се дръпна.

— Ха — подразних го. — Явно се осъзна.

Сет се усмихна и сърцето ми запрепуска, отбелязвайки контраста между животинското желание и типичното спокойно изражение на лицето му.

— Не съм — каза той. — Да видим докъде можем да стигнем.

— Вече знаем — изтъкнах. — Проверявали сме.

Това не беше съвсем вярно. Досега не бяхме засичали или нещо такова, но бяхме придобили усет колко дълга и колко дълбока трябва да е една целувка и кога трябва да я прекъснем.

Той поклати глава.

— Не говоря за целувките. А за това.

Бях с черен потник и червена жилетка отгоре. Сет се протегна, разкопча трите големи копчета на жилетката и я съблече. Пусна я да падне на пода и постави длани отстрани на ръцете ми; усетих топлите му пръсти върху голата си кожа. Той ме погледна с очакване.

— Проверяваме колко бързо можеш да ме съблечеш? — попитах.

— Грешен отговор. Невинаги ти си важната.

Дръпна ръце, хвана края на тениската си с капитан Крънч и я издърпа над главата си. Притегли ме към гърдите си още преди тениската да е паднала на пода и изведнъж лицето ми се озова до златната ароматна кожа на Сет. Много плът. Устоях на желанието да започна да целувам гърдите му и тогава погледнах нагоре към лицето му и се опитах думите ми да прозвучат небрежно.

— Това нещо като гол покер ли е? Само че… без да участват карти?

— Това, Тетида — каза той, хващайки ръба на потника ми — е тест. Тест докъде можем да стигнем по всички параграфи. Не само с целуването.

Трябваше да го спра, но усещането от ръцете му навсякъде по тялото ми беше прекалено опияняващо. Потникът беше вдигнат над главата ми и се присъедини към другите дрехи на кухненския под.

Засмях се.

— Та… знаем до каква степен можем да се целуваме. Искаш да видиш колко голи можем да бъдем?

— Да — каза той. Опитваше се да запази сериозния си вид. — Това е научен експеримент.

— На мен ми се струва, че ме събличаш.

— Това е част от експеримента. Знаем докъде ни е позволено да се целуваме. Но можем ли да се целуваме голи? Колко време можем да се целуваме голи? Същото ли е?

— Аз не…

Той отново ме прекъсна с целувка и цялото ми тяло потръпна, когато гърдите ми се отриха в неговите. Нямаше нищо между нас, само кожа върху кожа, и беше невероятно. Това плюс целувката ме накара да се почувствам замаяна.

И така, експериментът на Сет продължи. Той махна поредните части от облеклото ни с едно движение. После понечи да ме целуне, но спря да огледа резултата. Когато и двамата бяхме съвсем голи, отстъпи и се възхити на тялото ми, лицето му беше ликуващо и самодоволно.

— Не мисля, че се прояви същността на сукубата — каза той.

— О, прояви се, повярвай ми — казах, изведнъж изнервена. Всеки един сантиметър от мен искаше да бъде докосван и гален. И опустошаван. Кожата ми гореше. И гладът вътре в мен (инстинктът, който ме караше да се храня с човешка енергия) бушуваше, осъзнал колко близо сме до вечерята. Всичко започна като забавна игра, но сега осъзнах колко опасна е станала. — Това обаче има по-малко общо с голотата, отколкото с целуването. Помниш ли онзи път, когато в леглото започнахме да се натискаме? Тогава взех част от енергията ти, а бяхме облечени. Ако продължиш или започнеш да правиш нещо с други части от телата ни, играта ще свърши. — Отдръпнах се и се протегнах за дрехите си. — Тази вечер обаче постигнахме добър научен напредък, признавам.

Сет ме хвана за китката, преди да успея да вдигна дрехата. Дръпна ме отново към себе си.

— Само още малко. Само да проверим. — Той беше все така настоятелен, цялото му тяло излъчваше възбуда. И преди го бях виждала такъв, но никога чак толкова.

— Какво още остана? — попитах.

— Само още една целувка — каза той, преструвайки се на невинен. — На… раздяла.

— Мили боже!

— Една целувка, Тетида. Само една.

Поколебах се, после кимнах.

— Добре. Хубаво. Но аз съм отгоре и не си мисли, че ще ти се размине.

— Разбрано.

Поне така си помислих, че казва, защото го промърмори докато устата му притискаше моята. Притисна ме отново към плота, ръката му се премести към дупето ми, надолу по задната част на бедрото ми. Бяхме толкова близо. Толкова, толкова близо. За пръв път бяхме толкова близо, толкова голи. Определено за пръв път бяхме голи и се целувахме. Почувствах се жива, цялата горях. Копнеех за него и като сукуба, и като влюбена жена. Можех да го усетя, усещах колко е твърд и колко силно ме желае. Собственото ми тяло отговори, като леко се притисна още по-близо и се отри в него. Ръката му на задната част на бедрото ми се стегна и вдигна нагоре крака ми. Едва успя да го постави на ханша си, когато го… усетих.

Него.

Животът на Сет. По-сладък от целувката, по-сладък от битата сметана. Той се изля у мен чист и светъл, не можеше да се сравни с нищо друго, което бях опитвала (е, само с последния път, когато го бях откраднала от него). Щях да изстена, ако устата ми не беше прекалено заета.

Осъзнах се и направих каквото мога, за да се освободя. Това не беше достатъчно и успях само леко да плъзна встрани уста от неговата. Той се премести по-надолу и започна да целува врата ми. Енергията не спря.

— Сет. Сет. Това беше. Дотук можем да стигнем.

Очите му, пълни с толкова копнеж и страст, задържаха моите.

— Моля те, Джорджина… толкова сме близо… само веднъж…

Бяхме толкова близо. Прекалено близо.

— Не. — Натиснах с длани гърдите му. — Сет, спри. — Бутнах го силно. — Спри! — Освободих се внезапно и залитнах няколко крачки назад, ръката ми улови плота за опора. Прехвърлянето на енергия прекъсна незабавно.

Той протегна ръка да ме подкрепи, но бях застанала прекалено далеч.

— Ти… добре ли си? — попита той.

— Добре съм. Но ти не си. Получих малко… малко от твоята енергия.

— Това не е нищо.

— Не и за мен — казах, все още на разстояние.

— Тази енергия не е твоя — изтъкна той. В очите му все още имаше огън и глад. — Моя е. И мисля, че си заслужава. — Той направи крачка напред. — И мисля, че си заслужава да загубя и още.

Протегнах ръка с дланта напред.

— Спри. Не се приближавай. Не ти вярвам.

Изражението му вече не беше толкова възбудено, по-скоро объркано.

— Ти… не ми вярваш? Не съм си мислил, че някога ще кажеш такова нещо.

— Не това имах предвид. Не съвсем. Искам да кажа… не знам. Едва ли ще ме изнасилиш или нещо такова, но ти си… хм, убедителен. А и напоследък не си на себе си. Откакто те простреляха. Станал си… не знам. Авантюрист. Сякаш преживяваш криза на средната възраст.

— Преживявам житейска криза, Тетида. Не искам да съм от онези хора, които на смъртния си одър осъзнават, че не са живели. Не можеш ли да го разбереш? Окуражаваш Мади да прави вълнуващи неща, а още се опитваш да защитаваш мен?

— Това е… различно.

— Защо? — попита той. — Защо тя да може да рискува, а аз не?

— Защото има голяма разлика между това да катериш скали и да спиш с някой, който ще отнеме години от живота ти. Колко време ще продължи тази криза? Винаги си казвал, че при нас сексът не е най-важен.

— Така е — каза той упорито. — Изобщо не е най-важен. Обичам те поради… толкова други причини. Повече, отколкото дори мога да опиша с думи. Но не искам да умра, без да съм те докосвал. Без да съм те докосвал наистина.

Зяпнах. Беше сериозен. Как можеше да каже, че не иска да умре, без да ме е докосвал, а като ме докоснеше, щеше само още повече да се приближи към смъртта?

— Казваш го, защото отдавна не си правил секс — обвиних го аз. — Превъзбуден си и не мислиш трезво.

— Възбуден съм — съгласи се той — от теб. От жената, която обичам. — Той направи още една крачка към мен, но все още беше далеч и не можехме да се докоснем. — Искам те, Джорджина. Толкова много, че това ме убива. Знам, че и ти ме искаш. Защо се страхуваме от нещо, което никога не сме опитвали? Ще ми се отрази, да. Но да продължаваме години наред… без да сме разбрали… — той поклати глава и въздъхна. — Моля те, Джорджина. Само веднъж. Нека бъдем заедно, наистина заедно.

Преглътнах. Беше толкова сериозен. Толкова сладък. Толкова секси. И, боже помогни, думите му ми се сториха логични. Спокойният начин, по който говореше, почти ме накара да повярвам, че няма значение, че ако се предам и позволя телата ни да се съединят, загубата ще е малка и незначителна. Погледнах го в очите и се опитах да убедя сама себе си, че е разумно, спомних си какво Картър и другите бяха казали. Това беше избор, който Сет трябваше да направи, не трябваше аз да се притеснявам.

Но, разбира се, аз се притеснявах.

— Не — отсякох. — Не мога. Моля те, Сет. Не го прави. Не ме гледай така. И аз те обичам толкова, толкова много. Но не можем да го направим. Повярвай ми, имаш нужда да правиш секс. Върви и намери някого, когото и да е. Няма значение. Не ми пука. Това ще реши проблема и на двамата ще ни е по-лесно да продължим.

— Пука ти — каза той със смъртоносно спокоен глас. — Казваш, че не ти пука, но не е вярно.

— Не и ако така ще останеш невредим.

— Това не е важно.

— По дяволите! Важно е! — изкрещях аз и се хвърлих напред. Ударих го с юмруци (леко) по гърдите и всички чувства, които се бяха насъбрали в мен по време на спора ни, изведнъж се отприщиха. — Не разбираш ли? Трябва да те пазя! Ако нещо ти се случи, ако аз съм виновна, че нещо ти се е случило, това ще ме убие. ТОВА ЩЕ МЕ УБИЕ. Няма да го понеса. Няма да понеса, ако нещо ти се случи. Това ще ме убие!

Спрях да крещя и срещнах погледа на Сет. Никой не каза нищо. Той гледаше надолу към мен и аз знаех какво си мисли. Защото аз мислех абсолютно същото. Току-що бях повторила на глас думите на Хю, нещото, за което Сет се притесняваше. Когато избухнах, бях нарушила баланса. Вече проблемът не беше, че Сет ще бъде наранен. А че аз ще бъда наранена.

Внимателно, той се протегна и хвана китките ми. Махна ръцете ми от гърдите си и ме пусна. Направи крачка назад, все така, без да каже дума, вдигна дрехите си и започна да се облича. Аз стоях на място, гола и неподвижна.

— Сет… — казах аз бавно, — не това имах предвид.

— Няма проблеми, Тетида — каза той и закопча панталона си, без да ме погледне. — Разбирам. Съжалявам. Съжалявам, че прекалих.

— Не, не… това не е…

— Няма проблеми — повтори той. Гласът му беше толкова, толкова безизразен. Толкова, толкова равен. Не звучеше естествено. — Наистина. Трябва обаче да тръгвам. Така е най-добре и за двама ни. Бог знае, имаш достатъчно проблеми, не ти трябва да се тревожиш и за мен.

Усетих, че сълзи започнаха да се пълнят в очите ми.

— Не исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш — каза той. Оправи тениската си и ме погледна. — Но, наистина… трябва да вървя. Ще говорим… не знам. Ще говорим по-късно. — Той протегна ръка, сякаш за да докосне бузата ми, но я пусна да падне. С още една въздишка каза довиждане и си тръгна.

Аз стоях, точно където бях, без да мърдам. По сърцето ми сякаш току-що бяха разляли киселина. То гореше и кървеше. Накрая, най-накрая и останалата част от мен рухна. Краката ми поддадоха и се срутих на пода. Той беше студен и твърд под голата ми кожа. Придърпах колене и зарових лице в тях, питайки се какво направих. Част от мен крещеше да го последвам, да го моля да се върне, да му кажа, че можем да правим любов и да имаме всичко, което винаги сме искали. Друга част (отчасти заради разума ми, отчасти заради гордостта ми) ме задържаше.

Същата тази част ме беше спряла да не тръгна след Андрю онзи ден в градината, след като се скарахме за Черната Смърт. Бях го оставила да си отиде, да се махне от пътя ми и после го избягвах. Когато чумата най-накрая дойде в нашия град, епископът беше един от първите, които избягаха. Аз заминах с него и домакинството му. Също като в „Маската на червената смърт“, нямаше къде да се скрием от болестта. Все пак някои места бяха по-безопасни от други и епископът се погрижи да отидем на такова място. Той оцеля.

Месеците минаваха и до нас постепенно стигнаха разкази и слухове за града, в който бяхме живели. Дотогава вече ми беше писнало от Джефри и бях решила, че е време да продължа. Бях получила разрешение от архидемона ми да бъда прехвърлена във Флоренция. Една нощ се измъкнах от къщата на Джефри и поех на дълъг път. Старият ми град ми беше по път и седмица по-късно минах през него.

Град, през който е минала чумата, не изглеждаше така, както съвременните хора си го представяха. По улиците нямаше купчини тела или нещо такова. Невинаги. Все пак Европа беше преживяла Черната Смърт и цивилизацията съществуваше и в най-тежките моменти. Земеделието вървеше, още се строяха къщи, още се раждаха бебета.

Градът обаче ми се стори по-тих и по-меланхоличен, отколкото когато живях там. Андрю не беше в църквата, когато отидох, и старецът, който се грижеше за земята, ми каза, че отишъл да помага на енориашите в един от по-бедните квартали.

Намерих го там, в дома на един пивовар. Пивоварът имаше голямо семейство (осем деца) и живееше с двамата си братя. Къщата беше малка, претъпкана и мръсна. Всички бяха болни, с изключение на жената на пивовара, която уморено се опитваше да помогне на Андрю в грижите за семейството й.

— Сесили? — попита той учудено, когато ме видя. Беше коленичил до едно момче тийнейджър. Нещо вътре в гърдите ми разцъфна от радост и облекчение. Андрю беше жив. Беше останал, беше се борил с болестта и беше победил.

Приближих се до него и коленичих. Жената даваше вода на малко момиче и ме погледна неспокойно. Дрехите ми не бяха копринени, но личеше, че принадлежа на друга прослойка и тя не знаеше как да се държи с мен.

— Ти си жив — въздъхнах. — Толкова се притеснявах. Притеснявах се, че повече няма да те видя.

Той се усмихна с онази негова нежна усмивка и аз забелязах новите бръчки около очите му.

— Бог не е искал още да ни разделя — каза той.

Погледнах момчето. Бях решила, че Андрю го храни или нещо такова, но тогава осъзнах, че му дава последно причастие. Момчето беше без риза и можех да видя по врата и мишниците му прословутите черни гнойни подутини, от които чумата беше получила името си. Чумата обикновено постигаше своето за около седмица, но от изпитият му вид човек би си помислил, че е на смъртно легло от години. Очите му трескаво блестяха и не знаех дали изобщо забеляза присъствието ми.

В гърлото ми се надигна жлъч и отклоних поглед. Изправих се и казах на Андрю:

— Ще те оставя… ще те оставя да довършиш и ще изчакам отвън. — Излязох от къщата навън, където беше топло и нищо не умираше.

Малко по-късно Андрю ме намери. Не попитах дали момчето още е живо. Вместо това казах:

— Колко от болните оживяват? От онези, при които си бил, и за които си рискувал живота си. Колко от тях са оживели?

Той сви рамене.

— Три четвърти. Понякога половината, ако са много млади или много стари.

— Половината — повторих равно. — Това не е много хубаво.

— Ако и един човек оцелее, благодарение на мен, би било много хубаво.

Погледнах увереното му спокойно лице и въздъхнах.

— Ти си адски непоправим.

Той се усмихна. Аз пак въздъхнах.

— С какво мога да помогна?

Усмивката му изчезна.

— Не се шегувай, Сесили.

— Не се шегувам. Кажи ми какво да правя.

И така се озовах в ролята на медицинска сестра в малък град в провинцията на Англия. Честно казано човек нямаше какво да направи, за да победи чумата. Само най-общите неща — да поддържаме хигиената на болните и да им даваме храна и вода, колкото можеха да поемат. Останалото зависеше от имунната им система и (ако можеше да се вярва на Андрю) божията воля. Когато пациентите ми преминаваха точката, от която нямаше връщане назад, обикновено спирах да помагам. Не можех да ги гледам и ги оставях на Андрю и молитвите му.

Случваше се обаче, някои хора да оздравеят, хора, за които се бях грижила аз; тогава сякаш почти започвах да вярвам, че се е намесила по-висша сила. Поне така мислех, докато Андрю не се разболя.

Всичко започна с треска и болки, но и двамата знаехме какво значи това. Той не обърна внимание и продължи да работи, докато симптомите започнаха да се трупат. Накрая не можеше да се бори повече. Зарязах другите си пациенти и се посветих изцяло на него.

— Трябва да помагаш на другите — каза ми той един ден. Кожата му беше розова и на петна, черни подутини бяха започнали да се появяват около лимфните му възли. Въпреки болестта и умората, той все още ми се струваше красив. — Не се тревожи за мен.

— Трябва да се тревожа за теб. Никой друг не го прави. — Това беше вярно. Андрю беше помогнал на толкова хора, а никой не дойде при него, въпреки че оздравелите не се разболяваха повече.

— Това няма значение — каза Андрю със слаб глас. — Доволен съм, че те са живи.

— И ти ще оживееш — казах упорито, въпреки че симптомите започваха да сочат друго. — Трябва да оцелееш, за да продължиш да вършиш глупавите си добри дела.

Той успя да се усмихне.

— Надявам се, но мисля, че времето ми на този свят е на привършване. Ти обаче… — той ме погледна, наистина ме погледна, и аз се изненадах от любовта, която се изписа на лицето му. Знаех, че го привличам, но не очаквах такива дълбоки чувства. — Ти, Сесили… няма да се разболееш. Ще продължиш, силна и здрава, и красива. Усещам го. Бог те обича.

— Не — казах тъжно. — Бог ме мрази. Точно затова ме оставя да живея.

— Бог ни праща изпитания, с които знае, че ще се справим. Ето, вземи това. — Той докосна златния кръст около врата си, но беше прекалено слаб, за да го свали. — Вземи го, когато си замина.

— Не, Андрю, ти няма…

— Вземи го — повтори той, толкова твърдо, колкото можа. — Вземи го и когато го погледнеш, си спомняй, че Бог те обича и знае, че няма нещастие, което да не можеш да понесеш. Ти си силна. Ще издържиш.

Горещи сълзи се изляха по бузите ми.

— Не трябваше да го правиш — казах му. — Не трябваше да им помагаш. Щеше да живееш, ако не го беше направил.

Той поклати глава.

— Да, но тогава нямаше да мога да живея със себе си.

Андрю умря няколко дни по-късно. Останах до него до края, но всеки миг беше агония. Мразех да гледам това, което беше станало с него и бях по-убедена от всякога, че няма добра сила, която да се грижи за хората.

Той умря спокойно и тихо, както и живя. Друг свещеник дойде да му даде последно причастие, когато моментът настъпи, и последните съзнателни мигове на Андрю отразяваха надежда и категорична вяра в отвъдното. Останах, за да съм сигурна, че погребението ще бъде уредено, не че имаше фанфари и прочее. В онези дни нямаше бдения и погребални домове, поне не за хора като него.

Малко след това напуснах Англия и отидох на континента и не след дълго болката от смъртта му започна да приема нова форма. О, той още ми липсваше — все още горях и болеше, сякаш бяха откъснали част от мен. Освен това обаче чувството ми на вина създаде своя собствена болка. Имах чувството, че можех да се погрижа и по-добре за него. Че е трябвало да настоявам да тръгне с мен, когато чумата дойде. Или че е трябвало да помагам много повече в грижите за болните и така да го предпазя от човека, който го беше заразил.

Флоренция беше красив град, пред прага на Ренесанса, когато пристигнах. И въпреки че живеех сред великолепие и изкуство, смъртта на Андрю ме преследваше години наред, а болката от вината и загубата му дълбаеше сърцето ми. Тя така и не отшумя напълно, но все пак намаля — просто ми трябваше много, много дълго време. Както Хю каза, да живееш дълго просто означава, че имаш повече време да жалиш.