Сънят на сукубата

Глава 2.

За няколко секунди сякаш не се намирах на събирането. Съзнанието ми виждаше единствено скалата извън града, в който бях израснах. Бях още малка — трудно бих могла да бъда наречена възрастна, според днешните стандарти. И Нифон беше там, усмихваше ми се, уверяваше ме, че знае всички отговори и че може да направи така, че проблемите ми да изчезнат…

Поклатих глава, пропъждайки спомените и връщайки се към настоящото събиране.

Усмивката му стана още по-широка — коварна усмивка, която обещаваше дори още по-коварни неща. А може би гледах самата змия от градините на Рая.

— Знаех, че имаш заложби — продължи той, пристъпвайки към мен. Гласът му беше все така нежен. — Разбрах го в мига, в който те видях. Нямам търпение да разбера от първа ръка точно колко… опит си придобила.

Защитните ми рефлекси се събудиха и се дръпнах назад.

— Докосни ме и ще счупя шибания ти врат.

— Толкова си неблагодарна! Все пак аз те създадох.

— Стой далеч от мен.

Той отново пристъпи напред и сърцето ми заби с ритъм, който би убил повечето хора. Внезапно гласът на Джером долетя до нас и тогава осъзнах колко тихо е в стаята.

— Остави я на мира, Нифон. Тя каза „не“.

Импът спря и изражението му стана умолително.

— О, стига, Джером. Кой демон не би споделил благата си с другите?

— Не си тук да чукаш сукубата ми. Ако няма да изпълняваш задълженията си, мога да те сменя.

В гласа на Джером прозвуча предупреждение, което дори задник като Нифон не можеше да пренебрегне. Може би все пак щяха да изпратят някого в Ада тази вечер. За мое разочарование импът наведе почтително глава и отстъпи. Обаче ми даде да разбера с поглед, че ще имаме и друг разговор.

Отидох до Джером.

— Трябваше да ме предупредиш.

— И да разваля деня на влюбените пиленца? Един заклет романтик като мен не би направил такова нещо. Освен това ти казах да дойдеш навреме.

Хю затвори мобилния си телефон и тръгна към нас. Целуна ме по бузата.

— Здрасти, сладурче. Големи неща се задават.

Огромният ми ужас продължаваше да расте с изненадващи темпове.

— Какви неща?

— Реорганизация. Пренареждане на редиците. Получаваме още една сукуба. Тоест вече получихме.

Ченето ми увисна и си припомних какво беше казал Нифон.

— Шегуваш се.

— Опасявам се, че не. Говоря за Тоуни.

Робо-блондинката заподскача на високите си токчета и се опита отново да разтърси ръката ми. Дръпнах се по-далеч — страхувах се за костите си. Насилих се да се усмихна.

— Здравей, Тоуни. — Обърнах се пак към Джером и посочих с глава Нифон. — Тогава той защо е тук?

— Тя е моя придобивка — обясни импът. „Придобивка“ беше хубав начин да кажеш, че си купил душата й за Ада, също както беше направил с моята. — Мое задължение е да я наблюдавам, докато се установи и вземе първите си жертви.

— Никой не направи нищо такова за мен — спомних си. — Ти буквално ме хвърли на вълците. — Няколко години бях секс играчка на един собственик на кръчма в Константинопол, докато осъзная какво е да си сукуба.

Нифон сви рамене.

— Такава е новата политика на отдел „Управление на човешките ресурси“. Само си помисли колко време ще имаме, ще наваксаме пропуснатото.

Изгледах косо Тоуни. Дано горещото й желание да съсипе мъжете по целия свят да означаваше, че учи бързо. Забелязах обаче леопардовата й пола и започнаха да ме обземат съмнения.

— Е, фантастично. Научих новините, няма нужда да стоя и…

Хю поклати глава и изведнъж видях у него приятеля ми, а не колегата ми имп. От изражението му ми стана ясно, че следващите му думи няма да ми харесат.

— Трябва да знаеш и още нещо. За около година ти ще бъдеш неин… ментор.

— Ментор — повторих безизразно.

Той кимна съчувствено. Джером ни наблюдаваше развеселено.

— Какво, хм, по-точно означава това?

Хю постави куфарчето си на масичката за кафе и извади нещо, което приличаше на подвързана разпечатка на телефонен указател. Хвърли го към мен. Улових го и едва не паднах. Чудото беше поне осемстотин страници.

„Официален и пълен процедурен наръчник на ментора за обучение на нововербувани и намиращи се в пробен период сукуби (съкратено издание)“.

— Съкратено издание? — завъртях се към Джером. — Кажи ми, че си връщаш за онзи път, когато те обвиних, че си ползвал „Олд Спайс“.

— Тепърва ще си връщам — каза демонът. — Това тук е сериозно.

— Не мога, Джером. Нямам време! Знаеш ли колко неща са ми на главата? Още обучавам новия помощник-управител в работата…

Той се изправи със скорост, за която и вампир би му завидял. Наклони се към мен, вече не му беше забавно.

— Боже, Джорджи. Колко жестоко от моя страна да те откъсвам от приятеля ти човек, от жизненоважната ти работа в книжарницата и от всички други шибани абсурди в живота ти! Още сега ще отскоча и ще кажа на шефовете, че имаш по-важни ангажименти от задълженията си към силите, които контролират безсмъртната ти душа. Така те спокойно ще могат да те изтрият от лицето на света само за един миг.

Топлина заля бузите ми. Не ми хареса да ме кастрят пред Нифон и целия звезден екип от служители на злото в Сиатъл.

— Не исках да кажа това. Само…

— Никакви дискусии повече. Край. Точка.

Думите му накараха кожата ми да настръхне. Преглътнах.

— Да, Джером — дори аз знаех кога да спра.

Настъпи тишина. Самодоволна усмивка заигра по лицето на Нифон.

— Приятел човек. Колко необичайно. Нямам търпение да чуя цялата история.

— Според мен е сладко — каза Тоуни. — Нали го караш да страда?

— Романсът им е велика история за себеопознаването — отбеляза сериозно Хю.

Стрелнах го с поглед. За да компенсираме липсата на секс, със Сет бяхме открили, че можем да правим сами на себе си това, което не можем да правим един на друг. Никога не бях споделяла с приятелите си какво решение на проблема бяхме намерили, но те явно сами се бяха досетили.

Погромът вече беше пълен и всички в стаята загубиха интерес към мен. Но не и Тоуни, която веднага започна да плямпа какъв кеф е да изтръгнеш сърцето на някой мъж и да го гледаш как плаче. Зарязах я при първа възможност и тръгнах из стаята да се видя с хората, които не бях виждала отдавна. Биваше ме да се усмихвам и да разсмивам другите, но мисълта ми отново и отново се връщаше към новото усложнение. Когато накрая стигнах до Коди, Питър и Хю, застанали в един ъгъл, въздъхнах облекчено. От израженията им личеше, че от дълго време не са виждали по-абсурдно смешно нещо.

Коди (млад вампир, но древен в сравнение с Тоуни) ме прегърна през раменете с една ръка. Рошавата му руса коса стоеше послушно в стегната опашка. Той винаги беше спокоен и весел и „младостта“ му караше всички ни да се държим покровителствено.

— О, боже! Ще бъде чудесно. Само как те прецакаха!

— Сякаш ти пука — казах и се дръпнах. — Да не мислиш, че ме е страх от нея?

— Аз се страхувам — каза Питър и потръпна. Той имаше оредяваща кафява коса и се обличаше спортно, но дрехите му винаги си пасваха чак до чорапите на ромбове. Беше стар вампир, почти на моята възраст, и ментор на Коди. Досега не бях мислила за тях като за „ментор“ и „ученик“. Не изглеждаше никак трудно, но все пак Коди не беше Тоуни.

Проследих погледа на Питър и видях новата сукуба да разказва оживено нещо на Грейс, една от жените демони, която стоеше с каменно изражение. През това време гърдите на Тоуни се полюшваха толкова силно, че платът на блузата й заплашваше всеки момент да се скъса.

— Не, тя не се страхува — подхвърли дяволито Хю. — По скоро завижда.

— За какво? За лошия й вкус? За ергономически ненормалния й и опасен за здравето бюст? Няма за какво да й завиждам.

— Все има нещо. Видях лицето ти, когато разбра за новата сукуба. Вече няма да си единственото момиче в малката ни компания.

— И?

— И ще си имаме нова малка сестричка, която да тормозим и измъчваме. Няма да си сама в светлината на прожекторите.

— Няма да го позволя — казах заплашително.

Питър се засмя.

— Значи тя наистина те притеснява. Нямам търпение да започнат да хвърчат искри.

— Съдбата й е в ръцете ти — каза Коди.

— Трябва да я накараш да ти вика „госпожице Джорджина“ — добави Хю с иронизиращ южняшки акцент. — Или поне „мадам“.

Присъствието на Нифон и лекцията на Джером бяха развалили настроението ми.

— Няма да съм й никакъв ментор. Нея направо я сърбят ръцете да подгони мъжката част от населението, тя няма нужда от мен.

Тримата мъже си размениха още усмивки. Коди изсъска и измяука, дерейки въздуха с нокти.

— Не е смешно — казах.

— Напротив — възрази Коди. — Нима у теб липсва желанието да помагаш на ближния? Къде ти е добротата и милосърдието?

— Мислех, че съм се отървала от тях, когато… сещате се, когато продадох душата си на Ада.

Питър махна с ръка.

— Подробности, подробности. По това време на годината трябва да загърбим дребнавото съперничество и ненавистта. Трябва ти повече празнично настроение. Сигурно още не си си купила коледно дърво.

— Тази година няма и да купя.

Усмивката върху лицето на Питър угасна.

— Какво?

— По дяволите. Сама си го изпроси — каза Хю. — Вече ми четоха лекция защо още нямам елха.

— Ти си скъперник — сряза го Питър, все още гледайки мен. — Никой не очаква от теб проява на коледно настроение. Но от Джорджина… Миналата година нямаше ли елха?

— Имах, но някой я подпали. На мартиненото ми коледно парти.

— И аз бях там — каза Питър. — Не помня такова нещо.

— Тогава вече беше пиян и беше в безсъзнание.

— Що за извратено копеле би изгорило коледна елха?

С Хю се спогледахме.

— Това е отличен въпрос — отвърнах сухо.

Питър гледаше невярващо.

— Ти ли беше? — попита той Хю.

— Не — каза импът. — Картър.

— Коледната ти елха е била изгорена от ангел? — попита Коди. Той не беше с компанията ни миналия декември и това беше новина за него. За Питър, очевидно, също.

— Да. И аз виждам иронията — отвърнах. — Пепелникът му беше прекалено близо до един от клоните на елхата.

— Според мен ти е направил услуга — каза Хю. — Вече можеш да си купиш изкуствено дърво. По-лесно е. Нима поливане. Няма гадинки. А и можеш да избереш цвят, който да пасва на интериора. Забеляза ли пикливото океанско зелено на Питър?

Питър въздъхна:

— Пастелно морско зелено.

Проследих погледите им към извратеното разбиране на Питър за коледно дърво. Близо три метра съвършено оформени иглички, покрити със златисти гирлянди и червени стъклени играчки. Всичко беше като по учебник. Всъщност изведнъж осъзнах, че и облеклото на Питър е съобразено с елхата. Тя приличаше на експонат от универсален магазин. Украсената с многоцветни скъпоценни камъни зелена звезда на върха подсилваше синия нюанс в „пастелното морско зелено“.

— Поне няма ангел на върха — казах. — Това щеше да е голяма грешка. И щеше да увеличи опасността от пожар.

— Подигравай се, колкото щеш — отвърна вампирът, — но трябва да имаш коледно дърво. А, да. Изтегли едно листче с име за размяната на коледни подаръци.

Изстенах.

— Пак ли ще го правим?

— Ще донеса купата — каза той и тръгна към другата част на кухнята.

Погледнах другите двама.

— Вманиачен по Коледа вампир. Това сигурно е най-странното нещо, което съм виждала.

— Също толкова странно, колкото и ангел да ти запали коледното дърво — отбеляза Коди.

Питър се върна с купа с рисунка на северен елен, в която имаше няколко сгънати листчета. Протегна я към мен.

— Не останаха много. Избирай.

Извадих едно и го разгънах. „Картър“.

— Кучи син! — изругах. — Мразя Коледа.

— Не е вярно — каза Питър. — Трябва да си вземеш елха. Така ще се почувстваш по-добре.

Погледът ми се премести от звездата на елхата надолу към Тоуни и Нифон.

— Трябва да се махна от тук — казах и оставих чашата си на плота.

Сбогувахме се и те пак се подиграха с новото ми амплоа на ментор. Докато вървях към вратата, чух Джером да казва на Грейс:

— … няма да съм в града няколко дни.

Изведнъж се сетих, че трябва да го питам нещо.

— Хей, Джером?

Той се обърна и ме погледна нетърпеливо. Колкото мога по-лаконично му обясних как се бях събудила без енергията, която бях откраднала предната нощ. Джером ме изслуша отегчено.

— Та какво прави снощи? Трансформация до дупка? Моделира ракети? Вдига тежести?

Не беше нужно да изрежда какво би могло да изцеди енергията ми.

— Нищо подобно. Просто спах. И сънувах.

— Сънищата изсмукват живота от хората, не от нас — отбеляза сухо той. — Благодарение на това Адът все още има работа — той въздъхна, забелязвайки изражението ми. — Вероятно е случайно, Джорджи. Може да се дължи на психическо изтощение. Може цяла нощ подсъзнателно да си се борила със сексуално изкушение.

Пренебрежителният му отговор не ми хареса, но нищо не можех да направя. Тръгнах си от събирането и се качих в колата, но този път спазвах ограничението на скоростта. Още от вратата захвърлих абсурдния наръчник на пода. Той се приземи с оглушително тупване, което накара опашката на котката ми Обри да настръхне.

— Съжалявам — промърморих и погалих обсипаната й с черни петънца глава, за да я успокоя.

Замъкнах се до спалнята и бързо набрах номера на Сет от мобилния си телефон.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти. Трябва да дойдеш тази вечер.

Пауза.

— Ами бих могъл, но…

— Недей така! Няма да повярваш какво ми се случи! Дадоха ни още една сукуба!

Отново пауза.

— Не съм сигурен как трябва да реагирам.

— Трябва да реагираш като си домъкнеш задника тук. Имам нужда от теб.

— Тетида… Остава ми много малко до края. Само четири глави. А, докато закусвахме, ми хрумна една идея…

Изстенах. Къди и О’Нийл отново ме бяха победили. Преди да се запозная със Сет, го боготворях отдалеч като литературен гений и препрочитах отново и отново книгите му. Сега вече знаех какво всъщност значи да си гадже на автор на бестселъри.

Понеже не отговорих, той добави неохотно:

— Искам да кажа, ако наистина имаш нужда от мен…

— Не, не. Не се тревожи. Всичко е наред.

— По гласа ти личи, че нищо не е наред. Познавам жените. Сега казваш така, а после ще ми го натякваш цяла вечност. Буквално.

— Не, наистина. Добре съм. Така или иначе утре ще се видим. А и докато съблека роклята, със сигурност ще съм припаднала — нямаше начин да започна да чета наръчника тухла.

— В момента си с рокля?

— Да.

— Преди не беше. Как изглежда?

Разсмях се.

— Ооо… Да не искаш да правим секс по телефона?

— Секс по телефона? Не. Дори не сме имали телефонна среща.

— Не е никак трудно. Аз ще кажа, че роклята ми е с много дълбоко деколте и че отдолу нямам нищо. После ти ще кажеш, че ще я съблечеш и ще погалиш…

— Боже господи. Не. Няма да го правим.

Типично в негов стил. Можеше да опише сексуална сцена, толкова гореща, че да подпали листа, на който е написана, можеше да напише остроумен диалог, който да впечатли дори мен. Ако обаче го накараш да говори за това, той блокираше. Стесняваше се от хората, страхуваше се от големи компании и предпочиташе ролята на незабелязан слушател. Съчувствах му, но невинаги го разбирах — все пак той често беше център на внимание. Бях доволна, че откакто бяхме заедно се бе променил малко, но имаше още върху какво да работи.

— Трябва ни малко практика. Ще ти помогна. Представи си как заставам на колене и бавно разкопчавам панталона ти…

— Добре, виж… Щом това искаш, с удоволствие. Само че, знаеш, върви на компютъра и ще си пишем…

— Мили боже! Бягай да работиш върху книгата.

Затворих телефона и седнах на леглото. Боже господи! Уикендът ми се беше обърнал с главата надолу. Нямаше значение дали ми харесва или не — беше само въпрос на време новата сукуба да се присъедини към редиците ни. Сиатъл се беше разраснал значително с годините и не можех да покрия целия град. Но съвсем нова сукуба? И да трябва да я обучавам? Ако не знаех, че подобни административни решения не се взимаха от демони, щях да обвиня Джером, че го е направил нарочно. Напълно се връзваше с чувството му за хумор. Защо не бяхме получили някой антисоциален професионалист, който щеше да си върши работата, без да има нищо общо с мен?

А Нифон… е, това вече беше удар под кръста. Не обичах да ми напомнят за миналото ми, а и него не харесвах. Имах чувството, че е замислил нещо, само не проумявах какво. Беше купил душата ми и ме беше вербувал до края на вечността. Какво още искаше? „Почакай и ще разбереш“, прошепна едно предупредително гласче в главата ми. Потръпнах. Тоуни съвсем скоро трябваше да направи първия си удар.

Изведнъж вече не вярвах, че ще успея да заспя. Исках да изляза. Не за да взема поредната жертва или нещо такова, просто исках да съм навън. Да пийна нещо. Да флиртувам. Така ситуацията може би нямаше да ми изглежда толкова катастрофална.

Тръгнах към „Избата“ — любимо заведение на местните безсмъртни. Предвид партито по случай посрещането на Тоуни, едва ли щях да срещна някой познат. Добре щеше да ми се отрази да остана насаме със себе си. И все пак, когато влязох в претъпкания бар и се запровирах между пиещите и смеещите се посетители, долових хладно усещане да дразни безсмъртните ми сетива. Напомни ми на кристали и озон.

Огледах се и видях Картър в другия край на заведението на една кръгла маса. Най-силният ангел в Сиатъл (онзи, който подпали коледната ми елха) също ме усети и устните му се извиха в лека усмивка за поздрав. Той естествено не беше поканен на събирането на служителите на Ада, но иначе често излизаше с малката ни компания. Отначало това ме озадачаваше, но постепенно започнах да го приемам като нормална част от живота си, колкото и странно и лошо да се обличаше.

Изненадах се, че го виждам навън тази вечер, но още повече се шашнах от компанията му. Трима ангели и един човек — и четиримата непознати. Всички ме изгледаха с любопитство и (поне единият) с презрение. Не че имаше значение. Да ме презира колкото си иска. Шайка ангели не би могла да ми навреди, не и след днешния ден. Фактът, че Картър не беше сам обаче, ме порази. Досега не го бях виждала да работи в екип. Нездраво любопитство се надигна у мен, зачудих се какво може да ги е събрало — при това сред тях имаше и човек.

Картър забеляза изпитателния ми поглед, намигна ми и ме покани с жест за изненада на двама от ангелите. Кимнах, че приемам, но първо се отбих на бара и си взех водка гимлет.

Когато минута по-късно отидох при тях, се постарах да се държа като нахакана сукуба и издърпах един стол до Картър.

— Леле-мале — казах. — Все едно имаме уикенд на отворените врати. Явно днес всички посрещаме гости.

— И аз така чух — каза той. Разсеяно прокара ръка през дългата си до брадичката руса коса. Може и да се лъжех, но май я беше измил за пръв път от шест месеца. Явно гостите бяха важни. — Чух още, че вашата гостенка ще остане за повечко време.

Направих гримаса.

— Не ми се говори за това, а и за теб няма значение.

— Да очакваме ли скоро женски бой?

— Тази реплика остаря преди един час. Ще ме представиш ли на другарчетата от класа?

Това разсмя едната от жените ангели. Тя имаше силно загоряла кожа и черна коса, която блестеше като коприна. Весело пламъче затанцува в очите й, когато протегна ръка към мен.

— Ясмин. А ти си Джорджина.

Кимнах, не можех да сдържа усмивката си. Нейната усмивка в отговор ме изпълни с топлота и радост. Може би някои ангели не бяха чак толкова лоши. Стана ми забавно и защото приятелите й не изглеждаха толкова нетърпеливи да се запознаят с мен.

— Аз съм Уитни — представи се бавно другият ангел, красива чернокожа жена, чиято коса беше сплетена на безброй малки плитчици. Усетът й за мода отговаряше на моите стандарти — носеше подобни на котешки очи очила, които й придаваха едновременно и чаровен, и умен вид. Поколеба се за миг дали да ми подаде ръка, но все пак я подаде.

Погледнах с очакване към последния ангел. Той имаше тъмнокафява коса и сини очи и дълго, тясно лице. Изражението му говореше за ясно разочарование и високомерна въздържаност. Ето такова поведение очаквах от ангелите. За момент реших, че изобщо няма да проговори. После, с огромна скованост, той каза:

— Аз съм Джоел — но не ми стисна ръката.

Обърнах се към човека, който се усмихна с ентусиазма на Ясмин и отметна дългата черна коса от очите си.

— Винсент Дамиани. Приятно ми е.

— И на мен. — Направих се, че не виждам многозначителния поглед на Картър. — А през цялото време си мислех, че нямаш приятели.

— Избързваш със заключенията, дъще на Лилит — той отпи от чашата, която май беше пълна с чисто уиски. — Тук са по работа.

— О! Топ секретна ангелска работа, а? И какво предстои? Танц върху главата на карфица? Лобиране за националния празник на сладките кученца?

Студеният поглед на Джоел изстина с още 10 градуса.

— Сякаш някога бихме споделили намеренията си с тъмна прелъстителка на злото.

Ясмин го сръга и завъртя очи.

— Тя се шегува.

— Точно това иска да си помислиш — предупреди я злокобно той. — Аз поне няма да отпусна гарда, докато се опитва да използва лукавите си и злокобни прелъстителски умения върху нас.

Отправих му вяла, апатична усмивка, облегнах се на стола и кръстосах крака така, че полата разкри бедрата ми.

— Скъпи, ако използвах лукавите си и злокобни прелъстителски умения, ти пръв щеше да разбереш.

Тъмна руменина заля бузите му. Той втренчи поглед в Картър.

— Не знам каква игра си мислиш, че играеш, но трябва да се отървеш от нея.

Картър остана спокоен.

— Тя е безобидна… Освен ако не си пласиращ дрога бог или нефилим. Или интровертен писател.

Ясмин се сепна и веселото й изражение помръкна.

— Не се шегувай с нефилимите.

— Всъщност — разсеяно продължи Картър — тя може да реши малкия ни проблем. Джорджина, имаш ли нещо против да подслониш един човек? Винсент трябва да отседне някъде, докато е в града.

Вдигнах изненадано вежди. Винсент не изтълкува правилно мълчанието ми и побърза да каже:

— Няма проблем и да откажеш. Ти дори не ме познаваш. Разбирам, че е малко шантаво.

— Не знам — отговорих още по-любопитна какво е намислила тази странна компания. — Все пак ангели гарантират за теб. Не би могъл да намериш по-добра препоръка. Ако нямаш нищо против да спиш на дивана, аз съм съгласна.

— Ти си перла сред сукубите — заяви Картър.

Джоел едва не се задави с питието си. Предвид тъпанарското му държание, едва ли в чашата му имаше алкохол. Вероятно кул-ейд1 или пепси. По-скоро диетично пепси.

— Да не си се побъркал? — възкликна той. — Тя е сукуба! Не можеш да го подложиш на такова нещо! Помисли за душата му!

— Тя не си пада по добри мъже — отвърна Картър. — По принцип. Няма да имаме проблеми.

Ясмин погледна закачливо Винсент.

— Той всъщност не е чак толкова добър.

— Картър… — започна Джоел.

— Казах ти, тя е свястна. Преглътни го. Имаш думата ми. Тя не задава въпроси и докато търсите, постоянно ще сте във връзка с него.

Подскочих при думата „търсите“. Ето че стигнахме до някъде.

— Та какво търсите?

Отговори ми мъртвешка тишина. Уитни кръстоса ръце. Винсент отпи от чашата си.

— Добре, разбрах — довърших гимлета на един дъх. — Не ми трябва да знам. Това е работа за големите. Шушу-мушу и така нататък.

Усмивката на Ясмин се върна.

— Тя много ми харесва, Картър. Разбирам защо харесваш компанията й.

После заговори за друга сукуба, с която се запознала в Бостън, и смени темата толкова плавно и умело, колкото и Картър можеше. Картър се досети какво мисля, улови погледа ми и се усмихна. Завъртях раздразнено очи.

Все пак, с напредването на вечерта се оказа, че Ясмин ужасно много ми допада. Главно тя, Винсент и Картър участваха в разговора и макар ангелите да не бяха забавни колкото приятелите ми, осъзнах, че се веселяха по техен си начин. Вярно, псуваха и пиеха много по-малко, но никой не е съвършен.

Барът затвори и си тръгнах с Винсент. Джоел не пропусна да отбележи колко свята е човешката душа. Винсент го изслуша с търпеливо изражение и кимаше на по-важните моменти.

— Винаги ли е такъв? — попитах го на път за вкъщи.

Винсент се засмя.

— Не може да се въздържи. Прави го за добро. Просто се притеснява за мен.

— Ти притесняваш ли се?

— Не. Ти си много сладка, но не, не се притеснявам. Вече съм влюбен.

Щях да го подкача, че това не значи абсолютно нищо, че повечето ми жертви също си мислеха, че са влюбени. Нещо в гласа му обаче ме накара да се спра. Начинът, по който го каза, ме накара да повярвам, че любовта му наистина може да го предпази от мен и от всички злини на света. Говореше като някой, който е неуязвим. Изведнъж ми стана тъжно.

— Радвам се за теб — казах меко.

Той ме изгледа косо.

— Добра си за сукуба.

— Достатъчно добра, за да ми кажеш какво правят висшите ти приятели в града?

По лицето му премина усмивка.

— Не.

Вкъщи го настаних на дивана и му донесох една камара одеяла. Обикновено гледах в апартамента ми да е горещо, но вече беше декември, а и една част от мен още помнеше как едно време се опитвах да се стопля клечейки край слабия огън, така че одеялата никога не бяха достатъчни.

Малко след това си легнах и се зарових сред собствените ми завивки. Този път не сънувах нищо.