Сънят на сукубата

Глава 16

Закарах Сет и се прибрах. Когато влязох в сградата, с изненада забелязах, че домакинът още работи. Обикновено се прибираше за вечеря. Камарата листове в ръцете му обаче говореше, че се налага да поработи извънредно. Той светна, когато ме видя.

— Госпожице Кинкейд! Имам нещо за вас.

За момент запремигах глупаво, после се сетих за бележките на вратата ми. Вече бяха станали три.

— А, да — казах аз. — Съжалявам, не успях да мина да го взема. Много забравям.

Той вече търсеше нещо от другата страна на прозореца. Приближих се и той постави огромна кутия на плота. Етикетът беше обърнат наопаки, но успях да го прочета: „Коледно дърво — австрийска ела“.

— О, боже — изстенах. — Това трябва да е…

Но мъжът вече дърпаше още една кутия на плота — по-малка, от едната страна със снимки на украсена изкуствена елха. После се появи още една кутия, малко по-малка от австрийската ела и още една с размери 60 на 60 сантиметра. Последните две кутии бяха увити в блестяща зелена хартия. Опаковката беше толкова съвършена, че само едно същество на тази земя би могло да я направи — Питър.

Мъжът огледа кутиите.

— Сигурно много обичате Коледа.

— Мислех, че бележките се отнасят за един и същи пакет.

— Не. Всеки ден идва по един. Да ви помогна ли?

Занесохме коледните дървета в апартамента ми и ги оставихме на пода в дневната. Благодарих му и още щом си тръгна, Обри се надигна и започна да обикаля кутиите.

— Много таненбаум14 — каза внезапно един глас зад мен.

Подскочих и се обърнах. Ясмин.

— Не прави така. Картър го прави постоянно.

— Съжалявам — каза тя, малко смутено. — Не беше нарочно. Тъкмо пристигнах. — Тя отиде до кутиите и наклони глава да прочете етикетите. Беше с дънки и тениска с надпис „LSU“15. Черната й коса беше вързана на обичайната конска опашка и това я караше да изглежда седемнайсетгодишна. — Защо са ти толкова много?

Съблякох палтото си и го хвърлих на дивана с въздишка.

— Приятелят ми Питър пусна мухата, че ми трябва коледно дърво. Картър изгори елхата ми миналата година и явно всички са решили да ми се притекат на помощ.

— Чакай — каза тя. — Каза, че Картър е изгорил елхата ти?

— Да, дълга история.

— Сигурно много съжалява.

Тя ми посочи малката изкуствена елха, онази, която вече беше украсена. Отстрани на кутията беше надраскано нещо, думите едва се разчитаха.

— Хм — замислих се аз. — „К“ може да е и от Коди.

— Не. Това жалко подобие на почерк ми е познато. От Картър е.

— Добре, значи ангелът се е разкаял. Но кой е изпратил останалите?

Скоро разбрахме. Опаковките на двете кутии вече бяха издали Питър. В по-голямата кутия имаше много красиво, много скъпо коледно дърво с иглички с цвят на „зимен мъх“, които бяха леко посипани със сребърен брокат. В по-малката кутия имаше подходящи за дървото лампички и играчки, всички в лилавата и розовата гама. Очевидно Питър не вярваше, че ще украся както трябва подаръка му.

Австралийската ела се оказа подарък от колегите в книжарницата. На картичката пишеше: „Изненада! Всички събрахме пари. Така няма да те обвиняват, че си Скрудж.“ Картичката беше подписана от всички колеги, както и от Сет.

Местех поглед от кутия на кутия.

— Това е коледно чудо. Нямах елха. Сега имам гора.

— Хайде — каза Ясмин. — Ще ти помогна да ги украсиш.

Погледнах я изненадано.

— Нямаш ли среща с Винс или нещо такова?

Тя поклати глава.

— Дойдох да говоря с теб.

О-о.

Не ми се украсяваха елхи, но много по-силно същество от мен настояваше, така че запретнахме ръкави. Дървото на Картър беше най-лесно — трябваше само да включим лампичките. Поставих го на перваза на прозореца, под който имаше отдушник. Игличките на дървото светеха в розово, после в лилаво, после в зелено и накрая в бяло.

— Мили боже — казах аз. — Тази елха може да мине за лампа.

— На мен ми харесва — заяви Ясмин. — Има дух. — Изглеждаше много въодушевена. Сякаш гледах дете в коледна сутрин. Човек би помислил, че след толкова Коледи (и елхи), трябва вече да са й омръзнали. Тя посочи дървото на Питър. — Да украсим изкуствената.

Докато слагахме лилави лампички на елхата с цвят „зимен мъх“, започнахме „Разговора“.

— Та, Винсент ми каза какво се е случило. — Тя млъкна и преметна лампичките през един клон. — Радвам се, че мъжът ти е добре.

— Аз също. Извади късмет… Ако Винсент не беше там…

Отново мълчание. Не знаех какво цели с този разговор. Мислех, че се притеснява да не кажа на някого за Винсент.

Бях абсолютно сигурна обаче, че няма да ме заплаши да счупи капачките на колената ми или нещо такова, за да си мълча. Всъщност осъзнах, че търси утеха. Беше налудничава и изненадваща идея. Тя все пак беше ангел. Същество на надеждата и спокойствието, същество, у което другите търсеха утеха. И въпреки това тя я търсеше от мен — създанието на Ада.

— Говорех сериозно — казах й аз. — Наистина го мислех. Няма да кажа на никого.

— Вярвам ти — каза тя, изражението й беше ужасно объркано. Ангелите познаваха кога някой казва истината. — Но не разбирам. Защо? Защо няма да кажеш? Може да си навлечеш големи неприятности, ако шефовете ти, ако Джером, разбере, че си знаела и не си казала. — Винсент беше казал същото. Така си и беше. — Твоите хора много се връзват на такива неща.

— А твоите хора не, така ли? Ще ти простят ли, ако разберат?

Тя отклони поглед и закачи един розов стъклен гълъб.

— Виж — казах, — работя за Ада, но не изпитвам удоволствие от страданието на другите. Не и при положение, че харесвам и двама ви. Не искам да ви навличам неприятности. Не смятам, че правите нещо лошо. Опасно — може би, но не и лошо.

— За кое по-точно говориш? За любовта или за факта, че е нефилим?

Свих рамене.

— И за двете.

Тя ми се усмихна.

— Приемаш, че е нефилим много спокойно. Повечето хора в нашите кръгове биха побягнали с писъци.

— Познавах един нефилим. Излизах с него. — Закачих една блестяща лилава топка на дървото. — Беше адски страшен, да. И се беше заел с някакво самоубийствено отмъщение, което намаляваше малко сексапила му. Но, в крайна сметка… не знам. Не беше чак такова чудовище. Не можеше да направи нищо срещу природата си.

Бях доволна, че се отървах от Роман и той вече беше далеч от мен. Беше прекалено голяма заплаха за мен и за онези, които обичах. Все пак обаче у него имаше нещо, което ме привличаше. Точно затова се бяхме впуснали във връзка преди нещата буквално да избухнат. Разбирах отегчението му от игрите на Рая и Ада. Беше ми предложил да замина с него и да ме освободи и все още имаше дни, когато се събуждах и изпитвах копнеж по това.

— Така е — съгласи се Ясмин. — Не могат да вървят срещу природата си. Те не са виновни. Съществуването им обаче постоянно ни напомня за нашите грешки… за нашите слабости. — Тя протегна ръце пред себе си и се загледа в тях, сякаш там щеше да намери отговор. — Никой от нас, висшите безсмъртни, не обича да признава слабостта си. Може би сме високомерни. Най-вече ангелите. Никой не е съвършен, но обичаме да се правим на такива. — Тя въздъхна и пусна ръцете си. — Трябва да си тръгна. Трябваше да го направя отдавна.

Вдигнах глава.

— Но ти го обичаш.

— Понякога да обичаш някого значи да постъпиш правилно. Да направиш каквото трябва, не каквото искаш.

— Може би. Но да го зарежеш е прекалено крайно. Трябва да има начин да… Не знам, да имаш всичко.

Вратата се отвори и влезе Винсент. Не изглеждаше изненадан да ни види заедно — беше усетил аурите ни. Очите му срещнаха погледа на Ясмин и сякаш в стаята блесна светкавица. И двамата светнаха, заблестяха така, както никоя сукуба не би могла.

Изненада се от коледната ми гора, но се включи да помага, очевидно въодушевен колкото Ясмин. Двамата така и не се докоснаха, но забелязах същото нещо както онази сутрин — между тях имаше близост. Не беше нужно да се докосват. Връзката им беше очевидна и се зачудих как никой от другите ангели не ги беше усетил. Може би Ясмин беше права за високомерието на ангелите. Може би приемаха, че са съвършени и бяха прекалено слепи за недостатъците на другите. От друга страна създанията като мен се възползваха от слабостите и знаеха какво да гледат.

Украсихме дървото на Питър, извадихме коледните ми играчки от миналата година (онези, които не изгоряха в пожара) и ги закачихме на елхата от книжарницата. Когато гористият ми рай беше готов, Ясмин и Винсент си взеха довиждане с мен и си тръгнаха. Все още не знаех каква беше божествената им мисия в Сиатъл, но предположих, че е от вселенско значение. Почувствах се малко странно, че отделиха време за украсата на дома ми.

Докато разчиствах кутиите не можех да спра да мисля за думите на Ясмин, че „трябва“ и „искам“ са различни неща. Донякъде това важеше и за Сет и мен. Искахме да правим секс. Трябваше да се въздържаме.

Отново си спомних Андрю — дразнещо добрия свещеник, който ми причини толкова главоболия. Не се бях сещала за него от миналата седмица, но докато шетах наоколо, пред очите ми заиграха образи.

Въпреки всичките ми усилия, той остана бастион на чистотата и силата на волята. Беше ужасно дразнещо, но така играта беше по-забавна. И въпреки че тогава не го осъзнавах напълно, ми беше приятно да съм с него. Той беше добра компания и за мен означаваше много повече от сексуален обект. Беше очевидно, че не съм му безразлична.

Съвсем нормално беше, че един хубав, слънчев ден отношенията ни се влошиха. Помня всичко ясно. Бях отишла до църквата, в която служеше, и го намерих в зеленчуковата градина. Гледах да не се изцапам, пазех жълтата копринена рокля, която епископът току-що ми беше подарил. Андрю не обръщаше такова внимание, работеше на колене, решително копаеше и садеше малката реколта на църквата.

— Няма ли кой да върши това вместо теб?

Той примижа нагоре срещу слънцето и ми се усмихна.

— Нищо не може да се сравни с усещането сам да направиш всичко.

— Щом казваш.

Той се върна към работата си, а аз продължих да седя мълчаливо, да го наблюдавам и да се наслаждавам на ленивия златен следобед. До нас долиташе шумът от ежедневната градска суматоха. Харесвах този град — беше приятна почивка от големите, оживени градове, в които бях прекарала повечето си дни на сукуба. Знаех обаче, че скоро щях да се преместя на малко по-интересно място.

Обърнах се към Андрю.

— Томас Брюър се върна от Кадуел. Казва, че всички били болни.

Андрю кимна.

— Хората навсякъде се разболяват. В повечето западни градове има епидемии.

— Притесняваш ли се?

Той сви рамене.

— Каквото, такова. Никой не може да промени волята Божия.

Направих гримаса. Бях чувала за тази болест. Векове по-късно хората щяха да я нарекат Черната смърт. Бързо се разпространяваше. Кожата почерняваше. Появяваха се буци. Въпреки че не можеше да ме нарани, не исках да идва тук.

— Според мен не е възможно Бог да е милостив, както твърдиш в литургиите, и да подлага хората на такова нещо.

— Това е изпитание, Сесили. Бог постоянно ни подлага на изпитания. Така ни прави по-силни.

— Или ни убива.

Той не отговори.

— Какво ще направиш, ако болестта дойде насам? — настоях аз. — Джефри каза, че той ще замине. Ти ще тръгнеш ли с него?

Тъмните му вежди се извиха от изненада, сякаш го бях попитала дали слънцето ще изгрее утре.

— Не, разбира се. Като епископ, сигурен съм, че Джефри ще… направи каквото трябва, за да продължи да изпълнява задълженията си. Аз обаче… аз служа на хората. Ще продължа да служа на хората. Ако се разболеят, ще се грижа за тях.

Сарказмът ми премина в шок и аз скочих на крака и тръгнах към него.

— Не можеш да го направиш! Нищо ли не си чул? Няма оцелели. Можем само да избягаме и да чакаме да отмине.

Това беше истина. Да, беше жестоко, но както казах и на Лиам на срещата ни след търга, именно така светът се беше борил с епидемиите през по-голямата част от човешката история. Разбира се, имаше и хора, които се грижеха и помагаха на болните, но когато епидемията се разрастваше и нямаше лек, бягството и страхът взимаха връх. Повечето хора от тази епоха решаваха проблема като се опитваха да се отдалечат колкото могат повече от болестта.

Андрю също се изправи; изражението му беше ужасяващо осведомено и сериозно, когато ме погледна.

— Ще направя каквото трябва. Мястото ми е тук.

Нямах намерение да го съблазнявам, но се протегнах и хванах ръцете му. Той потръпна, но не се освободи.

— Това е глупаво — казах му сериозно. — Не можеш да спреш болестта. Ще умреш, а аз… аз няма да го понеса.

— Тогава замини. Върви с Джефри. Или върви… в манастира. Той е изолиран. Там ще си в безопасност.

Намръщих се.

— Стига вече.

— Искам само най-доброто за теб, това е. — Протегна едната си ръка и хвана брадичката ми. — И аз не искам да гледам как страдаш.

Тогава осъзнах колко близо бяхме един до друг. Топлината, която телата ни излъчваха, можеше да си съперничи с греещото над нас слънце. Андрю също го осъзна и се опита да се отдръпне. Задържах ръката му, гняв се надигна в гърдите ми.

— И така ли ще приключи всичко? Цял живот живееш в бедност и целомъдрие, за да умреш сред купища вонящи трупове с разлагаща се кожа?

— Ако това иска Бог…

— Стига! — казах аз и се наведох напред. — Стига вече. Не разбираш ли? На Бог не му пука. Той дори не забелязва.

— Сесили…

Не му позволих да довърши. Вместо това притиснах устни към неговите и долепих тялото си. Не знам дали някога беше целувал друга, но бързо се учеше. Не се отдръпна. Дори мога да се закълна, че усетих жаждата му, докато устните му изследваха моите и охотно позволи на езика ми да гали и танцува с неговия език.

И (о, боже, помогни ми), той беше толкова добър и благороден, че само от тази целувка у мен се изля цял извор енергия. Тя потече през мен като мед, прекрасна и сладка.

За моя изненада аз сложих край на целувката, въпреки че останах притисната към неговото тяло и все още го прегръщах.

— Не разбираш ли колко е глупаво? — прошепнах; устните ни бяха толкова близо, че вдишвахме дъха на другия. — Ще умреш, без да си поживял? Без да си опитал всичко на този свят? Наистина ли ще тичаш към смъртта?

Очите му се опитаха да ме преценят, ръцете му бяха на кръста ми.

— Нямам нужда от плътски удоволствия, за да осмисля живота си.

— Лъжеш — казах му. — Имаш.

— Да искаш нещо и да се нуждаеш от нещо са две различни неща. — Той отстъпи и изведнъж се почувствах половин човек, само защото тялото му не беше до моето. За миг сякаш имах чувството, че ни свързва нещо по-голямо и от двама ни, но после усещането изчезна. — Дългият живот не означава нищо, ако е празен и безцелен. По-добре животът ти да е кратък, но изпълнен с неща, които са важни за теб.

— Ти си глупак — сопнах му се аз. — Няма да стоя и да гледам как умираш.

— Тогава замини.

Така и направих.