Сънят на сукубата

Глава 23

Не можех да остана в спалнята си след това, не и след като видях двама ангели да умират — единият физически, другият духовно. Трябваше да се махна оттам, от апартамента. Никой явно не забеляза и не му пукаше, че избягах. Никта беше хваната, имаха по-големи вселенски проблеми, отколкото една обезумяла сукуба.

Шофирах вече десет минути, когато осъзнах къде отивах. У Данте. Думите на Винсент за злия талисман изведнъж не ми се струваха важни. В момента имах нужда да говоря с някого за това, което бях видяла. Сет не би разбрал, а и още не бяхме уредили нещата между нас. Понякога ми беше трудно да говоря на сериозни теми с вампирите. Все още бях ядосана на Хю. Не исках да притеснявам Ерик, тъй като той още се възстановяваше. Само Данте ми беше останал.

Той отвори вратата на магазина, след като бях чукала поне пет минути. Рошавата коса и омачканите дрехи ми подсказаха, че отново го бях събудила. Изглеждаше ядосан, както винаги, когато влязох вътре.

— Не се ли получи? Казах ти… — той ме погледна по-отблизо. — Какво се е случило?

Довлачих се до един от столовете и се сринах на него с ръце на слепоочията си. Чувствах се като огледален образ на Ясмин. Отворих уста да кажа нещо, да обясня какво се е случило… но и дума не излезе от нея. Той коленичи до мен.

— Сукубо, плашиш ме. Какво се е случило?

Втренчих се невиждащо в него за няколко секунди преди да успея да фокусирам лицето му.

— Тя падна.

— А? Никта?

— Не… Ясмин.

— Кой?

Очите ми се разфокусираха отново, когато си спомних черния пламък. Ужасния звук. Премигнах и се опитах да се отърся от спомена и да насоча вниманието си към Данте.

— Тя е ангел. Беше ангел. Може би още е. Не знам. Мамка му, не знам. Не знам какво е.

Той се протегна, хвана ме за ръцете и ме разтърси леко, за да привлече вниманието ми.

— Виж, съвсем се обърках. Каква връзка има падането на ангел с Никта? Ако изобщо има връзка. Успокой се и започни от началото. Поеми си дъх. — Поех си. — Още веднъж. — Направих го. — Сега разказвай.

И аз му разказах.

Отначало беше трудно и няколко пъти започвах отначало. Накрая обаче успях да му обясня за ангелите. Историята бавно се изля от устните ми, разказах му всичко, което се беше случило: залавянето на Никта, смъртта на Джоел и падането на Ясмин.

Той продължи да държи ръцете ми, докато не приключих и по-късно осъзнах, че се е опитвал да ме успокои. Аз треперех. Няколко минути никой не каза нищо, просто седяхме. Накрая той издиша и поклати глава.

— Мамка му, сукубо, това е прекалено за една нощ. Дори и за теб. — Той докосна брадичката ми с ръка и вдигна лицето ми. — Ти обаче знаеш, че ангелите падат. Знаеш, че все още падат. Постоянно.

— Но не и пред мен — прошепнах. — През цялото време…

Не познавах някой, който е бил ангел и после да е станал демон. Всички демони, които познавах… е, винаги са си били демони. Не ги бях познавала като ангели.

— Винаги има първи път.

Срещнах погледа му.

— Но аз я харесвах.

Очаквах да каже нещо като: „Лошите неща се случват на добри хора“, но вместо това той поклати глава.

— Съжалявам.

Преглътнах сълзите си (бях плакала достатъчно тази вечер), наведох се напред и облегнах глава на гърдите му както онази вечер. Той прокара ръка по косата ми и ме залюля.

— Тогава има ли надежда? — попитах. — След като и ангелите падат, за нас, останалите, има ли надежда?

— Няма — отговори той. — Трябва сами да се оправяме. И трябва да изберем това, което ще е най-добро за оцеляването ни. Ако приятелката ти ангел беше мислила така, нямаше да падне.

— Но това е проблемът… ангелите не мислят за себе си, нали? Те са безкористни.

— Може би — каза той несигурно. — Оставила е нещата да стигнат твърде далеч с онзи нефилим… Това не е много безкористно. И двамата са прецакани, а ние имаме още един член в клуба.

— Какъв клуб?

— Клубът. Нашият клуб. На хората, които правят една грешка и са наказани завинаги заради нея. — Той спря. — Клубът е доста голям.

Внимателно се измъкнах от прегръдката му.

— Ти какво направи?

— Ммм?

— Каква беше твоята грешка. Винсент намери талисмана… Каза, че е нещо ужасно. Черна магия. Каза, че трябва да си извършил нещо наистина лошо, за да го направиш.

Очите на Данте бяха тъжни, когато ме погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кимнах.

— Не. Не искаш. За пръв път не се държиш с мен, сякаш съм най-големият задник на света. Ако ти кажа истината… ще спреш да ме уважаваш.

— Няма. Ще те уважавам дори повече.

— Но няма да ти хареса. Защо мислиш, че не те целунах онзи ден пред дома на Ерик? Аз само се шегувам, че искам да спя с теб… Мамка му, наистина искам да спя с теб, но ако го бях направил, щеше да усетиш колко малко енергия всъщност имам.

— Вярвам ти за енергията, но още искам да знам какво се е случило.

Очите му се присвиха от безсилие.

— Виж, сукубо, едва ли ще успея да разкажа историята, дори и да искам. Прекалено е трудно.

Думите му за целувката изведнъж ми подсказаха една идея.

— Ще ми покажеш ли?

— Какво?

Приближих се до него.

— Целуни ме. Почти няма да получа енергия от теб, но ако отвориш душата си за този спомен, ще доловя части от него.

Надявах се да стане. Мислите и чувствата на любовниците ми преминаваха у мен по време на секс, но не беше нещо, което можех да контролирам. Не можех да издърпам точно определени спомени. Обикновено усещах нещата, за които мъжът си мислеше. Много често беше изненадан или изпитваше вина към любимата, на която изневеряваше.

Но може би… може би, ако Данте мислеше целенасочено за онова, което беше извършил, щях да го доловя. Заслужаваше си да опитаме. Приближих се още към него. Той не помръдна и аз стигнах до устните му и го целунах. Отначало само се целувахме — беше чисто физически. Постепенно обаче започнах да получавам частици от живителната му енергия. Той се оказа прав — душата му беше прекалено черна. Живителната енергия, която се вля в мен, беше съвсем малко. Само няколко капки, като капките, които се процеждат през кран. После… след като прецених енергията, почувствах нещо друго. Почувствах душата му — разбрах защо е толкова черна, толкова лишена от блестящия живец на другите хора. Чернилката започна да се излива у мен, беше противно и тинесто зло… и там, отвъд нея, стояха отчаянието и гневът, и безнадеждността, и безсилието. Беше отвратително. Чернилка и кръв. Искаше ми се да се дръпна, но трябваше да разбера какво криеше.

Споменът се появи като несвързани образи, но успях да ги сглобя и да наредя цялата картина. Видях сестра. По-голяма с десет години. Тя се беше грижила за него през цялото му детство — и като майка, и като учител. И тя беше медиум. Беше го научила да владее силите си и как да извлича магията от света, която оставаше скрита за повечето хора. Тя беше силна, но той беше по-силен. Това обаче не му стигаше. Беше пожелал не само да контролира силата си, беше пожелал да увеличи силата си. Но, както Хю и Винсент ми бяха казали, малко хора се раждат със силата, за която той копнееше.

Затова той я беше взел. Беше я изтръгнал.

От нея.

Видях лицето му, когато я уби, почувствах болката му, когато камата докосна гърлото й. Тя му беше наполовина майка, наполовина сестра, но той беше откраднал живота й. Чрез този акт, неговата сила беше станала огромна, и защото беше поел нейната, и защото беше използвал заклинание. Кръвта на невинен човек винаги носеше сила, а черната магия я беше усилила многократно. Той се беше почувствал като бог.

И беше пожелал да е мъртъв.

Беше прокълнал себе си. Още обичаше силата, още обичаше да я контролира… но след като беше убил сестра си, беше намразил себе си. Беше се отдръпнал от света, опитваше се да зарови спомена в наркотици и алкохол и използваше силата си само за малки, незначителни поръчки.

Прекъснах целувката, не исках нито да виждам, нито да чувствам повече. Ако бяхме продължили, вероятно щях да видя как беше направил талисмана. Едва ли щеше да е толкова лошо, колкото онова, което беше причинил на сестра си, но ми беше достатъчно. С широко отворени очи, се отдръпнах от него назад по пода.

— Била е любимата на Ерик — казах тихо. Съвсем за кратко бях видяла Таня, това беше името й, и Ерик заедно. — Тя е жената на снимката. Затова те мрази.

Данте кимна.

— Ние, тримата… щяхме да направим велики неща. Бяхме ужасно талантливи, мамка му. — Той сложи ръка на челото си, очите му бяха пълни с тъга. — Не се изненадах, когато Ерик сложи край на приятелството ни. Искаше да ме убие… Да го беше направил. Наистина. Но… Ами той не е такъв човек.

— Не — съгласих се. — Не е. — Изправих се и отново се дръпнах от Данте, който още седеше на пода.

Той погледна нагоре и осъзна какво правех. Нещастното му изражение стана гневно.

— Тръгваш ли си вече?

— Да.

— Е, благодаря, че се отби. И благодаря, че доказа, че съм прав.

— За какво?

Той вдигна ръце във въздуха.

— За това. Казах ти, че ще ме намразиш.

— Аз не… — спрях. Наистина го мразех. Не можех да променя чувствата си, не и след като бях видяла колко много са се обичали със сестра му. Не и след като осъзнах колко много е наранило това Ерик. — Данте… Това, което си направил…

— Беше грешка. Щях да я поправя, ако можех. Една грешка и съм прокълнат завинаги. Също като приятелката ти ангел. Също като теб.

— Не — казах. — Не е същото. Ясмин падна, защото обичаше.

— Тя е паднала, защото е проявила егоизъм — оспори ме той. — Но да не спорим за това. Разкажи ми за себе си. Ти, защото обичаше ли падна?

Не казах нищо. Бях паднала от похот. Бях изневерила на съпруга си, защото бях наранена и самотна, и ми беше скучно и… ами защото можех.

Данте ме изгледа изпитателно.

— Виждаш ли? Ясно. Ти си се прецакала. Разбирам те. Много малко хора биха те разбрали. На бас, че приятелят ти не те разбира.

— Той ме приема.

— Но разбира ли те? Някога разказвала ли си му с пълни подробности какво си направила?

— Не, но това няма значение.

Данте се изправи и се приближи към мен.

— Няма значение!? Не можеш да си с него. Няма да стане. Не казвам, че те чака велика романтична връзка с мен, но поне би трябвало да си с хора, които знаят откъде идваш.

— Да. Но ако съм с теб, ще пия и ще мразя живота.

— Тоест?

— Сет ме кара да се надявам, че нещо хубаво ще се случи. Кара ме да искам да съм по-добра.

— Но няма смисъл! — възкликна Данте. — Не разбираш ли? Нищо няма да се промени за теб. Дори шибаните ти длани го твърдят.

— Не… Никта каза… Никта каза, че сънят може да се сбъдне. Мъжът от съня…

— Тя те е излъгала. И ти щеше да се вържеш, ако ангелът не беше паднал.

Стиснах зъби.

— Сънищата й показват истината. Със Сет…

— Ще се ожените? Ще избягате към залеза? Ще имате деца? Сукубо! Събуди се! — Данте крещеше, лицето му беше на сантиметри от моето. — Това е невъзможно. Не и за теб. Може би за него, но не и с теб. Всеки ден, през който си с него, прави живота му все по-празен и безсмислен.

— Това не е вярно! — изкрещях. — Ние сме щастливи. Ще бъдем щастливи заедно и не ми пука, че не ми вярваш. Не искам никога да те виждам и да говоря с теб. Знам защо Ерик те мрази и аз те мразя. — Отворих с ритник вратата. — Заслужаваш да гориш в Ада.

Тръгнах си, но не можех да се прибера у дома. Тъй като нямаше какво да правя, седнах в едно денонощно заведение и си поръчах кафе като многозначително игнорирах всеки, който ме заговореше. Гледах как слънцето изгря над Олимпик Маунтинс и отидох на работа, когато книжарницата отвори. Помогнах на колегите си да обслужат клиентите, които пазаруваха за Коледа в последната минута, но вършех само простички и механични задачи. Щяхме да затворим рано, за да могат всички да довършат покупките си. Истинска лудница, но поне държеше зомбираното ми тяло заето.

Когато затворихме, беше почти време да закарам Мади на летището. Оставаха й само още няколко неща да купи за Коледа и ме попита дали ще отида до центъра с нея. Бях станала свидетел на смъртта на ангел и пазаруването ми се струваше най-тривиалното нещо на света. Обаче… нямаше какво друго да правя и се съгласих. Сигурно бих се съгласила с всичко.

Центърът на Сиатъл беше отрупан с коледна украса, лампички и венци висяха над алеята между магазините по Четвърто Авеню. В четири следобед навън беше почти тъмно. Дъжд се изливаше по тротоара, беше порой, какъвто повечето хора вярваха, че се излива целогодишно тук. Всъщност валеше само през зимата и то по-скоро ръмеше. Такъв проливен дъжд беше рядко явление, може би небето плачеше за смъртта на Джоел.

През една витрина гледах дъжда и как пешеходците се бореха с чадърите, докато Мади търсеше нещо за сестра си в „Банана Рипъблик“17. Апатично бях потърсила подарък и за Сет, но желанието ми бързо се изпари — нямаше как да измисля нещо по-хубаво от пръстена. Още го носех на верижка около врата си. Днес сякаш беше натежал.

Беше ми тъжно за това, което се случи с Ясмин, но продължавах да мисля и за Никта. По-точно продължавах да мисля за това, което ми беше казала: „Мъжът от съня“. Кой беше мъжът от съня? Въпросът обсеби съзнанието ми, колкото и безпредметно да беше. Повтарях си думите на Данте, опитвах се сама себе си да убедя, че няма значение, че всичко е измислица. Тъмният силует обаче ме преследваше в мислите ми и част от мен вярваше, че ако знаех кой е той, може би всичко ще е истина.

— Джорджина?

Откъснах поглед от дъжда на улицата и видях Винсент пред мен. Зад него заетата Мади преглеждаше рафт жилетки. Мислех, че изглежда съсипан от скръб в апартамента ми, но това беше нищо в сравнение със състоянието му сега. Лицето му беше измъчено и бледо. Очите му бяха стъклени и зачервени, но дали от плач или от липса на сън, не знаех. Вероятно и от двете.

Той ми подаде ключа от апартамента.

— Просто исках да ти го върна.

Взех ключа.

— Не беше нужно да ми го даваш лично. Можеше да го оставиш.

— Да. — Той пъхна ръце в джобовете си и заби поглед в земята. — Аз просто… исках да поговоря с някого.

— Виждал ли си… хм, Ясмин?

Той поклати глава.

— Не. Не знам какво е станало с нея. Искам да кажа, знам… Тя е някъде в Ада. Може би я ориентират или нещо такова. Не знам. Каквото и да е, сигурно е ужасно. Аз съм виновен.

— Не — казах автоматично. — Изборът беше неин.

— Тя обаче го направи заради мен.

— Това няма значение. Въпросът е, че го направи, защото така искаше. Не е твоя работа да съдиш решенията, която тя взима.

Докато изричах думите, се почувствах шибано отвратително. Казах абсолютно същото, което всички ми повтаряха за Сет. Абсолютно същото, което самият Сет ми повтаряше от толкова време.

— Може би. Не знам. — Той въздъхна. — Ужасно е глупаво. Всички тези години бяхме толкова внимателни да не се издадем и тя да не падне. Бяхме много добри, успявахме да устоим на желанията си. А накрая резултатът е същият, само заради един момент на объркване и страст. Стана толкова бързо, знаеш. Аз действах, за да я защитя, тя действа, за да ме защити… — той се отнесе и сякаш щеше да заплаче. Аз се чувствах по подобен начин. „Клубът е доста голям“, беше казал Данте.

— Но… тя падна… Сега вече можете да сте заедно, нали?

Винсент поклати глава и се усмихна така, че изглеждаше дори още по-тъжен, отколкото когато не се усмихваше.

— Не знам. Не знам дали ще пожелае да се срещнем. Нещо ми казва, че не би искала да я виждам така.

— А ти как се чувстваш?

— Аз я обичам безусловно… или, хм, поне обичах ангела Ясмин безусловно. Тя вече не е онази жена. Искам да кажа, че може да мрази това, което се случи… може да е нещастна. Но в крайна сметка ще свикне. Всички свикват. И тогава ще бъде една от тях. Няма да е същата Ясмин и не знам дали ще мога да я обичам или дали тя ще може да ме обича. Отчасти тя беше толкова съвършена, именно защото успяваше да устои на изкушението… и може би и тя мислеше същото за мен.

За миг забравих Винсент и вниманието ми се насочи към мен самата, към моите проблеми. И това беше като при нас със Сет, осъзнах аз. Постоянното напрежение във връзката ни беше ужасно, но принципите, на което беше основана договорката ни, беше част от обаянието на връзката ни. Може и да казваше, че няма нищо против да не правим секс, но според мен част от него ме обичаше, именно защото отказвах да спя с него. И обратното — аз обожавах неговата непоклатимост, не само защото се въздържаше с мен, но и защото не търсеше други любовници. Отчасти затова толкова ме шокира последният ни скандал. Не очаквах, че ще прояви такава слабост.

И все пак… въпреки че се възхищавахме един друг на принципите си, заслужаваше ли си? И наистина ли беше слабост от негова страна? Винсент и Ясмин бяха заедно много по-дълго, отколкото аз със Сет, измъчвайки се по същия начин. В крайна сметка не бяха спечелили нищо. Стана каквото стана.

— Злочестата любов не е толкова бляскава, колкото изглежда отстрани — каза Винсент, вероятно отгатнал мислите ми.

— Винаги съм го знаела.

— Понякога си мисля… че може би щеше да е по-добре изобщо да не се бяхме обвързвали. Годините с нея бяха прекрасни, но… тя щеше да е жената на моя живот и да нямахме връзка.

Не знаех дали е прав. Кратките моменти на радост заслужаваха ли си болката, която можеше да последва? Не бях ли затова със Сет, макар и да знаех, че все някога ще да умре? Може би Сет беше прав за поемането на рискове. Животът беше кратък. Може би човек трябваше да граби каквото може. Всичко беше толкова объркващо. И изведнъж ми се прииска да говоря със Сет за всичко — за това как трябва да живеем живота си и да поемаме рискове, какво ни привлича един към друг и защо си заслужава да се борим за връзката ни. Не исках да повторя грешките на Ясмин и Винсент. Със Сет трябваше да седнем и непредубедено да решим как да продължим.

— Какво ще правиш сега? — попитах Винсент. Моментът не беше удачен да обсъждам философията на една връзка с него.

Той посочи неопределено зад себе си.

— Ще напусна града. Макар и да се крия, те продължават да ме търсят. Трябва да отида някъде.

Кимнах. Беше ми тъжно, че си заминава, но знаех какво щяха да направят другите ангели и демони, ако го намереха. И така, пожелах му всичко най-хубаво и го прегърнах набързо, преди да се разделим. Докато гледах как се отдалечава, се замислих за поуката от неговата история. Тревогата ми се засили, надявах се пътуването до летището да е кратко и по-бързо да говоря със Сет.

Отправих се към другата част на магазина и намерих Мади да плаща покупките си.

— Кой беше онзи мъж? — попита тя, докато подаваше кредитната си карта. — Беше сладък. Малко мърляв… но сладък.

— Имаше дълъг ден — отвърнах й. И го чакаше дълга вечност. — Просто един приятел.

— Свободен ли е?

Замислих се.

— Да. Мисля, че да.

Докато я чаках, погледнах в близкото огледало. Мади все така неизменно поддържаше новата си чаровна и стилна визия. Беше се подстригала и новата й прическа правеше лицето й деликатно и обаятелно. Панталонът и блузата й, макар и да бяха обикновени, й стояха изискано и кокетно.

От друга страна, аз изглеждах като грозната доведена сестра. О, все още имах хубава фигура и красиво лице, благодарение на умението ми да се трансформирам, но бях облякла дънки и старо палто — днес не ме интересуваше висшата мода. А и не си бях направила труда да си оправя косата. Просто я бях вързала на висока опашка. Най-красноречиво беше лицето ми. То изразяваше тъга, както лицето на Винсент. Очите ми бяха хлътнали, което ме стресна. Това контрастираше с цялата красота на чертите ми. Погледнах Мади и осъзнах, че днес тя беше сексапилната.

Най-накрая тръгнахме за летището и се оказа, че движението е толкова ужасно, колкото мислех, че ще бъде. Колите по път 1–5 не мърдаха и предвид късмета ми напоследък, сигурно пред нас имаше катастрофа, което допълнително да усложни задръстването и обстановката преди празниците. Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

— Добре — казах на Мади, отчаяно се нуждаех някой да ме разсее. — Разказвай сега. Какви щуротии си правила напоследък? Сигурна съм, че вече си преизпълнила нормата.

— Ами — започна тя — купих си нови дрехи, разбира се. Вече видя повечето, а и досега не съм имала толкова бельо. Преди ме беше страх, но се оказа, че има много симпатични неща по магазините.

— Да. Така е.

— Купих си и една камара обувки на висок ток. Още се уча да ходя, но мисля, че се справям добре. — Тя изстена и заприлича на коварната феминистка, каквато беше преди. — Чувствам се… като жена.

Усмихнах се и отправих поглед към колите отпред. Всички фактори за катастрофа бяха налице, така че трябваше да внимавам. Колите спираха и тръгваха, вниманието на шофьорите се притъпяваше и те се унасяха. Ето така ставаха верижните катастрофи. А и една от чудатостите на шофьорите в Сиатъл беше, че не умееха да шофират в дъждовно време.

— Според мен се справяш добре с високия ток. Какво още? Нещо друго, освен пазаруването?

— Записах се на курс по джудо.

— Невъзможно.

— Напротив — каза тя, смеейки се. — Това беше най-щурото, което успях да измисля. Най-накрая ще си върна на Дъг, задето толкова години ми дърпа плитката.

— Звучи справедливо — казах. Преместих се в най-лявата лента с надеждата, че ще се придвижваме малко по-бързо. — Нещо друго?

— Ммм… Ами започнах да се оглеждам за мой апартамент.

— Добра идея.

— Проверих полетите за местата, на които винаги съм искала да отида.

— Още една добра идея.

— И спах със Сет.

Едва не се забих в мантинелата.

— Какво? — Бързо завъртях волана и се върнах в моята лента. Мади беше протегнала напред ръце, за да се предпази. — Сет ли каза?

— Да…

— Сет Мортенсен?

Тя прозвуча изненадано.

— Разбира се. Кой друг?

Това беше толкова абсурдно, че дори не можех да реагирам. Все едно да ми каже: „Хей, забеляза ли, че земята избухна?“ Не можеше да е истина — всички факти говореха, че е невъзможно. Мозъкът ми още отказваше да обработи информацията. Пропилени мозъчни клетки.

— Как… тоест какво… — поклатих глава. — Обясни.

От изражението й личеше, че умира да го направи. Точно това беше нещото, което гореше у нея в офиса ми вчера.

— Ами преди две нощи се върнах в книжарницата, след като затворихме. Бях забравила нещо. Видях Сет на паркинга. Беше ходил някъде и се беше върнал за колата си.

Това „някъде“ беше моят апартамент. Говореше за нощта, в която се скарахме.

— Както и да е — продължи тя. — Той изглеждаше разстроен, а ти нали ми беше казала, че трябва да поемам рискове. Освен това той ми дължеше една среща, нали така? Попитах го дали иска да отидем да пийнем и той се съгласи.

Опитах се отново да избягам от мантинелата.

— Той не пи, нали?

— Не. Не пи алкохол. Но стояхме до късно и си изкарахме прекрасно. Не можеш да си представиш колко лесно се говори с него. Той изглежда свит, но след като го опознаеш… — тя въздъхна щастливо. — С него сме на едно мнение… иска да прави разни неща, да пътува… Та накрая заведението затвори и той ме покани да отида у тях за малко.

Дори не можех да я погледна.

— Сет… те е поканил у тях?

— Ако бяхме отишли у нас, щяхме да се натресем на Дъг, а искахме още да си говорим. Поговорихме си… и, ами след известно време… спряхме да си говорим. Едното доведе до друго… — тя издиша, сякаш самата тя не си вярваше. — Аз не правя такива неща. Не и на първата среща. Но… е, той е добър човек, знаеш. А и исках да направя нещо щуро.

Не, не, не. Не беше възможно. Беше сън. Никта си отмъщаваше, защото не й помогнах. Беше ми изпратила кошмар и се надявах скоро да се събудя.

Не знам колко време бях мълчала, докато Мади не ме попита несигурно:

— Джорджина, слушаш ли ме? Нали не мислиш… нали не мислиш, че съм била прекалено лесна? — в гласа й имаше страх, страх да не ме разочарова и да не би да не одобря.

— А? Не… не… не, разбира се. — Поех си дълбоко въздух. — Та… хм, добре ли беше?

— О, да! — тя се засмя нервно. — Не мога да повярвам, че говоря за това. Но да, Сет е чудесен любовник. Много е внимателен.

— Да, мога да си представя.

— Господи, не мога да повярвам, че се случи!

Аз също.

— Какво ще стане сега? Само за една нощ ли беше? — Все пак какво друго можеше да е? Сет беше с мен, нали? Нямаше причина да се притеснявам. Бях му дала картбланш да спи, с когото поиска. Всъщност… бях му казала точно това онази нощ. Искал е да спи с нея, добре. Очевидно обаче това не значеше нищо. Трябваше да е само за една нощ, нали?

Нали?

— Не знам — призна тя. — Дано да не е. Много го харесвам… и беше прекрасно. Наистина мисля, че много се сближихме… Сякаш на онзи търг не ме купи само от съжаление. Той каза, че ще ми се обади и че пак ще излезем. — За пореден път тя прояви съмнение и несигурност. — Нали не мислиш… нали не мислиш, че е мъж, който би казал нещо, ако наистина не го мисли? — беше онази Мади, която познавах. Онази, която ме имаше за пример и търсеше съвета ми. Онази, която не вярваше на мъжете.

Втренчих поглед напред и реших, че сега небето плаче за мен. След няколко секунди казах:

— Не, Мади. Ако ти е казал, че иска пак да излезете, значи наистина го мисли. Той е такъв човек.