Сънят на сукубата

Глава 10

Прибрах се от апартамента на Сет на другия ден и на вратата намерих залепена още една бележка, че имам колет. Дръпнах я, влязох вътре и отново се изненадах, че Винсент беше там. Бях решила, че заради работата с ангелите ще бъде в постоянно движение.

— Как върви? — попитах. Започнах да тършувам из шкафовете за храна. Бях пропуснала закуската. — Разбира се, ако можеш да ми кажеш, без да се налага да ме убиваш после.

Той седеше на кухненската маса и прелистваше вестници.

— Ами не мога да ти кажа подробностите, но, разбира се, мога да споделя, че… хм, не напредваме толкова бързо, колкото ни се иска. Има малко лазаня в хладилника, ако искаш.

Отворих вратата на хладилника. Наистина имаше.

— Леле. Да не би някой от ангелите да я е направил по магически начин за теб?

— Само ако според теб готварските умения на Ясмин минават за магия.

Махнах фолиото на тавата. Изглеждаше чудесно. Може би наистина беше замесена магия. Сложих една порция в микровълновата и нагласих таймера.

Седнах срещу него и погледнах разпръснатите вестници — същите, които бях забелязала онзи ден.

— Май наистина си падаш по новините.

Той направи гримаса.

— Пишат най-вече за депресиращи неща.

Хвърлих един поглед на заглавията и трябваше да се съглася с него. Убийство. Корупция. Кражба.

— Чу ли за онова ченге, дето стреляло онзи ден? — попитах. — Това наистина е депресиращо.

Винсент отклони вниманието си от една статия за домашно насилие.

— Не. Какво е станало?

— Някакъв полицай стоял пред квартален магазин и помислил, че някой в магазина е застрелял партньора му. Така че влетял вътре с пистолет в ръка и започнал да стреля. Накрая самият той убил партньора си.

Винсент се намръщи.

— Хм. Това не го бях чул — промърмори. Разсеяният му поглед говореше, че очевидно знае нещо, в което аз не бях посветена.

Погледнах го косо.

— Това има ли някакво значение за теб? Може ли да има връзка с Божията ви мисия?

Спокойната му усмивка се върна на лицето му.

— Добра си, но не чак толкова. Знаеш, че не мога да ти кажа нищо. Микровълновата звънна и извадих храната. Докато загребвах с вилицата лазаня, си спомних какво беше казал за готвенето на Ясмин. Любопитството ми ме надви. Както често се случваше.

— Винс… — започнах внимателно, като внимавах да не отделям очи от храната. — Знам, че не е моя работа…

Той се засмя.

— Обожавам как хората започват разговор с тази реплика, но после така или иначе задават въпроса си.

Изчервих се и си затворих устата.

— Не, не — каза той, очевидно развеселен. — Казвай. Какво искаше да ме попиташ?

— Аз… ами, нищо. Просто, не че има някакво значение за мен… но забелязах, че с Ясмин сте доста… хм, близки.

Безгрижието му се изпари. Бързо вдигнах очи и му отправих извинителен поглед.

— Съжалявам — смотолевих. — Забрави, че съм казала нещо.

— Не… това е… Не знам. — Той сгъна вестника и се втренчи в него, без да вижда нищо. — Така е, предполагам. Познавам я от дълго време, а тя е от хората, които… човек лесно харесва.

— Да, така е.

Минаха няколко мъчителни мига. Когато проговори отново, в гласа му долових любов.

— Запознахме се на един панаир в Акрън, представи си… преди около петнайсет години. Не знам какво правеше там, човек не може да разбере ангелите. Видях я да се отдалечава от една сергия за сладки неща. Държеше огромен захарен памук. Кълна се, беше по-висок от нея. И понеже знаех, че е ангел, ситуацията ми се стори още по-абсурдна.

Историята накара и мен да се усмихна. Освен това хвърли светлина върху въпроса какво прави той с отбора на ангелите. „Знаех, че е ангел“. Беше още един човек с дарба, подобно на Ерик и Данте, който усещаше безсмъртния свят.

— И ти отиде да говориш с нея?

— Нямах такова намерение, но захарният памук започна да се свлича от клечката, така че отидох да й помогна и накрая самият аз изядох половината.

— Много сладко — казах. — О, не исках да се получи игра на думи. — Нямаше значение, че през последните месеци бях изпукала един мъж на работния му стол, бях използвала кожен камшик върху друг, а с трети спах в задната стая на долнопробен клуб. Въпреки всичко обичах романтичните истории.

— Започна да търси помощта ми, след като разбра какво мога да правя. Предполагаше се, че ще е само това… че само ще й помагам в… знаеш, работата. След известно време обаче не можехме да стоим далеч един от друг. Вече сме постоянно заедно.

Преглътнах още една хапка лазаня. Беше божествена. Наистина.

— Някой от другите ангели знае ли?

— Ами да. Джоел едва ме понася вече…

— Но, очевидно, вие не… хм, не можете да…

— Не, но това няма значение. Не е нужно да имаме физическа връзка. Каква ирония само! Ангелите са създания на любовта. Те трябва да обичат всички. Просто не е редно да обичат един човек повече от друг.

— Това е глупаво — заявих разпалено.

— За теб, може би. И за мен, предполагам. Но за нея… Тя е посветила цялото си съществуване в служба на сила и кауза по-големи от всички нас. Да бъдеш влюбен в нещо, или в някого, би било много разсейващо. Не можеш да служиш на двама господари, без да предадеш единия.

Сведох поглед надолу и обмислих думите му.

— Но въпреки това сте заедно. Или нещо такова.

Той сви рамене.

— Доколкото можем. Може би трябва да продължа напред, но, честно казано, не искам да съм с никого другиго. Приемам това, което е тя. Затова я обичам. Предпочитам да съм с нея като неин помощник, отколкото изобщо да не съм с нея.

Кожата на тила ми настръхна. Нещо подобно отговаряше и Сет, когато му казвах да ме напусне и да си намери друга. Бях приела избора му и честно казано не можех да си представя живота без него. Все пак понякога не проумявах как може да се примирява с всичко, което стоеше между нас. Да чуя, че и друг е направил подобен избор, звучеше успокояващо.

Сякаш прочел мислите ми, Винсент попита нежно:

— Да не сипах сол в раната? Картър спомена, че имаш приятел…

— Не. Да. Не знам. Той, Сет, приятелят ми, казва същото. Че след като не може по друг начин… тогава така да бъде.

— Точно. Така че, животът продължава. — Винсент започна да събира вестниците. — Да ти кажа истината обаче, и ти, и тя, сте толкова прецакани, че дори не е смешно. Защо трябва да има правила? Защо винаги сукубата трябва да отнема живота на човека, с когото е? Защо да нямаш избор? Защо Ясмин да не може да прави любов? Защо да не може да бъде влюбена?

Добър въпрос. Не мисля, че Винсент очакваше отговор, но трябваше все нещо да кажа.

— Защото така стоят нещата. Така е устроен светът. Така е било винаги.

— Светът е шибан — каза той.

Помислих малко и кимнах.

— Съгласна съм.

Той се усмихна, взе палтото си и го наметна.

— Готина си за сукуба.

Винсент излезе да върши, каквото там правеше с шайката ангели. Почти му завиждах, защото на мен ми се налагаше да направя нещо, което изобщо не ми се правеше. Още едно необходимо зло.

Трябваше да намеря работа на Тоуни.

След провала на уроците по танци и бях обещала да й помогна. Не можех да направя кой знае какво за загубата ми на енергия или за ангелския романс, но можех да ускоря заминаването на Нифон, по дяволите.

Отидох с колата до Сиатак — град, който дължеше съществуването си изцяло на международното летище Сиатъл-Такома. Той по-скоро приличаше на сянка, простираща се около летището, пелена от паркинги и евтини хотели. Имаше и няколко стриптийз клуба — все пак какво друго да правят бизнесмените, докато чакат следващия си полет?

Беше късен следобед и в „Лоу Блоу“ нямаше много работа, когато влязох. Няколко отегчени мъже седяха пръснати из опушеното заведение, което имаше нужда от сериозен ремонт. Имаше нужда и от малко украса. Двама от мъжете погледнаха към мен с интерес, докато минавах покрай тях. Очевидно бях по-секси от горката брюнетка, която отчаяно се опитваше да изчука един пилон на фона на нежните звуци на „Янг Ласт“ на „Пинк Флойд“.

Отворих уста, за да кажа нещо на бармана, но един глас зад мен ме прекъсна.

— Мътните да ме вземат! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, мамка му!

Обърнах се и видях продълговатото, тясно лице на Саймън Честърфийлд — гордият собственик на вертепа. С това лице и с върлинестото си тяло ми приличаше на невестулка. Черният му мустак сякаш никога нямаше да порасне повече от това, а дрехите му винаги бяха един размер по-малки. Беше приятел с местните играчи на Ада и според слуховете щеше да става имп — искаше да продаде душата си за безсмъртие и възможността да стане посредник на Ада.

— Да не би най-накрая да реши да танцуваш за мен, кукло?

— Иска ти се.

За мазник с такова долнопробно заведение, Саймън всъщност имаше усет към танца. Веднъж го видях да се опитва да поставя хореография на стриптийзьорките и останах впечатлена от усета му към естетиката и ритъма. Служителите му не можеха да се мерят с него. Тук талантът му вехнеше и преди време се чудех защо не премести бизнеса си в някой по-богат квартал и не наеме по-качествени танцьорки. По-късно научих, че тук много по-лесно можеше да развива всички други видове сенчест бизнес, с които се занимаваше.

Все пак Саймън имаше набито око и знаеше колко добра танцьорка съм. От години ме молеше да започна да работя за него.

— Трябва да поговорим — обясних. — По работа.

— Дошла си на правилното място. — Той махна бързо с ръка и посочи вратата до бара. — Да отидем в офиса ми.

„Офисът“ му беше обикновен килер, но имаше стол, на който да седна. Поставих токчетата си на ниското бюро и придърпах колене към гърдите си. Така сивата ми ленена пола се вдигна малко. Саймън ме наблюдаваше по-скоро с професионален, отколкото с личен интерес.

— Мамка му, жено. Ако дойдеш да танцуваш за мен, ще избия рибата. — Той поклати глава и се пльосна на въртящ се стол от изкуствена кожа. — Сукуба на моята сцена. Мамка му.

Наклоних глава на една страна.

— Странно, че го казваш. Това е донякъде причината да съм тук.

Може би невинният ми тон го накара да застане нащрек. Той ме изгледа подозрително.

— Нали каза, че не търсиш работа?

— Не за мен. Имаме нова сукуба и тя си търси работа. Не си ли чул?

— Не… — той се намръщи. — И тя иска да танцува? Тук?

— Да — казах нагло. — Няма търпение да се съблече.

Нима не беше истина?

Саймън се облегна на стола си и сложи крака на бюрото. Независимо от небрежната си поза, все още беше вдигнал гарда.

— Къде е уловката?

— Защо да има уловка? Трябва да се радваш. Правим ти услуга.

— Предлагаш да ми пуснеш сукуба в скута. Звучи прекалено хубаво, за да е истина, значи е прекалено хубаво, за да е истина — той спря и се замисли. — А защо идваш вместо нея?

— По алтруистични причини.

— Джорджина — каза предупредително той.

— Добре — признах. — Тя е малко… нова.

— Колко нова?

— Съвсем нова. Още е в гаранция.

— Все пак трябва да има някаква уловка.

— Ами… тя е… — затърсих в речника си подходящо прилагателно. — Непохватна.

Едната му тясна вежда се вдигна.

— Непохватна?

— Все още се учи да сваля мъже. — Тъй като Саймън вероятно търсеше сексапилни жени, реших да не споменавам, че Тоуни все още не е намерила верния път. — И тя е, хм, лоша танцьорка.

— Колко лоша?

— Лоша.

— Може ли да си малко по-конкретна за какво ниво на лоша става въпрос?

— Помниш ли Гигли?

— Исусе! Та защо си мислиш, че ще наема лоша танцьорка?

— Саймън — възкликнах, — всичките ти танцьорки са лоши.

— Не всички. А и не търся неопитни попълнения. Имаме си стандарти.

Изгледах го сериозно.

— Добре, добре. — Той прокара ръка през омазаната си с гел черна коса. — Какво ще получа в замяна?

Сега аз се направих на възмутена.

— Какво искаш да кажеш? Получаваш сукуба-танцьорка. Какво още искаш?

— Получавам сукуба-трагичен случай. Аз правя услуга на теб — присви очи. Да. Един ден щеше да стане добър имп. Беше на крачка да сключи сделка. — Аз искам теб. През тази седмица танцувай две нощи за мен.

— Не.

— Една нощ.

— Саймън, няма нищо на този свят, което да ме накара да танцувам тук, дори и безвъзмездната помощ за въпросната сукуба. Поискай нещо друго.

— Да, добре — той се замисли. — Теб. Искам теб.

— Хей, току-що ти казах…

— Не, не. Не като танцьорка. Искам те сега. На бюрото.

Въздъхнах. Така значи.

— Виж, като ще наемам лоша сукуба, няма да е зле да изпукам и една добра сукуба.

— Интересна логика. Не се ли тревожиш за душата си?

Той ме погледна сякаш не можеше да повярва, че съм имала нахалството да попитам такова нещо. Бях го изгледала по подобен начин, когато той каза, че в „Лоу Блоу“ имат стандарти.

— Дадено — изправих се. — Но не в това тяло. Избери си друго.

Саймън изпръхтя.

— Да не мислиш, че искам красавица, която прилича на кръстоска между пин ъп момиче11 и модела Ан Тейлър? Зарежи. Искам шестнайсетгодишна версия на Лайза Минели. В ученическа униформа.

Втренчих се в него.

— Нямам представа как би трябвало да изглежда това.

Той започна да разкопчава панталона си.

— Ти си умно момиче. Ще измислиш нещо.

Въздъхнах отново и се трансформирах в дребно тяло с черна къса коса. Бебешки гладка кожа. Зелена карирана пола с подходящо сако. Саймън изръмжа одобрително.

Обърнах се, поставих ръце на бюрото, наведох се и му поднесох задника си. Надявах се да свърши бързо. Ако можех да изтрия образа на невестулка в съзнанието си, може би щеше да ми е много по-лесно.

Почувствах как ръцете му се плъзнаха по краката ми, докато ми вдигаше полата. Изведнъж той замръзна.

— Прашки? Да не си луда, жено?

— Извратено копеле — казах и смених прашките с бели памучни бикини.

— Сякаш не го знам.

Той свали бикините и влезе в мен. Или поне така ми се стори. Саймън не беше никак надарен. Бях на косъм от това да попитам: „Вътре ли си?“, но, за съжаление, проблемът с Тоуни беше ужасно сериозен. Не можех да рискувам Саймън да промени мнението си заради една закачка, колкото и смешна да беше.

На Саймън може и да му липсваха сантиметри, но компенсира с ентусиазъм. Докато ме чукаше той сграбчи ханша ми и заби нокти в голата ми плът. Трябваше здраво да се държа за бюрото. Накрая му се прииска нещо по-различно и ме завъртя по гръб. Разкопча блузата и сутиена ми и оголи малките ми щръкнали гърди, които тъкмо бяха „разцъфнали“. Вперил очи в тях (не в лицето ми), той сграбчи краката ми, разтвори ги и постави глезените ми на раменете си.

После отново се зае пламенно със задачата си и признавам, когато свърши, посрещнах с удоволствие прилива на енергия. Не беше много (та той практически вече работеше за Ада), но аз имах нужда от нея. Саймън излезе от мен и аз седнах, умерено задоволена от новата енергия, не от физическия контакт. Честно казано, не направих кой знае какво — само си стоях, но той ме гледаше сякаш бяхме минали през цялата Кама Сутра.

— Определено си заслужаваше да приема непохватната сукуба — каза той доволно и вдигна панталона си.

Искаше ми се да му кажа първо да се запознае с Тоуни, после да си прави заключения, но вместо това само се усмихнах. Знаех кога да си държа устата затворена.