Сянка и кост

Глава 4

По бузите ми рукнаха сълзи от безсилие, когато Иван ме извлече от шатрата под лъчите на късното следобедно слънце. Помъкна ме надолу по ниския хълм към пътя. Там вече чакаше черната карета на Тъмнейший, заобиколена от гришани Етералки на коне и конвоирана от въоръжени до зъби кавалеристи. Двама в сиво от личната охрана на Тъмнейший чакаха до вратичката на каретата заедно с една жена и светлокос мъж, облечени в червените одежди на Корпоралки.

— Качвай се — заповяда Иван, но после, изглежда, си спомни нареждането на Тъмнейший и добави: — ако обичаш.

— Не — казах.

— Какво? — Иван изглеждаше искрено озадачен.

Двамата гришани от Корпоралки ме изгледаха потресени.

— Не — повторих. — Никъде не отивам. Станала е някаква грешка. Аз…

Иван ме принуди да млъкна, като стисна още по-силно ръката ми.

— Тъмнейший не греши — процеди той през стиснати зъби. — Качвай се в каретата.

— Не искам да…

Иван се наведе, докато носът му не се озова само на сантиметри от моя, и буквално изплю:

— Как мислиш, дали ме е грижа какво искаш? Само след няколко часа всеки шпионин на Фйерда и наемен убиец от Шу Хан ще са разбрали какво е станало в Долината и ще дойдат за теб. Единственият ни шанс е да те закараме в Ос Олта и да те затворим в двореца, преди да са разбрали какво си ти всъщност. А сега се качвай в каретата.

Той ме натика вътре и се качи след мен, после се стовари видимо погнусен на отсрещната седалка. Корпоралките го последваха, след тях опричниците се настаниха от двете ми страни.

— Значи сега съм пленница на Тъмнейший, така ли?

— Ти си под негова закрила.

— Каква е разликата?

Изражението на Иван остана непроницаемо.

— Моли се никога да не разбереш.

Свъсих вежди и се тръшнах на тапицираната седалка, но веднага изохках от болка. Забравила бях за раните.

— Прегледайте я — обърна се Иван към жената в алено. Маншетите й бяха украсени със сивата бродерия на Лечител.

Жената смени мястото си с един от опричниците и седна до мен. Някакъв войник надникна през вратата.

— Готови сме — каза.

— Добре — отвърна Иван. — Не спирайте никъде и бъдете постоянно нащрек.

— Ще се забавим само за смяна на конете. Спрем ли преди това, да знаете, че нещо не е наред.

Главата на войника изчезна и вратичката на каретата се затвори. Кочияшът не чакаше други заповеди. Вик, изплющяване на камшик и каретата се понесе напред. Усетих, че ме сковава леден страх. Какво ставаше с мен? По едно време дори мислех да отворя вратата на каретата, да скоча в движение и да побягна, но къде щях да отида? Намирахме се насред военен гарнизон и бяхме заобиколени от въоръжени до зъби стражи. Но дори да не беше така, къде можех да избягам?

— Моля, свалете си шинела — каза жената до мен.

— Какво?

— Трябва да прегледам раните ви.

Готова бях да се съпротивлявам, но каква полза? Свалих сковано шинела и позволих на Лечителката да смъкне ризата от раменете ми. Корпоралки бе Орденът на Живите и Мъртвите. Опитах се да мисля само за Живите, но тъй като никога досега не бях лекувана от гришанин, всяко мускулче в тялото ми беше изопнато от страх.

Тя извади нещо от малката си чанта и каретата се изпълни с острата миризма на химикал. Потръпвах при всяко докосване с впити в коленете ръце, докато тя почистваше раните ми. Щом приключи, усетих парене и щипане между плешките. Прехапах силно устни. Желанието да се почеша по гърба беше почти непоносимо. Най-накрая тя отново ме покри с ризата.

Разкърших предпазливо рамене. Болката беше изчезнала.

— А сега ръката — каза тя.

Почти бях забравила за раната, оставена от ножа на Тъмнейший, но китката и ръката ми лепнеха от кръвта. Тя попи прецизно направения разрез и поднесе ръката ми към светлината.

— Опитайте се да стоите неподвижно — каза, — или ще остане белег.

Постарах се да не мърдам, но при друсането на каретата това се оказа трудна задача. Лечителката прокара бавно ръка по раната. Усетих как кожата ми пулсира от жега. Ръката ми взе да смъди нетърпимо и пред смаяния ми поглед плътта сякаш засия, а ръбовете на раната се съединиха и кожата отново стана невредима.

Смъденето престана и Лечителката се облегна назад. Посегнах и опипах ръката си. На мястото на раната беше останал едва изпъкнал белег, но само толкова.

— Благодаря — казах благоговейно.

Лечителката кимна.

— Дай й твоя кафтан — обърна се към нея Иван.

Жената се намръщи, но колебанието й трая само миг, после смъкна червения си кафтан и ми го подаде.

— Защо ми е това? — попитах.

— Просто го вземи — изръмжа Иван.

Приех кафтана на Лечителката. Лицето й не изразяваше нищо, но разбрах, че й е болно да се раздели с дрехата си. Още преди да реша дали да й предложа в замяна покрития с кървави петна шинел, Иван потропа по тавана на каретата и тя забави ход. Лечителката дори не дочака тя да спре напълно, а отвори вратичката и изскочи.

Иван дръпна вратичката и я затвори плътно. Опричникът пак се премести до мен и отново поехме на път.

— Къде отива тя? — попитах.

— Връща се в Крибирск — отговори Иван. — Ще пътуваме по-бързо без излишен товар.

— Ти ми се виждаш по-тежък от нея — промърморих под нос.

— Облечи кафтана — нареди той.

— Защо?

— Защото е ушит от платно на Материалки и е непробиваем за куршумите.

Погледнах го. Възможно ли беше това изобщо? Чувала бях за гришани, оцелели след раняване от упор, което иначе би трябвало да е фатално. Никога не хващах вяра на такива истории, но нищо чудно това творение на Фабрикаторите да е зрънцето истина в приказките на селяните.

— Всички ли носите такива дрехи? — попитах, посягайки към кафтана.

— Когато сме на мисия — отвърна опричникът.

Едва не подскочих на място.

За първи път някой от охраната проговаряше.

— Само гледай да не те уцелят в главата — добави Иван със снизходителна усмивка.

Пропуснах думите му покрай ушите си. Кафтанът се оказа прекалено голям за мен. Тъканта му беше мека и необичайна, а кожената подплата с дълъг косъм топло обгръщаше тялото ми. Прехапах устни. Никак не беше справедливо опричниците и гришаните да носят защитно облекло, а обикновените войници — не. Дали и нашите офицери имаха такива дрехи?

Каретата ускори ход. Докато Лечителката изпълни задачата си, бе започнало да се здрачава и Крибирск бе останал далеч зад нас. Надвесих се напред, опитвайки се да надзърна през прозорчето, но контурите на света отвън се бяха размазали в сумрака. Усетих как сълзите ми пак напират да потекат и примигнах да ги спра. Само преди няколко часа бях просто едно уплашено момиче, тръгнало към неизвестността, но тогава поне знаех коя съм и каква съм. С болка си спомних Палатката с книжата. Сигурно в този момент останалите топографи седяха сведени над работата си. Дали тъгуваха за Алексей? Дали щяха да говорят за мен и случилото се в Долината?

Вкопчих се във военния шинел, сгънат в скута ми. Това трябваше да е някакъв сън, влудяваща халюцинация, причинена от преживения ужас в „Долината на смъртната сянка“. Иначе нямаше как да съм облечена в гришански кафтан и да седя в каретата на Тъмнейший — същата тая карета, която едва не ме бе прегазила предния ден.

Някой запали светилник в каретата и в потрепващото му сияние можех по-добре да разгледам нейната покрита с коприна вътрешност. Дебелите възглавници на седалките бяха тапицирани с черно кадифе. Върху стъклата на прозорчетата беше гравиран знакът на Тъмнейший: два припокриващи се кръга — слънчево затъмнение.

Гришаните насреща ме изучаваха с нескрито любопитство. Червените им кафтани бяха от най-фина вълна, украсени с богата черна бродерия и обточени с черни кожи. Светлокосият Сърцеразбивач беше върлинест и мършав и имаше дълго меланхолично лице. Иван беше по-висок, по-широкоплещест, с вълниста кестенява коса и загоряла от слънцето кожа.

Сега, като го загледах по-внимателно, трябваше да призная, че беше красив.

„Освен това и сам го знае. Огромен красив побойник.“

Размърдах се неспокойно на седалката, притеснена от втренчените им погледи. Надзърнах през прозореца, но там се виждаше единствено сгъстяващият се мрак и отражението на бледото ми лице. Отново обърнах очи към гришаните, опитвайки се да потисна раздразнението си. Те продължаваха да ме зяпат. Напомних си, че тези мъже можеха да накарат сърцето ми да се пръсне в гърдите, но накрая не издържах.

— Не се каня да ви погодя някакъв номер — сопнах се.

Гришаните се спогледаха.

— Онова в шатрата не беше никак лош номер — отбеляза Иван.

Завъртях очи.

— Вижте, ако намисля да направя нещо наистина вълнуващо, ще имам грижата да ви предупредя овреме, затова… вземете да подремнете или пък се занимавайте с нещо друго.

Иван се нацупи обидено. Това ме постресна, но светлокосият Корпоралник лаещо се изсмя.

— Аз съм Фьодор — представи се той. — А това е Иван.

— Известно ми е — отвърнах. После наподобих осъдителния поглед на Ана Куя и добавих: — Много ми е приятно да се запознаем.

Те си размениха развеселени погледи. Не им обърнах внимание и продължих да се въртя неспокойно на седалката, опитвайки да се наместя удобно. Не беше никак лесно с тия двама въоръжени до зъби войници, които заемаха почти цялото място.

Каретата подскочи върху някаква неравност по пътя и пак се понесе напред.

— Безопасно ли е да пътуваме нощем? — попитах.

— Не — отговори Фьодор. — Но още по-рисковано ще е да спрем.

— Защото вече ме преследват по петите, така ли? — попитах саркастично.

— Ако не сега, то съвсем скоро ще стане.

Изсумтях презрително. Фьодор вдигна вежди и продължи:

— От стотици години „Долината на смъртната сянка“ прави услуга на нашите врагове: лишава ни от нашите пристанища, задушава ни, смуче силите ни. Ако ти наистина си Призоваваща слънцето, тогава силата ти може да е ключът, който ще отвори вратата към Долината, а защо не и да я унищожи. Но Фйерда и Шу Хан няма да наблюдават безучастно как се случва това.

Зяпнах насреща му. Какво очакваха тези хора от мен? И какво ли щяха да ми направят, като разберат, че не мога да им го дам?

— Това е нелепо — измънках.

Фьодор ме огледа от глава до пети, после се усмихна леко.

— Може и така да е — каза.

Свъсих вежди. Уж се съгласяваше с мен, но аз пак се почувствах оскърбена.

— Как я прикриваш? — попита внезапно Иван.

— Кое?

— Силата си — отвърна нетърпеливо той. — Как я прикриваш?

— Не я прикривам. Изобщо не знаех, че я има.

— Това е невъзможно.

— И въпреки това е така — отвърнах горчиво.

— Не са ли те изпитвали?

Споходи ме смътен спомен: три фигури с наметала в гостната на Керамзин, жената с надменно чело.

— Естествено, че ме изпитваха.

— Кога?

— Когато бях на осем.

— Прекалено късно — заключи Иван. — Защо родителите ти не са го направили по-рано?

„Защото бяха мъртви — помислих си, но не го казах гласно. — А никой не се е загрижил особено за сираците в имението на княз Керамзов.“ Вдигнах рамене.

— В това няма никаква логика — изръмжа Иван.

— Нали и аз точно това се опитвам да кажа! — Наведох се напред, местейки отчаяно поглед от Иван към Фьодор и обратно. — Не съм това, за което ме мислите. Аз не съм Гриша. Онова, което стана в Долината… Не знам какво се случи там, но не съм го направила аз.

— А в шатрата на Гриша какво стана? — кротко попита Фьодор.

— Не мога да го обясня, но не беше мое дело. Тъмнейший направи нещо, като ме докосна.

Иван се разсмя.

— Нищо не е направил. Той е муска.

— Какво?

Фьодор и Иван пак се спогледаха.

— Оставете — сопнах се, — и без това не ме е грижа.

Иван бръкна в пояса си и извади от там нещо на тънка сребърна верижка. После ми го подаде да го разгледам. Любопитството надделя и аз се наведох напред, за да го видя по-добре. Приличаше на сноп остри черни нокти.

— Какво е това?

— Моята муска — гордо отвърна Иван. — Нокти от предната лапа на шерборнска мечка. Убих я със собствените си ръце, когато завърших училище и отидох на служба при Тъмнейший. — Той се облегна назад и пъхна верижката обратно в пояса си.

— Муската усилва мощта на Гриша — обясни Фьодор. — Но тая мощ все пак трябва да я има.

— Всички гришани ли имат муска? — попитах.

Фьодор се скова.

— Не — отвърна той. — Муската е голяма рядкост и е много трудно да се сдобиеш с нея.

— Само фаворитите на Тъмнейший имат муска — самодоволно поясни Иван.

Съжалих, че попитах.

— Тъмнейший е жива муска — обади се Фьодор. — Това си усетила.

— Също като ноктите ли? В това ли е неговата сила?

— Част от неговата сила — поправи ме Иван.

Полазена от внезапен студ, аз се загърнах още по-плътно в кафтана. Припомних си увереността, която бе нахлула в мен при докосването на Тъмнейший, и онова странно познато вътрешно усещане за нечий зов — зов, който настояваше за ответ. То бе едновременно плашещо и вълнуващо. В този момент всичките ми страхове и съмнения бяха изместени от някаква непоклатима увереност. Дотогава бях никой, беглец от безименно селце, кльощаво и непохватно момиче, запратено сам-само насред сгъстяващия се мрак. Но когато пръстите на Тъмнейший се бяха сключили около китката ми, аз се бях почувствала различно, сякаш бях нещо много повече. Затворих очи и опитах да се съсредоточа, опитах да възстановя онова чувство на сигурност, да освободя с взрив оная несъмнена и съвършена мощ. Но нищо не се получи.

Въздъхнах и отворих очи. Иван изглеждаше страшно развеселен.

Желанието да го сритам беше почти непреодолимо.

— Чака ви голямо разочарование — смотолевих.

— За твое добро се надявам да грешиш — отвърна Иван.

— За наше общо добро — добави Фьодор.

Изгубих представа за времето. Отвъд прозорците на каретата се редуваха ден и нощ. Почти не откъсвах очи от пейзажа навън, търсейки някоя позната гледка. Очаквах да избираме по-глухите пътища, но вместо това се носехме по Вий — Фьодор ми обясни, че Тъмнейший държал на скоростта пред това да се придвижваме незабелязано. Надявал се да се озова на сигурно място зад двойните стени на Ос Олта, преди слухът за моята мощ да е стигнал до ушите на вражеските шпиони и наемни убийци, които действаха в пределите на Равка.

Поддържахме безмилостно темпо. Понякога спирахме, за да сменим конете, и тогава ми позволяваха да се разтъпча. Успеех ли да заспя, сънищата ми бяха населени с чудовища. Веднъж се събудих внезапно с разтуптяно сърце и видях Фьодор да ме наблюдава. Иван спеше до него и гръмко хъркаше.

— Кой е Мал? — попита.

Досетих се, че сигурно съм говорила насън. Смутена хвърлих бегъл поглед към опричниците от двете ми страни. Единият гледаше безстрастно напред, другият дремеше. Навън лъчите на следобедното слънце прозираха през клоните на брезовата горичка, откъдето минавахме с тътен.

— Никой — отвърнах. — Един приятел.

— Следотърсачът ли?

Кимнах.

— Заедно бяхме в „Долината на смъртната сянка“. Той ми спаси живота.

— А ти — неговия.

Отворих уста, за да възразя, но се спрях. Аз ли бях спасила живота на Мал?

Тази мисъл ме стъписа.

— Да спасиш живот, е голяма чест, а ти си спасила много — каза Фьодор.

— Но не достатъчно — прошепнах, припомняйки си ужасения поглед на Алексей, когато потъна в мрака. Щом като обладавах такава мощ, защо не бях могла да спася и него? Или някой друг от онези, които погинаха в Долината. Погледнах към Фьодор. — Щом смяташ, че спасяването на нечий живот е голяма чест, защо тогава стана Сърцеразбивач, а не Лечител?

Фьодор зарея поглед в препускащите покрай нас гледки.

— Сред всички гришани пътят на Корпоралките е най-трънлив. От нас се изисква най-добрата физическа подготовка и най-доброто обучение. Накрая прецених, че мога да спася много повече животи като Сърцеразбивач.

— По-точно като убиец? — възкликнах изненадана.

— Като войник — поправи ме Фьодор. После вдигна рамене. — Да убиваш или да лекуваш? — продължи с тъжна усмивка. — Всеки от нас си има своята дарба.

— Изражението му внезапно се промени. Той рязко изопна гръб и сръга Иван в ребрата. — Събуди се!

Каретата беше спряла. Огледах се смутено.

— Ние сме… — понечих да кажа, но стражникът до мен затисна с длан устата ми и допря пръст до устните си.

Вратичката на каретата се отвори и един войник провря глава през нея.

— Пътят е препречен от паднало дърво — каза. — Но може и да е капан.

Стойте нащрек и…

Така и не успя да довърши. Изтрещя изстрел и той се просна напред с рана в гърба. Във въздуха се надигнаха панически викове. Чу се трополене като от градушка, когато дъжд от куршуми се посипа върху каретата.

— Залегни! — извика стражникът до мен и ме прикри с тялото си, докато Иван изритваше мъртвия войник от каретата и затваряше вратата.

— Фйердани — каза стражникът, надничайки навън.

Иван огледа един след друг Фьодор и стражниците до мен.

— Фьодор, ти си с него. Вземате тая страна. Ние — другата. Каретата трябва да бъде опазена на всяка цена.

Фьодор измъкна от пояса си голям нож и ми го подаде.

— Сниши се плътно до пода и стой тихо.

Гришаните и стражниците се притаиха под прозорчетата, после по знак от Иван изскочиха от двете страни на каретата, затваряйки с трясък вратите след себе си. Свих се на пода, стиснала здраво тежката дръжка на ножа, коленете ми бяха плътно притиснати о гърдите, а гърбът — опрян в основата на седалката. Дочувах шума от битката навън, звън на метал о метал, крясъци и хриптене, цвилене на коне. Някакво тяло се удари срещу стъклото на прозорчето и каретата се разтресе. С ужас видях, че това е един от моите охранители. Тялото му остави кървава следа върху стъклото и изчезна от поглед.

Вратата на каретата се отвори рязко и в рамката й се появи дивото лице на мъж с жълта брада. Пролазих в противоположния край на каретата и протегнах ножа пред себе си. Онзи излая нещо към другарите си на своя неразбираем фйердански и посегна да ме хване за крака. Засилих се да го изритам, но вратата зад мен се отвори и аз едва не се повалих върху друг брадат мъжага. Той ме сграбчи под мишниците, измъкна ме грубо от каретата, а аз крещях с пълно гърло и размахвах ножа.

Явно го бях досегнала, защото той изруга и охлаби хватката си. Изправих се на крака и побягнах. Намирахме се в гориста долчинка, където Вий се стесняваше, за да мине между два хълма с отвесни склонове. Около мен войници и гришани се сражаваха с брадатите мъже. Дърветата избухваха в пламъци, когато попаднеха в обсега на огъня на Гриша. Видях как Фьодор стрелна напред ръка и мъжът пред него се сгърчи на земята с притиснати към гърдите длани, а от устата му рукна кръв.

Втурнах се без посока и започнах да се катеря по близкия склон; краката ми се пързаляха по окапалите листа, едва си поемах дъх на пресекливи глътки. Вече бях стигнала почти до средата на склона, когато нещо ме блъсна отзад. Паднах по очи, ножът изхвръкна от ръцете ми и аз ги опънах напред, за да смекча удара.

Свих се на земята и взех да ритам, докато мъж с жълта брада се опитваше да докопа краката ми. Погледнах отчаяно към долчинката, но войниците и гришаните долу се сражаваха за собствения си живот с очевидно превъзхождащ ги по численост противник и не можеха да ми се притекат на помощ. Взех да се боря и съпротивлявам, но мъжът беше прекалено силен.

Стовари се отгоре ми и с колене прикова ръцете ми към земята, после посегна към ножа.

— Ще те изкормя още тук — изръмжа той със силен фйердански акцент.

В този момент чух тропот на копита и моят нападател извърна глава, за да погледне надолу към пътя.

Група конници с грохот навлязоха в долчинката, кафтаните им искряха в синьо и червено, ръцете им пръскаха огън и мълнии. Водачът им беше целият в черно.

Тъмнейший слезе от жребеца си и широко разтвори ръце, а после ги удари силно една в друга с ехтящ гръм. От събраните му длани на валма взе да струи мрак, плъзна из долчинката, откри наемните убийци фйердани, после се уви около телата им и покри лицата с прозирна сянка.

Те закрещяха, някои изпуснаха мечовете, други взеха да ги размахват слепешката.

С ужас и страхопочитание наблюдавах как бойците на Равка постепенно вземат надмощие в битката и посичат с лекота ослепените и безпомощни противници.

Мъжът върху мен промърмори нещо неразбираемо. Предположих, че се моли. Той беше като окаменял и гледаше втренчено Тъмнейший с неприкрит ужас. Реших де се възползвам от вцепенението му.

— Ето ме! — провикнах се надолу.

Главата на Тъмнейший се извърна. Той вдигна ръце.

— Ней! — изблея фйерданът и вдигна високо ножа. — Не ми трябва да виждам, за да я пронижа в сърцето.

Затаих дъх. Над долчинката се възцари тишина, нарушавана единствено от стоновете на умиращите мъже. Тъмнейший отпусна ръце.

— Сигурно и сам виждаш, че си заобиколен от всички страни — спокойно каза той, но гласът му долетя през дърветата.

Наемният убиец стрелна поглед наляво и надясно, после нагоре към хребета на хълма, откъдето с насочени пушки се задаваха войници на Равка. Докато фйерданът се оглеждаше трескаво, Тъмнейший направи няколко крачки нагоре по склона.

— Не смей да приближаваш! — изрева мъжът.

Тъмнейший спря.

— Дай ми я — каза — и ще те пусна обратно при твоя господар.

Наемният убиец лудешки се изкиска.

— О, не, едва ли би го направил — отвърна той и поклати глава, все още вдигнал високо ножа над думкащото ми сърце, а жестокият му връх светеше на слънцето. — Тъмнейший не е пощадил ничий живот. — Той сведе поглед към мен. Миглите му бяха светлоруси, почти невидими. — Няма да те получи — тихо изтананика той. — Той няма да си получи вещицата. Нито тази сила. — После вдигна ножа още по-високо и нададе вой: — Скирден Фйерда!

Ножът се устреми надолу в сияйна дъга. Извърнах глава и стиснах ужасено очи, но преди да го направя, зърнах ръцете на Тъмнейший да разсичат въздуха пред него. Отново чух екот като от гръмотевица, а после… нищо.

Бавно отворих очи и пред погледа ми се разкри ужасяваща гледка. Отворих уста да изпищя, но от нея не излезе нито звук. Мъжът върху мен беше разсечен надве. Главата, дясното рамо и ръката лежаха на горската поляна, бялата длан продължаваше да стиска ножа. Останалата част от тялото за кратко продължи да стърчи и да се олюлява над мен, покрай надлъжния разрез на разполовения торс се виеше тъмен дим, който постепенно се разсея във въздуха. После осакатените останки се повалиха напред.

Възвърнах си гласа и запищях. Изпълзях заднешком, измъкнах се изпод разполовения труп, но не намерих сили нито да се изправя на крака, нито да отклоня поглед от смразяващата картина, цялата неудържимо се тресях.

Тъмнейший се втурна нагоре по хълма и коленичи до мен, закривайки с тялото си ужасяващите останки.

— Погледни ме — нареди.

Опитах да концентрирам погледа си върху лицето му, но продължавах да виждам единствено разполовеното тяло и кръвта, която се събираше на локва сред влажните листа.

— Какво… какво направихте с него? — попитах с треперещ глас.

— Каквото трябваше. Можеш ли да се изправиш?

Кимнах разтреперана. Той ме хвана за ръце и ми помогна да стана. Когато главата ми неволно се извърна към трупа, той ме хвана за брадичката и ме накара отново да го погледна в очите.

— Гледай мен — заповяда.

Кимнах и опитах да задържа поглед върху очите на Тъмнейший, докато ме подкрепяше надолу по хълма и раздаваше заповеди на хората си.

— Разчистете пътя. Трябват ми двайсет конници.

— А момичето? — попита Иван.

— Ще язди с мен — отвърна Тъмнейший.

Остави ме до коня и отиде да даде нареждания на Иван и останалите капитани. С огромно облекчение забелязах и Фьодор между тях — притискаше ръката си, но иначе изглеждаше невредим. Потупах коня по запотения хълбок и вдишах чистия мирис на коженото седло, опитвайки да успокоя препускащото си сърце и да забравя какво лежи на хълма зад мен.

Минути по-късно видях войниците и гришаните да се мятат по конете. Неколцина все още разчистваха ствола на дървото, препречило пътя, други се отдалечаваха подир силно пострадалата карета.

— Тя ще е за примамка — каза Тъмнейший, когато се върна при мен. — Ние ще поемем по южните друмища. Трябваше да го направим още от самото начало.

— Значи и вие грешите? — изтърсих, без да се замисля.

Той замълча и стисна нервно устни, докато слагаше ръкавиците.

— Не исках…

— Естествено, че греша — проговори най-накрая. Изви устни в полуусмивка. — Просто не го правя често.

Вдигна качулката и протегна ръка да ми помогне да се кача на коня. За миг се поколебах. Виждах мрачен ездач с черна наметка, а качулката криеше лицето в сянка. Пред погледа ми отново се появи разполовеният труп и стомахът ми се обърна.

Сякаш прочел мислите ми, той повтори:

— Направих това, което трябваше, Алина.

Знаех, че е така. Той ми беше спасил живота. Пък и имах ли друг избор?

Подадох ръка и се оставих Тъмнейший да ме качи на седлото. Той се метна зад мен и препусна в тръс.

Докато излизахме от долчинката, започнах лека-полека да осъзнавам какво се беше случило току-що.

— Трепериш — обади се той.

— Още не съм привикнала с опитите да ме убият.

— Така ли? Не съм забелязал.

Обърнах се да го погледна. Беглата усмивка все още играеше върху лицето му, но въпреки това не бях съвсем сигурна, че се шегува. Отново се извърнах напред и продължих:

— Освен това току-що видях разполовен човек. — Опитвах се да говоря с безгрижен тон, но не можех да скрия треперенето на гласа си.

Тъмнейший прехвърли юздите в едната си ръка и свали ръкавицата от другата. Замрях, когато усетих да плъзга голата си длан под косата на врата ми и да я притиска към основата на черепа. Смайването отстъпи място на умиротворение, когато познатото усещане за сигурност и мощ нахлу в мен.

Все така хванал в шепа главата ми, той смушка коня и препусна в галоп. Затворих очи и се опитах да освободя ума си от всякакви мисли; скоро въпреки неравния бяг на коня и преживения ужас потънах в неспокоен сън.