Сянка и кост

Глава 9

Това се превърна в истински провал. Щом Багра впи кокалестите си пръсти в китката ми, аз мигом осъзнах, че тя е жива муска също като Тъмнейший. Почувствах отново онази разтърсваща сигурност да струи през мен и стаята се окъпа в светлина, която пръсна слънчеви зайчета по каменните стени на хижата. Но когато Багра пусна ръката ми и ме накара сама да призова силата, аз се оказах безпомощна. Тя ме хокаше, придумваше ме, даже веднъж ме удари с тоягата си.

— Какво се очаква да правя с момиче, което не е способно да призове собствената си сила? — ръмжеше насреща ми тя. — Това дори децата го могат. Тя плъзна ръка по китката ми и аз отново усетих нещо да се надига в мен, проправяйки си път да излезе на открито. Посегнах да го сграбча, уверена, че мога да го контролирам. Но после тя ме пусна и силата отново ми убягна, потъвайки като камък на дъното.

Най-накрая Багра ме отпрати, махайки погнусено с ръка. Целият ми ден нататък продължи все в този дух. Останалата част от предобеда прекарах в библиотеката, където ми връчиха една камара книги по история и теория на Гриша и ме уведомиха, че това е само част от задължителното четиво. По време на обеда се оглеждах за Женя, но тя не се мяркаше никъде. Седнах на масата на Призоваващите и скоро бях заобиколена от Етералки.

Докато ровех неохотно из чинията, Мари и Надя ме обстрелваха с въпроси: как бил минал първият ми урок, къде се намирала моята стая и дали съм искала да отида вечерта в купалото с тях. Щом разбраха, че няма да изкопчат много от мен, двете се присъединиха към останалите Призоваващи и взеха да обсъждат уроците. Докато аз съм се мъчила при Багра, останалите гришани, изглежда, бяха изучавали съвременна теория, езици, военно дело.

Всичко това трябваше да ги подготви за живота извън Малкия дворец, който следваше да напуснат другото лято. Много от тях щяха да се отправят към Долината или към северния и южния фронт, за да заемат ръководни постове във Втора армия. Най-голяма чест би било обаче да останат в обкръжението на Тъмнейший като Иван.

Стараех се да участвам в общите разговори, доколкото мога, но мислите ми непрекъснато ме теглеха към моя катастрофален първи урок при Багра. По някое време си дадох сметка, че Мари ме е попитала нещо, защото и двете с Надя ме гледаха втренчено.

— Извинявай, какво каза? — попитах.

Те се спогледаха.

— Искаш ли да дойдеш с нас до конюшните? — повтори Мари. — За военната подготовка.

Военна подготовка? Погледнах графика, който ми бе оставила Женя. Според него след обяда се предвиждаше: „Военна подготовка, Боткин, западните конюшни“. Явно този ден се очертаваше да бъде кошмарен до самия край.

— Добре — смотолевих и се изправих. Слугите побързаха да отместят столовете ни и да раздигнат мръсните чинии. Съмнявах се, че някога ще свикна да ме обслужват така.

— Не се бригай — изкиска се Мари.

— Моля? — заекнах смаяна.

— То че бити забавно.

Надя също се изхили.

— Тя каза: „Не се тревожи. Ще бъде забавно“. Това е на един от диалектите в езика сули. Двете с Мари го изучаваме, в случай че ни пратят на запад.

— Аха — рекох.

— Ши си юян Сули — подметна Сергей, докато минаваше покрай нас, излизайки от куполната зала. — На езика шу това ще рече: „Сули е мъртъв език“.

Мари свъси вежди, а Надя прехапа устни.

— Схванах — казах аз.

По време на целия път до конюшните Мари се оплакваше от Сергей и останалите Корпоралки и коментираше предимствата на сули пред шу. Сули беше най-подходящият език за мисии на северозапад. Шу означаваше, че ще се окажеш затънал в преводи на дипломатическа кореспонденция. Сергей бил истински идиот и за него било най-добре да се научи да търгува в Керч.

Тя направи кратка пауза, за да ми покаже купалото — сложна система от сауни и студени басейни, разположена в брезовата горичка край Малкия дворец. После незабавно превключи на темата какви егоисти били Корпоралките, защото всяка вечер пълнели купалото.

Може би идеята за час по военна подготовка не беше чак толкова лоша. Мари и Надя определено събуждаха в мен желание да раздавам юмруци наляво и надясно.

Докато прекосявахме западната част на парка, внезапно ме споходи усещането, че някой ме наблюдава. Вдигнах поглед и забелязах една фигура встрани от пътеката, почти невидима в сенките на ниските дървета. Но дори от това разстояние нямаше как да сбъркам дългото кафяво расо и сплъстената черна брада. Зловещият втренчен поглед на Аппарат ме пронизваше даже оттам. Забързах да настигна Мари и Надя и през цялото време усещах неговите очи да ме следват. Когато хвърлих поглед през рамо, той все още стоеше на същото място.

Помещенията за военна подготовка бяха точно до конюшните — просторни пусти зали с високи гредоредни тавани, покрити с мръсотия подове и окачени по стените всякакъв вид оръжия. Нашият преподавател, Боткин Юл-Ердене, не беше от Гриша. Оказа се, че е бивш наемник от Шу Хан, който по време на войните воювал по всички континенти и на страната на всяка армия, която можела да си позволи неговата специална дарба за упражняване на насилие.

Имаше рошава сива коса и отблъскващ белег пряко през гърлото, спомен от нечий опит да го заколи. През следващите два часа проклинах този неизвестен противник, който не си беше свършил работата докрай.

Боткин започна с упражнения за издръжливост и ни погна из парка на двореца. Насилвах се да догоня останалите, но както обикновено се оказах слаба и тромава и скоро останах далече назад.

— Само толкова ли можете в Първа армия? — саркастично подхвърли той с тежкия си акцент, докато аз се препъвах нагоре по хълма.

На мен обаче не ми беше останал дъх, за да му отговоря.

Когато най-накрая се добрах обратно до залата за тренировки, останалите Призоваващи вече се бяха разделили по двойки за упражнения в екип и Боткин настоя да бъде мой партньор. Следващият един час ми мина като в мъгла, изпълнен с болезнени удари и юмруци.

— Блокирай! — крещеше той, притискайки ме в ъгъла. — По-бързо! А може би малките момиченца обичат да ги бият?

Единствената ми утеха бе, че на гришаните не се позволяваше да използват специалните си умения в залата за тренировки. Така поне ми беше спестен срамът, че не съм способна да призова своята сила.

Накрая, когато бях толкова изтощена и пребита, че се канех просто да легна на пода и да се оставя да ме рита, Боткин освободи групата. Преди да се разпилеем навън обаче, той извика подире ни: „Утре малко момиче идва по-рано, упражнява с Боткин“.

Направих дори невъзможното, за да не се разцивря още на място. Щом най-накрая се добрах до стаята си и се изкъпах, единственото ми желание бе да се шмугна под завивките и да не мръдна оттам. Въпреки това събрах сили да се явя в куполната зала на вечеря.

— Къде е Женя? — попитах Мари, докато се настанявах на масата на Призоваващите.

— Тя се храни във Великия дворец.

— И спи там — добави Надя. — Царицата иска тя винаги да й е подръка.

— Както и царят.

— Мари! — уж се възмути Надя, но в същото време се подсмихваше.

Зяпнах насреща им.

— Да не казвате, че…

— Това е само слух — отговори Мари, но двете с Надя си размениха многозначителни погледи.

Замислих се за влажните устни на царя, за пукнатите капиляри по носа му и за красивата Женя, облечена в цветовете на прислужница. Избутах чинията настрани. Даже слабият ми апетит вече се беше изпарил.

Стори ми се, че вечерята се проточи безкрайно. Помайвах се над чаша чай, принудена да изтърпя нестихващото бъбрене на Призоваващите. Вече бях готова да се измъкна под някакъв предлог и да се върна в стаята си, когато вратата зад масата на Тъмнейший се отвори и куполната зала притихна.

Появи се Иван и бавно пое към масата на Призоваващите, явно нехаещ за впитите в него очи.

Сърцето ми слезе в петите, когато осъзнах, че върви право към мен.

— Ела с мен, Старков — каза, щом стигна до нас, а после добави едно подигравателно „моля“.

Избутах стола назад и се надигнах на внезапно омекналите си крака. Дали Багра не бе казала на Тъмнейший, че за нищо не ставам? Или пък Боткин му бе докладвал как съм се провалила в неговия час?

Останалите гришани ме зяпаха ококорени. Долната челюст на Надя буквално висеше.

Последвах Иван през смълчаната зала към широко зейналата абаносова врата. Той ме поведе по коридора, после през още една врата, украсена със знака на Тъмнейший. Не беше трудно да се досетя, че се намирам в оръжейната зала. Тук нямаше никакви прозорци, а стените бяха покрити с огромни карти на Равка. Картите бяха изработени в стар стил, нарисувани с нажежен писец върху животинска кожа. При други обстоятелства бих могла да ги изучавам с часове, прокарвайки пръсти по планинските възвишения и виещите се реки, но сега стоях, стиснала ръце в лепкави от пот юмруци, а сърцето ми думкаше в гърдите.

Тъмнейший седеше в края на дълга маса и четеше нещо от купчина книжа. Вдигна глава, когато влязохме, и лъскавите му като слюда очи проблеснаха в светлината на лампите.

— Алина — посрещна ме той, — моля, седни. — После ми посочи стола до себе си.

Поколебах се. Не звучеше ядосан.

Иван изчезна и затвори вратата след себе си. Преглътнах мъчително и събрах сили да прекося стаята, за да седна на предложеното ми от Тъмнейший място.

— Как мина първият ти ден?

Отново преглътнах мъчително.

— Чудесно — гракнах.

— Наистина? — попита той, но се усмихваше леко. — Дори при Багра? Тя понякога е същинско бедствие.

— Само малко — едва пророних.

— Изморена ли си?

Кимнах.

— Мъчно ли ти е за дома?

Свих рамене. Щеше да е странно да кажа, че тъгувам по казармите на Първа армия.

— Май малко.

— Постепенно всичко ще си дойде на мястото.

Прехапах устни. Надявах се наистина да е така. Не бях сигурна още колко дни като този можех да издържа.

— За теб обаче ще е по-трудно — продължи той. — Етералките рядко действат сами. Огнетворците работят по двойки, Вихротворците обикновено си партнират с Вълнотворците, но ти си единствена по рода си.

— Ясно — казах немощно. Точно сега не бях в настроение да слушам колко съм уникална.

Той стана.

— Ела с мен — каза.

Сърцето ми отново заблъска. Той ме изведе от оръжейната и тръгна по дълъг коридор. Накрая посочи тясна врата, която почти се сливаше със стената.

— Върви все надясно и ще стигнеш до спалните помещения. Предполагам, че искаш да избегнеш минаването през главната зала.

Погледнах го втренчено.

— Това ли беше? — избъбрих. — Искали сте просто да ме попитате как е минал денят ми?

Той наклони глава на една страна.

— А ти какво очакваше?

Чувствах се толкова облекчена, че дори се изсмях кратко.

— Представа нямам. Може би изтезания. Разпит. Или конско.

Той леко свъси вежди.

— Аз не съм чудовище, Алина. Независимо какво си чула по мой адрес.

— Не това исках да кажа — рекох припряно. — Просто… не знаех какво да очаквам.

— Но във всеки случай нищо добро.

— Стар навик. — Знаех, че трябва да спра дотук, но не се удържах. Може и да не съм била напълно откровена, но това се отнасяше и за него. — Пък и как да не се боя от вас? — попитах. — Та вие сте Тъмнейший. Не казвам, че непременно бихте ме хвърлили в някоя яма или че ще ме пратите с кораб в Сайбея, но това е напълно във ваша власт. Вие можете да разполовите човек.

И смятам за съвсем естествено всеки да го е страх от вас поне малко. Той ме изучава дълго и мълчаливо, докато накрая горко съжалих, че не съм си държала устата затворена. Но после по лицето му пробяга бегла усмивка.

— Сигурно имаш право.

Част от страховете ми се разсеяха.

— Защо го направи? — внезапно попита той.

— Кое?

Той протегна ръка и взе моята. Усетих как онова удивително чувство за сигурност се разлива по тялото ми.

— Прокара палец по белега на дланта си.

— А, това ли — засмях се нервно. Дори не се бях усетила, че го правя. — И това е стар навик.

Той обърна ръката ми с дланта нагоре и взе да я разглежда в приглушената светлина на коридора. Прокара палец по бледия белег, пресичащ дланта ми.

Някакво разтърсващо бучене мина по тялото ми.

— Къде се сдоби с това? — попита.

— Аз… В Керамзин.

— Там, където си отраснала?

— Да.

— И следотърсачът ли е сирак?

Рязко си поех дъх. Дали четенето на мисли не бе една от многото дарби на Тъмнейший? После обаче си спомних, че Мал бе дал показания в шатрата на Гриша.

— Да — отвърнах.

— Той добър ли е?

— Моля? — Усетих, че ми е трудно да се съсредоточа. Палецът на Тъмнейший продължаваше да се движи напред-назад по белега върху дланта ми.

— Като следотърсач. Добър ли е в това?

— Най-добрият — отвърнах чистосърдечно. — Крепостните в Керамзин разправят, че е способен да открие зайците навсякъде.

— Понякога се чудя доколко сме способни да проумеем собствените си дарби — замислено отвърна той. После пусна ръката ми и отвори вратата.

Отстъпи настрани и леко се поклони. — Лека нощ, Алина.

— Лека нощ — едва пророних.

Шмугнах се през вратата право в тесния коридор. Миг по-късно чух вратата да се затваря зад гърба ми.