Сянка и кост

Глава 17

Мал стоя на пост цяла нощ и ме остави да се наспя. На сутринта ми даде парче сушено месо и каза просто: „Разказвай!“.

Не знаех откъде да подхвана, затова започнах с най-лошото:

— Тъмнейший иска да използва „Долината на смъртната сянка“ като оръжие.

Мал дори не трепна.

— Как точно?

— Ще я разшири над цяла Равка и Фйерда — навсякъде, където му оказват съпротива. Само че не може да го направи без мен, аз трябва да удържам волкрите. Какво знаеш за стадото на Морозов?

— Не много. — Той зарея поглед над долината. — Значи заради теб е било всичко. От нас се очакваше да открием стадото и да заловим или поне да притиснем водача му, но без да го раняваме.

Кимнах и се опитах да му обясня малкото, което знаех за действието на муските; как Иван е трябвало да убие мечка, а Мари — северен тюлен.

— Всеки от Гриша трябва сам да си заслужи муската — казах накрая. — Същото важи и за елена, но той не е предназначен за мен.

— Хайде да тръгваме — рязко ме прекъсна Мал. — Може да ми доразкажеш, докато вървим. Искам да се изкачим още по-нависоко в планината.

Напъха одеялото обратно във войнишката мешка и се постара да заличи следите от бивака ни. После ме поведе по стръмна и камениста пътека. Лъкът му беше привързан отзад за войнишката торба, но пушката държеше готова за стрелба.

Краката отказваха да ми се подчиняват при всяка стъпка, но аз упорито следвах Мал и събрах сили да му разкажа останалата част от историята. Повторих му дословно всичко, което ми разкри Багра: как се появила Долината, каква е силата на нашийника и как Тъмнейший е замислил да се възползва от дарбата ми; накрая му казах и за кораба, който ме чакаше при Ос Кърво.

Мал заговори още щом приключих:

— Не е трябвало да слушаш Багра.

— Откъде си сигурен? — попитах.

Той внезапно се обърна и аз едва не налетях отгоре му.

— Как мислиш, какво ще стане, ако стигнеш Долината и все пак успееш да се качиш на този кораб? Защо си мислиш, че властта на Тъмнейший се простира само до бреговете на Истинското море?

— Не мисля така, обаче…

— Само въпрос на време е да те открие и да ти надене тоя нашийник.

После той се обърна и закрачи по пътеката, оставяйки ме да стърча замаяна отзад. Насилих се да раздвижа крака и забързах след него.

Кроежите на Багра може и да имаха слаби страни, но какъв друг избор ни оставаше? Спомних си как яростно стискаше китката ми, страхът в трескавите й очи. Не беше очаквала Тъмнейший да приближи толкова стадото на Морозов. В нощта на зимния бал тя несъмнено се страхуваше, но все пак опита да ми помогне. Ако бе толкова безмилостна, колкото сина си, можеше да си спести този риск и просто да ми пререже гърлото. „Така за всички щеше да е най-добре“ — помислих си печално.

Дълго крачехме мълчаливо по стръмната пътека, навлизайки бавно все по-навътре в планината. На някои места пътеката беше толкова тясна, че се оказвах увиснала над пропастта. Прилепила гръб о скалата, пристъпвайки крачка по крачка, аз се молех мислено на светците да имат милост към мен.

По обяд превалихме първото било и скоро вече се катерехме по следващия склон. За мое нещастие, той се оказа още по-стръмен и висок от първия. Не откъсвах поглед от пътеката, местех единия крак пред другия и се опитвах да се отърся от връхлитащата ме безнадеждност. Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че Мал има право. Не можех да се освободя от чувството, че съм обрекла и двама ни. На Тъмнейший аз му трябвах жива, но какво ли щеше да причини на Мал? Досега бях толкова погълната от собствените си страхове и тревоги за бъдещето, че изобщо не помислих за Мал — на какво се беше решил и какво беше пожертвал. Той беше поел риска да изгори всички мостове след себе си: никога повече нямаше да се върне в армията, нямаше да види приятелите си, нито щеше да е един от най-тачените следотърсачи. Още по-лошо — щяха да го обявят за дезертьор, а може би и за изменник. Наказанието за това беше смърт.

По залез вече се бяхме изкачили толкова високо, че изчезнаха и последните дървета, а на места зимният скреж още си стоеше. Изядохме оскъдната си вечеря от твърдо сирене и жилаво сушено говеждо. Мал прецени, че все още не е безопасно да палим огън, затова се сгушихме мълчаливо под одеялото, треперещи при всеки повей на зимната виелица, а раменете ни едва се докосваха.

Почти бях задрямала, когато Мал внезапно се обади:

— Утре поемаме на север.

Ококорих се.

— На север ли?

— Към Сайбея.

— Въпреки всичко искаш да проследиш стадото, така ли? — попитах невярващо.

— Знам, че мога да го открия.

— Стига Тъмнейший да не го е намерил преди теб.

— Едва ли — отвърна Мал и в тъмното усетих как поклаща глава. — Той все още е някъде на свобода. Усещам го.

Неговите думи зловещо ми напомниха какво бе казал Тъмнейший на пътеката пред хижата на Багра: „Еленът е предопределен за теб, Алина, усещам го“.

— Ами ако Тъмнейший пръв ни открие? — попитах.

— Не може да бягаш цял живот, Алина. Нали каза, че еленът щял да увеличи твоята сила. Тогава би могла да се опълчиш срещу Тъмнейший.

— Може би.

— Значи трябва да го направим.

— Ако ни заловят, той ще те убие.

— Знам.

— В името на всички светии, Мал! Защо тръгна след мен? Какво си мислеше?

Той въздъхна и прокара ръка през късата си коса.

— Изобщо не помислих. Вече бяхме на половината път към Сайбея, когато получихме заповед да се върнем и да проследим теб. Така и направихме. Най-трудно беше да отклоня останалите от твоите дири, особено след като едва не ни се навря в ръцете в Райевост.

— А сега си дезертьор.

— Така е.

— Заради мен.

— Да.

В гърлото ми засмъдяха напиращи сълзи, но успях да овладея гласа си, за да не трепери.

— Не исках да става така.

— Не ме е страх от смъртта, Алина — произнесе той със студен и непоколебим глас, който ми прозвуча чуждо. — Но не искам да пропускаме единствения си шанс. Трябва да намерим елена.

Дълго размишлявах над думите му. Накрая въздъхнах.

— Добре.

В отговор се разнесе похъркване. Мал вече спеше.

През следващите няколко дни той поддържаше безмилостно темпо, но гордостта ми, а може би страхът ме възпираха да го помоля да забави крачка. Понякога по склоновете над нас виждахме пръснати планински кози, а веднъж пренощувахме край приказно красиво езеро, но това бяха кратки изключения в монотонния пейзаж от оловносиви скали и начумерено небе.

Мрачното мълчание на Мал също не ми помагаше особено. Искаше ми се да разбера как са преследвали стадото по заповед на Тъмнейший и какъв е бил животът му през последните няколко месеца, но той отвръщаше на въпросите ми с по една дума. Понякога дори не си правеше труд да ми отговаря. Когато се чувствах нетърпимо гладна и изморена, впивах обиден поглед в тила му и ми се прищяваше да му зашия един зад врата, за да ми обърне внимание най-после. Но през повечето време само се притеснявах.

Тревожех се, че Мал вече съжалява за решението си да тръгне подир мен. Тревожех се, че няма да открием елена в необятната пустош на Сайбея. Но най-много от всичко се притеснявах за това какво би сторил Тъмнейший на Мал, ако ни заловеше. Когато най-накрая започнахме да се спускаме по северозападния склон на Петразой, изпитах вълнение, че се разделяме с непристъпните планини и техните студени ветрове. Щом навлязохме в гористия пояс и стигнахме приветливите гъсталаци, духът ми се поободри. След толкова дни катерене по острите скали беше истинска наслада да стъпвам на мекия килим от нападали борови иглички, да долавям животински звуци в храсталака и да вдишвам въздух с дъх на мъзга10.

Спряхме да нощуваме край бъбриво поточе, а когато Мал взе да събира съчки за огъня, аз за малко не се разпях. Призовах тънък и насочен слънчев лъч, за да разпаля огъня, но това, изглежда, не впечатли особено Мал. По едно време се изгуби в гората и се върна със заек, който заедно почистихме и опекохме за вечеря. Той захласнато ме изгледа как оглозгах моя дял до последната костица и накрая въздъхна, останал видимо гладен.

— Много по-лесно беше да те нахрани човек, когато нямаше чак такъв апетит — промърмори той, довърши вечерята и се изтегна по гръб, подпъхнал ръка под главата си.

Направих се, че не съм го чула. За първи път след бягството от Малкия дворец се бях стоплила и нищо не беше в състояние да ми развали блаженството. Даже хъркането на Мал.

Налагаше се да попълним запасите си от храна, преди да продължим на север към Сайбея. Отне ни ден и половина да открием ловна пътека, която ни отведе до едно от селата в северозападното подножие на Петразой. Колкото повече наближавахме обитаемите земи, толкова по-неспокоен ставаше Мал. Той избързваше далече напред, разузнаваше и следеше да вървим успоредно с главния път. В един ранен следобед се появи, понесъл грозно кафяво палто и шапка от кафяви катеричи кожи.

— Къде намери това? — попитах.

— Отмъкнах ги от една незаключена къща — отвърна с виновен вид. — Но оставих няколко монети. Там изглежда много зловещо, всички къщи пустеят.

По пътя също никого не видях.

— Може да е неделя — казах. Откакто напуснах Малкия дворец, бях изгубила представа за дните. — Сигурно всички са отишли на църква.

— Може — призна той, но беше все така неспокоен, докато заравяше стария си войнишки шинел и кепето под едно дърво.

Оставаше ни близо километър до селото, когато чухме барабаните. Колкото повече наближавахме, толкова по-силно ставаше думкането им; скоро към тях се присъединиха църковни камбани и цигулки, пляскане и весели подвиквания. Мал се покатери на едно дърво, за да огледа по-добре. Когато се спусна обратно, тревогата по лицето му се беше поразсеяла.

— Навсякъде гъмжи от народ. По пътя сигурно са стотици, а видях и една каручка дом.

— Това е Масленица11! — възкликнах.

В седмицата преди празника на пролетта от всеки дворянин се очакваше да отиде при поданиците си в каручка дом — кола, натоварена със сладкиши, сирене и погачи. Шествието минаваше покрай селската църква и се връщаше обратно в имението на дворянина, отворено в този ден за селяните и крепостните, на които се поднасяха чай и блини12. Местните момичета обличаха червени сарафани13 и закичваха косите си с цветя в чест на настъпващата пролет.

Маслената седмица беше най-хубавото време в сиропиталището. Тогава учебните занимания се съкращаваха, за да остане време да почистим господарската къща и да помогнем при печенето на хляба и сладкишите. Княз Керамзов винаги се връщаше по това време от Ос Олта, за да може да присъства на празника. Ние всички се накачулвахме на каручката дом, а князът се отбиваше във всяка къща да пие квас и да раздава сладкиши и бонбони. Седнали зад него в каручката, ние приветствахме наобиколилите ни селяни и в този ден се чувствахме като същински дворяни.

— Хайде да отидем и да погледаме, а, Мал? — замолих го припряно.

Той свъси вежди. Усетих как вродената му предпазливост се бори с носталгията на най-хубавите ни спомени от Керамзин. После на устните му трепна лека усмивка.

— Добре. Там има достатъчно народ, с който да се смесим.

Включихме се в процесията, която шестваше надолу по пътя, провирайки се между цигулари, барабанчици и малки момичета, понесли овързани с ярки панделки клонки. Докато вървяхме по главната улица, търговците излизаха пред дюкянчетата, звъняха със звънчета и пляскаха ръце в такт с музиката.

Мал се отби да купи кожи и да попълни хранителните ни запаси, но когато видях да пуска в торбата парче твърдо сирене, му се изплезих. Вече не можех дори да погледна сирене.

Преди Мал да ме спре, аз се шмугнах в тълпата и се присъединих към множеството, което следваше каруцата дом. В нея седеше разположен мъж с червени бузи и бутилка квас в пухкавата си ръка, полюшваше се ту на една, ту на друга страна, пееше и хвърляше хлябове на струпалите се около каручката селяни. Протегнах ръка и сграбчих едно още топло златисто колаче.

— За тебе е, хубавице — провикна се мъжът и за малко да се прекатури от каручката.

Сладкото колаче ухаеше божествено. Поблагодарих, а после — страшно горда от себе си — тръгнах с подскоци обратно към Мал.

Той ме сграбчи за ръката и ме завлече в калната тясна пролука между две къщи.

— Какви ги вършиш?!

— Никой не ме видя. Той ме помисли за едно от селските девойчета.

— Не можем да поемаме такъв риск.

— Е, не искаш ли да си отхапеш?

Той се поколеба.

— Не съм казал такова нещо.

— Аз пък мислех да ти дам един залък, но след като не щеш, ще трябва да си го изям сама.

Мал посегна към колачето, но аз му се изплъзнах с танцуваща походка и заподскачах ту наляво, ту надясно, далече от протегнатите му ръце.

Забелязах изненадата му и това ми се понрави. Вече не бях онова непохватно момиченце, което той помнеше.

— Пикла — изръмжа той и отново пропусна да докопа колачето.

— Може и да съм пикла, ама си имам сладко колаче.

Не знам кой от двама ни пръв го чу, но едновременно замръзнахме на място. Не бяхме сами. В пустата уличка след нас се бяха промъкнали двама мъже. Още преди Мал да се опомни, единият вече опираше мръсния си нож в гърлото му, а другият притискаше устата ми със смрадливата си ръка.

— Кротко — изскрибуца гласът на онзи с ножа. — Иначе ще порна гърлата и на двамата. — Имаше мазна коса и комично длъгнесто лице.

Погледнах острието, опряно в гърлото на Мал, и кимнах. Ръката на другия освободи устата ми, но продължи здраво да ме стиска за китката.

— Париците — нареди Длъгнестия.

— Това обир ли е?! — избухнах.

— Точно така — изсъска оня, който ме държеше, и силно ме раздруса.

Не се сдържах. Толкова бях изненадана, почувствах такова облекчение, че от гърлото ми се надигна кикот.

Двамата крадци и Мал ме изгледаха така, сякаш съм се смахнала.

— Май нещо й хлопа дъската, а? — рече оня, който ме държеше.

— Аха — отвърна Мал и ме прикова с поглед, който казваше: „Млък“. — Малко.

— Парите — повтори Длъгнестия. — Веднага!

Мал предпазливо бръкна в пояса си и извади кесията с парите, после я подаде на мъжа, който изръмжа недоволно, като усети колко е лека.

— Само толкова ли? Какво има в торбата?

— Не е много, само няколко кожи и храна — отговори Мал.

— Покажи.

Той бавно развърза торбата, после я разтвори широко, за да могат крадците да погледнат какво има вътре. Най-отгоре ясно се виждаше пушката, увита в парцали.

— Я, хубава пушка — обади се Длъгнестия. — Нали, Лев?

Онзи, който ме държеше, усука дебелата си ръка около кръста ми, а с другата посегна към пушката.

— Вярно е хубава — изръмжа. — А торбата прилича на войнишка.

Сърцето ми слезе в петите.

— Е, и? — попита Длъгнестия.

— Риков разправяше, че някакъв войник изчезнал от гарнизона в Чернаст. Уж тръгнал на юг и повече никакъв не се видял. Дали пък не сме пипнали дезертьор?

Длъгнестия огледа изпитателно Мал. Знаех, че вече си представя наградата, която ще получи за залавянето му. Дори през ум не му минаваше на какво е попаднал.

— Ами ти какво ще кажеш, момче? Нали не си някой беглец, а?

— Торбата е на брат ми — небрежно отвърна Мал.

— Може и така да е. Ама най-добре капитанът в Чернаст да ви огледа хубавичко и теб, и торбата.

Мал вдигна рамене.

— Хубаво. С радост ще му кажа, че сте се опитали да ни оберете.

На Лев това явно не му хареса.

— Дай да им приберем парите и да се махаме.

— Виж сега какво — каза Длъгнестия, като все още изучаваше Мал с присвити очи. — Или тоя е дезертьорът, или е отмъкнал торбата на друг пехотинец. И така, и инак капитанът ще плати добри пари за него.

— Ами тя? — Лев отново ме раздруса.

— Явно и нейната работа не е читава, щом се е повлякла с тоя. Може и тя да е бегълка. Но даже да не е, става за малко забавление. Нали така, сладурче?

— Не я докосвай — каза Мал и пристъпи напред.

Още преди да мигна, Длъгнестия силно удари Мал по главата с дръжката на ножа. Мал залитна, подви коляно и от темето му рукна кръв.

— Не! — изкрещях. Мъжът, който ме държеше, отново запуши устата ми с длан и пусна ръката ми. Само това ми трябваше. Тръснах китка и огледалният диск се озова между пръстите ми.

Длъгнестия се надвеси над Мал с нож в ръка.

— Капитанът ще плати за него, все едно дали е жив, или мъртъв.

После посегна да нанесе удар. Обърнах огледалото и изстрелях един ослепителен лъч право в очите му. Това разколеба мъжа, вдигнал ръка да се заслони от ярката светлина. Мал не пропусна шанса. Той се хвърли към Длъгнестия, сграбчи го за краката и онзи тежко се блъсна в стената отзад.

Лев поохлаби хватката, за да се прицели с пушката на Мал, но не успя, защото го връхлетях, вдигнах огледалото и го ослепих.

— Какво по… — изръмжа той и присви очи. Преди да успее да се съвземе, забих коляното си в слабините му. Когато се преви надве, сграбчих главата му и здравата я блъснах с коляно. Чу се едно отвратително „хряс“. Дръпнах се назад, а той се повали на земята, стиснал носа си. Между пръстите му бликаше кръв.

— Получи се! — извиках победоносно. Ех, да можеше Боткин да ме види отнякъде сега!

— Хайде! — нареди Мал, охлаждайки въодушевлението ми. Обърнах се и видях Длъгнестия да лежи в безсъзнание в калта.

Мал сграбчи торбата и затича към другия край на уличката, по-далече от шума на празничното шествие. Лев стенеше, но не изпускаше пушката.

Изритах го здравата в стомаха и хукнах след Мал. Стрелкахме се покрай пусти лавки, дюкянчета и къщи, докато не излязохме обратно на калния главен път, после се втурнахме в гората под прикритието на дърветата. Мал крачеше с бясно темпо, преведе ни през малък ручей, през един хребет и още по-нататък, сякаш на километри от селцето. Според мен крадците не бяха в състояние да ни преследват, но не ми беше останал дъх да споря с него. Най-накрая той забави крачка и спря, преви се надве с опрени на коленете длани и задиша пресекливо.

Свлякох се на земята и се отпуснах по гръб, сърцето ми думкаше в гърдите.

Лежах, а кръвта шумеше в ушите ми. Попивах следобедните лъчи, които проникваха през клоните, и опитвах да възстановя дишането си. Когато усетих, че най-после мога отново да говоря, се надигнах на лакът и казах:

— Добре ли си?

Мал предпазливо докосна раната на главата си. Тя вече не кървеше, но той се намръщи.

— Отлично.

— Мислиш ли, че ще ни издадат?

— Естествено. Няма как да не опитат да припечелят нещо срещу сведения.

— По дяволите — изругах.

— Срещу това нищо не може да се направи. — После, за моя голяма изненада, се усмихна. — Къде се научи да се биеш така?

— При Гриша — прошепнах драматично. — Древната тайна за ритника в слабините.

— Каквото и да е, добра работа свърши.

Разсмях се.

— И Боткин така казваше: „Недей да се перчи, само причинява болка“ — изимитирах грубия акцент на наемника.

— Умен човек.

— Според Тъмнейший Гриша не бива да разчитат единствено на специалните си дарби при самозащита. — Съжалих още щом го казах.

Усмивката на Мал се стопи.

— Ето още един умен човек — студено отбеляза той, загледан в гората. След минута пак проговори: — Сега ще разбере, че не си тръгнала право към Долината. Ще се досети, че преследваме елена. — Той тежко седна до мен със сурово изражение. В тази неравна битка много малко неща бяха на наша страна, а ето че загубихме едно от предимствата си. — Не трябваше да те водя в селото — каза мрачно.

Сръгах го леко в ребрата.

— Откъде да знаем, че някой ще се опита да ни обере. Възможно ли е човек да има чак такъв кучешки късмет!

— Рискувах съвсем глупаво, трябваше да внимавам повече. — Той вдигна съчка от земята и ядно я запрати надалеч.

— Колачето е още тук — казах колебливо и измъкнах от джоба си смачканото и покрито с влакна печиво. Доскоро бе имало формата на птица в чест на завръщащите се през пролетта ята, но сега приличаше повече на навит чорап.

Мал оброни глава и я стисна в ръце, опрял лакти на коленете си. Раменете му взеха да се тресат и в един ужасяващ миг реших, че плаче, но после разбрах, че се смее безмълвно. Цялото му тяло се люлееше, дъхът му излизаше на пресекулки, а от очите му потекоха сълзи.

— Това колаче през носа ни излезе — хълцаше той.

Известно време го гледах втренчено, опасявайки се, че напълно е полудял, после и аз започнах да се смея. Затиснах уста, за да заглуша смеха, но от това се разсмях още по-силно. Явно страхът и напрежението през последните дни ми бяха дошли в повече.

Мал притисна пръст към устните си и с преувеличена строгост изшътка:

„Шшшт!“, после се повали от нов пристъп на кикот.

— Ти май счупи носа на онзи — пръхтеше той.

— Това не е хубаво. Никак не беше мило от моя страна.

— Определено — съгласи се той, после двамата пак се разкискахме.

— Помниш ли как синът на един земеделец ти счупи носа в Керамзин — изпъшках между два пристъпа на смях. — А ти на никого не каза и окървави любимата покривка на Ана Куя.

— Това току-що си го измисли!

— Не съм!

— Напротив, чупиш носовете на хората и разправяш лъжи!

Смяхме се, докато накрая дъх не ни остана, докато не ни заболяха гърдите и не ни се зави свят. Не помнех кога за последно съм се смяла така.

Накрая все пак изядохме колачето. То беше поръсено със захар и имаше вкуса на сладките колачета от нашето детство.

— Това беше много добро колаче — каза Мал, когато изядохме и последната трохичка. Двамата отново избухнахме в смях.

Най-накрая той с въздишка се надигна и ми подаде ръка, за да стана. Вървяхме, докато падна здрач, после си направихме бивак край развалините на някаква хижа. Тъй като се бяхме измъкнали на косъм, Мал реши да не палим огън тази нощ. Трябваше да се задоволим с хранителните припаси, които купихме от селото. Докато дъвчехме сушеното месо и окаяното твърдо сирене, той ме разпитваше за Боткин и за другите учители в Малкия дворец. До този момент не си давах сметка колко силно копнея да споделя всичко с него. Вече не беше така лесно да го разсмея, но сполучех ли, изражението на мрачно хладнокръвие изчезваше от лицето му и той започваше да прилича на онзи Мал, когото познавах някога. Това ми вдъхна надежда, че не съм го изгубила окончателно.

Когато дойде време да лягаме, Мал отиде да обиколи наоколо, за да е сигурен, че сме в безопасност, а аз прибрах остатъците от храната. След като се разделихме с пушката на Мал и походното одеяло, в торбата имаше много място. Но бях благодарна, че поне лъкът ни остана.

Пъхнах пухената шапка под главата си и оставих на Мал торбата вместо възглавница. После се увих плътно с палтото и се покрих с новите кожи. Вече задрямвах, когато чух Мал да се връща и да ляга край мен, а гърбът му удобно се опря в моя.

Докато се унасях, пак усетих захарния вкус на колачето в устата си и насладата от бурния смях се разля в мен. Ограбиха ни. Едва не бяхме убити. По петите ни беше най-могъщият човек в цяла Равка. Но сега пак бяхме приятели и сънят дойде много по-лесно, както не се беше случвало от дълго време насам.

По някое време през нощта се събудих от хъркането на Мал. Сръгах го с лакът в гърба. Той се обърна на една страна, промърмори нещо в съня си и преметна ръка върху мен. Минута по-късно пак захърка, но този път не го събудих.