Сянка и кост

Глава 14

Към края на зимата все по-често взе да се говори за големия царски бал във Великия дворец. Очакваше се на него Призоваващите от Гриша да покажат уменията си за забавление на благородните гости. Непрекъснато се обсъждаше кой точно ще вземе участие и с какво изпълнение да впечатли присъстващите.

— Само не споменавай думата „изпълнение“ — предупреди Женя. — Тъмнейший не я понася. Според него зимният бал само пилее времето на Гриша.

Помислих си, че той може би има право. Работилниците на Фабрикаторите не спираха ни денем, ни нощем, за да смогнат със заръчаните от двореца одежди, накити и фойерверки. Призоваващите се заседяваха с часове в каменните павилиони, за да усъвършенстват „демонстрациите“ си. Всичко това ми се видя доста лекомислено, защото Равка повече от век водеше война. Но досега не се бе случвало да присъствам на нито един бал и нямаше как да остана настрана от разговорите за коприна, танци и цветя.

Багра обаче не стана по-снизходителна и не ми прощаваше нищо. Загубех ли концентрация дори за миг, тя ме перваше с тояжката си и питаше: „Пак ли се размечта как ще танцуваш с твоя принц на мрака?“.

Опитвах се да не й обръщам внимание, но в повечето случаи имаше право. Колкото и да се стараех, мислите ми непрекъснато се връщаха към Тъмнейший. Той отново пътуваше някъде, според Женя се беше отправил на север. Останалите Гриша сееха догадки, че щял да се върне за бала, но никой не можеше да го твърди със сигурност. Едва се удържах да не споделя с Женя за целувката — успях да се овладея чак когато признанието бе на върха на езика ми.

„Не изглупявай — повтарях си. — Това не означава нищо. Той сигурно е целувал не една от Гриша. Пък и от къде на къде Тъмнейший ще обърне внимание точно на теб, когато има такива като Женя и Зоя?“ Но дори така да беше, не исках и да зная. Докато си държах устата затворена, целувката оставаше само наша обща тайна с Тъмнейший. Исках и занапред да е така.

Въпреки това в някои дни ми беше особено трудно да не се изпъча насред куполната зала и да изкрещя: „Тъмнейший ме целуна!“.

Ако Багра беше разочарована от мен, това изобщо не можеше да се сравнява със собственото ми разочарование от мен самата. Колкото и да се насилвах, възможностите ми си оставаха ограничени. В края на всеки урок чувах гласа на Тъмнейший: „Не е достатъчно“. Давах си сметка, че има право. Целта му бе да унищожи Долината от корен, да премахне черния разлив на Безморие, а аз нямах необходимата сила, за да се справя с това. Вече бях прочела достатъчно, за да го разбера. Всеки Гриша имаше някакъв предел на силата си — дори Тъмнейший. И все пак той каза, че аз ще променя света.

Трудно ми бе да приема, че не съм достойна за тази мисия. Тъмнейший се изгуби някъде, но за сметка на това Аппарат сякаш постоянно се навърташе наблизо. Мяркаше се непрекъснато из коридорите и около пътеката към езерото. Предполагах, че дебне удобен случай пак да ме свари сама, но на мен не ми се слушаха неговите проповеди за вярата и страданието. Затова внимавах никога да не оставаме насаме.

В деня на големия зимен бал бях освободена от занимания, но въпреки това исках да се срещна с Боткин. Чувствах се прекалено развълнувана от предстоящото си представяне и възможността отново да видя Тъмнейший, за да стоя в стаята си. Компанията на останалите Гриша също не ми помагаше особено. Мари и Надя непрекъснато бъбреха за новите си копринени кафтани и за това какви накити щели да сложат, а Давид и другите Фабрикатори ме засипваха с подробности около представлението. Затова гледах да стоя далече от куполната зала и се отправих към конюшните.

С Боткин отработихме стъпка по стъпка моето изпълнение, после той ме накара да се поупражнявам със стъклените дискове. Без тяхната помощ все още се чувствах уязвима пред него. Но с ръкавиците се справях почти прилично. Или поне така си въобразявах. След урока обаче Боткин призна, че не е удрял с пълна сила.

— Не трябва да се удря в лице момиче, дет отива на бал — сви рамене той. — Утре Боткин бъде честен в бой.

Само простенах при такова обещание.

Вечерях набързо в куполната зала и преди някой да успее да ме притисне в ъгъла, забързах към стаята, мечтаейки за красивата вана, вградена в пода. В купалото беше забавно, но по време на войнишкия си живот се бях наситила на общи бани, а личната вана все още беше новост за мен.

След като дълго и с наслада се киснах в пяната, седнах край прозореца да си подсуша косата и да погледам как нощта се спуска над езерото. Скоро фенерите покрай дългата алея към двореца щяха да бъдат запалени и щяха да запристигат благородници в пищни карети, коя от коя по-натруфени. Усетих тръпка на вълнение. Само преди няколко месеца бих умряла от ужас в нощ като тази: предстоеше ми представление, при това щях да бъда нагиздена от глава до пети заедно със стотици други красиви и разкошно облечени хора. Сега също се чувствах притеснена, но въпреки това си мислех, че може и да е… забавно.

Погледнах малкия часовник върху полицата над камината и свих вежди. Досега прислужницата трябваше да е донесла новия ми копринен кафтан. Ако не дойдеше всеки момент, щеше да се наложи да се явя в стария си вълнен кафтан или да заема някоя дреха от Мари.

Щом си го помислих, на вратата се почука. Оказа се обаче Женя. Кремава коприна, извезана със златна сърма, обгръщаше стройната й фигура, а червената коса беше вдигната във висока прическа, за да изпъкват по-добре грациозната извивка на шията й и едрите диаманти, които се полюшваха на ушите й.

— Е? — подканящо рече тя, обръщайки се ту на едната, ту на другата страна.

— Направо ми се повдига от теб — отвърнах с усмивка.

— Изглеждам забележително — заключи тя, възхищавайки се на отражението си в огледалото.

— Щеше да изглеждаш още по-добре, ако беше и малко по-скромна.

— Съмнявам се. Ти защо още не си облечена? — попита тя, когато най-после успя за малко да се откъсне от отражението си и забеляза, че съм по долна риза.

— Новият ми кафтан още се бави.

— А, да, Фабрикаторите едва насмогват с поръчката на царицата. Но няма страшно, ще си получиш дрехата. А сега седни пред огледалото да ти оправя косата.

Едва не изпищях от вълнение, но успях някак да се овладея. Надявах се Женя да предложи да ми направи прическа, но не исках сама да я моля за това.

— Мислех, че ще обслужваш царицата — подхвърлих, щом пъргавите ръце на Женя се заеха за работа.

Тя само изви кехлибарените си очи към тавана.

— Стига й това, което направих за нея досега. Само дето Нейно Височество в последния момент реши, че не е в настроение за бал. Боляла я главата. Ха! А пита ли ме някой, че цял час премахвах бръчките покрай очите й.

— Значи няма да е на бала, така ли?

— Естествено, че ще дойде. Но иска първо придворните дами малко да се посуетят около нея, за да се почувства още по-важна и значима. Та това е най-голямото събитие на сезона, не би го пропуснала за нищо на света!

Най-голямото събитие на сезона. Издишах на пресекулки.

— Притеснена ли си? — попита Женя.

— Малко. И аз не знам защо.

— Дали не е защото няколкостотин благородници с нетърпение очакват да те зърнат за първи път?

— Много ти благодаря, сега само за това ми липсваше да се притеснявам.

— Пак заповядай — отговори тя и силно ми опъна косата. — Досега би трябвало да си свикнала всички да те зяпат.

— Да, ама не съм.

— Добре тогава, само дай знак, ако стане съвсем напечено, и аз ще се кача на масата, ще си заметна полите на главата и ще изкарам един танц. Така поне ще си сигурна, че никой няма да те погледне.

Разсмях се и се поуспокоих. След малко се постарах с възможно най-небрежен тон да попитам:

— Тъмнейший пристигна ли?

— О, да, още вчера. Видях каретата му.

Сърцето ми се сви. Бил е в двореца цял ден, а нито е дошъл да ме види, нито е пратил да ме повикат.

— Предполагам, че е страшно зает — подметна Женя.

— Естествено.

След малко тя меко продължи.

— Всеки от нас го чувства.

— Кое по-точно.

— Влечението към Тъмнейший. Само че той не е като нас, Алина.

Застанах нащрек. Женя обаче не откъсваше прилежен поглед от буклите в косата ми.

— За какво говориш? — попитах. Дори в собствените ми уши гласът ми прозвуча неестествено висок.

— Нито природата на неговата сила, нито видът му са като нашите. Трябва да си луд или сляп, за да не го забележиш.

Не ми се щеше да питам, но не успях да се овладея:

— Той някога… Искам да кажа, вие двамата някога дали…

— Не! Никога! — Устните й се извиха в пакостлива усмивка. — Но аз не бих имала нищо против.

— Наистина?

— Че кой би отказал? — Очите й срещнаха моите в огледалото. — Но никога не бих си позволила да развия чувства към него.

Свих рамене с, както се надявах, безразличие.

— Разбира се.

Женя вдигна високо съвършените си вежди и пак силно ми опъна косата.

— Ау! — извиках. — Ами Давид ще идва ли довечера?

— Не, той не обича баловете — въздъхна Женя. — Но аз преди малко се отбих в работилницата, за да му покажа какво губи. Той обаче едва ме погледна.

— Съмнявам се — опитах се да я утеша.

Женя подреди и последния кичур от прическата ми и го прикрепи със златна фиба.

— Ето! — обяви победоносно тя, връчи ми малкото позлатено огледало и ме завъртя, за да оценя нейния шедьовър. Половината от косата ми беше завързала в сложен възел. Останалата се спускаше на лъскави вълни по раменете ми.

Цялата засиях от удоволствие и бързо я прегърнах.

— Благодаря ти — възкликнах. — Ти си поразителна!

— Голяма полза от това, няма що — измърмори тя.

Как беше успяла така здраво да хлътне по някой, който бе сериозен, тих и, изглежда, изобщо не си даваше сметка за нейната поразителна красота?!

Или пък точно заради това тичаше подир Давид?

Леко почукване на вратата ме откъсна от тези размишления. Втурнах се да отворя. Отдъхнах си облекчено, когато видях отпред да стоят две прислужнички, натоварени с по няколко кутии всяка. До този момент не си бях дала сметка колко силно се тревожа за закъснението на моя кафтан.

Оставих най-голямата от кутиите върху леглото и махнах капака.

Женя изписка, а аз зяпнах онемяла съдържанието. Когато най-после се съвзех, посегнах и извадих отвътре няколко метра шумоляща черна коприна.

Деколтето и ръкавите бяха покрити с изящна златна везба и блестящи мъниста черен кехлибар.

— Черно — прошепна Женя.

Неговият цвят. Какво трябваше да значи това?

— Погледни! — ахна тя.

Деколтето бе завързано с черна кадифена лента, на която висеше малък златен талисман: затъмнено слънце, символът на Тъмнейший. Прехапах устни. Този път той беше решил да пренебрегне волята ми и аз не можех нищо да направя. Усетих в мен да се надига възмущение, но скоро то беше погълнато от силна възбуда. Кога ли бе избрал тези цветове за мен — преди или след вечерта край езерото? Дали нямаше да се разкае като ме видеше така облечена тази вечер?

Точно сега обаче изобщо не можех да мисля за това. Освен ако не исках да се явя гола на бала. Не ми оставаше голям избор. Шмугнах се зад паравана и намъкнах новия си кафтан. Коприната обгърна хладно тялото ми, докато непохватно закопчавах малките копченца. Щом се показах иззад паравана, Женя се ухили широко.

— Охо, така си и знаех, изглеждаш великолепно в черно. — Тя сграбчи ръката ми. — Хайде!

— Още не съм се обула!

— Просто ела!

И ме помъкна по коридора, а после отвори някаква врата, без дори да почука. Зоя изпищя. Стоеше насред стаята, облечена в среднощносин копринен кафтан, с четка в ръка.

— Извинявай — провикна се Женя, — но тази стая ни трябва. Заповед на Тъмнейший!

Красивите сини очи на Зоя се присвиха заплашително.

— Ако си въобразявате… — започна тя и чак тогава ме видя. Челюстта й увисна, после кръвта се отцеди от лицето й.

— Вън! — изкомандва Женя.

Зоя най-после успя да си затвори устата и, за моя огромна почуда, напусна стаята, без да обели дума повече. Женя затръшна вратата след нея.

— Какви ги вършиш? — попитах недоумяващо.

— Реших, че е важно да се видиш в свястно огледало, а не в онова безполезно парче стъкло над тоалетната ти масичка — отвърна тя. — Но най-много исках да се насладя на изражението на тая кучка, когато те види в цвета на Тъмнейший.

Не можах да удържа усмивката си.

— Това беше направо чудесно.

— Нали — каза тя замечтано.

Обърнах се към огледалото, но Женя ме сграбчи и ме настани пред тоалетната масичка на Зоя. После взе да рови из чекмеджетата.

— Женя!

— Само почакай… аха! Така си и знаех: потъмнява си ресниците. — И Женя измъкна малко гърненце с черен антимон7 от чекмеджето на Зоя. — Ще призовеш ли малко светлина, за да мога да работя?

Призовах чудесно меко сияние, за да може Женя да вижда по-добре, и се постарах да запазя търпение, докато ме караше да гледам нагоре, надолу, наляво и надясно.

— Идеално! — обяви накрая тя. — О, Алина, сега изглеждаш като същинска изкусителка.

— Да бе! — отвърнах и измъкнах огледалото от ръцете й. Но не успях да сдържа усмивката си. Тъжното и болнаво момиче с хлътнали бузи и кокалести рамене вече го нямаше. На негово място стоеше Гриша с блясък в очите и искряща вълниста коса с бронзов оттенък. Черната коприна очертаваше новопридобитите ми форми и падаше надолу в лъскава каскада, подобна на съшити сенки. Женя беше сторила някакво чудо с очите ми и сега те изглеждаха тъмни и почти като на котка.

— Накити! — провикна се Женя и двете се втурнахме обратно към стаята ми, профучавайки в коридора покрай кипналата Зоя.

— Свършихте ли вече? — просъска тя.

— Засега — отвърнах безгрижно, а Женя изпръхтя, както изобщо не се полагаше на една дама.

В останалите кутии върху леглото ми открихме пантофки от златиста коприна, златни обеци с просветващ черен кехлибар и маншон от пухкава черна кожа. Щом се приготвих, хвърлих прощален поглед към малкото огледало над умивалника. Чувствах се екзотична и загадъчна, сякаш бях влязла в кожата на някое друго момиче, много по-бляскаво и обаятелно от мен.

Вдигнах поглед и видях Женя да ме наблюдава разтревожено.

— Какво не е наред? — попитах, възвърнала внезапно предишната си стеснителност.

— Нищо — отвърна с усмивка тя. — Изглеждаш прекрасно. Честна дума. Само че… — Усмивката й се стопи. Протегна ръка и вдигна малкия златен талисман на гърдите ми. — Алина, Тъмнейший не обръща внимание на никой от нас. Ние сме само кратки мигновения в неговия дълъг живот. И не съм убедена, че това е чак толкова лошо. Затова… просто внимавай.

Изгледах я смаяно.

— С кое?

— С влиятелните мъже.

— Женя — започнах направо, преди окончателно да загубя самообладание, — какво се е случило между теб и царя?

Тя взе да разглежда съсредоточено носовете на сатенените си пантофки.

— Царят си има определен стил на поведение с прислужниците — подхвана тя. После сви рамене. — Е, поне ми останаха няколко бижута.

— Едва ли го мислиш.

— Не, напротив. — Тя се заигра с една от обеците си. — Най-лошото е, че всички разбраха.

Обвих ръка около нея.

— Това няма значение. Дори взети заедно те не могат да ти стъпят и на малкото пръстче.

Тя бледо наподоби обичайната си самоуверена усмивка.

— О, наясно съм с това.

— Тъмнейший е трябвало да направи нещо — добавих. — Редно е било да те защити.

— Той го направи, Алина. Направи много повече, отколкото можеш да си представиш. Освен това и той робува на капризите на царя като всички останали. Поне засега.

— Засега?

Тя леко стисна ръката ми.

— Дай да не си разваляме настроението с мрачни разговори тая вечер.

Хайде да вървим — подкани ме и по великолепното й лице се разля ослепителна усмивка. — Имам отчаяна нужда от шампанско!

С тези думи тя достолепно излезе от стаята. А ми се искаше да й кажа още нещо. Исках да я питам какво точно имаше предвид, като говореше за Тъмнейший. Щеше ми се да стоваря някой чук върху главата на царя. Но тя беше права. От утре щяхме да имаме достатъчно време за тревоги. Хвърлих последен поглед към малкото огледало и бързешком излязох в коридора, обръщайки гръб на собствените си грижи и предупрежденията на Женя.

Черният ми кафтан предизвика голям смут в куполната зала. Мари, Надя и останалите Етералки, облечени в синьо кадифе и коприна, се струпаха като рояк около нас с Женя. Тя опита да се отскубне както обикновено, но аз здраво я държах за ръка. Щом носех цвета на Тъмнейший, имах намерение да се възползвам докрай от тази привилегия и да задържа приятелката си близо до мен.

— Нали ти е известно, че не мога да вляза в балната зала заедно с теб. Царицата ще припадне — прошепна в ухото ми тя.

— Добре, но поне дотам може да вървиш с мен.

Женя засия.

Докато вървяхме по покритата с дребен чакъл пътека и минавахме през образувания от дърветата сводест тунел, забелязах как Сергей и още неколцина Сърцеразбивачи нагаждат крачката си към нашата. Потръпнах, като си дадох сметка, че ни охраняват или — по-вероятно — охраняват само мен. Сигурно си имаше причина при всички непознати, придошли в парка на двореца за бала, но въпреки това тяхната бдителност ме смути и ми припомни, че по света има много хора, които желаят моята смърт.

Градините около Великия дворец бяха ярко осветени, за да се видят като на длан живите картини от актьори и малки трупи акробати, които забавляваха скитащите из парка гости. По алеите се разхождаха маскирани музиканти. Покрай нас бавно премина мъж с маймунка на рамо. Двама други, покрити от глава до пети със златни листа, яздеха зебри и обсипваха всеки минаващ с изработени от скъпоценни камъни цветя. В дърветата пееха костюмирани хорови трупи. Трио червенокоси танцьори, покрити оскъдно с раковини и корали, цамбуркаха из фонтана с двуглавия орел и предлагаха на гостите подноси, пълни със стриди.

Едва бяхме започнали да изкачваме мраморните стъпала, когато отнякъде се появи прислужник със съобщение за Женя. Тя прочете бележката и въздъхна.

— Главоболието на царицата чудодейно е изчезнало и тя все пак е решила да дойде на бала. — Женя ме прегърна, обеща да ме открие преди демонстрацията ми и изчезна в тълпата.

Пролетта все още плахо напомняше за себе си, но това изобщо не личеше вътре във Великия дворец. Из мраморните зали се носеше музика. Въздухът беше необичайно топъл и наситен с аромата на хиляди бели цветя, отгледани в оранжериите на Гриша. Те покриваха масите и украсяваха балюстрадите, подредени в огромни букети.

Трите с Мари и Надя се носехме плавно между гостите, които се преструваха, че не ни обръщат внимание, но започваха да шушукат с нашата охрана от Корпоралки веднага щом отминехме. Аз бях вирнала високо глава и дори се усмихнах на един млад благородник, застанал до вратата на балната зала. Много се изненадах, когато той целият пламна и заби поглед в носовете на обувките си. Хвърлих бегъл поглед към Мари и Надя, за да разбера дали и те са го забелязали, но двете бърбореха оживено за някои от блюдата, сервирани за вечеря на знатните особи: печен рис, осолени праскови, препечен лебед с шафран. Зарадвах се, че ние се бяхме нахранили по-рано.

Балната зала беше по-голяма и по-величествена дори от тронната, осветена от редици искрящи полилеи и гъмжаща от хора, които пиеха и танцуваха под звуците на маскиран оркестър, разположен покрай стената в дъното. Балните рокли, накитите, кристалните висулки на полилеите, даже подът под краката ни — сякаш всичко искреше. Запитах се каква ли част от всичко това е дело на Фабрикаторите.

Гриша също се бяха смесили с гостите и танцуваха, но не беше трудно да се разпознаят по ярките цветове: пурпурът, червеното и среднощното синьо сияеха на светлината на полилеите като екзотични цветя, пръснати из лишена от колорит градина.

Следващият един час ми мина като в мъгла. Представиха ме на безчет благородници и техните съпруги, на офицери с висок ранг, на придворни и дори на някакъв Гриша с благородническо потекло, пристигнал като гост на бала. Скоро се отказах да помня имена и продължих само да се усмихвам, да кимам и да се покланям. Опитвах да не се озъртам за облечената в черно фигура на Тъмнейший. Вкусих и шампанско за първи път, което ми хареса много повече от квас.

В един момент се озовах лице в лице с уморен благородник, опрян на бастуна си.

— Княз Керамзов! — възкликнах. Носеше старата си офицерска униформа, а върху широките му гърди висяха окачени множество ордени.

Възрастният мъж ме погледна с бегъл интерес, явно стъписан от това, че знам името му.

— Това съм аз — продължих, — Алина Старков!

— Да… да. Разбира се! — отвърна той с бледа усмивка.

Вгледах се в очите му. Изобщо не ме помнеше. Пък и защо ли да ме помни.

Аз бях поредното подслонено сираче, при това не блестях с нищо. И все пак с изненада установих колко ме заболя от това.

Завързах любезен разговор, който продължи колкото изискваше благоприличието, и при първа възможност избягах. Облегнах се на една от колоните и грабнах нова чаша шампанско от подноса на минаващия наблизо прислужник. Горещината в залата вече ставаше непоносима. Огледах се наоколо и се почувствах ужасно самотна.

Замислих се за Мал и за първи път от седмици сърцето ми се сви от позната болка. Щеше ми се сега да е тук и да разгледа двореца. Исках да ме види в копринения ми кафтан и с това злато в косите. Но най-вече ми се искаше да застане до мен. Прогоних тази мисъл и отпих голяма глътка шампанско. Чудо голямо, че някакъв пиян старец не ме бе познал. По-скоро трябваше да се радвам, че не разпозна в мен онова мършаво и окаяно момиченце, каквото бях навремето.

Зърнах Женя да се носи плавно в тълпата към мен. Графове, князе и богати търговци се обръщаха подир нея, но тя никого не удостои с внимание. „Не си губете времето — прииска ми се да им кажа. — Сърцето й принадлежи на един върлинест Фабрикатор, който не обича балове.“

— Време е за представление, искам да кажа, демонстрация — обяви тя, щом наближи. — Защо си съвсем сама?

— Имах нужда да си поема дъх.

— С шампанското ли прекали?

— Сигурно.

— Глупаво момиче — каза и пъхна ръка под моята. — Да се прекали с шампанското, е невъзможно. Макар че утре главата ти ще е на друго мнение. Тя ме поведе през гъмжилото, избягвайки грациозно онези, които искаха да се запознаят с мен или да я огледат похотливо. Стигнахме задната страна на сцената, разположена покрай стената в дъното на балната зала. Застанахме до оркестъра, за да гледаме отблизо облечения в натруфен сребърен костюм мъж, който излезе на сцената да представи Гриша.

Оркестърът засвири туш и гостите скоро ахкаха и ръкопляскаха, когато Огнетворците разпратиха огнени фонтани над главите им, а Вихротворците сътвориха серия от бляскави вихрушки. После към тях се присъедини голяма група Вълнотворци. С помощта на Вихротворците те образуваха огромна вълна, която се разби при балкона и увисна на сантиметри над главите на присъстващите. Видях как те посягат да докоснат водното покривало. Накрая Огнетворците вдигнаха ръце и вълната със съсък избухна в кълбяща се влажна мъгла. В своето скривалище зад сцената внезапно усетих да ме връхлита вдъхновение и пратих сноп слънчеви лъчи през мъглата, които образуваха дъга, задържала се за кратко в трепкащия въздух.

— Алина.

Подскочих. Светлината угасна и дъгата изчезна. Тъмнейший стоеше край мен. Както обикновено, носеше черен кафтан, макар този да беше от сурова коприна и кадифе. Светлината от полилеите проблясваше по тъмната му коса. Преглътнах мъчително и се огледах, но от Женя нямаше и следа.

— Здравей — едва проговорих.

— Готова ли си?

Кимнах и той ме поведе към стълбата, която водеше към издигнатата платформа. Докато публиката аплодираше оттеглянето на Гриша от сцената, Иво ме побутна с ръка.

— Чудесен финал, Алина! Тая дъга беше съвършена.

Поблагодарих му, после насочих вниманието си към насъбралото се множество, обзета от внезапен смут. Виждах насреща си жадни, нетърпеливи лица и наобиколената от придворни дами царица, която изглеждаше крайно отегчена. До нея царят се люшкаше на трона си, явно обърнал не една и две чаши. Край него се виждаше неизменната фигура на Аппарат. Дори някой от принцовете да си беше направил труд да гледа представлението, не се виждаше наоколо. Сепнах се, когато си дадох сметка, че Аппарат гледа право към мен. Побързах да отклоня очи.

Изчакахме, докато оркестърът засвири постепенно усилващ се злокобен туш и на сцената изскочи облеченият в сребристо човек, за да ни представи. Точно в този момент отнякъде изневиделица се появи Иван и зашепна нещо в ухото на Тъмнейший. Чух само отговора: „Отведи ги в оръжейната зала. Идвам след малко.“

Иван се стрелна навън, без дори да ме погледне. Но когато Тъмнейший се обърна към мен, лицето му беше усмихнато, а вълнение оживяваше очите му. Каквато и новина да му бяха донесли, тя явно беше добра. Бурни овации ни подсказаха, че е време да излезем на сцената. Той ме хвана за ръката и каза:

— Хайде да дадем на хората каквото очакват.

Кимнах с пресъхнало гърло, а той ме поведе нагоре по стълбата и после към центъра на сцената. Долових нетърпеливо жужене откъм тълпата и огледах жадните лица. Тъмнейший ми кимна отсечено. След кратко встъпление той плесна с ръце, в залата изтрещя гръмотевица и всичко потъна в мрак.

Изчака, докато нетърпението на присъстващите се нажежи до бяло. Може да не харесваше представленията на Гриша, но определено имаше усет за драматизъм. Когато напрежението в залата се сгъсти до непоносимост, той се наклони към мен и прошепна съвсем тихо, така че само аз да чуя:

— Сега.

С неистово биещо сърце протегнах ръце с обърнати нагоре длани. Поех си дълбоко въздух и призовах онова усещане за сигурност, което караше светлината да струи през мен, после се съсредоточих върху дланите си. Над всяка от тях се издигна стълб от сияйна светлина и огря потъналата в мрак бална зала. Тълпата ахна в един глас и чух някой да вика:

— Истина е!

Бавно насочих дланите си към балкона с надеждата да уцеля точно мястото, което Давид ми описа по-рано. „Просто се постарай да се прицелиш колкото се може по-високо и ние ще те открием“ — беше казал той.

Разбрах, че съм уцелила, когато лъчът от дланта ми рикошира от балкона и се стрелна на зигзаг през балната зала, защото светлината се отразяваше в многобройните големи огледала, дело на Фабрикаторите. Накрая балната зала се озова в мрежа от пресичащи се потоци искряща слънчева светлина.

Събралото се множество немееше в захлас.

Свих дланта си в шепа и слънчевият лъч угасна. После с рязко движение отново го освободих и светлината разцъфна около нас с Тъмнейший, обгръщайки ни в сияйна като златист ореол сфера.

Той ме погледна и протегна ръце, изстрелвайки черни ленти мрак, които се застрелкаха из сферата на плавни вълни и тъмни завихряния. Направих светлината още по-ярка и силна, наслаждавайки се на мощта, която струеше през мен, позволих й да излезе през върховете на пръстите ми. Той продължаваше да праща мастилените филизи на мрака и ги караше да танцуват със светлината.

Избухнаха овации, а Тъмнейший тихо прошепна: „Сега им покажи!“.

Усмихнах се и направих така, както ме бяха учили: разтворих широко ръце и почувствах как цялата се разтварям, после плеснах с длани и балната зала се разтърси от силен тътен. Сред множеството с едно „хъссс“ избухна диамантена светлина и над главите се понесе общото ахване на присъстващите, които взеха да присвиват очи и да ги засланят с длани, предпазвайки се от ослепителното сияние.

Задържах светлината в продължение на няколко дълги секунди, после отново плеснах с ръце и тя бавно взе да гасне. Залата беше обхваната от бурен възторг, множеството неистово ръкопляскаше и тропаше с крака. Оркестърът засвири, ние се поклонихме, а аплаузите постепенно преляха във възбуден говор. Тъмнейший ме издърпа в единия край на сцената и прошепна: „Чу ли ги? Виждаш ли как танцуват и се прегръщат? Сега вече знаят, че слуховете са истина и всичко ще се промени.“

Възбудата ми лека-полека се утаи и усетих да ме обзема несигурност.

— Не даваме ли на тези хора напразни надежди? — попитах.

— Не, Алина. Вече ти казах, че ти си моят отговор за тях. Наистина се оказа така.

— Но след онова, което се случи край езерото… — Изчервих се до кръв и побързах да уточня. — Искам да кажа, че според теб не съм достатъчно силна.

Устните на Тъмнейший потрепнаха, загатвайки усмивка, но очите му останаха сериозни.

— Нима наистина мислиш, че съм свършил с теб?

По тялото ми премина лек трепет. Той ме наблюдаваше внимателно, намекът за усмивка се стопи. После изневиделица ме хвана за ръка и ме поведе сред тълпата. Хората ни поздравяваха въодушевено, протягаха ръце да ни докоснат, но той спусна около нас кълбета мрак, който се разсейваше веднага щом отминем. Това ни правеше почти невидими. Докато се промъквахме покрай струпаните на групички хора, долавях откъслечни разговори:

— Не го вярвах…

— Чудо…!

— Никога не съм имал вяра в него, но…

— Свърши се! Свърши се!

Чувах хората да се смеят и да плачат. Отново ме обзе някакво безпокойство. Те вярваха, че аз съм техният спасител. Какво ли щяха да си помислят, като разберат, че не ме бива за друго, освен салонни трикове? Тези мисли обаче минаваха като бегли проблясъци в главата ми. Трудно беше да задържа вниманието си на нещо — след като в продължение на седмици Тъмнейший ме беше пренебрегвал, сега държеше ръката ми и ме водеше през тясна врата към дълъг и пуст коридор.

Изкисках се лекомислено, когато се промъкнахме в една празна стая, осветена единствено от луната, надничаща през прозорците. Едва имах време да забележа, че това бе същата приемна, в която бях представена на царицата, защото със затварянето на вратата той ме обсипа с целувки и вече нищо друго нямаше значение.

И преди ме бяха целували — пиянски своеволия, недодялани опипвания. Но тук ставаше нещо съвсем различно. Усетих срещу себе си увереност и мощ и сякаш цялото ми тяло изведнъж се пробуди. Чувствах думкащото си сърце, плътния допир на коприна о кожата ми, силата на ръцете му, сключени около мен, пръстите на едната заровени в косата ми, другата — опряна на гърба ми, притискаща ме все по-силно. В мига, когато устните му докоснаха моите, между нас сякаш се отвори тунел и почувствах как неговата мощ нахлува в мен. Усещах колко много ме желае, но зад това желание се долавяше и друго нещо, а то много приличаше на гняв.

Дръпнах се стъписана назад.

— Ти сякаш не искаш да правиш това.

— Това е единственото, което искам да направя — изръмжа той, а в гласа му долових преплетени горчивина и страст.

— И затова се мразиш — просветна ми изведнъж.

Той въздъхна и се притисна в мен, приглаждайки косата ми назад.

— Може и така да е — промърмори, а устните му пърхаха по ухото ми, по шията, по ключиците.

Разтърси ме тръпка, отметнах глава назад, но не можех да не попитам:

— Защо?

— Защо ли? — повтори той, а устните му продължаваха да пътешестват по кожата ми; пръстите му се промъкваха под панделките на деколтето. — Алина, имаш ли представа какво ми каза Иван, преди да се качим на сцената?

Пристигна вест, че много хора са видели стадото на Морозов. Ключът към „Долината на смъртната сянка“ най-сетне е в ръцете ни. Точно в този момент трябва да съм в оръжейната зала, за да чуя доклада. Сега трябва да планирам поход на север. Но аз не правя нищо такова, нали?

Моето съзнание обаче се беше изключило напълно, отстъпвайки пред насладата, която циркулираше из цялото ми тяло, и предчувствието точно на кое място ще попадне следващата му целувка.

— Нали? — повтори той и леко ме ухапа по врата. Простенах и поклатих глава, неспособна да разсъждавам. Сега той ме притискаше към вратата и бедрата му плътно опираха моите. — Най-лошото на всяко желание е — започна, а устните му очертаха линията на челюстта ми и се надвесиха над моите, — че ни прави слаби. — Накрая, когато усещах, че няма да понеса нито миг отлагане повече, устата му се притисна в моята.

Този път целувката му беше много по-настоятелна и белязана от гнева, който бушуваше в него. Но мен не ме беше грижа. Не ме беше грижа, че досега ме беше пренебрегвал; нито че ме изпълваше със смут; нито пък ме интересуваха мъглявите предупреждения на Женя. Той беше открил елена.

Той се беше оказал прав за мен. Той за всичко се беше оказал прав. Ръката му плъзна надолу по хълбока ми. Почувствах как тялото ми вибрира от възбуда и страх, когато полата ми се вдигна и пръстите му докоснаха голото ми бедро. Но вместо да го отблъсна, аз се притиснах още по-плътно в него.

Нямам представа докъде щяхме да стигнем, но точно в този момент отвън се дочу силна врява. Група много шумни и много пияни хора напредваше нестройно по коридора, някой тежко се блъсна във вратата и взе да насилва дръжката. Двамата окаменяхме. Тъмнейший подпря с рамо вратата, за да не се отвори, а групата продължи нататък с крясъци и смехове.

В последвалата тишина впихме поглед един в друг. После той въздъхна и отпусна ръце, оставяйки копринените дипли на полата ми да паднат надолу.

— Трябва да вървя — промърмори. — Иван и останалите ме чакат.

Само кимнах, защото не се доверявах на гласа си.

Тъмнейший се дръпна. Отстъпих настрани и той открехна вратата. Надзърна през тясната пролука, за да се увери, че коридорът е пуст.

— Няма да се връщам на бала — каза. — Но ти трябва да отидеш поне за още малко.

Отново кимнах. Внезапно ме осени, че се намирам в тъмна стая с един почти непознат мъж и само допреди няколко минути полата ми бе вдигната на кръста. Пред погледа ми изникна неумолимото лице на Ана Куя, докато ме поучаваше какви глупави грешки допускат селските девойчета. Цялата пламнах от срам.

Тъмнейший се промъкна през вратата, но преди да изчезне в сумрака, се обърна към мен.

— Алина… — Виждах как се бори със самия себе си. — Мога ли да дойде при теб тази нощ?

Поколебах се. Давах си сметка, че кажа ли „да“, вече няма да има връщане назад. Кожата ми все още пламтеше там, където ме беше докосвал, но възбудата постепенно утихваше и здравият ми разум отново се възвръщаше.

Не знаех какво точно искам. Вече в нищо не бях сигурна. Изглежда, прекалено дълго бях отложила отговора. По коридора отново се чуха гласове. Тъмнейший затвори вратата и стъпките му постепенно се отдалечиха, а аз се дръпнах назад в мрака. Зачаках със свито сърце, опитвайки да измисля оправдание за присъствието си в тази празна стая.

Гласовете отминаха и аз освободих задържания до този момент дъх в дълга пресеклива въздишка. Не ми остана време да отговоря на Тъмнейший. Дали все пак щеше да дойде? И наистина ли исках така да стане? Главата ми бръмчеше. Налагаше се час по-скоро да се взема в ръце и да се върна на бала. Тъмнейший имаше свободата да изчезне без обяснение, но на мен този лукс ми беше отказан.

Надзърнах в коридора, после забързах към балната зала, като пътьом спрях пред едно от големите позлатени огледала, за да приведа в ред външния си вид. Не изглеждах чак толкова зле, колкото се опасявах. Вярно, бузите ми пламтяха, а устните ми бяха подпухнали, но срещу това нищо не можеше да се направи. Пригладих косата си и оправих гънките на кафтана. Тъкмо се канех да вляза в балната зала, когато чух в другия край на коридора да се отваря врата. Видях Аппарат да се носи забързано към мен, а полите на кафявото му расо плющяха отзад. „О, моля те, не и сега!“

— Алина! — провикна се той.

— Трябва да се връщам на бала — отвърнах безгрижно и му обърнах гръб.

— Трябва да говоря с теб! Събитията се развиват много по-бързо, отколкото…

Шмугнах се в балната зала с, както се надявах, спокойно изражение. На секундата бях наобиколена от знатни благородници, които нямаха търпение да се запознаят с мен и да ме поздравят за демонстрацията. Сергей и останалите Сърцеразбивачи от моята охрана се спуснаха към мен и взеха да се извиняват, че са ме изгубили в навалицата. Погледнах през рамо и с облекчение видях, че дрипавата фигура на Аппарат беше погълната от множеството в балната зала.

Направих всичко по силите си да поддържам любезен разговор и да отговарям на въпросите на гостите в двореца. Една жена със сълзи на очи ме помоли да я благословя. Представа нямах какво трябва да направя, затова само потупах ръката й, надявайки се това да й вдъхне увереност.

Единственото ми желание беше да остана сама, за да размисля, да сложа в ред хаоса от чувства, които ме владееха. Шампанското изобщо не ми помагаше.

Групите гости се редуваха пред мен една след друга. По едно време разпознах дългото и меланхолно лице на един Корпоралник, който ме придружаваше заедно с Иван в каретата на Тъмнейший и се беше сражавал с фйерданските наемни убийци. Взех да ровя из паметта си за името му. Той ме спаси от конфузното положение, като приближи, поклони се дълбоко и каза:

— Фьодор Камински.

— Извини ме — казах, — беше дълга нощ.

— Мога да си представя.

„По-добре недей“ — помислих си смутено.

— Тъмнейший все пак се оказа прав — продължи с усмивка той.

— Моля? — изцвърчах.

— Ти толкова упорстваше, че няма как да си Гриша.

Отвърнах на усмивката му.

— Явно ми е станало обичай винаги да приемам нещата от погрешната страна.

Фьодор едва успя да ми разкаже накратко за новото си назначение по южната граница, преди да бъде изместен от следващата група нетърпеливи гости, очакващи да получат своята минута щастие с Призоваващата слънцето. Даже не успях да му благодаря за това, че бе защитил живота ми при нападението в клисурата.

Издържах да се усмихвам и да поддържам разговор близо час. Но щом за кратко ме оставиха на мира, казах на своите охранители, че искам да тръгвам, и закрачих право към вратата.

Още с излизането навън се почувствах по-добре. Нощният въздух беше благословено студен, а звездите светеха ярко в небето. Поех си дълбоко въздух. Чувствах се замаяна и изтощена, а настроението ми се мяташе между въодушевлението и тревогата. Какво ли щеше да е, ако Тъмнейший дойдеше в стаята ми тази нощ? При мисълта да му се отдам по тялото ми пробяга тръпка. Не мислех, че е влюбен в мен, и изобщо нямах представа аз какво изпитвам към него, но той ме желаеше и, изглежда, това беше достатъчно.

Тръснах глава и се опитах да подредя мислите си. Хората на Тъмнейший бяха открили елена. Сега за това трябваше да мисля — за съдбата си. За предначертанието да убия едно толкова древно създание заради силата, която щеше да се прелее от него в мен. Както и за отговорността, която налагаше тази сила. Но мислите ми кръжаха все около това как ръцете на Тъмнейший обгръщаха бедрата ми, за устните му върху шията ми, за допира на стройното му жилаво тяло в мрака. Отново вдишах дълбоко нощния въздух. Най-разумно би било да заключа вратата си и да се наспя. Само дето не знаех дали наистина искам да съм разумна.

Когато стигнахме Малкия дворец, Сергей и останалите ме оставиха и се върнаха на бала. Куполната зала беше притихнала, в облицованите с кахлени плочки камини тлееше жарава, златистата светлина на лампите гаснеше. Тъкмо се канех да изляза през вратата към главното стълбище, когато резбованите двери зад масата на Тъмнейший се разтвориха широко. Побързах да се скрия в сенките. Не исках той да разбере, че съм напуснала бала толкова рано, пък и все още не бях готова да го видя отново. Но отвътре излезе само малка група войници и пое към главния вход на Малкия дворец.

Зачудих се дали това са хората, дошли да докладват за появата на елена. Когато последният от тях премина в светлината на гаснещите лампи, сърцето ми едва не спря.

— Мал!

Когато се обърна към мен, се изплаших да не припадна от щастие при вида на това познато лице. Подсъзнателно си дадох сметка колко сурово е изражението му, но тази мисъл беше пометена от непомрачената ми радост. Прекосих залата на един дъх и се втурнах да го прегръщам, като в устрема си едва не го повалих. Той направи усилие да запази равновесие, после свали ръцете ми от врата си и хвърли бегъл поглед към останалите войници, които се бяха заковали на място и ни наблюдаваха. Давах си сметка, че сигурно съм го притеснила, но не ме беше грижа. Подскачах на пръсти около него, танцувайки от щастие.

— Вървете — каза им той, — аз ще ви настигна.

Забелязах как неколцина вдигнаха вежди, но въпреки това всички излязоха през парадния вход и ни оставиха насаме. Отворих уста, без да знам откъде да започна, затова изтърсих първото, което ми хрумна:

— Какво правиш тук?

— Да пукна, ако знам — отвърна Мал с досада, която ме стъписа. — Трябваше да докладвам на твоя повелител.

— Моя… какво? — Чак тогава ме осени и аз широко се усмихнах. — Значи ти си открил стадото на Морозов! Трябваше и по-рано да се досетя!

Той не отговори на усмивката ми. Даже не ме погледна в очите. Просто се извърна настрани и каза:

— Трябва да вървя.

Вперих в него недоумяващ поглед и усетих как въодушевлението ми повехна попарено. Значи права съм била. Мал бе приключил с мен. Върху ми се стовариха всичкият гняв и всички тревоги, които бях преживяла през последните месеци.

— Извини ме — казах студено, — не си дадох сметка, че ти губя времето.

— Не съм казал такова нещо.

— Не, разбира се, че не. Разбирам те. Дори не си направи труд да отговориш на писмата ми. Тогава защо ти е да стоиш тук и да приказваш с мен, когато истинските ти приятели те чакат.

Той сви вежди.

— Не съм получавал никакви писма.

— Да бе! — отвърнах ядно.

Той въздъхна и прокара длан по лицето си.

— Трябваше непрекъснато да се местим, за да хванем дирята на стадото.

Частта ми вече почти няма връзка с полка.

Гласът му излъчваше толкова умора. За първи път го погледнах истински и чак сега видях колко е променен. Под сините му очи имаше сенки. По небръснатата челюст минаваше назъбен белег. Това пак си беше Мал, но сега от него лъхаше нещо сурово, нещо студено и непознато.

— Значи не си получил нито едно от писмата ми, така ли?

Той поклати глава със същото отсъстващо изражение.

Не знаех какво да мисля. Досега Мал никога не ме беше лъгал и дори при целия ми гняв не допусках, че ме лъже и сега. Поколебах се.

— Мал, аз… Не може ли да поостанеш още малко? — Дадох си сметка, че го умолявам. Мразех да го правя, но щеше да ми е още по-омразно да си тръгне просто така. — Дори не можеш да си представиш какво се случва тук.

Той грубо и лаещо се изсмя.

— Няма нужда да си го представям, нали видях малката ти демонстрация в балната зала. Много впечатляващо.

— Значи си ме видял?

— Точно така — дрезгаво отвърна той. — Имаш ли представа как се тревожех за теб? Никой не знаеше какво е станало, какво са направили с теб. Нямаше начин да те намеря. Даже се носеха слухове, че си била изтезавана. Когато се разбра, че някой трябва да докладва на Тъмнейший, като същински идиот бих целия път дотук с единствената надежда да те открия.

— Наистина? — Толкова ми беше трудно да го повярвам. Вече бях привикнала с мисълта, че Мал не го е грижа за мен.

— Точно така — просъска той. — И ето те теб здрава и читава, танцуваш и флиртуваш като някоя разглезена принцеса.

— Не бъди толкова разочарован — озъбих се. — Обзалагам се, че Тъмнейший може да уреди някое изтезание с бавен огън, ако това ще те разведри.

Мал се навъси и се дръпна от мен.

Очите ми се насълзиха от безсилие. Защо се карахме? Отчаяно протегнах ръка да хвана неговата. Цялото му тяло се напрегна, но той не дръпна ръката си.

— Мал, не мога да променя нищо от това, което стана. Но и не съм искала да се случи.

Той ме погледна, после отклони очи. Усетих как тялото му се напрегна.

Най-накрая проговори:

— Знам, че не си го искала.

В гласа му отново изплува тази ужасяваща умора.

— Какво е станало с теб, Мал? — прошепнах.

Той не отвърна нищо, вперил поглед в заобикалящия ни мрак.

Посегнах, сложих длан върху брадясалата му буза и нежно извърнах лицето му към себе си.

— Кажи ми.

Той затвори очи.

— Не мога.

Прокарах пръсти по изпъкналия белег на челюстта му.

— Женя ще се погрижи за това. Тя е способна да поправи…

Внезапно си дадох сметка, че съм направила грешка. Той рязко отвори очи.

— Нямам нужда от поправка — озъби се.

— Не това исках да кажа…

Той сграбчи ръката ми, откъсна я от лицето си и я стисна грубо. Сините му очи потърсиха моите.

— Щастлива ли си тук, Алина?

Въпросът му ме хвана неподготвена.

— Ами… не знам. Понякога.

— Щастлива ли си тук с него?

Нямаше нужда да питам за кого говори. Отворих уста да отвърна нещо, но не знаех какво да кажа.

— Носиш неговия знак — продължи той, плъзгайки поглед по малкия златен талисман, провесен на пазвата ми. — Неговия знак и неговите цветове.

— Това са само дрехи.

Устните му се разтеглиха в цинична усмивка, толкова различна от оная негова усмивка, която обичах, че се стреснах.

— Едва ли наистина го мислиш.

— Какво значение има с какво съм облечена?

— Дрехите, накитите, целият ти вид. Той те е превзел цялата.

Думите му ме зашлевиха като плесница. Усетих как в мрака на залата по страните ми пълзи грозна червенина. Изтръгнах се от хватката му и скръстих ръце на гърдите си.

— Не е така — прошепнах, но не посмях да го погледна в очите. Имах чувството, че Мал ме чете като отворена книга и може да долови всяка моя трескава мисъл за Тъмнейший. Но в следващия момент срамът ми се превърна в гняв. Е, какво ако разбереше? И какво право имаше да ме съди?

Той колко момичета беше натискал в тъмното?!

— Видях как те гледаше — продължи Мал.

— На мен ми харесва как ме гледа. — Това излезе като крясък от гърлото ми.

Той поклати глава, горчивата усмивка все още играеше по устните му.

Прищя ми се да я изтрия от физиономията му.

— Защо просто не си го признаеш — подсмихна се. — Той те притежава.

— Теб също те притежава, Мал — изсъсках. — Притежава всички нас.

Това изтри усмивката му.

— Напротив — отвърна вбесен. — Не и мен. Никога.

— Нима? Нямаш ли ново назначение, Мал? Не трябва ли да изпълняваш някоя нова заповед?

Мал изопна гръб, изражението му стана студено.

— Да — отвърна. — Така е. — После рязко се завъртя на пети и тръгна към вратата.

Разлюляна от гняв, известно време останах на място. След това се втурнах към вратата. Спуснах се чак до последното стъпало, преди да успея да се спра. Сълзите, които от толкова време заплашваха да потекат, най-после рукнаха на криволици по бузите ми. Искаше ми се да изтичам подир него, да си взема думите назад, да го моля да остане, но и без това целият ми живот беше преминал в преследване на Мал. Затова застанах мълчаливо и го оставих да си тръгне.