Сянка и кост

Глава 18

Тук-там срещахме стръкове набола трева, даже няколко диви цветя, но иначе колкото по на север към дивата пустош на Сайбея отивахме — според Мал там щяхме да открием елена, — толкова по-малко личеше, че идва пролет. Гъстите борови лесове отстъпваха място на рехави брезови горички, а по-късно се появиха и просторни пасища.

Мал още съжаляваше, че сме се отбили в селото, но скоро му се наложи да признае, че е било необходимо. Нощите на север бяха студени, а с наближаването на гарнизона в Чернаст и дума не можеше да става за палене на огън. Освен това не искахме да губим време за лов всеки ден и нямаше как да се прехранваме с дивеч. Налагаше се да разчитаме единствено на запасите суха храна. С тревога наблюдавахме как те бавно се топят от ден на ден.

С течение на времето преградите между нас се топяха и вместо да тегне студено мълчание като при прехода в Петразой, сега непрекъснато бъбрехме.

На Мал му беше интересно да слуша за живота в Малкия дворец, за странните дворцови порядки и даже за теорията на Гриша. Никак не се изненада, като разбра за презрението на повечето гришани към царя. Явно и следотърсачите все по-шумно изразяваха недоволството си от некадърността на величеството.

— Фйерданите разполагат с пушка със задно зареждане, която произвежда по двайсет и осем изстрела в минута. Нашите войници също трябва да имат такива. Ако царят си беше направил труда да се заинтересува поне малко от Първа армия, нямаше да сме толкова зависими от Гриша. Но къде ти! — възкликна той, после промърмори: — На всички е ясно кой дърпа конците в държавата.

Нищо не отговорих. Гледах да избягвам разговорите за Тъмнейший, доколкото бе възможно. Опитах ли се за пореден път да разбера откога Мал преследва елена, той все намираше начин да върне разговора към мен. Не исках да го притискам. Знаех, че частта на Мал е минала оттатък границата с Фйерда. Подозирах, че се е наложило с бой да си проправят път и така Мал е получил белега на челюстта, но той отказваше да ми каже нещо повече.

Веднъж, докато вървяхме през редица изсъхнали върби, а заскрежената земя хрущеше под ботушите ни, Мал ми посочи гнездо на ястреб. Тогава почувствах, че не искам нашият поход да свършва. Колкото и да копнеех за меко легло и топла храна, по-силен беше страхът от това какво ще донесе краят на пътешествието ни. Какво ли щеше да стане, ако откриехме елена и аз получех рогата му? Как щеше да ме преобрази толкова мощна муска? И дали тя щеше да е достатъчна, за да се освободим от властта на Тъмнейший?

Защо не можеше винаги да е така — да бродим рамо до рамо и да спим сгушени един в друг под звездите. Можехме да намерим укритие в тези пусти равнини и притихнали горички, както стадото на Морозов се беше подслонило в тях. Тук щяхме да се скрием от нашите преследвачи.

Глупави надежди. Сайбея беше негостоприемна земя — див и пуст свят на свирепи зими и хилави лета. Пък и ние не бяхме чудни древни създания, които бродят по земята по здрач. Бяхме просто Мал и Алина и не можеше вечно да бягаме от преследвачите си. Една мрачна мисъл, която вече дни наред ме терзаеше, най-накрая узря. Въздъхнах, осъзнавайки колко дълго отлагам разговора с Мал по този въпрос. Държах се непростимо безотговорно, особено при риска, на който бяхме изложени. Нямаше как да продължавам така.

Тази нощ Мал почти спеше, дишането му беше станало равно и дълбоко, когато най-после събрах кураж да говоря.

— Мал — започнах. Той рязко се събуди и тялото му се напрегна. Седна и посегна към ножа. — Не. — Хванах ръката му. — Всичко е наред, но трябва да поговорим.

— Точно сега ли? — изръмжа той, тръшна се обратно на земята и преметна ръка върху мен.

Въздъхнах. Щеше ми се просто да лежа в тъмното, заслушана в шумоленето на вятъра сред тревите, затоплена от чувството за сигурност, колкото и лъжливо да беше то. Но знаех, че е невъзможно.

— Искам да направиш нещо за мен.

Той изсумтя.

— Искаш да кажеш, нещо повече от това да дезертирам от армията, да се катеря по планините и задникът ми да мръзне на голата земя всяка нощ, така ли?

— Да.

— Хъм — уклончиво изръмжа той и отново задиша бавно и равномерно, сякаш спеше.

— Мал — произнесох отчетливо, — ако не успеем… ако ни заловят, преди да сме открили елена, не трябва да ме даваш.

Той застина неподвижно. Усещах как бие сърцето му. Мълча толкова дълго, че се запитах дали пак не е заспал. Най-накрая проговори:

— Не можеш да искаш това от мен.

— Налага се.

Той седна, дръпна се от мен и прокара длан през лицето си. Аз също седнах и плътно загърнах раменете си с кожите, наблюдавайки го на лунната светлина.

— Не.

— Не може просто да откажеш, Мал.

— Ти ме питаш, аз ти отговарям. Не.

Изправи се и се отдалечи на няколко крачки.

— Знаеш каква е опасността, ако успее да ми надене нашийника, наясно си колко хора ще загинат заради мен. Не мога да го позволя. Не съм способна да понеса тази вина.

— Не.

— Трябваше да предвидиш и това, когато тръгна на север, Мал.

Той се обърна, приближи отново и коленичи пред мен, за да може да ме погледне в очите.

— Няма да те убия, Алина.

— Може да се наложи.

— Не — повтори той и тръсна глава, после отклони поглед. — Не, не и не.

Взех лицето му в студените си длани и обърнах главата му, принуждавайки го да ме погледне в очите.

— Да.

— Не мога, Алина. Не мога.

— Мал, нали помниш как в Малкия дворец каза, че Тъмнейший ме притежава.

Той леко се намръщи.

— Тогава бях ядосан. Не това исках да кажа…

— Ако ми сложи нашийника, той наистина ще ме притежава. Изцяло. И ще ме превърне в чудовище. Умолявам те, Мал. Искам да съм сигурна, че няма да позволиш да стане така.

— Как е възможно да ме молиш за такова нещо?!

— А кой друг да помоля?

Той ме погледна със смесица от отчаяние, гняв и още нещо, което не успях да разгадая. Най-накрая кимна отсечено.

— Обещай ми, Мал. — Той стисна устни в горчива черта и по челюстта му заигра мускулче. Не исках да му го причинявам, но трябваше да съм сигурна.

— Обещай ми.

— Обещавам — дрезгаво произнесе той.

Въздъхнах дълбоко, усещайки как по цялото ми тяло се разлива облекчение. Наклоних се към него, опрях чело в неговото и затворих очи.

— Благодаря ти.

Дълго останахме така, после той се дръпна. Когато отворих очи, той ме гледаше. Лицето му беше на сантиметри от моето — толкова близо, че усещах топлия му дъх. Свалих ръце от брадясалите му бузи, осъзнавайки колко близки сме двамата всъщност. Той ме гледа втренчено известно време, после рязко се изправи и потъна в мрака.

Дълго останах будна, премръзнала и окаяна, вперила широко отворени очи в нощта. Знаех, че е някъде наблизо и пристъпва безшумно сред покълналата трева, понесъл бремето, с което го натоварих. Съжалявах за това, което му причинявам, но се радвах, че най-после е сторено. Чаках го да се върне, но най-накрая заспах съвсем сама под звездите.

Следващите няколко дни обикаляхме околностите на Чернаст, докъдето ни стигаше смелост да приближим гарнизона. Претърсвахме навсякъде за следи от стадото на Морозов. С всеки изминал ден Мал ставаше все по-мрачен. Нощем се мяташе в съня си и почти престана да се храни.

Понякога се събуждах от въртенето му под дебелите кожи и го чувах да си мърмори: „Къде си? Къде си?“.

Той забелязваше следи и от присъствието на други хора — скършени клонки, търкулнати камъни, — останали невидими за мен, докато не ми ги посочеше. Но от стадото нямаше и следа.

После една сутрин ме раздруса и ме събуди още преди зазоряване.

— Ставай — каза. — Наблизо са, усещам ги. — После отметна кожите от мен и взе да ги пъха в торбата.

— Ей! — провикнах се недоволно едва събудена и се опитах да дръпна обратно завивката, но напразно. — Ами закуска?

Той ми хвърли парче сухар.

— Ще ядеш, докато вървим. Днес искам да обиколим пътеките на запад.

Имам предчувствие.

— Нали едва вчера настояваше да тръгнем на изток?

— Това си беше за вчера — отвърна той, нарами торбата и закрачи през високата трева. — Тръгвай. Трябва да открием елена, за да не се налага да ти отсека главата.

— Никога не съм казвала, че трябва да ми отсечеш главата — изръмжах, търкайки сънено очи, после поех тромаво след него.

— А какво ще кажеш да те пронижа с меч? Или да те изправя за разстрел пред наказателния взвод?

— Мислех си за нещо по-безшумно като една бързодействаща отрова, например.

— Ти само каза, че трябва да те убия. Не си наредила как точно.

Оплезих се на гърба му, но се радвах да го видя преливащ от сила и енергия. Приех за добър знак, че може да се шегува с това. Поне се надявах, че се шегува.

Западните пътеки ни водеха през горички с ниски и разкривени лиственици, покрай ливади, обрасли с огнена билка, наричана още върбовка, или покрити с червен лишей. Мал крачеше целенасочено с обичайната си лека стъпка.

Въздухът беше влажен и прохладен. На няколко пъти видях Мал да поглежда нервно към заоблаченото небе, но въпреки това продължаваше напред. Късно следобед стигнахме нисък хълм, който плавно се спускаше към широко плато, покрито с жълтеникава трева. Мал се изкачи до върха на склона, който лъкатушеше първо на запад, а после на изток. После се спусна долу, изкатери се пак на върха и отново се спусна — и така, докато накрая ми идваше да закрещя. Най-накрая ме поведе към подветрената страна на масивна група скални късове, смъкна торбата от гърба си и каза: „Тук ще е“.

Проснах една кожа на студената земя и седнах да чакам, наблюдавайки как Мал неспокойно крачи напред-назад. Най-накрая седна до мен, вперил очи към платото и отпуснал ръка върху лъка. Знаех, че си представя стадото на това място, вижда го как се задава откъм хоризонта: белите тела в сгъстяващия се мрак, кълбетата пара от дъха им в студа. Може би се готвеше за тяхната поява. Мястото изглеждаше съвсем подходящо за стадо кошути — позеленяло от младата трева и изпъстрено с малки сини езерца, които лъскаха като монети под лъчите на залязващото слънце.

Слънцето се стопи на хоризонта и пред очите ни в падащия здрач платото се обагри в синьо. Чакахме, заслушани в звука на собственото си дишане и стенанията на вятъра над ширналата се Сайбея. Но въпреки че денят гаснеше, платото оставаше пусто.

Изгря луната, закрита от облаци. Мал не помръдваше. Стоеше неподвижен като камък, с отсъстващ син поглед. Измъкнах още една кожа от торбата и наметнах и двама ни с нея. Скалите ни пазеха завет от свирепите пориви на вятъра, но все пак не бяха истински подслон.

По някое време той въздъхна дълбоко и присви очи към нощното небе.

— Ще завали сняг. Трябваше да поемем към горите, но аз си мислех… — Поклати глава. — Толкова бях сигурен.

— Всичко е наред — казах, скланяйки глава на рамото му. — Може би утре.

— Запасите ни няма да стигнат за още дълго, а с всеки изминал ден рискът да ни заловят се увеличава.

— Утре — повторих.

— Нищо чудно той вече да е открил стадото. И да е убил елена. А сега да преследват само нас.

— Не го вярвам.

Мал нищо не отговори. Надигнах кожата като палатка над главите ни и накарах цвете слаба светлинка да разцъфне върху ръката ми.

— Какви ги вършиш?!

— Студено ми е.

— Знаеш, че не е безопасно — каза той и придърпа кожата така, че да закрие светлината, която къпеше в топло злато лицето му.

— От седмица не сме виждали жива душа. Но дори да останем незабележими, това няма да ни помогне, ако измръзнем до смърт.

Той свъси вежди, но въпреки това протегна пръсти над светлината и каза:

— Това си го бива.

— Благодаря — отвърнах с усмивка.

— Михайло е мъртъв.

Пламъчето в дланите ми изпращя.

— Какво?

— Мъртъв е. Убиха го във Фйерда. Дубров също.

Седях окаменяла от ужас. Никога не бях харесвала особено нито Михайло, нито Дубров, но това вече нямаше значение.

— Не съм допускала… — Поколебах се. — Как стана?

За момент не знаех дали ще ми отговори и задала ли съм изобщо въпроса. Той гледаше втренчено светлината, която все още потрепваше в ръцете ми. Мислите му се рееха някъде далече.

— Вече бяхме стигнали много на север, почти до Вечните ледове, пътят ни минаваше покрай гарнизона при Чернаст — започна тихо. — Следвахме стадото почти до Фйерда. Там капитанът нареди няколко от нас да минат оттатък границата, дегизирани като фйердани, за да продължат преследването. Това беше много глупаво решение, пълен абсурд. Дори да минехме незабелязано границата, какво щяхме да правим, ако настигнем стадото? Заповедта беше изрична — да не убиваме елена. Значи трябваше да го заловим и някак да го вкараме обратно през границата в Равка. Пълна лудост.

Кимнах. Наистина звучеше налудничаво.

— Същата вечер тримата с Михайло и Дубров се шегувахме с нареждането, приказвахме си, че тая мисия е чисто самоубийство, че капитанът е пълен идиот, и вдигахме наздравици за нещастниците, на които ще се падне задачата. На следващата сутрин се писах доброволец.

— Защо? — попитах стъписана.

Мал отново дълго мълча. Най-накрая проговори:

— Ти спаси живота ми в „Долината на смъртната сянка“, Алина.

— А ти — моя — отвърнах, без да разбирам какво общо има това със самоубийствената мисия във Фйерда. Но явно Мал не ме беше чул.

— Ти спаси живота ми, а когато теб те отведоха от шатрата на Гриша, аз не ти помогнах. Просто стоях и гледах.

— Какво би могъл да направиш, Мал?

— Нещо, каквото и да е.

— Мал…

В безсилието си той прокара ръка през косата.

— Знам, че не е разумно, но точно така се чувствах. Не можех хапка да сложа в уста. Сън не ме хващаше. Пред очите ми беше само ти — как те отвеждат, как изчезваш.

Сетих се за моите безсънни нощи в Малкия дворец, белязани от натрапчивия спомен как за последно зървам лицето на Мал, преди тълпата да го погълне; как охраната на Тъмнейший ме отвежда и как се питам дали някога ще го видя отново. Тогава той ужасно ми липсваше, но никога не съм предполагала, че и аз му липсвам не по-малко.

— Знаех, че преследваме стадото по заповед на Тъмнейший — продължи Мал. — Помислих… Реших, че ако успея да открия стадото, ще мога някак да ти помогна. Ще поправя нещата. — Той ме погледна бегло; сега и двамата осъзнахме колко дълбоко се е заблуждавал. — Михайло нищо не знаеше. Но нали ми беше приятел, като пълен глупак и той се записа доброволец. На Дубров, разбира се, не му оставаше друго, освен да дойде с нас. Опитах да ги разубедя, но Михайло само се изсмя и каза, че няма да ми остави цялата слава.

— Какво стана?

— Деветима прекосихме границата: шестима войници и трима следотърсачи. Върнахме се само двама.

Думите му увиснаха във въздуха студени и непоправими. Седем души бяха загубили живота си в преследване на стадото. Кой знае още колко имаше, за които дори не подозирах. Но сега ума ми човъркаше друга мисъл: колко ли животи можеше да спаси силата на елена? Двамата с Мал бяхме сираци и бегълци, родени през войните, които от дълго време се водеха по границите на Равка. Ами ако Тъмнейший и ужасяващата сила на „Долината на смъртната сянка“ успееха да прекратят този кошмар? Дали тогава враговете на Равка щяха да замлъкнат завинаги, а ние — да бъдем спасени?

„Не само враговете на Равка — напомних си, — а всеки, който въстане срещу Тъмнейший. Всеки, който дръзне да му противостои.“ Тъмнейший по-скоро щеше да превърне света в пустиня, отколкото да се откаже дори от едно ечемично зрънце от своята сила.

Мал потърка лице с длан.

— Всичко се оказа напусто. Когато времето се промени, стадото се върна в Равка. Трябвало е просто да изчакаме да дойде обратно.

Погледнах Мал, взрях се в пустите му очи и в твърдата линия на очертаната от белега челюст. Това не беше момчето, което познавах. Опитвал се бе да ми помогне, затова беше тръгнал да преследва стадото. Значи аз също имах известна вина за промяната в него. Сърцето ми се късаше при тази мисъл.

— Съжалявам, Мал. Толкова съжалявам.

— Вината не е твоя, Алина. Аз сам направих своя избор. Но той коства живота на приятелите ми.

Искаше ми се да го прегърна и силно да го притисна към себе си. Но това беше невъзможно, не и с този нов Мал насреща. Трябваше да призная обаче, че едва ли бих си го позволила и със стария Мал. Ние вече не бяхме деца.

Непринудената ни близост бе останала в миналото. Протегнах ръка и я отпуснах върху рамото му.

— Щом вината не е моя, значи и твоя не е, Мал. Михайло и Дубров също са направили своя избор. Михайло е искал да ти бъде истински другар. Пък и не знаеш дали не е имал своя причина да преследва стадото. Той не беше малко дете и едва ли би искал така да го запомним.

Мал не ме погледна, но след малко отпусна ръка върху моята. Все още седяхме така, когато започнаха да прехвърчат първите снежинки.