Сянка и кост

Глава 15

Чак когато стигнах стаята си и вратата беше здраво залостена зад мен, позволих на риданията да ме надвият. Свлякох се на пода, опрях гръб на леглото, обгърнах коленете си с ръце и опитах да се овладея.

Мал сигурно вече бе напуснал двореца и пътуваше обратно към Сайбея, за да се присъедини към останалите следотърсачи, тръгнали подир стадото на Морозов. Увеличаващото се разстояние помежду ни беше съвсем осезаемо. Чувствах се много по-далече от него в сравнение с всичките месеци самота досега.

Прокарах палец по белега върху дланта си.

— Върни се — прошушнах и тялото ми се разтресе от нови ридания. Той обаче никога нямаше да се върне. Все едно му бях заповядала да замине завинаги. Знаех, че едва ли ще го видя отново, и при тази мисъл цялата ставах на болка.

Загубих представа колко дълго съм стояла така в тъмното. По едно време си дадох сметка, че някой тихо почуква на вратата. Изпънах рамене, опитвайки да потисна хлиповете. Ами ако беше Тъмнейший? Точно сега не бих понесла да го видя, но все пак трябваше да направя нещо. Надигнах се и отворих вратата.

Една кокалеста ръка стисна китката ми в желязна хватка.

— Багра! — извиках, взирайки се в жената на прага.

— Ела — дръпна ме тя и се огледа през рамо.

— Остави ме, Багра. — Опитах да се изскубна, но тя се оказа неочаквано силна.

— Идваш с мен, момиче — обузда ме тя. — Веднага!

Дали заради пронизващия поглед, с който ме наблюдаваше, дали заради потреса да видя страх в очите й, или просто защото бях свикнала да се подчинявам на нейните заповеди, но аз я последвах навън. Тя затвори вратата след нас, продължавайки да стиска китката ми.

— Какво става? Къде ме водиш?

— Тихо.

Вместо да тръгне надясно към главното стълбище, тя ме повлече към противоположния край на коридора. Натисна някакъв панел в стената и пред нас зейна тайна врата. Багра ме бутна към нея. Нямах сили да се съпротивлявам, затова се запрепъвах надолу по тясната спираловидна стълба. Всеки път, когато я поглеждах през рамо, тя ме блъскаше да продължавам. Щом стигнахме долу, Багра мина пред мен и ме поведе по тесен коридор с гол каменен под и прости дървени стени. В сравнение с останалата част на Малкия дворец тук всичко беше почти необзаведено, затова предположих, че сме в крилото на прислугата.

По едно време Багра отново сграбчи ръката ми и ме вмъкна в тъмна пуста стая. Запали само една свещ, заключи и залости вратата, после прекоси на пръсти помещението и дръпна пердетата пред малкото сутеренно прозорче.

Мястото беше оскъдно обзаведена с груб нар, прост стол и леген.

— Дръж — каза и ми хвърли купчина дрехи. — Облечи се.

— Нямам сили за нови уроци, Багра.

— Край с уроците. Трябва да напуснеш това място. Още тази нощ.

Примигнах недоумяващо.

— Какви ги приказваш?!

— Опитвам се да те отърва от доживотно робство. А сега се преоблечи.

— Какво става, Багра? Защо ме доведе тук?

— Нямаме много време. Тъмнейший скоро ще открие стадото на Морозов. И ще залови елена.

— Знам — отвърнах, мислейки за Мал. Сърцето ми се свиваше от болка, но не устоях на изкушението да позлорадствам. — Аз пък си мислех, че ти не вярваш стадото на Морозов да съществува.

Тя махна с ръка, сякаш разпъждаше думите ми като досадни мухи.

— Говорех така само за пред него. Разчитах да се откаже от преследването на елена, ако го убедя, че това е само селско поверие. Залови ли го обаче, вече нищо няма да го спре.

Дръпнах ядосано ръката си.

— И какво ще направи?

— Ще използва Долината като оръжие.

— Аха, ясно — казах. — А случайно планира ли да вдигне лятна вила там?

Багра стисна още по-силно ръката ми.

— Това не е шега!

В гласа й се усещаше необичайно за нея отчаяние, хватката й започваше да ми причинява болка. Какво не беше наред?

— Багра, може би не е зле да отидеш до лазарета…

— Нито съм болна, нито съм обезумяла — изсъска тя. — Трябва да ме послушаш.

— Тогава говори разумно — отвърнах. — Как е възможно някой да използва „Долината на смъртната сянка“ като оръжие?!

Тя се надвеси над мен и пръстите й се впиха в плътта ми.

— Като я разшири.

— Ясно — произнесох бавно, опитвайки да се изтръгна от хватката й.

— Земята, където сега се простира Безморие, навремето беше зелена и плодородна, тучна и изобилна. Сега е мъртва и пуста, обитавана от гнусни създания. Тъмнейший ще разшири нейните граници на север до Фйерда, а на юг до Шу Хан. Онези, които не преклонят глава пред него, ще видят как владенията им се превръщат в безлюдна пустош, а народът им става плячка на хищните волкри.

Зяпнах ужасена насреща й, потресена от картината, която тя описваше. Старицата несъмнено беше загубила разсъдъка си.

— Багра — започнах отдалече, — според мен имаш треска. — „Или напълно си изкуфяла.“ — Ще е много хубаво, ако успеем да хванем елена. Така ще мога да помогна на Тъмнейший да унищожи Долината.

— Не! — извика тя и викът й прозвуча като вой. — Той никога не е искал да я унищожи. Долината е негово дело.

Изпъшках. Защо Багра точно сега трябваше да изкука?

— Долината е била създадена преди стотици години от Черния еретик.

Тъмнейший…

— Той е Черния еретик — прекъсна ме яростно тя и завря лице в моето.

— Естествено, че е той. — С известно усилие успях да разтворя вкопчените й в ръката ми пръсти и тръгнах към вратата. — Сега ще отида да повикам някой Лечител, после си лягам.

— Погледни ме, момиче.

Поех си дълбоко въздух и се обърнах, търпението ми се изчерпваше. Жал ми беше за нея, но това минаваше всякакви граници.

— Багра…

Думите замряха на устните ми.

В дланите на Багра се кълбеше мрак, валма от мастилена тъма се носеха из въздуха.

— Ти не го познаваш, Алина. — Тя за първи път ме наричаше по име. — За разлика от мен.

Стоях като прикована и гледах как тъмните спирали се разплитат около нея, опитвайки да проумея какво става. Щом се взрях по-внимателно в необикновените черти на Багра обаче, видях там отговора ясно изписан.

Видях призрака на красива някога жена, дала живот на красив син.

— Ти си му майка — прошепнах задавено.

Тя кимна.

— Не съм безумна. Аз единствена знам какъв е той всъщност и какви са истинските му намерения. Затова ти казвам, че трябва да бягаш.

Тъмнейший твърдеше, че не знае каква е истинската дарба на Багра. Дали ме беше лъгал?

Тръснах глава, опитвайки да проясня мислите си, да открия смисъл в казаното от Багра.

— Това не е възможно — произнесох. — Черния еретик е живял преди стотици години.

— Той е служил при безчет царе, безброй пъти е инсценирал смъртта си, изчаквайки да дойде неговият час, да се появиш ти. Добие ли веднъж власт над Долината, вече никой не би могъл да му се опълчи.

По тялото ми премина трепет.

— Не — отвърнах. — Той ми каза, че Долината е била грешка. Нарече пред мен Черния еретик истинско зло.

— Долината не беше грешка. — Багра отпусна ръце и мастиленият мрак около нея взе да се разсейва. — Единствената грешка бяха волкрите. Той не предполагаше докъде ще доведе това, не допускаше какво може да причини сила с такава мощ на обикновените хора.

Стомахът ми се обърна.

— Волкрите са били хора?

— О, да, преди много поколения. Земеделци, техните жени, децата им. Още тогава го предупреждавах, че всичко това си има цена, но той не ме послуша. Жаждата за власт го беше заслепила. Както го заслепява и сега.

— Грешиш — възразих и разтрих ръцете си, опитвайки да прогоня проникващия в костите ми студ. — Ти лъжеш.

— Единствено волкрите попречиха на Тъмнейший да използва Долината като оръжие срещу своите врагове. Те са наказанието му, живото доказателство за неговата безочливост и надменност. Благодарение на теб обаче това ще се промени. Чудовищата не могат да оцелеят на слънчева светлина. Щом Тъмнейший използва твоята сила, за да ги подчини, вече ще може свободно да влиза в Долината. И най-накрая ще има онова, към което се стреми открай време: безгранична власт.

Поклатих глава.

— Няма да направи такова нещо. Никога няма да го направи. — Още помнех среднощния ни разговор край огъня под изпочупените греди на хамбара; помнех срама и горестта в гласа му. „Цял живот търся начин да оправя нещата. За мен ти си първият проблясък на надежда от дълго време насам.“ — Той каза, че иска отново да обедини Равка. Каза…

— Не ми разправяй какво ти е наговорил! — озъби се тя. — Той е древен. Имал е достатъчно време да шлифова лъжите си пред едно самотно и наивно момиче. — Тя пристъпи към мен с пламнали черни очи. — Мисли, Алина! Ако Равка отново стане едно цяло, Втора армия вече няма да е жизненонеобходима за нейното оцеляване. Тъмнейший ще се превърне в обикновен царски служител. Мигар за такова бъдеще си мечтае той?!

Започвах цялата да се треса.

— Моля те, спри.

— Но ако Долината е в негова власт, тя ще сее смърт и разрушение. Той ще погуби света и вече никога няма да бъде принуден да се кланя пред някой цар.

— Не.

— И всичко това благодарение на теб.

— Не — изкрещях в лицето й. — Аз няма да го направя! Дори всичко това да е истина, никога няма да му помогна да го постигне.

— Няма да имаш друг избор. Силата на елена принадлежи на този, който го е убил.

— Но той не може да се възползва от муската — възразих немощно.

— Затова пък може да се възползва от теб — меко отвърна Багра. — Еленът на Морозов не е обикновена муска. Той ще го преследва. Той ще го убие. Той ще вземе рогата му и щом веднъж ги сложи около врата ти, ти ще му принадлежиш изцяло. Ти ще станеш най-могъщата Гриша на всички времена и цялата тази новооткрита сила ще е в негова власт. Двамата ще сте свързани навеки и ти ще си безсилна да му противостоиш.

Състраданието в гласа й напълно ме съкруши. Състрадание от една жена, която досега не ми позволяваше нито миг на слабост, нито миг на покой.

Краката ми омекнаха и аз се свлякох на пода. Стиснах главата си в ръце, опитвайки да заглуша гласа на Багра. Но не можех да се отърва от думите на Тъмнейший, които още кънтяха в съзнанието ми: „Всички ние служим някому.“

„Царят е същинско дете.“

„Двамата с теб ще променим света.“

Той ме беше излъгал за Багра. Лъжеше и за Черния еретик. Мигар ме беше излъгал и за елена?

„Трябва да те помоля да ми се довериш.“

Багра го умоляваше да ми даде друга муска, но той настояваше да са непременно рогата на елена. Огърлица — не, нашийник — от кост. А когато се възпротивих, той ме целуна и аз начаса забравих за елена, муската и всичко останало. Помнех как изглеждаше съвършеното му лице в светлината на фенерите, изумлението му, разчорлената му коса.

Нима всичко това е било умишлено? Целувката на езерния бряг; краткотрайната болка, която пробяга по лицето му онази нощ в хамбара; всеки жест на човечност, всяко прошепнато откровение, дори случилото се между нас тази вечер?

Цялата се сгърчих при тази мисъл. Все още чувствах топлия му дъх по шията си, чувах го как шепти в ухото ми: „Най-лошото на всяко желание е, че ни прави слаби“.

Колко прав е бил. Аз така копнеех да намеря свое място под слънцето, където и да е то. Така жадувах да му угодя и толкова се гордеех, че пазя тайните му. Но никога не си направих труд да се замисля какво всъщност иска той, каква е подбудата, която го тласка напред. Мислите ми бяха прекалено заети с въображаемата картина как стоя редом до него — спасителката на Равка, най-драгоценната, най-желаната, същинска царица.

Толкова бях улеснила плана му.

„Двамата с теб ще променим света. Ти само почакай.“

Облечи си красивите одежди и чакай следващата целувка, следващата мила дума. Чакай елена. Чакай нашийника. Чакай да те направят убиец и роб.

Той ме предупреди, че ерата на гришанската сила върви към своя край. Трябваше и сама да разбера, че никога не би го допуснал.

Пресекливо си поех дъх и опитах да овладея треперенето си. Замислих се за бедния Алексей и за всички като него, пратени на явна смърт в черните дебри на Долината. Мислех за пепелявите пясъци, които някога са били ронлив чернозем. Мислех за волкрите, първите жертви на Черния еретик и неговата ненаситност.

„Нима наистина мислиш, че съм свършил с теб?“

Тъмнейший искаше да ме използва. Искаше да ми отнеме единственото, което някога е било само мое, да ме лиши от единствената ми сила.

Изправих се на крака. Нямах намерение да го улеснявам повече.

— Добре — казах, посягайки към купчината дрехи, които Багра ми беше донесла. — Какво трябва да направя?