Сянка и кост

Глава 21

Поразрових оттук-оттам вечерята си, после пак се върнах на походното легло и взех да прехвърлям през ума си онова, което ми каза Женя. Целият й живот досега беше преминал в отшелническото уединение на Ос Олта, разкъсван между света на Гриша и дворцовите интриги.

Тъмнейший я беше уредил на това място, преследвайки собствените си цели, и сега й се отплащаше за нейните услуги. От сега нататък тя нямаше да бъде принудена да обслужва капризите на царя и царицата, нито щеше да носи цветовете на прислугата. Но Давид страдаше от угризения. А може би не само той, но и останалите. Техният брой сигурно щеше да нарасне, когато Тъмнейший отприщеше силата на „Долината на смъртната сянка“. Макар че тогава щеше да е твърде късно.

Появата на Иван при входа на шатрата ме откъсна от мислите ми.

— Ставай — заповяда. — Той иска да те види.

Стомахът ми нервно се сви, но все пак станах и тръгнах подире му. Щом излязохме от шатрата, плътно ни наобиколи охрана, която ни конвоира по късия път до покоите на Тъмнейший.

Когато забелязаха Иван, опричниците на стража при входа отстъпиха настрани. Сърцеразбивачът кимна по посока на шатрата.

— Влизай — нареди с нагла усмивка. Отчаяно ми се прищя да залича с един шамар отракания му и многозначителен поглед, но само вирнах глава и минах покрай него.

Тежката копринена завеса на входа се спусна зад гърба ми. Пристъпих няколко крачки напред, после спрях, за да събера кураж. Шатрата беше просторна и се осветяваше от мъждивия светлик на лампите. Подът бе покрит с килими и кожи, а по средата в голям сребърен мангал припукваше огън. Високо над него, в тавана на шатрата, имаше отвор, през който излизаше димът и откъдето се подаваше къс нощно небе.

Тъмнейший седеше в огромно кресло, дългите му крака бяха изпружени напред. Той наблюдаваше втренчено пламъците с чаша в ръка, на масичката до него стоеше бутилка квас.

Без дори да ме погледне, той направи жест към креслото срещу себе си. Приближих огъня, но не седнах. Той ме изгледа косо с нещо като очакване, после отново обърна очи към огъня.

— Седни, Алина.

Приседнах на ръба на стола, но останах нащрек.

— Говори — каза.

Вече започвах да се чувствам като куче.

— Нямам какво да кажа.

— Мисля, че е точно обратното: имаш много за казване.

— Ако ти кажа да спреш, няма да го направиш. Ако ти кажа, че си полудял, едва ли ще ми повярваш. Тогава защо да си хабя думите?

— Може би защото искаш момчето да живее.

Дъхът ми секна, едва успях да потисна риданието си. Мал беше жив. Тъмнейший може и да лъжеше, но някак не ми се вярваше. Той обичаше властта, а животът на Мал му осигуряваше власт над мен.

— Какво трябва да кажа, за да го спася? — прошушнах и се наведох напред. — Кажи ми и ще го имаш.

— Той е изменник и дезертьор.

— Той е най-надареният следотърсач, който някога си имал или ще имаш занапред.

— Може и така да е — отвърна Тъмнейший и равнодушно вдигна рамене. Но аз вече го познавах добре и зърнах алчни искри в погледа му, когато отметна глава, за да изпие до дъно чашата с квас. Давах си сметка какво му коства да мисли за унищожението на нещо, което би могъл да притежава и използва.

Реших да се възползвам от това незначително предимство.

— Може да го пратиш в изгнание на север, чак до Вечните ледове, докато не ти потрябва отново.

— Нима искаш да прекара остатъка от живота си на каторга или в затвора?

Преглътнах мъчително буцата, заседнала на гърлото ми.

— Да.

— Надяваш се да успеете пак да се съберете, така ли? — попита той развеселен. — Въобразяваш си, че ако оживее, все ще намериш път към него. — Той поклати глава и късо се изсмя. — Предоставих ти власт и сила, за каквито дори не си мечтала, а ти нямаш търпение да избягаш и да се задомиш с твоя следотърсач.

Знаех, че трябва да си затварям устата и да се правя на дипломат, но не се сдържах:

— Нищо не си ми дал. Превърна ме в твоя робиня.

— Никога не съм възнамерявал да стане така, Алина. — Той прокара длан по челюстта си, в изражението му имаше умора, разочарование, дори нещо много човешко. Но дали беше истинско, или просто преструвка? — Не можех да си позволя да рискувам — каза. — Не и с мощта на елена, не и когато бъдещето на Равка е заложено на карта.

— Само не се преструвай, че всичко това е за добруването на Равка. Ти ме излъга. Лъжеш ме, откакто те срещнах.

Дългите му пръсти стиснаха чашата.

— А ти заслужи ли доверието ми? — попита. Сега гласът му не беше толкова студен и непоклатим. — Багра ти подшушна няколко обвинения и те отпрати. Замисли ли се поне веднъж какво ще ми бъде на мен, какво ще бъде за цяла Равка, ако изведнъж изчезнеш?

— Не ми остави друг избор.

— Естествено, че имаше избор. Но ти предпочете да обърнеш гръб на страната си и на всичко онова, което си.

— Това не е справедливо.

— Справедливост! — изсмя се той. — Тя още приказва за справедливост! Какво общо има тя с всичко това? Хората проклинаха името ми и се молеха за теб, но тъкмо ти беше готова да ги изоставиш. Аз съм този, който ще им даде власт над техните врагове. Аз съм този, който ще ги освободи от тиранията на царя.

— За да дойде на нейно място твоята тирания.

— Все някой трябва да управлява, Алина. Някой трябва да сложи край на всичко това. Повярвай, ще ми се да имаше друг начин.

В думите му имаше толкова искреност и здрав разум, сякаш не беше болно от амбиция създание, а човек, който вярваше, че прави най-доброто за народа си. И въпреки онова, което беше сторил или се канеше да направи, аз почти му повярвах. Почти.

Отсечено тръснах глава.

Той се отпусна назад в креслото.

— Добре тогава — каза и уморено сви рамене. — Приеми ме за злодей. — Той остави празната чаша и се изправи. — Ела тук.

Прониза ме страх, но въпреки това се насилих да стана и да го приближа. Той ме огледа изпитателно на заревото от огъня. После посегна и докосна нашийника на Морозов, дългите му пръсти пробягаха по грапавата кост, после се плъзнаха по лицето ми и обхванаха в шепа бузата ми. Усетих тръпка на отвращение, но заедно с нея почувствах и неговата несъмнена опияняваща мощ. Ненавиждах се за това, че тя все още има власт над мен.

— Ти ме предаде — тихо проговори той.

Едва не се изсмях. Значи аз бях предала него?! Той ме използваше, прелъсти ме, а сега ме и зароби, а аз излизах предател! Но в този момент си помислих за Мал и преглътнах гнева и гордостта си.

— Така е — отвърнах. — Съжалявам.

Той се разсмя.

— За нищо не съжаляваш. Единствената ти мисъл е за онова момче и жалкия му живот.

Нищо не отговорих.

— Кажи ми сега… — продължи той, а хватката му стана болезнена, когато пръстите се впиха в плътта ми. В светлината на огъня втренченият му поглед изглеждаше непроницаем и пуст. — Кажи ми колко много го обичаш. Моли се за живота му.

— Моля те — прошушнах, борейки се със сълзите, които пълнеха очите ми. — Моля те да го пощадиш.

— Защо?

— Защото нашийникът не може да ти даде онова, което искаш — изтърсих безразсъдно. Имаше едно-единствено нещо, с което можех да се пазаря, и макар да беше съвсем малко, аз все пак настоях: — Не ми остава друг избор, освен да ти служа, но ако на Мал се случи нещо, никога няма да ти простя. Тогава ще се боря с теб с всички сили. И всяка една секунда ще търся начин да си отнема живота, докато най-накрая не успея. Но проявиш ли милост към него, пощадиш ли живота му, ще ти служа с радост. И до края на дните си ще засвидетелствам своята признателност. — Последната дума едва не ме задави.

Той наклони глава на една страна и по устните му заигра скептична усмивчица. После тя се стопи и на нейно място дойде нещо, което не успях да разгадая, нещо, което почти наподобяваше копнеж.

— Милост. — Той произнесе думата така, сякаш опитва вкуса на нещо непознато. — Аз мога да бъда и милостив. — Вдигна и другата си ръка, обхвана лицето ми в шепи и ме целуна полека, нежно; макар всичко в мен да се бунтуваше, аз му позволих. Мразех го. Боях се от него. Но въпреки това чувствах странната притегателна мощ на неговата сила и не можех да овладея жадния отклик на вероломното си сърце.

Той се отдръпна и ме погледна. После, все още приковал очи в мен, повика Иван.

— Заведи я при килиите — нареди, когато Иван се яви при входа на шатрата. — Нека види своя следотърсач.

Сърцето ми потръпна от надежда.

— Да, Алина — продължи той, галейки ме по бузата. — Аз мога да бъда и милостив. — После се приведе ниско и устните му изпърхаха до ухото ми. — Утре влизаме в „Долината на смъртната сянка“ — прошепна, а гласът му беше като милувка. — Тогава ще нахраня волкрите с твоя приятел, а ти ще го гледаш как умира.

— Не! — извиках и отскочих ужасена. Опитах се да се отскубна, но хватката му беше стоманена, а пръстите му стискаха черепа ми. — Ти каза…

— Тази нощ може да се сбогувате. Това е единствената милост, която заслужават изменниците.

Нещо в мен се пречупи. Хвърлих се напред да издера лицето му, виейки от омраза. Иван на секундата се озова до мен и ме стисна здраво, а аз се заизвивах и замятах в ръцете му.

— Убиец! — крещях. — Чудовище!

— Все същото.

— Мразя те! — просъсках.

Той сви рамене.

— Скоро ще се умориш да мразиш. От всичко ще се умориш. — После се усмихна и в очите му видях зейнала същата бездънна пропаст, каквато имаше и в древните очи на Багра. — Ще носиш този нашийник до края на своя дълъг, много дълъг живот. Съпротивлявай ми се, докато още си способна на това. Скоро ще разбереш, че имам повече опит с вечността от теб.

Той ни отпрати с едно махване на ръката и Иван ме повлече навън по пътеката. Продължавах да се мятам и да се съпротивлявам. От гърлото ми се откъсна ридание. Сълзите, които бях възпирала през целия разговор с Тъмнейший, сега рукнаха свободно по страните ми.

— Престани — яростно изсъска Иван. — Някой ще те види.

— Не ме е грижа.

Тъмнейший, така или иначе, щеше да убие Мал. Тогава какво значение имаше, че някой може види моето нещастие? Сега стоях очи в очи с неминуемата смърт на Мал и жестокостта на Тъмнейший и виждах бездънния ужас, който ни очакваше.

Иван ме завлече до моята шатра и грубо ме разтърси.

— Искаш ли да видиш следотърсача, или не? Няма да мъкна някакво ревливо момиченце през целия лагер.

Притиснах длани към очите си и се опитах да овладея риданията си.

— Така е по-добре — отсече той. — Сложи си това. — И ми хвърли дълга кафява пелерина. Наметнах я върху кафтана си, а той вдигна широката й качулка. — Дръж главата си наведена и не вдигай шум, или, кълна се, ще те довлека за косите обратно тук и ще можете да се сбогувате чак в Долината. Ясно?

Кимнах.

Тръгнахме по неосветената пътека, която обикаляше лагера. Пазачите ми поддържаха дистанция и вървяха доста по-напред или доста по-назад от нас. Скоро си дадох сметка, че Иван не иска някой да ме разпознае или да разбере, че отивам на свиждане в затвора.

Докато вървяхме между казармените помещения и палатките, усетих странно напрежение да витае във въздуха над лагера. Войниците, покрай които минавахме, изглеждаха изнервени, а неколцина измериха Иван с явна неприязън. Запитах се как ли Първа армия приема внезапното възкачване на Аппарат на трона.

Затворът се намираше в най-отдалечения край на лагера. Сградата беше стара, очевидно строена много по-отдавна от заобикалящите я казарми.

Входът й се охраняваше от отегчени стражи.

— Нов затворник ли? — обърна се един от тях към Иван.

— Посетител.

— Откога придружаваш посетители до затворническите килии?

— От тази вечер — отвърна Иван със заплашителен глас.

Стражите си размениха неспокойни погледи и отстъпиха настрани.

— Няма нужда да се палиш, кръвопиецо.

Иван ме поведе по коридор с предимно празни килии. Зърнах неколцина дрипави мъже и един пияница, който хъркаше на пода на килията си. В дъното на коридора Иван отключи някаква тежка врата и двамата се спуснахме по разнебитената стълба до тъмно помещение без прозорци, осветено от самотна мъждива лампа. В полумрака различих дебелите железни решетки на една-единствена килия; в най-далечния ъгъл седеше прегърбен затворник.

— Мал? — прошепнах.

След миг той вече беше на крака и двамата се вкопчихме един в друг през железните решетки, вплели ръце. Не успях да овладея риданията, които разтърсиха тялото ми от глава до пети.

— Шшшт, всичко е наред. Алина, всичко е наред.

— Имате цяла нощ — подметна Иван и се изгуби нагоре по стълбата. Когато чу тежката врата да се затваря с щракване, Мал се обърна към мен. Погледът му блуждаеше по лицето ми.

— Не мога да повярвам, че ти е позволил да дойдеш.

По бузите ми рукнаха нови сълзи.

— Мал, той ми позволи да дойда, защото…

— Кога? — попита пресипнало.

— Утре. В „Долината на смъртната сянка“.

Той преглътна и аз видях как събира сили да посрещне вестта. Единственото, което успя да промълви, бе: „Добре“. От гърлото ми се откъсна нещо средно между ридание и смях.

— Само ти си способен да приемеш надвисналата смърт с „добре“.

Той се усмихна и прибра разпилените кичури от окъпаното ми в сълзи лице.

— Какво ще кажеш тогава за едно: „О, не!“?

— Мал, ако бях по-силна…

— Ако аз бях по-силен, щях да пронижа сърцето ти.

— Ще ми се да го беше направил — пророних.

— На мен пък не.

Сведох поглед към сплетените ни ръце.

— Мал, онова, което Тъмнейший спомена на поляната за… за него и за мен.

Аз не съм… аз никога…

— Това няма значение.

Вдигнах поглед към него.

— Наистина ли?

— Да — отвърна той бясно.

— Май не ти вярвам.

— Е, може и на мен да не ми се вярва съвсем, но това е истината. — И той хвана още по-здраво ръцете ми, притискайки ги до сърцето си. — Не ме е грижа, дори да си танцувала гола с него на покрива на Малкия дворец. Обичам те, Алина, обичам дори онази част от теб, която е влюбена в него. Исках да го отрека, да го залича с един замах, но не можех.

Разтърси ме ново ридание.

— Мразя се, задето изобщо си го помислих… задето някога…

— А ти обвиняваш ли ме за всяка грешка, която съм допуснал? И за всяко момиче, което задирях? Или за всяка глупост, която съм казал? Ако решим да водим сметка на всички глупости, един бог знае кой от нас ще излезе победител.

— Не те виня за нищо — насилих се да се усмихна слабо. — Поне не много.

Той се ухили и сърцето ми подскочи, както винаги ставаше в негово присъствие. — Ние отново се намерихме, Алина. Само това е важно.

Той ме целуна през решетките. Студените железа се впиха в гърдите ми, когато неговите устни срещнаха моите. Останах при него цяла нощ. Приказвахме си за сиропиталището, за стържещия глас на Ана Куя, когато се ядоса; за вкуса на отмъкнатата от килера вишновка14; за уханието на прясно окосената трева на нашата ливадка; за мъчителната жега през лятото и как търсехме убежище от нея в прохладната стая по музика с нейния мраморен под; за походите, докато отбивахме военната си служба; за цигулките, дочути през първата ни нощ извън единствения дом, който двамата познавахме.

Разказах му отдавнашна случка: как веднъж в кухнята на Керамзин помагах на една прислужница да постегне керамичната посуда, за да убия времето, докато Мал се върне от поредния лов — ловните му набези все по-често го откъсваха от дома по онова време. Тогава бях петнайсетгодишна.

Стоях край кухненския плот и се опитвах безуспешно да слепя назъбените парчета на счупена синя чаша. Щом го зърнах да крачи през полето, хукнах към вратата и му помахах. Той ме видя и се втурна да тича.

Бавно тръгнах насреща му през двора, наблюдавайки как приближава. Чувствах се объркана от странното блъскане на сърцето в гърдите ми. Тогава той ме вдигна във въздуха и ме завъртя около себе си, а аз се притиснах към него, вдишвайки толкова близката и позната миризма на потта му, стъписана от това колко много ми е липсвал. Като в унес усещах, че едно от острите парчета на счупената чаша е още в мен и назъбените му ръбове се впиват в дланта ми, но въпреки това не исках да пусна Мал.

Когато той най-накрая ме остави на земята и бавно закрачи към кухнята, за да си получи обяда, аз останах да стърча в двора със сълзяща от порязаната ръка кръв и замаяна глава. Тогава осъзнах, че всичко от тук нататък ще бъде различно.

Ана Куя първо ме нахока, че съм накапала с кръв чистия кухненски под. После ме превърза и ме успокои, че раната ще заздравее. Но аз си знаех, че ще продължава да ме боли.

В пукащата и проскърцваща тишина на килията Мал целуна белега върху дланта ми, останал от отдавнашна рана от парче счупена чаша — крехка вещ, която според мен не можеше вече да бъде поправена.

Заспахме свити на пода с допрени през решетките бузи и здраво вплетени ръце. Не исках да спя, за да мога да изпия до дъно всеки от последните ни мигове заедно. Но въпреки това явно съм задрямала, защото отново ми се присъни еленът. Този път и Мал стоеше до мен на полянката, а кръвта му капеше върху снега.

В следващия момент се събудих от дрънченето на отварящата се над нас врата и от стъпките на Иван надолу по стълбата. Мал ме накара да обещая, че няма да плача. Каза, че иначе ще му е още по-трудно. Затова преглътнах сълзите си. Целунах го за последно и се оставих Иван да ме отведе.