Глава 10

На следващата сутрин тялото така ме болеше, че едва успях да се измъкна от леглото. Въпреки това станах и повторих всичко отначало. И пак. И пак. Всеки следващ ден беше по-страшен и обезсърчаващ от предишния, но аз не се отказвах. Не бих могла. Вече не чертаех карти и нямаше къде да отида, ако не успеех да стана една от Гриша.

Често си спомнях думите на Тъмнейший от онази нощ под изпочупените греди на хамбара: „За мен ти си първият проблясък на надежда от дълго време насам“. Той вярваше, че съм Призоваваща слънцето. Вярваше, че съм способна да му помогна да унищожи Долината. Успеех ли, на нито един войник, търговец или следотърсач нямаше да се налага да прекосява Безморие повече.

Но колкото повече се търкаляха дните един подир друг, толкова тази мисъл започваше да ми се струва нелепа.

В продължение на безкрайни часове стоях в хижата на Багра, упражнявах дишането си и усвоявах болезнени пози, които уж трябваше да ми помогнат да се концентрирам. Тя ми даваше книги за четене, поеше ме с различни чайове и от време на време ме налагаше с тояжката си, но нищо не помагаше.

— Какво искаш, момиче, да те заколя ли?! — крещеше в безсилието си тя. — Или да накарам Огнетворците да те изпепелят?! А дали да не им кажа да те пратят обратно в Долината, та да станеш храна за ония гнусни създания!

Всекидневните провали при Багра можеха да се сравняват единствено с изтезанията, на които ме подлагаше Боткин. Той ме караше да пробягвам целия парк на двореца, да прекосявам горите и да се катеря по хълмовете, докато накрая не стигнех на крачка от припадъка. Подлагаше ме на какви ли не схватки и физически упражнения, докато накрая тялото ми се покриваше със синини, а ушите ми писваха от непрекъснатото му натякване: прекалено бавна, прекалено слаба, прекалено кльощава.

— Боткин не може вдигна къща от толкова слаби пръчки — навикваше ме той и стискаше ръцете ми. — Яж нещо!

Само че аз не бях гладна. Апетитът, който ме бе нападнал след срещата със смъртта в Долината, отдавна се беше изпарил и храната вече нямаше никакъв вкус за мен. Сънят ми беше неспокоен въпреки удобното ложе и постоянно имах усещането, че нещо ми се изплъзва. Разкрасяването, подарено ми от Женя, отдавна беше изгубило силата си и сега бузите ми отново бяха хлътнали, сенките под очите ми се върнаха, а косата ми пак стана проскубана и без блясък.

Според Багра липсата на апетит и недоспиването бяха причината да не мога да призова силата си.

— Колко по-трудно е да вървиш с вързани крака и да говориш с ръка върху устата — наставляваше ме тя. — Защо пилееш силата си, като се съпротивляваш срещу собствената си природа?

Само дето аз не го правех. Или поне не го правех съзнателно. Вече в нищо не можех да съм сигурна. Цял живот бях хилава и немощна. За мен всеки ден приличаше на сражение. Ако Багра наистина имаше право, това щеше да се промени, щом най-накрая успеех да усъвършенствам дарбата си на гришанка. В случай че това изобщо станеше. Засега обаче бях попаднала в задънена улица.

Знаех, че останалите от Гриша шушукат зад гърба ми. Етералките обичаха да се упражняват заедно на брега на езерото, експериментирайки с нови похвати за използването на вятъра, водата и огъня. Не исках да рискувам и да се издам, че не мога да призова дори собствената си сила. Затова все си намирах оправдание да не съм с тях, докато накрая изобщо престанаха да ме канят.

Вечер те се събираха в куполната зала, пиеха чай или квас, правеха планове къде да е следващият излет през почивните дни — в Балакирев или в някое от селата около Ос Олта. Но аз и в това нямаше как да се включа, защото според Тъмнейший опасността от покушение срещу мен още не била отминала. Затова пък бях доволна, че мога да го използвам като извинение.



Колкото по-дълго време прекарвах с останалите Призоваващи, толкова повече се излагах на риск да ме разкрият. Рядко виждах Тъмнейший, а когато се случеше, все беше отдалече: той или пристигаше отнякъде, или заминаваше, неизменно потънал в разговор с Иван или някой от царските военни съветници. От другите гришани научих, че той не се застоява дълго в Малкия дворец, а през повечето време пътува между Долината и северната граница или пък на юг, където набезите на Шу Хан преди настъпването на зимата не оставяха селищата в покой. По всички краища на Равка имаше разположени стотици гришани и той се чувстваше отговорен за всеки един от тях.

През цялото време не разменихме нито дума, даже рядко спираше поглед върху мен. Сигурна бях, че причина за това е липсата на напредък в обучението ми. Накрая неговата Призоваваща слънцето можеше да се окаже един голям провал.

Успеех ли да се измъкна от лапите на Багра и Боткин, обикновено отивах в библиотеката и затъвах в книгите по теория на Гриша. Мисля, че схващах фундамента в делата на Гриша като цяло. (Или какво правим ние, ако трябва да съм по-точна.) Всичко на този свят може да бъде разложено на едни и същи елементарни частици. Онова, което в очите на другите изглеждаше като магия, бе всъщност умението на Гриша да манипулират материята на фундаментално ниво.

Мари не създаваше огън. Тя просто призоваваше запалителните елементи от въздуха наоколо и имаше нужда от кремък, за да произведе искра, която на свой ред подпалваше горивото. Гришанската стомана не беше плод на магия, а се получаваше благодарение на уменията на Фабрикаторите, на които не им трябваше висока температура или груби инструменти, за да обработват метала.

Но макар постепенно да схващах какво правим, за мен си оставаше загадка как точно го правим. Основният принцип на Малката наука беше: „Сродното сродно привлича“, но после всичко ставаше много сложно и объркано.

Одинаковост бе „товато“ на нещо, което го правеше същото като всички останали. Етовост бе „оновато“ на нещо, което го различава от всички останали. Одинаковост свързваше гришаните с останалия свят, но именно етовост определяше тяхното родство с елементи като въздуха, кръвта или — както беше в моя случай — светлината. Някъде на този етап главата ми започваше да се замайва.

Само едно нещо се запечата като прогорено в ума ми: думата, с която философите наричаха хора, лишени по рождение от дарбите на Гриша — отказатся, или изоставени. Още една дума за сирак.



Късно един следобед тъкмо се борех с поредния пасаж, в който се описваше заслугата на Гриша за прокарването на търговски пътища, когато усетих нечие присъствие около себе си. Вдигнах поглед и се свих на стола. Аппарат стоеше надвесен над мен, а малките му черни зеници горяха с особена настоятелност.

Озърнах се. В библиотеката нямаше никой друг. И макар слънцето да струеше волно през стъкления купол, усетих как ме полазва мраз.

Той се настани на стола до мен и от вехтото му расо ме лъхна влажният дъх на гробница. Опитах се да дишам само през устата.

— Допада ли ти учението, Алина Старков?

— Много — излъгах.

— Толкова се радвам — откликна той. — Дано не забравяш да даваш храна и на душата така, както храниш ума. Аз съм духовен наставник на всички, що са в палата. Усетиш ли тревога или беда, не се колебай да дойдеш при мен.

— Ще го направя — отвърнах. — Непременно.

— Хубаво, хубаво. — Той се усмихна, разкривайки пълна с пожълтели зъби уста и черни като на вълк венци. — Искам ние двамата да се сприятелим.

Много е важно да станем приятели.

— Разбира се.

— Ще ми е много драго да приемеш нещо в дар от мен — продължи той, бръкна в гънките на кафявото си расо и измъкна малка книжка, подвързана с червена кожа.

Как бе възможно всичко да изглежда толкова зловещо, щом някой ти прави подарък?!

Неохотно се протегнах и взех книгата от дългата му ръка, изпъстрена със сини вени. Заглавието беше изписано със златни релефни букви върху корицата: Жития санктя.

— Животоописание на светците?

Той кимна.

— Навремето всички деца от Гриша са получавали тази книга с встъпването си в училището на Малкия дворец.

— Благодаря — смотолевих объркано.

— Селяните обичат своите светци. Те са жадни за чудеса, но въпреки това не харесват Гриша. Според теб защо е така?

— Не съм мислила върху това — отвърнах. Отворих книгата. Някой беше написал името ми от вътрешната страна на корицата. Прелистих няколко страници. Свети Пьотр от Бревно. Свети Илия в окови. Света Лизабета. Всяка глава започваше с илюстрация на цяла страница, красиво изографисана с мастило в ярки краски.

— Според мен е така, защото никой от Гриша не е страдал, както са изстрадали пътя си светците или както страда народът.

— Възможно е — отвърнах разсеяно.

— Ти обаче си страдала, нали, Алина Старков? А според мен… да, според мен има още много да страдаш.

Рязко вдигнах глава. Отначало реших, че ме заплашва, но очите му излъчваха странно съчувствие, което още повече ме ужаси.

Сведох поглед към книгата в скута си. Стоеше разтворена на рисунката на смъртта на Света Лизабета — влачена и разчленена на четири сред поле от рози. Кръвта й течеше като река между цветята. Рязко затворих книгата и скочих на крака.

— Трябва да вървя.

Аппарат също се изправи и за миг помислих, че ще опита да ме задържи.

— Не ти ли харесва подаръкът?

— Не, напротив. Много е хубав. Благодаря. Но не искам да закъснявам — избъбрих.

Шмугнах се покрай него към вратата на библиотеката и не си отдъхнах, докато не се затворих в стаята си. Натиках книгата в най-долното чекмедже на тоалетната масичка и го затръшнах.

Какво искаше Аппарат от мен? Дали трябваше да приема думите му като заплаха? Или като предупреждение?

Поех си дълбоко дъх. Помете ме вълна от умора и смущение. Липсваше ми простият живот на картограф в Палатката с книжата, неговата умиротворяваща монотонност; тогава от мен не се искаше нищо, освен няколко рисунки и подредена работна маса. Липсваше ми познатият мирис на мастила и хартия. Но най-много ми липсваше Мал.

Пишех му всяка седмица на адреса на нашия полк, но досега не бях получила никаква вест от него. Давах си сметка, че на пощите понякога не може да се разчита, пък и нищо чудно полкът вече да се бе преместил далече от Долината — защо не чак в Западна Равка. Въпреки това не губех надежда, че скоро ще получа известие от него. Вече се бях отказала от мечтата да ме посети в Малкия дворец. Колкото и да ми липсваше, не бих понесла той да види, че вече съм се приспособила към новия си живот не по-зле от предишния.

Всяка вечер, изкачвайки стълбите към моята стая след поредния безсмислен и болезнен ден, си представях как едно писмо ме чака на тоалетната масичка. Тази мисъл ме караше да ускоря крачка. Но дните минаваха, а писмо все не пристигаше.

И днес беше същото. Прокарах ръка по голата масичка.

— Къде си, Мал? — прошепнах. Но нямаше кой да ми отговори.

Загрузка...