Смарагдовозелено

Глава 4

Отне ми няколко секунди, за да привикна към сумрака. Само една газена лампа, поставена върху масата, осветяваше залата. На фона на меката й оскъдна светлина съзрях натюрморт, състоящ се от кошница, няколко кълбета розова вълна, чаена кана и чаша с десен от рози. И лейди Тилни, която седеше на един стол и плетеше. Беше значително по-стара от последната ни среща, червените й коси бяха прошарени от бели кичури и оформени в къдрава, порядъчно къса прическа. Но все още притежаваше онази величествена, надменна стойка, която бе толкова характерна и за моята баба. Тя не направи никакъв опит да се разпищи или пък да ме нападне с иглата за плетене.

— Весела Коледа! — каза тя.

— Весела Коледа! — смутено отвърнах на поздрава й. В първия момент не знаех как да продължа, но после се взех в ръце. — Не се страхувайте, не искам да взема от кръвта ви или нещо такова.

Пристъпих иззад сянката на пердето.

— Това с кръвта отдавна приключи, Гуендолин — отвърна лейди Тилни с лек упрек в гласа, сякаш много добре трябваше да знам за това. — Всъщност вече се питах кога ще дойдеш. Седни! Искаш ли чай?

— Не, благодаря. За съжаление, разполагам само с няколко минути. — Приближих се с още една крачка и й подадох бележката. — Дядо ми трябва да я получи, за да… е, за да се случи всичко така, както се случи. Много е важно.

— Разбирам.

Лейди Тилни взе бележката и съвсем спокойно я разгъна. Изобщо не изглеждаше объркана.

— Защо ме очаквахте? — попитах я.

— Защото ме предупреди в никакъв случай да не се плаша, когато ме посетиш. За съжаление, пропусна да ми кажеш кога ще се случи това, поради което вече години наред чакам все пак да ме изплашиш. — Тя се засмя тихо. — Но плетенето на прасенца има изключително успокояващ ефект. Честно казано, човек направо заспива от скука.

На езика ми беше да отвърна възпитано: „Нали е за благотворителна кауза“, но когато хвърлих един поглед в кошницата, вместо това ми се изплъзна:

— О, колко са сладки!

И наистина бяха такива. Много по-големи, отколкото си ги представях, като плюшени играчки и сякаш бяха истински.

— Вземи си едно — рече лейди Тилни.

— Наистина ли?

Помислих си за Каролайн и бръкнах в кошницата. На пипане прасенцата бяха съвсем мекички.

— Ангора и кашмир — обяви лейди Тилни с известна доза гордост в гласа. — Само аз използвам такава прежда. Другите плетат с овча вълна, а тя боцка.

— Ами да. Благодаря. — Притиснах розовото прасенце към гърдите си. Минаха няколко секунди, преди да събера мислите си. Докъде бяхме стигнали? Прокашлях се. — Кога ще се срещнем следващия път? Имам предвид в миналото.

— Беше през 1912-а. Но за мен няма да е следващият път. — Тя въздъхна. — Какви вълнуващи времена бяха само…

— Проклятие! — Стомахът ми отново се присви, също като по време на пътуване с влакче в увеселителен парк. Защо, по дяволите, не бяхме настроили по-голям интервал от време? — Тогава при всички положения знаете повече от мен. Нямаме време за подробности, но… може би ще ми дадете някой добър съвет?

Бях направила няколко крачки назад към прозореца, отдалечавайки се от кръга светлина, хвърлян от лампата.

— Съвет?

— Да! Нещо като: пази се от…?

Загледах я с очакване.

— От какво?

Лейди Тилни отвърна на погледа ми по същия начин.

— Ами… откъде да знам! От какво трябва да се пазя?

— При всички положения от сандвичи с пастърма и прекалено излагане на слънце, което не е добре за кожата — отвърна тя енергично.

В този миг всичко се размаза пред очите ми и се върнах в 1956 година.

Сандвичи с пастърма — мили боже! По-добре да бях попитала от кого да се пазя, а не от какво. Но сега вече бе късно. Бях пропуснала възможността.

— Какво, за бога, е това? — извика Лукас, когато видя прасенцето.

Да, ама че работа: вместо да използвам всяка секунда, за да измъкна информация от лейди Тилни, се бях нахвърлила като някоя луда върху това розово плетено животинче.

— Плетено прасенце, дядо, нали виждаш — отвърнах изморено, разочарована от мен самата. — Ангора и кашмир. Другите плетат с боцкаща овча вълна…

— Във всеки случай, изглежда, че опитът ни е бил успешен — рече Лукас, клатейки глава. — Можеш да боравиш с хронографа и можем да си уговорим среща. В моята къща.

— Беше прекалено кратко — размрънках се. — И нищо не успях да узная.

— Е, все пак си се сдобила с… ъъъ… прасе, а лейди Тилни не е получила инфаркт. Или напротив?

Поклатих глава.

— Разбира се, че не.

Лукас уви хронографа в кадифените кърпи и го отнесе обратно в ковчежето.

— Утеши се с мисълта, че така ще имаме достатъчно време отново тайно да те отведа в подземието и да продължим да кроим планове, докато чакаме да настане време за връщането ти. Нямам представа как ще се оправдаем, ако Картръл, този неудачник, е вече изтрезнял.

Бях в еуфорично настроение, когато най-сетне се озовах в помещението с хронографа в моето време. Е, добре, работата с плетеното прасенце (бях го натъпкала в училищната си раница) може и да не бе особено ползотворна, но за всичко останало двамата с Лукас бяхме съставили хитър план. Ако в ковчежето действително се намираше хронографът, повече нямаше да сме зависими от случайността.

— Някакви необичайни произшествия? — осведоми се господин Марли.

Нека да помисля: цял следобед кроях конспиративни планове с дядо ми, въпреки забраната въведохме кръвта ми в хронографа и после отскочих в 1852 година, където имах конспиративна среща с лейди Тилни. Добре де, срещата беше всичко друго, но не и конспиративна, но въпреки това — забранена.

— Крушката присветваше от време на време — отвърнах. — И учих френски думи.

Господин Марли се наведе над дневника и записа с изискания си дребен почерк следното: 19:45 часът, Рубин се завърна от 1956-а, там е подготвяла домашните си, крушката е присветвала.

Потиснах смеха си. Е, да, установеният ред трябваше да се спазва. Със сигурност беше зодия Дева. Стреснах се, щом видях колко късно бе вече. Силно се надявах мама да не изпрати Лесли до тях, преди да съм се прибрала.

Но изглежда, господин Марли не бързаше. Тъкмо завърташе капачката на писалката си изнервящо бавно.

— Ще намеря пътя и сама — казах му.

— Не, забранено е — отвърна изплашено. — Разбира се, аз ще ви придружа до лимузината. — Адептът затвори дневника и се изправи. — И трябва да ви завържа очите, нали знаете?

Въздъхвайки, позволих да завърже черната кърпа над очите ми.

— Все още не ми е ясно защо не трябва да знам пътя до това помещение. — Независимо от това, че вече отдавна го знаех.

— Ами защото така пише в хрониките — отговори господин Марли изненадано.

— Какво? — извиках. — Името ми стои в хрониките, а също и това, че не трябва да знам пътя?

Сега в гласа му ясно личеше неудобство.

— Разбира се, там не пише вашето име, в противен случай през всичките тези години нямаше да обучаваме другия рубин, имам предвид госпожица Шарлот… — Той се прокашля и замлъкна, а до слуха ми достигна как отваря вратата. — Може ли? — попита, взе ръката ми и ме изведе навън в коридора.

Въпреки че не можех да го видя, бях убедена, че отново се е изчервил, защото имах такова усещане, сякаш вървя до някой радиатор.

— Какво по-точно е записано там за мен? — попитах.

— Извинете, но наистина не мога… вече казах повече от достатъчно.

Буквално можеше да се чуе как кърши ръце, или поне тази, с която не ме държеше. И този тип трябваше да е потомък на опасния Ракоци? Да си умреш от смях!

— Моля те, Лео — казах възможно най-мило.

— Съжалявам, но от мен няма да научите нищо повече.

Зад нас тежката врата се затвори. Господин Марли пусна ръката ми, за да я заключи, за което му бяха нужни цели десет минути. Опитах се да спестя малко време, като след това наложих по-бързо темпо на ходене, което изобщо не беше лесно със завързани очи. Господин Марли отново бе хванал ръката ми, което беше добре, защото в този лабиринт без лоцман много бързо щях да се блъсна в някоя стена. Реших да го полаская малко, едва ли щеше да навреди. Може би по-късно щеше да е склонен да ми издаде някоя и друга информация.

— Знаете ли, че лично се запознах с вашия прародител?

Ако трябваше да сме точни, дори го бях снимала, но за съжаление, не можех да му го кажа, защото веднага щеше да ме издаде, че съм носила забранени предмети в миналото.

— Наистина ли? Завиждам ви. Баронът трябва да е бил впечатляваща личност.

— Хм, да, много впечатляваща. — Действително! Страховит стар наркоман! — Той ме разпитва за Трансилвания, но за съжаление, не можах да му дам много сведения.

— Да, сигурно му е било тежко да живее в изгнание — каза господин Марли и веднага след това издаде доста пронизителен звук.

Плъх, помислих си и панически дръпнах превръзката от очите ми. Но не плъх бе причината за писъка на адепта, а Гидиън. Още по-небръснат от днес следобед, но с изключително интелигентен поглед. И толкова невероятно, безсрамно, невъобразимо красив.

— Аз съм — обяви той и се усмихна.

— Виждам — отвърна адептът начумерено, — Ужасно ме стреснахте.

Както и мен. Долната ми устна отново затрепери и забих зъби в нея, за да спра това. Тъпо същество!

— Можете да приключвате за днес, аз ще придружа Гуендолин до колата — заяви Гидиън и ми подаде ръка, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Аз надянах възможно най-величественото изражение на лицето си (доколкото е възможно това с предни зъби, забити в долната устна — вероятно изглеждах като някой бобър, ала все пак — величествен бобър!) и пренебрегнах ръката му.

— Не може — каза господин Марли. — Имам поръчение да заведа госпожицата до… ааау! — Той ме гледаше ужасено. — О, госпожице Гуендолин, защо сте свалили превръзката? Това е в разрез с правилата.

— Мислех, че е някой плъх — казах и хвърлих на Гидиън смразяващ поглед. — Не бях съвсем далеч от истината.

— Виждате ли какво направихте!? — Господин Марли се обърна обвинително към младия Де Вилърс. Сега изобщо не знам какво да… според протокола… ами ако…

— Само да не се изпуснете в гащите от страх, Марли. Хайде, Гуени, да тръгваме.

— Нямате право… настоявам да… — започна да заеква адептът. — И… и… и вие изобщо не сте легитимен да ми давате нареждания… ъъъ… упълномощен, имам предвид.

— Тогава отивайте да доносничите!

Гидиън хвана ръката ми и просто ме дръпна напред. Първоначално мислех да се съпротивлявам, но си дадох сметка, че така само щях да загубя още повече време. Вероятно и до утре щяхме да си стоим тук и да дискутираме. Позволих му да ме задърпа напред и хвърлих през рамо извинителен поглед на господин Марли.

— Довиждане, Лео!

— Да, точно така. Довиждане, Лео.

— Това… няма да се размине без последствия — заекна господин Марли след нас, а лицето му сияеше в сумрачния коридор като морски фар.

— Да, да. Вече се разтреперихме от страх. — Изглежда, на Гидиън му беше безразлично, че адептът можеше да го чуе. — Тъп кариерист!

Изчаках да завием след следващия ъгъл, след което се освободих от хватката му и усилих крачка, докато накрая вече почти тичах.

— Амбицирана си да подобриш нечий рекорд ли? — попита той.

Рязко се обърнах назад.

— Какво искаш от мен? — Лесли би се гордяла с изфучаването ми. — Наистина бързам.

— Исках да се уверя, че наистина си чула извинението ми от днес следобед. — От тона му бе изчезнала всякаква следа от подигравка.

Но не и от моя.

— Да, не го пропуснах — изсумтях. — Но това не означава, че съм го приела.

— Гуен…

— Добре де, не е нужно отново да казваш, че наистина ме харесваш. Аз също те харесвах, знаеш ли? Дори много те харесвах. Но вече край с това.

Затичах се нагоре по витите стъпала, колкото можах по-бързо. Накрая, стигайки върха им, съвсем бях останала без дъх. Идеше ми да се подпра на парапета, защото дишах тежко, но не исках да се изложа по този начин. Още повече че Гидиън изобщо не изглеждаше задъхан. Така че продължих, втурвайки се напред, докато той не ме хвана за ръката и не ме принуди да спра. Трепнах, защото пръстите му се сключиха около раната ми и тя започна отново да кърви.

— Нямам проблем с това, че ме мразиш. Честно — каза Гидиън, гледайки ме сериозно в очите. — Но узнах неща, които изискват двамата с теб да работим заедно. За да може ти… за да можем двамата да останем живи след цялата тази история.

Опитах да се освободя, но хватката му се затегна.

— И какви неща си узнал? — попитах, въпреки че ми идеше да извикам силно: „Ооох!“.

— Не съм съвсем сигурен. Но е напълно възможно да съм се заблуждавал, що се отнася до намеренията на Люси и Пол. Затова е важно ти… — Той млъкна, пусна ме и зяпна ръката си. — Това кръв ли е?

По дяволите! Сега в никакъв случай не трябваше да гледам виновно.

— Нищо страшно. Днес сутринта в училище се порязах на лист хартия. Ами… това е, а сега да се върнем на темата: докато не специфицираш… — Боже, колко съм горда, че ми хрумна тази дума! — …какви неща уж си узнал със сигурност, няма да работя съвместно с теб.

Гидиън отново опита да хване ръката ми.

— Но раната изглежда сериозна. Дай да погледна… По-добре е да отидем при доктор Уайт. Може би все още не си е тръгнал.

— Значи, нямаш намерение да споделиш какво уж си узнал.

С протегната ръка го държах на разстояние от мен, за да не може да прегледа раната ми.

— Защото аз самият още не съм сигурен как точно трябва да тълкувам всичко това — отвърна Гидиън. И точно като Лукас преди малко, добави с отчаян тон: — Просто се нуждая от повече време.

— То кой ли не се нуждае? — Отново тръгнах по пътя си. Вече бяхме стигнали до ателието на мадам Росини, а от тук не оставаше много до изхода. — Довиждане, Гидиън. За съжаление, утре отново ще се видим.

Тайничко очаквах срещата ни. Той не ме спря, ала и не ме последва. И въпреки че с най-голямо удоволствие бих видяла изражението му, не се обърнах назад. А и щеше да е тъпо, защото по бузите ми отново се стичаха сълзи.

Ник ме чакаше на входната врата.

— Най-сетне! Исках да започнем без теб, но господин Бърнард каза, че трябва да те изчакаме. Той счупи казанчето на тоалетната в синята баня и после обяви, че трябва да разбие плочките там, за да може да го ремонтира. Тайната врата я залостихме отвътре. Хитро, нали?

— Много хитро.

— Но лейди Ариста и леля Гленда ще се приберат след час и сигурно ще кажат, че ремонтът трябва да се отложи за утре.

— Тогава да побързаме. — Прегърнах го за миг и го целунах по щръкналата червена коса. За това трябваше да се намери време. — Нали на никого не си издал тайната?

Ник изглеждаше малко виновен.

— Само на Каролайн. Тя беше толкова… е, знаеш как винаги усеща, когато се таи нещо, и колко настойчиви въпроси задава. Но тя ще мълчи и ще ни помогне да баламосаме мама, пралеля Мади и Шарлот.

— Най-вече Шарлот — рекох, повече на мен самата.

— Всички са все още горе, в трапезарията. Мама покани Лесли на вечеря.

В трапезарията тъкмо раздигаха масата, което означаваше, че леля Мади се преместваше на канапето си пред камината и вдигаше крака, а господин Бърнард и мама разтребваха празните чинии. Всички се зарадваха да ме видят, тоест всички освен Шарлот. Е, може би просто много добре успяваше да прикрие радостта си.

Ксемериус висеше надолу с главата от полилея и извика:

— Ето те най-сетне! Тъкмо се канех да почина от скука.

Въпреки че апетитно ухаеше на ядене и мама каза, че ми е запазила нещичко, геройски обявих, че не съм гладна, защото вече съм вечеряла в Темпъл. Стомахът ми се сви възмутено при тази лъжа, но в никакъв случай не можех да губя излишно време, за да го успокоявам.

Лесли се ухили насреща ми.

— Кърито беше великолепно. Изобщо не можех да се спра да ям. Още повече че в момента майка ми отново е изпаднала в една от експерименталните си фази. Дори и кучето ни не яде макробиотичните неща, които готви.

— Затова пък изглеждаш много добре… ъъъ… да кажем охранена — каза Шарлот остро.

От сплетената й коса се бяха измъкнали няколко къдрици и обрамчваха изключително нежно лицето й. Невероятно е как някой толкова красив може да е толкова подъл.

— Ти си си добре. И аз искам да имам куче — каза Каролайн на Лесли. — Или някакво друго домашно животно.

— Е, ние си имаме Ник — отвърна братовчедка ми. — Това е почти същото, като да имаме маймуна вкъщи.

— Да не забравяме и теб, истински гадна отровна змия — не й остана длъжен Ник.

— Браво, малкият — изграчи Ксемериус от полилея и запляска с лапи. — Добре я контрира.

Майка ми помагаше на господин Бърнард да нареди чиниите в кухненския асансьор.

— Много добре знаеш, че не може, Каролайн, тъй като леля ти Гленда има алергия към животинските косми.

— Можем да си вземем гол къртичест плъх. Това ще е по-добре от нищо.

Шарлот отвори уста, но после отново я затвори, защото явно не й хрумна нищо подло по темата за голия къртичест плъх.

Пралеля Мади се бе настанила удобно на креслото си и посочи сънливо закръглената си розова буза.

— Гуендолин, дай на леля си една целувка! Ужасно е, че вече те виждаме толкова рядко. Нощес отново те сънувах и бързам да ти кажа, че сънят не беше добър…

— Можеш ли по-късно да ми разкажеш за това? — Целунах я и прошепнах в ухото й. — И моля те, би ли ни помогнала да държим Шарлот далеч от синята баня?

Трапчинките на пралеля Мади станаха по-дълбоки и тя ми намигна. Изведнъж вече изглеждаше напълно будна.

Мама, която имаше среща с приятелка, днес бе в много по-добро настроение, отколкото през изминалите дни, нямаше ги загрижените погледи и шумните въздишки, когато ме погледнеше. За мое изумление, тя позволи Лесли да остане още малко. Спести ни традиционните лекции за опасността от нощното возене в автобус. Дори разреши на Ник да асистира на господин Бърнард по време на ремонтирането на уж дефектното казанче, без значение колко дълго ще продължи. Само Каролайн не извади късмет: тя бе изпратена в леглото.

— Но и аз искам да присъствам, когато извадят ков… когато демонтират казанчето — замоли се тя и пророни една сълза, когато не успя да умилостиви мама.

— И аз мисля веднага да се отправя към леглото — обърна се Шарлот към Каролайн. — И то с една добра книга.

— „В сянката на вампира“ — издаде я Ксемериус. — Вече е на 413 страница и тъкмо е стигнала мястото, където младият, макар и нежив, Кристофър Сейнт Айвс най-накрая вкарва в леглото чудно хубавата Мери-Лу.

Хвърлих му развеселен поглед и за мое изумление, той изведнъж се смути.

— Кълна се, че прочетох само няколко реда — каза гаргойлът и скочи от полилея върху перваза на прозореца.

Пралеля Мади се възползва от изявлението на Шарлот.

— Но, скъпа, аз си мислех, че ще ми правиш компания в музикалната стая. Много ми се иска да поиграем отново на скрабъл.

Братовчедка ми завъртя театрално очи.

— Последния път те изключихме от играта, защото настояваше, че думата коткоухо съществува.

— Но тя наистина съществува. Това е ухото на котка. — Пралеля Мади се изправи и хвана Шарлот под ръка. — Но от мен да мине, днес няма да важи.

— Същото се отнася и за птицескок и кравесок — каза Шарлот.

— Но, зайче, със сигурност думата птицескок съществува — отвърна пралеля ни и ми намигна.

Прегърнах мама, преди да се кача с Лесли в стаята ми.

— Между другото, трябва да ти предам много поздрави от Фолк де Вилърс. Той искаше да знае дали си имаш гадже.

Може би беше по-добре да изчакам, докато Шарлот и пралеля Мади излязат от трапезарията, преди да й го съобщя, защото двете се заковаха на място и загледаха мама с любопитство.

— Какво? — Мама леко се изчерви. — А ти какво му отговори?

— Ами… че от цяла вечност не си излизала с никого и че последният тип, с когото се срещаше, непрестанно се чешеше по чатала, когато си мислеше, че никой не го гледа.

— Не си му казала такова нещо!

Засмях се.

— Не, не съм.

— О, да не би да говорите за онзи добре изглеждащ банкер, с който Ариста искаше да те събере? Господин Ичмен? — намеси се пралеля Мади. — Това със сигурност бяха срамни въшки.

Лесли се изкиска.

— Той се казваше Хичмен, лельо Мади. — Потръпвайки, майка ми разтри ръце. — Колко хубаво, че не проверих лично това със срамните въшки. Е, какво му каза наистина? Имам предвид на Фолк.

— Нищо. Ако ми се удаде възможност, да го попитам ли дали е обвързан?

— Да не си посмяла! — отвърна мама, а после се усмихна и добави: — Не е. Това го знам съвсем случайно от една приятелка, която има приятелка, която го познава… Не че това ме интересува.

— Неее, то е ясно — рече Ксемериус. Той прелетя от перваза на прозореца и се приземи насред масата за хранене. — Няма ли най-сетне да започваме?

Половин час по-късно Лесли вече бе информирана за най-новите събития, а Каролайн бе горда притежателка на едно истинско качествено плетено прасенце от 1929 година. Когато й разказах откъде го имам, тя поиска да го нарече Маргарет, в чест на лейди Тилни. Прегърнала прасенцето, тя заспа щастлива, след като най-сетне настана тишина.

Ударите от чука и длетото на господин Бърнард можеха да се чуят в цялата къща — никога не бихме успели да разбием стената тайно. Също както икономът и Ник не успяха тайно да качат ковчежето в стаята ми. Веднага след тях пралеля Мади се шмугна през вратата.

— Сгащи ни на стълбите — каза Ник извинително.

— И разпозна ковчежето — добави пралеля Мади развълнувано. — То принадлежеше на брат ми. Години наред стоеше в библиотеката и тогава, малко преди смъртта му, изведнъж изчезна. Смятам, че съм в правото си да разбера какво смятате да правите с него.

Господин Бърнард въздъхна.

— За съжаление, нямахме друг избор. Точно в този момент лейди Ариста и госпожа Гленда се прибраха вкъщи.

— Да, и при всички положения аз бях по-малкото зло, нали? — Пралеля Мади се засмя доволно.

— Най-важното е, че Шарлот не е усетила нищо — каза Лесли.

— Не е, не се притеснявайте. Тя се прибра бясна в стаята си, защото аз изписах думата картоножица.

— Което, както всеки знае, е ножица, с която се режат карти — обясни Ксемериус. — Без значение за какво му е нужно на някого това. Не трябва да липсва в нито едно домакинство.

Пралеля Мади коленичи на пода до ковчежето и прокара ръка по прашния капак.

— Къде го намерихте?

Господин Бърнард ме погледна въпросително и аз свих рамене. Щом като така и така беше тук, спокойно можехме да я посветим във всички тайни.

— Бях го зазидал по поръчение на брат ви — обясни икономът с изпълнен с достойнство тон. — Вечерта преди да почине.

— Едва вечерта преди да почине? — повторих като ехо.

Това беше новост и за мен.

— И какво има вътре? — поиска да узнае пралеля Мади.

Тя се бе изправила и се оглеждаше за място, където да седне. Когато не откри нищо по-подходящо, се настани до Лесли на ръба на леглото ми.

— Точно това е големият въпрос — вметна Ник.

— По-скоро големият въпрос е как да отворим ковчежето — отвърна господин Бърнард. — Защото ключът изчезна заедно с дневниците на лорд Монтроуз навремето при онзи обир.

— Какъв обир? — попитаха в един глас Лесли и Ник.

— В деня на погребението на дядо ви тук бе проникнато с взлом — обясни пралеля Мади. — Докато всички бяхме на гробищата, за да се простим с него. Беше толкова тъжен ден, нали, уважаеми?

Тя погледна нагоре към иконома, който я слушаше със застинало изражение.

Всичко това ми се стори смътно познато. Доколкото можех да си спомня, крадците са били прекъснати и избягали, преди да могат да задигнат нещо. Но когато обясних това на Ник и Лесли, леля ми възрази:

— Не, не, ангелче. Полицаите само предположиха, че нищо не е откраднато, защото парите в брой, ценните книжа и бижутата си бяха в сейфа.

— В което би имало смисъл само ако крадците са искали единствено дневниците — заяви господин Бърнард. — Тогава си позволих да изложа тази теория пред полицаите, но никой не ми повярва. Освен това по сейфа нямаше следи от насилие, което означава, че крадците са знаели комбинацията. Затова се предположи, че лорд Монтроуз е преместил на друго място дневниците си.

— Аз ви повярвах, уважаеми — обади се пралеля Мади. — Но за съжаление, по това време мнението ми нямаше особена тежест. Е, всъщност никога не е имало — добави тя, сбърчвайки нос. — Както и да е. Три дена преди Лукас да почине, имах видение и бях убедена, че не е починал от естествена смърт. За жалост, както обикновено, всички ме сметнаха за… луда. При положение че видението ми беше толкова недвусмислено: огромна пантера скочи върху гърдите на брат ми и разкъса гърлото му.

— Да, много недвусмислено — промърмори Лесли.

— А дневниците? — попитах аз.

— Не се намериха — обясни господин Бърнард. — А с тях изчезна и ключът за това ковчеже, който лорд Монтроуз залепи отзад на последния си дневник, което видях със собствените си очи.

Ксемериус запърха нетърпеливо с крила.

— Аз предлагам да престанем с дрънканиците на глупости и да го разбием с някой метален лост.

— Но… дядо получи инфаркт — каза Ник.

— Е, да, поне така изглеждаше. — Пралеля Мади въздъхна дълбоко. — На осемдесет години той рухна върху бюрото си в Темпъл. Явно моето видение не е било достатъчна причина, за да се назначи аутопсия. Ариста много ми се разсърди, когато настоях за това.

— Целият настръхнах — прошепна Ник, приближи се и се облегна на мен.

Известно време всички мълчахме. Само Ксемериус правеше във въздуха кръгчета около лампата на тавана и викаше:

— Стига сте се мотали!

Ала никой освен мен не можеше да го чуе.

— Станаха много случайности — каза накрая Лесли.

— Да — съгласих се с нея. — Лукас поръчва да зазидат ковчежето и случайно на следващия ден е мъртъв.

— Да, и случайно три дена преди това имам видение за смъртта му.

— И тогава случайно безследно изчезват и дневниците му — допълни Ник.

— И случайно ключът, който госпожица Лесли носи на врата си, изглежда точно като ключа за това ковчеже — каза господин Бърнард извинително. — Не можах да се спра да го гледам по време на цялата вечеря.

Изумена, Лесли хвана верижката си.

— Този тук? Ключът към сърцето ми?

— Но това не е възможно — изумих се аз. — Откраднах го от едно бюро в Темпъл някъде през XVIII век. Случайността би била малко прекалена, не мислите ли?

— Случайността е единственият всепризнат владетел на Вселената, е казал Айнщайн. А той знае за какво говори — цитира по памет пралеля Мади и се наведе заинтригувана напред.

— Това не го е казал Айнщайн, а Наполеон! — извика Ксемериус от тавана. — А на него му хлопаше дъската.

— Може и да се лъжа. Старите ключове много си приличат — рече икономът ни.

Лесли разкопча верижката си и ми подаде ключа.

— Определено си струва да се опита.

Подадох го на господин Бърнард. Всички заедно затаихме дъх, когато той коленичи пред ковчежето, мушна го в мъничката ключалка и той безпроблемно се завъртя.

— Невероятно! — прошепна Лесли.

Пралеля Мади кимна доволно.

— Нищо не е случайно! Всичко, всичко е съдба. А сега не ни измъчвайте повече и отворете капака, господин Бърнард.

— Един момент! — Поех дълбоко въздух. — Важно е всички присъстващи тук в стаята да запазят абсолютно мълчание относно това, което се намира в ковчежето.

Толкова бързо се променяха нещата: само допреди няколко дни се оплаквах от тайнствеността на пазителите, а сега самата аз създавах тайно общество. Оставаше само да изисквам от всички да завързват очите си, когато напускат стаята ми.

— Звучиш така, сякаш знаеш какво има вътре — обади се Ксемериус, който вече няколко пъти се опита да пъхне през дървото главата си в ковчежето, но всеки път се показваше отново и кашляше.

— Разбира се, че нищо няма да издадем — измърмори Ник обидено.

Лесли и пралеля Мади ме изгледаха направо възмутено. Дори господин Бърнард, с безизразното си лице, бе повдигнал вежда.

— Закълнете се! — настоях и за да разберат колко сериозно говорех, добавих: — Закълнете се в живота си!

Само пралеля Мади скочи и постави въодушевено ръка на сърцето си. Останалите се поколебаха.

— Не може ли да бъде нещо друго, а не животът ни? — измърмори Лесли. — Смятам, че лявата ръка ще е напълно достатъчна.

Поклатих глава.

— Закълнете се!

— Заклевам се в живота си! — извика жизнерадостно пралеля ми.

— Кълна се! — с неохота промърмориха под нос всички останали.

Ник започна да се киска нервно, защото, за да подчертае тържествеността на мига, пралеля Мади затананика националния химн.

Капакът на ковчежето изскърца тихо, когато господин Бърнард го повдигна, но чак след като ме погледна още веднъж, за да се убеди, че действително съм съгласна. Внимателно разгъна многото овехтели кадифени кърпи и когато накрая се показа предметът, увит в тях, всички освен мен нададоха изненадани възгласи от сорта на „ооо“ и „ааах“. Само Ксемериус извика:

— Мътните да ме вземат!

— Това същото ли е, което си мисля, че е? — попита след известно време пралеля Мади с все още ококорени очи.

— Да — отвърнах и уморено отметнах косата от лицето ми. — Това е хронограф.

Ник и пралеля Мади си бяха тръгнали с нежелание, господин Бърнард напусна стаята ми незабелязано, а Лесли — протестирайки. Но майка й на два пъти се беше обадила по мобилния й телефон, за да се осведоми дали:

а) евентуално не е убита;

или:

б) може би лежи разкъсана и захвърлена някъде в Хайд Парк.

Така погледнато, не й оставаше друг избор, освен да си тръгне. Ала преди това трябваше да й се закълна, че ще следвам строго великия ни план.

— Закълни се в живота си! — настоя тя и аз й доставих това удоволствие.

Но за разлика от пралеля Мади, си спестих националния химн.

Най-сетне в стаята ми настана тишина, а два часа след като мама подаде глава през вратата на стаята ми — и в цялата къща. Дълго се борих със себе си дали още тази нощ да използвам хронографа. За Лукас нямаше да има разлика дали щях да прескоча в 1956 година за уговорената ни среща днес, или утре, или дори чак след четири седмици, докато за мен една, по изключение оползотворена за сън, нощ можеше да сътвори чудеса.

От друга страна, утре трябваше да отида на онзи бал и отново да се срещна с граф Сен Жермен, а все още не знаех какво крои той.

Увила хронографа в халата ми за баня, се промъкнах надолу по стълбите.

— Защо мъкнеш това нещо из цялата къща? — попита Ксемериус. — Би могла да скочиш в миналото и от твоята стая.

— Да, но откъде да знам кой спи там през 1956-а? А и после ще трябва да се промъквам през цялата къща и така да рискувам отново някой да ме вземе за крадла… Не, ще отида в миналото директно от тайния коридор, тогава няма да има опасност да бъда видяна от някого. Лукас ще ме чака пред портрета на прапрапрапрачичо Хю.

— Броят на пра-то всеки път е различен — отбеляза Ксемериус. — Ако бях на ваше място, просто щях да го наричам „тлъстия чичо“.

Игнорирах го и се концентрирах върху счупените стъпала. Малко след това дръпнах картината настрани, без да се чуе изскърцване, защото господин Бърнард бе смазал механизма. Освен това бе монтирал резета на вратите към банята и към стълбището. Първоначално се поколебах да ги спусна, защото, ако поради някаква причина се окажех принудена да се върна обратно в настоящето, извън тайния коридор, щях да съм заключила хронографа.

— Стискай палци да се получи — казах на Ксемериус, след което коленичих, заврях пръста си в клапата под рубина и силно натиснах иглата. (Между другото, човек не свикваше с болката, всеки път адски болеше.)

— Бих го направил, стига да имах — чух да отвръща гаргойлът, после се размаза пред очите ми, а с него и хронографът.

Вдишах дълбоко, но застоялият въздух в коридора не помогна особено да се отърся от чувството на замаяност. Леко залитайки, се изправих, стиснах по-силно фенерчето на Ник и отворих вратата към стълбището, която изскърца като в някой класически филм на ужасите, когато картината се дръпна встрани.

— Ето те и теб — прошепна Лукас, който, също въоръжен с фенерче, чакаше от другата страна. — В първия миг се притесних, че може да е някой призрак, дошъл точно в полунощ…

— Облечен с пижама на зайчета?

— Малко си пийнах, затова… Но се радвам, че се оказах прав, що се отнася до съдържанието в ковчежето.

— Да, и за щастие, хронографът работи. Както се уговорихме, разполагам с един час.

— Тогава хайде по-бързо, преди отново да се е разпищял и да е събудил цялата къща.

— Кой? — попитах тревожно.

— Малкият Хари. Май му растат зъби или нещо такова. Във всеки случай, вие като сирена.

— Чичо Хари?

— Ариста смята, че трябва да го оставим да плаче с възпитателна цел, иначе щял да се превърне в женчо. Но това направо не се издържа. Понякога се промъквам тайно при него, пък ако ще да става женчо. Когато му пея Лисицата открадна гъската, спира да плаче.

— Бедничкият чичо Хари. Бих казала, класически случай на психическа депривация[10] при детето. — Нищо чудно, че в наши дни беше обсебен да стреля по всичко, което се изпречеше пред мерника му — патици, елени, диви прасета и особено лисици! Беше председател на сдружение, което се бореше за възобновяването на легалния лов с гонки на лисици в Глостършър. — Може би трябва да му пееш нещо друго. И да му купиш плюшена играчка лисица.

Стигнахме незабелязано до библиотеката и когато Лукас заключи вратата след нас, въздъхна облекчено.

— Дотук добре.

В помещението почти нищо не се бе променило в моето време, само двете кресла пред камината имаха друга дамаска, шотландско каре, вместо кремави рози на зелен фон. Върху масичката между тях имаше чаена кана с подложка със свещ (за поддържане на топлината), две чаши и — затворих очи, а после отново ги отворих, но действително това не беше халюцинация — чиния със сандвичи! Никакви изсъхнали сладки! А вместо това истински, питателни сандвичи! Не можех да повярвам. Лукас се отпусна в едно от креслата и посочи мястото срещу себе си.

— Ако си гладна, можеш… — започна той, но аз вече бях сграбчила първия сандвич и го бях захапала.

— Спасяваш ми живота! — казах с пълна уста, после ми хрумна нещо: — Надявам се, че не са с пастърма?

— Не. Краставички и шунка. Изглеждаш уморена.

— Ти също.

— Все още не съм се възстановил след вълненията от вчера вечерта. Както казах, преди малко трябваше да си сипя едно уиски. Е, добре де, две. И през това време ми се изясниха две неща… да, да, спокойно си вземи и другия сандвич. И този път дъвчи по-бавно. Човек го хваща страх, като те гледа така.

— Продължавай — казах му. О, боже! Храната ми действаше толкова добре! Имах чувството, че никога не съм яла по-вкусни сандвичи. — Кои две неща са ти се изяснили?

— И така: първо, колкото и да са приятни, срещите ни трябва да се състоят много по-напред в бъдещето, възможно най-близо до годината ти на раждане, ако искаме да са ни от полза. Дотогава може би ще съм успял да разбера какво са планирали Люси и Пол, защо, и със сигурност тогава ще знам повече от сега. Което означава, че следващия път ще се видим през 1993-та. Тогава ще мога да ти помогна и за бала.

Да, това звучеше логично.

— И второ, планът ни ще успее само ако навляза по-надълбоко в управлението на пазителите, и по-точно, във Вътрешния кръг.

Закимах енергично. Не можех нищо да кажа, защото устата ми беше пълна.

— Досега амбициите ми в това отношение не бяха големи. — Погледът на Лукас се спря върху семейния герб на Монтроуз, висящ над камината. Меч, обвит от рози, а отдолу думите HIC RHODOS, HIC SALTA, което означаваше „Покажи какво наистина можеш“. — Макар че от самото начало позициите ми в ложата са добри, в крайна сметка фамилията Монтроуз е била сред учредителите през 1745-а и освен това съм женен за потенциална носителка на гена от родословната линия на Нефрит! Въпреки това нямах намерение да се ангажирам с ложата по-сериозно от необходимото… е, но нещата се промениха. Заради теб, Люси и Пол дори ще лижа з… ще се подмажа на шефа. Не знам дали ще се получи, но…

— Да, ще се получи! Дори ще станеш Велик пазител — казах и изтупах трохите от пижамата ми. С усилие потиснах доволното си изхълцване. Ах, колко прекрасно бе отново да съм сита. — Нека да помисля: през 1993 година ще станеш…

— Шшт! — Лукас се приведе напред и постави пръст върху устните ми. — Не искам да чувам. Може би не е умно от моя страна, но не искам да знам какво ми готви бъдещето, освен ако в конкретния случай не е от помощ. До следващата ни среща ми остават още трийсет и седем години, които искам да изживея… ами… колкото е възможно по-безгрижно. Можеш ли да ме разбереш?

— Да. — Погледнах го с тъга. — Да, дори много добре те разбирам. — При това положение явно не бе уместно да му разкажа за подозренията на пралеля Мади и господин Бърнард, че не е починал от естествена смърт. Винаги можех да направя това и през 1993-та. Облегнах се назад в креслото и опитах да се усмихна. — Тогава нека да поговорим за магията на гарвана, дядо. Има нещо, което все още не знаеш за мен.