Смарагдовозелено

Глава 9

Помещението не беше тъмно, както очаквах, а се осветяваше от няколко свещи, които разкриваха шкаф за книги и бюро. Явно се бях озовала в нещо като кабинет.

И не бях сама.

На стола зад бюрото седеше Ракоци, а пред него се мъдреха чаша и две бутилки. Едната съдържаше искряща червеникава течност, приличаща на червено вино, а другата — крехка, тумбеста колба, която бе пълна със съмнителна мръсносива субстанция. Шпагата на барона лежеше напреки върху бюрото.

— Ама че бързо се получи — каза Ракоци и гласът му със силния източноевропейски акцент прозвуча малко неясно. — Тъкмо си пожелах да срещна ангел и ето че райската порта се отвори и ми бе изпратен най-миловидният ангел, който Раят може да предложи. Тази чудесна отвара тук надминава всичко, което някога съм опитвал.

— Вие не трябва ли… ъъъ… да бдите от сенките над нас или нещо такова? — попитах аз.

Почудих се дали не е по-добре да напусна помещението, въпреки опасността да попадна право в ръцете на Гидиън. Дори когато бе трезвен, Ракоци ми се струваше зловещ. Ала, изглежда, думите ми го накараха малко да се опомни. Той сбърчи чело.

— А, това сте вие! — рече той с все още неясен глас, но видимо по-малко щастлив. — Никакъв ангел, само едно глупаво момиченце. — С едно-единствено ловко движение, почти толкова бързо, колкото едно мое мигване, той бе грабнал колбата от бюрото и с нея се приближи към мен. Само един бог знаеше каква гадост имаше вътре, но изглежда, тя по никакъв начин не бе нарушила способността му да се движи. — Но едно много красиво, глупаво момиченце. — Той вече толкова се беше приближил, че дъхът му ме облъхна. Миришеше на вино и още нещо натрапчиво, непознато. Със свободната си ръка погали бузата ми, а после прокара грубия си палец по долната ми устна. Бях се смразила от ужас. — Обзалагам се, че тези устни никога не са извършвали нещо забранено, нали? Една глътка от чудодейната отвара на Олкот ще промени това.

— Не, благодаря. — Проврях се под ръката му и се запрепъвах през стаята. Не, благодаря, ама че съм възпитана! Оставаше само да му направя и реверанс! — Да не сте посмели да се приближите до мен с тази отвара! — опитах да прозвуча малко по-енергично.

Но преди да успея да направя още една крачка — в главата ми се въртеше неопределената идея да скоча през прозореца — Ракоци отново беше изникнал до мен и ме притискаше към бюрото. Беше толкова по-силен от мен, че дори не забелязваше съпротивата ми.

— Шшт, не се страхувай, малката ми, обещавам ти, че ще ти хареса. — Корковата тапа издаде глух звук, когато той я издърпа от малката колба. После насила наклони главата ми назад. — Пий!

Стиснах устни и се опитах да го отблъсна. Със същия успех можех да се опитам да преместя планина. Отчаяна, започнах да си припомням малкото, което бях чувала за разни хватки за самоотбрана — познанията на Шарлот по Крав Мага сега щяха да са от голяма полза. Когато шишето доближи устните ми и в носа ми нахлу острата миризма на течността, най-сетне ми хрумна спасителна идея. Измъкнах един фуркет от прическата си и го забих, колкото можах по-силно, в ръката на мъжа, в която бе колбата.

В същото време вратата се разтвори със замах и чух как Гидиън извика:

— Веднага я пуснете, Ракоци!

Впоследствие осъзнах, че щеше да е по-умно да бях забила фуркета в окото му или поне във врата му — убождането по ръката му го разсея само за няколко секунди и въпреки че фибата остана да стърчи в плътта му, той дори не изпусна колбата. Но разхлаби желязната си хватка и се обърна. Гидиън, който стоеше на прага заедно с лейди Лавиния, го гледаше изумено.

— Какво правите, по дяволите?

— Нищо особено. Само исках да помогна на това момиченце да се сдобие с малко повече… възвишеност! — Ракоци отметна глава назад и се изсмя пресипнало. — Ще се осмелите ли да опитате една глътка? Уверявам ви, ще ви връхлетят напълно непознати чувства!

Възползвах се от възможността да се освободя от хватката му.

— Добре ли си? — попита ме Гидиън и ме огледа загрижено, а в това време лейди Лавиния се притисна страхливо към ръката му.

Не е за вярване! Вероятно двамата просто са си търсели стая, в която на спокойствие да се натискат, докато в същото време Ракоци се канеше да налее в гърлото ми кой знае какви наркотици, за да прави кой знае какво с мен. А сега на всичкото отгоре трябваше и да съм благодарна, че мръсникът и лейди Гърдите-чудо са си били избрали точно тази стая.

— Отлично! — изръмжах и скръстих ръце, за да не забележи някой как треперят.

Ракоци продължаваше да се смее, отпи голяма глътка от колбата и после енергично я запуши с тапата.

— Графът знае ли, че вместо да се посветите на задълженията си, се забавлявате тук на спокойствие, експериментирайки с дрога? — попита Гидиън с леден глас. — Нямахте ли други задачи за тази вечер?

Ракоци залитна леко. Изумен, сякаш я забелязваше едва сега, той погледна фуркета, забит в ръката му, издърпа го рязко и облиза кръвта, подобно на някой хищник.

— Черният леопард може да се справи с всяка задача, по всяко време! — заяви той, хвана главата си, залитайки заобиколи бюрото и тромаво се отпусна в стола. — Обаче тази отвара действително изглежда… — измърмори той, а после главата му се килна напред и с трясък се строполи върху бюрото.

Потръпвайки, лейди Лавиния потърси опора в рамото на моя мним брат.

— Да не би той да е…

— Да се надяваме, че не е. — Гидиън пристъпи към бюрото, взе колбата и я повдигна на светлината. После махна тапата, за да помирише съдържанието й. — Нямам представа какво е това, но след като събори дори и Ракоци толкова бързо… — отново остави колбата, — бас ловя, че е опиум. Явно не му е понесъл, в комбинация с другите му наркотици и алкохола.

Да, това беше очевидно. Мъжът лежеше като умрял, не се чуваше дори дъхът му.

— Може би му го е дал някой, който не е искал тази вечер той да е в съзнание — предположих, все още скръстила ръце пред гърдите си. — Има ли пулс?

И сама бих проверила, но нямах сили да се приближа до Ракоци. Едва се държах на краката си, толкова силно треперех.

— Гуен? Наистина ли си добре? — попита Гидиън и ме погледна, смръщил чело.

Не ми е приятно да си го призная, но в този момент с най-голямо удоволствие бих се хвърлила в прегръдките му и бих се наревала на спокойствие. Но той не изглеждаше така, сякаш гори от желание да ме прегърне и утеши, дори тъкмо обратното. Когато кимнах колебливо, грубо ми се скара.

— Какво, по дяволите, търсеше тук? — Посочи безжизнения Ракоци. — Можеше да те сполети абсолютно същото!

Междувременно дори зъбите ми бяха започнали да тракат, поради което почти не можех да говоря.

— Изобщо не знаех, че… — подех заеквайки, но Лавиния, подобно на някоя много голяма, много зелена лепка, която продължаваше да стои вкопчена в Гидиън, ме прекъсна.

Тя определено беше от онези жени, които не можеха да понасят някой друг да е център на внимание.

— Смъртта — прошепна тя драматично и погледна ококорено към „брат ми“. — Усетих дъха й, когато прекрачих стаята. Моля те… — клепките й запърхаха. — Дръж ме здраво…

Не можех да повярвам — тя просто припадна! Без каквато и да било причина. И то естествено, много елегантно, право в ръцете на Гидиън. Поради някаква причина ужасно се вбесих, че той я хвана — толкова побеснях, че дори забравих треперенето на тялото ми и тракането на зъбите ми. Но в същото време — сякаш рязката смяна на емоциите в мен не бе достатъчно рязка — усетих как очите ми се напълниха със сълзи. О, по дяволите, да припаднеш, определено беше най-доброто решение. Само дето, разбира се, мен никой нямаше да ме хване.

В този миг мъртвият Ракоци каза с глас, който като нищо можеше да идва и от отвъдното, толкова дрезгаво и глухо прозвуча:

— Dosis sola venenum facit.[47] He се притеснявайте, чер гологан не се губи.

Лавиния (бях решила, че от сега нататък за мен тя не е никаква дама повече) изписка уплашено и отвори очи, зяпайки Ракоци. Но явно тогава си спомни, че все пак е припаднала, и с трогателна въздишка отново се отпусна в ръцете на Гидиън.

— След малко ще се почувствам по-добре. Няма причина да се създава суматоха. — Ракоци бе вдигнал глава и ни гледаше с кървясали очи. — Вината е моя! Той каза, че трябва да се вземат само по няколко капки.

— Кой е този „той“? — попита Гидиън, придържайки Лавиния, сякаш тя бе пластмасов манекен.

С известно усилие мъжът отново успя да седне, отметна глава назад и с лаещ смях погледна тавана.

— Виждате ли как танцуват звездите?

Гидиън въздъхна.

— Ще трябва да доведа графа. Гуен, би ли ми помогнала малко…

Зяпнах го недоумяващо.

— С тази ли? Да не си откачил?

С няколко крачки достигнах вратата и излязох навън в коридора, за да не види глупавите ми сълзи, които като пълноводни реки се стичаха по лицето ми. Нито знаех защо плача, нито накъде тичах. Със сигурност ставаше дума за някоя от онези посттравматични реакции, за които все четяхме по вестниците. Хората, изпаднали в шок, правеха най-странните неща, като например онзи пекар в Йоркшър, който смазал ръката си в машината за тесто, а после направил седем тави с канелени кифлички, преди да се обади на „Бърза помощ“. Тези канелени кифлички били най-зловещото нещо, което парамедиците някога били виждали.

Когато достигнах стълбите, се поколебах. Не исках да сляза надолу, защото вероятно лорд Аластър вече ме очакваше, за да изпълни перфектното убийство, затова се изкачих нагоре по стълбите. Не бях стигнала далеч, когато чух Гидиън да вика след мен.

— Гуени! Спри! Моля те!

За миг си представих как той просто е оставил Лавиния да тупне на пода, за да тръгне след мен, но и това не помогна. Все още бях ядосана или тъжна, или изплашена, или всичко това наведнъж, и заслепена от сълзите, се запрепъвах нагоре по стълбите, стигайки до следващия коридор.

— Къде си мислиш, че отиваш? — изкрещя ми Гидиън, който ме бе настигнал и се опитваше да ме хване за ръка.

— Все едно! Само да е далеч от теб! — изхлипах и се затичах към първата ми попаднала стая.

Гидиън ме последва. Естествено. За малко да прокарам ръкав през лицето си, за да избърша сълзите, но в последния момент си спомних за грима, който мадам Росини ми бе направила, и се спрях. Вероятно и без това изглеждах достатъчно очукана. За да не се налага да се извръщам към Гидиън, огледах стаята. Свещи, поставени в свещници на стените, осветяваха симпатичното, издържано в златни тонове обзавеждане: диван, грациозно писалище, няколко стола, картина, изобразяваща умрял фазан до няколко круши, колекция от екзотични саби, окачени над камината, и разкошни златни завеси — пред прозорците. Поради някаква причина изведнъж ме обзе чувството, че вече съм била тук.

Гидиън застана очаквателно пред мен.

— Остави ме на мира — казах, останала без сили.

— Не мога да те оставя на мира. Всеки път когато те оставя сама, правиш нещо необмислено.

— Разкарай се!

Искаше ми се за известно време да се хвърля върху този диван и да заудрям с юмруци по възглавниците.

— Няма. Виж, съжалявам за това, което се случи. Не биваше да го допускам.

Господи, колко характерно бе това за него. Класически случай на синдром за свръхчувство на отговорност. Какво общо имаше той с това, че случайно бях налетяла на Ракоци, на когото му хлопаше дъската, както би се изразил Ксемериус? От друга страна, малко чувство за вина нямаше да му навреди.

— Но го направи! — упрекнах го, а после добавих: — Защото имаше очи само за нея.

— Та ти ревнуваш!

Гидиън имаше нахалството да избухне в смях. Звучеше облекчен.

— Иска ти се!

Сълзите ми бяха пресъхнали и скришом избърсах нос.

— Графът ще се пита къде сме — измърмори той след известно време.

— Тогава нека твоят граф прати трансилванския си побратим да ни търси. — Най-сетне отново бях в състояние да го погледна в очите. — В действителност той дори не е граф. Титлата му е толкова фалшива, колкото и румените бузи на тази… как й беше името?

Гидиън се засмя.

— Вече забравих името й.

— Лъжец!

За жалост, не можах да сдържа леката си усмивка.

Той отново стана сериозен.

— Графът не е виновен за държанието на Ракоци. Със сигурност ще го накаже за това — каза той и въздъхна. — Не е нужно да харесваш графа, трябва само да го уважаваш.

Изсумтях презрително.

— Нищо не трябва — отвърнах и изведнъж се обърнах към прозореца.

И тогава видях… себе си! В ученическата си униформа зяпах доста тъпоумно иззад златните завеси. Боже! Затова, значи, стаята ми се стори толкова позната! Това беше класната стая на госпожа Каунтър, а Гуендолин зад завесите тъкмо бе направила своя трети скок във времето. Направих й знак с ръка, отново да се скрие.

— Какво беше това? — попита Гидиън.

— Нищо! — отвърнах глуповато.

— Ето, до прозореца.

Ръката му хвана само въздух, когато по рефлекс посегна към шпагата си.

— Там няма нищо!

Онова, което сторих след това, определено беше следствие от посттравматичния шок — отново си спомних за пекаря и кървавите кифлички, — при нормални обстоятелства със сигурност не бих го направила. Освен това ми се стори, че с периферното си зрение видях към вратата да се промъква нещо зелено и… е, направих го само защото знаех, че ще го направя. Така да се каже, не ми оставаше никакъв друг избор.

— Някой може да се е скрил зад завесата и да подслу… — започна Гидиън, но аз вече бях обвила врата му с ръце и притиснах устните си към неговите.

И понеже бездруго бях набрала скорост, напълно в стил Лавиния притиснах и останалата част от тялото ми към неговото.

През първите няколко секунди се притесних, че той ще ме отблъсне, но тогава го чух как простена тихо, обгърна с ръце талията ми и ме придърпа още по-плътно към себе си. Отвърна на целувката ми с такава интензивност, че забравих всичко друго и затворих очи. Както преди малко по време на танците, изведнъж вече нямаше никакво значение какво се случваше около нас или какво щеше да се случи, или пък, че Гидиън бе мръсник — знаех само, че го обичам и че завинаги ще го обичам, и че исках да се оставя да ме целува чак до края на вечността.

Един тънък вътрешен гласец ме подтикваше, ако обичах, отново да се вразумя, но устните и ръцете, които ме обсебваха, постигаха тъкмо обратното. Затова ми е невъзможно да кажа след колко време се откъснахме един от друг и се зяпнахме недоумяващо.

— Защо… го направи? — попита Гидиън, дишайки тежко.

Изглеждаше напълно объркан. Почти залитайки, направи няколко крачки назад, сякаш искаше да остави възможно най-голяма дистанция помежду ни.

— Какво искаш да кажеш с това защо?

Сърцето ми биеше толкова бързо и силно, че той със сигурност можеше да го чуе. Хвърлих един поглед към вратата. Вероятно само си бях въобразила, че ми се е мярнало нещо зелено, и сега то лежеше на килима един етаж по-долу, все още в несвяст, и чакаше да бъде събудено с целувка.

Гидиън подозрително бе присвил очи.

— Нали не…

С няколко крачки достигна прозореца и дръпна завесите.

Ех, това отново бе толкова типично за него — тъкмо сме изживели нещо… ъъъ… мило, и той правеше всичко възможно, за да го съсипе.

— Нещо конкретно ли търсиш? — попитах иронично.

Разбира се, зад пердето вече нямаше никой — няколко дни по-младото ми Аз отдавна се бе завърнало в настоящето и се питаше, къде, по дяволите, се е научило да целува така безумно добре.

Гидиън отново се обърна. Объркването бе изчезнало от лицето му и бе отстъпило място на характерната за него арогантност. Той се облегна на прозореца със скръстени ръце.

— Какво целиш, Гуендолин? Само няколко секунди преди това ме гледаше с истинско отвращение.

— Исках… — подех аз, но после размислих. — Какви са тези тъпи въпроси? Ти също никога не ми даваш обяснение защо ме целуваш, нали така? — После добавих предизвикателно: — Просто ми се прииска да го направя. А и не беше длъжен да отвръщаш на целувката.

Обаче тогава щях да потъна в земята от срам.

Нещо проблесна в очите му.

— Просто ти се е приискало? — повтори и отново се приближи към мен. — По дяволите, Гуендолин! Имам основателна причина да… Вече дни наред се опитвам… през цялото време… — Той сбърчи чело, явно ядосан на собственото си пелтечене. — Да не мислиш, че съм от камък? — почти извика.

Не знаех какво да отговоря. Ала вероятно това беше по-скоро риторичен въпрос. Не, разбира се, че не мислех, че е от камък, но какво, по дяволите, искаше да каже той? Половинчатите изречения също не допринасяха за изясняване на положението.

Известно време се гледахме в очите, после Гидиън се обърна и заяви с овладян глас:

— Трябва да тръгваме. Ако не се появим навреме в мазето, целият план ще пропадне.

Ах, да, точно така. Планът. Планът, според който, бяхме потенциални жертви на убийство, чиито трупове ще се изпарят във въздуха.

— И десет коня няма да успеят да ме завлекат долу, в мазето, докато Ракоци се въргаля надрусан върху бюрото — обявих категорично.

— Първо, междувременно той сигурно се е изправил на крака, и второ, долу ни очакват най-малко петима от хората му. — Гидиън протегна ръката си към мен. — Хайде, трябва да побързаме! И не трябва да се страхуваш: Аластър няма шанс срещу войниците куруци, дори и да не дойде сам. Те виждат в тъмното като котки и съм ги наблюдавал да правят истински чудеса с ножовете и шпагите. — Той изчака, докато поставих ръката си в неговата, после се усмихна леко и добави: — А и аз ще съм с теб.

Но преди да сме успели да направим и крачка, на вратата се появи тежко дишащата Лавиния, а до нея, също останал без дъх, шареният като папагал първи секретар.

— Заповядайте! Ето ги тук. И двамата — рече Лавиния.

За някой, който съвсем скоро е бил в несвяст, изглеждаше в много добра физическа форма, макар и вече не чак толкова красива. През слоя светла пудра се виждаха ивици зачервена кожа, явно й бе коствало известни усилия и пот да пробяга стълбите нагоре и надолу. На деколтето й също бяха избили червени петна.

Зарадвах се, че Гидиън не я удостои дори и с поглед.

— Знам, че закъсняваме, сър Олкот — каза той. — Тъкмо се канехме да слезем долу.

— Това… не е нужно — отвърна „папагалът“, поемайки си тежко въздух. — Има малка промяна в плана.

Не беше нужно да обяснява какво има предвид, защото зад него лорд Аластър пристъпи в помещението, без изобщо да се е задъхал, но затова пък наложил противна усмивка на лицето си.

— Ето че отново се срещнахме — рече той.

Като сянка го следваше призрачният му прароднина с черната пелерина, който не си губеше времето, а започна да бълва смъртни заплахи:

— Недостойните ще умрат от недостойна смърт!

Заради хъхрещия му глас при последната ни среща го бях кръстила Дарт Вейдър и завиждах на всички, които нито можеха да го видят, нито да го чуят. Катраненочерните му мъртви очи ни пронизваха, изпълнени с омраза.

Гидиън кимна уж нехайно.

— Лорд Аластър, каква изненада!

Същевременно ме побутна дискретно към ъгъла, така че писалището да застане между нас и новодошлите, което не ме успокои особено, защото ставаше дума за изключително съмнителен дамски модел в стил рококо. Докато в случая дъбово бюро в стил рустик бе за предпочитане.

— Това беше и целта ми — отвърна лордът и се усмихна с чувство на превъзходство. — Исках да ви изненадам.

— Разбирам — отвърна любезно Гидиън.

Аз също разбирах. Очевидно извършването на убийството най-безцеремонно бе преместено от мазето в тази хубава стая тук, първият секретар бе предателят, а Лавиния — една лъжлива змия. Всъщност всичко бе съвсем просто. И вместо да се разтреперя от страх, изведнъж ми се прииска да се разкискам. За един ден се случиха прекалено много неща.

— Но аз си мислех, че сте се диференцирали донякъде от плановете си за убийство, откакто притежавате родословните дървета на пътуващите във времето — добави Гидиън.

Лорд Аластър махна с ръка.

— Родословните дървета, които ни даде демонът от бъдещето, ми показаха, че пълното унищожаване на вашите два рода е неосъществимо начинание — отвърна той. — Затова предпочитам директния метод.

— Само наследниците на онази мадам Дюрфе, която е живяла в двора на френския крал, са толкова многобройни, че ще е нужен повече от един човешки живот, за да се издирят — допълни първият секретар. — Вашето отстраняване тук ми се струва задължително. Ако не се бяхте съпротивлявали така ожесточено в Хайд Парк, въпросът щеше вече да е решен…

— Какво е възнаграждението, което ще получите, Олкот? — запита Гидиън, сякаш наистина го интересуваше. — Какво може да ви предложи лорд Аластър, което да ви накара да престъпите клетвата си към пазителите и да извършите това предателство?

— Ами аз… — с охота поде секретарят, но лордът го прекъсна.

— Праведна душа! Това е неговото възнаграждение! Увереността, че ангелите на небето ще възхвалят делата му, не може да се купи с пари. Земята трябва да се освободи от демонични изчадия като вас. И самият Бог ще ни благославя, че сме пролели вашата кръв.

Да, да, да. За кратко в мен се зароди надеждата, че лорд Аластър просто се нуждае от някого, който да го слуша. Може би само искаше да изкаже на глас религиозните си халюцинации и да бъде потупан по рамото. Но отново отхвърлих тази мисъл, когато Дарт Вейдър изхъхри:

— Вашият живот е към края си, демонски изчадия!

— Значи, вие вярвате, че убийството на едно невинно момиче ще предизвика одобрението на Господ? Интересно — отбеляза Гидиън и като бръкна с ръка във вътрешния джоб на редингота си, трепна едва забележимо.

— Може би търсите това тук? — попита първият секретар ехидно и на свой ред бръкна в джоба на лимоненожълтия си редингот. От там извади малък черен пистолет, който с два пръста вдигна във въздуха. — Без съмнение, смъртоносен дяволски уред от бъдещето, прав ли съм? — Търсейки похвала, той погледна към лорда. — Помолих нашата лейди Лавиния щателно да ви претърси за оръжия.

Въпросната отправи на Гидиън една виновна усмивка и за миг той изглеждаше така, сякаш му идеше сам да си удари шамар. Разбираемо. Пистолетът щеше да е нашето спасение, срещу един автоматичен „Смит & Уестън“ разни хора с шпаги нямаха никакъв шанс. Искаше ми се предателят Олкот да натисне погрешка спусъка и да се простреля в крака. Шумът щеше да се чуе чак в балната зала. Или пък може би не…

Но първият секретар отново пусна пистолета в джоба си и надеждата ме напусна.

— Удивени сте, нали? За всичко съм помислил. Знаех, че милата дама има дългове от хазарт — заобяснява Олкот непринудено. Явно, като всички злодеи, и той жадуваше да получи признание за подлите си деяния. Според мен издълженото му лице имаше прилика с това на някой плъх. — Големи дългове, които не можеше да погаси, както обикновено, с леконравно държание. — Тук той се изсмя мазно. — Трябва да ми простите, мадам, че не проявих интерес към вашите услуги. Ала с това тук вашите дългове са изплатени.

Лавиния не изглеждаше особено щастлива от този факт.

— Много съжалявам, но нямах друг избор — каза на Гидиън, обаче той май изобщо не я чу.

Изглежда, пресмяташе колко бързо би могъл да стигне отсреща до камината и да грабне една от сабите на стената, преди лорд Аластър да го е пронизал с шпагата си. Проследих погледа му и стигнах до извода, че имаше твърде малък шанс за успех, освен ако не беше премълчал, че всъщност е Супермен. Камината бе прекалено далеч и освен това лордът, който не изпускаше спътника ми и за секунда от погледа си, бе много по-близо до нея.

— Всичко това е много интересно — казах провлечено, за да печеля време, — обаче сте си направили сметката без графа.

Секретарят се засмя.

— Може би имате предвид без Ракоци? — Той потри доволно ръце. — Е, особените му… да ги наречем слабости, за съжаление, днес няма да му позволят да изпълни задълженията си, нали така? — Той изпъчи гърди. — Слабостта му към опиатите го направи лесна жертва, ако разбирате какво имам предвид.

— Но Ракоци не е сам — изтъкнах аз. — Неговите куруци следят всяка наша крачка.

Олкот погледна за миг леко обезпокоен към лорд Аластър, но после отново се засмя.

— Така ли? И къде са сега вашите куруци?

Най-вероятно в мазето.

— Дебнат в сенките — измърморих възможно най-заплашително. — Готови да нападнат по всяко време. И правят истински чудеса с ножовете и шпагите си.

Ала, за съжаление, „папагалът“ не се остави да бъде сплашен. Направи няколко пренебрежителни коментара за Ракоци и хората му и превъзнесе още веднъж самия себе си до небесата за гениалния си план и за още по-гениалната промяна в плана.

— Страхувам се, че днес хитрият граф ще очаква напразно вас и черния си леопард. Попитайте ме какво мисля да правя с него.

Явно Гидиън бе загубил интерес към обясненията на предателя, защото си замълча. Изглежда, и на лорд Аластър му бе писнало от бръщолевенето на първия секретар. Той искаше най-сетне да пристъпи към действие.

— Тя трябва да си отиде — рече нелюбезно той, изтегли шпагата си и посочи с нея към лейди Лавиния.

Аха, значи, следваше „Напред, в атака!“.

— А аз винаги съм смятал, че сте мъж на честта и се дуелирате само с въоръжен противник — каза Гидиън.

— Аз съм мъж на честта, но вие сте демон. Няма да се дуелирам с вас, а ще ви посека — отвърна лордът студено.

Лейди Лавиния нададе приглушен вик от уплаха.

— Не исках това — прошепна, обърната към Гидиън.

Неее, ама разбира се. Сега изведнъж я обзеха скрупули. Вземи, че припадни, тъпа краво!

— Казах, тя да излезе навън!

По изключение, бях на едно мнение с лорда, който изпробва шпагата си, размахвайки я във въздуха.

— Да, разбира се, това не е гледка за една дама. — Олкот избута Лавиния в коридора. — Затворете вратата и се погрижете никой да не влиза!

— Но…

— Все още не съм ви върнал разписките за дълговете ви — изсъска секретарят. — Ако поискам, още утре съдията ще застане на прага ви и тогава можете да забравите за къщата си.

Лавиния не каза нищо повече. Олкот залости вратата, обърна се към нас и измъкна една кама от джоба си, която бе по-скоро джобно ножче. Въпреки това трябваше да изпитам ужасен страх, но някак си не се получаваше. Вероятно защото всичко това ми се струваше напълно абсурдно, нереално, като сцена от филм.

А и не трябваше ли всеки момент да се върнем в настоящето?

— Колко време ни остава? — попитах шепнешком Гидиън.

— Прекалено много — отвърна той през здраво стиснати зъби.

Върху мишата физиономия на Олкот се изписа радостна възбуда.

— Аз ще се погрижа за момичето — каза той, горящ от желание за действие. — Вие ликвидирайте момчето, но бъдете внимателен! Той е хитър и пъргав.

Лорд Аластър само изсумтя презрително.

— Демонската кръв ще напои земята — бълваше Дарт Вейдър в радостно очакване.

Изглежда, репертоарът му от изречения бе доста ограничен.

Тъй като явно идеята да се добере до недостижимите саби продължаваше да занимава Гидиън, заради което бе целият напрегнат, аз се огледах за някое алтернативно оръжие.

Решително вдигнах един от тапицираните столове и насочих крехките му крака към Олкот. По някаква причина на него това му се стори забавно, защото се ухили още по-кръвожадно и бавно започна да се приближава към мен. Едно нещо бе ясно: каквито и да бяха мотивите му, в този живот нямаше да се сдобие с праведна душа.

Лорд Аластър също се приближи.

И тогава всичко се случи наведнъж.

— Стой тук! — извика ми Гидиън, докато прекатурваше елегантното писалище и с ритник го плъзна по паркета, запращайки го към лорда.

Почти едновременно с това грабна от стената един от тежките свещници и го метна с все сила по първия секретар. Уцели го по главата, чу се много грозен шум и „папагалът“ се свлече на пода като повалено дърво. Гидиън не се забави да проверява доколко успешен е бил ударът му. Още докато свещникът летеше във въздуха, той се бе втурнал право към колекцията от саби.

От своя страна лорд Аластър отскочи, за да избегне летящото към него писалище, но вместо да попречи на Гидиън да грабне сабите от стената, с няколко крачки се озова при мен.

Всичко това се случи за секунда и едва успях да вдигна високо стола с намерението да го стоваря върху главата на лорда, когато шпагата му се стрелна напред. Острието прониза роклята ми и проникна дълбоко в мен под ребрата ми отляво. Преди да проумея какво точно се беше случило, лорд Аластър издърпа обратно шпагата и с триумфален вик се втурна към Гидиън, насочил към него омазаното си с моята кръв острие.

Болката ме завладя със секунда закъснение. Подобно на марионетка, на която са прерязали конците, се катурнах напред, падайки на колене, и инстинктивно притиснах ръце към гърдите ми. Чух Гидиън да крещи името ми, видях как грабна от стената цели две саби и ги размаха над главата си, подобно на самурайски воин. През това време аз напълно се свлякох на земята, като ударих тила си в паркета (в такива случаи перуката се оказва много практична).

Болката изчезна изведнъж, сякаш премахната е магическа пръчица. За миг се втренчих изумено в нищото, а после се зареях във въздуха безтегловна, напуснала тялото си, се издигах все по-високо и по-високо към украсения с орнаменти таван. Около мен, на фона на светлината от свещите, танцуваха златни прашинки и сякаш бях станала част от тях.

Видях се да лежа долу на пода, е широко отворени очи и бореща се за глътка въздух. Върху плата на роклята ми бавно се разпростираше едно кърваво петно. Цветът бързо напускаше лицето ми, докато кожата ми не стана бяла като перуката. Учудено наблюдавах как клепачите ми затрепкаха, а после се затвориха.

Но частта от мен, която се рееше във въздуха, продължаваше да вижда всичко.

Видях как първият секретар лежи неподвижно до свещника. Той кървеше от една голяма рана на слепоочието.

Видях Гидиън, пребледнял от ярост, да напада Аластър. Лордът отстъпи към вратата и парира ударите на сабята с шпагата си, но само след няколко секунди младежът го бе притиснал в един ъгъл на стаята.

Видях колко ожесточено се дуелираха двамата, макар тук горе звънът на оръжията да звучеше малко приглушено. Аластър отстъпи и се опита да се промуши покрай лявата ръка на Гидиън, но той прозря намерението му и почти в същия момент прониза с все сила горната част на незащитената му дясна ръка. В първия миг лордът погледна противника си невярващо, но после устата му зейна в ням вик. Пръстите му се разтвориха и шпагата падна с дрънчене на пода: младежът бе заковал ръката му за стената. Така неутрализиран, мъжът започна — въпреки болката, която несъмнено изпитваше — да бълва вулгарни обиди.

Без да го удостои повече с поглед, Гидиън му обърна гръб и се хвърли до мен на пода. Тоест до тялото ми — аз самата продължавах да се рея безполезно във въздуха.

— Гуендолин! О, боже! Гуени! Моля те, недей!

Той притисна юмрук към мястото под гърдите ми, където шпагата бе оставила съвсем малка дупчица в роклята ми.

— Късно е! — ехтеше гласът на Дарт Вейдър. — Не виждате ли, че животът се просмуква от нея?

— Тя ще умре, не можете да промените това! — извика и лорд Аластър от мястото си на стената, стараещ се да не мърда закованата си ръка. Кръвта му капеше и образуваше малка локва до краката му. — Аз пронизах демоничното й сърце.

— Затваряйте си устата! — кресна му Гидиън, който вече бе поставил и двете си ръце върху раната и я натискаше, влагайки цялата тежест на тялото си. — Няма да допусна да й изтече кръвта! Само ако успеем навреме… — Той изхлипа отчаяно. — Не можеш да умреш, Гуени, чуваш ли!

Гърдите ми все още се надигаха и спускаха, а кожата ми бе покрита с мънички капчици пот, но не беше изключено Дарт Вейдър и лорд Аластър да имаха право. В крайна сметка нали вече летях като блестяща прашинка из въздуха, а върху лицето ми там долу не се забелязваше и най-малката следа от руменина. Дори устните ми бяха посивели.

Сега вече по лицето на Гидиън се стичаха истински сълзи. Продължаваше с все сила да притиска ръце към раната ми.

— Остани при мен, Гуени, остани при мен… — шепнеше той.

Изведнъж вече нищо не виждах, но затова пък отново усещах твърдия под отдолу под мен, тъпата болка в стомаха и цялата тежест на тялото ми. Поех си шумно дъх със съзнанието, че няма да имам сили за следваща глътка въздух. Исках да отворя очи, за да погледна за последен път любимия си, но не успях.

— Обичам те, Гуени, моля те не ме оставяй! — това бяха последните му думи, които чух, преди да бъда погълната от една безкрайна бездна.