Смарагдовозелено

Глава 12

Господин Марли сбърчи чело, когато нахлухме в стаята с хронографа.

— Не й ли завързахте очи… — започна мъжът, ала Гидиън не го остави да довърши.

— Днес ще елапсирам заедно с Гуендолин в 1953 година — обясни той.

Адептът сложи ръце на кръста.

— Не можете — каза той. — Нуждаете се от целия си времеви контингент за мисията Черен турмалин/Сапфир. И в случай че сте забравили, тя ще започне всеки момент.

На масата пред господин Марли седеше хронографът, чиито скъпоценни камъни блестяха на изкуствената светлина.

— Промяна в плана — обясни лаконично Гидиън и стисна ръката ми.

— Нищо не знам за това! А и не ви вярвам. — Адептът изкриви ядосано устни. — Последната заповед ясно гласеше…

— Ами просто се обадете горе и се осведомете — прекъсна го Гидиън и посочи телефона на стената.

— Точно това и ще направя!

Господин Марли закрачи с почервенели уши към телефона.

Гидиън ме пусна и се наведе над хронографа, докато аз останах до вратата безжизнена като манекен.

Сега, когато не трябваше да тичаме, стоях напълно неподвижна, вцепенена като развалена музикална кутия. Дори сърцето си не усещах да бие. Сякаш бавно се превръщах в камък. Всъщност мислите в главата ми би следвало да кръжат безспир, но не го правеха. Съществуваше единствено тъпата болка.

— Гуени, вече е нагласен за теб. Ела тук! — Гидиън не изчака да последвам подканата му, не обърна внимание и на протеста на господин Марли: „Престанете! Това е моя задача!“, а ме дръпна до себе си, хвана отпуснатата ми ръка и внимателно постави пръста ми в отделението под рубина. — Ей сега ще дойда при теб.

— Не ви е позволено своеволно да боравите с хронографа! — Скара се адептът и вдигна слушалката. — Незабавно ще осведомя чичо ви, че погазвате правилата.

Видях само как набра някакъв номер, после потънах във водовъртеж от рубиненочервена светлина.

Приземих се в абсолютна тъмница и опипом се запридвижвах към мястото, където предполагах, че е ключът за лампата.

— Остави на мен — чух да казва Гидиън, който безшумно се беше приземил зад мен.

Две секунди по-късно крушката на тавана светна.

— Ама че бързо стана — измърморих.

— О, Гуени — въздъхна той нежно и се обърна към мен. — Толкова съжалявам! — След като нито се помръднах, нито му отговорих, само с две дълги крачки се озова до мен и ме прегърна. Придърпа главата ми върху рамото си, постави брадичката си върху косата ми и прошепна: — Всичко ще се оправи. Обещавам ти. Всичко пак ще бъде наред.

Не знам колко дълго сме стояли така. Може би се дължеше на думите му, които повтаряше от време на време, а може и да беше топлината на тялото му тази, която постепенно разтопи вцепенението ми, но накрая успях да промълвя безпомощно:

— Мама… не е моята майка.

Гидиън ме поведе към зеления диван в средата на помещението и седна до мен.

— Иска ми се да бях знаел. Тогава щях да мога да те предупредя. Студено ли ти е? Зъбите ти тракат.

Поклатих глава, облегнах се на него и затворих очи. За миг си пожелах времето да спре, тук, през 1953 година, на този зелен диван, където нямаше проблеми, нямаше въпроси, нямаше лъжи, съществуваха само Гидиън и успокояващата му близост, която ме обгръщаше.

Но за съжаление, желанията ми нямаха навика да се сбъдват, знаех това от горчив опит.

Отново отворих очи и го погледнах отстрани.

— Имаше право — казах плачевно. — Вероятно това наистина е единственото място, където няма да ни притеснят. Но ти ще си имаш неприятности!

— Да, дори е сигурно. — Гидиън леко се усмихна. — И най-вече защото трябваше… ами… малко грубичко да го спра да не ми изтръгне хронографа. — За миг усмивката му стана опасна. — Мисията Черен турмалин/Сапфир явно ще трябва да се проведе в друг ден, въпреки че сега имам още повече въпроси към Люси и Пол и една среща е именно това, от което се нуждаем.

Замислих се за последната ни среща с тях при лейди Тилни и зъбите ми силно затракаха, когато си припомних как Люси ме бе погледнала и бе прошепнала името ми. Мили боже, а аз не съм имала никаква представа!

— Ако Люси и Пол са моите родители, тогава двамата с теб роднини ли сме? — попитах.

Гидиън отново се усмихна.

— Това беше първото, което ми мина през главата. Но Фолк и Пол са само мои далечни братовчеди, трето или четвърто коляно. Те произхождат от единия, а аз от другия Карнеол близнак.

Зъбчатите колела в мозъка ми отново се задвижиха. Изведнъж дебела буца заседна в гърлото ми.

— Преди да се разболее, вечер татко винаги ни пееше и свиреше на китара. Двамата с Ник много обичахме тези моменти — промълвих тихо. — Той винаги казваше, че съм наследила музикалния си талант от него. А всъщност дори нямаме роднинска връзка. От Пол съм взела черния цвят на косата ми.

Преглътнах тежко.

Гидиън мълчеше, със съчувствено изражение.

— Щом като Люси не ми е братовчедка, а истинската ми майка, тогава мама е моя… леля! — продължих да говоря. — А лейди Ариста в действителност ми е прабаба. А дядо ми е чичо Хари, а не моят дядо! — Последното преля чашата. Заплаках безутешно. — Не мога да понасям чичо Хари! Не искам той да ми е дядо! И не искам Каролайн и Ник да не са ми повече брат и сестра. Толкова ги обичам.

Гидиън ме остави да си поплача известно време, а после загали косата ми, като мълвеше успокоителни думи:

— Гуени, всичко е наред, това няма никакво значение. Та те си остават същите хора, без значение каква е роднинската ви връзка!

Ала аз продължавах да хълцам сърцераздирателно. Почти не забелязах, че той ме притегли нежно към себе си, обгърна ме с ръце и силно ме прегърна.

— Тя е трябвало да ми каже — най-сетне успях да промълвя с усилие. Цялата му тениска бе подгизнала от сълзите ми. — Мама… трябвало е да ми каже.

— Сигурно някога е щяла да го направи. Но се постави на нейно място: тя те обича и е знаела, че истината ще ти причини болка. Вероятно сърце не й е давало да го направи. — Ръцете му галеха гърба ми. — Сигурно е било ужасно за всички, най-вече за Люси и Пол.

Сълзите ми отново потекоха.

— Но защо са ме оставили? Пазителите никога не биха ми причинили нещо лошо! Защо просто не са говорили с тях?

Гидиън не отговори веднага.

— Знам, че са се опитали — каза той бавно. — Вероятно след като Люси е разбрала, че е бременна, и им е станало ясно, че ти ще си Рубинът. — Той се прокашля. — Но тогава все още не са имали доказателства за теориите си относно графа. Приказките им са били смятани за детински опит да извинят непозволените си пътувания във времето. Това дори може да бъде прочетено в хрониките. По онова време най-вече дядото на Марли ужасно се е бил възмутил на обвиненията им. Според направените от него записки те двамата са опозорили паметта на графа.

— Но моят… дядо! — Разумът ми се противеше да мисли за Лукас по друг начин, освен като за мой дядо. — Той е знаел за всичко и им е вярвал! Защо не е предотвратил бягството им?

— Нямам представа. — Гидиън повдигна мокрите си от сълзите ми рамене. — Без доказателства дори и той не е можел да направи много, защото не е трябвало да застрашава мястото си във Вътрешния кръг. А и кой знае дали е вярвал на всички пазители? Не можем да изключим възможността, че в настоящето е имало някой, който е бил наясно с истинските планове на графа.

Някой, който накрая дори може и да е убил дядо ми. Поклатих глава. Всичко това ми идваше в повече, но Гидиън не беше свършил с теорията си.

— Каквото и да го е накарало да го стори, може би дядо ти дори е подкрепил идеята, Люси и Пол да избягат в миналото с хронографа.

Преглътнах тежко.

— Можело е да ме вземат с тях. Преди раждането ми!

— За да се родиш през 1912 година и да отраснеш с фалшиво име? Малко преди Първата световна война? — Гидиън поклати глава. — Кой е щял да се погрижи за теб, ако им се случи нещо? — Той погали косата ми. — Гуен, не мога дори приблизително да си представя колко ли боли да научиш такова нещо за себе си. Обаче разбирам мотивите на Люси и Пол. Те са вярвали, че в лицето на майка ти са имали човек, който ще те обича като собствено дете, и при нея ще отраснеш в сигурност.

Прехапах долната си устна.

— Не знам. — Отпуснах се изтощена. — Вече нищо не знам. Иска ми се да можех да върна времето назад. Преди няколко седмици може и да не бях най-щастливото момиче на света, но поне бях нормална! Не бях пътуваща във времето. Не бях безсмъртна. И най-вече не бях дете на… на двама тийнейджъри, които живеят в 1912 година.

Гидиън ми се усмихна.

— Да, но погледни на нещата и от няколкото им положителни страни. — Внимателно прокара палци под очите ми, вероятно за да забърше огромни локви, пълни с разтекла се спирала за мигли. — Смятам, че си много смела. И… те обичам!

Думите му премахнаха тъпата болка в гърдите ми. Обвих ръце около врата му.

— Би ли го повторил, моля? А после да ме целунеш? И то така, че да забравя всичко останало?

Гидиън прокара поглед от очите към устните ми.

— Мога да опитам.

Опитите му бяха увенчани с успех, ако мога така да се изразя. Във всеки случай, нямах нищо против да прекарам остатъка от деня — или дори остатъка от живота си — в прегръдките му върху зеления диван в 1953 година.

Ала по някое време той се отдръпна леко от мен, подпря се на лакти и ме погледна.

— Мисля, че е по-добре да престанем, иначе не гарантирам за последствията — промърмори той, останал без дъх.

Замълчах. Нормално бе да се чувства по същия начин като мен, нали? Само дето аз не можех да престана просто така. Замислих се дали не трябва да се почувствам малко обидена заради това, но нямах възможност дълго да размишлявам по въпроса, защото Гидиън хвърли поглед на часовника и изведнъж скочи на крака.

— Гуен — каза припряно, — време е. Трябва да направиш нещо с косата ти. Вероятно всички вече са се събрали в кръг около хронографа, за да ни изгледат гневно, когато се върнем.

Въздъхнах.

— О, боже! — въздъхнах нещастно. — Но преди това трябва да обсъдим какво следва оттук нататък.

Той смръщи чело.

— Разбира се, ще трябва да отложат мисията, но може и да успея да ги навия поне за оставащите два часа да ме изпратят в 1912 година. Наистина спешно трябва да говорим с Люси и Пол!

— Можем довечера заедно да ги посетим — предложих, въпреки че при представата за това малко ми прилоша.

Радвам се да се запозная с вас, мамо и татко.

— Можеш да забравиш за това, Гуен. Повече няма да те пуснат с мен в 1912 година, освен ако графът изрично не нареди.

Гидиън ми подаде ръка, издърпа ме на крака, след което непохватно се опита да заглади разрошената ми на тила коса, която самият той бе разбъркал.

— Колко хубаво, че случайно имам собствен хронограф вкъщи — казах възможно най-непринудено. — Който, между другото, отлично работи.

— Какво? — зяпна ме той.

— Е, хайде! Сигурно си знаел. Как иначе щях да се срещам с Лукас?

Поставих ръка върху корема си, който вече се бе качил на въртележката.

— Мислех, че си намерила начин да го виждаш по време на елапсиранията…

Гидиън се изпари във въздуха пред очите ми. Последвах го няколко секунди по-късно, след като още веднъж бях пригладила косата си. Бях убедена, че при завръщането ни стаята с хронографа ще гъмжи от пазители, всички в голямо безпокойство заради своеволната постъпка на Гидиън (тайничко очаквах и че господин Марли ще стои в един ъгъл с посинено око и ще настоява Гидиън да бъде отведен с белезници), но в действителност стаята се оказа много тиха.

Присъстваха единствено Фолк де Вилърс… и майка ми. Същинско олицетворение на нещастието, тя седеше върху един стол, кършеше ръце и ме гледаше с разплакани очи. Разтеклите се спирала за мигли и сенки образуваха неравномерни ивици върху бузите й.

— Ето ви и вас — обяви Фолк.

Гласът и изражението му бяха неутрални, но не изключвах зад тази си фасада да кипеше от гняв. В кехлибарените му вълчи очи имаше странен блясък.

Спътникът ми неволно се стегна и вирна леко брадичка, сякаш вътрешно се подготвяше за предстоящото мъмрене. Бързо хванах ръката му.

— Той не е виновен. Не исках да елапсирам сама — изрекох на един дъх. — Гидиън не провали умишлено плана…

— Добре, Гуендолин. — Фолк ми отправи уморена усмивка. — В момента и други неща не се случват според плана. — Той потърка с ръка челото си и хвърли на мама кос поглед. — Съжалявам, че чу разговора ни… че трябваше да го научиш по този начин. Със сигурност не беше умишлено. — Отново погледна към мама. — Нещо толкова важно трябва да бъде съобщено по-внимателно.

Мама мълчеше и отчаяно се опитваше да преглътне сълзите си.

Гидиън стисна ръката ми.

— Мисля, че двете с Грейс имате много какво да си кажете. Най-добре да ви оставим сами — каза Фолк и въздъхна. — Пред вратата ще чака един адепт, който ще ви придружи до горе, когато сте готови. Идваш ли, Гидиън?

Любимият ми пусна ръката ми с нежелание, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми:

— Ще се справиш, Гуен. А по-късно ще поговорим за онова, което си скрила у вас.

Костваше ми цялото ми самообладание да не се вкопча в него и да не извикам: „Моля те, остани при мен!“. Безмълвно изчаках, докато двамата с Фолк напуснаха помещението и затвориха вратата след себе си. Тогава се обърнах към мама и направих опит да се усмихна.

— Учудвам се, че са те допуснали до тяхната Светая Светих.

Мама се изправи — останала без сили, като някоя старица — и ми се усмихна накриво.

— Завързаха ми очите. Или по-точно казано, онзи с кръглото лице. Устната му беше сцепена и мисля, че точно заради това направи възела много по-стегнат. Ужасно скубеше, но не посмях да се оплача.

— Звучи ми познато. — Сцепената устна на господин Марли не предизвикваше голямо съчувствие в мен. — Мамо…

— Знам, че сега ме мразиш. — Тя не ме остави да се доизкажа. — И напълно те разбирам.

— Мамо, аз…

— Ужасно много съжалявам! В никакъв случай не биваше да допускам да се стига дотук. — Тя направи крачка към мен и протегна ръце, но веднага след това ги отпусна безпомощно. — Винаги толкова съм се страхувала от този ден! Знаех, че все някога той ще настъпи, и колкото по-голяма ставаше, толкова повече се страхувах. Дядо ти… — Тя млъкна, след което си пое дълбоко въздух и продължи: — Двамата с баща ми имахме намерение заедно да ти го съобщим, когато си вече достатъчно голяма, за да разбереш истината и да я понесеш.

— Значи, Лукас е знаел?

— Разбира се! Той скри Люси и Пол при нас в Дърам и беше негова идея да се преструвам пред всички на бременна, за да мога при нужда да представя бебето, тоест теб, като мое собствено. Люси използваше моето име, когато ходеше на профилактичните консултации. Тя и Пол живяха почти четири месеца при нас, а през това време татко беше зает с това, да пуска фалшиви следи из половин Европа. На практика това беше перфектното скривалище. Никой не се интересуваше от бременността ми, защото терминът ми беше през декември и това те правеше напълно безинтересна за пазителите и семейството. — Погледът на мама се плъзна покрай мен към гоблена на стената и стана безизразен. — До последно се надявахме, че няма да се наложи да оставим Люси и Пол да отидат в миналото с хронографа. Но един от частните детективи на пазителите взе жилището ни на мушка… — Тя трепна при спомена. — Баща ми едва успя да ни предупреди навреме. Те нямаха друг избор, трябваше да избягат. А ти остана при нас — едно мъничко бебе със смешна косица на главата и огромни сини очи. — По бузите й потекоха сълзи. — Двамата с Никълъс се заклехме да те пазим и още от първата секунда те заобичахме като наше собствено дете.

Без да забележа, аз също отново бях заплакала.

— Мамо…

— Знаеш ли, ние никога не сме искали да имаме деца. В семейството на Никълъс имаше толкова много болни, а аз винаги съм си мислела, че не съм от типа жени, ставащи за майки. Но всичко това се промени, когато Люси и Пол те повериха на нас. — Сълзите й не спираха да текат. — Направи ни толкова… щастливи. Ти преобърна живота ни и ни показа колко са прекрасни децата. Ако не беше ти, Ник и Каролайн никога нямаше да се появят на този свят.

Хлипанията не й позволяваха да продължи да говори.

Повече не можех да издържа и се хвърлих в обятията й.

— Всичко е наред, мамо! — опитах се да кажа, но от гърлото ми излезе само хриптене. Изглежда, въпреки това тя ме разбра, прегърна ме силно и за доста дълго време не бяхме в състояние нито да говорим, нито да престанем да плачем.

Докато Ксемериус не провря глава през стената с думите:

— А, ето къде си била! — Провря и останалата част от тялото си в стаята и долетя на масата, откъдето ни зяпна с любопитство. — Олеле! Фонтаните станаха два! Явно излезлият от производство модел Ниагарски водопад е бил на промоция.

Внимателно се освободих от прегръдките на майка ми.

— Мамо, трябва да тръгваме. Да ти се намират случайно носни кърпички?

— Ако имаме късмет. — Тя зарови в чантата си и ми подаде една. — Защо спиралата ти не е размазана по цялото ти лице? — попита тя с лека усмивка.

Шумно издухах носа си.

— Струва ми се, че се е размазала върху тениската на Гидиън.

— Той изглежда наистина добро момче. Но трябва да те предупредя да внимаваш с него… тези Де Вилърс създават само проблеми на нас, момичетата Монтроуз. — Мама отвори пудриерата си, погледна в огледалото и въздъхна. — Ох, изглеждам като майката на Франкенщайн.

— Да, в случая само парцал ще помогне — каза Ксемериус. Той подскочи от масата върху една ракла в ъгъла и наклони глава. — Изглежда, доста неща съм пропуснал! Между другото, горе цари истинско оживление. Навсякъде сноват важни хора с черни костюми и Марли, старият неудачник, който изглежда така, сякаш някой го е фраснал по муцуната. И, Гуендолин, всички са наскачали срещу доброто момче. Явно тотално е объркал плановете им. А на всичкото отгоре вбесява всеки един от тях, защото през цялото време се хили идиотски под нос.

И въпреки че нямаше никаква причина за това, изведнъж направих абсолютно същото: идиотски се ухилих под нос.

Мама ме погледна над ръба на пудриерата.

— Прощаваш ли ми? — попита тихо.

— О, мамо! — Така силно я прегърнах, че тя изпусна всичко. — Толкова много те обичам!

— Уф, моля те! — изпъшка Ксемериус. — Отново се започва. Тук наистина е достатъчно влажно!

— Така си представям рая — каза Лесли и се завъртя в кръг, за да попие атмосферата на костюмната находка. Погледът й се плъзна по рафтовете с обувки и ботуши от всички епохи, продължи нататък към шапките, а от там към простиращите се сякаш безкрай щендери с дрехи и накрая се спря върху мадам Росини, която ни бе отворила вратата към този рай. — А вие сте самият бог!

— Колко си хубавка! — зарадва й се мадам Росини и й се усмихна.

— Да, и аз така смятам — каза Рафаел.

Гидиън му отправи развеселен поглед. Нямах представа как след всичките си неприятности днес следобед бе успял да измъкне съгласието на Фолк да влезем тук (може би чичо му все пак бе овца с вълча кожа, а не обратното), но действително — заедно с Лесли и Рафаел — имахме официално разрешение за партито на Синтия да се преоблечем с дрехи от хранилището за костюми на пазителите. Свечеряваше се, когато се срещнахме на входа, и Лесли бе толкова развълнувана, че можеше да посети главната квартира, и едва я свърташе на едно място. Въпреки че не видя нито едно от помещенията, които й бях описвала, а до хранилището на костюмите водеше само един най-обикновен коридор, тя бе изключително въодушевена.

— Усещаш ли го? — прошепна ми тя. — Във въздуха се носи мирисът на тайни и загадки. О, боже, обожавам това!

В хранилището почти изпадна в хипервентилация. При други обстоятелства със сигурност щях да се чувствам по абсолютно същия начин. Досега бях смятала ателието на мадам Росини за райските градини, но това тук многократно го превъзхождаше. Ала първо, що се отнасяше до роклите, междувременно бях малко претръпнала, и второ, сърцето и съзнанието ми бяха заети със съвсем други неща.

— Рразбира се, не аз съм ушила всички тези костюми. Това е колекция на пазителите, водеща началото си отпрреди двеста години и с течение на годините непррестанно се е допълвала. — Мадам Росини измъкна една леко пожълтяла дантелена рокля от металната пръчка, на която беше закачена, и двете с Лесли въздъхнахме очаровано. — Много от исторрическите орригинали са чудно хубави за гледане, но непотрребни за сегашните пътувания във врремето. — Тя върна роклята внимателно на мястото й. — Дорри дррехите, които са изготвени за прредпоследната генеррация, отдавна не отговаррят на нужните стандаррти.

— Това ще рече, че всички тези прекрасни рокли тук бавно си изгниват? — Лесли погали дантелената рокля, изпълнена със съжаление.

Мадам Росини повдигна закръглените си рамене.

— Те са много ценен нагледен матерриал, дорри и за мен. Но имаш прраво, жалко е, че толкова ррядко се използват. Толкова по-добрре, че тази вечерр сте тук. Вие ще сте най-хубавите на бала, mes petites[53]!

— Това няма да е бал, мадам Росини, а само едно доста скучно парти — каза Лесли.

— Едно паррти е само толкова скучно, колкото гостите си — отвърна мадам Росини енергично.

— Точно така, това е и моят девиз — вметна Рафаел и погледна косо Лесли. — Какво ще кажеш да отидем на партито като Робин Худ и лейди Мариан? Те са абсолютно зелени. — Той си сложи на главата една малка дамска шапка с поклащащи се пера. — Така всеки веднага ще види, че сме заедно.

— Хм — изсумтя Лесли.

Мадам Росини крачеше покрай щендерите, тананикайки си весело.

— О, какво удоволствие ми доставя това! Каква ррадост! Четиррима младежи et une fete deguisee,[54] какво по-хубаво може да има от това?

— Е, аз знам и някои други неща — прошепна Гидиън, приближил устни точно до ухото ми. — Чуй сега, трябва малко да й отвлечете вниманието, за да мога да открадна дрехите за разходката ни в 1912 година. — А силно добави: — Мадам Росини, аз ще облека онова зелено нещо от вчера, ако може.

Мадам Росини енергично се обърна към нас.

— Онова зелено нещо от вчерра? — Тя повдигна вежди.

— Той… ами той има предвид морскозеления редингот със смарагдовата закопчалка — побързах да уточня.

— Да, както и останалите задължителни джунджурии. — Гидиън се усмихна любезно. — Мисля, че стана достатъчно ясно.

— Джунджуррии. Бисерри за свинете! — Мадам Росини вдигна ръце във въздуха, но се усмихна. — Значи, за малкия бунтарр модел от късния осемнайсети век. Тогава ще тррябва да те облечем в съответствие с него, лебедова шийке. Но се стррахувам, че нямам зелена бална ррокля от тази епоха…

— Епохата е без значение, мадам Росини. Профаните на партито и без това не разбират от тези неща.

— Важното е да изглежда старинна, да е дълга и бухнала — допълни Лесли.

— Щом е така… — съгласи се моделиерката с неохота.

Двете с Лесли я следвахме ревностно из помещението, като малки кученца, които са подмамени с кокал. Гидиън изчезна между щендерите с дрехи, докато Рафаел продължи да пробва дамски шапки.

— Има една ррокля мечта от блестяща, прреливаща се в рразлични цветове на зеленото копрринена тафта и тюл, Виена, 1865 година — каза мадам Росини и ни намигна. С малките си очички и липсващата шия винаги приличаше малко на костенурка. — В цветово отношение отлично си пасва с моррекозеления плат на малкия бунтарр, но рразбира се, по отношение на стила е пълна катастррофа. Все едно Казанова[55] да отиде на бал заедно с имперратррица Сиси[56], ако рразбиррате какво имам предвид…

— Както казах, хората на партито тази вечер не притежават подобна изтънченост — казах и затаих дъх, когато мадам Росини взе роклята в стил Сиси от щендера. Наистина беше същинска мечта.

— Е, при всички положения е бухнала! — Лесли се засмя. — Ако се завъртиш веднъж с нея и ще пометеш целия студен бюфет.

— Прробвай я, лебедова шийке. Към нея има и подходяща диадема. А сега да се заемем с теб. — Мадам Росини хвана Лесли за ръка и зави с нея към следващата редица. — Тук имаме фрренски и италиански модели Haute Couture[57] от последното столетие. Макарр зеленото да не е бил прредпочитан цвят, със сигуррност ще намеррим нещо за теб.

Лесли искаше да каже нещо, но при споменаването на дрехи от висшата мода се задави от вълнение и получи пристъп на кашлица.

— Може ли да пробвам тези смешни панталони до коленете? — извика Рафаел отзад.

— Рразбирра се! Но внимавай с копчетата.

Дискретно се огледах за Гидиън. Той вече бе провесил през ръката си няколко дрехи и ми се усмихваше над щендерите.

Мадам Росини не забеляза набезите му. Тя обхождаше свръхщастлива отдела с модели висша мода, плътно следвана от тежко дишащата Лесли.

— За la petite[58] луничка може би…

— …това тук! — прекъсна я Лесли. — Моля ви! Чудно красива е!

— Excuses-moi, ma cherie[59], но това не е зелено! — отвърна мадам Росини.

— Но е почти зелено! — възрази Лесли и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи от разочарование.

— Не, това е леденосиньо — категорична бе мадам Росини. — Гррейс Кели я е носила на врръчването на нагррадите за филма „Прровинциалистката“. Естествено, не тази, но тя е абсолютен неин дубликат.

— Това е най-красивата рокля, която някога съм виждала — прошепна Лесли.

— Прилича донякъде на зелена — опитах се да я подкрепя. — Най-малкото е тюркоазена с лек оттенък на зелено. Тоест на практика зелена, ако светлината е малко по-жълтеникава.

— Хм… — изсумтя мадам Росини колебливо.

Огледах се за Гидиън, който незабележимо се промъкваше към вратата.

— И без това няма да ми стане — промърмори Лесли.

— Напрротив! — Погледът на мадам Росини се плъзна надолу и нагоре по фигурата на приятелката ми, а после се зарея замислено в далечината. — Вие, младите момичета, имате толкова чудесни талии. Zut alors![60] — Изведнъж погледът й стана твърд. — Млади момко, къде отиваш с дррехите ми? — извика тя.

— Аз… ъъъ… — заекна Гидиън стреснато.

Той почти бе достигнал вратата.

Костенурката се превърна в разбеснял се слон, който гази през храсти и дървета. Много по-бързо, отколкото бих предположила, че е в състояние да се движи, мадам Росини бе стигнала до него.

— Какво означава това? — Тя издърпа дрехите от ръката му и френският й акцент още по-ясно си пролича. — Да не ишкаше да ме окррадеш?

— Не, разбира се, че не, мадам Росини. Исках само… ъъъ… да ги взема назаем.

Гидиън погледна дълбоко разкаяно, но при моделиерката това не постигна никакъв ефект. Тя вдигна дрехите пред себе си и ги разгледа.

— Какво ишкаше да прравиш с тях, ти невъзможно момче? Та те дорри не са желени!

Притекох му се на помощ.

— Моля ви, не ни се сърдете. Дрехите ни трябват за един излет в 1912 година. — Замълчах за миг, но после реших да заложа всичко на една карта. — Един таен излет, мадам Росини.

— Таен? В 1912-а! — повтори тя и притисна дрехите към себе си, също както Каролайн бе притиснала плетеното прасенце. — С тези дррехи? Това да не е някаква шега? — Никога не я бях виждала толкова ядосана. — Това. Е. Мъжки. Костюм. От. 1932. Година — каза тя заплашително, поемайки си шумно въздух при всяка дума. — А рроклята е прринадлежала на кабарретно момиче, прродаващо пурри! Ако пррез 1912 година излезете, облечени с това, ррискувате да прредизвикате нарродно въстание. — Тя постави ръце на кръста си. — Изобщо на нищо ли не съм те научила, млади момко? Какво казвам винаги? Каква е целта на тези костюми? Ав…

—… автентичност — довърши Гидиън неуверено.

— Precisement![61] — Мадам Росини изскърца със зъби. — Щом като сте ррешили да напрравите таен излет в 1912 година, тогава със сигуррност няма да сте с тези дррехи! Със същия успех бихте могли да се прриземите и с летяща чиния в центърра на гррада, ще е точно толкова дискрретно. — Очите й продължаваха да святкат гневно, докато гледаше ту Гидиън, ту мен, но изведнъж се раздвижи и под изумените ни погледи се запридвижва от един щендер на друг. Малко след това се върна с пълни с дрехи ръце и странни шапки. — Bien[62] — каза тя с глас, нетърпящ възражение. — Това да ви е за уррок, да не мамите мадам Рросини! — Подаде ни дрехите, след което изведнъж се усмихна и сякаш слънцето се показа иззад тъмни дъждовни облаци. — И ако този път хвана малкия заговоррник, че не носи шапката си — тя заплаши Гидиън с пръст, — тогава ще се наложи мадам Рросини да рразкаже на чичо му за малкия ви излет!

Разсмях се с облекчение и я прегърнах бурно.

— О, вие просто сте най-добрата, мадам Росини!

Каролайн и Ник седяха на дивана в стаята за шиене и погледнаха изненадано, когато аз и Гидиън се промъкнахме през вратата. Ала докато върху лицето на Каролайн разцъфна сияеща усмивка, Ник изглеждаше по-скоро смутен.

— Мислех, че сте на онова парти! — каза вместо поздрав по-малкият ми брат.

Не знаех кое му беше по-неудобно: това, че заедно с малката ни сестра гледаше детски филм, или, че и двамата вече бяха облекли пижамите си, и то небесносините, които пралеля Мади им бе подарила за Коледа. Специалното при тях беше качулката със заешките уши, която според мен — както и според пралеля Мади — беше страшно сладурска, но когато си на дванайсет, може би си на друго мнение. Особено когато неочаквано дойдат гости и приятелят на по-голямата ти сестра е облечен с мега яко кожено яке.

— Шарлот излезе още преди половин час — обясни Ник. — Леля Гленда подскачаше около нея като кокошка, която току-що е снесла яйце. Уф, недей! Престани да ме целуваш, Гуени! Държиш се също като мама преди малко. Защо изобщо сте още тук?

— По-късно ще отидем на партито — отвърна Гидиън и се отпусна до него на дивана.

— Яснооо — рече Ксемериус, който мързеливо лежеше върху купчина списания „Дом и градина“. — Истински яките типове винаги пристигат последни.

Каролайн гледаше с обожание Гидиън.

— Познаваш ли Маргарет? — Тя протегна към него плетеното си прасенце, което лежеше в скута й. — Можеш да я погалиш.

Той послушно погали играчката по гърба.

— Много е мека. — Той погледна с интерес към екрана на телевизора. — О, вече сте на мястото, където експлодира цветното оръдие? Това е любимата ми част.

Ник му хвърли подозрителен кос поглед.

— Гледал си „Камбанка“?

— Намирам изобретенията й за много готини — отвърна Гидиън.

— Аз също — рече Ксемериус. — Само прическата й е малко… смотана.

Каролайн въздъхна влюбено.

— Толкова си мил! Вече по-често ли ще ни идваш на гости?

— Боя се, че да — отвърна вместо него гаргойлът.

— Надявам се, че да — каза Гидиън и погледите ни се преплетоха за миг.

Аз също не успях да потисна една влюбена въздишка. След ползотворното ни посещение на хранилището за костюми на пазителите се отбихме за малко и в манипулационната на доктор Уайт и докато спътникът ми се запасяваше там с най-различни принадлежности и инструменти, изведнъж ми бе хрумнала една мисъл.

— Така и така крадем, можеш ли да вземеш и една ваксина срещу едра шарка?

— Не се притеснявай, ти си ваксинирана срещу всички болести, които можеш да срещнеш при пътуванията си във времето — бе отвърнал той. — Разбира се, и срещу вариола.

— Не е за мен, за един приятел е. Моля те! Ще ти обясня по-късно.

Гидиън бе повдигнал вежда, но без да коментира повече, бе отворил шкафа с медикаменти на доктор Уайт и след кратко търсене бе взел една червена опаковка. Затова, че не бе задавал въпроси, го обичах още повече.

— Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще ти потекат лигите от устата — върна ме обратно в реалността Ксемериус.

Измъкнах ключа за вратата към покрива от захарницата в шкафа.

— От колко време вече мама е във ваната? — попитах Ник и Каролайн.

— От петнайсетина минути най-много. — Сега вече Ник изглеждаше много по-спокоен. — Тази вечер беше някак си странна. Непрекъснато ни целуваше и въздишаше. Престана едва след като господин Бърнард й донесе едно уиски.

— Едва от петнайсетина минути? Значи, би трябвало да имаме достатъчно време. Но ако излезе по-рано от очакваното, моля ви не й издавайте, че сме на покрива.

— Добре — каза Ник, а гаргойлът затананика глупавата си песничка:

Хвърлих на Гидиън един ироничен поглед.

— Можем ли да започваме, разбира се, ако успееш да се откъснеш от „Камбанка“.

— За щастие, знам как свършва.

Той взе раницата си и се изправи.

— До скоро! — промълви Каролайн след нас.

— Да, до скоро. Предпочитам да продължа да гледам как работят феите, отколкото да ви зяпам вас, докато се натискате — изграчи Ксемериус. — Все пак имам някаква демонска гордост и не искам някой да ме обвини, че съм воайор.

Не му обърнах внимание, а се изкачих по тясната стълба и отворих капандурата. Беше сравнително мека пролетна вечер — перфектното време за посещение тук горе, а и за целувки. От мястото ни имахме прекрасна гледка над съседните къщи, а от изток луната грееше над покривите.

— Защо се бавиш? — извиках тихо надолу.

Главата на Гидиън се показа през капандурата, а после целият изскочи навън.

— Мога да разбера защо това е любимото ти място — рече той, свали раницата си и внимателно коленичи.

Никога досега не ми бе правило впечатление, че особено нощем това място бе наистина романтично с морето от блестящи светлини на града, които се простираха зад орнамента от ковано желязо сякаш в безкрайността. Следващия път можехме да си направим пикник тук, с пухкави възглавници и на свещи… и Гидиън можеше да донесе и цигулката си… и дано по това време Ксемериус да е в почивка.

— Защо се усмихваш така? — попита той.

— А нищо, просто малко си пофантазирах.

Гидиън направи странна физиономия.

— О, така ли? — Внимателно се огледа наоколо. — Добре. Тогава представлението може да започне.

Кимнах и внимателно се отправих към комините. Там покривът беше плосък, но само половин метър след тях започваше да се скосява и единствената преграда бе високата до коленете решетка от ковано желязо. (А безсмъртна или не — да падна от четири етажа височина, не покриваше точно представата ми за забавление през почивните дни.) Отворих вентилацията на предните два комина.

— Защо точно тук горе, Гуени? — чух Гидиън да пита зад мен.

— Шарлот се страхува от високото — обясних. — Никога няма да посмее да се качи върху покрива. — Издърпах един тежък вързоп от комина и внимателно го поех.

— Само не го изпускай! — каза нервно той, като скочи. — Моля те!

— Не се притеснявай! — Не можах да се сдържа да не се засмея, толкова ужасен изглеждаше. — Виж, мога дори на един крак…

Гидиън издаде нещо като вик.

— С това шега не бива, Гуени — рече той задъхано.

Явно часовете по мистерия все пак са били по-запечатващи се в паметта, отколкото си мислех. Той взе вързопа от ръцете ми и го хвана, сякаш е малко бебе.

— Това наистина ли е… — започна той.

Изведнъж почувствах полъх на студен въздух зад нас.

— Неее, идиот такъв — изграчи Ксемериус и показа глава от капандурата. — Това е стар салам, който Гуендолин държи тук горе, ако през нощта случайно огладнее.

Завъртях очи и му направих знак да се разкара, което и той стори, за голямо мое изумление. Вероятно в момента филмът „Камбанка“ бе много по-интересен.

През това време Гидиън бе поставил хронографа на покрива и сега внимателно започна да си проправя път през плата, с който бе увита машината.

— Знаеш ли, че Шарлот ни звънеше през десет минути, за да ни убеждава, че този хронограф е у теб? Накрая дори и Марли се бе изнервил от нея.

— Колко жалко! А двамата сякаш са създадени един за друг.

Той кимна, после разгъна и последното парче плат и шумно си пое дъх.

Внимателно погалих гладко полираното дърво.

— Ето го и него.

Спътникът ми замълча за момент. Един доста дълъг момент, ако трябваше да съм точна.

— Гидиън? — попитах накрая неуверено.

Лесли ме бе умолявала да изчакам още няколко дни, за да се убедя, че наистина може да му се има доверие, но аз само бях махнала с ръка.

— Аз просто не й повярвах — най-сетне прошепна той. — Дори и за секунда не повярвах на Шарлот. — Той ме погледна и на тази светлина очите му бяха съвсем тъмни. — Наясно ли си какво би станало, ако някой разбере за това?

Спестих си да му изтъкна, че всъщност цял куп хора знаеха за това. Може би се дължеше на факта, че изведнъж Гидиън изглеждаше толкова смаян, но внезапно ме обзе страх.

— Наистина ли искаме да го направим? — попитах и усетих как стомахът ми се сви, но този път това нямаше нищо общо с пътуването във времето.

Това, че дядо ми бе прочел кръвта ми в хронографа, бе едно. Но това, което сега планирахме да направим, бе съвсем друга категория. Щяхме да затворим кръга на кръвта, а последствията бяха непредвидими.

Оптимистично казано.

Паметта ми веднага обобщи набързо всички онези ужасни стихчета предсказания, които завършваха на избира и умира, и бързо добави още няколко детайла, отнасящи се до смърт и беда. А фактът, че бях безсмъртна, не ме успокояваше никак.

Но за голямо учудване, именно моята безсмъртност, изглежда, извади Гидиън от вцепенението му.

— Дали искаме да го направим? — Той се наведе напред и ме целуна леко по носа. — Сериозно ли ме питаш? — Съблече якето си и извади от раницата си плячката, която бяхме задигнали от доктор Уайт. — Добре, можем да започваме.

Първо стегна горната част на ръката си с гумено маркуче. После извади една спринцовка от стерилната й опаковка и ми се ухили.

— Сестра! — каза със заповеден тон. — Фенерчето!

Направих гримаса.

— Разбира се, може и така да се направи — отвърнах и осветих сгъвката на ръката му. — Колко характерно за студент по медицина!

— Да не би да долавям намек за презрение в гласа ти? — Гидиън ми хвърли развеселен поглед. — А ти как го направи?

— Използвах японски кухненски нож — обясних, леко фукайки се. — А дядо събра изтичащата кръв в една чаша.

— Разбирам. Раната на ръката ти — досети се той.

Изведнъж изобщо не му беше до смях, когато заби иглата в плътта си. Кръвта започна да се стича в канюлата.

— И си сигурен, че знаеш какво трябва да се направи? — попитах и посочих с брадичка хронографа. — Това нещо има толкова много и различни клапи и чекмедженца, че много бързо можеш да завъртиш погрешното колелце…

— Хронографознание е един от изпитните предмети за придобиването на ранга адепт, а при мен това не бе чак толкова отдавна — отвърна Гидиън и ми подаде спринцовката с кръвта и свали връзката от ръката си.

— Да се пита човек кога ли си имал време да гледаш такива шедьоври на кинематографията като „Камбанка“.

Той поклати глава.

— Мисля, че малко повече уважение няма да навреди. Дай ми канюлата. А сега насочи фенера към хронографа. Да, точно така.

— От време на време спокойно можеш да използваш и думи като „моля“ и „благодаря“ — отбелязах, когато Гидиън започна да капе кръвта си в хронографа.

За разлика от ръцете на Лукас, неговите изобщо не трепереха. Може би някой ден от него щеше да излезе добър хирург.

Задъвках развълнувано долната си устна.

— И три капки тук под лъвската глава — измърмори Гидиън съсредоточено. — После това колелце се завърта и ръчката се дърпа. Така, това беше. — Той отпусна ръката си, с която държеше канюлата, и аз несъзнателно изгасих фенера.

Във вътрешността на хронографа се задвижиха множество зъбчати колелца, чу се пращене, хлопане и съскане, също както и последния път. Но после хлопането стана по-силно и съскането набъбна, зазвуча почти като мелодия. Горещина ни лъхна в лицата и аз се вкопчих в ръката на Гидиън, сякаш следващото, което предстоеше, бе порив на вятъра, който можеше да ни отнесе от покрива. Но вместо това всички звезди на хронографа заблестяха една след друга, въздухът затрепка и ако в началото изглеждаше така, сякаш във вътрешността на хронографа бушува огън, то сега въздухът изведнъж стана леденостуден. Трепкащата светлина изгасна и зъбчатите колелца утихнаха. Всичко това не продължи дори и половин минута.

Пуснах Гидиън и потърках настръхналата кожа на ръцете ми.

— Това ли беше всичко?

Той пое дълбоко въздух и протегна ръка. Този път леко трепереше.

— Сега ще разберем — отвърна ми.

Измъкнах от джоба ми едно от малките лабораторни шишенца на доктор Уайт и му го подадох.

— Бъди внимателен. Ако е прахообразна субстанция, един повей на вятъра може просто да я отнесе!

— Може би това няма да е чак толкова лошо — измърмори Гидиън и се обърна към мен. Очите му блестяха. — Виждаш ли? Под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят.

Майната им на дванайсетте съзвездия. Вместо това предпочитах да се осланям на фенерчето ми.

— Хайде, действай! — казах нетърпеливо, наведох се напред и тогава Гидиън издърпа миниатюрното чекмедженце.

Признавам си, бях разочарована. Някак си след всичкото това потайничене и мистериозни дрънканици бях ужасно разочарована. В чекмеджето не се намираше нито червена течност, както Лесли бе предсказала („Сигурно ще е червена като кръвта“, ми бе казала с широко ококорени очи), нито прахообразни субстанция, нито пък някакъв си камък.

Беше нещо, което приличаше на сол. Но една особено красива сол. Когато се вгледаш внимателно, се виждаха множество миниатюрни, сияещи кристалчета.

— Луда работа — прошепнах. — Не е за вярване, че заради тези няколко трохи тук вече столетия наред изразходват толкова усилия.

Гидиън постави закрилнически ръка пред чекмеджето.

— Най-важното е никой да не разбере, че вече притежаваме тези трохи — рече той, останал почти без дъх.

Кимнах. Като изключехме онези, които вече знаеха.

Махнах капачката на шишето.

— По-добре побързай! — изсъсках.

Изведнъж бях получила видение как лейди Ариста, която, доколкото ми бе известно, не се страхуваше от никого и от нищо, и със сигурност не и от височини, се премята през капандурата и грабва шишенцето от ръцете ни.

Изглежда, и Гидиън си мислеше за нещо подобно, защото без каквато и да е тържественост изсипа трохите в шишенцето и го затвори. Едва след като го прибра в якето си, сякаш си отдъхна.

Ала в този момент ми хрумна една друга мисъл.

— Сега, когато хронографът е изпълнил предназначението си, може би повече няма да работи.

— Сега ще проверим — отвърна Гидиън и ми се усмихна. — Ще кажа само: напред към 1912 година.