Смарагдовозелено

Глава 13

— О, по дяволите! Мисля, че седнах върху проклетата шапка — измърмори Гидиън в съседство.

— Престани да ругаеш, иначе таванът ще се срути върху главите ни! — изсъсках. — И ако не си сложиш шапката, ще те иждам пред мадам Рросини!

Ксемериус се разсмя, кудкудякайки. Този път не искаше да пропусне да ни придружи.

— И шапката няма да му помогне! С тази прическа в 1912 година всички ще го сметнат за златотърсач. Поне можеше да си тегли един порядъчен път встрани на косата.

Отново чух Гидиън да ругае тихо, този път явно защото си беше ударил лакътя. Не бе никак лесно да се преобличаш в изповедалня, а и бях сигурна, че е страшно светотатство да се използва едно такова място за съблекалня. Без да броим факта, че със сигурност представляваше и нарушение на светския закон да се влезе с взлом в църква, дори и да не е с цел кражба, а за да се прескочи набързо в 1912 година. Спътникът ми бе отключил страничната врата с метална кукичка толкова бързо, че изобщо не ми остана време да се изнервя.

— Триста дяволи! — Ксемериус бе изсвирил одобрително през зъби. — И теб трябва да те научи на това. От нас двамата би излязъл непобедим отбор крадци. Направо безсмъртно добър.

Между другото, ставаше дума за същата църква, в която се бяхме запознали с малкия гаргойл и в която Гидиън ме бе целунал за първи път. Въпреки че нямаше време да се отдавам на носталгични спомени, ми се струваше, че тези събития са отпреди много, много време, особено като се имаше предвид всичко случило се оттогава.

Но в действителност бяха изминали само няколко дни.

Гидиън почука на вратата.

— Готова ли си?

— Не. За съжаление, по онова време ципът все още не е бил измислен — измърморих отчаяна заради многото копчета на гърба, които и при най-авантюристичните кълчения не можеха всичките да бъдат достигнати.

Измъкнах се от изповедалнята. Дали някога сърцето ми щеше да престане да бие по-бързо при вида на този млад мъж? Дали някога, след като го погледнех, нямаше повече да изпитвам чувството, че съм заслепена от нещо невероятно красиво? Вероятно не. При това този път носеше само един нищо и никакъв тъмносив костюм, под него жилетка и бяла риза. Но просто дрехите му стояха прекалено добре, широките…

Ксемериус, който висеше с главата надолу от галерията в църквата, се прокашля и запя:

— Много хубаво — казах бързо. — Един вечно актуален тоалет, а ла мафия бос. Между другото, вратовръзката е вързана перфектно. Мадам Росини би се гордяла с теб. — С въздишка отново се посветих на копчетата ми. — О, боже, изобретателят на ципа отдавна трябваше да е обявен за светец.

Гидиън се ухили.

— Обърни се и остави копчетата на мен. О! — Той се запъна за миг изумен. — Ама те са стотици!

Отне цяла вечност, докато успее да закопчае всички копчета, което вероятно се дължеше на факта, че при всяко едно ме целуваше по тила. Със сигурност щях да изпитам по-голяма наслада, ако след всяка целувка Ксемериус не се бе провиквал: „Мляс, мляс, та тряс, та пляс“.

Най-сетне бяхме готови. Мадам Росини ми бе избрала една затворена догоре, светлосива рокля с дантелена яка. Роклята ми беше малко дългичка, затова веднага се спънах и щях да се просна по дължина, ако Гидиън не ме беше хванал.

— Следващия път аз ще облека костюма — измърморих.

Той се засмя и се накани да ме целуне, но тъй като Ксемериус извика: „Неее, не отново!“, нежно го избутах.

— Нямаме време! — казах аз. А и освен това два метра над главите ни виси едно прилепоподобно същество и прави ужасни гримаси. Сърдито погледнах нагоре към призрака демон.

— Какво? — попита гаргойлът. — Мислех, че това тук е важна мисия, а не любовна среща. Трябва да си ми благодарна.

— Едва ли! — изръмжах.

Междувременно Гидиън бе отишъл в олтарната част на църквата и бе клекнал пред хронографа. След дълго размишляване го бяхме разположили под олтара, защото се надявахме, че там никой нямаше да го намери, докато отсъстваме, освен ако нямаха някоя чистачка, която работеше в събота вечер.

— Ще стоя на пост — обеща Ксемериус. — Ако дойде някой и задигне джаджата, безпощадно ще го… ами… наплюя.

Гидиън ме хвана за ръка.

— Готова ли си, Гуени?

Погледнах го право в очите и сърцето ми подскочи.

— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах тихо.

Не чух коментара на гаргойла (без съмнение хаплив), защото иглата вече се забиваше в пръста ми и вълните рубиненочервена светлина ме отнесоха.

Малко след това се изправих. Църквата бе пуста и тиха, точно както в нашето време. От една страна, се надявах да видя Ксемериус тук, но от друга, се плашех. През 1912 година също се е мотаел наоколо.

Гидиън се приземи до мен и веднага хвана ръката ми.

— Ела, трябва да побързаме! Разполагаме само с два часа, а се обзалагам, че те няма да стигнат дори и за една десета от въпросите ни.

— Какво ще правим, ако изобщо не срещнем Люси и Пол при лейди Тилни? — попитах и в същия миг зъбите ми затракаха от вълнение.

Все още не можех да мисля за тях като за мои родители. А щом обясненията на мама бяха толкова трудни, как ли щеше да протече разговорът с тях, напълно чуждите хора?

Когато излязохме от църквата, валеше проливен дъжд.

— Просто страхотно! — недоволствах аз и изведнъж бях готова на всичко за една от смешните шапки на мадам Росини. — Не можа ли преди това да прочетеш прогнозата за времето?

— Какво толкова? Това е само един безобиден летен дъжд — обяви Гидиън и ме дръпна да продължим напред. Но докато стигнем до „Итън Плейс“, безобидният летен дъжд ни бе намокрил до кости. Определено можеше да се каже, че привличахме вниманието, тъй като всички други хора, които срещахме по пътя си, имаха чадъри и ни гледаха съчувствено.

— Колко хубаво, че не си дадохме зор с автентичните прически — измърморих, когато застанахме пред вратата на лейди Тилни. Нервно пригладих косата си, която бе залепнала за главата ми. Зъбите ми продължаваха да тракат. Гидиън позвъни на вратата и стисна ръката ми по-силно. — Някак си ми е притеснено — прошепнах. — Все още можем да избягаме. Може би е най-добре първо на спокойствие да обмислим в каква последователност да задаваме въпросите…

— Шшт, всичко е наред, Гуени. Аз съм с теб.

— Да, ти си с мен — казах и веднага го повторих още веднъж, сякаш е някоя успокояваща мантра. — Ти си с мен, ти си с мен, ти си с мен…

Както и последния път, икономът с белите ръкавици отвори вратата и ни изгледа доста враждебно.

— Господин Милхаус, нали? — Гидиън се усмихна учтиво. — Бихте ли били така любезен да съобщите на лейди Тилни за нашето посещение? Госпожица Гуендолин Шепърд и Гидиън де Вилърс.

Икономът се поколеба за момент.

— Изчакайте тук! — каза накрая и затвори вратата под носа ни.

— Господин Бърнард никога не би си позволил такова нещо — възмутих се аз. — Е, може би икономът си мисли, че отново носиш пистолет и искаш да източиш от кръвта на работодателката му. Няма как да знае, че лейди Лавиния ти открадна пистолета, а аз все още се питам как тази жена успя да го направи. Имам предвид, какво, по дяволите, е направила, за да отвлече така вниманието ти? Ако някой път отново я срещна, точно това и ще я попитам, въпреки че, честно казано, изобщо не съм сигурна, че искам да знам. О, отново бълвам думите като някой водопад, винаги става така, когато съм развълнувана, не мисля, че ще мога да се изправя пред тях, Гидиън. И ми свърши въздуха, но това може да се дължи и на факта, че просто не дишам, обаче това не е кой знае какъв проблем, защото нали съм безсмъртна… — На това място гласът ми истерично се извиси, но продължих без почивка. — По-добре да отстъпим крачка назад, защото следващия път, когато Милхаус отвори вратата, може да те фрасне по… — Входната врата отново се отвори. — …муцуната — добавих бързо.

Недодяланият иконом ни даде знак да влезем.

— Лейди Тилни ви очаква горе в малкия салон — каза сковано. — Веднага след като ви претърся за оръжие.

— Щом се налага! — съгласи се Гидиън, като разпери отзивчиво ръце и се остави Милхаус да го претърси.

— Всичко е наред. Може да се качите горе — позволи ни накрая икономът.

— Няма ли да проверите и мен? — попитах озадачено.

— Ти си дама, а те не носят оръжие — обясни ми Гидиън, като с усмивка взе ръката ми и ме дръпна нагоре по стълбите.

— Какво лекомислие! — Погледнах към Милхаус, който ни следваше на няколко крачки разстояние. — Не се страхува от мен само защото съм жена? Тоя трябва да изгледа „Томб Райдър“! Под роклята си мога да нося атомна бомба, а във всяка от чашките на сутиена — по една граната. Намирам това отношение за тенденциозно насочено срещу жените…

Щях да продължа да говоря, и то без да си поема дъх, чак до залез-слънце, но горе, на стълбите, ни очакваше лейди Тилни, слаба и изпъната като свещ.

Тя бе подчертано красива жена, това не можеше да промени дори и леденият й поглед. Спонтанно ми се прииска да й се усмихна, но на половината път принудих ъгълчетата на устните ми да се отпуснат. През 1912 година лейди Тилни изглеждаше много по-всяваща страх, отколкото по-късно, когато бе превърнала в свое хоби плетенето на прасенца. С чувство на неудобство осъзнах, че не само прическите ни изобщо не бяха представителни, но и роклята висеше върху тялото ми като мокър чувал. Неволно се запитах дали сешоарът вече е измислен.

— Пак ли вие?! — обърна се лейди Тилни към Гидиън с глас, също толкова студен като погледа й. Само лейди Ариста можеше да надмине този тон. — Наистина сте упорит! След последното ви посещение би трябвало да сте разбрали, че няма да ви дам от кръвта си.

— Не сме тук заради кръвта ви, лейди Тилни — отвърна Гидиън. — Отдавна вече съм я получил… — Той се прокашля. — Бихме искали още веднъж да поговорим с вас и Люси и Пол. Този път без… недоразумения.

— Недоразумения! — Жената скръсти ръце пред покритите си с дантела гърди. — Последния път държанието ви не беше особено добро, младежо, и демонстрирахте плашеща готовност към насилие. Освен това в момента не ми е известно местонахождението на Люси и Пол и при тези обстоятелства не съм в състояние да ви помогна. — Тя замлъкна за момент, като погледът й се спря върху мен. — Но мисля, че бих могла да уредя един разговор. — Гласът й стана с половин градус по-топъл. — Може би само с Гуендолин и разбира се, по друго вр…

— Наистина не бих искал да съм нелюбезен, но сигурно разбирате, че времето ни е много ограничено — прекъсна я Гидиън и ме задърпа нагоре по стълбите, където роклята ми изпонакапа целия скъп килим. — Знам, че в момента Люси и Пол живеят при вас, така че просто ги повикайте. Обещавам, че този път ще се държа прилично.

— Това не е… — започна лейди Тилни, но в този момент се чу отварянето на врата и малко след това до нея застана едно грациозно младо момиче.

Люси.

Моята майка.

Стиснах ръката на Гидиън по-силно, докато втренчено наблюдавах Люси, като този път поглъщах всеки детайл на външния й вид. Заради червените коси, бледия порцеланов тен и големите сини очи всички жени от рода Монтроуз имаха неоспорима прилика помежду си, но преди всичко аз търсех прилики с мен самата. Ушите й като моите ли бяха? Нямах ли абсолютно същия малък нос? Ами извивката на веждите — не беше ли подобна на моята? А дали върху челото ми се образуваха същите смешни бръчки, когато се смръщех?

— Той има право, не трябва да губим време, Маргрет — каза Люси тихо. Гласът й трепереше едва забележимо и сърцето ми се сви. — Господин Милхаус, ще бъдете ли така любезен да доведете Пол?

Лейди Тилни въздъхна, но кимна на иконома, който я гледаше въпросително. Докато той минаваше покрай нас, устремил се към горния етаж, дамата каза:

— Люси, искам да ти припомня, че последния път той опря пистолет в главата ти.

— За което наистина съжалявам — отвърна Гидиън. — От друга страна… тогава обстоятелствата ме принудиха да го направя. — Спътникът ми погледна многозначително Люси. — Но междувременно се сдобихме с информация, която промени мнението ни.

Добре казано. Имах чувството, че постепенно и аз трябваше да допринеса с нещо сладникаво-тържествено към разговора. Но какво?

Мамо, вече знам коя си — ела да те притисна към гърдите си?

Люси, прощавам ти, че си ме изоставила. Сега вече никой и нищо няма да ни раздели?

Вероятно бях издала някакъв странен звук, който Гидиън съвсем правилно бе определил като началото на истеричен пристъп. Той обгърна раменете ми с ръка и ме подкрепи, тъкмо навреме, защото краката ми изведнъж сякаш не бяха в състояние да издържат повече тежестта на тялото ми.

— Може би е добре да отидем отсреща в салона? — предложи Люси.

Добра идея. Ако правилно си спомнях, там имаше къде да се седне. Този път масата за чай в малкия объл салон не беше сервирана, но всичко изглеждаше абсолютно същото. С изключение на букетите с цветя — белите рози бяха заменени с градинска ралица и шибой. Изящни столове и кресла бяха разположени в еркера, чиито прозорци гледаха към улицата.

— Заповядайте, седнете! — покани ни лейди Тилни.

Отпуснах се върху един от тапицираните с крепон столове, но останалите останаха прави.

Люси ми се усмихна. Тя пристъпи към мен и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да ме погали по главата. Нервно веднага скочих от мястото си.

— Съжалявам, че сме толкова мокри. За съжаление, нямахме чадър — забърборих притеснено.

Усмивката на Люси стана по-широка.

— Какво казва винаги лейди Ариста?

Нямаше как да не се ухиля.

— Дете, да не си посмяла да ми изпонакапеш хубавата тапицерия! — казахме в един глас.

Изведнъж изражението й се промени. Сега имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Ще поръчам чай — каза лейди Тилни енергично и посегна към едно малко звънче. — Ментов чай с много захар и лимон.

— Моля ви, недейте! — Гидиън поклати отчаяно глава. — Нямаме време за това. Не знам дали съм избрал правилния момент, но искрено се надявам, че срещата ми с Пол през 1782 година вече се е състояла и за вас.

Люси, която отново бе възвърнала самообладанието си, бавно кимна с глава и той въздъхна облекчено.

— Тогава сте наясно, че ми дадохте тайните документи на графа. Нужно ни бе известно време, за да разберем всичко, но сега вече сме наясно, че Философският камък не е панацея за цялото човечество, а единствено ще направи графа безсмъртен.

— И че на безсмъртието му ще се сложи край в мига, в който се роди Гуендолин? — прошепна Люси. — И затова, щом кръгът се затвори, той ще се опита да я убие?

Гидиън кимна, а аз го погледнах объркано. Досега бяхме обсъждали тази подробност само повърхностно. Но и сега, изглежда, не беше подходящият момент за това, защото той продължи:

— Единственото, което винаги сте искали, е, да предпазите Гуендолин.

— Виждаш ли, Люси? Нали ти казах?

Пол се бе появил на вратата. Ръката му бе поставена в превръзка за обездвижване и докато се приближаваше, погледът му шареше между Гидиън, Люси и мен.

Затаих дъх. Беше само няколко години по-голям от мен и при нормални обстоятелства бих си помислила колко ослепително хубав изглежда, с тази гарвановочерна коса, необичайните очи на Де Вилърс и малката трапчинка на брадичката. Да се надяваме, че за дългите бакенбарди нямаше вина, вероятно така се носеха в това време. Но със или без бакенбарди, наистина не изглеждаше като мой баща — или пък като нечий чужд баща.

— Понякога просто си струва да се гласува доверие на хората — рече той и измери с поглед Гидиън от главата до петите. — Дори и на такива мръсници като този тук.

— Но понякога човек просто изважда страшен късмет — изфуча ядосано Люси, а после се обърна към Гидиън и каза с достойнство: — Много ти благодаря, че спаси живота на Пол. Ако не бе минал случайно оттам, сега той щеше да е мъртъв.

— Не преувеличавай винаги така, Люси! — Пол направи гримаса. — Все някак си щях да се измъкна от ситуацията.

— Да бе! — вметна Гидиън ухилено.

Пол смръщи чело, но после също се засмя.

— Е, добре, може би нямаше. Този Аластър е едно подло псе и при това дяволски добър фехтовчик. А и бяха цели трима! Ако някога отново го срещна…

— Това е малко вероятно — измърморих и когато Пол ме погледна въпросително, допълних: — През 1782 година Гидиън го закова с една сабя за тапета на стената. И ако Ракоци го е открил навреме, едва ли е преживял вечерта.

Лейди Тилни се отпусна върху един от столовете.

— Заковал го е със сабя за тапета на стената! — повтори тя. — Колко варварско!

— Този психопат си го е заслужил — възрази Пол и обгърна раменете на Люси с ръка.

— Определено — съгласи се Гидиън тихо.

— Чувствам такова облекчение — рече Люси, вперила поглед в лицето ми. — Сега, когато знаете, че графът планира да убие Гуендолин, след като кръгът се затвори, никога няма да се стигне дотам! — Пол искаше да добави нещо, но тя не се остави да я прекъснат. — С помощта на документите дядо би трябвало най-сетне да успее да убеди пазителите, че сме били прави и че графът никога не е целял добруването на човечеството, а само своето собствено. И тези идиоти, пазителите, начело с противния Марли, няма да могат да отрекат доказателствата. Ха! Били сме опетнили паметта на граф Сен Жермен, как ли пък не! Та той изобщо не е истински граф, а само един нечуван подлец и… всъщност казах ли вече какво облекчение изпитвам, защото наистина е така, и то много дори!

Тя си пое дълбоко дъх и изглеждаше така, сякаш можеше да продължи да говори в същия дух часове наред, но тогава Пол я прегърна и прошепна тихо:

— Виждаш ли, принцесо? Всичко ще се оправи.

Въпреки че думите му изобщо не бяха предназначени за мен, преляха чашата на самообладанието ми.

В буквалния смисъл. Защото, колкото и да се стараех, не можех повече да сдържам сълзите си.

— Няма да се оправи — излях мъката си и сега вече ми беше все едно за тапицерията. Отпуснах се върху най-близкия стол. — Нищо няма да се оправи. Дядо е мъртъв от шест години и повече не може да ни помогне.

Люси клекна пред мен.

— Не плачи! — каза безпомощно, като в същото време самата тя плачеше. — Миличка, не трябва така силно да плачеш, това не е добре за… — Тя изхлипа. — Наистина ли е мъртъв? — попита и изглеждаше неутешима. — Сърцето му, нали? А винаги му казвах, че не трябва тайно да яде от онези тортички с маслен крем…

Пол се наведе над нас и изглеждаше така, сякаш и на него му идеше да заплаче.

Просто страхотно. Ако и Гидиън се включеше, спокойно можехме да конкурираме летния дъжд отвън.

Но лейди Тилни се намеси. Извади две кърпички от джоба на роклята си, даде по една на мен и на Люси и каза с глас, изумително приличащ на този на лейди Ариста:

— По-късно ще има време за това, деца. Сега се вземете в ръце. Трябва да се концентрираме. Кой знае още колко време ни остава.

Гидиън ме погали по рамото и прошепна:

— Тя има право.

Изсекнах се веднъж и нямаше начин да не се засмея, когато чух как Люси шумно се издуха в кърпичката. Е, дано не бях наследила и този ми навик от нея.

Пол пристъпи към прозореца и погледна към улицата навън. Когато се обърна, изражението му отново бе безизразно.

— Добре. Да продължим нататък. — Почеса се по ухото. — И така, Лукас не може повече да ни помага. Но и без него, благодарение на документите би трябвало да е възможно пазителите най-сетне да бъдат убедени в егоистичните намерения на графа. — Той погледна въпросително Гидиън. — И тогава кръгът никога няма да бъде затворен.

— Докато бъде проверена автентичността на документите, ще мине прекалено много време — отвърна Гидиън. — Сега Фолк е Великият пазител на ложата и вероятно той дори би ни повярвал. Но не мога да съм сигурен. До момента не посмях да покажа документите на никого от ложата.

Кимнах. Той вече ми бе разказал на дивана в 1953 година за подозрението си, че в редиците на пазителите има предател.

— Знаете ли — взех думата аз, — съществува голяма вероятност сред пазителите в нашето време да има един или повече, които знаят за истинското действие на Философския камък и подпомагат плановете на графа да стане безсмъртен. — Опитах да се концентрирам върху фактите и за мое изумление, наистина успях, въпреки водовъртежа от чувства. Или може би именно затова. — Ами ако дядо е открил този предател? Това би обяснило защо е бил убит.

— Той е бил убит? — повтори Люси смаяно.

— Не е доказано — отвърна Гидиън, — но така изглежда.

Бях му разказала за виденията на пралеля Мади и за влизането с взлом у дома в деня на погребението.

— Това ще рече, че затварянето на кръга на кръвта се подпомага от две страни — рече лейди Тилни замислено. — В миналото граф Сен Жермен дърпа конците, а в бъдещето има един или дори повече съюзници, които подпомагат плановете му.

Пол удари с юмрук по облегалката на стола пред него.

— По дяволите! — изръмжа между здраво стиснатите си зъби.

Люси вдигна глава.

— Но вие можете да разкажете на пазителите, че не сте ни намерили! Ако нашата кръв не бъде прочетена в хронографа, кръгът няма да се затвори.

— Не е толкова просто — каза Гидиън. — Пазителите са…

— Знам, ангажирали са частни детективи да ни следят — прекъсна го лейди Тилни. — Господата Де Вилърс и онези придаващи си важност от „Пинкертон-Смайт“… За щастие, се мислят за много умни, а мен, защото съм жена — за много глупава. Това, че за да подпомогнат скромните си доходи, частните детективи с удоволствие укриват информация, изобщо не им хрумва. — Тя триумфално се усмихна. — Престоят на Люси и Пол тук е само за кратко, съвсем скоро ще заличат всичките си следи. Ще започнат нов живот под друго име и…

— …ще се нанесат в едно жилище на Бландфорд Стрийт — допълни Гидиън и триумфалната усмивка върху лицето на лейди Тилни угасна. — Всичко това ни е известно. А на „Пинкертон-Смайт“ им е наредено да задържат Люси и Пол в Темпъл, докато им вземам кръв. Или по-точно казано, писмото със съответните инструкции ще им бъде връчено утре предобед.

— Утре? — попита Пол, който гледаше точно толкова стъписано, колкото аз се чувствах. — Но тогава, значи, още не е късно!

— Напротив. Защото, погледнато от наша гледна точка, вече отдавна се е случило. Още преди няколко дни връчих писмото на дежурния пазител на церберския пост. Тогава все още нямах никаква представа.

— Тогава просто ще се скрием — каза Люси.

— Утре предобед? — Лейди Тилни направи ядосана физиономия. — Ще видя какво мога да направя.

— И аз ще видя — рече Гидиън и погледна отсреща към стоящия часовник. — Но не знам дали това ще е достатъчно. Защото дори и да предотвратим пазителите да заловят Люси и Пол, съм убеден, че графът ще намери начини и средства да постигне целта си.

— При всички положения моята кръв няма да я получи — обяви лейди Тилни.

Гидиън въздъхна.

— Вашата кръв отдавна вече я имаме, лейди Тилни. Посетих ви през 1916 година, когато по време на Първата световна война е трябвало да елапсирате в подземието заедно с близнаците Де Вилърс. И без каквито и да било възражения вие ми позволихте да ви взема кръв. Аз самият бях напълно изненадан. Силно се надявам, че ще ни се удаде още веднъж възможността да си поговорим за тази случка.

— Само при мен ли е така, или и вие имате чувството, че някой кара високоскоростен влак в мозъка ви? — попита Пол.

Засмях се.

— И аз се чувствам така — уверих го. — Просто информацията е прекалено много, за да се осмисли наведнъж. Всяка мисъл води след себе си още десетки.

— И това съвсем не е всичко — рече Гидиън. — Има още твърде много за обсъждане. За съжаление, след малко ще се приземим в нашето време. Но отново ще се върнем след половин час. Тоест за нас двамата с Гуендолин ще е утре сутринта, ако всичко е наред.

— Нищо не разбирам — измърмори Пол, но Люси изглеждаше така, сякаш нещо й просветна.

— Ако не сте изпратени тук на официална мисия от пазителите, как изобщо сте успели да дойдете? — попита бавно и пребледня. — Или по-скоро… с какво?

— Ние… — започнах аз, но Гидиън ми хвърли бърз поглед и незабележимо поклати глава.

— След малко ще им обясним — каза той.

— Не — отвърнах.

Спътникът ми повдигна вежди и попита:

— Не ли?

Поех си дълбоко въздух. Внезапно осъзнах, че не можех да чакам и секунда повече. Щях да кажа истината на Люси и Пол, тук и сега.

Изведнъж вече не бях притеснена, чувствах се единствено безкрайно изтощена. Сякаш наведнъж съм пробягала петдесет километра и не съм спала от около сто години. Какво ли не бих дала преди малко Гидиън да бе позволил на лейди Тилни да поръча ментов чай със захар и лимон. Но сега трябваше да мина и без чая.

Погледнах твърдо Люси и Пол.

— Преди да се върнем в настоящето, трябва да ви кажа нещо — подех тихо. — За това все ще ни остане време.

Когато братът на Синтия — преоблечен като градински гном — ни отвори вратата, сякаш бе отворил портите към ада. Музиката дънеше до дупка и не беше от онази, на която родителите им обичаха да танцуват, а нещо средно между хаус и дъбстеп. Едно момиче с коронка на главата припряно се провря покрай гнома и повърна в лехата с хортензии до входната врата. Лицето й бе доста зелено, но това можеше и да е грим.

— Тъчдаун! — извика тя, след като отново се изправи. — Бях се притеснила, че няма да успея да стигна до тук.

— О, истинско парти — рече тихо Гидиън. — Колко хубаво.

Зяпах смаяно. Нещо тук изобщо не беше наред. Пред нас се издигаше солидната градска къща на семейство Дейл насред изискания Челси. Място, на което обикновено само се шептеше. Но защо хората танцуваха дори и в преддверието? И защо изобщо бяха толкова много? И откъде идваше този смях? Обикновено никой не се смееше на партитата на Синтия, най-много скришом зад ръка пред устата. Ако думата „скука“ вече не съществуваше, със сигурност щеше да бъде измислена на някое от партитата на тази наша съученичка.

— Зелени сте, така че влизайте смело! — изграчи гномът, който ни посрещна, и ми тикна една чаша в ръката. — Ето! Зелено чудовищно боле. Много здравословно. От натурален сок, пресни плодове, зелена боя за храна — но био! — и една мъничка капка бяло вино. Също био, разбира се.

— Да не би родителите ви да са отпътували за през почивните дни? — запитах и се опитах някак си да вкарам през вратата огромните количества плат на роклята ми в стил Сиси.

— Какво?

Повторих въпроса си с десет децибела по-силно.

— Неее, мотаят се тук някъде. — Произношението на градинския гном бе малко неясно. — Скараха се, защото преди малко татко задължително държеше да жонглира с кюфтетата от соя и накара всички да се включат. Онзи, който успееше да уцели шапката на мама, щеше да получи награда. Хей, Мюриъл, какво търсиш във вградения гардероб? Тоалетната е ей там отсреща.

— Добре. Със сигурност тук нещо не е както трябва — казах на Гидиън. Трябваше да крещя, за да ме разбере. — Обикновено хората стоят сковано на групички като броколи и чакат да настъпи полунощ. И се опитват да избягат от родителите на Синтия, които ги принуждават да играят разни игри, доставящи удоволствие единствено на тях самите.

Гидиън взе чашата от ръката ми и отпи една глътка.

— Бих казал, че това е обяснението — заяви ухилено. — Една мъничка капка бяло вино? Според мен половината от това в чашата е водка. Най-малко.

Хм, даа, това обясняваше някои неща. Погледнах към дансинга в дневната отсреща, където майката на Синтия, преоблечена като Статуята на свободата, танцуваше доста диво.

— Дай да потърсим Лесли и Рафаел и бързо да се омитаме от тук — казах.

Една чушка се блъсна в Гидиън.

— ‘звинявай — измърмори Сара, която бе зашита в чушката, и ококори очи, след което мушна с показалец сакото на Гидиън. — О, боже, ти истински ли си?

— Сара, виждала ли си някъде тук Лесли? — попитах раздразнено. — Или си прекалено пияна, за да си спомниш?

— Аз съм мъртво трезва! — извика Сара и така залитна, че щеше да падне, ако Гидиън не я бе хванал. — Ще ти го докажа. Шише с уши на шосе се суши. Шише с уши на шосе се суши. Я се опитай да го повториш! Ако си пиян, не можеш да го кажеш, нали така? — Тя хвърли изпълнен с копнеж поглед на Гидиън, който имаше такъв вид, сякаш прекрасно се забавлява. — Ако си вампир, с удоволствие ти позволявам да ме ухапеш.

За миг се изкуших да изтръгна чашата от ръката му и да излея чудовищното боле на екс в гърлото си. Този вдигащ врява, кипящ, зелен ад тук бе истинска отрова за разклатените ми нерви.

Всъщност въпреки роклята в стил Сиси, нямахме намерение да идваме на партито. След като изхлузихме дрехите от началото на века и напуснахме църквата, продължих да се чувствам ужасно разтреперана от разговора с Люси и Пол. Исках само едно — да се мушна в леглото и да стана от там едва след като цялата история вече е приключила. Или поне (бързо бях отхвърлила варианта с леглото като нереалистичен) да дам възможност на мозъка ми в по-спокойна обстановка да направи някои логически размишления — с бележки и стрелкички по възможност в различни цветове. Сравнението на Пол с високоскоростния влак, който някой караше в мозъците ни, ми се струваше много подходящо. Липсваше ни само точният маршрут.

Но Лесли ми бе изпратила четири есемеса, в които настояваше за присъствието ни на партито. Особено последния звучеше някак си спешен.

По-добре веднага да домъкнете задниците си тук, иначе за нищо не гарантирам.

— Леле, Гуени! — Това беше Гордън Гелдърман, в гащеризон от изкуствена трева. Той се бе втренчил в разголеното ми деколте и изсвири през зъби. — Винаги съм знаел, че под блузата ти има повече от едно обикновено добро сърце!

Завъртях очи. Гордън не можеше да се държи по друг начин, освен гнусно, но трябваше ли и Гидиън да се хили така тъпо?

— Ей, Гордън, я кажи четири пъти един след друг: „Шише с уши на шосе се суши“ — извика Сара.

— Шише съ шуши на шосе се суши, шише се шуши на шоше ше соси, шише ше шуши на шоше със уши, Шише шуши шосе съ суши — изкрещя самоуверено Гордън. — Никакъв проблем за мен! Ей, Гуени, опита ли вече болето? — Той се приведе заговорнически към мен и извика в ухото ми. — Боя се, че не бях единственият, на когото му е хрумнало малко да го… ами… да го овкуси.

За миг в съзнанието ми изникна картината как гостите на партито минават небрежно покрай бюфета, скришом се оглеждат и после един след друг изсипват в болето контрабандно внесени шишета с водка.

— Русо прасе просо пасе, паси просо, русо прасе! Опитай това четири пъти един след друг — викаше Сара и докато отминаваше със залитане, потупа дупето на Гидиън. — Лесли е отзад в зимната градина. Там има караоке. Пак ще се върна там, само да си сипя малко боле. — Зелената дръжка се поклащаше весело над главата й. — Това наистина е най-доброто парти, на което някога съм била.

Гордън се разхили.

— Да, Синтия наистина трябва да ни е благодарна. След тази нощ никой няма да нарича партитата й скучни. Тя е истинска късметлийка! А и от кетъринга доставиха прекалено много зелено ядене. На всички ни бе позволено да се обадим на други приятели. Някои от тях дори не са костюмирани, да не говорим за зелени!

Още веднъж завъртях очи и енергично поведох Гидиън право през танцуващото множество откачалки към зимната градина.

Гордън ни последва.

— Гуени, ще се включиш ли в караокето? Последния път беше най-добрата. Щях да гласувам за теб, ако Кейти не бе изляла вода върху тениската си. Това изглежда страшно секси, така че…

— Млъквай, Гордън! — Канех се да се обърна към него, но в този момент видях Шарлот. Или момиче, което можеше да бъде сбъркано с братовчедка ми, ако не се беше покачило на една маса насред зимната градина и с цяло гърло не крещеше по един микрофон „Paparazzi“ на Лейди Гага.

— Боже мой! — промърмори Гидиън и се хвана за рамката на вратата.

— Готова за мигащите светлини… — пееше Шарлот.

За момент загубих ума и дума. Около масата стояха цяла камара дюдюкащи фенове, защото тя не пееше никак лошо.

Гордън веднага се хвърли между феновете и завика:

— Съблечи се! Съблечи се!

Открих Рафаел и Лесли, която бе очарователна в почти зелената си рокля в стил Грейс Кели и подходящата прическа на вълни, и си проправих път към тях. Гидиън остана на вратата.

— Най-сетне! — извика Лесли и ми се хвърли на врата. — Тя пи от болето и не е на себе си. Още от девет и половина се опитва да разкаже на хората за тайната ложа на граф Сен Жермен и за това, че има пътуващи във времето, които живеят измежду нас. Опитахме всичко, за да я замъкнем вкъщи, но тя е като някоя змиорка и непрекъснато ни се изплъзва.

— Освен това е много по-силна от нас — каза Рафаел, който носеше смешна зелена шапка, но иначе, изглежда, не се забавляваше особено. — Преди малко успях да я завлека почти до входната врата, но тогава тя ми изви ръката и ме заплаши, че ще ми счупи врата.

— А сега държи и микрофон — добави мрачно Лесли.

Взряхме се нагоре към Шарлот, сякаш бе тиктакаща бомба. Вярно, добре опакована тиктакаща бомба.

Каролайн не беше преувеличила: костюмът на фея беше наистина невероятен. Никоя истинска фея не би изглеждала по-красива от братовчедка ми, чиито нежни рамене прелестно се показваха от облак зелен тюл. Бузите й бяха зачервени, очите й блестяха, а косата й се спускаше на сияещи къдрици надолу по гърба чак до перфектно изработените крила, които изглеждаха така, сякаш Шарлот е родена с тях. Нямаше да се учудя, ако всеки момент тя се издигнеше и се понесеше из зимната градина.

Но пеещият й глас изобщо не бе нежен като на фея. По-скоро наподобяваше този на Лейди Гага.

— …Знаеш, че ще бъда твоя папа, папарак… — пееше тя по микрофона.

Когато Гордън отново извика: „Съблечи се!“, братовчедка ми започна еротично да сваля едната от дългите си зелени ръкавици, като за всеки пръст си помагаше със зъбите си.

— Това е от един филм — измърмори неусетно Лесли, впечатлена против волята си. — Но просто в момента не се сещам от кой.

Множеството изрева, когато Гордън хвана ръкавицата.

— Още! Още! — крещяха всички.

Шарлот се посвети на другата си ръкавица, но изведнъж спря. Бе забелязала Гидиън на вратата и присви очи.

— Я виж ти, кой е дошъл! — каза по микрофона и търсещият й поглед се плъзна над главите на множеството, докато не се спря върху мен. — И братовчедка ми също е тук! Разбира се! Ей, хора, знаете ли, че в действителност Гуендолин е пътуваща във времето? Всъщност това трябваше да съм аз, но съдбата отреди друго. И изведнъж се оказах като една от онези тъпи сестри на Пепеляшка.

— Продължавай да пееш! — викаха обърканите й фенове.

— Съблечи се! — викаше Гордън.

Шарлот наклони глава на една страна и фиксира Гидиън с пламенен поглед.

— …Но няма да спра, докато това момче не е мое… Ха-ха, как ли пък не! Със сигурност няма да падна толкова ниско. — Тя посочи с показалец Гидиън и извика: — Той също може да пътува във времето. И скоро ще избави човечеството от всички болести.

— По дяволите! — изруга Лесли.

— Някой трябва да я свали от там — казах аз.

— Да, но как? Тя е бойна машина. Ами ако просто метнем по нея някакъв тежък предмет? — предложи Рафаел.

Гостите в публиката на Шарлот бяха обезсърчени. Изглежда, някак си бяха забелязали, че настроението на тяхната нова звезда бе всичко друго, но не и весело. Само Гордън продължаваше да крещи с пълно гърло:

— Съблечи се!

Опитах се да уловя погледа на Гидиън, но той имаше очи само за Шарлот. Моят придружител на този бал бавно си проправи път до масата, върху която стоеше братовчедка ми.

Тя си пое дълбоко въздух и микрофонът предаде въздишката й до всяко кътче на зимната градина.

— Двамата c този мъж знаем всичко за историята. Обучавали сме се за съвместните ни пътувания във времето. Трябва да го видите как танцува менует. Или как язди. Или как върти шпагата. Или как свири на пиано. — Гидиън почти я бе достигнал. — Той е невероятно добър във всичко, което прави. И може да се обясни в любов на цели осем езика — продължаваше Шарлот със замечтан глас и за първи път през целия си живот видях сълзи в очите й. — Не че някога е казвал нещо такова на мен. Не! Та той има очи само за глупавата ми братовчедка.

Прехапах устни. Думите й звучаха така, сякаш сърцето й бе разбито, и никой на този свят не можеше да я разбере по-добре от мен. Кой би предположил, че Шарлот изобщо има сърце? За пореден път си пожелах Лесли да е права с нейната марципанова теория. Като в същото време моето собствено сърце се сви болезнено и трябваше да се напрегна, за да потисна надигащите се в мен вълни от ревност, които заплашваха да ме залеят.

Гидиън протегна ръка нагоре към Шарлот.

— Време е да се прибираш вкъщи.

— Ууу! — извика Гордън, чувствителен като зърнокомбайн, но всички останали напрегнато затаиха дъх.

— Пусни ме! — тросна се братовчедка ми на Гидиън, леко залитайки. — Още не съм приключила.

Само с един скок той се озова до нея на масата и й отне микрофона.

— Представлението свърши — каза той. — Хайде, Шарлот, ще те заведа у вас.

— Ако ме докоснеш, ще ти счупя врата. Аз владея Крав Мага — изсъска тя срещу него като разярена котка.

— Аз също, забрави ли?

Отново й подаде ръка.

Шарлот я пое колебливо и дори позволи да бъде свалена от масата — една уморена, пияна фея, която едва се крепеше на краката си.

Гидиън обгърна талията й с ръка и се обърна към нас. Както толкова често, и сега по изражението на лицето му не можеше да се разгадае какво си мисли.

— Набързо ще се погрижа за нея. Вие отидете с Рафаел в жилището ми. Ще се срещнем там.

За миг погледите ни се пресякоха.

— До след малко — каза той.

Кимнах.

— До след малко.

Шарлот не каза нищо повече.

А аз се запитах дали Пепеляшка също не е изпитвала съвсем мъничко чувство на вина, когато е препуснала заедно с принца на белия му кон.