Смарагдовозелено

Глава 8

Блещукащи райски птици, цветя и листенца в сини и сребристи тонове се виеха по брокатения ми корсаж, ръкавите и полата бяха от тежка тъмносиня като нощта коприна, която шумолеше при всяка крачка като морето в бурни дни. Бях наясно, че всяка девойка, облечена в такава рокля, ще изглежда като принцеса, и въпреки това бях поразена от собственото ми отражение в огледалото.

— Роклята е… невъобразимо красива! — прошепнах благоговейно.

Ксемериус изпръхтя. Той седеше върху остатъците от брокат до шевната машина и си бъркаше в носа.

— Момичета! — изсумтя той. — Първо със зъби и нокти се бори да не ходи на бала, а после, едва навлякла този глупав парцал, от вълнение ще се изпусне в гащите.

Игнорирах го и се обърнах към твореца на това произведение на изкуството.

— Но и другата рокля беше перфектна, мадам Росини.

— Да, знам. — Тя се подсмихна. — Прросто ще я използваме някой дрруг път.

— Мадам Росини, вие сте истински творец! — казах страстно.

— N’est-ce pas?[23] — Тя ми намигна. — И като такава, мога да си сменя мнението. В комбинация с бялата перрука, дрругата ррокля ми се стори безцветна. Тен като твоя изисква яррки comment on dit[24]… контррасти!

— О, вярно! Перуката. — Въздъхнах. — Тя ще развали всичко. Можете ли да ми направите набързо още една снимка?

— Bien sur.[25]

Мадам Росини ме настани на една табуретка пред тоалетката и взе телефона ми, който й подадох.

Ксемериус разпери крила, хвръкна към мен и се приземи непохватно точно пред порцелановата глава с перуката.

— Нали знаеш какво обикновено се въди в такива тупета? — Той отметна глава назад и погледна нагоре към напудрената бяла кула. — Срамни въшки със сигурност. Вероятно и молци. Евентуално и по-лоши неща. — Той вдигна драматично лапи. — Ще кажа само: ТАРАНТУЛА.

Спестих си коментара, че urban legends[26] са бабини деветини, и се прозях демонстративно. Ксемериус постави лапи на кръста си.

— Вярно е. А ти трябва да се пазиш не само от паяци, но и от някои графове, в случай че си позабравила заради опиянението ти от роклята.

За съжаление, имаше право. Но днес, току-що оздравяла и обявена от пазителите за годна да посетя бала, исках само едно: да мисля позитивно. И къде щеше да ми е по-лесно да правя това, ако не в ателието на мадам Росини?

Хвърлих на Ксемериус строг поглед, а после разгледах пълните с дрехи щендери. Роклите бяха коя от коя по-красиви.

— Случайно да имате и някоя в зелено? — попитах изпълнена с копнеж.

Замислих се за партито на Синтия и за костюмите, които Лесли предвиждаше за преобразяването ни в марсианци. „Трябват ни само зелени чували, няколко бърсалки за прах, празни консервени кутии и няколко топки от стиропор — бе казала тя. — С телбод и пистолет за лепило за нула време ще се превърнем в готини първокачествени марсианци. Така да се каже, модерни и живи произведения на изкуството, а няма да ни струва и стотинка.“

— Зелено? Mais oui[27] — отвърна мадам Росини. — Когато всички мислеха, че черрвенокосата изпосталяла закачалка ще пътува във врремето, използвах рразлични нюанси на зеленото. То подхожда перрфектно на черрвените коси и рразбирра се, на зелените очи на малкия бунтарр.

— Оо! — възкликна Ксемериус и я заплаши с лапа. — Навлизаш в опасна забранена зона, скъпа!

Имаше право. Малкият мръсник бунтар определено не беше в списъка на позитивните неща, за които исках да мисля. (Но ако Гидиън наистина цъфнеше на партито с Шарлот, тогава със сигурност нямаше да се разхождам там в чувал, а пък Лесли можеше да си говори каквото си ще за готиното модерно изкуство.)

Мадам Росини разреса дългата ми коса и с ластик я върза на тила.

— Между другото, той днес ще носи дрехи в зелено, тъмно морскозелено. С часове умувах над избора на плат, за да не се бият цветовете ви. Накрая още веднъж прегледах всичко на светлината на свещи. Absolument onirique.[28] Заедно ще изглеждате като морските цар и царица.

— ’Псолютно — изграчи Ксемериус. — И ако не умрете, ще си имате много малки морски принцове и принцеси.

Въздъхнах. Не трябваше ли да стои вкъщи и да следи Шарлот? Но той настоя да ме придружи до Темпъл, което някак си беше много мило. Ксемериус много добре знаеше, че се страхувам от бала.

Мадам Росини сбърчи замислено чело, докато разделяше косата ми на три и я сплиташе на плитка, която след това завъртя на кок и я закрепи с фиби за главата ми.

— Зелено ли каза? Да помисля. Имаме костюм за езда за XVIII век от зелено кадифе, освен това… о! Това ми се получи superbe[29]… вечеррен тоалет от 1922-ра от трревистозелена копррина в комплект с манто и дамска чантичка, tres chic[30]. Освен това напрравих няколко дубликата на ррокли от Баленсиага[31], които Гррейс Кели[32] е носила през шейсетте. Най-хубавата от тях е бална ррокля с цвят на листа от ррози, която също ще ти стои чудесно.

Тя вдигна внимателно творението перука. Снежнобяла и украсена със сини панделки и брокатени цветчета, донякъде ми напомняше на многоетажна сватбена торта. Дори излъчваше аромат на ванилия и портокали.

Мадам Росини чевръсто нахлупи „тортата“ върху гнездото кок на главата ми и когато погледнах в огледалото, едва се познах.

— Сега изглеждам като нещо средно между Мария-Антоанета[33] и баба ми — измърморих аз.

А заради черните ми вежди приличах съвсем малко и на горски разбойник, предрешен като жена.

— Глупости! — възрази мадам Росини, която закрепи перуката с огромни фуркети. Те приличаха на малки кинжали, инкрустирани в края с бляскави стъклени камъни, подобно на сини звезди, които се подаваха от къдравото творение. — Става дума за контррасти, лебедова шийке. Контррастите са най-важното нещо. — Тя посочи отворената палитра с гримове върху тоалетката. — А и като се добави грримът, дорри в XVIII век на светлината на свещите smoky eyes[34] са en vogue[35]. Още съвсем малко пудрра, et parfaitement[36]! Ти отново ще си най-красивата!

Което, разбира се, нямаше как да знае, тъй като никога не бе присъствала. Усмихнах й се.

— Толкова сте мила с мен! Вие сте най-добрата! А за роклите ви трябва да получите „Оскар“.

— Знам — отвърна мадам Росини скромно.

— Много е важно да се качваш и да слизаш с главата напрред, миличката ми! — съветваше ме мадам Росини, когато ме бе придружила до лимузината и ми помагаше при качването.

Чувствах се малко като Мардж Симпсън[37], само дето кулата на главата ми беше бяла, а не синя и за щастие, таванът на колата бе достатъчно висок.

— Не е за вярване, че такова малко човече заема толкова много място — засмя се господин Джордж, когато най-сетне разстлах полите на роклята ми върху седалката.

— Нали? С тази рокля човек трябва да подаде молба за отпускане на собствен пощенски код.

Мадам Росини ми отправи развеселена въздушна целувка за довиждане. Ах, тя беше направо златна! В нейно присъствие винаги забравях колко ужасен всъщност е животът ми.

Колата потегли и в този момент входната врата на главната квартира се отвори рязко и Джордано излезе забързано. Оскубаните му вежди бяха вдигнати нагоре и със сигурност под изкуствения си тен бе бял като платно. Устата му с цъфналите устни се отваряше и затваряше, което му придаваше вид на някоя застрашена от изчезване океанска риба. За щастие, не можах да разбера какво каза на мадам Росини, но ясно си го представях. Тъпо същество. Няма никаква представа от история и танцуване на менует. Ще ни изложи с безразсъдството си. Позор за човечеството!

Мадам Росини му се усмихна сладко и му каза нещо, което затвори рибешката му уста. За съжаление, изгубих двамата от поглед, когато шофьорът зави по уличката, водеща към „Странд“.

Ухилена, се отпуснах назад в седалката, но докато траеше пътуването, доброто ми настроение бързо се изпари и отстъпи място на тревогата и страха. Боях се от почти всичко: от неизвестността, многото хора, погледите, въпросите, танците и разбира се, най-вече от повторна среща с графа.

През нощта страховете ми ме бяха преследвали дори в сънищата ми, но бях доволна, че изобщо можех да се похваля с непробудно проспана нощ. Малко преди да се събудя, сънувах особено объркани небивалици: че се спъвам в собствената си рокля и падам надолу по огромно стълбище, точно в краката на граф Сен Жермен, който — без да ме докосва — ме повдига, като ме хваща за шията. През това време ми се кара с гласа на Шарлот: „Ти си позор за целия ти род“. А до него стои господин Марли, вдигнал високо раницата на Лесли и ме обвинява: „В Ойстер картата[38] са останали само една лира и двайсет пенса“.

— Колко несправедливо! А тъкмо я бях заредила!

Днес сутринта в час по география Лесли бе умряла от смях заради съня ми. Макар че той изобщо не бе чак толкова измислен: вчера след училище раницата й бе открадната, докато се канела да се качи в автобуса. Била брутално дръпната от гърба й от младеж, който според думите на Лесли можел да тича по-бързо и от Дуейн Чембърс[39].

До известна степен вече бяхме станали безчувствени, що се отнася до пазителите. А и от Шарлот, която без съмнеше (косвено) стоеше зад това, не очаквахме нищо друго. Но въпреки това намирахме този метод за малко… ами… просташки. И ако ни трябваше някакво доказателство кой стои зад грабежа, това бе фактът, че жената до Лесли е носела чанта „Ермес“. Имам предвид, ама честно: кой уважаващ себе си джебчия би откраднал вместо нея някаква си запусната раница?

Според разказа на Ксемериус, вчера тъкмо съм излязла от дома и Шарлот бе претърсила стаята ми за хронографа, като не е пропуснала нито едно местенце. Погледнала е дори под възглавницата — какво оригинално скривалище. След щателно претърсване на вградения ми гардероб, накрая открила разхлабената гипсокартонена плоскост и с триумфална усмивка на лицето (според разказа на Ксемериус) пропълзяла в нишите под скосения таван, като дори сестрата на моя малък приятел паяка не могла да я изплаши (според Ксемериус). Тя не изпитала никаква неуместна боязън да бръкне дълбоко във вътрешностите на крокодила. Е, да, но да го беше направила един ден по-рано, както обичаше да казва лейди Ариста: „По-добре един час по-рано, отколкото минута по-късно“. След като бе излазила, фрустрирана, от шкафа, Шарлот бе взела на мушка Лесли, което пък бе коствало раницата на приятелката ми. Сега пазителите се бяха сдобили с току-що заредена Ойстер карта, папка, гланц за устни с цвят череша, както и с няколко учебника от библиотеката за разширяването на делтата на Ганг — и това бе всичко.

Дори Шарлот не беше в състояние да скрие това поражение зад надменното си изражение, с което се появи сутринта на масата за закуска. За разлика от нея, лейди Ариста поне имаше доблестта да признае грешката си.

— Ковчежето е на път за насам — обясни тя студено. — Явно нервите на Шарлот са малко обтегнати и трябва да призная, че аз погрешно повярвах на думите й. А сега, нека смятаме въпроса за приключен и да обърнем внимание на други теми.

Това беше (поне що се отнася до лейди Ариста) истинско извинение. И докато при думите й Шарлот напрегнато се взря в чинията си, останалите разменихме слисани погледи и се спряхме на единствената друга тема, която набързо ни хрумна — времето.

Само леля Гленда, по чиято шия избиха червени петна, не искаше да остави нещата така и защити Шарлот.

— Вместо да я обвиняват, трябва да са й благодарни, че все още се чувства отговорна и зорко наблюдава — не можа да се стърпи да не изтъкне тя. — Какво са казали хората? Не чакай благодарност за сторено добро. Убедена съм, че…

Но ние никога не узнахме в какво е убедена леля Гленда, защото лейди Ариста каза с леден глас:

— Ако не искаш да смениш темата, разбира се, си свободна да напуснеш масата, Гленда.

Което тя направи заедно с Шарлот, която пък обяви, че вече не е гладна.

— Всичко наред ли е? — усмихна ми се господин Джордж, който седеше срещу мен (или по-скоро по диагонал, защото полите ми бяха толкова издути, че запълваха половината купе) и до този момент ме бе оставил насаме с мислите ми. — Доктор Уайт даде ли ти нещо срещу сценичната треска?

Поклатих глава.

— Не. Прекалено много ме беше страх да не би в XVIII век да виждам двойно. — Или нещо още по-лошо, но по-добре да не споменавам за това пред господин Джордж. По време на соарето миналата неделя успях да запазя спокойствие с помощта на специалния пунш на лейди Бромптън и точно същият този пунш ме накара пред множеството удивени гости да изпълня „Memory“ от мюзикъла „Котките“ нищо и никакви си двеста години преди изобщо Андрю Лойд Уебър да го композира. Освен това пред всички хора бях разговаряла на висок тон с призрак, което със сигурност не би ми се случило, когато съм трезва.

Надявах се да остана поне няколко минути насаме с доктор Уайт, за да го попитам защо ми бе помогнал, но той ме прегледа набързо в присъствието на Фолк де Вилърс и за радост на всички, ме обяви за здрава. Когато за довиждане му намигнах заговорнически, той само сбърчи чело и попита дали не ми е влязло нещо в окото. Въздъхнах при спомена за това.

— Не се притеснявай! — успокои ме господин Джордж състрадателно. — Не след дълго отново ще си се върнала, още преди вечеря всичко ще е минало.

— Но дотогава мога да объркам какво ли не, дори да предизвикам световна криза. Питайте Джордано. Една погрешна усмивка, един погрешен поклон или погрешна дума, и… бум! Осемнайсети век ще лумне в пламъци!

Господин Джордж се засмя.

— Джордано просто завижда. За едно пътуване в миналото е готов да извърши убийство!

Пригладих с ръце меката коприна на роклята ми и прокарах пръсти по извезаните мотиви.

— Съвсем сериозно, все още не разбирам защо балът е толкова важен. И каква работа имам там.

— Имаш предвид, освен това, да танцуваш, да се забавляваш и да се наслаждаваш на привилегията да видиш със собствените си очи известната херцогиня на Девъншир? — Когато не се усмихнах в отговор, господин Джордж стана неочаквано сериозен, извади кърпичка от джоба си и попи с нея челото си. — Ех, момичето ми, този ден е от изключително значение, защото на бала ще се разбере кой в редиците на пазителите е предателят, предоставял информация на Флорентинския алианс. Графът се надява, че чрез вашето присъствие ще извади от равновесие както лорд Аластър, така и предателя.

Аха, поне това обяснение бе малко по-конкретно, отколкото онова в „Ана Каренина“.

— Или по-точно казано, ние сме примамки. — Сбърчих чело. — Но… хм… не трябва ли отдавна да знаете дали планът е сработил? И кой точно е бил предателят? Нали всичко това вече се е случило преди двеста и трийсет години.

— Да и не — отвърна господин Джордж. — Поради някаква причина докладите в хрониките от тези дни и седмици са изключително неясни. Освен това липсва и една цяла част. Въпреки че множество пъти се говори за предателя, който е освободен от високия си пост, името му не се споменава. А четири седмици по-късно само се споменава бегло в едно изречение, че никой не е оказал последна чест на предателя, защото не го е заслужавал.

Отново настръхнах.

— Предателят е починал четири седмици след изхвърлянето му от ложата? Колко… ъъъ… практично.

Господин Джордж вече не ме слушаше. Той чукаше на преградната стена към шофьора.

— Боя се, че порталът е прекалено тесен за лимузината. По-добре минете отстрани на училищния двор. — Усмихна ми се. — Пристигнахме! Между другото, изглеждаш чудно хубава, през цялото време исках да ти го кажа. Като излязла от антикварна картина. — Автомобилът спря точно пред стълбите на входа. — Само че много, много по-красива — допълни той.

— Благодаря.

От притеснение напълно забравих какво бе казала мадам Росини: Много е важно да се качваш и да слизаш с главата напрред, милинката ми!, и направих грешката да се опитам да сляза от колата както обикновено. Крайният резултат бе, че безнадеждно се омотах в полите на роклята ми и се почувствах като пчеличката Мая в паяжината на Текла[40]. Докато ругаех, а господин Джордж се смееше, отвън към мен се протегнаха две отзивчиви ръце и тъй като нямах друг избор, хванах и двете и се оставих да ме издърпат навън. Едната ръка принадлежеше на Гидиън, а другата — на господин Уитман. Пуснах ги, сякаш се бях опарила.

— Ъъъ… благодаря — измърморих, припряно пригладих роклята си и се опитах да успокоя препускащия ми пулс. Тогава огледах Гидиън по-обстойно и… се ухилих. Просто не можах да се сдържа. Макар мадам Росини ненапразно да бе възхвалявала морскозеления плат, а разкошният редингот перфектно и без гънки да обгръщаше широките му рамене, и чак до обувките си с катарамки той да изглеждаше страхотно, бялата перука съсипваше цялото впечатление.

— А аз си мислех, че съм единствената, която се чувства тъпо — казах.

Очите му просветнаха развеселено.

— Все пак успях да убедя Джордано да ми спести пудрата и изкуствената бенка.

Е, той и така бе достатъчно блед. За секунда се изгубих в гледката на фино изваяната линия на брадичката и устните му, но после се взех в ръце и го стрелнах възможно най-мрачно с очи.

— Другите чакат долу. По-добре да побързаме, преди да са се стекли много хора тук — каза господин Уитман и хвърли поглед отсреща към тротоара, където две дами с кученца се бяха спрели и любопитно ни наблюдаваха.

Ако пазителите не искат да предизвикват сензации, тогава по-добре да не карат толкова впечатляващи коли. И разбира се, да не разкарват наоколо странно предрешени хора.

Гидиън протегна ръка, но в същия момент зад нас се чу приглушен тъп звук и аз се огледах. Ксемериус бе кацнал върху покрива на колата и за миг остана да лежи сплескан като писия[41] върху ламарината.

— По дяволите! — изруга задъхано той. — Не можахте ли да ме изчакате? — Той бе изпуснал тръгването ни от Темпъл заради една котка, ако правилно бях разбрала. — Трябваше да прелетя целия път, защото исках да те изпратя. — Гаргойлът се надигна, подскочи на рамото ми и аз почувствах нещо като мокра, студена прегръдка. — И така, Велика пазителко на Свещения орден на плетените прасенца, не забравяй по време на менуета здравата да ритнеш Онзи-чието-име-не-споменаваме — той хвърли пренебрежителен поглед към Гидиън. — И се пази от онзи граф. — В гласа му се прокрадна истинска загриженост. Преглътнах тежко, ала в същия миг той добави: — Ако направиш някоя глупост, занапред ще трябва да се оправяш без мен, защото тогава ще си потърся някой друг човек.

Той се ухили дръзко и без много шикалкавене се стрелна към кучетата, които се откъснаха от поводите си и побягнаха с подвити опашки.

— Гуендолин, замечта ли се нещо? — Гидиън ми подаде ръка. — Имам предвид, госпожице Грей, моля, бихте ли ме последвали в 1782 година.

— Можеш да забравиш за това. Ще започна с преструвките чак като се озовем там — прошепнах тихо, за да не ме чуят господин Джордж и господин Уитман, които вървяха пред нас. — Преди това ще огранича физическия контакт с теб до минимум, ако нямаш нищо против. Освен това тук всичко ми е познато, все пак това е моето училище.

А през този петъчен следобед то бе като изоставено. Във фоайето срещнахме директор Гилис, който влачеше зад себе си голф количка и вече бе сменил костюма си с карирани панталони и тениска с якичка. Но не можа да се стърпи да не поздрави сърдечно „любителската театрална трупа на нашия скъп господин Уитман“. И то всеки един поотделно — чрез ръкостискане.

— Като голям радетел на изкуството, за мен е удоволствие да предоставя нашето училище за репетициите ви, за времето, през което вашето помещение не може да бъде използвано. Какви великолепни костюми! — Когато стигна до мен, се сепна. — Охо! Но това лице ми е познато. Ти си едно от лошите момичета с жабата, нали?

Насилих се да се усмихна.

— Да, директор Гилис — отвърнах.

— Е, радвам се, че си открила такова хубаво хоби. Сега сигурно няма да ти хрумват повече такива подли идеи. — Той се усмихна покровителствено любезно на всички. — Пожелавам ви много успехи или каквото там се пожелава в театъра, късмет, успех и стискам палци…

В добро настроение отново, ни помаха, а после изчезна заедно с количката си през вратата — навън към почивните дни. Загледах се след него с известна завист. По изключение, бих си сменила мястото с него, дори и ако това означаваше да се превърна в застаряващ плешивко с карирани панталони.

— Лошото момиче с жабата? — повтори Гидиън по пътя надолу към подземната художествена галерия и ме погледна с любопитство отстрани.

Изцяло се бях концентрирала в това, да повдигна достатъчно шумолящите поли на роклята ми, за да не се спъна в тях.

— Преди няколко години двете с приятелката ми Лесли бяхме принудени да сложим една прегазена жаба в супата на наша съученичка. Директор Гилис все още ни се сърди за това.

— Били сте принудени да сложите жаба в супата на ваша съученичка?

— Да — отвърнах и го удостоих с високомерен поглед. — По педагогически причини човек е принуден да прави неща, които изглеждат странни за страничния наблюдател.

В мазето, точно под един изрисуван на стената цитат от Едгар Дега — Една картина трябва да бъде сътворена със същото чувство, с което престъпникът извършва деянието си — около хронографа вече се бяха събрали обичайните заподозрени: Фолк де Вилърс, господин Марли и доктор Уайт, който подреждаше върху една от масите медицински пособия и превързочни материали. Бях радостна, че оставихме в Темпъл поне Джордано, който вероятно все още стоеше на входните стълби и кършеше ръце.

Господин Джордж ми намигна.

— Току-що ми хрумна една добра идея — прошепна той. — Ако изпаднеш в затруднение и не знаеш какво да правиш, просто изпадни в безсъзнание. Жените по онова време постоянно са припадали, ала никой не може да каже със сигурност дали заради стегнатите корсети, или заради лошия въздух, или просто защото така им е било угодно.

— Ще го имам предвид — отвърнах и се изкуших веднага да изпробвам съвета на господин Джордж.

За съжаление, изглежда, Гидиън прозря намеренията ми, защото ме хвана за ръката и леко се подсмихна.

В това време Фолк вече разгъваше хронографа и когато ми махна да отида при него, се примирих със съдбата си, но не и без да отправя молитва към небето лейди Бромптън да е издала тайната на специалния си пунш на добрата си приятелка, уважаемата лейди Пимпълботъм.

Имах бегли представи за това, какво представлява един бал, а за исторически бал — абсолютно никакви. Затова вероятно не беше чудно, че след видението на пралеля Мади и сънищата ми от тази нощ очаквах нещо средно между „Отнесени от вихъра“ и опияняващите празненства от филма „Мария-Антоанета“, като хубавата част от съня ми бе, че изумително много приличах на Кирстен Дънст[42].

Но преди да успея да проверя истинността на представите ми, първо трябваше да се измъкнем от мазето. (Отново! Искрено се надявах, че прасците ми нямаше да получат дълготрайно увреждане от многото качване и слизане по стъпалата.)

Въпреки мърморенето ми, трябваше да призная, че този път пазителите бяха измислили всичко много хитро. Фолк бе настроил така хронографа, че когато пристигнахме, балът над нас бе в разгара си.

Почувствах безкрайно облекчение, че нямаше да има дефилиране покрай домакините. Тайно изпитвах ужасен страх от някой церемониалмайстор, който с жезъл ще почука по земята и с висок глас ще обяви имената ни. Или още по-лошо — истината.

— Дами и господа! — Чук, чук. — Гидиън де Вилърс и Гуендолин Шепърд, измамници от двайсет и първи век. Моля, обърнете внимание, че корсетът и кринолинът не са изработени от банели, а от високотехнологичен материал! И между другото, те влязоха в къщата през мазето!

Което този път бе изключително тъмно, поради което, за съжаление, бях принудена да се държа за ръката на Гидиън, защото в противен случай роклята ми и аз нямаше да се доберем невредими до горе. Едва в предната част на мазето, там, където в училището ми се отклоняваше коридорът за залата за прожекции, по стените се появиха факли, които хвърляха трепкаща светлина по стените. Очевидно тук бяха разположени килерите с провизии, което бе целесъобразно, имайки предвид ледения студ. От чисто любопитство хвърлих поглед в едно от съседните помещения и изумено се заковах на място. Никога не бях виждала толкова много храна накуп! Изглежда, балът щеше да бъде последван от нещо като банкет, защото върху масите и по земята стояха безброй плата, купи и бъчви, пълни с най-странни ястия. Много от тях бяха изкусно аранжирани и покрити с нещо като прозрачен пудинг. Открих и огромни количества сготвени месни ястия, които за моя вкус миришеха прекалено остро, също така и много спиращи дъха захарни деликатеси във всякакви форми и големини, и позлатена лебедова фигура, която бе изработена като изумително истинска.

— Я виж, те трябва да изстудяват и декорацията за масите си — прошепнах.

Гидиън ме дръпна напред.

— Това не е декорация за маса, а истински лебед. Така нареченото изложбено ястие[43] — прошепна той в отговор, но веднага трепна, а аз, със съжаление трябва да си призная, в същия миг изпищях.

Точно иззад сенките на една около деветнайсет етажна торта с два (мъртви) славея на върха се подаде фигура и тръгна безшумно към нас с извадена шпага. Оказа се Ракоци, дясната ръка на графа, а с тази му драматична поява можеше по всяко време да изкара малко пари в някое влакче на ужасите.

Поздрави ни с дрезгав глас, след което процеди:

— Последвайте ме!

Докато се опитвах да се съвзема от уплахата, Гидиън попита невъздържано:

— Не трябваше ли да ни посрещнете много по-рано?

Ракоци предпочете да не отговори, което не ме изненада. Той бе точно от онзи тип хора, които не можеха да признават грешките си.

Безмълвно взе една факла от стената, махна ни с ръка и се мушна в един страничен вход, който водеше към други стълби.

Мелодия от цигулки и глъчка от много гласове достигаха надолу до нас, ставаха все по-силни и по-силни и малко преди края на стълбите Ракоци ни напусна с думите:

— От сенките ще бдя над вас заедно с хората ми.

После изчезна безшумно, също като някой леопард.

— Предполагам, че той не е получил покана — пошегувах се.

В действителност косите ми се изправиха при мисълта, че зад всеки тъмен ъгъл ни дебнеше и тайно ни наблюдаваше някой от мъжете на Ракоци.

— Напротив, разбира се, че е поканен. Но явно не иска да се раздели с шпагата си, а те са забранени в балната зала. — Гидиън ме огледа изучаващо. — Има ли паяжини по роклята ти?

Погледнах го възмутено.

— По нея не, но може би в главата ти — отвърнах, промуших се покрай него и внимателно отворих вратата.

Бях се притеснила как ще се промъкнем незабелязано във фоайето, но когато се потопихме в суматохата и шума, предизвикани от гостите на бала, се запитах защо изобщо си направихме труда да дойдем от мазето. Вероятно по навик. Спокойно можехме да се приземим точно тук и никой нямаше да забележи.

Домът на лорд и лейди Пимпълботъм бе изключително разкошен — приятелят ми Джеймс не бе преувеличил. Под копринените тапети, орнаментите по стените, картините и отрупаните с кристални полилеи и стенописи тавани едва можех да разпозная доброто ми старо училище.

Подът бе покрит с мозайка и дебели килими и ми се стори, че по пътя за първия етаж има повече коридори и стълби, отколкото в моето време.

И беше претъпкано. Претъпкано и шумно. В наше време партито щеше да бъде закрито заради препълване на стаите или съседите щяха да дадат Пимпълботъм под съд заради нарушаване на нощната тишина и покой. А това беше положението едва във фоайето и коридорите.

Балната зала беше съвсем друга категория. Заемаше половината първи етаж и гъмжеше от хора, които стояха на групички или образуваха дълги редици по време на танците. Залата буквално бръмчеше от гласовете им като кошер с пчели, като това сравнение ми се стори прекалено неточно, защото децибелите сигурно достигаха тези на излитащ от Хийтроу[44] „Джъмбо Джет“[45]. Около четиристотин души трябваше да викат, за да се чуят, а на всичкото отгоре и двайсетчленният оркестър върху подиума се опитваше да вземе надмощие. Цялата тази картина се озаряваше от толкова много свещи, че автоматично се огледах за пожарогасител.

Накратко: соарето, което посетихме у Бромптън, сравнено с този бал, бе същото, като да сравниш парти в нощен клуб с чаените сбирки на пралеля Мади. Изведнъж разбрах откъде идваше изразът „пищен бал“.

Появата ни не предизвика особен интерес, особено на фона на непрестанно царящото влизане и излизане от залата. Въпреки това няколко бели перуки ни зяпнаха с любопитство и Гидиън хвана по-здраво ръката ми. Почувствах как бивам изучавана от главата до петите и изпитах непреодолимото желание още веднъж да се огледам в огледалото, дали все пак някоя паяжина не се е залепила погрешка за роклята ми.

— Всичко е наред — успокои ме спътникът ми. — Изглеждаш перфектно. — Прокашлях се смутено. Той се ухили надолу към мен. — Готова ли си? — прошепна.

— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах, без да се замисля.

Просто ми се изплъзна и за момент си припомних забавленията, които имахме, преди мръсникът така позорно да ме предаде. Е, не бяха чак кой знае какви забавления.

Няколко момичета започнаха да си шушукат, когато минахме покрай тях, но не бях сигурна дали обсъждаха роклята ми, или просто намираха Гидиън за страхотен. Вървях с изправен гръб, а перуката ми бе изумително добре закрепена и следваше всяко движение на главата ми, въпреки че откъм тежест вероятно можеше да се сравни със стомните за вода, които африканските жени носеха на главите си. Докато пресичахме залата, непрестанно се оглеждах за Джеймс. В крайна сметка това бе балът на родителите му — и той щеше да присъства, нали?

Гидиън, който стърчеше поне с една глава над повечето хора в залата, бързо откри граф Сен Жермен. Той стоеше свръхелегантно на едно тясно балконче и разговаряше с някакъв нисък мъж, облечен в шарени дрехи, който ми се стори смътно познат.

Без да се замислям много, приклекнах в дълбок реверанс, но в следващия момент съжалих, когато си припомних как по време на последната ни среща графът с нежен глас бе разбил сърцето ми на десетки хиляди малки парченца.

— Мили мои деца, точни сте до минутата — каза той и ни махна да се приближим.

На мен само ми кимна благосклонно (вероятно ми оказа чест, имайки предвид, че като жена аз съм надарена с коефициент на интелигентност, който едва стигаше от вратата на балкона до най-близката свещ), докато на Гидиън дари сърдечна прегръдка.

— Какво ще кажете, Олкот? Можете ли да разпознаете нещо от мен в чертите на този хубав млад мъж?

Облеченият като папагал мъж поклати усмихнато глава. Той не само бе напудрил тясното си дълго лице, ами бе намазал бузите си и с руж, приличаше на някакъв клоун.

— Искам да кажа, че има известна прилика в стойката.

— А и как би могло да се сравни толкова младо смътно с моята сбръчкана физиономия? — Графът изви иронично устни. — Годините не са пощадили външния ми вид, понякога сам не мога да се позная в огледалото. — Графът си повя малко въздух с една носна кърпичка. — Позволете ми да ви представя многоуважавания Албърт Олкот, понастоящем първи секретар на ложата.

— Вече сме се срещали по време на различните ми посещения в Темпъл — каза Гидиън с лек поклон.

— Да, правилно — сети се графът и се усмихна.

Сега вече и аз си спомних защо „папагалът“ ми се стори познат. Този мъж ни бе посрещнал при първата ни среща със Сен Жермен в Темпъл и ни бе осигурил карета до дома на лорд Бромптън.

— За съжаление, изпуснахте представянето на херцога и херцогинята — отбеляза Олкот. — Прическата на Нейна Светлост предизвика огромна завист. Страхувам се, че утре лондонските перукери няма да могат да се отърват от клиенти.

— Херцогинята наистина е красива жена! Колко жалко, че се чувства призвана да се намесва в мъжките работи и политиката. Олкот, бихте ли осигурили нещо за пиене на новодошлите?

Както обикновено, графът говореше с тих и нежен глас, но въпреки шума, който ни заобикаляше, думите му се чуваха твърде ясно. При звука им ме побиха ледени тръпки и това със сигурност не се дължеше на студения нощен въздух, който проникваше през отворената балконска врата.

— Разбира се! — С усърдието си първият секретар ми напомни на господин Марли. — Бяло вино? Веднага се връщам.

По дяволите! Явно няма пунш.

Графът изчака, докато Олкот се изгуби в балната зала, бръкна в джоба на редингота си и измъкна оттам запечатано с восък писмо, което подаде на спътника ми.

— Това писмо е за твоя Велик пазител. В него се съдържат подробности за нашата следваща среща.

Гидиън го прибра и на свой ред подаде на графа също така запечатан с восък плик.

— В него се съдържа подробен доклад за случилото се през изминалите дни. Ще ви зарадва да чуете, че кръвта на Елейн Бърли и лейди Тилни вече е прочетена в хронографа.

Трепнах. Лейди Тилни? Как само го е постигнал? При последната ни среща ми направи впечатление, че тя не би дала доброволно от кръвта си. Подозрително го изгледах. Да не би да е употребил сила, за да й източи от кръвта? В представите ми я виждах отчаяно да го замеря с плетени прасенца.

Графът го потупа по рамото.

— Значи, липсват само Сапфир и Черен турмалин. — Той се подпря на бастуна си, но в жеста му нямаше нищо немощно. Вместо това излъчваше чудовищна сила. — О, само ако той знаеше колко близо сме до това, да променим света!

С глава Сен Жермен посочи към балната зала, в чийто противоположен край забелязах лорд Аластьр от Флорентинския алианс, накичен щедро с бижута, както и миналия път. Камъните на безбройните му пръстени искряха чак до нас. Както и погледът му, леден и изпълнен с омраза, дори от това разстояние. Зад него се извисяваше застрашително фигура, облечена в черно, но този път не допуснах грешката да я сметна за някой гост. Ставаше дума за призрак, който бе част от лорд Аластьр, също както малкия Робърт — от доктор Уайт. Когато ме съзря, устните му се раздвижиха и се зарадвах, че оттук не можех да чуя проклятията му. Стигаше ми, че ме преследваше в кошмарите ми.

— Стои там и мечтае да ни прониже с шпагата си — каза графът и прозвуча почти доволно. — В действителност, от дни наред не мисли за нищо друго. Дори е успял да вмъкне нелегално шпагата си в залата. — Сен Жермен поглади брадичка. — Затова не танцува, нито пък седи, а просто стои вдървено с втренчен поглед, като някой оловен войник, и чака подходящата възможност.

— А на мен не ми беше позволено да взема шпагата си — укорително рече Гидиън.

— Не се притеснявай, момчето ми, Ракоци и хората му няма да изпуснат Аластър от поглед. Днес ще оставим проливането на кръв на храбрите куруци.

Отново погледнах към лорд Аластър и към облечения в черно призрак, който кръвожадно размахваше сабята си в моята посока.

— Но той не би… пред всички тези хора… искам да кажа, дори в XVIII век не е било разрешено да се убива безнаказано, нали? — Преглътнах тежко. — Лорд Аластър не би рискувал да увисне заради нас на бесилото, нали?

За няколко секунди тежките клепачи на графа скриха тъмните му очи, сякаш се концентрираше върху мислите на опонента си.

— Не, прекалено е хитър, за да то направи — отвърна бавно той. — Но също така знае, че няма да му се удадат много възможности отново да се озовете пред острието му. И той няма просто така да пропусне тази. Тъй като подхвърлих на мъжа, когото подозирам за предателя в редиците ни — и само на него! — в колко часа вие двамата — невъоръжени и сами — ще се отправите обратно към мазето за скока си във времето, ще видим какво ще се случи…

— Какво? — възкликнах. — Но…

Графът вдигна ръка.

— Не се притеснявай, дете! Предателят не знае, че хората на Ракоци охраняват всяка ваша крачка. Аластър планира перфектното убийство: след деянието му труповете много практично ще се изпарят във въздуха. — Засмя се. — При мен това няма да се получи, затова планира друга смърт за мен.

Просто страхотно.

Преди да успея да асимилирам новината, че така да се каже, сме дивеч за отстрелване, което не промени особено отношението ми към този бал, пъстроцветният първи секретар се завърна — отново бях забравила името му — с две чаши бяло вино. Зад него се влачеше още един стар познайник — дебелият лорд Бромптън. Той безмерно се зарадва да ни види отново, надвеси се над ръката ми и я целуна доста по-продължително, отколкото бе благоприлично.

— Ах, вечерта е спасена — извика той. — Толкова се радвам! Лейди Бромптън и лейди Лавиния вече ви видяха, но бяха задържани на дансинга. — Той така се засмя, че дебелият му тумбак се разтресе. — Беше ми възложено да ви заведа да танцувате.

— Много добра идея! — съгласи се графът. — Младите хора трябва да танцуват! На младини аз не съм пропускал нито една възможност.

Охо, започваше се. Сега идваше на ред на работата с двата леви крака и къде точно беше дясно проблема, който Джордано окачествяваше като „очебийна липса на ориентация“. Исках да излея виното на екс в гърлото ми, но Гидиън ми отне чашата и я връчи на първия секретар.

На дансинга вече се подреждаха за следващия менует. Лейди Бромптън ни помаха въодушевено, съпругът й изчезна в навалицата, а моят придружител ме намести тъкмо навреме за започването на музиката в редицата на дамите, или по-точно казано, между една рокля, извезана в златно, и една друга, извезана в зелено. Зелената принадлежеше на лейди Лавиния, както успях да установя с един поглед с периферно зрение.

Беше точно толкова хубава, колкото си я спомнях, а балната й рокля позволяваше да се надзърне твърде дълбоко в деколтето й, дори и за тогавашната доста разкрепостена мода. На нейно място, нямаше да смея да се наведа, но изглежда, лейди Лавиния не се притесняваше от това.

— Колко прекрасно, че ви виждам отново!

Тя ни отправи сияйна усмивка, особено на Гидиън, и веднага след това потъна в предхождащия танца реверанс. Последвах примера й и в мен започна да се надига паника, защото престанах да чувствам краката си.

Множество указания се защураха из главата ми и за малко да си затананикам „Лявото е там, където палецът е отдясно“, ала точно тогава при първото завъртане Гидиън мина покрай мен и странно, но краката ми сякаш от само себе си намериха ритъма.

Празничната мелодия, която оркестърът свиреше, изпълни залата до най-отдалеченото кътче и разговорите около нас заглъхнаха.

Гидиън постави лявата ръка на хълбока си и ми подаде дясната си.

— Този менует на Хайдн е прекрасен — каза той, повеждайки разговор с непринуден тон. — Знаеше ли, че този композитор за малко да се присъедини към пазителите? След около десет години по време на едно от посещенията му в Англия. Тогава е обмислял възможността да се засели в Лондон за постоянно.

— Не думай! — Затанцувах покрай него и наклоних глава леко встрани, за да не го изпусна от поглед. — Досега единственото, което знаех за Хайдн, е, че е мъчител на деца.

Или поне мен ме беше измъчвал, докато бях по-малка, когато Шарлот упражняваше сонатите му за пиано със същата ожесточеност, с която сега се бе заела да търси хронографа. Но нямах възможност да обясня това на Гидиън, защото междувременно от групички по четирима танцуващите се бяхме прегрупирали в голям кръг и трябваше да се концентрирам в движенията надясно.

Не можех да кажа на какво точно се дължи, но изведнъж всичко това започна истински да ме забавлява. Свещите хвърляха чудно хубав отблясък върху пищното вечерно облекло, музиката вече не звучеше толкова скучна и демоде, а съвсем подходяща, и навсякъде около мен танцуващите се смееха безгрижно. Дори перуките вече не ми се струваха толкова глупави и за миг се почувствах лека и свободна. Когато кръгът се разпръсна, се понесох към Гидиън, сякаш никога не съм правила нещо друго и той ме погледна така, все едно изведнъж сме се оказали сами в залата. В странното ми приповдигнато настроение не можех да направя нищо друго, освен да му се усмихна сияйно, пренебрегвайки предупреждението на Джордано никога да не показвам зъбите си в XVIII век. Поради някаква причина, изглежда, усмивката ми напълно извади от равновесие партньора ми в танца. Той пое протегнатата ми ръка, но вместо само леко да постави пръстите си под моите, ги стисна.

— Гуендолин, повече няма да позволя на никого да…

Не ми бе писано да разбера какво повече не би позволил на никого, защото в този момент лейди Лавиния хвана ръката му, а в моята постави тази на своя партньор и предложи през смях:

— Да се разменим за кратко, съгласни ли сте?

Не, от моя страна за съгласие и дума не можеше да става, а и Гидиън се поколеба за миг. Но после се поклони пред дамата и ме заряза като незначителната малка доведена сестра (каквато всъщност бях). Приповдигнатото ми настроение се изпари точно толкова бързо, колкото се бе появило.

— Още от одеве ви се възхищавам отдалече — рече новият ми партньор в танците, когато се надигнах от реверанса си и му подадох ръка. Идеше ми отново да я отдръпна, защото пръстите му бяха влажни и лепкави. — Моят приятел, господин Мърчант, вече е имал удоволствието да се запознае с вас по време на соарето на лейди Бромптън. Той искаше да ни представи един на друг, но сега сам мога да се заема с това. Аз съм лорд Флийт. Самият лорд Флийт.

Усмихнах се любезно. Така значи, приятел на господин Мърчант, опипвачът на гърди. Следващата танцова стъпка ни раздели и в мен покълна надеждата, че „самият лорд Флийт“ ще се възползва от възможността да избърше потните си ръце в панталона. Огледах се за Гидиън, търсейки помощ. Но той изглеждаше напълно погълнат от лейди Лавиния. Мъжът до него също имаше очи само за нея, или по-точно казано, за деколтето й, докато преднамерено пренебрегваше собствената си партньорка. А следващият до него… О, боже! Това беше Джеймс! Моят Джеймс. Най-сетне го бях открила. Танцуваше с момиче, чиято рокля бе с цвят на мармалад от сливи, и изглеждаше толкова жив, колкото можеше да изглежда някой с бяла перука и бяла пудра по лицето.

Вместо отново да подам ръка на лорд Флийт, с танцова стъпка минах покрай лейди Лавиния и Гидиън и се насочих право към Джеймс.

— Моля, всички да се мръднат с по един напред — казах възможно най-любезно, без да обръщам внимание на протестите. Още две смени на стъпките, и ето че се оказах пред Джеймс. — Извинете, само още една смяна на партньора, моля. — Побутнах мармаладеното момиче право в ръцете на мъжа отсреща, после подадох ръка на стъписания Джеймс и се опитах, останала без дъх, отново да вляза в такт с музиката. Хвърлих поглед наляво и установих, че останалите също се престрояваха и продължаваха да танцуват, сякаш нищо не се бе случило. Предпочетох да не поглеждам към Гидиън, а вместо това се втренчих в Джеймс. Направо не беше за вярване, че можех да държа ръката му и че я чувствах топла и жива!

— Създадохте хаос в цялата редица — заяви той обвинително и ме измери с поглед от главата до петите. — И избутахте изключително неучтиво госпожица Амилия далеч от мен.

Да, наистина беше той. Същият високомерен тон, както винаги. Усмихнах му се сияйно.

— Искрено съжалявам, Джеймс, но непременно трябва да… е, трябва да разговарям с вас по един въпрос от изключителна важност.

— Доколкото ми е известно, все още не сме представени един на друг — отвърна той намръщено, докато поставяше изящно единия си крак пред другия.

— Аз съм Пенелъпи Грей от… от провинцията. Но това е без значение. Разполагам с информация от изключително голяма стойност за вас и поради тази причина неотложно трябва да се срещнете с мен. Ако животът ви е мил и ценен — добавих, за да засиля драматичния ефект.

— Какво си въобразявате? — Джеймс ме изгледа смаяно. — Без значение дали сте от провинцията, или не, поведението ви наистина е много неуместно…

— Да — с периферното зрение забелязах настаналия смут, този път в редицата на мъжете, нещо морскозелено се приближаваше с танцова стъпка, — ала е важно все пак да ме изслушате. Става въпрос за жив… става въпрос за… вашия кон, Хектор, ъъъ… сивия жребец. Непременно трябва да се срещнете с мен утре, в 11 часа предобед в Хайд Парк, при моста, който минава над езерото. — Само можех да се надявам, че езерото и мостът са съществували през XVIII век.

— Трябва да се срещна с вас? В Хайд Парк? Заради Хектор?

Джеймс повдигна вежди, които отхвръкнаха нагоре чак до началото на косата му.

Кимнах.

— Извинете! — Гидиън се поклони леко и внимателно избута другия мъж встрани. — Явно тук нещо се е объркало.

— Определено! — отсече Джеймс и се обърна, клатейки глава, към госпожица сливов мармалад, а Гидиън сграбчи ръката ми и доста грубо ме поведе към следващата танцова стъпка.

— Да не си откачила? Какво си замислила този път?

— Само се срещнах с един стар приятел.

Отново се обърнах към Джеймс. Дали ме бе взел на сериозно? Вероятно не. Той продължаваше да клати глава.

— На всяка цена искаш да привлечеш всеобщото внимание, нали? — изсъска Гидиън. — Защо не можеш дори само за три часа да правиш това, което ти се казва?

— Ама че глупав въпрос! Естествено, защото съм жена и думата „благоразумие“ ми е напълно чужда. Освен това ти пръв привлече всеобщото внимание, като танцува с лейди Гърдите-ми-ще-изскочат-всеки-момент-от-роклята.

— Да, но само защото тя… О, я престани!

— Ти престани!

Втренчихме се гневно един в друг, а през това време заглъхнаха и последните звуци от цигулките. Най-сетне! Това сигурно бе най-дългият менует на света! С облекчение приклекнах в реверанс и се обърнах да си ходя, преди Гидиън да е успял да ми подаде ръката си (или по-скоро да сграбчи моята).

Ядосах се на непремисления ми разговор с Джеймс — струваше ми се малко вероятно да се появи на срещата ни в Хайд Парк. Ще трябва да опитам да разговарям с него още веднъж и този път да му кажа истината.

Къде ли беше? Всичките тези тъпи бели мъжки перуки изглеждаха еднакво. Редиците на танцуващите се виеха зигзагообразно в огромната зала и сега се бяхме оказали на съвсем различно място. Протегнах врат над навалицата и се опитах да се ориентирам. Тъкмо си мислех, че съм съзряла червения редингот на Джеймс, когато Гидиън ме хвана за лакътя.

— Ще мине ето оттук! — нареди той кратко.

Заповедният му тон вече наистина започваше да ми писва! Но не се наложи да се отървавам от него, защото лейди Лавиния свърши това, като се провря между нас, обвита от облак парфюм с аромат на момина сълза.

— Вие ми обещахте още един танц — нацупи се тя, а после се усмихна и върху бузите й разцъфнаха две сладки трапчинки.

Зад нея лорд Бромптън, пръхтейки, си проправяше път през множеството.

— И така, достатъчно танцувах за този сезон — измърмори той. — Вече съм прекалено деб… стар за това забавление. Като казах „забавление“, някой друг освен мен видя ли скъпата ми съпруга с онзи напет контраадмирал, който уж наскоро е загубил едната си ръка в битка? Е, това са само слухове. Можах ясно да видя, че посегна към нея с две ръце.

Той се засмя и многото му двойни брадички опасно се заклатиха.

Оркестърът отново засвири и започнаха да се сформират нови редици.

— Но моля ви, нали няма да ме отблъснете — каза лейди Лавиния, вкопчвайки се в реверите на редингота на Гидиън и му отправи пълен с копнеж поглед. — Само този танц.

— Тъкмо обещах на сестра ми да й донеса нещо за пиене — обяви Гидиън и ме изгледа намръщено. Ами да, беше ядосан, защото му пречех да флиртува. — А и ето там отзад графът ни очаква да му правим компания.

Междувременно графът бе напуснал мястото си на балкона, но не за да седне и да си почине малко. Той ни наблюдаваше зорко с орловия си поглед и изглеждаше, сякаш разбира всяка наша дума.

— За мен ще е чест да осигуря нещо за пиене на сестра ви — намеси се лорд Бромптън и ми намигна. — При мен ще е в най-добри ръце.

— Виждате ли! — зарадва се лейди Лавиния и издърпа през смях Гидиън обратно на танцовата площадка.

— Ей сега се връщам — увери ме той през рамо.

— Само не бързай! — измърморих злобно.

Лорд Бромптън задвижи тлъстото си туловище.

— Знам едно много специално местенце — рече той и ми махна. — Наричат го още ъгъла на старите моми, но това не бива да ни смущава. Ще успеем да ги прогоним с непристойни истории. — Поведе ме нагоре по няколко стъпала, където се намираше диван, от чието извисено положение се разкриваше страхотна гледка. Тук действително седяха две вече не чак толкова млади и красиви дами, които с готовност събраха полите на роклите си, за да ми направят място.

Лорд Бромптън потърка ръце.

— Уютно, нали? Ще се върна с графа и нещо за пиене. Бързам!

И действително се забърза, подобно на някой галопиращ хипопотам, запровира масивното си тяло през морето от кадифе, коприна и брокат. Възползвах се от местоположението ми нависоко, за да се огледам за Джеймс, но никъде не успях да го открия. Затова пък видях лейди Лавиния и Гидиън да танцуват съвсем наблизо и почувствах пробождане в сърцето заради мисълта колко добре си подхождаха. Дори цветът на дрехите им си подхождаше, все едно мадам Росини лично ги бе подбрала. Всеки път когато ръцете им се докосваха, между тях сякаш прелитаха електрически искри и очевидно се разбираха отлично. Имах чувството, че мога да чуя звънкия смях на лейди Лавиния чак тук горе.

Двете стари моми до мен въздъхнаха с копнеж. Рязко се изправих. Наистина нямаше нужда да си причинявам това. Не зърнах ли току-що червения редингот на Джеймс да изчезва през единия от изходите? Реших да го последвам. В крайна сметка това бе домът му, а освен това и моето училище — все щях да го намеря. И тогава щях да се опитам да му обясня онова с Хектор.

При напускането на залата хвърлих още един поглед към лорд Аластър, който продължаваше да стои на същото място и не изпускаше графа от очи. Неговият призрачен приятел размахваше кръвожадно сабята си и без съмнение хриптеше изпълнени с ненавист думи. Никой от тях не ми обръщаше внимание. Затова пък, изглежда, Гидиън забеляза бягството ми. В редиците на танцуващите настъпи суматоха. По дяволите! Обърнах се и се стрелнах навън по най-бързия начин. В коридорите осветлението бе по-скоро сумрачно, но продължаваха да се тълпят множество гости.

Останах с впечатлението, че много двойки си търсеха усамотени местенца, а точно срещу балната зала се намираше нещо като игрален салон, в който се бяха оттеглили някои господа и през наполовина отворената врата се кълбеше цигарен дим.

Стори ми се, че видях червения редингот на Джеймс да завива зад ъгъла и се затичах след него толкова бързо, колкото позволяваше роклята ми. Когато стигнах следващия коридор, от него нямаше и следа, което означаваше, че сигурно се е шмугнал в някоя от стаите. Отворих най-близката врата и после бързо я затворих, когато лъчът светлина освети отоманка, пред която коленичеше мъж (не беше Джеймс!), който тъкмо бе зает със свалянето на жартиерите на една дама. Е, ако в случая можеше да се говори за дама. Ухилих се леко, докато се насочвах към следващата врата. Всъщност гостите на това парти не се различаваха особено от тези в моето време.

В коридора зад мен се чуха гласове.

— Но защо тичате толкова бързо? Толкова ли не можете да оставите сестра си за пет минути сама?

Нямаше никаква грешка, това бе лейди Лавиния.

Втурнах се като светкавица в най-близката стая и се облегнах от вътрешната страна на вратата, за да си поема дълбоко въздух.