Смарагдовозелено

Глава 11

Денят наистина бе изпъстрен с всякакви странности (най-важното накратко: Гидиън ме обичаше! О, и разбира се, историята с шпагата и смъртта), но този вечерен семеен пикник в моята стая ми се стори най-странното от всички събития. И така, хората, които означаваха най-много за мен на този свят, се бяха събрали върху килима ми, смееха се и говореха един през друг — мама, пралеля Мади, Ник, Каролайн, Лесли и Гидиън! И всички имаха следи от шоколад по лицата. (Тъй като на леля Гленда и Шарлот им бе секнал апетитът, а лейди Ариста по принцип ненавиждаше сладко, шоколадовата торта бе останала изцяло за нас.) Може би фактът, че между Гидиън и семейството ми веднага се възцариха приятелски отношения, се дължеше на тортата, но е възможно и причината да бе в това, че той бе много по-отпуснат, отколкото го бях виждала някога. И това, въпреки че мама и пралеля Мади му зададоха цял куп от странни, та чак до неудобни въпроси, а Ник продължаваше упорито да го нарича Голъм.

Когато и последната трошичка бе ометена, пралеля Мади се надигна, пъшкайки.

— Мисля, че трябва отново да сляза долу и да помогна на Ариста. Господин Търнър се вмъкна в къщата заедно с обожателя на Шарлот и сигурно все още продължават да се карат заради бегониите. — Тя подари на Гидиън една от усмивките си с трапчинки. — Знаете ли, Гидиън, за един Де Вилърс сте наистина необичайно симпатичен.

Той също се изправи и й отвърна весело, като разтърси ръката й:

— Много благодаря. Беше ми изключително приятно да се запозная с вас.

— О! — Лесли ме сръга с лакът в ребрата. — Освен всичко друго, има и маниери. Вдига си задника, когато някоя дама се изправи. А какъв сладък задник само! Колко жалко, че е такъв мръсник!

Завъртях очи.

Мама изтупа трохите от роклята си и подкани Каролайн и Ник също да стават.

— Хайде, вие двамата. Вече е време за лягане.

— Мамо! — възкликна Ник обидено. — Днес е петък, а и аз съм на дванайсет!

— И аз искам да остана, моля те. — Каролайн погледна чистосърдечно нагоре към Гидиън. — Харесвам те. Ти наистина си много мил и страшно хубав.

— Да, наистина — прошепна ми Лесли. — Да не би той току-що да се изчерви?

Така изглеждаше. Колко сладко.

Лакътят на Лесли отново уцели ребрата ми.

— Зяпнала си като някоя овца — изсъска тя.

В този момент Ксемериус влетя през затворения прозорец и с доволно оригване се приземи върху бюрото.

— Когато умният и изключително хубав демон, изпълнен с надежда, се завърна от излета си, със съжаление установи, че междувременно момичето не бе загубило нито пикливожълтата си риза, нито невинността си… — издекламира той като част от някой все още ненаписан роман.

Обърнах се към него и произнесох само с устни:

— Млъквай!

— Просто казвам — отвърна той обидено. — Случаят беше удобен. А и в крайна сметка вече не си чак толкова млада и кой знае дали утре отново няма да мразиш този тип до дъното на душата си.

Когато пралеля Мади си тръгна, а мама изгони Каролайн и Ник от стаята ми, Гидиън затвори вратата след тях и ни погледна с усмивка.

Лесли вдигна отбранително ръце във въздуха.

— А, не, забрави! Аз няма да си тръгна. Трябва да обсъдя важни неща с Гуен. Строго секретни неща.

— Тогава и аз няма да си тръгна — каза Ксемериус, скочи върху леглото ми и се сгуши върху възглавницата.

— Лес, мисля, че вече не е нужно да пазим в тайна някои неща от него — казах аз. — Няма да е зле да съберем в един общ казан знанията на всички ни.

Колко добре го казах само!

— А и се съмнявам, че в този случай Гугъл би могъл да помогне особено — рече Гидиън с насмешка. — Извинявай, Лесли, но наскоро господин Уитман ни показа една хубавичка папка, в която си събрала… ъъъ… необикновена информация.

— Така ли?! — Лесли постави ръце на кръста си. — А аз тъкмо си мислех, че може би все пак не си такъв арогантен задник, както Гуен все повтаря! Хубавичка, как ли пък не! Това са… — Тя сбърчи нослето си леко засрамена. — Колко подло от страна на Катеричката да показва наоколо папката ми! В началото тези проучвания в интернет бяха всичко, с което разполагахме, и аз много се гордеех с тях.

— Но междувременно открихме много повече — вметнах аз. — Първо, защото Лесли е гений, и второ, защото много пъти се срещнах с дя…

— Разбира се, нямаме намерение да издаваме източниците си! — Приятелката ми ме стрелна с поглед. — Той все още е един от тях, Гуен. Нищо, че хормонално е замъглил сетивата ти.

Докато отново сядаше на килима, Гидиън се ухили широко.

— Добре. Тогава, значи, аз съм първи.

И без да изчака съгласието на Лесли, започна отново да разказва за документите, които бе получил от Пол. За разлика от мен, приятелката ми бе повече от ужасена от твърдението, че когато кръгът на кръвта се затвори, ще трябва да умра. Направо пребледня под луничките си.

— Мога ли да видя тези документи? — попита тя.

— Разбира се.

Гидиън измъкна няколко сгънати листове от джоба на дънките си и още няколко — от джоба на блузата си. Доколкото успях да видя, хартията бе пожълтяла и на сгъвките — доста протрита.

Лесли го зяпна изумено.

— И ги разнасяш просто ей така в джобовете ти? Това са ценни оригинални документи, а не… сополиви носни кърпички. — Тя посегна да ги вземе. — Та те почти са се разпаднали. Мъжка му работа! — Внимателно разтвори документите. — И си напълно сигурен, че не са фалшификати?

Гидиън вдигна рамене.

— Не съм нито графолог, нито историк. Но изглеждат точно по същия начин, както другите оригинали, които пазителите съхраняват.

— Обзалагам се, при подходяща температура и в стъклени шкафове — рече Лесли обвинително. — Както е редно.

— И как от Флорентинския алианс са се добрали до документите? — попитах аз.

Той отново вдигна рамене.

— Предполагам, с кражба. Не ми остана време да прегледам хрониките за някакви съобщения по въпроса. Дни наред се разхождам наоколо с тези документи! Знам ги наизуст, но така и не успях да разбера пълното им значение. Освен що се отнася до онова конкретно нещо.

— Е, поне не си изтичал веднага при Фолк, за да му ги покажеш — казах одобрително.

— Минавало ми е през ума да направя точно това. Но тогава… — Гидиън въздъхна. — В момента просто не знам на кого мога да вярвам.

— Не вярвай на никого — прошепнах и театрално завъртях очи. — Това поне ме посъветва майка ми.

— Майка ти — промърмори той. — Интересува ме каква ли част от всичко това й е известна.

— Значи, щом кръгът се затвори и графът получи еликсира, Гуендолин трябва… — Лесли нямаше сили да довърши изречението.

— …да умре — допълних аз.

— Да издъхне, да хвърли топа, да гушне букета, да ритне камбаната, да заспи вечен сън, да предаде богу дух… — включи се и Ксемериус.

— …да бъде убита! — С драматичен жест Лесли хвана ръката ми. — Защото едва ли от само себе си ще се строполиш мъртва! — Тя прокара другата ръка през косата си, която и без това стърчеше в безпорядък от главата й. Гидиън се прокашля, но приятелката ми не го остави да вземе думата. — Честно казано, през цялото време имах лошо предчувствие. Дори само онези другите стихове са ужасно… зловещи. И винаги за Гарвана, Рубина, или номер дванайсет нещата не изглеждат добре. Освен това съвпада с онова, което аз самата открих. — Тя пусна ръката ми и посегна към (чисто новата си!) раница, за да извади „Ана Каренина“. — Е, да, всъщност са го открили Люси, Пол и дядо ти, както и Джордано.

— Джордано? — повторих объркано.

— Да! Не си ли чела статиите му? — Тя запрелиства книгата. — Пазителите е трябвало да го приемат в ложата, за да престане да разтръбява из целия свят теориите си.

Поклатих засрамено глава. Още след първото сложно изречение бях загубила интерес към драсканиците му. (А като прибавим и факта, че писанията бяха от Джордано… направо ужас!)

— Събудете ме, ако случайно стане интересно — измърмори Ксемериус и затвори очи. — След хранене се нуждая от малка дрямка.

— Като историк Джордано никога не е приеман на сериозно, дори и от пазителите — включи се Гидиън в разговора. — Той е публикувал неясни глупости в езотерични списания, чиито читатели определят графа като извисил се и трансформирал се, каквото и да значи това.

— Мога съвсем точно да ти обясня! — Лесли тикна под носа му „Ана Каренина“, сякаш ставаше дума за веществено доказателство в съда. — Като историк Джордано се е натъкнал на инквизиционни протоколи и писма от XVI век. Според тези източници като младеж, по време на пътуванията си във времето, граф Сен Жермен е направил дете на живееща в манастир графска дъщеря, на име Елизабета ди Мадроне. И през това време — тя замлъкна за момент, — е, вероятно преди или след това, й е разказал всичко възможно за себе си. Може би защото е бил млад и глупав, или просто защото се е чувствал сигурен.

— А това „всичко възможно“ какво включва? — попитах.

— Много щедро е споделял всякаква информация, като се започне с произхода му, истинското му име и способността му да пътува във времето, та чак до твърдението, че са му известни безценни тайни. Тайни, благодарение на които е способен да създаде Философския камък.

Гидиън кимна, сякаш историята му е известна, но това не смути Лесли.

— За негово нещастие, хората в Италия през XVI век не са останали очаровани — продължи тя. — Решили са, че графът е опасен демон, а освен това бащата на Елизабета бил толкова бесен заради онова, което е сторил с дъщеря му, че основал Флорентинския алианс. Ди Мадроне, както и неговите наследници, посветили живота си на търсенето на графа и подобните нему… — Лесли замълча. — Та какво исках да кажа? Мили боже, главата ми е толкова претъпкана с информация, че имам такова усещане, сякаш всеки миг ще се пръсне.

— Какво общо има всичко това с Толстой, по дяволите? — попита Гидиън и загледа неразбиращо подправената от Лукас книга. — Не се сърди, но досега не ми разказа нищо наистина ново.

Лесли му хвърли леден поглед.

— Но на мен ми разказа — побързах да кажа. — Лес, искаше да ни обясниш какво наистина цели графа с Философския камък!

— Точно така. — Лесли сбърчи чело. — Заради това исках да започна по-отдалече. Разбира се, отнело е известно време, докато наследниците на конт Ди Мадроне са се добрали до първия пътуващ във времето, Ланселот де Вилърс…

— Спокойно можеш да съкратиш историята — прекъсна я Гидиън. — Не разполагаме с чак толкова много. време. Вдругиден отново ще се срещнем с графа, а междувременно трябва, съгласно разпорежданията му, да се сдобия с кръвта на Люси и Пол. Опасявам се, че ако не успея, ще ни изненада с някакъв друг план… — Той въздъхна. — И така?

— Но и не трябва да пренебрегваме детайлите. — Приятелката ми също въздъхна и за миг зарови лице в ръцете си. — Е, добре. Пазителите вярват, че Философският камък е нещо, което решително ще спомогне за развитието на човечеството, защото ще го спаси от всички болести, нали така?

— Точно така — отвърнахме двамата с Гидиън в хор.

— Но Люси, Пол и дядото на Гуени, а реално погледнато и Флорентинският алианс, са били на мнение, че това е лъжа!

Кимнах.

— Я почакай! — Гидиън бе свъсил вежди. — Дядото на Гуени? Нашият Велик пазител преди чичо ми Фолк?

Отново кимнах, този път малко виновно. Той се втренчи в мен и изведнъж направи физиономия, сякаш му просветна.

— Продължавай, Лесли — каза той. — На какво си се натъкнала?

— Люси и Пол са смятали, че графът иска Философския камък само за себе си — Лесли млъкна за момент, за да се убеди, че наистина следяхме всяка нейна дума. — Защото Философският камък трябва да направи него и само него безсмъртен.

Двамата с Гидиън останахме безмълвни. Аз, защото бях подобаващо впечатлена. При Гидиън не знаех каква е причината. Изражението му дори не загатваше какво си мисли.

— Разбира се, графът е трябвало да измисли всичките тези глупости за спасението на човечеството и така нататък, за да убеди хората да работят за него — продължи Лесли. — Едва ли е щял да успее да изгради такава мощна тайна организация, ако беше обявил какво действително цели.

— Затова ли е всичко? Значи, цялата работа се върти единствено около факта, че някакъв си старчок се страхува от смъртта?

Почувствах се разочарована. Това ли трябваше да е тайната зад тайната? Затова ли бяха всички тези усилия?

Докато скептично клатех глава и в мислите си заформях изречение, започващо с „но“, Гидиън още повече свъси вежди.

— Всичко съвпада — измърмори той. — По дяволите, Лесли има право. Съвпада.

— Какво съвпада? — попитах.

Той бързо скочи на крака и започна да обикаля из стаята ми.

— Не мога да повярвам, че столетия наред семейството ми се е хващало на въдицата му. Че аз съм се хванал на въдицата му! — Той се спря пред мен и дълбоко си пое дъх. — …въздухът ще се изпълни с ухание на разни времена, само един ще остане във вечността на таз земя. Ако внимателно се чете, определено се разбира. Всички зарази и физически недъзи като дим ще се изпарят, под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят. Разбира се! За да дари някого с вечен живот, тази субстанция трябва да може да излекува всичките му болести. — Гидиън разтри слепоочията си и посочи разръфаните листове на килима. — А предсказанията, които графът е скрил от пазителите, го казват още по-ясно. Философският камък обвързва вечността. Нова сила расте в одеждите на младостта. На тоз, който носи магията, безсмъртна е властта. Колко е просто! Защо досега не съм се сетил? Толкова се бях фиксирал върху факта, че Гуендолин трябва да умре и може аз да съм отговорен за това, че изобщо не успях да видя истината, въпреки че е била точно под носа ми.

— Ами… — рече Лесли и не успя да прикрие триумфалната си усмивка, — предполагам, че талантите ти са в други области. Нали, Гуени? — А после добави с помирителен тон: — А и си имал и други неща за правене.

Взех пожълтелите документи.

— Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда, тръгва по своя път тленната съдба. Младостта се стопява, Дъбът е обречен на гибел тогава, вече не е вечен. Единствено ако изгасне дванайсетата звезда, Орелът за вечни времена постигнал ще си е целта — прочетох, запъвайки се, като се опитвах да игнорирам, че при тези думи кожата ми настръхна. — Добре, дванайсетата звезда съм аз, но както обикновено, останалото ми звучи на китайски…

— Тук в полето е записано: Веднага щом се сдобия с еликсира, тя трябва да умре! — измърмори Лесли, свела глава до моята. — Но това го разбираш, нали? — Тя ме прегърна силно. — Никога, никога повече не трябва да се доближаваш до този убиец, разбра ли? Този проклет кръг на кръвта просто не трябва да се затваря. За нищо на света. — Тя ме избута от себе си. — Люси и Пол са направили възможно най-доброто, като просто са избягали с хронографа. Колко тъпо, че съществува и втори хронограф. — Лесли погледна укорително Гидиън. — И че тук, в стаята, има един, който си няма друга работа, освен старателно да го пълни с кръвта на всички пътуващи във времето! Обещай ми тук и сега, че този граф никога няма да има възможността да се добере до Гуени и да я удуши или прониже, или…

Ксемериус се надигна рязко в съня си.

— …отрови, застреля, разчлени, обеси, обезглави, стъпче до смърт, удави, бутне от високо… — извика той въодушевено. — За какво по-точно става дума?

— Единствено ако изгасне дванайсетата звезда, Орелът за вечни времена постигнал ще си е целта — рече Гидиън тихо. — Само че тя не може да умре!

— Сигурно имаш предвид не трябва — поправи го Лесли.

— Не трябва, не може, не е необходимо — издекламира Ксемериус и отново отпусна глава върху лапите си.

Гидиън клекна пред нас на пода. Погледът му отново беше много сериозен.

— Това, което исках да ти кажа, преди да се це… — Той се прокашля. — Разказа ли на Лесли, че лорд Аластър те уцели с шпагата си?

Кимнах, а приятелката ми каза:

— Имала е истински късмет, че не я е уцелил както трябва!

— Лордът е един от най-добрите фехтовачи, които познавам. И той със сигурност уцели Гуендолин. При това много опасно. — Гидиън докосна с върха на пръстите си ръката ми. — Смъртоносно, ако трябва да сме точни.

Лесли си пое шумно въздух.

— Но аз само съм си го вну… — измърморих и се замислих за разходката ми нагоре към тавана и за впечатляващата от високо гледка на случващото се.

— Не! — Гидиън поклати глава. — Не си си го внушила! Не съм сигурен, че човек изобщо може да си внуши такова нещо. А и нали аз също бях там. — За момент, изглежда, му бе трудно да продължи, но после отново се овладя. — Когато се върнахме в настоящето, от поне половин минута беше спряла да дишаш, а когато с теб на ръце слязох в мазето, абсолютно съм сигурен, че все още нямаше пулс. А само минута по-късно се надигна и седна, сякаш нищо не се е било случило.

— Това означава ли… — попита Лесли и сега тя беше тази, която зяпаше като някоя овца.

— Означава, че Гуени е безсмъртна — рече Гидиън и ми отправи несигурна усмивка.

Аз можех само да се втренча в него слисана.

Ксемериус се беше надигнал и в почуда се чешеше по корема. Челюстта му увисна, но вместо да пусне някой от коментарите си, избълва малък фонтан вода върху възглавницата ми.

— Безсмъртна? — Приятелката ми бе ококорила широко очи. — Като… като шотландския боец?

Гидиън кимна.

— Само дето няма да умре дори и да я обезглавят. — Той отново се изправи и изражението му се вкамени. — Гуендолин изобщо не може да умре, освен ако сама не отнеме живота си. — И тогава той изрецитира с тих глас: — Затова знай, звездата от любов измъчвана умира, когато сама падението си избира.

Когато на сутринта отворих очи, светлината на изгряващото слънце нахлуваше в стаята ми и потапяше в искряща розова светлина завихрящите се във въздуха прашинки. И за разлика от всички предходни дни, веднага се разсъних. Внимателно бръкнах под нощницата, опипах раната под гърдите ми и прокарах пръст по белега.

Безсмъртна.

Първоначално не исках да повярвам в твърденията на Гидиън просто защото бяха абсурдни. Някак си умът ми отказваше да приеме този факт, а и без това от толкова много усложнения животът ми, изглежда, бе изправен пред тотален срив.

Но дълбоко в мен веднага бях разбрала, че той е прав: шпагата на лорд Аластър ме беше убила. Бях усетила болката и видяла как нищожният остатък от живота в мен просто изтича. Бях издъхнала — и въпреки това сега бях жива.

Темата за безсмъртието ни бе занимавала през цялата вечер. Особено Лесли и Ксемериус не можеха да спрат да говорят, след като се съвзеха от първоначалния си шок.

— Това означава ли, че никога няма да се сбръчкаш?

— А ако отгоре ти падне осемтонен бетонен блок? Плоска като дъска ли ще продължиш да живееш?

— Може би не си безсмъртна, а просто имаш само седем живота като котките.

— Ако й избодат едното око, ще й порасне ли ново?

Фактът, че Гидиън не можеше да отговори на нито един от въпросите им, не ги притесни особено. Вероятно така щеше да продължи през цялата нощ, ако майка ми не бе дошла и не бе подканила Лесли и Гидиън да си ходят. За съжаление, беше непреклонна.

— Гуендолин, спомни си, моля те, че довчера беше болна — каза тя. — Искам да можеш добре да се наспиш.

Добре да се наспя — сякаш след такъв ден изобщо можеше да се мисли за сън! А имаше още толкова много неща за обсъждане!

Бях придружила двамата до долу, за да ги изпратя до входната врата. Лесли, като истинска приятелка, веднага схвана идеята и избърза няколко крачки напред към автобусната спирка, уж за да проведе много важен разговор по телефона. (Чух я да казва: „Здрасти, Бърти, скоро ще се прибера“.) За съжаление, Ксемериус не беше толкова деликатен. Той се провеси с главата надолу от навеса над вратата и запя, грачейки:

Накрая с нежелание се откъснах от Гидиън и се прибрах в стаята ми с твърдото намерение през цялата нощ да размишлявам, да говоря по телефона и да кроя планове. Но едва се бях излегнала върху леглото — само за малко — и вече спях дълбоко. Явно и при другите се беше получило същото, защото не видях върху дисплея на телефона ми да има отбелязани пропуснати обаждания.

Погледнах укорително Ксемериус, който се беше свил в долната част на леглото ми, а сега се протягаше и шумно се прозяваше.

— Трябваше да ме събудиш!

— Да не съм ти будилник, о, безсмъртна господарке!

— Мислех, че призраците… ъъъ… демоните не се нуждаят от сън.

— Може и да не се нуждаят, но след такава обилна вечеря една дрямка несъмнено се отразява добре. — Той сбърчи нос. — А на теб един душ ще ти се отрази перфектно.

Имаше право. Тъй като всички останали все още спяха (все пак беше събота), можех да блокирам банята за цяла вечност и да изхабя огромни количества шампоан, душ-гел, паста за зъби, лосион за тяло и крема за бръчки на мама.

— Нека позная, животът е прекрасен и ти се чувстваш… ха-ха… като новородена — изкоментира Ксемериус, когато по-късно, докато се обличах, се усмихвах на собственото си отражение в огледалото.

— Точно така! Знаеш ли, някак си изведнъж гледам на живота с други очи…

Гаргойлът изпръхтя.

— Може и да си въобразяваш, че си получила просветление, но в действителност това е само от хормоните. Днес ликуваш от радост, а утре си опечалена до смърт. Момичета! И през следващите двайсет-трийсет години все ще е така. А след това директно те подхваща критическата. Въпреки че при теб може и да не се случи така. Безсмъртна в климактериум — някак си не се връзва.

Усмихнах му се снизходително.

— Знаеш ли, малки мърморко, нямаш никаква…

Звънът на телефона прекъсна лекцията ми.

Лесли искаше да ме попита в колко часа ще се срещнем, за да подготвим марсианските костюми за партито на Синтия. Партито! Не можех да повярвам, че изобщо бе в състояние да мисли за това.

— Знаеш ли, Лес, чудя се дали изобщо да ходя. Случиха се толкова много неща и…

— Трябва да дойдеш. И ще дойдеш. — Тонът й не търпеше възражение. — Защото вчера осигурих придружители за двете ни и в противен случай, ще се почувствам ужасно неловко.

Въздъхнах.

— Нали не си поканила отново глупавия ти братовчед и пърдящия му приятел? — За един ужасяващ миг си представих един подуващ се зелен чувал за боклук. — Последния път се закле, че никога повече няма да го правиш. Надявам се, че не е нужно да ти напомням историята с шоколадовите целувки, които…

— За толкова тъпа ли ме мислиш? Нали знаеш, че никога не допускам една и съща грешка втори път! — Лесли замълча за момент, после продължи привидно равнодушно. — Вчера, по пътя към спирката, разказах на Гидиън за партито. Той буквално се натресе за придружител. — Последва още едно кратко мълчание. — Предложи и братчето си. И затова сега не можеш да се измъкнеш.

— Лес!

Много ясно можех да си представя как бе протекъл разговорът им. Приятелката ми бе майсторка в манипулирането. Вероятно Гидиън изобщо не се бе усетил в какво се забърква.

— И по-късно можеш да ми благодариш — изкиска се тя. — Сега само трябва да помислим как ще се справим с костюмите. Аз вече направих пипала на една зелена кухненска цедка, която ще изглежда грандиозно като шапка. Ако искаш, мога да ти я дам.

Изпъшках.

— О, боже! Наистина ли искаш от мен на първата ми официална среща с Гидиън да отида облечена в чувал за боклук и с кухненска цедка на главата?

Лесли се поколеба само за миг.

— Това е изкуство! И е забавно. И нищо няма да ни струва — обясни тя. — Освен това той е толкова влюбен в теб, че ще му е все едно.

Стана ми ясно, че в случая трябваше да се подходи с малко хитрост.

— Е, добре — отвърнах привидно примирена. — Щом като непременно държиш, ще отидем преоблечени като марсианци. Наистина си уверена в себе си. И малко ти завиждам, задето ти е напълно безразлично дали Рафаел намира за секси момичета с пипала и кухненски цедки на главата. И че по време на танците ще шумолиш и ще се усещаш като… ами като чувал за боклук. И че ще излъчваш лека миризма на химикали… Докато Шарлот ще се носи покрай нас в костюма си на фея и ще подхвърля злобни коментари…

Лесли мълча точно три секунди. После отвърна бавно:

— Да, все ми е тая…

— Знам. Иначе щях да предложа да се оставим мадам Росини да ни облече. Тя ще ни услужи с всичко в зелено, с което разполага: рокли от филми с Грейс Кели и Одри Хепбърн. Танцувални рокли за чарлстон от златните двайсетте години на миналия век. Или бални рокли от…

— Добре, добре — остро ме прекъсна Лесли. — Убеди ме още при споменаването на Грейс Кели. Да забравим за лайняните чували за боклук. Мислиш ли, че мадам Росини вече е будна?

— Как изглеждам? — попита мама и се завъртя в кръг.

Вече се беше преоблякла три пъти, откакто преди обяд й се бе обадила госпожа Дженкинс, секретарката на пазителите, с молбата да ме придружи до Темпъл за часовете ми за елапсиране.

— Много добре — отвърнах, без да съм я огледала.

Лимузината трябваше да завие зад ъгъла всеки момент. Дали Гидиън щеше да е вътре? Или щеше да ме чака в главната квартира? Вчерашната вечер бе приключила прекалено внезапно. Имаше още толкова много неща, които трябваше да си кажем.

— Според мен, ако ми позволите да отбележа, синият тоалет беше по-добър — отбеляза господин Бърнард, който с метличка за прах почистваше рамките на картините във фоайето.

Мама веднага се втурна нагоре по стълбите.

— Напълно сте прав, господин Бърнард! Този тоалет изглежда прекалено предизвикателно. Прекалено елегантен за събота следобед. Кой знае какво може да си помисли някой. Сякаш съм се изтупала специално за него.

Удостоих иконома ни с обвинителна усмивка.

— Нужно ли беше да й го казвате?

— Тя попита. — Намигна ми с кафявите си очи зад бухалските очила, а след това погледна през прозореца. — О, лимузината пристига. Да съобщя ли, че малко ще закъснеете? Защото едва ли ще успее да намери толкова бързо подходящи обувки към синия тоалет.

— Аз ще се оправя! — Нарамих чантата си. — Довиждане, господин Бърнард. И моля ви, хвърляйте по едно око на сещате се кого.

— Разбира се, госпожице Гуендолин. Сещате се кой дори няма да успее да се приближи до сещате се какво.

С почти незабележима усмивка той отново се зае с работата си.

Никакъв Гидиън не се виждаше в лимузината. Затова пък там беше господин Марли, който вече бе отворил вратата на автомобила, когато стъпих на тротоара. Кръглото му лице изглеждаше толкова навъсено, както и през последните дни. Дори може би още повече. А на моето прекомерно възторжено: „Днес не е ли един прекрасен пролетен ден?“, той нищо не отговори.

Вместо това попита:

— Къде е госпожа Грейс Шепърд? Имам заповед по най-бързия начин да заведа и нея в Темпъл.

— Звучите така, сякаш искате да я изправите пред съда — казах.

Ако знаех колко близо до истината бе коментарът ми, тогава нямаше с такова добро настроение да се настаня върху кожената тапицерия.

След като мама най-сетне се оправи, пътуването до Темпъл премина сравнително бързо за лондонските стандарти. Попаднахме само в три задръствания и след петнайсетина минути вече бяхме пристигнали. Отново се запитах защо просто не ползвахме метрото.

На входа към главната квартира ни посрещна господин Джордж. Забелязах, че гледаше по-сериозно от обикновено и усмивката му бе някак си принудена.

— Гуендолин, господин Марли ще те придружи до долу за елапсирането. Грейс, вас ви очакват в драконовата зала.

Погледнах въпросително към майка ми.

— Какво ли искат от теб?

Тя вдигна рамене, но изведнъж доби напрегнат вид. Господин Марли извади черната превръзка.

— Елате, госпожице. — Хвана лакътя ми, но веднага го пусна, когато забеляза погледа ми. С огненочервени уши и през здраво стиснати устни, той рече с хриплив глас: — Последвайте ме! Днес по обед програмата ни е доста гъста. Вече съм настроил хронографа.

Отправих към мама последна окуражителна усмивка, после се запрепъвах след господин Марли надолу по коридора. Той наложи чудовищно темпо и както обикновено, си говореше на глас. На следващия завой щеше да се блъсне в Гидиън, ако той умело не бе успял да го избегне.

— Добро утро, Марли! — поздрави Гидиън спокойно, когато адептът със закъснение подскочи смешно встрани.

Сърцето ми също подскочи, най-вече защото веднага щом ме видя, върху лицето на Гидиън цъфна усмивка с размерите на източната делта на Ганг. (Най-малко!)

— Здрасти, Гуени, добре ли спа? — попита той нежно.

— Но какво правите още тук горе? Отдавна трябваше да сте при мадам Росини и вече преоблечен — разписка се господин Марли. — Днес програмата ни е наистина доста гъста и мисията Черен турмалин/Са…

— Вие избързайте напред, Марли — каза Гидиън любезно. — С Гуени ще ви настигнем след няколко минути. А след това за нула време ще се преоблека.

— Вие нямате право… — започна адептът, но изведнъж любезността в погледа на младежа изчезна и той стана толкова студен, че господин Марли се присви. — Но не трябва да забравяте да й завържете очите — добави, като му връчи черната превръзка и с дълги крачки забърза напред.

Гидиън дори не го изчака да се скрие от погледа ни, преди да ме придърпа в прегръдките си и да ме целуне.

— Толкова ми липсваше!

Много се радвах, че Ксемериус не присъстваше, когато в отговор прошепнах нежно:

— И ти на мен.

Обвих ръце около врата му и страстно отвърнах на целувката му. Гидиън ме притисна към стената и се откъснахме един от друг едва когато една от картините на стената падна до краката ми. Една картина с маслени бои, изобразяваща четири мачтов кораб в бурно море. Останала без дъх, се опитах отново да я закача на стената.

Гидиън ми помогна.

— Вчера вечерта исках да ти се обадя, но после реших, че майка ти е права. Ти наистина се нуждаеше от сън.

— Да, така е. — Облегнах гръб на стената и му се усмихнах. — Разбрах, че тази вечер заедно ще ходим на парти.

Той се засмя.

— Да, среща за четирима, заедно с малкия ми брат. Рафаел беше във възторг, особено когато научи, че идеята е била на Лесли. — Гидиън погали с върховете на пръстите си бузата ми. — Някак си си представях първата ни среща по друг начин, но приятелката ти може да бъде много убедителна.

— А спомена ли ти, че става дума за костюмено парти?

Той вдигна рамене.

— Нищо повече не може да ме шокира. — Пръстите му продължиха разходката си надолу към врата ми. — Вчера имахме още толкова много неща да… обсъдим. — Прокашля се. — Бих искал да науча всичко за дядо ти и как, по дяволите, си успяла да се срещнеш с него. Или по-скоро, кога. И какво общо има с всичко това онази книга, която приятелката ти размахваше, сякаш е Свещеният граал?

— О, „Ана Каренина“! Донесох ти я, въпреки че според Лесли трябва да поизчакаме малко, докато наистина се убедим, че си на наша страна. — Понечих да бръкна в чантата ми, но нея я нямаше. — По дяволите! Преди малко, докато слизахме от лимузината, мама взе чантата ми.

Отнякъде прозвуча мелодията Nice Guys Finish Last.[52] Нямаше как да не се засмея.

— Това да не би да е…

— Ъ… ами да. Не е ли подходяща? — Гидиън измъкна мобилния си телефон от джоба на панталона си. — Ако е Марли, ще го… О! Майка ми. — Той въздъхна. — Намерила е подходящ интернат за Рафаел и иска аз да убедя брат ми да отиде там. После ще й се обадя.

Телефонът не спираше да звъни.

— По-добре се обади. През това време набързо ще отида да взема книгата.

Спринтирах, без да дочакам отговора му. Вероятно господин Марли щеше да откачи долу, в мазето, но нямаше значение.

Вратата към драконовата зала бе открехната и още отдалече чух развълнувания глас на майка ми.

— Какво е това? Някакъв разпит? Вече изложих причините, които съм имала. Исках да защитя дъщеря ми и се надявах, че Шарлот е наследила гена. Няма какво повече да се каже по въпроса.

— Седнете отново. — Без съмнение това беше гласът на господин Уитман, който използваше при непослушните ученици.

Поместиха се столове. Множество прокашляния.

Аз се промъкнах по-близо.

— Предупредихме те, Грейс! — разнесе се леденият глас на Фолк де Вилърс.

Вероятно в този миг мама гледаше обувките си и се питаше защо, по дяволите, си даде толкова труд с тоалета. Подпрях гръб на стената, точно до вратата, за да мога да чувам по-добре.

— Колко глупаво е да се предполага, че няма да открием истината — дочух и сърдития глас на доктор Уайт.

Гласът на мама повече не се чу.

— Вчера си направихме малка екскурзия до Костуолдс и посетихме някоя си госпожа Доун Хелър — каза Фолк. — Името ти говори нещо, нали? — Когато мама не отговори, той продължи: — Става дума за акушерката, която е помогнала при раждането на Гуендолин. Тъй като съвсем наскоро си платила наема за къщичката й с кредитната си карта, си мислех, че веднага ще си спомниш за нея.

— Боже, какво сте сторили на бедната жена? — прошепна мама.

— Нищо, разбира се. Вие какво си мислите! — отвърна й господин Джордж.

— Но тя, изглежда, вярваше, че искаме да я използваме за някакви си сатанински ритуали. Беше съвсем истерична и непрестанно се кръстеше. А когато видя Джейк, от страх за малко да припадне — добави господин Уитман с преливащ от сарказъм тон.

— А просто исках да й бия успокоителна инжекция — сърдито измърмори доктор Уайт.

— В крайна сметка се успокои дотолкова, че успяхме да проведем що-годе нормален разговор с нея — отново се включи Фолк де Вилърс. — И тогава ни разказа една страшно интересна история за нощта, в която се е родила Гуендолин. Звучеше като някоя история на ужасите. Една почтена, лековерна акушерка бива повикана при раждащо младо момиче, което се крие от сатанинска секта в малка къщичка в Дърам. Зловещата секта, фиксирана върху нумерологични ритуали, не преследва само момичето, но и бебето. Акушерката не знае точно какво ще направят с бедното същество, но явно фантазията й няма граници. И тъй като има толкова добро сърце, и отгоре на това й е платен доста солиден подкуп — някой път можеш да ми издадеш откъде си имала толкова пари, Грейс, — тя фалшифицира датата върху удостоверението за раждане на детето, след като е помогнала то да се появи на бял свят при домашно раждане. И жената се кълне, че на никого не е разказала и думичка за това.

За известно време настъпи тишина. Тогава майка ми каза твърдоглаво:

— Е, и? Нали и аз ви разказах абсолютно същото.

— Да, в началото и ние това си помислихме — каза господин Уитман. — Ала тогава някои детайли от разказа на акушерката ни накараха да се усъмним.

— През 1994 година ти си била почти двайсет и осем годишна, но добре, в очите на акушерката може и да си минавала за младо момиче — продължи Фолк. — Обаче тогава коя е била червенокосата загрижена сестра на бъдещата майка, за която спомена госпожа Хелър?

— Жената и тогава беше доста възрастна — рече мама. — Сигурно сега вече не е с всичкия си.

— Възможно е. Но тя не изпита никакви затруднения да разпознае на една снимка младото момиче — каза господин Уитман. — Младото момиче, което през онази нощ е родило дъщеря.

— На снимката беше Люси.

Думите на Фолк ме уцелиха като юмрук в корема.

Докато в драконовата зала се възцаряваше ледена тишина, коленете ми поддадоха и аз бавно се плъзнах по стената към пода.

— Това е някаква… грешка — чух най-сетне мама да прошепва.

По коридора към мен се приближаваха стъпки, но бях неспособна да завъртя глава. Чак след като се наведе над мен, разпознах Гидиън.

— Какво има? — прошепна той и клекна пред мен.

Не можех да му отговоря, само безмълвно поклатих глава.

— Грешка, Грейс? — Гласът на Фолк де Вилърс ясно се чуваше. — Жената разпозна и теб на една снимка. Мнимата по-голяма сестра, която й е дала плик с невъобразимо голяма сума в него. Тя разпозна и мъжа, който е държал ръката на Люси по време на раждането. Моят брат! — И сякаш все още не бях схванала за какво говори, той добави: — Гуендолин е дете на Люси и Пол!

От устните ми се изплъзна странно скимтене. Гидиън, който съвсем беше пребледнял, хвана ръцете ми. В драконовата зала майка ми заплака. Само дето тя не бе моята майка.

— Нямаше да се стигне дотам, ако ги бяхте оставили на мира — изхлипа тя. — Ако не ги бяхте преследвали толкова безмилостно.

— Никой не е знаел, че Люси и Пол очакват дете! — рече Фолк бурно.

— Те извършиха кражба — изсумтя доктор Уайт. — Откраднаха най-ценното притежание на ложата и се канеха да унищожат всичко, което през столетията…

— О, по-добре млъкнете! — извика майка ми. — Вие принудихте тези млади хора да изоставят обичната си дъщеря само два дни след раждането й!

Това бе моментът, в който — не знам как — отново скочих на крака. Не можех да издържа да слушам и секунда повече.

— Гуени! — настойчиво ме повика Гидиън, но аз се изплъзнах от ръцете му и побягнах. — Къде отиваш?

Беше ме настигнал само след няколко крачки.

— Някъде далеч от тук!

Затичах се още по-бързо. Порцеланът във витрините, покрай които минавахме, звънтеше тихо.

Той хвана ръката ми.

— Ще дойда с теб! Няма да те оставя сама!

В коридора зад нас някой викаше имената ни.

— Не искам… — рекох задъхано. — Не искам да говоря с никого.

Гидиън стисна още по-силно ръката ми.

— Знам къде никой няма да ни открие през следващите часове. Да минем оттук.