Смарагдовозелено

Глава 1

Върхът на меча бе насочен право към сърцето ми и очите на убиеца ми бяха като черни дупки, които заплашваха да погълнат всичко, осмелило се да ги доближи. Знаех, че няма да успея да избягам. Тромаво отстъпих няколко крачки назад, препъвайки се.

Мъжът ме последва.

— Ще залича от лицето на земята това, което не е желано от Бог! Кръвта ти ще напои земята!

На езика ми бяха поне два остроумни отговора на тези патетично изхриптяни думи — „Ще напои земята!“ ЧУВАШ ЛИ СЕ К'ВО ГОВОРИШ? Подът тук е с плочки! — но от силната паника не успях да издам нито звук. А и без това мъжът не изглеждаше, сякаш щеше да оцени моето чувство за хумор в създалата се ситуация. Или че изобщо можеше да оцени каквото и да било остроумие.

Залитнах още крачка назад и ударих гърба си в стена. Противникът ми гръмко се засмя. Е, добре, може би все пак притежаваше чувство за хумор, но малко по-различно от моето.

— Сега ще умреш, демоне! — извика той и без повече шикалкавене заби меча си в гърдите ми.

С писък на устата се надигнах рязко. Бях мокра от пот, а сърцето ме болеше, сякаш действително е пронизано от острие. Какъв откачен сън! Но защо ли изобщо се учудвах?

Преживяното вчера — а и в дните преди това — не предразполагаше да се свиеш уютно под завивката и да се наслаждаваш на съня на праведните. По-скоро предизвикваше нежелани мисли, които се вихреха в съзнанието ми, подобно на диво избуяли месоядни растения. Гидиън само се е преструвал. Той не ме обичаше.

Вероятно не му се налага да прави нищо, за да падат сърцата на момичетата в краката му, чувах как казва граф Сен Жермен с нежния си дълбок глас, отново и отново. Както и: Няма нищо по-лесно за предвиждане от реакцията на влюбена жена.

Е, а как реагира една влюбена жена, когато разбере, че е била излъгана и манипулирана? Точно така: тя разговаря с часове по телефона с най-добрата си приятелка, след което, понеже не е в състояние да заспи, седи в тъмното и се пита защо, по дяволите, се е хванала на въдицата на този тип, като в същото време си изплаква очите от копнеж по него… — действително, лесно бе да се предвиди.

Светещите цифри на будилника до леглото ми показваха 3:10 часа, което означаваше, че явно съм задрямала и съм поспала повече от два часа. Някой — майка ми вероятно — бе влязъл и ме бе завил, защото единственото, което си спомнях, бе как седя върху леглото, обвила с ръце коленете си, заслушана в прекалено бързото туптене на сърцето ми.

Всъщност е странно, че едно разбито сърце изобщо може да тупти.

— Чувствам се така, сякаш то се състои от червени остри парченца, които ме прорязват отвътре и карат кръвта ми да изтича! — бях се опитала да обясня на Лесли състоянието на сърцето ми.

Е, добре, това звучеше не по-малко патетично от думите на хриптящия тип от съня ми, но понякога истината е някак си… кичозна.

Лесли бе отвърнала съчувствено:

— Много добре знам как се чувстваш. Когато Макс скъса с мен, в началото също си мислех, че ще умра от мъка. И то от тотален отказ на органите ми да функционират. Защото във всички онези поговорки има нещо вярно: любовта минава през стомаха, разбива сърцето, спира дъха… Но първо, всичко това отминава, второ, работата не е толкова безнадеждна, колкото ти изглежда, и трето, сърцето ти не е от стъкло.

— От камък, не от стъкло — коригирах я, хлипайки. — Сърцето ми е скъпоценен камък, който Гидиън разби на хиляди парчета, точно както във видението на пралеля Мади.

— Звучи някак си готино, но… не! В действителност сърцата са направени от съвсем друг материал. Спокойно можеш да ми вярваш. — Лесли се прокашля и интонацията й стана някак тържествена, сякаш се канеше да ми разкрие най-голямата тайна в световната история. — Става дума за един много по-издръжлив, неразрушим и новосформиращ се материал, произведен по тайна рецепта. — Тя отново се изкашля, за да увеличи напрежението, а аз неволно затаих дъх. — Като марципан! — обяви накрая приятелката ми.

— Марципан ли?

За един кратък миг престанах да хлипам и се усмихнах.

— Да, марципан! — повтори Лесли напълно сериозно. — Онзи хубавия с многото бадеми.

За малко да се разкискам. Но после отново се сетих, че съм най-нещастното момиче на света, и казах, подсмърчайки:

— Ако наистина е така, тогава Гидиън е отхапал част от сърцето ми! И е изгризал цялата шоколадова глазура. Трябваше да го видиш как гледаше, когато…

Преди отново да съм започнала отначало, Лесли въздъхна шумно.

— Гуени, наистина ми е неприятно да го кажа, но твоето хленчене не е от полза за никого. Трябва да престанеш!

— Не го правя нарочно — уверих я. — Просто отвътре ми идва. В един миг съм най-щастливото момиче на света, а в следващия той ми казва, че…

— Добре, Гидиън се е държал като мръсник — бързо ме прекъсна тя. — Макар и да не разбирам защо. Имам предвид, защо влюбените момичета да са по-лесни за контролиране? Бих казала, че е тъкмо обратното. Влюбените момичета са като тиктакащи бомби със закъснител. Човек никога не знае какво ще сторят в следващия миг. Май че Гидиън и неговият приятел-шовинист, графът, яко са се объркали.

— Наистина вярвах, че ме обича, а той само се е преструвал. Това е толкова…

Подло? Жестоко? Изглежда, никоя дума не беше достатъчна да опише чувствата ми.

— О, по дяволите! При други обстоятелства бих ти позволила със седмици да се къпеш в самосъжаление. Но в момента просто не можеш да си го позволиш. Нуждаеш се от енергията си за други цели. Например, за да оцелееш. — Гласът на Лесли прозвуча необичайно строго. — Така че се съвземи!

— И Ксемериус каза същото. Преди да изчезне и да ме остави сама.

— Малкото невидимо чудовище има право! Сега трябва да запазим здравия си разум и да съберем всички факти. Уф, това пък какво беше? Чакай малко, трябва да отворя прозореца, защото Берти изпусна едно от ужасните си пръцкания… лошо куче! Докъде бях стигнала? Да, точно така, трябва да открием какво е скрил дядо ти в къщата ви. — Тонът й се извиси с няколко октави. — Бих казала, че Рафаел се оказа доста полезен. Може би не е чак толкова глупав, колкото ни се струва.

— Сигурно имаш предвид, колкото на теб ти се струва. — Ставаше дума за по-малкия брат на Гидиън, който отскоро посещаваше нашето училище и който бе разкрил, че загадката, оставена от дядо ми, всъщност указваше географски координати, водещи право към нашата къща. — Мен по-скоро живо ме интересува каква част от тайните на пазителите и пътуванията във времето на Гидиън достигат до Рафаел.

— Може би повече, отколкото човек би предположил — отвърна Лесли. — Във всеки случай, не се хвана на приказките ми, че игрите със загадки в момента са последен писък на модата в Лондон. Но беше достатъчно умен, за да не задава въпроси. — След кратка пауза добави: — Той има доста хубави очи.

— Определено.

Очите му наистина бяха хубави, което ми напомни, че Гидиън имаше абсолютно същите — зелени и обрамчени от гъсти тъмни мигли.

— Не че това ме впечатлява по някакъв начин, просто констатирах…

Влюбих се в теб, бе заявил Гидиън напълно сериозно, гледайки ме право в очите. А аз бях отвърнала на погледа му и бях повярвала на всяка дума! Сълзите ми отново започнаха да се стичат и едва успявах да чуя думите на Лесли.

— …но се надявам да е дълго писмо или нещо като дневник, в които дядо ти обяснява всичко, премълчавано от другите, и дори още някои неща. Тогава няма повече да ни се налага да се лутаме на сляпо и най-сетне ще можем да съставим истински план…

Такива очи трябва да бъдат забранени. Или трябва да се постанови закон, според който момчета с толкова красиви очи трябва да ходят само със слънчеви очила, освен ако, за компенсация, нямаха огромни щръкнали уши или…

— Гуени? Да не би отново да цивриш? — Сега Лесли звучеше точно като госпожа Каунтър, учителката ни по география, когато някой й кажеше, че за съжаление, е забравил домашното си. — Скъпа, това не е добре! Трябва да престанеш да забиваш отново и отново камата в нараненото си сърце! Сега трябва…

— …да запазим здравия си разум! Напълно си права.

Въпреки усилията, които ми костваше, се опитах да избия от главата си спомените за очите на Гидиън и да придам поне малко увереност на гласа си. Просто дължах това на Лесли. В крайна сметка тя ме подкрепяше дни наред, без да поставя каквито и да било условия. Затова, преди да приключим разговора, трябваше непременно да й кажа колко съм щастлива, че ми е истинска приятелка. (Макар че пак започнах мъничко да плача, но този път от умиление.)

— И аз се радвам, че си до мен — увери ме тя. — Животът ми без теб щеше да е толкова скучен.

Когато приключихме, бе малко преди полунощ и действително за няколко минути се бях почувствала по-добре, но сега, в 3:10 часа, много ми се искаше пак да й се обадя, за да предъвчем отново всичко отначало.

По природа не бях чак такава ревла, но просто за първи път през живота си страдах от любовна мъка. Истинска любовна мъка, имам предвид. От онази, която наистина боли. Покрай нея всички други неща минават на заден план. Дори оцеляването се превръщаше в маловажен въпрос. Честно, в този миг мисълта за смъртта дори не беше неприятна. В крайна сметка нямаше да съм първата, починала от разбито сърце, в това отношение се намирах в добра компания: Малката русалка, Жулиета, Покахонтас, Дамата с камелиите, мадам Бътерфлай — а сега и аз, Гуендолин Шепърд. Хубавото беше, че можех да си спестя номера с камата (в сърцето), защото, съдейки по това, колко окаяно се чувствах, сигурно вече се бях заразила с белодробна туберкулоза, от която се умираше много по-живописно. Ще лежа върху леглото си бледа и красива като Снежанка, с коса — разстлана върху възглавниците. Гидиън ще коленичи до мен и горчиво ще се разкайва за онова, което ми стори, когато прошепна последните си думи…

Но преди това спешно трябваше да отида до тоалетната. В нашето семейство ментовият чай с много захар и лимон бе нещо като универсално лечебно средство срещу мъка и тъга и аз бях изпила цяла кана. Когато се прибрах, на мама веднага й бе направило впечатление, че не се чувствам добре. Това не бе кой знае какво постижение, защото от прекаления плач приличах на заек албинос. Тя със сигурност нямаше да ми повярва, че на път за къщи е трябвало да режа лук в лимузината, каквото оправдание бе предложил да използвам Ксемериус.

— Да не би проклетите пазители да са ти сторили нещо? Какво се е случило? — бе попитала тя и бе успяла да изглежда едновременно състрадателно и ужасно ядосано. — Ще убия Фолк, ако…

— Никой нищо не ми е сторил, мамо — бях побързала да я уверя. — И нищо не се е случило.

— Сякаш ще ти повярва! Защо не й пробута историята с лука? Никога не ме слушаш! — тросна ми се Ксемериус и запристъпва тежко с лапите си по пода.

Той беше малък каменен гаргойл с големи уши, крила като на прилеп, дълга люспеста драконова опашка и две малки рогца върху коткоподобна глава. За съжаление, изобщо не беше толкова сладък, колкото изглеждаше, и пак за съжаление, никой освен мен не можеше да чуе безсрамните му коментари и да затвори устата му. Това, че можех да виждам и говоря с гаргойли и всякакви други призраци още от най-ранно детство, бе едната от странните ми способности, с които трябваше да живея. Другата беше още по-странна и самата аз разбрах за нея едва преди две седмици, а именно, че принадлежа към един — таен! — кръг от дванайсет пътуващи във времето и че трябва ежедневно да отскачам в миналото за няколко часа. Всъщност проклятието — упс, грешка! — дарбата да можеш да пътуваш във времето трябваше да бъде наследена от братовчедка ми Шарлот, която бе много по-подходяща за целта, но в действителност се оказа, че аз съм „късметлийката“. За което от самото начало трябваше да се досетя, защото все на мен се падаше Черния Петър. При коледните томболи в училище все аз изтеглях имената на учителите (а какво, за бога, можеш да подариш на учител?), ако имах билети за концерт, със сигурност се разболявах (дори и по време на ваканциите), а когато исках да изглеждам особено добре, ми излизаше пъпка на челото, голяма колкото трето око.

На някого може и да не му се стори удачно да сравнява пътуването във времето с пъпки или дори в първия момент да му прозвучи като нещо весело и желано, но не е така. То е по-скоро досадно, костващо доста нерви и опасно. И да не забравяме: ако не бях наследила тази тъпа дарба, никога нямаше да се запозная с Гидиън, което означава, че сърцето ми — дали от марципан, или не — нямаше да е разбито. Защото мръсникът също бе един от дванайсетте пътуващи във времето. Един от малкото все още живи. Другите можеха да бъдат срещнати единствено в миналото.

— Плакала си — бе констатирала майка ми.

— Виждаш ли! — бе извикал тогава Ксемериус. — Сега ще те изстиска с разпитите си като лимон и няма да те изпусне от очи и за секунда, и от търсенето на съкровището нощес нищо няма да излезе.

Направих физиономия, която показваше, че определено не ми беше до търсене на съкровища точно тази нощ — така се държи човек с невидимите си приятели, когато не иска другите да го обявят за луд, защото говори с въздуха.

— Кажи, че си изпробвала лютивия си спрей и погрешка си напръскала очите си — бе изкрякал въздухът.

Ала аз бях прекалено изтощена, за да лъжа. Погледнах мама с разплакани очи и опитах да й кажа истината. Все тая.

— Просто… не се чувствам добре, защото… ами… момичешки работи, сещаш се.

— О, миличка…

— След като поговоря с Лесли по телефона, ще се почувствам по-добре.

За мое и на Ксемериус изумление, майка ми се задоволи с това обяснение. Тя ми свари чай, постави каната заедно с любимата ми чаша на точки на нощното ми шкафче, погали ме по главата и ме остави на мира. Дори си спести толкова характерните в други случаи коментари от рода на: Гуен, вече минава десет, говориш по телефона от четирийсет минути! Нали утре ще се видите в училище! Понякога наистина беше най-добрата майка на света.

С въздишка преметнах крака през ръба на леглото и зашляпах към банята. Облъхна ме повей на студен въздух.

— Ксемериус, ти ли си? — прошепнах и опипом затърсих ключа на лампата.

— Зависи. — Ксемериус висеше с главата надолу на полилея в коридора и замига на светлината. — Само ако не се превръщаш отново във фонтан! — Гласът му изтъня и стана плачлив, когато започна да ме имитира — за съжаление, особено сполучливо. — И после той каза, че няма представа за какво говоря, а после аз го попитах: Да или не?, а той ми отговори: Да, но моля те, спри да плачеш… — Ксемериус въздъхна театрално. — Момичетата наистина са костващите най-много усилия хора. Веднага след пенсионираните данъчни служители, продавачките в магазини за чорапи и председателите на земеделски сдружения.

— Нищо не обещавам. — Шепнех, за да не събудя останалите. — Най-добре е да не говорим за сещаш-се-кого, защото иначе… ами… фонтанът отново може да изригне.

— И без това повече не мога да слушам името му. Ще направим ли най-сетне нещо смислено? Като например да търсим съкровище?

Може би по-смислено бе пак да легна да спя, но за съжаление, напълно се бях разсънила.

— От мен да мине. Но преди това трябва бързо да се освободя от чая.

— Ъ?

Посочих вратата на тоалетната.

— Аха, ясно. Аз ще почакам тук.

В огледалото в банята видях, че изглеждам много по-добре, отколкото очаквах. За съжаление, нямаше и следа от белодробна туберкулоза. Само клепачите ми бяха малко подпухнали, сякаш бях прекалила с нанасянето на розови сенки.

— Всъщност къде беше през цялото време, Ксемериус? — попитах, когато се върнах обратно в коридора. — Да не би случайно при…

— При кого? — Гаргойлът направи възмутена физиономия. — Да не би да имаш предвид онзи, чието име не трябва да се споменава?

— Ами да.

Много ми се искаше да разбера какво бе правил Гидиън вечерта. Как ли се чувстваше заради раната на ръката си? Дали бе разговарял с някого за мен? Като например: Това е едно голямо недоразумение. Разбира се, че обичам Гуендолин. Никога не съм се преструвал пред нея.

— Неее, нее, няма да се хвана на въдицата. — Ксемериус разпери крила и се приземи на пода. Застанал пред мен, стигаше малко над коляното ми. — Но и бездруго, не съм излизал. Огледах най-подробно къщата тук. Ако изобщо някой може да намери съкровището, това съм аз. Най-малкото, защото никой от вас не е в състояние да минава през стени или да пребърква шкафовете на баба ти, без да бъде хванат.

— Е, това, да си невидим, трябва да има и някакви предимства — казах, като се въздържах да отбележа, че той изобщо не е в състояние да пребърква каквото и да било, защото с призрачните си лапи дори не можеше да отвори вратичката на някой шкаф. Нито един от призраците, с които се бях запознала досега не можеше да мести предмети. Повечето не бяха в състояние да предизвикат дори студен полъх на въздуха. — Нали знаеш, че не търсим съкровище, а само указания от дядо ми, които някак си да ни помогнат?

— Къщата е наистина претъпкана със съкровищно подобни джунджурии. Да не говорим за всевъзможните скривалища — продължи Ксемериус. — Част от стените на първия етаж са двойни, между тях има коридори, които са толкова тесни, че определено не са направени за хора с дебели задници.

— Наистина ли? — Досега не знаех за съществуването им. — И как се влиза в тях?

— В повечето стаи вратите просто са замазани, но все още съществува един вход през вградения гардероб на пралеля ти и още един, зад разнебитения бюфет в трапезарията. И в библиотеката, скрит зад подвижна полица, колко банално! Между другото, библиотеката има връзка със стълбището, водещо към апартамента на господин Бърнард, и още една — с втория етаж на къщата.

— Което обяснява защо господин Бърнард винаги изниква сякаш от нищото — измърморих.

— Но това не е всичко: във вътрешността на комина на голямата камина има стълба, по която можеш да се изкачиш до покрива. От кухнята не може да се стигне до шахтата на комина, защото там камината е зазидана, но във вградения шкаф в края на коридора на първия етаж има капак, достатъчно голям за Дядо Коледа. Или за вашия зловещ иконом.

— Или за коминочистача.

— Да не говорим пък за мазето! — Ксемериус се престори, че не е чул коментара ми. — Дали съседите ви знаят, че има тайна врата, водеща към къщата ви? И че под тяхното мазе съществува още едно? Но човек не трябва да се страхува от паяци, ако реши да търси нещо там.

— Тогава е по-добре да започнем с търсенето отнякъде другаде — рекох бързо и напълно забравих да говоря тихо.

— Разбира се, ако знаем какво търсим, ще е по-лесно. — Ксемериус се почеса със задната лапа по брадичката. — Реално погледнато, може да е какво ли не: препарираният крокодил в килера, шишето скоч зад книгите в библиотеката, връзката писма в тайното чекмедже на бюрото на пралеля ти, сандъкът, скрит в една кухина в стената…

— Сандък в стената? — прекъснах го.

Ксемериус кимна.

— О, мисля, че събуди брат си.

Рязко се обърнах. Дванайсетгодишният ми брат Ник стоеше на вратата на стаята си и прокарваше и двете си ръце през щръкналите си червени коси.

— С кого говориш, Гуени?

— Посред нощ е — прошепнах. — Връщай се в кревата, Ник.

Той ме изгледа колебливо и буквално можех да видя как се разсънва с всяка изминала секунда.

— За какъв сандък в стената става въпрос?

— Аз… исках да го потърся, но мисля, че е по-добре да изчакам, докато се съмне.

— Глупости! — заяви Ксемериус. — В тъмното виждам като… да кажем, като кукумявка. А и трудно ще претърсиш къщата, когато всички са будни, освен ако не искаш да си имаш компания.

— Имам фенерче — рече Ник. — А какво има в сандъка?

— Не знам точно. — Позамислих се за момент. — Може би нещо от дядо.

— О! И къде точно е скрит този сандък? — полюбопитства брат ми.

Погледнах въпросително Ксемериус.

— Видях го в тайния коридор зад възседналия кон дебел мъж с бакенбардите. Но кой крие тайни… ъъъ… съкровища в скучни сандъци? Според мен крокодилът е много по-обещаващ. Кой знае с какво е напълнен? Аз гласувам да го разпорим.

Тъй като вече бях имала удоволствието да се запозная с крокодила, бях против.

— Първо ще погледнем в онзи сандък. Кухина в стената звучи добре.

— Скууучно! — изкудкудяка Ксемериус. — Вероятно някой от предците ти е скрил там от родителското тяло тютюна за лулата си… или… — явно му бе хрумнала някаква мисъл, която го развесели, защото изведнъж се ухили, — или разчленените части на някоя невъзпитана прислужница!

— Сандъкът е в тайния коридор зад портрета на прапрапрапрачичо Хю — обясних на Ник. — Но…

— Ей сега ще донеса фенерчето си!

Брат ми вече се бе обърнал и аз въздъхнах.

— Защо пак въздишаш? — Ксемериус завъртя театрално очи. — Няма да навреди, ако дойде и той. — После разпери крила. — Ще направя една обиколка и ще проверя дали останалата част от семейството спи дълбоко. Нали не искаме леля ти с острия нос да ни хване как намираме диамантите.

— Кои диаманти?

— Мисли позитивно! — отвърна Ксемериус и полетя. — Какво предпочиташ? Диаманти или изгнилите остатъци на невъзпитаната прислужница? Всичко е въпрос на нагласа. Ще се срещнем при дебелия чичо с крантата.

— С призрак ли говориш?

Ник се беше появил зад мен, загаси лампата в коридора и вместо това запали фенерчето си.

Кимнах. Брат ми никога не бе поставял под въпрос дали действително мога да виждам призраци. Дори напротив. Още от четиригодишен (тогава аз бях на осем) самоотвержено ме защитаваше, когато някой не искаше да ми повярва. Като например леля Гленда. Карахме се всеки път когато тя ни вземаше със себе си до „Хародс“ и аз се заговорех там с любезния униформен портиер господин Гризъл[2]. Тъй като той беше мъртъв от петдесет години, естествено, никой не възприемаше за нормално, когато спирах и заговорех за семейство Уиндзор[3] (господин Гризъл бе горещ почитател на кралицата) и за прекалено влажния юни (времето бе втората му любима тема). Някои хора се смееха, други намираха въображението на децата за „божествено“ (обикновено думите им бяха придружени с разрошване на косата ми), други пък просто поклащаха глава, но никой не се вълнуваше толкова, колкото леля Гленда. Поставена в неудобно положение, тя ме дърпаше напред и се караше, когато запънех крака в земята, като не пропускаше да отбележи, че трябва да взема пример от Шарлот (която още тогава беше толкова перфектна, че дори и косъмче не се измъкваше от прическата й), и което беше най-подлото — заплашваше да ме лиши от десерт. И въпреки че изпълняваше заканите си (а аз обожавах всякакви видове десерт, дори и компот от сливи), сърце не ми даваше да подмина господин Гризъл. Ник се опитваше да ми помогне всеки път, като умоляваше леля Гленда да ме пусне, защото горкият господин Гризъл няма с кого другиго да си поговори. И всеки път леля Гленда го обезоръжаваше много хитро, като му отвръщаше сладко и нежно:

— Ах, малкият ми Ник, кога най-сетне ще разбереш, че сестра ти просто си придава важност? Призраците не съществуват! Или може би ти виждаш тук такъв?

Ник винаги поклащаше тъжно глава, а леля Гленда се усмихваше победоносно. В деня, в който тя реши никога повече да не ни взема със себе си в „Хародс“, Ник изненадващо смени тактиката си. Мъничък и бузест, какъвто беше — ах, като малко момче бе толкова сладък, и фъфлеше така очарователно! — изпречи се в цял ръст пред нея и извика:

— Лельо Гленда, знаеш ли какво ми каза току-що господин Гризъл? Каза, че ти си злобна, фрубирана[4] вещица!

Разбира се, портиерът никога не би казал такова нещо (той бе прекалено любезен, а и леля Гленда бе прекалено важна клиентка), но майка ми бе споменала нещо подобно предната вечер.

Леля ми бе стиснала здраво устни и хванала Шарлот за ръка, горделиво бе продължила нататък. После вкъщи се разрази грозна разправия между двете с мама, която беше бясна, че е трябвало съвсем сами да се приберем вкъщи, а леля ми правилно бе заключила, че „фрубирана вещица“ е излязло от устата на сестра й, а Ник просто го е повторил. В крайна сметка повече не ни бе позволено да ходим да пазаруваме с леля Гленда. Но думата „фрубиран“ и до днес обичаме да я използваме.

Когато пораснах, престанах да разказвам на всички хора, че виждам разни неща, които те не могат да забележат. Това е най-умното, което може да направи човек, ако не иска да бъде сметнат за луд. Само пред брат ми, сестра ми и Лесли никога не е имало нужда да се преструвам, защото ми вярваха. За мама и пралеля Мади не бях много сигурна, но поне никога не ми се присмиваха. Тъй като от време на време самата ми пралеля я връхлитаха странни видения, явно от личен опит знаеше какво е чувството, когато никой не ти вярва.

— Той симпатичен ли е? — прошепна Ник.

Лъчът светлина на фенера му танцуваше върху стъпалата.

— Кой?

— Призракът.

— Става — отвърнах откровено.

— И как изглежда?

— Доста миловиден. Но той си мисли, че е опасен.

Докато се промъквахме на пръсти надолу към втория етаж, който се обитаваше от леля Гленда и Шарлот, се опитах да опиша гаргойла, доколкото можех.

— Яко! — прошепна Ник. — Невидимо домашно животно. Направо си за завиждане!

— Домашно животно! Само не го казвай, когато Ксемериус може да те чуе.

Донякъде се надявах да чуя през вратата на стаята й как братовчедка ми хърка, но разбира се, тя не хъркаше. Перфектните хора не издаваха в съня си грозни звуци. Фрубиращо!

Половин етаж по-надолу братчето ми се прозя и веднага ме обзе гузна съвест.

— Виж, Ник, три и половина през нощта е, а утре си на училище. Мама ще ме убие, ако разбере, че заради мен не си спал.

— Изобщо не съм уморен! И ще е много подло от твоя страна, ако продължиш без мен! Какво ли е скрил дядо?

— Нямам представа. Може би книга, в която ми обяснява всичко. Или поне писмо. Дядо е бил Велик пазител. Той е знаел за мен и за пътуването във времето, че не Шарлот, а аз съм наследила гена. Лично го срещнах в миналото и му разказах за това.

— Направо си за завиждане! — повтори Ник и добави засрамено: — Честно казано, почти не си го спомням. Знам само, че винаги бе в добро настроение и изобщо не беше строг, пълна противоположност на лейди Ариста. Освен това винаги миришеше на карамел и на някакви странни подправки.

— Това бе тютюнът му за лула… Внимавай!

Едва успях да го спра. Междувременно бяхме прекосили втория етаж, но някои от стълбите, водещи към първия, ужасно скърцаха. В крайна сметка дългогодишното нощно промъкване в кухнята трябва да ме бе научило, ако не на друго, то поне на това, кои са скърцащите стъпала. Заобиколихме въпросните места и накрая се озовахме пред картината на прапрапрапрачичо Хю.

— Е, добре. Да започваме!

Ник освети лицето на прародителя ни с фенера.

— Нечестно е, че е кръстил коня си Дебелата Ан! Животното е слабо като вейка, докато той самият прилича на шопар с брада!

— Да, напълно си прав.

Опипах зад рамката за езичето на механизма, който задвижваше тайната врата. Както обикновено, заяждаше малко.

— Всички спят като къпани бебета. — Лъхтейки, Ксемериус се приземи на стъпалата до нас. — Или по-точно всички, с изключение на господин Бърнард, който очевидно страда от безсъние. Но няма място за притеснение, той няма да ни се пречка. Настанил се е в кухнята със студен пилешки сандвич и гледа някакъв филм с Клинт Истууд.

— Много добре.

С обичайното си изскърцване, картината се наклони на една страна и се показа вход, водещ към няколко стъпала, които само след няколко метра свършваха пред друга врата. Тази врата водеше към банята на първия етаж и от другата страна бе замаскирана с огромно огледало. Преди често се забавлявахме, като минавахме оттук (забавното се състоеше в това, че никога не се знаеше дали в този момент някой не ползваше банята), но каква наистина беше ползата от този таен коридор, все още не можехме да кажем. Може би на някой от предците ни просто му е харесвала мисълта да може по всяко време да изчезне от това тихо местенце.

— И къде се намира сандъкът, Ксемериус? — попитах го.

— Вляво. Между стените.

В сумрака не можех да видя съвсем точно, но той звучеше, сякаш почистваше зъбите си с нокът.

— Ксемериус е истинска мъка за произнасяне — рече Ник. — Ще го наричам Ксеми. Или Мери. Може ли аз да взема ковчежето?

— Намира се вляво — обясних му.

— Ти шамият си мъка за проижнашяне — тросна се гаргойлът. — Кшеми или Мери, ишка ти ше! Аз проижлизам от жнатен род могъшти демони и наште имена…

— Да не би да имаш нещо в устата?

Ксемериус се изплю и премляска.

— Вече не. Изядох гълъба, който спеше на покрива. Тъпи пера.

— Та ти не можеш да ядеш!

— От нищо не разбира, но на всяка манджа е мерудия — отвърна обидено той. — И дори не ми позволява да хапна и гълъбче.

— Не можеш да ядеш гълъбчета, защото си призрак.

— Аз съм демон! Мога да ям всичко, което си поискам! Веднъж дори изядох цял свещеник заедно с расото му и колосаната му якичка. Защо гледаш така невярващо?

— По-добре внимавай някой да не дойде.

— Хей, не ми ли вярваш?

Ник вече се бе изкачил по стълбите и освети с фенера стената.

— Нищо не виждам.

— Сандъкът е зад стената, в една кухина, глупако — рече Ксемериус. — И не лъжа! Щом казвам, че съм изял гълъб, значи, съм го направил.

— Намира се в кухина зад стената — информирах брат ми.

— Но никоя от тухлите не изглежда хлабава.

Момчето коленичи и опита да натисне стената с ръце.

— Ехооо, на теб говоря! — пискаше гаргойлът. — Да не би да ме игнорираш, ревличке? — Когато не отговорих, той извика: — Е, добре, беше гълъб призрак! Но няма разлика.

— Гълъб призрак, ще умра от смях. Дори и да има гълъби призраци, а аз никога не съм виждала такива, тогава пак не би могъл да го изядеш. Призраците не могат да се убиват един друг.

— Всички камъни са здраво закрепени — съобщи Ник.

Ксемериус изсумтя ядосано.

— Първо, дори и гълъбите могат да решат да останат на земята като призраци, бог знае защо. Може и да имат сметки за уреждане с някоя котка. Второ, я ми обясни как ще различиш гълъб призрак от другите гълъби? И трето, с живота му на призрак е свършено, щом го изям. Защото аз не съм обикновен призрак, а — не знам колко пъти вече съм го казвал — истински демон. Може и да не съм в състояние да направя кой знае какво във вашия свят, но в света на призраците съм голяма работа. Кога най-сетне ще го разбереш?

Ник се изправи и няколко пъти изрита стената.

— Неее, нищо не може да се направи.

— Шшт! Престани, вдигаш прекалено силен шум. — Извадих главата си от коридора и погледнах обвинително Ксемериус. — Щом си толкова голяма работа, кажи сега какво да правим?

— Да не би да съм споменавал нещо за хлабави тухли?

— А как тогава да се доберем до сандъка?

— С чук и длето — бе логичният отговор.

Само дето не дойде от гаргойла, а от господин Бърнард. Замръзнах от страх. Той стоеше само на метър от мен. В сумрака можех да видя проблясването на позлатените му бухалски очила. И зъбите му. Възможно ли бе да се усмихва?

— Мамка му! — От притеснение Ксемериус избълва вода върху стълбите. — Той сигурно направо е засмукал сандвича. Или филмът е бил пълна тъпня. Човек не може да има повече никакво доверие на Клинт Истууд.

За съжаление, не бях в състояние да продумам нищо друго освен:

— К-к-какво?

— Чук и длето би бил правилният избор на инструменти — повтори господин Бърнард спокойно. — Но предлагам да отложим за по-късно това начинание. Най-малкото, за да не смутим нощното спокойствие на другите обитатели на къщата, докато вадите ковчежето от скривалището му. О, ето го и господин Ник. — Той погледна към светлината от фенера, без да мигне дори. — Бос! Ще се разболеете. — Самият той носеше пантофи и елегантен халат с избродиран монограм. У. Б. (Уолтър? Уили? Уиганд? За мен господин Бърнард винаги е бил човек без собствено име.)

— Откъде знаете, че търсим сандък? — попита брат ми.

Тонът му беше доста нахакан, но по широко ококорените му очи можех да позная, че беше стреснат и слисан точно колкото мен.

Икономът нагласи очилата си.

— Е, може би защото лично аз зазидах този сандък там. Става дума за ковчеже с ценни инкрустации, антика от осемнайсети век, която принадлежеше на дядо ви.

— И какво има в него? — попитах, най-сетне възвърнала способността си да говоря.

Господин Бърнард ме изгледа укорително.

— Естествено, не ми е работа да задавам въпроси. Просто скрих тук ковчежето по поръчение на дядо ви.

— Да не ми ги разправя тия! — заяви Ксемериус кисело. — Нали навсякъде завира любопитния си нос и се прокрадва тихомълком, когато те е заблудил, че яде сандвич с пилешко. Но вината за това е само твоя, Тома Неверни! Ако не ме беше обвинила в лъжа, този сенилен съномразец нямаше да може да ни изненада.

— Разбира се, с удоволствие ще ви помогна да извадите от там ковчежето — продължи икономът ни. — Но за предпочитане довечера, когато баба ви и леля ви излязат за среща с дамите от „Ротари“ клуба. Затова сега ще предложа всички да си легнем. Все пак сутринта сте на училище.

— Да бе, а през това време тайно ще измъкне сандъка от стената — измърмори Ксемериус. — После ще гепи диамантите и на тяхно място ще остави няколко стари ореха. Знаем ги тия номера.

— Глупости! — смотолевих.

Ако намеренията на господин Бърнард наистина бяха такива, отдавна да го е направил, защото освен него никой друг не знаеше за ковчежето. Какво, по дяволите, можеше да има вътре, че да накара дядо да го зазида в собствената си къща?

— Защо искате да ни помогнете? — попита Ник, като доста неучтиво зададе въпроса, който напираше на езика ми.

— Защото добре боравя с чука и длетото — отговори икономът, а после тихо добави: — И защото, за съжаление, дядо ви не е тук, за да подкрепи госпожица Гуендолин.

Изведнъж в гърлото ми сякаш заседна буца и трябваше да преглътна сълзите си.

— Благодаря — прошепнах.

— Не бързайте да се радвате. Ключът за ковчежето е… изчезнал. А аз не знам дали ще ми даде сърце да издевателствам с крик над тази ценна антика — въздъхна мъжът.

— Тоест вие няма да кажете на мама и на лейди Ариста за това? — попита Ник.

— Не и ако си легнете веднага. — Преди да се обърна и да изкача стъпалата, отново видях зъбите му да проблясват в сумрака. — Лека нощ! Опитайте се да поспите още малко.

— Лека нощ, господин Бърнард! — промърморихме с Ник.

— Стар негодник! — мърмореше Ксемериус. — Само не си мисли, че ще те изпусна от поглед!