Смарагдовозелено

Глава 10

— Тя ми се струва странно позната — чух някой да казва.

Съвсем ясно различих надменния тон на Джеймс.

— Ама, разбира се, дървена главо! — отговори друг глас, който не можеше да принадлежи на никой друг, освен на Ксемериус. — Това е Гуендолин, но без униформата, а и носи грамаданска перука.

— Не съм ти позволил да разговаряш с мен, невъзпитана котко!

Също като при някое радио, на което бавно бива усилен звукът, сега до мен достигнаха и други шумове и развълнувани гласове. Аз продължавах да лежа по гръб. Ужасната тежест в гърдите ми бе изчезнала, също както и тъпата болка в долната част на корема.

Бях ли се превърнала в призрак, също като Джеймс?

Корсажът ми бе разпран, издавайки грозен шум, и платът бе дръпнат настрани.

— Той улучи аортата — чух Гидиън да казва, напълно отчаян. — Опитах се да спра кървенето, но… продължи прекалено дълго.

Студени ръце опипаха горната част на тялото ми и докоснаха едно болезнено място вляво под ребрата ми, след което доктор Уайт каза облекчено:

— Та това е само една повърхността порезна рана. Господи, как само ме уплаши!

— Какво? Не е възможно, тя…

— Шпагата само е одраскала кожата й. Виждаш ли? Явно корсетът на мадам Росини е свършил добра работа. Aorta abdominalis[48], за бога, Гидиън, на какво ви учат в университета? За миг наистина ти повярвах. — Доктор Уайт притисна пръсти към шията ми. — Пулсът й също е стабилен.

— Тя добре ли е?

— Какво точно се случи?

— Как е успял лорд Аластър да й причини това?

Гласовете на господин Джордж, Фолк де Вилърс и господин Уитман прозвучаха едновременно. Гидиън повече не се чуваше. Опитах да отворя очи и този път се получи съвсем лесно. Дори успях да се надигна леко без проблем. Около мен светеха познатите боядисани цветни стени на подземната художествена галерия на училището, а над мен се бяха надвесили главите на присъстващите пазители. Всички — дори господин Марли — ми се усмихваха.

Само Гидиън се бе вторачил в мен, сякаш не може да повярва на очите си. Лицето му бе мъртвешки бледо, а по страните му все още можеха да се видят следите от сълзите му. На известно разстояние зад него, стоеше Джеймс и затискаше с дантелена кърпичка очите си.

— Кажете ми, когато отново мога да гледам.

— В никакъв случай сега, защото ще ослепееш на мига — рече Ксемериус, който бе седнал в краката ми. — Тъй като половината й гърди са изскочили от корсета!

Опала! Прав беше. Засрамена, опитах да прикрия голотата си с разкъсаните остатъци от прекрасната рокля на мадам Росини. Доктор Уайт внимателно ме притисна да легна обратно на масата, върху която ме бяха поставили.

— Набързо ще почистя и превържа драскотината. После основно ще те прегледам. Боли ли те някъде?

Поклатих отрицателно глава, но веднага след това простенах от болка. Главата адски ме болеше.

Господин Джордж постави ръката си на рамото ми.

— Боже, Гуендолин! Наистина ни изплаши. — Той се засмя тихо. — Но на това му викам истински припадък! Когато Гидиън се завърна, носейки те на ръце, сериозно си помислих, че може да си…

— …мъртва — довърши Ксемериус изречението, което господин Джордж притеснено не бе доизказал. — Честно казано, наистина изглеждаше доста мъртва. А момчето бе напълно съсипано. Крещеше за аорти и бръщолевеше неясни неща. И ревеше. Какво ме зяпаш така?

Последното изречение се отнасяше за малкия Робърт. Той се бе втренчил в Ксемериус с възхищение.

— Толкова е сладък. Мога ли да го погаля? — попита ме момченцето.

— Не и ако искаш да си запазиш ръката, малкият — отвърна гаргойлът. — Стига ми, че онзи напарфюмиран петел ей там непрекъснато ме бърка с котка.

— Много моля, никоя котка няма крила, това много добре ми е известно — извика Джеймс, който продължаваше да държи очите си затворени. — Ти си просто плод на треската ми. Една изродска котка.

— Още една дума и ще те изям — каза Ксемериус.

Гидиън се бе отдалечил няколко крачки и се бе отпуснал върху един стол. Свали перуката си, прокара пръсти през тъмните си къдрици и зарови лице в дланите си.

— Не разбирам — прозвуча неясно гласът му през пръстите.

Значи, се чувстваше също като мен. Как бе възможно допреди малко да съм била мъртва, а сега да се чувствам напълно жива? Можеше ли човек да си въобрази такова нещо? Погледнах раната, която доктор Уайт обработваше. Имаше право, действително бе само драскотина. Разрезът, който си направих с японския нож, беше значително по-дълъг и по-болезнен.

Лицето на Гидиън отново се показа иззад ръцете му. Как само сияеха зелените му очи на фона на бледото лице! Спомних си какви бяха последните му думи и отново се опитах да се надигна, но доктор Уайт ми попречи.

— Може ли някой да свали тази ужасна перука от главата й? — попита троснато.

Веднага няколко ръце започнаха да вадят фуркетите от прическата ми и усещането, когато перуката беше махната, бе чудесно.

— Внимателно, Марли! — предупреди Фолк де Вилърс. — Помислете за мадам Росини.

— Да, сър! — запелтечи адептът и за малко да изпусне перуката от уплаха. — Мадам Росини, сър.

Господин Джордж извади всички фуркети от кока ми и внимателно разпусна косата ми.

— Така по-добре ли е? — попита ме той.

Да, чувствах се много по-добре.

Ксемериус запя глупава песничка.

— Ех, само ако имаше шапка! Щеше да можеш да скриеш под нея рошавата си глава, нали? Ах, толкова се радвам, че си жива и че не трябва да си търся друг човек, че говоря само глупости заради теб, малка чорлавелке.

Малкият Робърт се разкиска.

— Мога ли отново да погледна? — попита Джеймс, но не изчака отговора. Ала само след един поглед към мен отново затвори очи. — Вси светии! Това наистина е госпожица Гуендолин. Простете ми, че не ви познах, когато преди малко младият денди, носещ ви на ръце, мина покрай моята ниша. — Той въздъхна. — Това само по себе си беше достатъчно странно, тъй като между тези стени вече не може да се видят прилично облечени хора.

Господин Уитман обгърна с ръка раменете на Гидиън.

— Какво точно се случи, момчето ми? Успя ли да предадеш на графа известието ни? И даде ли ти инструкции за следващата среща?

— Донесете му едно уиски и го оставете за няколко минути на спокойствие — изръмжа доктор Уайт, докато залепяше две малки лепенки върху раната ми. — Той е изпаднал в шок.

— Не, не. Вече съм добре — измърмори младежът.

Хвърли ми последен кратък поглед, извади едно запечатано писмо от джоба на редингота си и го подаде на Фолк.

— Ела! — каза господин Уитман, издърпа Гидиън да се изправи и го поведе към вратата. — Горе в кабинета на директор Гилис има уиски. А също и диван, ако искаш да полегнеш за малко. — Учителят ми се огледа. — Фолк, ще ни придружиш ли?

— Разбира се. Надявам се само, че старият Гилис има достатъчно уиски. — Де Вилърс се обърна към останалите. — И в никакъв случай да не сте завели Гуендолин у дома й в това окаяно състояние, ясно ли е?

— Ясно, сър — увери го господин Марли. — Кристално ясно, сър, ако позволите така да се изразя!

Фолк завъртя очи.

— Позволявам — отвърна той и излезе заедно с господин Уитман и Гидиън през вратата.

Днес беше почивният ден на господин Бърнард, затова вратата ми отвори Каролайн и веднага започна да ми разказва, без да си поема въздух.

— Шарлот изпробва костюма си на фея за партито, който е чудно хубав, и ми позволи да й закача крилата, но тогава леля Гленда каза, че трябва да си измия ръцете, защото сигурно пак съм галила някое мръсно животно…

Не успя да продължи, защото я грабнах и така силно я прегърнах, че не можеше да си поеме дъх.

— Да, спокойно можеш да я смачкаш — каза Ксемериус, който бе влетял в къщата след мен. — Майка ти просто ще роди още едно дете, ако това тук се развали.

— Сладката ми, добра, златна, малка сестричка — мърморех в косата на Каролайн, едновременно смеейки се и плачейки. — Толкова те обичам!

— И аз те обичам, но ми дишаш в ухото — каза тя и внимателно се освободи. — Ела! Вече вечеряме. За десерт ще има шоколадова торта от пекарна „Хъмингбърд“[49]!

— О, аз обичам, обичам, обичам шоколадовата им торта „Дяволско изкушение“ — извиках. — Обичам и живота, който ни подарява всички тези прекрасни неща!

— Може ли да не преиграваш чак толкова? Човек ще си помисли, че току-що идваш от електрошокова терапия. — Ксемериус кихна намръщено.

Исках да му хвърля един укорен поглед, но го погледнах, изпълнена с нежност. Моят сладък, малък, начумерен гаргойл.

— И теб те обичам — казах му.

— О, боже! — простена той. — Ако беше телевизионна програма, веднага щях да те превключа.

Каролайн ме погледна малко загрижено. По пътя за първия етаж тя хвана ръката ми.

— Какво ти става, Гуени?

Избърсах сълзите от бузите ми и се засмях.

— С мен всичко е наред — уверих я. — Просто съм щастлива, че съм жива. И че имам такова прекрасно семейство. И че този парапет на стълбите е толкова чудесно гладък и го чувствам толкова близък. И че животът е чудно, чудно хубав.

Когато при тези думи отново се просълзих, се замислих дали наистина доктор Уайт ми бе разтворил само аспирин в чашата. Но еуфорията можеше да е просто следствие от поразяващия факт, че бях оживяла и сега нямаше да съществувам като миниатюрна прашинка.

Заради това пред трапезарията вдигнах Каролайн във въздуха и я завъртях в кръг. Бях най-щастливият човек на света, защото бях жива и Гидиън бе казал: „Обичам те!“. Разбира се, последното можеше и да е халюцинация, дължаща се на близостта ми до смъртта, не го изключвах напълно.

Сестра ми изписка радостно, докато Ксемериус се преструваше, че държи дистанционно в ръка и напразно се мъчи да смени канала. Когато отново я пуснах, Каролайн попита:

— Вярно ли е това, което каза Шарлот? Че ще отидеш на партито на Синтия, маскирана като зелен чувал за боклук?

Това ме свали за момент от еуфоричния ми полет.

— Ха-ха-ха — изсмя се Ксемериус злорадо. — Вече мога да си те представя: един щастлив зелен чувал за боклук, който прегръща и мляска всички, защото животът е чудно, чудно хубав.

— Хм… не и ако някак си мога да го избегна.

Мили боже, дано успеех да убедя Лесли да запази за някое друго парти идеята си за модерното изкуство и марсианците. Но щом я разказваше на всички, сигурно беше много въодушевена, а когато приятелката ми бе въодушевена от нещо, много трудно се отказваше от него. Знаех това от неприятен личен опит.

Цялото ми семейство седеше в пълен състав около масата и ми костваше големи усилия да се въздържа да не ги ощастливя и тях с ентусиазирани прегръдки — бях в състояние да нацелувам дори леля Гленда и Шарлот. (Което ясно доказваше в какво извънредно състояние се намирах.) Ала понеже Ксемериус ме изгледа предупредително, се задоволих само със сияйна усмивка за поздрав и да разбъркам косата на Ник, докато минавах покрай него. Но когато седнах на мястото си, мама вече бе сипала предястието в чинията и аз веднага забравих сдържаността си.

— Киш с аспержи! — извиках. — Не е ли животът просто прекрасен? Има толкова много неща, на които човек да се радва?

— Ако още веднъж кажеш „прекрасен“, ще повърна в проклетия ти киш с аспержи — изръмжа Ксемериус.

Усмихнах му се, лапнах едно парче от киша, огледах всички, сияеща от щастие, и попитах:

— Как мина денят ви?

Пралеля Мади ми се усмихна в отговор.

— Е, твоят при всички положения, изглежда, е минал добре.

Вилицата на Шарлот изстърга по чинията, издавайки ужасен шум.

Да, в крайна сметка денят беше наистина доста добър. Нищо че Гидиън, Фолк де Вилърс и господин Уитман не се бяха появили до тръгването ми и нямах възможност да проверя дали онова: „Обичам те, Гуени, моля те не ме оставяй!“, бе само плод на моето въображение, или той действително го беше казал. Останалите пазители се бяха постарали да поправят моето „окаяно състояние“, както се бе изразил чичо му. Господин Марли дори искаше собственоръчно да среши косата ми, но все пак предпочетох сама да се заема с това. И така, сега носех ученическата си униформа, а косата ми, порядъчно разресана, се спускаше по гърба ми.

Мама потупа ръката ми.

— Радвам се, че отново си здрава, сърчице мое.

Леля Гленда измърмори нещо под носа си, което съдържаше думите: „фигура на селянка“. После попита с фалшива усмивка:

— А каква е тази работа със зеления чувал за боклук? Не мога да повярвам, че двете с приятелката ти Лесли смятате да се появите така на партито, което семейство Дейл организират за дъщеря си! Тобаяс Дейл сигурно ще възприеме това като политическа обида, след като е такава голяма клечка при торите.

— Ъ? — изломотих аз.

— Казва се моля — порица ме Ксемериус.

— Гленда, направо ме учудваш! — Лейди Ариста зацъка с език. — Никоя от внучките ми дори не би си и помислила такова нещо. Чувал за боклук! Що за глупост!

— Е, когато нямаш какво друго зелено да облечеш, все пак е по-добре от нищо — каза Шарлот хапливо. — Поне при Гуен.

— Олеле! — Пралеля Мади загледа състрадателно. — Нека да помисля. Имам един мъхест зелен халат за баня, с който мога да ти услужа.

Шарлот, Ник, Каролайн и Ксемериус се разсмяха, а аз се ухилих на пралеля Мади.

— Много мило от твоя страна, но мисля, че Лесли няма да е съгласна. Някак си не върви марсианец с халат за баня.

— Ето, чуваш ли! Съвсем сериозни са — рече възмутено леля Гленда. — Както вече съм казвала, тази Лесли оказва лошо влияние върху Гуендолин. — Тя сбърчи нос. — Не че може да се очаква нещо друго от възпитанието на пролетарски родители. Достатъчно лошо е, че такива като нея изобщо биват допускани в „Сейнт Ленъкс“. Но със сигурност аз не бих позволила на дъщеря ми да общува…

— Вече прекаляваш, Гленда! — Мама изгледа гневно сестра си. — Лесли е умно и добре възпитано момиче, а родителите й имат много уважавани професии! Баща й е… е…

— Строителен инженер — суфлирах аз.

— …строителен инженер, а майка й работи като…

— Консултант по здравословно хранене — отново подсказах.

— А кучето е следвало в колежа „Голдсмит“ — рече Ксемериус. — Наистина много уважавано семейство.

— Костюмите ни не целят политическа провокация — уверих леля Гленда и лейди Ариста, докато последната ме гледаше вдигнала високо вежди. — Това са най-обикновени костюми. — От друга страна обаче, щеше да е характерно за Лесли, ако за капак на всичко, придадеше на ситуацията и политически смисъл. Сякаш не беше достатъчно, че щяхме да изглеждаме просто ужасяващо. — А и това е партито на Синтия, а не на родителите й. Иначе мотото нямаше да е чак толкова зелено.

— Не е смешно — отсече леля Гленда. — И според мен е проява на неуважение, да не се постараете повече с костюмите, когато останалите гости и домакините не пестят усилията си. Костюмът на Шарлот например…

— …струва цяло състояние и й стои като излят, това вече го каза днес поне трийсет и четири пъти — прекъсна я мама.

— Просто завиждаш. Винаги си завиждала. Но поне аз се интересувам от благото на дъщеря ми, за разлика от теб — заяде се леля Гленда. — Това че изобщо не се интересуваш от социалното обкръжение на дъщеря ти и дори не й осигуряваш приличен костюм…

— Социално обкръжение? — Мама завъртя очи. — Я ми кажи, може ли да си толкова откъсната от реалността? Та тук става дума за рождения ден на съученичка! Достатъчно лошо е, че горките деца трябва да се маскират.

Лейди Ариста шумно постави приборите си на масата.

— Боже мили, вече сте прехвърлили четирийсетте, а се държите като тийнейджърки. Разбира се, че Гуендолин няма да отиде на партито в чувал за боклук. А сега бих искала да помоля за смяна на темата.

— Да, нека да поговорим за деспотични стари дракони — предложи Ксемериус. — И за жени, които са прехвърлили четирийсетте, а все още живеят при мама.

— Не можеш да нареждаш на Гуендолин какво… — започна майка ми, но аз я сритах по пищяла под масата и й се ухилих.

Тя въздъхна, но отвърна на усмивката ми.

— Просто не мога безучастно да гледам как Гуендолин съсипва репутацията на фамилията ни… — включи се отново леля Гленда, но лейди Ариста не я остави да се доизкаже.

— Гленда, ако не млъкнеш веднага, ще си легнеш без вечеря — изсъска тя, което разсмя всички — с изключение на нея самата и леля ми, — дори и Шарлот се подсмихна.

В този миг на входната врата се позвъни. В продължение на няколко секунди никой не реагира, просто продължихме да се храним, докато не ни хрумна, че днес бе свободният ден на господин Бърнард. Лейди Ариста въздъхна.

— Би ли била така добра отново да отвориш, Каролайн? Ако е господин Търнър във връзка с тазгодишната украса с хартиени фенери и гирлянди, му предай, че не съм си вкъщи. — Тя изчака, докато Каролайн излезе, и поклати глава: — Този мъж е истинска напаст! Ще кажа само: оранжеви бегонии! Силно се надявам, че за такива хора има отделен ад!

— И аз се надявам — съгласи се с нея пралеля Мади.

Минута по-късно Каролайн се върна.

— Голъм[50] е! — извика тя. — И иска да види Гуендолин.

— Голъм? — повторихме мама, Ник и аз в един глас.

Случайно „Властелинът на пръстените“ бе любимият ни филм, само на Каролайн все още не й беше позволено да го гледа, защото бе прекалено малка.

Сестра ми кимна енергично.

— Да, той чака долу.

Ник се засмя.

— Това е ссстрахотно, безценното ми! Непременно трябва да видя кой е.

— Аз също — рече Ксемериус, но продължи да виси мързеливо от полилея и да се почесва по корема.

— Сигурно имаш предвид Гордън — каза Шарлот и се изправи. — И той е дошъл при мен. Но е подранил. Казах му да е тук в осем и половина.

— О, някой обожател ли, зайче? — осведоми се пралеля Мади, възхитена. — Колко хубаво! Това сигурно ще те разсее от тежките ти мисли!

Шарлот направи засегната физиономия.

— Не, лельо Мади, Гордън е просто съученик, който бе наказан да напише реферат за пръстените с печат, и аз му помагам.

— Но той каза Гуендолин — настоя Каролайн, ала Шарлот я бутна встрани и излезе от трапезарията. Сестра ми тръгна след нея.

— Той спокойно може да хапне с нас — извика леля Гленда след тях. — Тя е винаги готова да помогне — обърна се леля ми отново към нас. — Между другото Гордън Гелдърман е син на Кайл Артър Гелдърман.

— Виж ти! — рече Ксемериус.

— Който и да е това — вметна мама.

— Кайл Артър Гелдърман — повтори леля Гленда, този път натъртвайки на всяка буква. — Универсалният магазин „Тайкун“! Нищо ли не ти говори това? Колко типично за теб, да нямаш никаква представа какво е обкръжението на дъщеря ти. Заинтересуваността ти като майка е направо жалка. Е, и без това момчето не се интересува от Гуендолин.

Мама въздъхна.

— Глен, наистина, трябва отново да започнеш да вземаш онези успокоителни таблетки за жени в критическата.

Веждите на лейди Ариста почти се събраха по средата на челото й, толкова мрачно се беше навъсила, и тъкмо си поемаше дълбоко въздух, вероятно за да изпрати мама и леля Гленда в леглото без десерт, когато Каролайн се върна и триумфално обяви.

— Голъм все пак е дошъл при Гуендолин!

Тъкмо бях завряла в устата си голямо парче киш и за малко да го изплюя, когато видях Гидиън да влиза в трапезарията, следван от Шарлот, чието лице изведнъж се бе вкаменило.

— Добър вечер! — поздрави Гидиън вежливо. Бе облечен в дънки и избеляла зелена блуза. Очевидно междувременно си беше взел душ, защото косата му все още бе влажна и се къдреше в безпорядък около лицето му. — Съжалявам, наистина не исках да ви притеснявам по време на вечеря. Дойдох, за да се видя с Гуендолин.

За миг се възцари тишина. Ако се изключеше Ксемериус, който за малко да се изсипе от полилея от смях. Аз не можех да говоря, защото бях заета с това, да дъвча трескаво. Ник се кискаше, мама местеше поглед ту към Гидиън, ту към мен, на леля Гленда отново й избиха червени петна по врата, а погледът, който лейди Ариста отправи към младежа, спокойно можеше да е предназначен и за някоя оранжева бегония.

Само пралеля Мади показа някакви добри маниери.

— Но вие не ни притеснявате — рече тя приятелски. — Ето, заповядайте, седнете до мен. Шарлот, ще донесеш ли още едни прибори?

— Да, още една чиния за Голъм — прошепна ми Ник и се ухили.

Шарлот игнорира молбата на пралеля Мади и с каменно изражение се настани отново на мястото си.

— Много мило от ваша страна, благодаря, но вече съм вечерял — отвърна Гидиън.

Най-накрая бях успяла да преглътна киша и припряно се изправих.

— И аз се нахраних. Мога ли да стана от масата?

Погледнах първо към мама, а после към баба. Двете си размениха особени, красноречиви погледи и единодушно въздъхнаха, много дълбоко.

— Разбира се — отговори майка ми.

— Ами шоколадовата торта? — напомни ми Каролайн.

— Ще запазим едно парче за Гуендолин — намеси се лейди Ариста и ми кимна.

Приближих се към Гидиън, малко скована.

— И в стаята се възцари мъртвешка тишина — прошепна Ксемериус от полилея. — Всички погледи бяха насочени към момичето с пикливожълтата риза…

Ужас! Имаше право. Ядосах се, че преди това не си бях взела бърз душ и не се бях преоблякла — тъпата ученическа униформа бе сред най-ужасните дрехи, които притежавах. Но кой би могъл дори да предположи, че тази вечер ще имам гости? При това такива, пред които за мен бе важно как изглеждам.

— Здрасти! — каза Гидиън и се усмихна за първи път, откакто бе прекрачил трапезарията.

— Здрасти, Голъм! — отвърнах срамежливо на усмивката му.

Той се ухили по-широко.

— Дори сенките по стените занемяват, докато двамата се гледат, сякаш току-що са седнали върху някоя пърдяща възглавница — измърмори Ксемериус и запърха с крила, приближавайки се към нас. — Засвирва романтична музика от цигулки, след което двамата запристъпват един до друг, излизайки от стаята, момичето с пикливожълтата риза и момчето, което спешно се нуждаеше от фризьор. — Той летеше след нас, но при стълбите сви вляво. — Умният и красив демон Ксемериус би ви последвал в ролята на достопочтена матрона, ако не се налагаше след толкова изложени на показ чувства първо да задоволи неимоверния си апетит! Явно днес най-сетне той ще изяде онзи дебел пианист, който витае на номер 23 и по цял ден издевателства над песните на Глен Милър[51].

Гаргойлът отново помаха, после изчезна през прозореца в коридора.

Вече в стаята ми, установих с облекчение, че за щастие, не бях имала достатъчно време да съсипя прекрасния ред, който пралеля Мади бе създала в сряда. Е, добре, леглото не беше оправено, но с един замах грабнах няколкото дрехи, които лежаха наоколо, и ги хвърлих на стола при другите. После се обърнах към Гидиън, който през целия път нагоре беше мълчал. Вероятно не му бе останал друг избор, защото — все още не на себе си от неудобство — след отлитането на Ксемериус го бях заляла с водопад от думи. Бях бръщолевила безкрайно за картините, покрай които минавахме. За всяка една от около общо единайсет хилядите парчета.

— Това са моите прабаба и прадядо. Нямам представа защо са поръчали да ги нарисуват, щом като вече е имало фотоапарати. Онзи дебелият върху табуретката е прапрапрапрачичо Хю като малко момче, заедно със сестра си Петронела и три зайчета. А това е една херцогиня, чието име в момента не си спомням. Не ни е роднина, но на картината носи колие, притежание на семейство Монтроуз, затова може да виси тук на стената. А сега вече се намираме на втория етаж, затова на всички снимки в този коридор можеш да се любуваш на Шарлот. На всеки три месеца леля Гленда я води при фотографа, който уж снима и кралското семейство. Това тук е любимата ми снимка: Шарлот като десетгодишна заедно с един мопс с лош дъх, което може да се познае по изражението й, не смяташ ли?

И така нататък, и така нататък. Беше ужасно.

Едва в стаята ми успях да прекъсна бръщолевенето си, но само защото тук не висяха картини по стените. Изпънах покривката на леглото, като незабележимо скрих нощницата ми „Хелоу Кити“ под възглавницата. После се обърнах и погледнах Гидиън очаквателно. Сега вече му дадох думата да каже нещо.

Ала той не го стори. Вместо това продължаваше да ми се усмихва, сякаш не можеше да повярва на очите си. Сърцето ми запрепуска в галоп, за да спре само миг след това. Страхотно!!! То без проблем се справяше с пронизването от шпага, но присъствието на Гидиън бе непосилно за него. И най-вече, когато гледаше така.

— Исках да ти се обадя, но телефонът ти беше изключен — най-сетне проговори той.

— Падна ми батерията.

Беше предала богу дух насред разговора ми с Лесли в лимузината. И тъй като Гидиън отново мълчеше, взех телефона си от раницата и започнах да търся зарядното. Пралеля Мади беше навила старателно кабела му и го беше прибрала в едно чекмедже.

Гидиън облегна гръб на вратата.

— Днес беше един доста странен ден, нали?

Кимнах. Телефонът вече бе включен към зарядното. И тъй като не знаех какво друго да направя, се подпрях на ръба на бюрото.

— Мисля, че беше най-ужасният ден в целия ми живот — продължи той. — Докато лежеше там на пода… — Гласът му стана леко дрезгав.

Оттласна се от вратата и се приближи към мен. Изведнъж изпитах непреодолимото желание да го утеша.

— Съжалявам, че… те накарах да се тревожиш толкова. Но наистина си мислех, че ще умра.

— И аз си помислих същото.

Той преглътна тежко и направи още една крачка към мен.

Въпреки че Ксемериус отдавна бе отлетял при своя пианист, мозъкът ми без проблем възпроизвеждаше част от евентуалните му коментари. „Искрящият му зелен поглед възпламеняваше сърцето й под пикливо-жълтата риза. Сгушена до гърдите му, тя позволи на сълзите й да потекат.“

О, боже, Гуендолин! Можеш ли да го раздаваш още малко по-истерично?

Вкопчих се още по-здраво в ръба на бюрото.

— Но ти трябваше да знаеш по-добре какво се случва с мен — изтъкнах. — Все пак следваш медицина.

— Да, и точно затова ми беше ясно, че ти… — Гидиън спря пред мен и за разнообразие този път той хапеше долната си устна, което веднага ме разчувства. Той бавно вдигна ръката си. — Острието на шпагата беше проникнало толкова дълбоко в теб. — Той разтвори доста широко палеца и показалеца си. — Една малка драскотина нямаше да те накара да припаднеш. А и цветът веднага се отдръпна от лицето ти и по челото ти изби студена пот. Затова бях наясно, че Аластър трябва да е засегнал някоя голяма артерия. Ти умираше от загуба на кръв.

Взирах се в ръката му, вдигната пред лицето ми.

— Ти също видя раната, наистина е безобидна — казах и се прокашлях. Близостта му се отразяваше на гласните ми струни. — Това… трябва да е… може би се е дължало просто на шока. Знаеш как е, внушила съм си, че съм сериозно ранена, и затова е изглеждало така, сякаш…

— Не, Гуени, не си си го внушила.

— Но как е възможно накрая да ми остане само тази малка драскотина? — прошепнах.

Той отпусна ръката си и закрачи напред-назад из стаята.

— Първоначално и на мен не ми беше ясно — отвърна той бързо. — Изпитвах такова… облекчение, че си жива, че убеждавах сам себе си как всичко си има някакво логично обяснение. Но по-късно, под душа, изведнъж ми просветна.

— Аха, ето как стоят нещата. Аз все още не съм си взела душ. — Отлепих скованите си пръсти от ръба на бюрото и седнах върху килима. Сега беше много по-добре. Поне коленете ми не трепереха повече. Облегнала гръб на леглото, погледнах нагоре към него. — Трябва ли да обикаляш наоколо като някой затворен в клетка лъв? Съвсем се изнервям.

Гидиън застана на колене точно пред мен на килима и постави длани на раменете ми, без да се съобразява с факта, че от този миг насетне не бях в състояние да го слушам внимателно, а вместо това ме занимаваха абсолютно незначителни мисли като: „Дано поне да мириша добре“ и „Не трябва да забравям да дишам“.

— Познато ли ти е чувството, когато започнеш да решаваш судоку и откриеш онова единствено число, благодарение на което всички други квадратчета се попълват съвсем лесно? — попита той.

Кимнах колебливо.

— От дни наред си блъскам главата над толкова много неща, но едва тази вечер… открих онова магическо число, разбираш ли? Отново и отново прочитах онези документи, толкова често, че почти ги научих наизуст…

— Какви документи? — прекъснах го.

Той ме пусна.

— Документите, които Пол получи от лорд Аластър в замяна на родословните дървета. Пол ми ги даде, и то в деня, в който ти беше на разговор при графа. — Той се усмихна накриво, когато видя почудата, изписана върху лицето ми. — Щях да ти разкажа за това, но ти беше прекалено заета да ми задаваш странни въпроси и накрая избяга, дълбоко засегната. Не можах да те последвам, защото доктор Уайт настоя да се погрижи за раната ми, спомняш ли си?

— Това се случи едва в понеделник, Гидиън.

— Да, вярно. На човек му се струва, че е минала цяла вечност, нали? Когато най-сетне успях да се прибера вкъщи, ти звънях през десет минути, за да ти кажа, че те… — той се прокашля, а после хвана ръката ми в своите —…за да ти обясня всичко, но през цялото време ми даваше заето.

— Да, точно тогава разказвах на Лесли какъв подъл мръсник си. Но знаеш ли, ние имаме и стационарен телефон.

Той не обърна внимание на коментара ми.

— Между набиранията започнах да чета документите. Ставаше дума за предсказания и бележки от личния архив на графа. Документи, които пазителите не познаваха. Които той напълно умишлено е скрил от собствените си хора.

Въздъхнах.

— Нека да позная. Още глупави стихчета. И ти не си разбрал нито дума.

Гидиън се наведе напред.

— Не — отвърна бавно. — Точно обратното. Всичко беше доста недвусмислено. Там пише, че някой трябва да умре, за да може Философският камък да прояви пълното си действие. — Той ме погледна право в очите. — И този някой си ти.

— Аха. — Не бях толкова впечатлена, колкото вероятно трябваше да бъда. — Значи, аз съм цената, която трябва да бъде платена.

— Аз бях истински шокиран, когато го прочетох. — Един кичур падна върху челото му, но Гидиън не забеляза. — Отначало изобщо не можех да повярвам, но предсказанията бяха съвсем ясни. Рубин е началото и краят, смъртта на Гарвана края разбулва, ако изгасне дванайсетата звезда, и така нататък, и така нататък, всичко това нямаше край. — Той млъкна за миг. — Още по-недвусмислени бяха записките, които графът е писал в полетата. Щом кръгът се затвори и еликсирът намери своето предопределение, ти ще умреш. Това го пише почти дословно.

Сега вече преглътнах тежко.

— И как ще умра? — Неволно отново си спомних кървавото острие на шпагата на лорд Аластър. — Това също ли го пише там?

Гидиън се подсмихна.

— Е, в това отношение предсказанията са неясни, както обикновено, но на едно нещо непрестанно се набляга. А именно, че аз, Диамантът, Лъвът, номер единайсет, ще имам нещо общо с това. — Усмивката изчезна от лицето му и в гласа му долових интонация, която никога досега не бях чувала. — Че ще умреш заради мен. От любов.

— О! Ъъъ… но… но това са просто някакви си стихове — рекох не особено находчиво.

Гидиън поклати глава.

— Не разбираш ли, че не можех да допусна да се случи, Гуени? Само затова потвърдих глупавото ти предположение и се преструвах, че наистина съм те излъгал и съм си играл с чувствата ти.

Сега вече ми просветна.

— За да не ми хрумне да умра от любов по теб, на следващия ден се погрижи да те намразя? Но това е наистина много… как да се изразя… много рицарска постъпка. — Наведох се и пригладих немирната къдрица от лицето му. — Наистина, много рицарска постъпка.

Той се усмихна едва.

— Повярвай ми, това бе най-трудното нещо, което някога съм правил.

Сега, когато веднъж вече бях започнала, не можех да отлепя пръстите си от него. Бавно погалих лицето му. Явно не му бе стигнало времето да се избръсне, но наболата брада беше някак си секси.

— Нека бъдем приятели. Това беше наистина гениален ход — промълвих. — На секундата искрено те намразих.

Гидиън въздъхна.

— Но аз изобщо не исках това. Аз наистина исках да бъдем приятели. — Той хвана ръката ми и я стисна. — Обаче това изречение толкова те вбеси, че…

Не му позволих да довърши мисълта си. Наведох се още по-близо към него и обхванах лицето му с две ръце.

— Ами може би ще го запомниш за в бъдеще — прошепнах. — Такива думи никога, никога, никога не се казват на някоя, която си целувал.

— Чакай, Гуен, това не е всичко, трябва да ти кажа още… — започна той, но аз нямах намерение да отлагам повече.

Внимателно докоснах с устните си неговите и започнах да го целувам.

Гидиън отвърна на целувката ми, в началото много нежно и внимателно, но когато обвих ръце около врата му и се притиснах към него, целувката се задълбочи. Лявата му ръка се зарови в косата ми, а дясната започна да гали шията ми и бавно заслиза надолу.

Точно когато беше достигнала най-горното копче на ризата ми, телефонът ми звънна. Или по-точно казано, прозвуча „Музиката на смъртта“ от филма „Имало едно време на запад“. С нежелание се отдръпнах от любимия си.

— Лесли — казах след поглед върху екрана. — Трябва да се обадя, макар и за кратко, защото иначе ще се разтревожи.

Той се ухили.

— Не се притеснявай. Няма да се изпаря във въздуха.

— Лесли, става ли по-късно да ти се обадя? И благодаря за новата мелодия на телефона. Много смешно!

Но приятелката ми сякаш изобщо не ме чу.

— Гуен, прочетох „Ана Каренина“ — избълва тя на един дъх. — Мисля, че вече знам какво смята да прави графът с Философския камък.

Философският камък можеше да върви на майната си. Или поне в момента.

— Ъъъ… страхотно — отвърнах и погледнах към Гидиън. — По-късно непременно ще…

— Няма страшно — прекъсна ме Лесли. — Вече пътувам към теб.

— Наистина ли? Аз…

— Е, ако трябва да съм точна, всъщност вече пристигнах.

— Къде си?

— Ами… тук. В коридора ви. А след мен по стълбите се качват майка ти, брат ти и сестра ти. А пралеля ти се тътри след тях. Така, сега ме изпревариха и май всеки момент ще почукат на вратата ти…

Но Каролайн изобщо не си направи този труд. Без каквото и да е предизвестие, тя разтвори широко вратата и извика, сияеща от радост:

— Шоколадова торта за всички! — А после се обърна назад към останалите и добави: — Виждате ли, че не се целуват!