Сапфиреносиньо

Глава 7

Заради срещата с по-малкия брат на Гидиън и последвалия припрян разговор с Лесли (тя попита около десетина пъти: „Сигурна ли си?“, а аз отговорих около десетина пъти: „Абсолютно сигурна!“, после и двете казахме около стотина пъти: „Не е истина“, „Не мога да повярвам“ и „Видя ли очите му?“) пристигнах няколко минути след Шарлот при очакващата ни лимузина. Отново бяха изпратили господин Марли да ни вземе и той изглеждаше по-притеснен от всякога. Ксемериус клечеше върху покрива на колата и размахваше опашка наляво-надясно.

Шарлот вече се бе настанила и ме изгледа нервно.

— Къде, по дяволите, беше? Човек като Джордано не бива да се кара да чака. Мисля, че изобщо не осъзнаваш каква голяма чест е за теб да бъдеш обучавана от него.

Господин Марли учтиво ми помогна да се кача в лимузината със смутено изражение на лицето, после затвори вратата.

— Случило ли се е нещо?

Имах неприятното усещане, че съм изпуснала нещо важно. Изражението на Шарлот само затвърди предчувствието ми.

Когато колата потегли, Ксемериус се спусна през покрива в купето и се пльосна на седалката срещу мен. Както и предния път, господин Марли бе седнал отпред до шофьора.

— Би било хубаво, ако днес се постараеш малко повече — каза Шарлот. — Ужасно се срамувам заради всичко това. Все пак ти си моя братовчедка.

Не можах да се въздържа и се засмях с глас.

— О, моля те, Шарлот! Пред мен не е нужно да лицемерничиш. За теб е истинско удоволствие, че се държа като последна глупачка!

— Не е вярно! — Тя поклати глава. — Колко типично за теб, при твоя егоизъм да си помислиш такова нещо. Всички искат само да ти помогнат, за да не провалиш всичко с твоята некадърност. Въпреки че… може би и без това няма да имаш тази възможност. Като нищо мога да си представя как прекратяват всичко…

— И защо?

Шарлот ме наблюдава известно време мълчаливо, после каза с почти злорад тон:

— Ще разбереш твърде скоро. Евентуално.

— Случило ли се е нещо? — попитах, но не се обърнах към братовчедка ми, а към Ксемериус. Все пак не бях чак толкова тъпа. — Да не би господин Марли да е разказал нещо, докато ме нямаше?

— Само закодирани глупости — каза гаргойлът, а Шарлот стисна устни и се загледа през прозореца. — Явно тази сутрин по време на едно от пътуванията в миналото е имало инцидент с… ъъъ… блестящото камъче… — Той се почеса с върха на опашката си по веждата.

— Не ме карай да ти вадя всяка дума с ченгел!

Шарлот, която напълно разбираемо реши, че говоря на нея, каза:

— Ако не беше закъсняла, щеше да разбереш.

— …с Диамант — каза Ксемериус. — Някой го е… ами, как да се изразя най-точно… Явно някой го е фраснал по тиквата.

Стомахът ми болезнено се сви.

— Какво?

— Само не се паникьосвай — успокои ме гаргойлът. — Той е жив. Или поне така разбрах от развълнуваното пелтечене на червенокосия. Мили боже! Та ти пребледня като чаршаф. О, сега да не вземеш да повърнеш? Я се стегни!

— Не мога — прошепнах.

Наистина се чувствах ужасно зле.

— Какво не можеш? — изсъска Шарлот. — Първото, което учи всеки носител на гена, е да потиска собствените си нужди и да дава най-доброто от себе си за делото. А ти правиш точно обратното.

В представите си виждах Гидиън да лежи на земята, потънал в кръв. Задушавах се.

— Всеки друг би направил всичко, за да бъде обучаван от Джордано. А ти се държиш, сякаш те измъчват.

— Шарлот, затвори си устата! — извиках.

Тя отново се извърна към прозореца, а аз се разтреперих.

Ксемериус протегна лапата си и я постави успокояващо върху коляното ми.

— Ще видя какво мога да науча. Ще намеря гаджето ти и после ще ти докладвам, става ли? Но само недей да цивриш! Иначе и аз ще се разстроя и ще избълвам вода върху хубавата кожена тапицерия, а братовчедка ти ще си помисли, че си се напикала.

Гаргойлът излетя през покрива на колата. Измина мъчителен час и половина, докато отново се появи при мен.

През това време си представях най-ужасяващи неща и се чувствах по-скоро мъртва, отколкото жива. Не стана по-добре, когато пристигнахме в Темпъл, където безжалостният майстор вече ме очакваше с нетърпение. Но аз не бях в състояние нито да слушам лекциите на Джордано на тема колониална политика, нито да упражнявам танцови стъпки с Шарлот.

А ако Гидиън отново е бил нападнат от мъже с шпаги и този път не е могъл да се отбранява?

Когато в представите си не го виждах проснат на земята и потънал в кръв, си го представях как лежи в интензивното отделение, закачен за хиляди маркучи и по-блед от чаршафа на леглото. Защо нямаше никой, когото да мога да попитам как се чувства Гидиън?

И тогава най-сетне Ксемериус прелетя през стената на стария рефекториум.

— Е? — попитах, без да се съобразявам с Джордано и Шарлот. Те тъкмо ми показваха как се ръкопляска в XVIII век по време на соаре. Естествено, по съвсем различен начин, не както го правех аз.

— Глупаво същество — мърмореше Джордано. — Така пляскат малките деца в пясъчника, когато се радват на нещо… Сега пък накъде гледа? Ще се побъркам!

— Всичко е наред, момиче, обичащо купите сено — каза гаргойлът с весела усмивка. — Момъкът е бил халосан по главата и за няколко часа е бил извън строя, но както изглежда, има диамантено твърд череп и не е получил дори сътресение. А раната на челото го прави някак си… ъъъ… О, не! Недей отново да пребледняваш! Нали ти казах, че всичко е наред!

Поех си дълбоко въздух. От облекчение направо ми премаля.

— Така е добре — рече Ксемериус. — Няма причина да хипервентилираш[27]. Любовникът не е загубил нито един от хубавите си бели зъби. И през цялото време ругае наоколо. Мисля, че това също е добър знак.

Слава богу! Слава богу! Слава богу!

Но този, който всеки момент щеше да хипервентилира бе Джордано. Изведнъж постоянното му пискане вече не ме притесняваше. Дори напротив, беше доста забавно да наблюдаваш как цвета на кожата между ивиците на брадата му от тъмнорозова се променя до лилава.

Господин Джордж пристигна тъкмо навреме, за да предотврати Цъфналата устна да ми удари шамар от гняв.

— Днес беше още по-лошо, ако това изобщо е възможно. — Джордано се отпусна върху един изискан стол и започна да попива потта от кожата си с кърпичка. — През цялото време зяпаше пред себе си с изцъклен поглед. Ако не бях убеден, че не е възможно, щях да предположа, че е дрогирана.

— Джордано, моля ви… — каза господин Джордж. — Днес денят не е особено добър за всички ни…

— Как се чувства… той? — попита тихо Шарлот, хвърляйки ми периферен поглед.

— Предвид обстоятелствата… — започна господин Джордж угрижено.

Шарлот отново ми отправи кратък, изучаващ поглед и аз й отвърнах, зяпайки я навъсено. Да не би да й доставяше перверзно удоволствие да знае нещо, за което си мислеше, че живо се интересувам?

— Глупости! — възрази Ксемериус. — Той се чувства отлично, повярвай ми, сладурче! Преди малко погълна огромен телешки шницел с пържени картофки и салата. Да ти прилича това на „предвид обстоятелствата“?

Джордано се ядосваше, че никой не го слушаше.

— Просто не искам накрая аз да изляза виновен — оплака се с пронизителен глас и избута стола си. — Работил съм с никому неизвестни таланти и с най-великите на този свят, но никога досега… никога не съм срещал нещо подобно на това тук.

— Скъпи Джордано, вие знаете колко много ви ценим. Никой друг не би бил по-подходящ да подготви Гуендолин за… — Господин Джордж замлъкна, защото майсторът бе нацупил устни, издавайки долната напред и бе наклонил главата си с бетонираната прическа назад.

— Да не кажете после, че не съм ви предупредил — рече той. — Това е всичко, което искам.

— Добре. — Господин Джордж въздъхна. — Аз… е, добре. Ще бъде предадено. Идваш ли, Гуендолин?

Вече бях свалила полата с кринолина и прилежно ги поставих върху столчето пред пианото.

— Довиждане — махнах на Джордано.

Той продължаваше да се цупи.

— Опасявам се, че няма как да предотвратим това.

По пътя надолу към старата алхимична лаборатория, който знаех вече почти наизуст, дори и със завързани очи, господин Джордж ми разказа какво се беше случило сутринта. Той беше изумен, че адептът не ме беше информирал за събитията, а аз не си направих труда да му кажа на какво се дължеше пропускът.

С помощта на хронографа, Гидиън бил изпратен с не особено съществена задача (господин Джордж не пожела да ми издаде каква точно бе тя) в миналото (освен това не ми каза и годината). Два часа по-късно бил намерен в безсъзнание в един от коридорите, недалеч от стаята с хронографа — с рана на челото, която явно е била причинена от подобен на бухалка предмет.

Гидиън не могъл нищо да си спомни, нападателят вероятно го е чакал в засада и така е успял да го удари.

— Но кой…?

— Не знаем. Мъчителна ситуация, особено в сегашното ни положение. Щателно го прегледахме, но никъде по тялото му не забелязахме убождане, от което да заключим, че му е била взета кръв…

— Не би ли била достатъчна и кръвта от раната на челото? — попитах и по тялото ми пробяга тръпка на ужас.

— Сигурно — съгласи се господин Джордж. — Но ако някой иска да е стопроцентово сигурен, би взел кръв по друг начин. Е, има безброй възможни обяснения. Никой не знаеше, че Гидиън ще се появи там тази вечер, така че вероятността някой специално да го е причаквал е малка. Много по-вероятно е да става дума за случайност. В някои определени години, тук долу направо е гъмжало от подривни субекти, контрабандисти, престъпници, членове на подземния свят, в буквалния смисъл на думата. Вярвам, че по-скоро се касае за съвпадение. — Той се прокашля. — Е, във всеки случай, изглежда, Гидиън без проблем преживя приключението, или поне доктор Уайт не можа да открие сериозни наранявания. И затова, както беше планирано, вие двамата ще отидете на неделното обедно соаре. — Той се засмя. — Как звучи само, соаре в неделя на обяд.

Да, ха-ха-ха, много смешно.

— Къде е сега Гидиън? — попитах нетърпеливо. — В болницата?

— Не. Почива си, или поне се надявам, че това прави. Беше в болницата само колкото да му направят компютърна томография и тъй като, слава богу, нищо не откриха, той сам се изписа. Съвсем изненадващо брат му вчера му дойде на гости…

— Знам. Днес господин Уитман записа Рафаел в „Сейнт Ленъкс“.

Чух как господин Джордж въздъхна дълбоко.

— Момчето е избягало от дома си, след като заедно с приятелите си е сътворило някаква глупост. Истинска лудост от страна на Фолк е да задържи Рафаел в Англия. В тези бурни времена ние, като Гидиън най-много от всички нас, имаме много по-важни занимания от това да се грижим за опърничави младежи… Но Фолк никога не е могъл да отказва нещо на Селина, а както изглежда, последният шанс за Рафаел да завърши гимназия е далеч от приятелите му, които имат толкова лошо влияние над него.

— Селина е майката на Гидиън и Рафаел, така ли?

— Да, жената, от която и двамата са наследили тези хубави зелени очи. И така, вече пристигнахме. Можеш да свалиш превръзката.

Този път бяхме съвсем сами в стаята с хронографа.

— Според Шарлот, при тези обстоятелства планираните посещения в XVIII век ще бъдат преустановени — казах, изпълнена с надежда — или отменени, за да може Гидиън да се възстанови, а аз да се поупражнявам малко повече…

Господин Джордж поклати глава.

— Не, няма да го направим. Ще вземем всички възможни предпазни мерки, но сгъстеният график е много важен за графа. Вдругиден двамата с Гидиън ще отидете на това соаре, вече е твърдо решено. Имаш ли специално желание в коя година да те изпратим да елапсираш днес?

— Не — казах подчертано равнодушно. — И без това няма никакво значение, когато си затворен в подземно помещение, нали?

Господин Джордж внимателно извади хронографа от кадифената му калъфка.

— Така е. Обикновено изпращаме Гидиън в 1953, това е една спокойна година. Само трябва да внимаваме да не се срещне със самия себе си. — Усмихна се. — Представям си, че ще е много зловещо да си затворен някъде със собственото си аз. — Той прокара ръка по закръгления си корем и се загледа замислено в празното пространство. — Какво ще кажеш за 1956? Също е много мирна година.

— Да, звучи перфектно.

Господин Джордж ми подаде фенерчето и свали пръстена си. — Само за всеки случай… Не се страхувай, със сигурност никой няма да дойде в два и половина през нощта.

— Два и половина през нощта? — повторих ужасено. Как щях да намеря дядо посред нощ? Никой не би ми повярвал, че съм се заблудила в подземието, нощес в два и половина. А може би изобщо нямаше да успея да го намеря по това време. Тогава всичко щеше да е напразно! — О, господин Джордж, моля ви, не ме изпращайте посред нощ в тези зловещи катакомби, съвсем сама!

— Но, Гуендолин, в случая какво време от денонощието е, няма никакво значение, защото ще си дълбоко под земята, в заключена стая…

— Но аз се страхувам нощно време! Моля ви, в никакъв случай не трябва да ме пращате сама… — Бях толкова отчаяна, че очите ми се напълниха със сълзи, без да се налага да се преструвам.

— Е, добре. — Господин Джордж ме погледна успокояващо с малките си очички. — Забравих, че ти… Просто ще изберем някой друг час. Да речем следобед в три?

— По-добре е. Благодаря.

— Няма за какво. — Господин Джордж вдигна за миг поглед от хронографа и ми се усмихна. — Ние изискваме наистина много от теб. Мисля, че на твое място и аз бих се страхувал да стоя съвсем сам в някое подземие. Още повече, че от време на време ти виждаш неща, които другите не могат да видят…

— Да, благодаря, че ми го напомнихте. — Ксемериус не беше тук, иначе ужасно щеше да се разгневи заради думата „неща“. — Каква беше историята с гробовете, пълни с черепи и кости, точно зад ъгъла?

— О, не искам да те плаша още повече.

— Няма проблем. Не се боя от мъртвите. За разлика от живите хора, те не могат да причинят някому нещо, поне съдейки от моя опит. — Видях, че господин Джордж повдигна вежда и бързо добавих: — Разбира се, въпреки това ми се струват зловещи и в никакъв случай не искам нощно време да се намирам в близост до катакомби… — Подадох му едната си ръка, с другата здраво стисках раницата си. — Моля, използвайте този път безименния ми пръст, досега не е бил на ред.

Сърцето ми биеше като лудо, когато взех ключа от скривалището зад разхлабените тухли и разгънах бележката, която Лукас беше оставил. Бяха изписани единствено думи на латински, нямаше никакво лично съобщение. Паролата за деня ми се стори необичайно дълга и затова изобщо не се опитах да я запомня. Извадих химикалка от несесера си и я преписах върху дланта ми. Лукас бе нарисувал и карта на лабиринта от подземни коридори. Според нея трябваше да спра пред вратата вдясно, после да завия три пъти наляво, докато стигна до голямото стълбище, където ще е първият часовой. Когато пъхнах ключа в ключалката, вратата безпроблемно се отключи. Позамислих се, но после реших да не заключвам след себе си, в случай че на връщане бързах. Тук долу миришеше на влага и по стените ясно личеше възрастта на коридорите, които бяха твърде тесни и с ниски тавани. През няколко метра имаше разклонение или врата. Без фенерчето ми и картата на Лукас, вероятно щях да се загубя, макар че всичко ми се струваше странно познато. Когато третия път завих наляво, чух гласове и поех дълбоко дъх. Сега най-важното бе да убедя часовите, че има наистина основателна причина да ме пуснат. За разлика от пазачите в XVIII век, тези двамата не изглеждаха никак опасни. Бяха седнали в подножието на стълбите и играеха карти. Решително пристъпих напред. Когато ме видяха, единият изпусна картите си, а другият скочи на крака и припряно се заоглежда за шпагата си, която бе облегната на стената.

— Добър ден — казах смело. — Не исках да ви прекъсвам.

— Как… как… как? — заекна първият, а вторият стисна здраво шпагата и ме зяпна нерешително.

— Шпагата не е ли малко екзотично оръжие за двайсети век? — попитах озадачено. — Какво ще правите, ако се появи някой с граната? Или с картечница?

— Тук не се появяват често хора — каза онзи с шпагата и се усмихна притеснено. — Шпагата е по-скоро традиционно оръжие, което… — Той поклати глава, сякаш за да проясни мислите си, и се изпъна в цял ръст. — Паролата?

Погледнах дланта си.

— Nam quod in iuventus non discitur, in matura aetate nescitur.[28]

— Точно така — каза онзи, който все още седеше на стълбите. — Но откъде идвате, ако мога да попитам?

— От Кралската съдебна палата. Има един много пряк път. Ако се удаде удобен случай, някой ден мога да ви го покажа. Но сега имам много важна среща с Лукас Монтроуз.

— Монтроуз? Не знам дали днес въобще е тук, в сградата — каза онзи с шпагата.

Другият добави:

— Ще ви придружим до горе, госпожице, но преди това трябва да ни се представите. За протокола.

Казах първото име, което ми дойде наум. И може би малко прибързах.

— Вайълет Пърпълплъм[29]? — повтори онзи с шпагата невярващо, докато другият зяпаше краката ми.

Вероятно дължината на полата от училищната ми униформа не съответстваше съвсем на модата от 1956 година. Все едно, ще му се наложи да го преживее.

— Да — казах леко агресивно, защото се ядосах на самата себе си. — Това не е повод за ехидни усмивки. Не всеки може да се казва Смит или Милър. А сега може ли да продължим?

Двамата мъже се спречкаха за кратко кой да ме придружи до горе, но после онзи с шпагата отстъпи и отново се разположи удобно върху стъпалата. Докато вървяхме, другият искаше да знае дали вече съм била тук. Отговорих, че вече няколко пъти съм идвала, описах колко е красива драконовата зала и обясних, че половината ми семейство са членове на ложата и тогава изведнъж мъжът реши, че си спомня да ме е виждал на последното градинско увеселение.

— Вие бяхте момичето, което сипваше лимонадата, нали? Заедно с лейди Гейнсли.

— Ъъъ… да, точно така — отвърнах и в следващия момент вече бяхме потънали в изключително забавен разговор за градинското увеселение, розите и хора, които не познавах. (Но това не ме спря да изкажа мнението си за смешната шапка на госпожа Ламот и относно факта, че точно господин Мейсън се бе хванал с една от секретарките, пфу, срамота!)

Когато минахме покрай първите прозорци, с любопитство погледнах навън — всичко ми изглеждаше много познато. Но да знам, че градът, извън стените на Темпъл, има съвсем друг облик, не като в моето време, беше някак си странно. Сякаш на мига трябваше да хукна навън и да го разгледам, за да повярвам.

На първия етаж пазителят почука на една врата. Прочетох името на дядо ми на една табелка и ме заля вълна на гордост. Действително бях успяла!

— Госпожица Пърпълплъм търси господин Монтроуз — каза пазителят през открехнатата врата.

— Благодаря ви, че ме доведохте — казах, докато се провирах покрай него в кабинета. — Ще се видим на следващото градинско увеселение.

— Да, вече нямам търпение — отвърна той, но аз вече затварях вратата под носа му.

Триумфиращо се обърнах.

— Е, сега какво ще кажеш?

— Госпожице… ъъъ… Пърпълплъм? — Мъжът зад бюрото ме гледаше ококорено.

Той определено не бе дядо ми и аз на свой ред го зяпнах уплашено. Беше много млад, почти момче, с кръгло лице и светли, дружелюбни очи, които ми се сториха твърде познати.

— Господин Джордж? — попитах невярващо.

— Познаваме ли се? — Младият мъж се беше надигнал.

— Да, разбира се. Запознахме се на последното градинско увеселение — казах, заеквайки, докато мислите се прескачаха в главата ми. — Аз бях тази с лимонадата, която… Къде е дя… Лукас? Не е ли споменавал, че днес имаме среща?

— Аз съм неговият асистент, но отскоро — смотолеви господин Джордж притеснено. — И нищо не ми е казвал за вашата среща. Но той всеки момент трябва да се върне. Искате ли да седнете, докато го чакате, госпожице ъъъ…

— Пърпълплъм.

— Мога ли да ви предложа кафе?

Той заобиколи бюрото и придърпа един стол към мен, което ми дойде добре дошло. Коленете ми съвсем бяха омекнали.

— Не, благодаря.

Младежът ме изгледа колебливо, а аз го зяпнах безмълвно.

— Вие при скаутите ли членувате?

— Моля?

— Имам предвид… заради униформата.

— Не.

Просто не можех да спра да зяпам господин Джордж. Не можеше да бъде сбъркан. Петдесет години по-старото му аз толкова приличаше на сегашния му образ, само дето нямаше коса, носеше очила и бе горе-долу толкова широк, колкото и висок. Докато младият господин Джордж имаше много коса, която бе зализал на една страна и с помощта на много помада бе укротил, и освен това бе сравнително слаб.

Явно му бе неприятно да го зяпат така, защото се изчерви, седна на мястото си зад бюрото и запрелиства някакви книжа. Зачудих се какво ли би казал, ако извадех пръстена му от джоба си и му го покажех.

Най-малко петнайсет минути седяхме потънали в мълчание, когато вратата на кабинета се отвори и дядо ми пристъпи вътре. Когато ме видя, за миг очите му се оцъклиха, но после бързо се съвзе.

— О, виж ти, любимата ми братовчедка!

Скочих от мястото си. От последната ни среща Лукас Монтроуз определено бе възмъжал. Носеше елегантен костюм с папийонка и мустаци, които не му отиваха особено. Мустаците му погъделичкаха бузите ми, докато ме целуваше по двете страни.

— Колко се радвам, Хейзъл! Колко време ще останеш в града? Родителите ти с теб ли дойдоха?

— Не — заекнах. Защо трябваше да съм точно ужасната Хейзъл! — Те са вкъщи, при котките…

— Между другото, това е Томас Джордж, новият ми асистент. Томас, това е Хейзъл Монтроуз от Глостършър. Нали ти бях споменал, че сигурно скоро ще ме посети.

— Мислех, че се казва Пърпълплъм! — рече господин Джордж.

— Да — отвърнах. — Това е второто ми име, Хейзъл Вайълет Монтроуз Пърпълплъм, но кой ли би могъл да запомни всичките?

Лукас ме погледна, смръщил чело.

— С Хейзъл ще се поразходим малко — обърна се той към господин Джордж. — Ако някой ме търси, кажи, че имам среща с клиент.

— Да, господин Монтроуз, сър — каза асистентът, стараейки се да придаде равнодушно изражение на лицето си.

— Довиждане — махнах му аз.

Лукас ме хвана за ръката и ме издърпа от кабинета. И двамата се усмихвахме един на друг. Едва след като тежката входна врата се затвори след нас и застанахме в огряната от слънцето уличка, отново заговорихме.

— Не искам да съм ужасната Хейзъл — казах укорително и се огледах с любопитство. Явно Темпъл не се бе променил особено от 1956 година насам, ако не се брояха колите. — Да не би да приличам на някой, който хваща котките за опашките и ги върти във въздуха над главата си?

— Пърпълплъм! — каза Лукас също толкова укорително. — Нещо по-откачено не можа ли да измислиш? — После ме хвана за раменете и ме огледа. — Нека да те видя, внучке! Изглеждаш точно така, както и преди осем години.

— Да, защото беше едва онзи ден.

— Невероятно. През всичките тези години си мислех, че може би само съм сънувал…

— Вчера бях в 1953 година, но не бях сама.

— С колко време разполагаме днес?

— Дойдох в три часа ваше време, точно в шест и половина ще се върна обратно.

— Е, поне ще имаме малко време, за да поговорим. Ела, зад ъгъла се намира едно кафене, там можем да изпием по един чай. — Лукас ме хвана за ръката и се отправихме към „Странд“. — Няма да повярваш, но от три месеца съм горд татко — започна да ми разказва, докато вървяхме. — Трябва да призная, че чувството е страхотно. И мисля, че Ариста бе добър избор. Докато Клодин Сиймор доста пропадна и се говори, че надига чашката. Дори и преди обяд.

Вървяхме по една малка уличка, после минахме под една арка и излязохме на главната улица. Спрях се поразена. Колите фучаха по „Странд“ както винаги, но това бяха истински ретро автомобили. Червените двуетажни автобуси изглеждаха като взети от някой музей и вдигаха убийствен шум, а повечето хора, които вървяха по тротоара, носеха шапки — мъжете, жените и дори децата! На стената на една от къщите отсреща висеше плакат, рекламиращ филма „Висше общество“ с неземно красивата Грейс Кели и невероятно грозният Франк Синатра. С отворена уста зяпах наляво и надясно и едва пристъпвах напред. Всичко наоколо изглеждаше като пощенска картичка в ретро стил — само че много по-цветно.

Лукас ме заведе в едно приятно кафене и поръча чай с кифлички.

— Последния път беше гладна — спомни си той. — Тук правят и вкусни сандвичи.

— Не, благодаря. Дядо, става въпрос за господин Джордж. През 2011-а се държи така, сякаш никога не ме е виждал.

Лукас сви рамене.

— О, не се притеснявай заради него. Когато отново се видите, ще са изминали петдесет и пет години. Дотогава сигурно ще те е забравил.

— Да, вероятно — отвърнах и погледнах раздразнено към многото пушачи. Точно до нас, на една извита маса, върху която бе поставен стъклен пепелник с големината на череп, седеше дебел господин с пура. Въздухът беше толкова плътно задимен, че можеш с нож да го режеш. През 1956 година не бяха ли чували за рак на белите дробове? — Успя ли междувременно да разбереш какъв е този зелен ездач?

— Не, но успях да разбера нещо много по-важно. Вече знам защо Люси и Пол ще откраднат хронографа. — Лукас се огледа наоколо и после приближи стола си до моя. — След твоето посещение двамата дойдоха още няколко пъти, за да елапсират, без да се случи нещо особено. Пихме заедно чай, изпитвах ги за френските глаголи и в продължение на четири часа скучаехме, придържайки се към правилата. Те нямаха право да напускат сградата, това бе заповед, а Кенет де Вилърс, вечният доносник, се грижеше да я спазваме. Веднъж успях да ги измъкна навън, за да отидат на кино и да поразгледат наоколо, но за нещастие, ни хванаха. О, какво говоря, Кенет ни спипа. Имах ужасни неприятности. Получих дисциплинарно наказание и през следващата половин година винаги, когато Люси и Пол ни посещаваха, пред вратата на драконовата зала стоеше часовой. Това се промени едва когато придобих званието си адепт трети ранг. 0, много благодаря! — Последните думи бяха отправени към сервитьорката, която приличаше на Дорис Дей във филма „Мъжът, който знаеше твърде много“. Боядисаната й в светлорусо коса бе късо подстригана и носеше ефирна рокля с широка, полюшваща се пола. С искряща усмивка ни сервира поръчката и нямаше да се учудя, ако бе започнала да пее „Que sera, sera“. Лукас изчака, докато тя се отдалечи, и продължи: — Разбира се, чрез внимателни въпроси опитах да разбера каква причина биха имали, за да избягат с хронографа. И нищо. Единственият им проблем бе, че бяха ужасно влюбени един в друг. Явно в тяхното време на връзката им не би се гледало с добро око, затова я пазеха в тайна. Малко хора знаят за това, например майка ти.

— Тогава може би са избягали в миналото, само за да могат да бъдат заедно! Като Ромео и Жулиета? — Ах, колко ужасно романтично!

— Не — каза Лукас. — Не това е причината. — Той разбъркваше чая си, докато аз зяпах лакомо кошничката, пълна с топли кифлички, покрити с платнена салфетка и излъчващи примамлив аромат. — Причината съм аз.

— Какво? Ти?

— Е, не заради мен. Но аз съм виновен да се стигне дотам. Един ден ми хрумна откачената идея да изпратя Люси и Пол още по-назад в миналото.

— С помощта на хронографа? Но как…

— Боже, да, беше откачено, вече го казах. — Лукас прокара ръце през косата си. — Но всеки ден бяхме затворени за четири часа в тази проклета зала заедно с хронографа. И какво по-логично от това да ти хрумнат подобни глупави мисли? Проучих основно старите строителни чертежи, тайните записки и хрониките, а след това взех дрехи от хранилището. Накрая прочетохме кръвта на Люси и Пол в хронографа и пробно ги изпратих за два часа в 1590 година. Получи се абсолютно безпроблемно. Когато двата часа отминаха, отново се върнаха при мен в 1948 година, без изобщо някой да забележи, че ги е нямало. А пък половин час по-късно се върнаха в 1992 година. Всичко мина перфектно.

Заврях в устата си кифличка, покрита с дебел слой девъншърски крем. Можех да мисля по-добре, докато дъвча. Хрумнаха ми цял куп въпроси и просто произволно се спрях на един от тях.

— Но през 1590 година все още не е имало пазители, нали така?

— Именно. Тогава все още не е съществувала дори тази сграда. Точно затова извадихме късмет. Или пък обратното, зависи от гледната точка. — Той отпи глътка чай, но все още нищо не бе хапнал и вече започвах да се питам как ли по-късно е натрупал килограмите си. — Въз основа на стари чертежи установих, че сградата с драконовата зала е построена точно върху място, на което от края на XVI век до края на XVII век се е намирал малък площад с чешма.

— Не разбирам…

— Само почакай. За нас това откритие бе като карта за свободен достъп. От драконовата зала Люси и Пол можеха да отскачат в миналото, озовавайки се на този площад и трябваше само навреме да се върнат обратно на него, за да могат да се приземят директно в драконовата зала. Следиш ли мисълта ми дотук?

— А ако се озоват посред бял ден на този площад? Нямало ли е веднага да бъдат арестувани и изгорени на клада за магьосничество?

— Площадът е бил малък и безлюден, почти никой не ги е забелязвал. А ако все пак се е случело, хората са разтърквали учудено очи и са мислели, че просто за миг са се били разсеяли. Разбира се, въпреки всичко бе невероятно опасно, но на нас ни се струваше направо гениално. Ужасно много се радвахме, че ни е хрумнала тази идея и че сме успели да измамим всички, а и Люси и Пол се забавляваха невероятно. Както и аз, въпреки че всеки път седях като на тръни, докато чаках завръщането им. Не искам и да си представям какво щеше да се случи, ако през това време някой бе влязъл…

— Наистина много смело — отбелязах.

— Да — съгласи се Лукас, но изглеждаше виновен. — Човек прави такова нещо, само когато е млад. Днес не бих го направил, със сигурност не бих. Но тогава си мислех, че ако наистина е опасно, моето старо, мъдро аз от бъдещето ще се намеси, разбираш ли?

— Кое мъдро аз от бъдещето имаш предвид? — попитах, хилейки се.

— Е, аз самият — възкликна Лукас и веднага отново сниши глас. — През 1992-ра все ще знам какви съм ги дробил с Люси и Пол през 1948 година. И ако нещо се е било объркало, съм щял да ги предупредя за моето младо лекомислено аз… Така поне си мислех.

— Добре — рекох провлечено и си взех още една кифличка, един вид храна за мозъка. — Но не си го направил?

Лукас поклати глава.

— Явно не, голям съм идиот. И така, ставахме все по-непредпазливи. А когато Люси започна да изучава „Хамлет“ в училище, изпратих и двамата в 1602 година. В продължение на три последователни дни можаха да изгледат оригиналното представление, поставено от трупата „Мъжете на лорд Чембърлейн“ в Глоуб Тиътър.

— В Саутуорк?

Лукас кимна.

— Да, беше доста далеч. Трябваше да прекосят Лондон Бридж и да минат от другата страна на Темза, там се опитваха да хванат колкото е възможно повече от „Хамлет“ и да се върнат, преди да е настъпил моментът за връщането им в тяхното време. Първите два дни всичко мина добре, но на третия ден е имало някаква злополука на моста и двамата са станали свидетели на престъпление. Те не успяха да се върнат навреме от тази страна на реката, преди да е настъпил моментът за скока им във времето и са се приземили в Саутуорк, наполовина потопени в Темза в 1948 година, а през това време аз се бях побъркал от притеснение. — Явно дори самият спомен за това го съсипваше, защото пребледня. — Вир-вода и в костюми от XVII век, двамата са се добрали до Темпъл, секунди преди завръщането си в 1992 година. Разбрах за всичко това едва при следващото им посещение…

Главата ми съвсем бръмна от многото различни години.

— На какво престъпление са станали свидетели двамата?

Лукас придърпа стола си още по-близо. Очите му зад очилата бяха станали съвсем тъмни и сериозни.

— Точно в това е въпросът! Люси и Пол са видели как граф Сен Жермен убива някого.

— Графът?

— До този момент те са се срещали с графа само два пъти. Въпреки това бяха напълно сигурни, че е бил той. След първичния си скок, всеки от тях му е бил представен през 1784 година. Самият граф е определил това, защото е искал да се запознае с родените след него, пътуващи във времето, едва в края на живота си. Ще се учудя, ако при теб е било по-различно. — Лукас се изкашля. — Имам предвид: ще е по-различно. Както и да е… Във всеки случай пазителите са отпътували с Люси, Пол и хронографа специално за Северна Германия, където графът е прекарал последните си години. Аз самият съм бил заедно с тях. Ще бъда заедно с тях. Като Велик пазител на ложата. Можеш ли да си представиш?

Сбърчих чело.

— Може ли отново да се върнем към…

— О, пак се отклонявам от темата, нали? Това, че нещата предстоят да се случат, въпреки че отдавна са се случили, продължава да надхвърля представите ми. Докъде бяхме стигнали?

— Как е могъл графът да извърши убийство през 1602 година… О, разбирам! Направил го е по време на някое от пътуванията си!

— Точно така. И то като много млад мъж. Било е пълна случайност, че Люси и Пол са били там в същия миг и на същото място. Ако изобщо можем да говорим за случайност. Самият граф пише в едно от многото си съчинения: „Който вярва в случайността, не е осъзнал могъществото на съдбата“.

— Кого е убил? И защо?

Лукас отново се огледа в кафенето.

— Това, скъпа внучке, първоначално също не знаехме. Отне ни седмици, докато разберем. Жертвата му не е никой друг, а самият Ланселот де Вилърс, първият в кръга, пътуващ във времето. Кехлибарът!

— Той е убил собствения си прародител? Но защо?

— Ланселот де Вилърс е бил белгийски барон, който през 1602 година се премества в Англия заедно с цялото си семейство. В хрониките и тайните записки на графа, които той е завещал на пазителите, пише, че Ланселот е починал през 1607 година, затова първоначално не се спряхме на него. В действителност обаче — ще ти спестя подробностите на детективските ни разследвания — през 1602 година е прерязано гърлото на барона в собствената му карета…

— Не разбирам — промърморих.

— Аз самият все още не съм сглобил всички части от пъзела — каза Лукас, докато вадеше кутия цигари от джоба си и си запали една. — Освен това не съм виждал Люси и Пол от 24 септември 1949 година. Предполагам, че са избягали във време, много преди моето, защото в противен случай отдавна да са ме потърсили. О, по дяволите! Само недей да поглеждаш натам!

— Какво има? И откога пушиш?

— Насам идва Кенет де Вилърс, заедно с кикимората, сестра му. — Лукас опита да се скрие зад менюто.

— Просто му кажи, че не желаем да бъдем обезпокоявани — прошепнах.

— Не мога, той ми е началник. Както в ложата, така и в живота. Собственик е на проклетата кантора… Ако имаме късмет, няма да ни забележат.

Но не извадихме късмет. Висок мъж в средата на четирийсетте и една дама с тюркоазена шапка вървяха целенасочено към масата ни и се настаниха на двата свободни стола, без някой да ги е поканил.

— Май днес следобед и двамата кръшкаме от работа, нали, Лукас? — каза Кенет де Вилърс и удари дядо по рамото. — Не че няма да си затворя очите, след като приключи така майсторски делото на Паркър. Още веднъж, моите поздравления! Чух, че имаш гости от провинцията.

Кехлибарените му очи ме подложиха на обстоен оглед. Опитах се да отвърна на погледа му възможно най-непринудено. Беше странно как Де Вилърс с изразените си скули и аристократичния, прав нос си приличаха във всички векове. Този тук също бе впечатляваща личност, макар и не толкова добре изглеждащ, като например Фолк де Вилърс в моето време.

— Хейзъл Монтроуз, моя братовчедка — представи ме Лукас. — Хейзъл, това са господин и госпожа Де Вилърс.

— Но аз съм негова сестра — уточни госпожа Де Вилърс и се изкикоти. — О, браво, имате цигари. Може ли да си изпрося една?

— За съжаление, тъкмо смятахме да тръгваме — каза Лукас, докато галантно й подаваше цигара и огънче. — Трябва да прегледам още няколко преписки…

— Не и днес, приятелю. — Началникът му приятелски му намигна.

— Само в компанията на Кенет е толкова скучно — каза госпожа Де Вилърс и издуха дима от цигарата през носа си. — С него не може да се говори за нищо друго, освен за политика. Кенет, моля те, поръчай по още един чай за всички. Откъде точно сте, скъпа моя?

— Глостършър — отвърнах и леко се закашлях.

Лукас въздъхна примирено.

— Чичо ми, тоест бащата на Хейзъл, притежава там голямо имение с много животни.

— О, аз обичам живота в провинцията. Както и животните! — каза госпожа Де Вилърс ентусиазирано.

— Аз също много обичам животните — казах. — Особено котките.