Сапфиреносиньо

Глава 5

Накратко: обучението с Шарлот и господин Джордано се оказа по-кошмарно, отколкото бих могла да си представя. Дължеше се най-вече на това, че се опитваха да ме научат на всичко едновременно: докато се борех с танцовите стъпки на менуета[15] — облечена с вишневочервена раирана пола с кринолин, която изглеждаше очарователно с ризата от ученическата ми униформа с цвят на картофено пюре — трябваше да осъзная доколко политическите възгледи на вигите се различаваха от тези на торите, как се държи ветрило и каква е разликата между „Ваше Височество“, „Ваша Светлост“ и „Ваше Сиятелство“. След един час и седемнайсет различни начини да се разпери едно ветрило, главата ми щеше да се пръсне от болка и вече не знаех къде е ляво и къде — дясно. Опитът ми да разпусна напрежението с шега: „Не може ли да направим кратка почивка, че съвсем ми засиятелства главата“, също не се прие добре.

— Изобщо не е смешно — гъгнеше Джордано. — Глупаво същество.

Старият рефекториум представляваше голямо помещение на партера с високи прозорци, гледащи към вътрешен двор. Като се изключеха пианото и няколкото поставени до стената столове, нямаше никакви мебели. Затова, както често правеше, Ксемериус се бе провесил с главата надолу от полилея, прибрал прилежно крилата си на гърба.

Господин Джордано се бе представил с думите:

— Джордано, само Джордано моля. С докторска степен по история, известен моделиер, специалист по рейки, талантлив дизайнер на бижута, известен хореограф, адепт трети ранг, специалист по XVIII и XIX век.

— Леле — бе възкликнал Ксемериус. — Май като малък някой се е къпал в прекалено гореща вода.

Нямаше как мълчаливо да не се съглася с него. Господин Джордано, пардон, само Джордано, изключително много напомняше на онези откачени продавачи по TV Shop, които говореха, сякаш носът им е защипан с щипка и в същото време някой пинчер ги е захапал под масата за прасеца. Очаквах всеки момент да разтегне устните си в усмивка и да започне да изрежда: „И така, скъпи зрители, нека ви запозная с новия ни модел Бригита, това е стаен фонтан от най-висока класа, малък оазис на щастието, и всичко това само за двайсет и седем паунда, изключително изгодна покупка, която няма как да подминете. Аз самият имам два в дома ми…“

Вместо това, без да се усмихва, той бе казал:

— Скъпа моя Шарлот, привет-привет — и бе целунал въздуха от двете й страни. — Чух какво се е случило и направо не мога да повярвам! Всичките години на обучение и такъв талант да отидат напразно! Каква беда, какъв крещящ скандал и е толкова несправедливо… Е, това ли е тя? Твоята резерва? — Докато ме бе оглеждал от главата до петите, бе нацупил дебелите си устни.

Не можех да се въздържа да не го зяпна. Имаше странна развълнувана прическа, която явно бе циментирана върху главата му с огромни количества лак и гел. Бе си пуснал брада на тесни черни ивици, които пресичаха долната част на лицето му като реки на географска карта. Бе изскубал веждите си и с черен молив ги бе изрисувал, и ако не се лъжех, носът му беше напудрен.

— И това до вдругиден трябва да се впише в соаре от 1782 година? — бе попитал той.

Под „това“ явно имаше предвид мен. Докато „соаре“ явно означаваше нещо друго, въпросът бе какво.

— Ей, мисля, че Цъфналата устна току-що те обиди — се бе включил Ксемериус. — Ако се чудиш за обидна дума, която да запратиш в лицето му, с удоволствие ще изиграя за теб ролята на суфльор.

Цъфналата устна също не беше никак лошо.

— „Соаре“ е тържествено вечерно увеселение — продължи Ксемериус. — В случай че не знаеш. След тържествената вечеря киснат заедно в салона, някои свирят на пианото, а останалите с всички сили се опитват да не заспят.

— О, благодаря! — отвърнах.

— Все още не мога да повярвам, че наистина смятат да рискуват — каза Шарлот, докато поставяше мантото си върху един стол. — Да пуснат Гуендолин между хората противоречи на всички правила на секретността. Човек трябва само да я погледне и веднага ще забележи, че с нея нещо не е наред.

— Да, прочете мислите ми! — извика Цъфналата устна. — Но графът е известен с ексцентричните си прищевки. Ето там е нейната легенда. Моля те, прочети я. Ужасяваща!

Моята какво? Досега винаги съм смятала, че легендата е нещо като приказка или упътване за работа с карта.

Шарлот разтвори една папка, лежаща върху пианото.

— Тя трябва да се представи за повереницата на виконт Батън? А Гидиън ще е неговият син? Не е ли малко рисковано? Може да присъства някой, който познава виконта и семейството му. Защо не са се спрели на някой френски виконт в изгнание?

Джордано въздъхна.

— Не е възможно, заради незнаенето й на чужди езици. Може би графът просто иска да ни подложи на изпитание. Ще му докажем, че сме в състояние да превърнем това момиче в истинска дама от XVIII век. Трябва да му докажем! — Той закърши ръце.

— Смятам, че щом са успели с Кийра Найтли, значи ще се получи и при мен — казах, изпълнена с увереност.

Може да се каже, че Кийра Найтли бе една от най-модерните жени на планетата и въпреки това прекрасно изпълняваше ролите си в исторически филми, дори когато носеше смахнати перуки.

— Кийра Найтли? — Черните вежди почти докоснаха тупирания бретон. — При някой филм може и да се е получило, но в XVIII век Кийра Найтли не би издържала и десет минути, без да бъде разобличена като съвременна жена. Особено като се има предвид как показва зъбите си, докато се усмихва или как се смее с цяло гърло, накланяйки глава назад! Никога жена в XVIII век не би направила подобно нещо!

— Няма как да го знаете със сигурност — казах аз.

— Моля?

— Казах, че няма как…

Очите на Цъфналата устна ме фиксираха.

— Явно веднага трябва да изясним първото правило, което гласи: думите на майстора не се подлагат на съмнение.

— А кой е майсторът? О, загрях, вие сте — казах и леко се изчервих, а Ксемериус се разсмя.

— Добре. Значи, докато се смея, не трябва да показвам зъбите си. Запомних го. — Лесно щях да се справя с това правило. Не можех да си представя, че по време на соарето щях да имам причина да се смея.

Донякъде успокоен, майстор Цъфнала устна отново възвърна нормалното положение на веждите си и тъй като не можеше да чуе Ксемериус, който от тавана с цяло гърло крещеше „смотаняк“, започна с мъчителната инвентаризация на знанията ми. Искаше да разбере какво ми е известно по въпросите за политиката, литературата, нравите и обичаите през 1782-ра и отговорът ми („Знам какво не е имало, например казанчета в тоалетните и правото на жените да гласуват.“) го накара да закрие за няколко минути лицето си с ръце.

— След малко ще се напикая от смях тук горе — каза Ксемериус и за жалост усещах как ме заразява с настроението си. С огромно усилие успях да потисна смеха си, който извираше от дълбините на диафрагмата ми.

Шарлот рече сладко:

— Мислех, че са ти обяснили, че тя е напълно неподготвена, Джордано.

— Но аз… поне основните неща… — Лицето на майстора надникна иззад ръцете му.

Не смеех да погледна — ако гримът му се бе размазал, нямаше да успея да се сдържа.

— А какви са музикалните ти умения? Пиано? Солфеж? Арфа? А как се справяш с танците? Предполагам един обикновен менует а дьо[16] все ще владееш, но какво е положението с другите танци?

Арфа? Менует а дьо? Ама разбира се! И дотук беше със самообладанието ми. Започнах неудържимо да се смея.

— Хубаво е, че поне на един от нас му е весело — бе казал смаяно Цъфналата устна и явно това бе моментът, в който бе решил да ме измъчва, докато смехът не заседнеше в гърлото ми.

И действително не му отне много време. Само петнайсет минути по-късно се чувствах пълна глупачка и абсолютна неудачница. И то, въпреки че Ксемериус, висящ от тавана, даваше най-доброто от себе си, за да ме окуражава.

— Хайде, Гуендолин, покажи на двамата садисти, че го можеш!

Не исках нищо повече от това. Но за съжаление, не го можех.

— Лява ръка, глупаво момиче, но се завърташ надясно, Корнуолис[17] капитулира, лорд Норт[18] подава оставка през март 1782 година, което води до… Надясно, не, надясно! Мили боже! Шарлот, моля те, покажи й го още веднъж!

И тя ми показа. Трябваше да й се признае, че танцуваше прекрасно. Когато братовчедка ми го правеше, изглеждаше лесно като детска игра. И по принцип наистина беше така, човек обикаляше в кръг и трябваше непрестанно да се усмихва, без да показва зъбите си. Музиката звучеше от скрити в ламперията високоговорители и ако трябваше да съм честна, не беше от типа мелодии, при които краката ти сами започват да потропват в такт и едвам се сдържаш да не скочиш на дансинга.

Може би по-лесно щях да успея да запомня стъпките, ако Цъфналата устна не бе продължил непрестанно да ме залива с глупавите си брътвежи.

— От 1779 година войната с Испания… Моля те, четвъртият мъж просто трябва да си го представим, и реверанса… точно така, с повече грация моля! Още веднъж, отначало, не забравяй да се усмихваш, гледай напред, вдигни брадичката! Великобритания току-що е загубила Северна Америка… Мили боже, не така, надясно, вдигни ръката на нивото на гърдите и я изпъни! Това е тежък удар, а и мнението за французите не е особено добро, противното се смята за непатриотично… Не зяпай краката си! И бездруго в тези дрехи не можеш да ги видиш.

Шарлот се ограничи до задаването на неочаквани странни въпроси („Кой е бил крал на Бурунди[19] през 1782 година?“) като непрекъснато клатеше глава, което допълнително ме обезсърчаваше.

След около час на Ксемериус му доскуча. Той ми махна, отлетя от полилея и изчезна през стената. С удоволствие бих му поставила за задача да се огледа за Гидиън, но не беше необходимо, защото след още четвърт час менует-мъчения той се появи в рефекториума заедно с господин Джордж. И станаха свидетели как аз, Шарлот и Цъфналата устна заедно с невидимия четвърти мъж танцувахме, образувайки фигура, която майсторът бе нарекъл „льо шен“[20]. Трябваше да подам на въображаемия ми танцов партньор ръка, но за съжаление му подадох грешната.

— Дясна ръка, дясно рамо, лява ръка, ляво рамо — извика ядосано Цъфналата устна. — Толкова ли е трудно? Виж как го прави Шарлот, направо перфектно!

Перфектната Шарлот продължи да танцува, дори след като вече бе забелязала, че не бяхме сами, докато аз спрях притеснено и ми се искаше да потъна в земята от срам.

— О! — възкликна братовчедка ми най-сетне, преструвайки се, че забелязва господин Джордж и Гидиън едва сега. Тя потъна в грациозен реверанс, което, както вече знаех, означаваше нещо като поклон, който се правеше в началото и в края на менуета, както и тук-там по време на самия танц. Би трябвало да изглежда тотално смахната, най-вече защото носеше училищата си униформа, но вместо това бе някак си… сладка.

Почувствах се двойно по-зле, от една страна — заради чудовищната червено-бяла раирана пола с кринолин, съчетана с ризата от училищната ми униформа (приличах на някой от онези пластмасови конуси, които се поставят на улицата за отклоняване на движението при ремонт), от друга страна — защото, без да губи време, Цъфналата устна веднага започна да се оплаква от мен.

— …не знае къде е дясно и къде — ляво… олицетворение на тромавостта… трудно схваща… нетърпима дързост… глупаво същество… от патицата не може да се направи лебед… в никакъв случай не може да издържи това соаре, без да предизвика скандал… само я погледнете!

Господин Джордж направи точно това, Гидиън — също, а аз почервенях като домат. В същото време почувствах как в мен се надига ярост. Всяко нещо си има граници! Бързо откопчах полата заедно с подплатените железа, които Цъфналата устна бе закрепил за талията ми, и се разфучах.

— Не ми е ясно защо в XVIII век ще трябва да говоря за политика, при положение че и в днешно време не го правя. Та аз нямам никакво понятие от това! Е, и, на кой му пука? Ако някой ме попита нещо за маркиз Еди-кой-си, просто ще отговоря, че политиката изобщо не ме интересува. А ако някой непременно настоява да танцува менует с мен (което смятам за изключено, тъй като не познавам никого в XVIII век), просто ще кажа: „Не благодаря. Много мило, но си навехнах крака“. Сигурна съм, че ще успея да произнеса всички думи, без да показвам зъбите си.

— Виждате ли какво имам предвид? — попита Цъфналата устна и закърши ръце. Изглежда, му беше навик. — Няма дори и помен от желание за съдействие, но за сметка на това е налице ужасяващо незнание и липса на талант във всяка една област. И на всичкото отгоре избухва в смях като някоя петгодишна, само като се спомене името лорд Сандвич.

О, да, лорд Сандвич. Не е за вярване, че наистина така се е казвал. Бедният човек.

— Тя сигурно ще… — започна господин Джордж, но Цъфналата устна го прекъсна.

— За разлика от Шарлот, това момиче не притежава никаква… espieglerie![21]

О! Каквото и да означаваше това, щом тя го имаше, аз изобщо не го исках.

Братовчедка ми беше спряла музиката и сега бе седнала зад пианото, откъдето заговорнически се усмихваше на Гидиън и той й отвръщаше със същото. Докато мен ме бе удостоил само с един поглед, който си го биваше. При това не в положителния смисъл. Вероятно се чувстваше неудобно да се намира в едно и също помещение с неудачница като мен, още повече, че явно осъзнаваше колко великолепно изглежда той самият в избелелите си дънки и тясната черна тениска. Поради някаква необяснима причина се разгневих още по-силно. Още малко и щях да заскърцам със зъби.

Господин Джордж местеше тъжния си поглед ту към мен, ту към Цъфналата устна и сбърчил чело загрижено, накрая рече:

— Ще се справите, Джордано. А и в лицето на Шарлот имате веща асистентка. Освен това имаме още няколко дни на разположение.

— Дори и да бяха седмици, времето никога няма да стигне, за да я подготвя за голям бал — отвърна майсторът. — За едно соаре, да, може би, ако е в тесен кръг и с малко повече късмет, но за бал, на който по всяка вероятност ще присъстват дори херцогът и херцогинята — напълно изключено. Мога само да предположа, че графът си е направил шега.

Погледът на господин Джордж стана студен.

— Със сигурност не си е направил шега. И определено не ви влиза в работата да поставяте под въпрос решенията на графа. Тя ще се справи, нали така, Гуендолин?

Не отговорих. През последните два часа самочувствието ми бе интензивно малтретирано. Ако ставаше дума само за това да не направя лошо впечатление — можех да се справя. Щях да застана в един ъгъл и изискано да си вея с ветрилото. Или май е по-добре да не си вея, кой знае какво можеше да означава това. Просто ще си стоя и ще се усмихвам, без да показвам зъбите си. Разбира се, никой не трябваше да ме безпокои или да ме пита нещо за маркиз Стафорд, да не споменаваме пък да бъда поканена на танц.

Шарлот започна да дрънка тихо на пианото. Свиреше някаква весела мелодия, наподобяваща музиката, на която преди малко бяхме танцували. Гидиън застана до нея, а тя погледна нагоре към него и каза нещо, което не можах да разбера, защото Цъфналата устна въздъхна силно.

— Опитахме да я научим по конвенционалния начин на основните стъпки при менуета, но се страхувам, че се налага да прибегнем до други методи!

Не можех да не се възхитя на умението на Шарлот едновременно да говори, да гледа Гидиън в очите, да показва очарователните си трапчинки и в същото време да свири на пиано.

Майсторът все още продължаваше да мрънка.

— …може би ще помогнат нагледни илюстрации или маркировка върху пода, освен това ще трябва…

— Ще можете да продължите с урока още утре — прекъсна го господин Джордж. — Сега тя ще трябва да елапсира. Идваш ли, Гуендолин?

Кимнах с облекчение и взех мантото и раницата си. Най-накрая бях свободна. Чувството на неудовлетвореност веднага отстъпи място на нетърпеливо очакване. Ако всичко вървеше по план, днес щях да бъда изпратена в някоя година след срещата с дядо ми и в тайното скривалище щях да открия ключа и паролата.

— Позволи ми да ти помогна. — Господин Джордж взе раницата ми и ме дари с окуражаваща усмивка. — Още четири часа и ще можеш да се прибереш. Днес не изглеждаш толкова уморена като вчера. Ще ти изберем някоя хубава, спокойна година. Какво ще кажеш за 1953-та? Според Гидиън, по това време ал… тоест, помещението, в което се съхранява хронографа, е много уютно. Дори има и диван.

— 1953-та е идеално — съгласих се аз, като се опитах да не звуча прекалено ентусиазирано. Пет години след срещата ми с Лукас! Очакваше се, че междувременно е успял да узнае някои неща.

— Шарлот, за днес приключихме и вече можеш да си починеш. Госпожа Дженкинс е поръчала автомобил, който да те откара вкъщи.

Шарлот спря да свири на пианото.

— Добре, господин Джордж — кимна тя любезно, след което наклони глава на една страна и се усмихна на Гидиън. — И ти ли приключи за днес?

Какво? Да не би сега да смяташе да го попита дали има желание да отидат заедно на кино? Затаих дъх, очаквайки отговора му.

Гидиън поклати глава.

— Не съм. Ще придружа Гуендолин.

И двете с братовчедка ми зяпнахме, еднакво изумени.

— Няма да я придружиш — възрази господин Джордж. — Ти отдавна изпълни нормата си за днес.

— Освен това изглеждаш изморен — додаде Шарлот. — Което не е никак чудно. По-добре да използваш времето, за да поспиш.

По изключение бях на същото мнение. Ако Гидиън дойдеше с мен, нямаше да мога нито да взема ключа от скривалището, нито да потърся дядо ми.

— Без мен Гуендолин ще прекара четири напълно безсмислени часа в подземието — изтъкна Гидиън. — Ако я придружа, би могла да използва времето и да научи нещо. — Усмихвайки се леко, добави: — Като например как да различава ляво от дясно. Все ще научи този менует.

Моля? О, боже, само не отново уроци по танци!

— Напразно усилие — констатира Цъфналата устна.

— Имам да пиша домашни — отказах възможно най-нелюбезно. — Освен това утре трябва да предам съчинението си за Шекспир.

— И с това мога да ти помогна — предложи Гидиън и ме погледна.

Не можех да разгадая изражението му. Някой, който не го познава, сигурно би го определил като невинно, но мен не можеше да заблуди.

Шарлот все още продължаваше да се усмихва, но вече без сладките трапчинки.

Господин Джордж повдигна рамене.

— Нямам нищо против. Така Гуендолин няма да е сама и да се страхува.

— Всъщност аз обичам да оставам сама — казах отчаяно. — Особено когато през целия ден съм била сред хора, както днес. — Сред ужасно тъпи хора.

— Така ли? — попита братовчедка ми подигравателно. — А и ти никога не си напълно сама, нали винаги около теб са твоите невидими приятели?

— Точно така — отвърнах. — Гидиън, само ще ми пречиш.

„По-добре отиди с Шарлот на кино. Или, от мен да мине, основете някой читателски клуб!“, помислих си аз.

Но дали наистина точно това бе желанието ми? От една страна, страшно много исках да се срещна с дядо ми и да го попитам какво е открил за зеления ездач. От друга страна, в съзнанието ми изплуваха бегли спомени от онзи ден за „ох“, „ах“ и „още“.

По дяволите! Трябваше да се стегна и да мисля за всичко онова, което толкова ме отвращаваше в Гидиън. Но той не ми остави време за това, тъй като вече отваряше вратата.

— Хайде, Гуендолин! Да вървим към 1953 година!

Почти бях сигурна, че стига да можеше, погледът на Шарлот щеше да прогори дупка в гърба ми.

По пътя надолу към старата алхимична лаборатория господин Джордж завърза очите ми — не без преди това да се е извинил — и въздъхвайки, пое ръката ми. Гидиън трябваше да носи раницата ми.

— Знам, че господин Джордано не е лесен човек — каза господин Джордж, след като вече бяхме слезли по витата стълба. — Но може би въпреки това ще проявиш малко повече търпение с него.

Изпръхтях шумно.

— Той също би могъл да прояви повече търпение с мен! Специалист по рейки, талантлив дизайнер на бижута… какво общо има един дизайнер с пазителите? Мислех, че всички те са високопоставени учени и политици.

— Господин Джордано е особнякът сред пазителите. Но той има брилянтен ум. Наред с ексцентричните си… ами… професии, които между другото са го направили мултимилионер, той е всепризнат историк и…

— …и когато преди пет години публикува статия за едни до този момент неизвестни източници на лондонско тайно общество, имащо нещо общо с франкмасоните и легендарния граф Сен Жермен, пазителите решиха, че трябва спешно да се запознаят с него — прекъсна го Гидиън, който вървеше пред нас. Гласът му ечеше заради каменните стени наоколо.

Господин Джордж се прокашля.

— Хм… да, това също допринесе. Внимание, стъпало.

— Разбирам. Значи Джордано е пазител, за да не се разприказва. А какви са тези неизвестни източници?

— Всеки член дава на обществото нещо, което го прави по-силно — каза господин Джордж, без да отговаря на въпроса ми. — А уменията на Джордано са особено разнообразни.

— Без съмнение. Кой мъж би могъл сам да залепи скъпоценно камъче върху маникюра си?

Чух как господин Джордж се закашля, сякаш се бе задавил. А после известно време повървяхме в мълчание един до друг.

Стъпките на Гидиън не се чуваха повече и предположих, че е избързал напред (заради превръзката на очите ми се придвижвахме със скоростта на охлюв). Най-накрая се престраших и попитах тихо:

— Защо трябва да ходя на това соаре и на бала?

— О, никой ли не ти е обяснил? Вчера вечерта, или по-точно през нощта, Гидиън посети графа, за да го информира за вашето последно… приключение. И се върна с писмо, в което графът изрично посочва желанието си ти и Гидиън да го придружавате на соарето на лейди Бромптън, както и на един голям бал, който ще се състои няколко дни по-късно. Освен това предстои и следобедно посещение в Темпъл. Целта на всичко това е графът да те опознае по-добре.

Спомних си първата ми среща с него и изтръпнах.

— Разбирам, че иска да ме опознае по-добре. Но защо желае да се показвам и сред чужди хора? Това един вид тест ли е?

— Това е още едно доказателство, че е безсмислено да те държим настрана от всичко. Честно казано, много се зарадвах на това писмо. То показва, че графът има далеч по-голямо доверие в теб, отколкото някои от господата пазители, които смятат, че в цялата тази игра ти си само статистка.

— И предателка — казах и си помислих за доктор Уайт.

— Или предателка. Не всички са единодушни по въпроса. И така, пристигнахме, момичето ми. Можеш да свалиш превръзката.

Гидиън вече ни очакваше. Направих още един, последен опит да се отърва от него, като обясних, че трябва да науча наизуст един от сонетите на Шекспир, което мога да направя единствено ако рецитирам на глас, но той само повдигна рамене и каза, че си носи айпода и изобщо няма да ме чува.

Господин Джордж извади хронографа от сейфа и строго ни предупреди да не оставяме в миналото абсолютно нищо.

— Нито дори и най-малкото късче хартия, чуваш ли, Гуендолин? Да върнеш обратно цялото съдържание на раницата си. Естествено и самата раница. Разбра ли ме?

Кимнах, издърпах раницата си от Гидиън и я притиснах към тялото си. После протегнах ръка към господин Джордж и му подадох малкия си пръст, защото показалецът ми прекалено често бе малтретиран с убожданията.

— А ако някой влезе в помещението, докато ние сме там?

— Това няма да се случи — увери ме Гидиън, — тъй като там ще е посред нощ.

— Е, и? На някой би могло да му хрумне да проведе инспиративна среща в мазето.

— Конспиративна — поправи ме той. — Голяма работа.

— Моля?

— Не се притеснявай — каза господин Джордж и пъхна пръста ми през отворената клапа във вътрешността на хронографа.

Прехапах устни, когато познатото чувство, сякаш се намирам на влакче в увеселителен парк, се разпростря в стомаха ми, а иглата се заби в плътта ми. Стаята се потопи в рубиненочервена светлина, след което се озовах в пълна тъмнина.

— Ехо? — извиках тихо, но никой не ми отговори.

Секунда по-късно Гидиън се приземи до мен и веднага включи един фенер.

— Виждаш ли, тук е направо уютно — каза той, докато отиваше към вратата, за да запали лампата.

От тавана все още висеше само една гола крушка, но от последното ми посещение насам в стаята определено бяха настъпили положителни промени. Погледът ми веднага се насочи към стената, където Лукас искаше да направи тайното ни скривалище. Отпред бяха струпани столове, но изглеждаха много по-подредени от последния път. Нямаше ги отпадъците, стаята изглеждаше направо чиста и най-вече празна. Освен столовете пред стената, имаше само една маса и диван с дамаска от зелено кадифе.

— Да, действително е много по-уютно от последното ми посещение тук. През цялото време се страхувах, че може да изскочи някой плъх и да ме ухапе.

Гидиън натисна бравата на вратата и я побутна. Явно бе заключено.

— Веднъж вратата бе отключена — каза с усмивка. — Това бе една наистина прекрасна вечер. Таен тунел води до Кралската съдебна палата, а после слиза още по-надолу към катакомби с черепи и кости… А не много далеч от тук, през сегашната 1953 година, се намира и една винарска изба.

— Де да имахме ключ. — Отново погледнах към стената отсреща. Някъде там зад разхлабена тухла лежеше ключът. Въздъхнах. Колко дяволски жалко, че сега изобщо не можех да го използвам. Но в същото време чувството да знам нещо, за което Гидиън по изключение нямаше никаква представа, бе много приятно.

— Изпи ли виното?

— А ти как мислиш? — Той взе един от столовете до стената и го постави пред масата. — Ето, за теб. Забавлявай се с домашните ти.

— Благодаря. — Седнах, извадих нещата от раницата си и се престорих, че напълно се потапям в учебника.

През това време Гидиън се изпъна върху дивана, извади айпода от джоба си и завря слушалките в ушите си. След две минути рискувах, погледнах към него и видях, че е затворил очи. Да не би да беше заспал? Всъщност не беше чудно, като се имаше предвид, че нощес отново е изпълнявал задачи.

Известно време наблюдавах правия му нос, бледата кожа, меките устни и гъстите, извити мигли. Така отпуснат, изглеждаше по-млад от обикновено и изведнъж съвсем ясно успях да си представя как е изглеждал като малко момче. Във всеки случай е бил изключително сладък. Гърдите му се надигаха и спускаха равномерно и се замислих дали да не посмея… не, беше прекалено рисковано. Дори не би трябвало да гледам повече към онази стена, ако исках да запазя тайната ни с Лукас. И тъй като не ми оставаше нищо друго, а и не можех да наблюдавам Гидиън в продължение на четири часа, докато спи (въпреки че бях изкушена), накрая се посветих на домашните ми — първо на полезните изкопаеми в Кавказ, после на неправилните френски глаголи. На съчинението за живота и творчеството на Шекспир липсваше само заключението, което решително обобщих в едно изречение.

Така, готово. Сега само трябваше да науча наизуст един сонет. Тъй като всички бяха еднакво дълги, просто се спрях на един.

— Воюват в мене поглед и сърце, за тебе те започнаха войната[22] — мърморех под носа си.

— Мен ли имаш предвид? — попита Гидиън, надигна се и седна, а после извади слушалките от ушите си.

За съжаление не можах да предотвратя изчервяването си.

— Това е Шекспир.

Той се усмихна.

— Очите искат твоето лице, сърцето иска своята част в делбата... Май така продължаваше.

— Не май, а точно така — казах и затворих учебника.

— Но нали още не си го научила?

— И без това до утре ще съм го забравила. Най-добре да го науча утре сутринта, точно преди училище. Тогава ще имам по-голям шанс да го запомня до часа по английски на господин Уитман.

— Още по-добре! Значи сега ще се упражняваме да танцуваме менует. — Гидиън се изправи. — При всички положения имаме достатъчно място на разположение.

— О, не! Само това не!

Но той вече се покланяше пред мен.

— Мога ли да помоля за този танц, госпожице Шепърд?

— Нищо не бих направила с по-голямо удоволствие, уважаеми господине — уверих го и си завях с учебника за Шекспир, — но за съжаление си изкълчих крака. Може би ще попитате братовчедка ми. Дамата в зелено. — Посочих към дивана. — Тя с удоволствие ще ви покаже колко добре умее да танцува.

— Но аз бих желал да танцувам с вас. Отдавна съм запознат с уменията на вашата братовчедка.

— Имах предвид моята братовчедка Дивана, а не Шарлот. Уверявам ви… ъъъ… с Дивана ще се забавлявате много повече, отколкото с Шарлот. Може би Дивана не е толкова грациозна, но е по-мека, много по-чаровна е и притежава по-благ характер.

Гидиън се разсмя.

— Както вече изтъкнах, моят интерес е насочен към вас. Моля ви да ми окажете тази чест.

— Но джентълмен като вас би трябвало да вземе под внимание изкълчения ми крак!

— Не, искрено съжалявам. — Гидиън отново извади айпода от джоба си. — Моля за малко търпение, оркестърът е почти готов. — Той завря слушалките в ушите ми и ме издърпа на крака.

— О, много добре, „Линкин Парк“ — казах, а пулсът ми скочи до небесата, защото неочаквано Гидиън бе застанал толкова близо до мен.

— Какво? Пардон. Един момент, сега ще поправим грешката. — Пръстите му пробягаха по дисплея. — Ето, Моцарт, той е подходящ. — Подаде ми айпода. — Сложи го в джоба си, и двете ти ръце трябва да са свободни.

— Но ти изобщо не чуваш музиката — изтъкнах, когато в ушите ми забучаха цигулки.

— Чувам достатъчно, не е нужно да крещиш така. Добре, да си представим, че имаме фигура от осем души. До мен отляво стои един господин, а отдясно още двама, като всички сме се подредили в редица. От твоята страна картинката е същата, само че с дами. А сега един реверанс, моля.

Поклоних се и колебливо поставих ръката си в неговата.

— Ако ме наречеш глупаво същество, веднага ще прекратя танца!

— Никога не бих казал такова нещо — рече Гидиън и ме поведе напред покрай дивана. — По време на танца изисканият разговор е много важен. Ще ми позволите ли да попитам на какво се дължи неблагоразположението ви към танците? Повечето млади дами ги обожават.

— Шшт, трябва да се концентрирам. — Засега всичко вървеше много добре, дори самата аз бях изненадана. Tour de main[23] се получи перфектно, веднъж наляво, веднъж надясно. — Може ли отново да го повторим?

— Вирни брадичката, да, точно така. И ме погледни. Не трябва да ме изпускаш от поглед, независимо колко добре изглежда стоящият до мен мъж.

Нямаше как да не се ухиля. Това пък какво беше? Просене на комплименти? Е, нямаше да му доставя това удоволствие. Въпреки че трябваше да призная колко добре танцуваше той. С него беше съвсем различно, не като с Цъфналата устна — всичко ставаше някак от само себе си. Малко по малко започвах да се запалвам по този менует.

— Я виж ти, вече наистина го можеш. Дясна ръка, дясно рамо, лява ръка, ляво рамо. Много добре.

Беше прав. Можех го! Всъщност беше лесно като детска игра. Триумфиращо се завъртях с един от невидимите господа в кръг, после поставих ръката си в тази на Гидиън.

— Ха! Прелестна като вятърна мелница, как ли пък не! — рекох.

— Изключително безсрамно сравнение — съгласи се той. — Без усилие ще надиграеш всяка вятърна мелница.

Засмях се, после трепнах.

— Опа, сега отново слушам „Линкин Парк“.

— Няма значение.

И докато в ушите ми бумтеше „21 guns“, Гидиън уверено ме водеше, докато изпълнявахме последната фигура на танца и накрая се поклони. Почти ми стана мъчно, че бяхме приключили.

На свой ред се поклоних дълбоко и извадих слушалките от ушите си.

— Ето. Много мило от твоя страна, че ме научи.

— Чист егоизъм — отвърна Гидиън. — В крайна сметка иначе аз ще се изложа с теб, забрави ли?

— Не съм.

Доброто ми настроение отново се изпари. Погледът ми се отклони към отсрещната стена със столовете, преди да успея да го спра.

— Ей, още не сме приключили — рече Гидиън. — Получи се доста добре, но все още не е перфектно. Защо изведнъж изражението ти стана толкова мрачно?

— Защо според теб графът непременно иска да присъствам на соарето и бала? Той би могъл да ме извика тук в Темпъл, така няма да има опасност да се изложа пред чужди хора. Никой няма да се учуди на поведението ми и евентуално да го запише за поколенията.

Гидиън ме наблюдава известно време преди да отговори.

— Графът не обича да разкрива картите си, но зад всяко негово хрумване стои гениален план. Той има конкретно подозрение що се отнася до мъжете, които ни нападнаха в Хайд Парк и смятам, че иска да накара дърпащия или дърпащите конците да се издадат, като представи двама ни на обществото.

— О! Мислиш ли, че отново ще бъдем нападнати от мъже с шпаги?

— Няма, докато се намираме сред хора — отвърна Гидиън, седна върху облегалката на дивана и кръстоса ръце пред гърдите си. — Въпреки това смятам, че ще е прекалено опасно, или поне за теб.

Облегнах се на ръба на масата.

— Не подозираше ли Люси и Пол за историята в Хайд Парк?

— И да, и не. Мъж като граф Сен Жермен си е създал немалко врагове през живота си. В хрониките се съобщава на няколко пъти за опити за покушения над него. Подозирам, че Люси и Пол са се съюзили с някои от тези врагове, за да постигнат целите си.

— И графът ли мисли така?

— Надявам се. — Гидиън сви рамене.

Замислих се за момент.

— Аз съм „За“ това, отново да нарушиш правилата и да вземеш със себе си някой пистолет като на Джеймс Бонд — предложих. — Срещу него онези типове с шпагите направо могат да се скрият. Всъщност откъде го имаш? Ще се чувствам по-добре, ако и аз имам такава джаджа.

— Оръжие, с което не можеш да си служиш, обикновено бива използвано срещу теб.

Сетих се за японския кухненски нож. Представата някой да го използва срещу мен не беше никак приятна.

— Шарлот добра ли е във фехтовката? Може ли да борави с пистолет?

Той отново сви рамене.

— Тя взима уроци по фехтовка от дванайсетгодишна. Естествено, че е добра.

Разбира се. Шарлот бе добра във всичко. Освен в това да се държи мило.

— Със сигурност графът щеше да я хареса — казах. — Докато аз явно не съм негов тип.

Гидиън се засмя.

— Все още можеш да промениш впечатлението, което си е създал за теб. Преди всичко, той иска да те опознае, за да разбере дали все пак предсказанията няма да се окажат верни, що се отнася до теб.

— Заради магията на гарвана? — Както винаги, когато станеше дума за това, се чувствах неловко. — А казват ли предсказанията какво точно се крие зад тези думи?

Гидиън се поколеба, след което тихо изрече:

— Гарванът с рубиненочервените крила, между световете чува на мъртъвците песента, едва опознал Цената и мощта, силата се надига и затваря се кръгът… — Той се прокашля. — Та ти настръхна!

— Ами това звучи зловещо. Особено частта с песента на мъртвите. — Разтърках ръцете си. — Има ли продължение?

— Не. Може да се каже, че това е всичко. Трябва да признаеш, че не се връзва особено с теб, нали?

Да, май имаше право.

— Има ли и за теб нещо в предсказанието?

— Разбира се. Има за всеки от пътуващите във времето. Аз съм лъвът с гривата от диаманти, при чиято гледка слънцето… В За миг изглеждаше, сякаш е смутен, но после продължи с усмивка: — Дъра-бъра и така нататък. А твоята прапрапрабаба, опърничавата лейди Тилни, е лисица, нефритена лисица, която се крие под липа.

— От тези предсказания може ли изобщо нещо да се разбере?

— Напълно е възможно, в тях гъмжи от символи. Всичко е въпрос на интерпретация. — Погледна ръчния си часовник. — Имаме още време. Аз съм „За“ това да продължим уроците по танци.

— На соарето ще се танцува ли?

— По-скоро не — каза Гидиън. — Там повече ще се яде, пие и говори и… ъъъ… музицира. Гарантирано и теб ще те помолят да изсвириш или да изпееш нещо.

— Е, май трябваше да вземам уроци по пиано, вместо да се записвам с Лесли за онзи курс по хип-хоп. Но пък мога много добре да пея. Миналата година на партито на Синтия спечелих с абсолютно предимство караоке съревнованието с моя лична интерпретация на „Somewhere over the rainbow“[24]. И победих, въпреки че бях маскирана като автобусна спирка.

— Когато някой те попита, просто ще кажеш, че когато трябва да пееш пред хора, гласът ти се губи.

— Значи това мога да го кажа, но не и че съм си изкълчила крака?

— Ето слушалките. Започваме отначало — заяви и се поклони пред мен.

— А какво да правя, ако някой друг, освен теб, ме покани? — На свой ред се поклоних в отговор, тоест направих реверанс.

— Ще направиш абсолютно същото — рече Гидиън и пое ръката ми. — Но що се отнася до това, през XVIII век всички строго са се съобразявали с правилата. Не е можело да поканиш непознато момиче на танц, без преди това да си й бил представен официално.

— Освен ако тя не е правила неприлични движения с ветрилото си. — Полека-лека танцовите стъпки сякаш ми влязоха под кожата. — Всеки път, щом наклонях ветрилото си дори и на сантиметър, Джордано изпадаше в нервна криза, а Шарлот клатеше глава, сякаш е навита на пружина.

— Тя просто иска да ти помогне.

— Да, точно така. А Земята е плоска — казах сумтейки, въпреки че това едва ли беше позволено при менуета.

— Човек би си помислил, че вие двете не се харесвате особено.

Завъртяхме се с въображаемите си партньори в кръг.

Така ли? Не се харесваме?

— Мисля, че освен леля Гленда, лейди Ариста и учителите ни, никой друг не харесва Шарлот.

— Не ми се вярва.

— О, разбира се, забравих да спомена Джордано и теб. Опа, сега пък завъртях театрално очи, а това със сигурност е забранено в XVIII век.

— А може би ревнуваш малко от Шарлот?

Не можах да се въздържа и се засмях.

— Повярвай ми, ако я познаваше толкова добре, колкото мен, нямаше да задаваш такъв глупав въпрос.

— Всъщност познавам я достатъчно добре — рече тихо Гидиън и пое ръката ми.

„Да, но само откъм шоколадовата й страна“, исках да кажа, но после проумях смисъла на думите му и изведнъж наистина ме обзе дива ревност.

— Колко точно добре я познаваш? — Издърпах ръката си от неговата и я подадох на несъществуващия мъж до него.

— Бих казал, толкова добре, колкото е възможно, когато прекарваш много време с някого. — Докато минаваше покрай мен, се усмихна ехидно. — А и двамата нямахме много време за други… ъъъ… познанства.

— Разбирам. Човек се задоволява с това, което има подръка. — Не можех да издържам и секунда повече. — И? Как се целува Шарлот?

Гидиън посегна към ръката ми, която висеше във въздуха поне двайсетина сантиметра по-високо, отколкото бе редно.

— Намирам, че проявявате великолепен напредък във воденето на светски разговори, но все пак, един джентълмен никога не говори за такива неща.

— Да, щях да призная това оправдание, ако наистина беше джентълмен.

— Ако някога съм ви дал повод да сметнете държанието ми за неджентълменско, то…

— О, затваряй си устата! Каквото и да има между теб и Шарлот, то изобщо не ме интересува! Но смятам, че е много нахално от твоя страна в същото време да се забавляваш, като се… натискаш с мен.

— Натискаш? Що за некрасива дума. Ще съм ви много благодарен, ако ме осветлите за причината на вашето недоволство, като в същото време обърнете внимание на лактите си. В тази танцова стъпка те трябва да сочат надолу.

— Не е смешно — изсъсках. — Нямаше да ти позволя да ме целунеш, ако знаех, че ти и Шарлот… — О, Моцарт бе свършил и „Линкин Парк“ отново бе на ред. Това бе добре, защото напълно отговаряше на настроението ми.

— Аз и Шарлот какво?

— …сте повече от приятели.

— Кой го казва?

— Ти!

— Изобщо не съм казвал такова нещо.

— Аха, тоест вие двамата никога не сте се… да речем… целували? — Вместо поклона го загледах гневно.

— Това също не съм го казвал. — Той се поклони и взе айпода от джоба ми. — Ще повторим още веднъж, трябва да потренираш положението на ръцете. Иначе беше идеално.

— Затова пък от умението ти да водиш светски разговори има какво още да се желае — отвърнах. — И така, има ли нещо между вас двамата с Шарлот или няма?

— Не мисля, че те интересува дали между нас има нещо.

Продължавах да го измервам с гневен поглед.

— Да, точно така.

— Тогава всичко е наред. — Гидиън ми върна обратно айпода.

От слушалките се чуваше „Hallelujah“, версията на „Бон Джоуви“.

— Това е грешната музика — казах.

— О, не — ухили се Гидиън. — Помислих си, че ще имаш нужда от нещо успокояващо.

— Ти… ти си такъв… такъв…

— Да?

— Гадняр!

Той направи още една крачка към мен, така че сега разстоянието, което ни делеше, беше около сантиметър.

— Виждаш ли, това е разликата между теб и Шарлот. Тя никога не би казала такова нещо.

Изведнъж започнах да се задушавам.

— Може би защото не й даваш повод.

— Не, не е заради това. Мисля, че просто тя има по-добри маниери.

— Да, и по-железни нерви. — Поради някаква незнайна причина не можех да се въздържа да не зяпам устата му. — В случай че отново се опиташ да го направиш, докато киснем в някоя изповедалня и скучаем, искам да те информирам, че втори път няма да се оставя да ме изненадаш!

— Имаш предвид, че втори път няма да се оставиш да те целуна?

— Точно така — прошепнах, неспособна да се помръдна.

— Жалко — каза Гидиън, като устата му бе толкова близо до моята, че можех да усетя дъха му върху устните си. Наясно бях, че не се държа така, сякаш мисля думите си сериозно. Не го и правех. Но трябваше да ми се признае, че поне не се хвърлих на врата му. Във всеки случай отдавна бях пропуснала момента, в който трябваше да се отвърна от него или да го избутам настрани от мен.

Явно и Гидиън бе на същото мнение. Ръката му погали косата ми и тогава най-сетне почувствах нежното докосване на устните му.

„Във всяка дума има искрица светлина“[25], пееше Джон Бон Джоуви в ухото ми. Винаги съм харесвала тази проклета песен. Беше една от онези, които можех да слушам по петнайсет пъти един след друг, но сега явно завинаги щеше да остане свързана със спомена за Гидиън.

Алилуя!