Сапфиреносиньо

Глава 9

Не попитах в коя година ме изпратиха, защото и без това нямаше никакво значение. Всъщност всичко изглеждаше както при последното ми идване. Зеленият диван стоеше в средата на помещението и аз го изгледах гневно, сякаш той беше виновен за всичко. Както и предишния път, пред скривалището на Лукас в стената бяха натрупани столове и аз се зачудих дали да не го изпразня. Ако Гидиън е заподозрял нещо — а това без съмнение бе така — първото, което ще му хрумне, е да претърси помещението, нали така? Можех да скрия нещата някъде в коридорите отвън и после да се върна, преди той да се е появил…

Трескаво започнах да избутвам встрани столовете, после отново размислих. Първо, не можех да скрия и ключа, тъй като след това трябваше да заключа вратата. И второ, дори и Гидиън да намери скривалището, как щеше да докаже, че е предназначено за мен? Просто ще се правя на глупава. Внимателно поставих столовете отново по местата им и се погрижих да залича издайническите следи в праха. После проверих дали вратата наистина е заключена и се настаних върху зеления диван.

Чувствах се малко като преди четири години, когато заради историята с жабата, двете с Лесли трябваше да чакаме в кабинета на директор Гилис, докато той се освободеше, за да ни прочете конско. Всъщност не бяхме направили нищо лошо. Синтия беше сгазила жабата с колелото си и тъй като след това не беше показала никакво чувство за вина (каза единствено: „Та това е само една тъпа жаба“), двете с Лесли, обзети от гняв, бяхме решили да отмъстим за горкото животно. Искахме да я погребем в парка, но преди това — така или иначе вече беше мъртва — си помислихме, че може би ще разтърси Синтия и за в бъдеще ще я направи по-чувствителна към жабите, в случай че отново срещне някоя, ако я сложим в супата й. Никой не би могъл да предположи, че като я види ще започне да крещи истерично. Във всеки случай директор Гилис се отнесе с нас като към двама извършители на тежко престъпление и за съжаление така и не забрави тази случка. Когато ни срещне днес някъде из коридорите на училището, винаги казва: „О, лошите момичета с жабата“ и всеки път ние се чувстваме ужасно кофти.

За миг затворих очи. Гидиън нямаше причина да се отнася толкова лошо с мен. Не бях направила нищо лошо. Всички непрекъснато повтаряха, че не може да ми се има доверие, завързваха ми очите и никой не отговаряше на въпросите ми, така че беше напълно естествено да се опитам сама да открия какво всъщност се случва тук, нали така?

Защо ли се бавеше? Крушката на тавана изпука, а светлината премигна за миг. Тук долу беше ужасно студено. Може би ме бяха изпратили в някоя от онези студени следвоенни зими, за които леля Мади винаги разказваше. Просто страхотно. Водопроводите били замръзнали, а по улиците са лежали мъртви животни, вкочанени от студа. Тествах да видя дали дъхът ми образува бели облачета във въздуха. Не образуваше.

Светлината отново премигна и аз се изплаших. Ами ако се наложеше изведнъж да остана на тъмно? Този път никой не се сети да ми даде фенерче, и изобщо не можеше да се каже, че се бяха отнесли грижовно към мен. В тъмнината плъховете щяха да се престрашат да излязат от скривалищата си. Вероятно бяха гладни… А където имаше плъхове, хлебарките не бяха далеч. Дори призракът на едноръкия рицар тамплиер, за който бе споменал Ксемериус, щеше да заобиколи това място.

Пук-пук.

Това беше крушката.

Постепенно стигнах до заключението, че присъствието на Гидиън при всички положения е за предпочитане пред това на плъховете и призраците. Но той не идваше. Вместо това светлината премигваше, сякаш всеки миг ще й е последен.

Когато като малка се страхувах от тъмното, винаги си пеех и по навик сега също запях. Първо много тихо, а после все по-силно. Все пак тук нямаше никой, който да ме чуе.

Пеенето помогна срещу страха. А и срещу студа. След няколко минути дори светлината на крушката престана да трепти. Но после отново започна при песните на Мария Мена, а изглежда и Емилиана Торини също не й хареса. Затова пък на стари песни на „АББА“ отвърна със спокойно, равномерно светене. За съжаление, не знаех много от тях и най-вече текстовете, но крушката приемаше и „ла-ла-ла, one chance in a lifetime, ла-ла-ла“.

Пях часове наред. Или поне така ми се стори. След „The winner takes it all“ (абсолютния хит на Лесли при любовна мъка) отново започнах „I wonder“, като през това време танцувах из стаята, за да се стопля. Но след третото ми изпълнение на „Mamma mia“ вече бях сигурна, че Гидиън няма да се появи.

По дяволите! Значи все пак безпроблемно съм можела да се промъкна горе. Продължих репертоара си с „Head over heels“, а по време на „You're wasting my time“ той изведнъж се появи точно до дивана.

Млъкнах и го изгледах укорително.

— Защо закъсня толкова?

— Мога да си представя, че времето ти се е сторило безкрайно дълго. — Погледът му продължаваше да бъде студен и странен. Отиде до вратата и натисна бравата. — Поне си била достатъчно умна да не напускаш стаята. Все пак не си могла да знаеш кога ще дойда.

— Ха-ха. Това да не е някаква шега?

Гидиън се облегна с гръб на вратата.

— Гуендолин, пред мен можеш да си спестиш преструването на божа кравичка.

Не можех да издържам студенината в погледа му. Зеленият цвят на очите му, който обикновено толкова много харесвах, сега бе придобил цвета на желе. На онова отвратителното, което сервираха в училищната столова.

— Защо се държиш толкова гадно с мен? — Крушката отново започна да примигва. Може би й липсваха песните на „АББА“. — Случайно да ти се намира резервна крушка?

— Миризмата на цигари те издаде. — Гидиън си играеше с фенерчето, което стискаше в ръце. — След това проучих някои неща и събрах две и две.

Преглътнах.

— Какво лошо има, че съм пушила?

— Не си пушила ти. А и не умееш да лъжеш толкова добре, колкото си мислиш. Къде е ключът?

— Какъв ключ?

— Ключът, който господин Джордж ти е дал, за да можеш да се срещнеш с него и дядо ти през 1956 година. — Той пристъпи към мен. — Ако си достатъчно умна, си го скрила тук някъде, ако ли пък не, значи го носиш у теб. — Той се приближи до дивана, взе възглавниците и една след друга ги захвърли на пода. — Явно не е тук.

Наблюдавах го ужасена.

— Господин Джордж не ми е давал никакъв ключ. Наистина! А това с миризмата на цигари е абсолютно…

— Не бяха само цигари. Вонеше и на пури — рече той уверено. Погледът му се плъзна из помещението и се спря на натрупаните пред една от стените столове.

Отново ми стана студено и в унисон с чувствата ми крушката отново започна да премигва.

— Аз… — започнах колебливо.

— Да? — подкани ме Гидиън подчертано любезно. — Пушила си и пура? В допълнение към цигарите „Лъки Страйк“? Това ли искаше да ми кажеш?

Замълчах.

Гидиън се наведе и освети мястото под дивана с фенерчето.

— Господин Джордж на бележка ли ти написа паролата, или я научи наизуст? И как на връщане отново си минала покрай церберския часови, без да го е споменал в протокола?

— За какво, по дяволите, говориш? — Трябваше да прозвучи възмутено, но се получи боязливо.

— Вайълет Пърпълплъм, какво странно име, не смяташ ли? Да си го чувала? — Гидиън отново се бе изправил и ме погледна.

Не, желето не беше подходящото сравнение за цвета на очите му. По-скоро сега те искряха в отровно зелено.

Бавно поклатих глава.

— Странно. При положение че тя е приятелка на семейството ти. Когато случайно споменах това име пред Шарлот, тя каза, че добрата госпожа Пърпълплъм винаги ви изпраща за Коледа боцкащи шалове.

О! Проклетата Шарлот! Не можеше ли поне веднъж да държи устата си затворена?

— Не, това не е вярно — възразих предизвикателно. — Само тези за Шарлот боцкат. Нашите винаги са много меки.

Гидиън се подпря на дивана и скръсти ръце пред гърдите си. Фенерът осветяваше тавана, където крушката продължаваше нервно да примигва.

— За последен път питам. Къде е ключът, Гуендолин?

— Кълна се, че господин Джордж не ми е давал никакъв ключ — казах, опитвайки се отчаяно, доколкото е възможно, да огранича катастрофата. — Той няма нищо общо с това.

— Така ли? Както вече казах, не смятам, че можеш да лъжеш добре. — Той освети столовете с фенера. — На твое място щях да скрия ключа в някоя от тапицериите.

Добре. Нека си претърсва тапицериите. Така поне щеше да има с какво да се занимава, докато настанеше време да се връщаме обратно. Едва ли оставаше още много дотогава.

— От друга страна… — Гидиън насочи фенера така, че снопът светлина се озова право върху лицето ми. — От друга страна, това би било сизифов труд[36].

Дръпнах се крачка встрани и изсъсках ядосано:

— Престани!

— Но човек не трябва да съди по себе си за другите — продължи Гидиън. На трепкащата светлина очите му ставаха все по-тъмни и изведнъж той започна да ме плаши. — Може би ключът е просто в джоба ти. Дай ми го! — Той протегна ръка.

— Нямам никакъв ключ, по дяволите!

Гидиън бавно пристъпи към мен.

— Ако бях на твое място, щях да го дам доброволно. Но както казах, човек не трябва да съди по себе си за другите. — В този миг крушката окончателно издъхна. Гидиън застана точно пред мен, фенерът му осветяваше една от стените. Като се изключеше тази светлина, беше тъмно като в рог. — И така…

— Да не си се приближил повече! — Направих няколко крачки назад, докато гърбът ми се удари в стената. Само до вчера отчаяно копнеех за близостта му. Ала сега имах чувството, сякаш съм с непознат. Изведнъж ужасно се разгневих. — Какво ти става? — изсъсках. — Нищо лошо не съм ти направила! Не разбирам как един ден можеш да ме целуваш, а на следващия да ме мразиш. Защо? — Очите ми се напълниха със сълзи толкова бързо, че не успях да ги възпра и те започнаха да се стичат по страните ми. Добре, че не можеше да ги види в тъмното.

— Вероятно, защото не обичам да ме лъжат. — Въпреки предупреждението ми, Гидиън се приближи още повече и този път нямаше накъде да отстъпя. — Особено момичета, които един ден ми се хвърлят на врата, а на следващия стоят безучастно и оставят да ме пребият.

— За какво говориш?

— Видях те, Гуендолин.

— Моля? Къде си ме видял?

— По време на пътуването ми във времето вчера сутринта. Трябваше да свърша една малка задача, но едва бях изминал няколко метра и изведнъж ти се появи насреща ми. Помислих, че ми се привижда. Погледна ме и ми се усмихна, сякаш се радваш, че ме виждаш. А после рязко се обърна и се скри зад близкия ъгъл.

— И кога се предполага, че се е случило това? — Бях толкова объркана, че за малко престанах да плача.

Гидиън игнорира възражението ми.

— Когато няколко секунди по-късно и аз завих зад същия ъгъл, получих удар по главата и за съжаление вече не бях в състояние да проведа какъвто и да било разговор с теб.

— Аз съм те… тази рана ти е от мен! — Сълзите отново започнаха да се стичат по страните ми.

— Не. Не вярвам. Когато те видях, не държеше нищо в ръка. Освен това се съмнявам, че можеш да удряш толкова силно. Не, ти само ме примами зад ъгъла, защото някой ме причакваше там.

Изключено. Напълно и абсолютно изключено.

— Никога не бих направила такова нещо — успях най-накрая да кажа що-годе разбираемо. — Никога!

— Аз също малко се шокирах. Все пак си мислех, че сме… приятели. Но когато вчера вечерта се върна от елапсирането ти, миришейки на цигари, ми хрумна, че може през цялото време да си ме лъгала. А сега ми дай ключа!

Избърсах сълзите от лицето си. Но за съжаление, продължаваха да се стичат нови. С усилие се въздържах да не изхлипам и заради това още повече се ядосах на себе си.

— Ако наистина е вярно, тогава защо каза на всички, че не си видял кой те е ударил?

— Защото това е самата истина. Наистина не видях кой беше.

— Но ти не им каза и за мен. Защо?

— Защото познавам отдавна господин Джордж… Да не би да плачеш? — Фенерът освети лицето ми и заслепена, затворих очи. Сигурно приличах на раирана катеричка. Защо ми трябваше да си слагам спирала?

— Гуендолин… — Гидиън загаси фенера.

Какво ли следваше сега? Да ме претърси в тъмното?

— Махай се — изхлипах аз. — Нямам ключ в себе си, кълна се. И която и да си видял, това не може да съм била аз. Никога, никога няма да допусна някой да те нарани.

Въпреки че не виждах нищо, усещах, че той стои пред мен. Чувствах топлината на тялото му в тъмнината. Когато ръцете му докоснаха страните ми, трепнах. Той бързо ги отдръпна.

— Съжалявам — чух го да прошепва. — Гуен, аз… — Прозвуча безпомощно, но бях прекалено разстроена, за да изпитам удовлетворение.

Не знам колко време мина, докато просто си стояхме така. Сълзите ми продължаваха да се стичат. Не можех да видя какво правеше той.

По някое време той включи фенера, прокашля се и освети часовник на ръката си.

— Остават ни още три минути — оповести с делови тон. — Трябва да се мръднеш от ъгъла, иначе ще се приземиш върху раклата. — Отиде до дивана и вдигна възглавниците, които бе хвърлил на пода. — Знаеш ли, от всички пазители, господин Джордж винаги ми се е струвал най-лоялния. Някой, на когото при всички положения може да се има доверие.

— Но господин Джордж наистина няма абсолютно нищо общо с това — настоях, докато колебливо се отдръпвах от ъгъла. — Изобщо не е така, както си мислиш. — Избърсах сълзите от лицето си с опакото на ръката. По-добре бе да му кажа истината, за да не се съмнява в лоялността на бедния господин Джордж. — Когато първия път бях изпратена да елапсирам сама, случайно срещнах тук дядо ми. — Е, добре, може би не точно истината. — Той търсеше винарската изба… но сега това няма значение. Беше една много странна среща, особено когато разбрахме кои сме. Той скри тук ключа и паролата за следващото ми посещение, за да можем още веднъж да се видим и поговорим. И затова вчера, тоест през 1956 година, се представих за Вайълет Пърпълплъм. За да се срещна с дядо! Той е мъртъв от няколко години и много ми липсва. Не би ли направил същото, ако имаш тази възможност? Да разговарям отново с него бе толкова…

Гидиън мълчеше. Аз се взирах в силуета му и чаках.

— А господин Джордж? Още тогава той е бил асистент на дядо ти — каза най-накрая.

— Действително го видях за кратко. Дядо му каза, че съм неговата братовчедка Хейзъл. Но той със сигурност отдавна ме е забравил, за него това е била една незначителна среща отпреди петдесет и пет години. — Сложих ръка върху стомаха си. — Мисля, че…

— Да — рече Гидиън и протегна ръка, но после явно размисли. — Всеки миг ще започне. Ела малко по-насам.

Помещението започна да се върти около мен, а после, залитайки, замигах на ярката светлина и чух господин Уитман да казва:

— Ето ви и вас.

Гидиън остави фенера върху масата и ме погледна за миг. Може и да си въобразявах, но този път в очите му прочетох нещо като съчувствие. Още веднъж избърсах скришом лицето си, но въпреки това учителят ми видя, че съм плакала. Освен него нямаше никой друг в стаята. Явно на Ксемериус му бе доскучало.

— Какво има, Гуендолин? — попита господин Уитман с възможно най-състрадателния си, събуждащ доверие, учителски тон. — Случило ли се е нещо?

Ако не го познавах по-добре, сигурно щях да се изкуша да избухна отново в сълзи и да му излея сърцето си. („Тъпият Гидиън ме кара да страдам.“) Но го познавах прекалено добре. Миналата седмица бе използвал същия тон, когато ни попита кой е нарисувал на дъската карикатурата на госпожа Каунтър.

— Смятам, че художникът има истински талант — бе казал, усмихвайки се развеселено.

Синтия (естествено!) веднага бе издала, че е Пеги и господин Уитман бе престанал да се усмихва и бе написал в дневника забележка на съученичката ни.

— Между другото, коментарът ми за таланта ти не беше лъжа. Талантът ти да се забъркваш в неприятности е направо забележителен — бе допълнил той.

— Е? — рече сега и се усмихна, достоен за доверие и съчувстващ. Но аз със сигурност нямаше да се вържа.

— Един плъх — измърморих. — Вие казахте, че няма… После крушката изгоря, а не ми бяхте дали фенер. Бях съвсем сама в тъмното с онзи гаден плъх. — За малко да допълня „ще се оплача на мама“, но успях да се въздържа.

Учителят ми, изглежда, се смути.

— Съжалявам. Следващия път няма да забравим да ти дадем фенер. — После отново заговори със самоуверения си, учителски тон. — Сега ще бъдеш закарана до дома ти. Съветвам те да си легнеш рано. Утре ще е един много напрегнат за теб ден.

— Ще я заведа до колата — предложи Гидиън, докато взимаше черната кърпа от масата, с която винаги завързваха очите ми. — Къде е господин Джордж?

— На съвещание е — отвърна господин Уитман сбърчвайки чело. — Гидиън, смятам, че трябва да обърнеш внимание на тона, с който разговаряш. Прощаваме ти много неща, защото знаем, че в момента не ти е лесно, но трябва да проявяваш малко повече респект към членовете на вътрешния кръг.

Изражението на Гидиън дори не трепна, но учтиво рече:

— Прав сте, господин Уитман. Съжалявам. — После ми протегна ръка. — Идваш ли?

За малко да хвана протегнатата му ръка по инерция. Но това, че нямаше да успея да го направя, без напълно да издам чувствата си, ме сепна. Още малко ми оставаше отново да избухна в сълзи.

— Довиждане — казах на господин Уитман, като концентрирано се взирах в пода.

Гидиън отвори вратата.

— До утре — рече учителя ми. — Помнете и двамата: достатъчният сън е най-добрата подготовка.

Вратата се затвори след нас.

— Така значи, била си съвсем сама в тъмното с един гаден плъх — рече Гидиън и ми се ухили.

Направо не можех да повярвам. В продължение на два дни ми отправяше студени погледи, а през последните часове дори ме дари с няколко, които за малко да ме вледенят и вкочанясат, подобно на бедните животни в зимите след войната. А сега това? Малка шегичка, сякаш всичко е наред? А може би той беше садист, който може да се усмихва едва след като направо ме е унищожил?

— Няма ли да ми завържеш очите? — Не бях в настроение за тъпите му шеги и нека това му станеше ясно.

Той само сви рамене.

— Предполагам, че пътят ти е познат. Така че можем да пропуснем завързването на очите. Хайде, ела! — Отново приятелска усмивка.

За първи път виждах подземните коридори в моето време. Бяха измазани, а лампите по стените, част от които с детектори за движение, перфектно осветяваха пътя ни.

— Не е особено впечатляващо, нали? — рече Гидиън. — Всички коридори, които водят навън, са подсигурени със специални врати и аларми. Днес тук е толкова сигурно, като в сейф на банка. Но всичко това е изградено през седемдесетте. Преди това оттук е можело да се направи подземна разходка из половин Лондон.

— Не ме интересува — отвърнах сърдито.

— А за какво искаш да говориш?

— За нищо. — Как само можеше да се прави, че нищо не се е случило? Тъпата му усмивка и приветливият му тон адски ме вбесяваха. Забързах напред и въпреки че здраво бях стиснала устни, не можех да спра думите, които се изляха от тях. — Аз не мога така, Гидиън! Много е объркващо, когато в един момент ме целуваш, а в следващия се отнасяш с мен, сякаш дълбоко ме ненавиждаш.

Той замълча за миг, а после рече:

— Бих предпочел през цялото време да те целувам, вместо да те ненавиждам. Но ти не ме улесняваш.

— Нищо не съм ти направила.

Той се спря на място.

— Стига, Гуендолин, нали не мислиш сериозно, че съм се хванал на историята с дядо ти? Сякаш той съвсем случайно ще се озове в помещението, в което ти елапсираш! Точно толкова случайно, колкото Люси и Пол изникнаха при лейди Тилни. Или онези мъже в Хайд Парк.

— Да, точно така, аз лично им поръчах да дойдат, защото винаги съм искала да промуша някого с шпага. И да не забравяме за мечтата ми да видя мъж, на когото липсва половината лице! — изсъсках.

— Какво и защо ще направиш в бъдеще…

— О, по-добре млъкни! — извиках разгневено. — Толкова ми писна от всичко! От миналия понеделник живея като в кошмар, който не иска да свърши. Тъкмо реша, че съм се събудила и разбирам, че продължавам да сънувам. В главата ми се въртят милион въпроси, на които никой не отговаря и всички очакват, че ще дам най-доброто от себе си за нещо, което изобщо не разбирам! — Отново бях започнала да вървя, почти тичах, но Гидиън без усилие поддържаше темпото ми. В основата на стълбите нямаше никой, който да попита за паролата. И защо ли, след като всички входове се охраняваха като Форт Нокс[37]? Взимах по две стъпала наведнъж. — Никой не ме е питал дали изобщо искам всичко това. Трябва да се занимавам с откачен учител по танци, който непрестанно ме ругае, а „любимата“ ми братовчедка се е заела да ми демонстрира всичко, което умее, но аз никога няма да успея да науча, а ти… ти…

Гидиън поклати глава.

— Ей, постави се и ти веднъж на мое място. — Сега вече невъзмутимостта му го бе напуснала. — И аз се чувствам по същия начин! А ти как щеше да се държиш с мен, ако знаеш, че рано или късно аз ще се погрижа някой да те фрасне с бухалка по главата? При това положение не ми се вярва да продължиш да ме смяташ за мил и невинен, нали?

— И без това не те смятам за такъв! — отвърнах сприхаво. — Знаеш ли какво? Вече дори мога да си представя как с удоволствие лично ще те фрасна с бухалка по главата.

— Виждаш ли — натякна ми Гидиън и отново се ухили.

Изсумтях ядосано. Тъкмо минавахме покрай ателието на мадам Росини. Под вратата се процеждаше светлина в коридора. Вероятно все още работеше над костюмите ни.

Гидиън се прокашля.

— Както казах, съжалявам. Сега вече можем ли да разговаряме нормално?

Нормално! Да си умреш от смях.

— Е, какво ще правиш довечера? — попита с най-любезния си и непринуден тон.

— Естествено, че усърдно ще се уча да танцувам менует, а преди да заспя, ще съчинявам изречения, в които не присъстват думите прахосмукачка, дигитален часовник, джогинг и сърдечна трансплантация — отвърнах заядливо. — А ти?

Гидиън погледна часовника си.

— Ще се срещна с Шарлот и брат ми и… ами ще видим. Все пак е събота вечер.

Да, разбира се. Да гледат колкото си искат, на мен ми бе дошло до гуша.

— Благодаря за придружаването до горе — казах възможно най-студено. — От тук нататък ще се оправя и сама.

— И без това ми е на път. И престани да тичаш. Трябва да избягвам прекомерно напрежение. Нареждане на доктор Уайт.

И въпреки че му бях толкова сърдита, за миг усетих да ме пробожда нещо като гузна съвест. Погледнах го косо.

— Ако на следващия ъгъл някой те фрасне по главата, да не кажеш после, че аз съм те подмамила?

Гидиън се усмихна.

— Все още не би направила такова нещо.

Никога не бих го сторила, помислих си. Без значение колко отвратително се държеше с мен. Никога нямаше да допусна някой да му причини болка. Която и да бе видял, в никакъв случай не съм била аз.

Арката пред нас бе осветена от светкавицата на апарат. Въпреки че вече се бе стъмнило, все още много туристи се разхождаха из Темпъл. На паркинга отсреща чакаше черната лимузина, която вече ми бе позната. Когато ни видя да се приближаваме, шофьорът слезе и ми отвори вратата. Гидиън изчака да се кача и се наведе надолу към мен.

— Гуендолин?

— Да? — Беше прекалено тъмно, за да видя ясно лицето му.

— Иска ми се да имаш по-голямо доверие в мен. — Прозвуча толкова сериозно и честно, че за миг загубих ума и дума.

— Иска ми се наистина да можех — отвърнах му.

Едва след като той затвори вратата и колата потегли, ми хрумна, че трябваше да отговоря: „И аз бих искала да имаш по-голямо доверие в мен“.

Очите на мадам Росини блестяха от въодушевление. Тя взе ръката ми и ме отведе пред голямото стенно огледало, за да мога да разгледам резултата от усилията й. В първия момент едва се познах. Това се дължеше най-вече на иначе правата ми коса, която сега бе навита на безброй къдрици, събрани върху главата ми и образуващи гигантска прическа, подобна на тази, която братовчедка ми Жанет бе носила на сватбата си. Отделни кичури, навити на масури, падаха върху раменете ми. Тъмночервеният цвят на роклята ме правеше още по-бледа, отколкото бях, но в никакъв случай не изглеждах болна, а по-скоро сияеща. Мадам Росини бе напудрила леко носа и челото ми, бе сложила малко руж на бузите ми и въпреки че вчера си бях легнала късно, благодарение на уменията й в гримирането вече нямах тъмни кръгове под очите.

— Приличаш на Снежанка — каза тя и развълнувано попи с платнена кърпичка влажните си очи. — „Кожа бяла като снега, устни — алени като кръвта, и коси — черни като абанос.“ Ще ми се скарат, защото ще изпъкваш сред множеството. Покажи ми ноктите си, да, tres bien[38], къси и чисти. А сега разклати глава. Не, по-силно, прическата ти трябва да издържи цяла вечер.

— Усещането е сякаш нося шапка.

— Ще свикнеш — отвърна мадам Росини, докато продължаваше да фиксира косата ми с още спрей. В допълнение към ориентировъчно шестте кила фиби, крепящи планината от къдрици върху главата ми, се намираха и други, служещи за украса — със същите розички като онези, които ограждаха деколтето на роклята. Много хубаво! — И така, готово, лебедова шийке. Да направя ли още снимки?

— О, моля ви! — Огледах се за чантата ми, в която беше джиесемът. — Лесли ще ме убие, ако не увековечим този миг.

— С удоволствие бих снимала и двама ви, теб и невъзпитаното момче — каза мадам Росини, след като ме щракна поне десет пъти от всички страни. — За да може да се види колко перфектно, и в същото време дискретно, са съчетани тоалетите ви. Но Джордано се грижи за Гидиън, аз отказах отново да споря за необходимостта да се носят шарени чорапи. Това е просто прекалено.

— Моите чорапи не са никак лоши.

— Така е, защото макар да изглеждат като чорапите от едно време, благодарение на еластана са много по-удобни. В миналото ластикът на чорапите е стягал бедрото през средата, докато при теб е само за украса. Разбира се, не очаквам някой да наднича под полата ти, но ако все пак се случи, няма да има повод да се оплаче, n’est-ce pas[39]? — Тя плесна с ръце. — Bien[40], сега ще се обадя горе, за да съобщя, че си готова.

Докато тя разговаряше по телефона, аз отново застанах пред огледалото. Бях развълнувана. Още от сутринта енергично бях пропъдила Гидиън от мислите си и почти бях успяла, но с цената на това, че през цялото време бях мислила за граф Сен Жермен.

Страхът от предстоящата среща с него се смесваше с необяснимо радостното очакване на соарето. Мама беше позволила Лесли да остане да преспи у нас и затова бяхме прекарали приятна вечер. Донякъде. Да анализирам случващото се с Лесли и Ксемериус, ми се беше отразило добре. Може би го казаха, само за да ме ободрят, но и двамата бяха на мнение, че все още няма никаква причина да се хвърля от някой мост, заради несподелена любов. Твърдяха, че предвид обстоятелствата Гидиън има напълно основателни причини за държанието си. Лесли дори допълни, че в интерес на равенството между половете, на момчетата също трябва да им се прощават някои моменти на лошо настроение, и че тя съвсем ясно усеща как дълбоко в себе си Гидиън е едно наистина мило момче.

— Изобщо не го познаваш! — Бях поклатила глава. — Само ми казваш онова, което знаеш, че искам да чуя.

— Да, а и защото ми се иска това да е истината. Ако накрая се окаже задник, лично ще го издиря и ще го фрасна. Обещавам!

Ксемериус се бе прибрал късно, защото бе следил Шарлот, Рафаел и Гидиън, както го бях помолила. За разлика от него, на нас с Лесли изобщо не ни се стори скучно да чуем що за човек е Рафаел.

— Ако питате мен, този малкият изглежда прекалено добре — бе измрънкал гаргойлът. — И той прекрасно го осъзнава.

— Значи е попаднал на правилния човек при Шарлот — рече Лесли с доволство. — Досега ледената ни кралица е открадвала на всеки радостта от живота.

Двете с Лесли се бяхме настанили върху широкия перваз на прозореца, докато Ксемериус бе застанал на масата, с прилежно увита около тялото му опашка и бе започнал с доклада си.

Шарлот и Рафаел първо отишли да ядат сладолед, после на кино и накрая се срещнали с Гидиън в една пицария. Двете с Лесли искахме да научим всичко с най-големи подробности — от заглавието на филма и вида на пицата, до всяка изречена дума. Според Ксемериус двамата изобщо не успели да намерят обща тема за разговор. Докато Рафаел с удоволствие обсъждал разликите между английските и френските момичета и сексуалното им поведение, Шарлот непрекъснато връщала разговора към носителите на Нобелова награда за литература за последните десет години, което довело до това, че на младежа видимо му доскучало и започнал да се заглежда по други момичета. А в киносалона (за голямо изумление на Ксемериус) не направил никакъв опит да опипа Шарлот, дори напротив, след около десет минути бил дълбоко заспал.

Според Лесли, това било най-милото нещо, което от дълго време насам била чувала, и аз напълно се съгласих с нея. След това, естествено, искахме да разберем дали Гидиън, Шарлот и Рафаел бяха разговаряли в пицарията за мен и Ксемериус ни предаде (макар и с неохота) следния възмутителен диалог (който аз, така да се каже, симултанно повторих за Лесли):

Когато Ксемериус стигна до това място от разказа си, веднага скочих с намерението да се втурна долу и да удуша Шарлот, но Лесли ме задържа и каза, че отмъщението е сладко, когато е добре подготвено и обмислено. Не призна аргумента ми, че в момента не съм обхваната от желание за мъст, а от чиста кръвожадност. Освен това добави, че ако Гидиън и Рафаел са дори на четвъртина толкова умни, колкото и красиви, няма да повярват и на дума от казаното от Шарлот.

— Смятам, че Лесли наистина прилича малко на голдън ретривър — бе казал Ксемериус и виждайки изпълнения ми с укор поглед, бързо бе добавил: — Обичам кучетата, както много добре знаеш! Те са толкова умни животни.

Да, Лесли наистина беше умна. Бе успяла да разшифрова тайната в книгата за зеления ездач. Но мъчително отброения резултат бе малко разочароващ. Представляваше още един цифров код с две букви и странни чертички.

Наближаваше почти полунощ, когато се промъкнахме в библиотеката, минавайки през цялата къща, тоест само двете с Лесли се промъквахме, Ксемериус летеше пред нас. Там претърсвахме рафтовете поне час за нови указания. Петдесет и първата книга на третия ред… петдесет и първия ред, трийсета книга, страница четири, ред седми, осма дума… но без значение от кой край започвахме да броим, не стигнахме до нищо смислено. Накрая започнахме произволно да изваждаме книги от библиотеката и да ги тръскаме, с надеждата да открием други записки. Но въпреки всичко, Лесли бе изпълнена е надежда. Бе записала кода върху, една бележка, която непрестанно вадеше от джоба на панталона си и я разглеждаше.

— Това означава нещо — мърмореше си тя непрекъснато. — И аз ще открия какво.

След това най-сетне си легнахме.

На сутринта будилникът ми грубо ме изтръгна от съня — и от този момент нататък мислех почти само за соарето.

— Мосю Джордж идва, за да те вземе — изтръгна ме от мислите ми мадам Росини. Подаде ми една чантичка, моят ретикюл, и аз се зачудих дали в последната секунда да не мушна вътре японския нож. Обратно на съвета на Лесли, се отказах да го залепя с тиксо към бедрото ми. С моя късмет, сигурно сама щях да се нараня, а и за мен беше истинска загадка как, в случай на опасност, щях да достигна под огромната пола до ножа и да отлепя тиксото от крака си.

Когато господин Джордж пристъпи в ателието, мадам Росини тъкмо драпираше един голям, изящно бродиран шал около раменете ми, а после ме целуна по двете бузи.

— Късмет, лебедова шийке — пожела ми тя. — И да ми я върнете жива и здрава, мосю Джордж.

Той се усмихна малко измъчено. Не ми се стори толкова закръглен и спокоен, както обикновено.

— За съжаление, това не зависи от мен, мадам. Ела, момичето ми, има няколко души, които искат да се запознаят с теб.

Вече бе станал ранен следобед, когато се качихме на горния етаж и отидохме в драконовата зала. Обличането и правенето на прическата ми бе отнело над два часа. Докато вървяхме, господин Джордж бе необичайно мълчалив и аз се концентрирах върху това да не настъпя полите на роклята. Нямаше как да не си спомня последното ми посещение в XVIII век и се замислих колко ще е трудно с този обемист тоалет да избягам от разни мъже с шпаги.

— Господин Джордж, бихте ли ми обяснили какъв е този Флорентински алианс? — попитах, поддавайки се на внезапен импулс.

Той се спря на място.

— Флорентинският алианс? Кой ти е казал за тях?

— Всъщност никой — отвърнах с въздишка. — Но от време на време се случва да подочуя нещо. Питам, само защото… ме е страх. Онези типове, които ни нападнаха в Хайд Парк, бяха от алианса, нали?

Господин Джордж ме погледна сериозно.

— Може би. Дори е много вероятно. Но не се бой. Не мисля, че днес можете да очаквате нападение. Заедно с графа и Ракоци сме взели всички възможни предохранителни мерки.

Отворих уста, за да кажа нещо, но господин Джордж не ме остави да продължа.

— Е, добре, ще ти кажа, тъй като иначе няма да се успокоиш. Действително стигнахме до извода, че през 1782 година в редиците на пазителите е имало предател, може би същият мъж, който в предходните години е издавал информация, довела до опитите за покушение над граф Сен Жермен в Париж, Доувър, Амстердам и в Германия. — Той почеса темето си. — Но в хрониките този човек не се посочва поименно. Въпреки че графът е успял да разбие Флорентинския алианс, предателят в редиците на пазителите никога не е разкрит. Вашите посещения в 1782 година трябва да помогнат това да се случи.

— Според Гидиън, Люси и Пол имат нещо общо с това.

— Действително има някои улики, които навеждат на подобно предположение. — Господин Джордж посочи вратата на драконовата зала. — Но сега нямаме време да навлизаме в детайли. Помни, каквото и да се случи, стой близо до Гидиън. Ако бъдете разделени, се скрий някъде на сигурно място, където да изчакаш връщането си в наше време.

Кимнах. Поради някаква причина устата ми пресъхна.

Господин Джордж отвори вратата и ме пусна да мина първа. С огромната ми рокля едва успях да се промуша покрай него. Залата беше пълна с хора, които ме зяпнаха и от притеснение лицето ми веднага се изчерви. Освен доктор Уайт, Фолк де Вилърс, господин Уитман, господин Марли, Гидиън и неповторимия Джордано, под огромния дракон стояха още петима мъже с тъмни костюми и сериозни лица.

Искаше ми се и Ксемериус да е тук, за да ми каже кой от тях е вътрешният министър и кой е носителят на Нобелова награда, но той имаше да изпълнява друга задача. (Не му я бях възложила аз, а Лесли. Но за това по-късно.)

— Господа, мога ли да ви представя Гуендолин Шепърд? — Това бе по-скоро риторичен въпрос, зададен с тържествен глас от Фолк де Вилърс. — Тя е нашият рубин. Последната пътуваща във времето от кръга на дванайсетте.

— Тази вечер ще се представи за Пенелъпи Грей, повереница на виконт Батън — допълни господин Джордж.

Джордано измърмори:

— Която, след днешната вечер, вероятно ще влезе в историята като дамата без ветрило.

Хвърлих бърз поглед на Гидиън, чийто виненочервен, извезан редингот действително пасваше много добре на моята рокля. За мое огромно облекчение, не носеше перука, защото иначе заради голямото напрежение сигурно щях да избухна в истеричен смях. Но във външния му вид нямаше нищо смешно. Изглеждаше перфектно. Кестенявата му коса бе прибрана в опашка на тила, а на челото му небрежно се спускаше една къдрица и прикриваше раната. Както толкова много пъти, и сега не успях да разгадая изражението на лицето му.

Един по един се здрависах с непознатите господа, като всеки се представи (имената им влизаха през едното и излизаха през другото ми ухо, Шарлот беше напълно права що се отнася до умствения ми капацитет), а аз бъбрех неща от сорта на „много ми е приятно“ или „добър вечер, сър“. Като цяло, това бяха едни доста сериозни мъже. Само единият от тях се усмихна, а другите гледаха, сякаш непосредствено им предстоеше ампутация на крака. Онзи, който се усмихна, положително бе вътрешният министър, тъй като политиците бяха много по-щедри в раздаването на усмивки, просто защото професията им го изискваше.

Джордано ме изгледа от главата до петите и очаквах да изтърси някой коментар, но вместо това той въздъхна театрално и ненужно високо. Фолк де Вилърс също не се усмихваше, но поне каза:

— Роклята наистина ти стои превъзходно, Гуендолин. Истинската Пенелъпи Грей би се смятала за щастливка, ако изглеждаше толкова добре. Мадам Росини е свършила чудесна работа.

— Вярно е. Видях портрет на истинската Пенелъпи Грей. Не е чудно, че е прекарала живота си неомъжена в най-затънтеното кътче на Дербишър — изплъзна се от устата на господин Марли. Веднага след това, той почервеня като домат и засрамен се втренчи в пода.

Господин Уитман цитира Шекспир, или поне предположих, че цитира него, защото учителят ми бе направо обсебен от писателя.

— „Каква е, скъпи, твоята омая, та можеш в пъкъл да превърнеш рая?“[41] О, няма причина да се изчервяваш, Гуендолин.

Погледнах го ядосана. Тъпа катерица! Със сигурност не съм се изчервила заради него, а още преди това. А и бездруго изобщо не разбрах цитата — можеше да е както комплимент, така и обида.

Неочаквано получих подкрепа от Гидиън.

— „Във всички творения на природата има нещо за възхищение.“ Аристотел — издекламира любезно на господин Уитман.

Усмивката на учителя ми малко изтъня.

— Господин Уитман искаше да отбележи колко страхотно изглеждаш — обърна се Гидиън към мен и на мига бузите ми отново се наляха с кръв.

Той се престори, че нищо не забелязва, но когато след малко отново погледнах към него, се усмихваше доволно под нос. А господин Уитман изглеждаше, сякаш с мъка се сдържаше да не пусне още един цитат от Шекспир.

Облеченият в костюм доктор Уайт, зад чийто крак се криеше Робърт и ме гледаше ококорено, погледна часовника си и обяви:

— Вече трябва да тръгваме. Свещеникът има кръщене в шестнайсет часа.

Свещеникът?

— Днес няма да отпътувате за миналото от тук, а от църквата на „Норт Одли Стрийт“ — обясни ми господин Джордж. — За да не губите излишно време да стигнете до къщата на лорд Бромптън.

— По този начин ще минимизираме и опасността от нападение по пътя на отиване и връщане — каза един от непознатите мъже, което му донесе гневен поглед от Фолк де Вилърс.

— Хронографът е подготвен — каза той и посочи едно ковчеже със сребърни дръжки върху масата. — Отвън ни очакват две лимузини. Господа…

— Пожелавам ви успех — каза онзи, когото сметнах за вътрешния министър.

Джордано въздъхна тежко още веднъж.

Доктор Уайт, който носеше медицинско куфарче в ръка (за какво му беше?), задържа вратата отворена. Господин Марли и господин Уитман хванаха дръжките на ковчежето и го понесоха толкова тържествено навън, сякаш ставаше въпрос за Ковчега на завета[42].

Само с няколко крачки Гидиън бе застанал до мен и ми подаде ръка.

— Е, малка Пенелъпи, време е да те представим на изисканото лондонско общество — рече той. — Готова ли си?

Не. Изобщо не бях готова. А и Пенелъпи бе наистина ужасно име. Но не ми оставаше друг избор. Погледнах възможно най-невъзмутимо нагоре към лицето му.

— Готова съм, ако и ти си готов.