Сапфиреносиньо

Епилог

Лондон, 29 септември 1782

Той се приземи, удряйки гърба си в стената, постави длан върху дръжката на шпагата си и се огледа. Дворът на странноприемницата беше пуст, точно както бе обещал лорд Аластър. Въжета бяха опънати от едната до другата стена, белите чаршафи, прострени на тях, се люлееха леко на вятъра.

Пол погледна нагоре към прозорците, в които се отразяваше следобедното слънце. На един от первазите лежеше котка и го наблюдаваше с насмешка, провесила небрежно лапа. Тя много му напомняше на Люси.

Отпусна ръка от дръжката на шпагата и приглади дантелените си маншети. В неговите очи всички рококо парцалки изглеждаха еднакво — нелепи, шарени панталони до коленете, смешни жакети с дълги, непрактични пешове и в добавка към всичко това — навсякъде бродерии и дантели. Истински кошмар.

Той искаше да облече дрехите и да си сложи перуката, които бяха поръчали за посещенията си в 1745-а, но Люси и лейди Тилни бяха настояли да си ушие напълно нов тоалет. Те твърдяха, че всеки ще се изуми от вида му, ако в 1782-ра се разхожда наоколо с дрехи от 1745 година и отказаха да приемат аргументите му, че ще се срещне само за малко с лорд Аластър на някое усамотено място, просто колкото да разменят документите. Той провря ръка между жакета и ризата си, където се намираха сгънатите в кафяв плик копия.

— Много добре, точен сте.

Студеният глас го накара да се обърне рязко. Лорд Аластър пристъпи от сянката на една арка. Както винаги, бе елегантно облечен, макар и изключително шарено и окичен с прекалено много бижута, които блестяха на слънцето. Изглеждаше не на място сред обикновените чаршафи, прострени, за да съхнат. Дори дръжката на шпагата му изглеждаше, сякаш е от чисто злато и бе украсена със скъпоценни камъни, което придаваше на оръжието безобиден и почти смехотворен вид.

Пол хвърли бърз поглед през арката, където след улицата се простираше зелена трева чак до Темза. Чуваше се пръхтенето на коне, затова предположи, че лорд Аластър бе дошъл с карета.

— Вие сте сам? — попита лордът. Тонът му бе невероятно арогантен, освен това гласът му звучеше като на страдащ от хронично запушен нос. Приближи се. — Колко жалко! С удоволствие бих се срещнал отново със симпатичната ви спътничка. Тя има толкова… необичаен маниер да изказва мнението си.

— Тя е разочарована, че не се възползвахте от предимствата, осигурени ви от последната информация, която ви предоставихме. И изпитва съмнения относно намеренията ви към сведенията, които сега ще ви дам.

— Информацията ви не беше пълна!

— Беше достатъчно пълна! Просто Флорентинският алианс не планира добре действията си! За четирийсет години пет удара срещу графа се провалиха, за два от тях вие лично носите отговорност! А последния път, преди единайсет години, правехте впечатление на толкова уверен в успеха!

— Не се притеснявайте! Следващият опит няма да претърпи крах! — каза лорд Аластър. — Досега моите предци, както и аз, правехме грешката да се борим с така наречения граф, сякаш е човек. Опитвахме се да го разобличим, да го оклеветим и да разрушим доброто му име. Опитвахме се да върнем в правия път заблудените души като вашата, не проумявайки, че всички вие отдавна се загубени, заради демоничната си кръв.

Пол сбърчи чело. Никога не бе успявал да разбере прекалено патетичните приказки на лорда и другите мъже от Флорентинския алианс.

— Опитвахме се да го сразим като нормален човек с отрова, шпага и пистолет — продължи да говори лорд Аластър. — Колко забавно! — Той се изсмя дрезгаво. — Каквото и да правехме, той сякаш винаги бе крачка пред нас. Където и да отидехме, винаги бе там преди нас. Изглеждаше непобедим. Навсякъде има влиятелни приятели и закрилници, които като него познават черната магия. Членовете на ложата му са едни от най-могъщите мъже на нашето време. Отне ми десетилетия, докато проумея, че един демон не може да бъде премахнат с човешки средства. Но сега вече съм наясно с това.

— Радвам се да го чуя — каза Пол и бързо погледна встрани. Под арката бяха изникнали двама, облечени в черно мъже с извадени шпаги. По дяволите! Люси се оказа права. Аластър изобщо нямаше намерение да удържи на думата си. — Носите ли писмата?

— Разбира се — отвърна лордът и извади от жакета си дебела връзка книжа, завързани с червен шнур. — Междувременно — до голяма степен благодарение на вас и вашата отлична информация — успях да вмъкна един мой добър приятел в редиците на пазителите. Сега той ежедневно ми съобщава важни новини. Например знаехте ли, че в момента графът отново пребивава в града? О, разбира се, че знаете! — Той претегли връзката с писма в дланта си, след което я подхвърли на Пол, който умело я хвана с една ръка.

— Благодаря. Сигурно сте поръчали да се направят копия.

— Не беше необходимо — отвърна Аластър арогантно. — А вие? Донесохте ли ми онова, което поисках?

Пол прибра връзката с писма в жакета си и вдигна във въздуха кафявия плик.

— Пет листа с родословното дърво на Де Вилърс, което започва от XVI век с Ланселот де Вилърс, първият пътуващ във времето, и свършва с Гидиън де Вилърс, роден през XX век.

— А родословието на жените? — попита лорд Аластър и гласът му прозвуча почти развълнувано.

— Също е тук вътре. Започва с Елейн Бърли и свършва с Гуендолин Шепърд. — Произнасянето на името му причини болка. Хвърли поглед към двамата мъже, които бяха останали под арката с шпаги в ръка, сякаш очакваха нещо. Скърцайки със зъби, трябваше да признае пред себе си, че вече подозираше какво бе то.

— Много добре. Тогава ми го дайте!

Пол се поколеба.

— Вие не спазихте уговорката ни — каза, за да спечели време и посочи двамата мъже. — Трябваше да дойдете сам.

Лорд Аластър проследи погледа му с равнодушно повдигане с рамене.

— Джентълмен с моето обществено положение никога не остава сам. Слугите ми ме придружават винаги и навсякъде. — Той пристъпи крачка напред. — А сега ми дайте документите! А аз ще се погрижа за всичко останало.

— А ако съм размислил?

— Безразлично ми е дали ще взема документите от вашите живи или мъртви ръце — каза лордът и постави ръка върху инкрустираната дръжка на шпагата. — Или казано по друг начин: дали ще ви убия преди, или след като ми ги дадете, за мен няма значение.

Пол също хвана дръжката на шпагата си.

— Вие се заклехте!

— Е, и? — извика лордът и издърпа оръжието си от ножницата. — Не можеш да се справиш с дявола с честни средства. Искам документите!

Пол отстъпи две крачки и на свой ред извади острието си.

— Не казахте ли, че не можем да бъдем победени с обикновени средства? — попита той и повдигна възможно най-присмехулно едната си вежда.

— Сега ще разберем дали е така — отвърна лордът. — En garde[69], демоне!

Пол с удоволствие би продължил с приказките, но лорд Аластър, изглежда, само чакаше подходяща възможност да му нанесе удар и пристъпи напред, явно твърдо решен да го убие. Лошото бе, че намерението му, в комбинация с брилянтните му умения на фехтовчик, не вещаеха нищо добро. И това стана ясно на Пол след по-малко от две минути, когато се оказа притиснат с гръб към стената. Беше парирал ударите колкото можа, беше се прикривал зад прострените чаршафи и бе опитал да притисне лорда в ъгъла. Напразно.

Котката скочи от перваза, фучейки и избяга през арката. Зад прозореца не се забеляза движение. По дяволите! Защо не беше послушал Люси? Тя настойчиво го бе умолявала да нагласи хронографа за много по-кратък престой. Тогава сигурно щеше да успее да издържи, докато не настанеше време да се изпари във въздуха и то пред очите на Аластър.

Шпагата на лорда блесна на слънцето. Следващият удар беше толкова силен, че за малко да избие оръжието от ръката му.

— Почакайте — извика Пол, като се преструваше, че диша твърде тежко. — Спечелихте! Ще ви дам документите.

Лорд Аластър свали шпагата си.

— Много разумно.

Привидно задъхан, Пол се подпря на стената и подхвърли на лорда кафявия плик. В същия миг се хвърли напред, но изглежда, Аластър бе подготвен за този ход. Остави пликът да падне на земята и с лекота парира нападението.

— Мога да прозра всяко демонско лукавство — извика той, смеейки се. — А сега искам да видя какъв цвят има кръвта ви!

Лордът умело атакува и Пол почувства как острието на противника му премина през ръкава и прониза кожата му под дрехата. Топла кръв се стече по ръката му. Не болеше особено, затова предположи, че е само лека драскотина, но ехидната усмивка на врага му и фактът, че Аластър почти не бе задъхан, за разлика от него самия, не го караше да се чувства оптимистично настроен.

— Какво чакате? — извика лордът през рамо на двамата лакеи. — Не трябва да губим повече време. Или искате да се изпари във въздуха като последния ви противник?

Облечените в черно мъже реагираха на мига. Когато се провряха между чаршафите, отправяйки се към Пол, той знаеше, че е загубил. Поне Люси е на сигурно място, мина му през ума. Ако беше дошла с него, щеше и тя да умре.

— Кажете последните си думи — рече лорд Аластър и Пол си помисли дали да не пусне шпагата, да падне на колене и да започне да се моли. Може би от страхопочитание набожният лорд щеше да почака малко с убийството. Но можеше и да умре, още преди коленете му да са докоснали земята.

В този момент усети някакво движение зад чаршафите и единият от мъжете на лорда безмълвно се строполи. Само след кратък миг на уплах, вторият мъж се нахвърли с извадено оръжие върху новодошлия нападател, млад мъж със зелен жакет, който пристъпи иззад единия от чаршафите и лежерно парира нападението с шпагата си.

— Гидиън де Вилърс — каза задъхано Пол, докато с нови сили се опитваше да се защити от ударите на Аластър. — Никога не съм предполагал, че някой ден ще съм толкова щастлив да те видя, малкият.

— Просто бях любопитен. Видях каретата с герба на лорд Аластър да стои на улицата и реших да погледна какво ли прави той в този усамотен заден двор…

— Милорд, това е онзи демон, който уби Дженкинс в Хайд Парк! — рече задъхано лакеят.

— Направи това, за което ти се плаща! — изсъска лордът и сякаш силите му се удвоиха.

Пол почувства как го раниха за втори път, малко по-нагоре на същата ръка. Но този път болката прониза цялото му тяло.

— Милорд… — Слугата прозвуча така, сякаш се намира в затруднено положение.

— Поеми този тук! — извика лордът ядосано. — Аз ще се погрижа за другия!

Когато Аластър се отдръпна от него, Пол си пое въздух с облекчение. За миг огледа ръката си — кървеше, но все още можеше да държи шпагата.

— Но ние се познаваме! — Лорд Аластър стоеше срещу Гидиън, острието му бе обагрено от кръвта на Пол.

— Точно така — отвърна Гидиън и Пол му се възхити — макар и с неохота — за спокойствието, което излъчваше. Малкият изобщо ли не се страхуваше? — Преди единайсет години, малко след неуспешния ви атентат срещу граф Сен Жермен, ние се срещнахме по време на тренировка по фехтовка при Галиано.

— Маркиз Уелдън — изсумтя лордът презрително. — Спомням си. Вие ми предадохте съобщение лично от самия дявол.

— Предадох ви предупреждение, с което, за съжаление, вие не се съобразихте. — Зелените очи светнаха опасно.

— Демонично изчадие! Веднага щом ви видях, го разбрах. Въпреки че париранията ви бяха добри, сигурно си спомняте, че аз спечелих малката ни тренировъчна битка?

— Много добре си спомням — отвърна Гидиън и разтърси дантелените си маншети, сякаш го дразнеха. — Сякаш беше едва миналата седмица. И ако трябва да бъдем точни, за мен е точно така. En garde!

Метал се удари в метал, но Пол не можеше да види кой спечели надмощие, защото останалият жив слуга се беше съвзел и пристъпваше към него с оръжие в ръка.

Мъжът не се дуелираше така елегантно, както господаря си, но бе много целеустремен и Пол усещаше как силите в ранената му ръка, въпреки кратката почивка, бързо се изчерпваха. Кога най-сетне щеше да скочи във времето? Не би трябвало да остава още много до тогава! Той стисна зъби и отново нападна. Известно време никой не проговори, чуваше се само звънтене на метал и тежко дишане, и тогава с периферното си зрение Пол видя как скъпоценната шпага на лорд Аластър прелетя във въздуха и с глух удар се приземи на паважа.

Слава богу!

Слугата отскочи няколко крачки назад.

— Милорд?

— Това беше много подъл номер, демоне — разгневи се лордът. — Против всички правила! Трябваше аз да спечеля!

— Струва ми се, че не умеете да губите — отвърна Гидиън, който кървеше от една рана на ръката.

Очите на лорд Аластър искряха от ярост.

— Убийте ме, ако смеете!

— Не днес — рече Гидиън и затъкна шпагата си в колана.

Пол видя движението, което направи с глава лордът и как лакеят напрегна мускули. Светкавично се втурна напред и парира удара, преди острието на слугата да е проникнало между ребрата на Гидиън. В същия миг младежът вече бе извадил отново шпагата си и прониза мъжа в гърдите. Кръвта бликна като фонтан от раната и Пол се извърна.

Лорд Аластър се бе възползвал от предоставилата му се възможност и бе вдигнал шпагата си, набучвайки на нея кафявия плик, лежащ на паважа. Без да каже и дума, той се обърна и избяга през арката.

— Страхливец! — извика Пол гневно, а после се обърна към Гидиън. — Ранен ли си, малкият?

— Не, само драскотина. Но ти изглеждаш доста зле. Ръката ти, цялата тази кръв… — Стисна устни и вдигна шпагата си. — Какви документи даде на лорд Аластър?

— Родословни дървета — отвърна Пол нещастно. — На мъжете и жените, пътуващи във времето.

Гидиън кимна.

— Знаех си, че вие двамата сте предателите. Но не мислех, че ще сте толкова глупави! Той ще се опита да убие всички наследници на графа! А сега знае и имената на жените, носителки на гена. Ако зависи от него, никога няма да бъдем родени.

— Трябваше да го убиеш, когато ти се предостави възможността — рече Пол с горчивина в гласа. — Той ни измами. Чуй ме, нямам много време, всеки момент ще се върна обратно във времето. Но е важно да ме чуеш.

— Няма да го направя! — Зелените очи блестяха от гняв. — Ако знаех, че днес ще те срещна тук, щях да взема със себе си епруветка…

— Беше грешка да се съюзим с алианса — рече Пол припряно. — Люси от самото начало беше против. Но аз си мислех, че ако им помогнем да неутрализират графа… — Той притисна стомаха си с ръка и пръстите му напипаха връзката с писмата, която бе прибрал в жакета си. — По дяволите! Ето, вземи това, малкият.

Гидиън пое колебливо писмата.

— Престани да ме наричаш „малкият“! По-висок съм от теб с половин глава.

— Става въпрос за части от предсказанието, които графът е скрил от пазителите. Важно е да ги прочетеш, преди да ти хрумне да хукнеш веднага към твоя любим граф и да ни издадеш. Мамка му, Люси ще ме убие, когато чуе за това.

— А кой ще ми гарантира, че това не са фалшификати?

— Просто ги прочети! Тогава ще разбереш защо откраднахме хронографа. И защо искаме да спрем графа да затвори кръга. — Пол си пое шумно въздух. — Гидиън, трябва да се грижиш за Гуендолин! — изрече бързо. — И трябва да я закриляш от графа!

— Ще я закрилям от всички! — В очите на Гидиън просветна надменност. — Но не знам теб това какво те засяга.

— Засяга ме и още как, момче! — Пол трябваше да се въздържи, за да не му посегне. Боже, ако малкият имаше дори само бегла представа!

Гидиън скръсти ръце пред гърдите си.

— Заради вашето предателство, хората на Аластър за малко да убият мен и Гуендолин в Хайд Парк! Така че трудно можеш да ме убедиш, че си загрижен за здравето й.

— Та ти нямаш никаква представа… — Пол се спря. Не му оставаше повече време. — Както и да е. Сега ме чуй! — Замисли се за думите на Люси и се опита да вложи цялата си настойчивост в гласа си. — Ще ти задам прост въпрос и искам прост отговор. Обичаш ли Гуендолин?

Гидиън не го изпускаше от поглед и за миг. Но нещо трепна в погледа му, Пол съвсем ясно го видя. Да не би да беше несигурност? Просто страхотно, момчето можеше да върти шпагата, но когато станеше дума за чувства, изглеждаше направо новак.

— Гидиън! Трябва да знам отговора! — Гласът на Пол прозвуча остро.

Изражението на момчето загуби малко от твърдостта си.

— Да — отговори Гидиън.

Пол почувства как целият му гняв се изпари. Люси го бе знаела. Как само бе могъл да се съмнява в нея!

— Тогава прочети документите — каза бързо. — Само така ще разбереш каква е наистина ролята на Гуендолин и голямата опасност, която я грози.

— Какво имаш предвид? — Гидиън се взря в него.

Пол се приведе напред.

— Гуендолин ще умре, ако ти не го предотвратиш. Ти си единственият, който може да го стори. И на когото тя се доверява, както изглежда.

Пол стисна още по-силно ръката на Гидиън, когато усети как чувството на замаяност започна да го поглъща. Какво ли не би дал само за една-две минути отсрочка!

— Обещай ми, Гидиън! — рече отчаяно.

Но не можа да чуе отговора му. Всичко около него изчезна, когато бе запратен през времето и пространството.

Следва:

СМАРАГДОВОЗЕЛЕНО

Който иска да узнае какво се крие в скривалището от координатите в къщата на Монтроуз на „Бърдън Плейс“ № 81, може да се опита да разшифрова следния цифров код:

151 13 3 9 62 13 2 7 23 30 9 2

307 6 8 5 117 25 3 2 113 6 1 3

235 10 5 5 123 11 6 3 275 11 2 4