Сапфиреносиньо

Глава 8

Часовият в подножието на стълбището спеше, подпрял глава на парапета.

— Бедният Картръл — прошепна Лукас, докато се промъквахме покрай хъркащия мъж. — Страхувам се, че няма да успее да стане адепт, ако продължава да пие… Но толкова по-добре за нас. Хайде, бързо!

Бях много задъхана, защото изминахме пътя от кафето дотук на бегом. Кенет де Вилърс и сестра му ни бяха задържали цяла вечност, с часове бяхме разговаряли с тях за живота в провинцията като цяло и в Глостършър в частност (споделих няколко весели случки за братовчедка ми Маделин и овца на име Клариса), за делото Паркър (за което единственото, което разбрах, е, че дядо ми го е спечелил), за малкия сладък престолонаследник Чарлс (ало?) и за всичките филми на Грейс Кели и сватбата й с краля на Монако. От време на време се покашлях, опитвайки се да отклоня разговора към темата за катастрофалните последици за здравето, причинени от пушенето, но това не се прие добре. Когато най-сетне можахме да напуснем кафенето, беше вече толкова късно, че дори не остана време да отскоча до тоалетната, въпреки че в пикочния ми мехур се бе събрал поне литър чай.

— Остават само три минути — каза Лукас задъхано, докато тичахме из подземните коридори. — А има още толкова много, което исках да ти разкажа. Ако този тъп, лепкав като чума мой шеф не беше дошъл…

— Не знаех, че работиш при Де Вилърс. Все пак си бъдещият лорд Монтроуз, член на Горната камара.

— Да — отвърна Лукас мрачно. — Но докато встъпя във владение на наследството си, трябва по някакъв начин да изкарвам прехраната за семейството си. А тази работа изникна… Няма значение. Сега ме чуй: всичко, което граф Сен Жермен е оставил след себе си на пазителите, така наречените тайни записки, писмата, хрониките, всичко това е било цензурирано от него. Пазителите знаят само това, което графът е допуснал да знаят, а целта на информацията е бъдещите поколения да направят всичко възможно, за да затворят кръга. Но никой от пазителите не знае цялата тайна.

— Но ти я знаеш? — извиках.

— Шшт! Не, и аз не я знам.

Свихме зад последния ъгъл и аз отворих със замах вратата на старата алхимична лаборатория. Нещата ми лежаха върху масата, точно там, където ги бях оставила.

— Но Люси и Пол знаят тайната, сигурен съм. Последния път, когато се видяхме, бяха на крачка от това да се сдобият с документите. — Погледна часовника си. — По дяволите!

— Продължавай да разказваш! — настоях, докато грабвах училищната си раница и фенерчето. В последния миг се сетих да върна ключа на Лукас. В стомаха ми вече се разпростираше добре познатото усещане, сякаш се намирам на увеселително влакче. — И моля те, дядо, обръсни си мустаците!

— Графът е имал врагове, които се споменават само бегло в хрониките — бързо продължи той. — Особено е бил нарочен от една стара, близка до църквата, тайна организация, която се е наричала Флорентински алианс. През 1745-а, годината на създаването на ложата, на тази организация се е удало, тук в Лондон, да се сдобие с документи от наследството на графа… Смяташ, че мустаците не ми отиват, така ли?

Стаята започна да се върти около мен.

— Обичам те, дядо! — промълвих.

— …документи, които освен всичко останало, доказват, че не е достатъчно в хронографа да бъде прочетена кръвта на всичките дванайсет пътуващи във времето! Тайната ще се разкрие едва когато… — бе последното, което чух Лукас да казва, преди да изгубя почвата под краката си.

Секунда по-късно замигах на ярка светлина право срещу една бяла риза. Само още един сантиметър по-вляво и щях да се приземя точно върху краката на господин Джордж. Нададох уплашен вик и отстъпих няколко крачки встрани.

— Следващия път не трябва да забравяме да ти дадем тебешир, за да направиш маркировка — каза господин Джордж, клатейки глава и взе фенерчето от ръката ми. Не очакваше завръщането ми сам. До него стоеше Фолк де Вилърс, доктор Уайт седеше в един стол до масата, а Робърт, малкото призрачно момче, надничаше иззад него. На стената до вратата се бе подпрял Гидиън, с огромен бял пластир на челото.

Зървайки го, си поех дълбоко въздух. Бе заел обичайната си поза със скръстени пред гърдите ръце, но тенът на лицето му почти не се различаваше от този на пластира, а сенките под очите му караха ирисите му да изглеждат неестествено зелени. Почувствах почти непреодолим копнеж да изтичам при него, да го прегърна и да целуна раната му, както навремето винаги правех с Ник, щом се удареше.

— Всичко наред ли е, Гуендолин? — попита Фолк де Вилърс.

— Да — отвърнах, без да изпускам Гидиън от поглед. Боже, колко много ми беше липсвал, осъзнах го чак сега. Нима целувката върху зеления диван беше само преди ден? Въпреки че едва ли можеше да се говори за една целувка.

Гидиън отвърна хладно на погледа ми, почти безразлично, сякаш ме виждаше за първи път. Нямаше и следа от онова, което се бе случило вчера.

— Ще заведа Гуендолин горе, за да може да си тръгне към къщи — рече спокойно господин Джордж, постави ръка върху гърба ми и леко ме избута покрай Фолк към вратата. Право към Гидиън.

— Имаш ли… добре ли се чувстваш? — попитах го.

Той не отговори, само ме гледаше мълчаливо. Но в начина, по който ме наблюдаваше, имаше нещо странно. Сякаш не бях личност, а някакъв предмет. Нещо незначително, обикновено, нещо като… стол. Май все пак беше получил мозъчно сътресение и вече не знаеше кой е. Изведнъж ми стана студено.

— Мястото на Гидиън е в кревата, но трябва да елапсира няколко часа, ако не искаме да рискуваме неконтролируемо пътуване във времето — обясни доктор Уайт. — Истинско безразсъдство е да го пуснем сам…

— Два часа в спокойно подземно помещение, лежащ на диван в 1953 година — прекъсна го Фолк. — Ще го преживее.

— Със сигурност — отвърна Гидиън и погледът му стана още по-мрачен, ако това изобщо бе възможно. Изведнъж ми идеше да се разплача.

Господин Джордж отвори вратата.

— Ела, Гуендолин.

— Един момент, господин Джордж. — Гидиън ме улови над лакътя. — Бих искал да разбера нещо. В коя година изпратихте Гуендолин?

— Сега ли? Юли 1956 година. Защо?

— Ами… защото мирише на цигари — отвърна той, докато хватката му болезнено се затегна около ръката ми.

За малко да изпусна раницата си. Автоматично помирисах сакото си. Точно така — прекараните часове в задименото кафене определено бяха оставили следи. Как, за бога, щях да обясня това?

Сега всички погледи бяха насочени към мен и осъзнах, че много бързо трябва да ми хрумне някое добро обяснение.

— Е, добре, хванахте ме — казах и погледнах към пода. — Попуших малко. Но само три цигари. Честно.

Господин Джордж поклати глава.

— Но, Гуендолин, колко пъти съм ти повтарял, никакви предмети…

— Съжалявам — казах, прекъсвайки го насред тирадата. — Но е толкова скучно в това сумрачно подземие, а някоя и друга цигара помага срещу страха… — Опитах се да придам смутено изражение на лицето си. — Старателно събрах фасовете и ги донесох. Няма защо да се притеснявате, че някой ще намери кутия „Лъки Страйк“ и ще се чуди откъде се е взела.

Фолк се разсмя.

— Нашата принцеса явно не е толкова послушна, колкото изглежда — каза доктор Уайт и аз си отдъхнах. Очевидно ми бяха повярвали. — Не гледай толкова шокирано, Томас. Първата си цигара изпуших на тринайсет.

— Аз също. Беше ми първа и последна. — Фолк де Вилърс отново се беше навел над хронографа. — Пушенето наистина не е препоръчително, Гуендолин. Сигурен съм, че майка ти доста ще се изненада, ако разбере за това.

Дори малкият Робърт закима усилено и ме изгледа осъдително.

— Освен това не е добре за красивия външен вид — допълни доктор Уайт. — От никотина кожата се разваля и зъбите пожълтяват.

Гидиън не каза нищо. Но и не беше отпуснал хватката си около ръката ми. Насилих се да го погледна в очите възможно най-непринудено и се опитах да му се усмихна извинително. Отвърна на погледа ми, присвивайки леко очи и незабележимо поклати глава. После бавно ме пусна. Преглътнах, защото изведнъж в гърлото ми сякаш бе заседнала буца.

Защо Гидиън се държеше така? В един момент бе мил и нежен, а в следващия — отново студен и далечен? Никой нормален човек не би издържал на това. Във всеки случай не и аз. Това между нас изглеждаше истинско. Правилно. А сега не му хрумваше нищо по-добро, освен да ме злепостави пред събралата се тайфа. Какво целеше да постигне?

— Хайде, ела — обърна се господин Джордж към мен.

— Ще се видим вдругиден, Гуендолин — каза Фолк де Вилърс. — На големия ти ден.

— Не забравяйте да й завържете очите — напомни докторът и чух как Гидиън се изсмя, сякаш е казал някой мръсен виц. След това тежката врата се затвори след нас и ние останахме сами в коридора.

— Явно той не обича пушачи — промълвих и за малко да избухна в сълзи.

— Нека ти завържа очите — рече господин Джордж и аз застанах мирно, докато той завързваше кърпата на възел на тила ми. После взе раницата ми и внимателно ме побутна напред. — Гуендолин, наистина трябва да си по-внимателна.

— Няколко цигари няма да ме убият.

— Нямах това предвид.

— А какво тогава?

— Чувствата ти.

— Моля? Чувствата ми?

Чух как господин Джордж въздъхна.

— Мило дете, дори и слепец може да види, че ти… Просто трябва да си по-внимателна по отношение на чувствата ти към Гидиън.

— Аз… — Замлъкнах. Явно господин Джордж бе по-проницателен, отколкото смятах.

— Връзката между двама пътуващи във времето никога не е стояла под щастлива звезда. Още по-малко пък връзките между фамилиите Де Вилърс и Монтроуз. А във времена като тези, човек винаги трябва да си напомня, че не може да има вяра на никого. — Може би си въобразявах, но имах усещането, че ръката на господин Джордж върху гърба ми трепереше. — За съжаление, е неоспорим факт, че здравият разум страда, когато е замесена любовта. А сега най-много се нуждаеш от здрав разум. Внимание, стъпало!

Изкачихме стълбите в мълчание, после Томас свали превръзката ми и ме погледна сериозно.

— Можеш да се справиш с всичко, Гуендолин. Твърдо вярвам в теб и способностите ти.

Топчестото му лице отново бе покрито с капчици пот. Светлите му очи бяха изпълнени с тревога — също като на майка ми, когато ме погледнеше. Почувствах как ме изпълва симпатия към него.

— Всъщност на колко сте години, господин Джордж? Ако мога да попитам.

— На седемдесет и шест. Това не е тайна.

Зяпнах го. Макар и досега да не се бях замисляла особено по въпроса, като нищо бих предположила, че е с десет години по-млад.

— В такъв случай, през 1956 година сте били…

— На двайсет и една. Това бе годината, през която започнах работа тук като асистент и станах член на ложата.

— Всъщност познавате ли Вайълет Пърпълплъм? Тя е приятелка на пралеля ми.

Господин Джордж повдигна едната си вежда.

— Не, не мисля, че я познавам. Хайде, ще те придружа до колата. Сигурен съм, че майка ти те очаква с нетърпение.

— Да, със сигурност. Господин Джордж?

Но той вече се бе обърнал и поел напред. Не ми оставаше нищо друго, освен да тръгна след него.

— Утре по обяд ще те вземат от вкъщи. Мадам Росини ще се нуждае от теб за пробата на костюмите, а след това Джордано ще се опита да те научи на още някои неща. И накрая ще трябва да елапсираш.

— Звучи като един прекрасен ден.

— Но това не е… магия! — прошепнах шокирано.

Лесли въздъхна.

— Не е магия в смисъла на фокус-мокус, но е магическа способност. Това е магията на гарвана.

— Това е по-скоро вид лудост, заради която ти се присмиват и на която никой не вярва.

— Гуени, не е лудост, когато някой притежава свръхестествени възприятия. Това е по-скоро дарба. Можеш да виждаш призраци и да разговаряш с тях.

— И демони — допълни Ксемериус.

— В митологията гарванът е символ за връзката между душите на хората и небесното царство. Гарваните са посредници между живите и умрелите. — Лесли обърна папката си така, че да мога да прочета какво бе намерила за гарвана в интернет. — Трябва да признаеш, че това напълно отговаря на твоите способности.

— И на цвета на косата ти — каза Ксемериус. — Черна като перата на гарван.

Загризах долната си устна.

— Но в предсказанията звучи толкова… ох, нямам представа, толкова съществено и могъщо. Сякаш магията на гарвана е вид тайно оръжие.

— Но тя би могла да е такова — каза Лесли. — Ако престанеш да си мислиш, че е вид странна лудост, която прави възможно да виждаш призраци.

— И демони — каза отново Ксемериус.

— Толкова искам да се добера до онези текстове с предсказанията. Живо ме интересува какво точно пише в тях.

— Шарлот сигурно ги знае всичките наизуст — казах. — Мисля, че ги е научила по време на обучението си по мистерии. И изобщо, всички непрестанно говорят със загадки. Пазителите. Дори майка ми. И Гидиън.

Бързо се извърнах настрани, за да не забележи Лесли, че изведнъж очите ми се напълниха със сълзи, но вече беше късно.

— О, мила, не плачи отново! — Подаде ми кърпичка. — Наистина преувеличаваш.

— Не, не преувеличавам. Нали си спомняш как заради Макс плака цели три дни без прекъсване? — подсмръкнах аз.

— Разбира се, че си спомням. Беше едва преди половин година.

— Сега вече мога да си представя как си се чувствала тогава. И мога да разбера защо ти се искаше да умреш.

— Бях толкова глупава! През цялото време ти стоеше до мен и ми повтаряше, че Макс не си заслужава да пропилявам по него дори и една сълза, защото се бе държал като задник. И че трябва да си измия зъбите…

— Да, и през цялото време без прекъсване звучеше „The winner takes it all“[31].

— Мога да я донеса — предложи Лесли, — ако ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Няма. Но можеш да ми подадеш японския кухненски нож, за да си направя харакири. — Отпуснах се назад в леглото си и затворих очи.

— Защо момичетата винаги драматизират толкова? — попита Ксемериус. — Веднъж момчето да не е на кеф и да гледа кисело, защото са го фраснали по главата, и за теб светът вече свършва.

— Защото не ме обича — отвърнах отчаяно.

— Не можеш да си сигурна — рече Лесли. — За съжаление при Макс бях напълно убедена, защото само половин час след като ме заряза, беше видян да се натиска в едно кино с онази Ана. Но при Гидиън случаят не е такъв. Той просто е малко… непостоянен.

— Но защо? Трябваше да видиш само как ме гледаше. Някак си с погнуса. Сякаш съм някоя… хлебарка. Направо не мога да го понеса.

— Преди малко беше стол. — Приятелката ми поклати глава. — Трябва да се съвземеш. Господин Джордж има право: здравият разум отлита, когато е замесена любовта. А сме толкова близо до постигането на решаващ пробив!

Сутринта, тъкмо Лесли бе дошла вкъщи и се бяхме разположили удобно върху леглото ми, когато на вратата ми почука господин Бърнард — нещо, което никога досега не беше правил — и остави поднос с чай на бюрото ми.

— Ободряваща напитка за младите дами.

Бях го зяпнала изумено, тъй като не можех да си спомня някога изобщо да е пристъпвал на този етаж.

— Е, тъй като наскоро попитахте, си позволих да потърся — продължи господин Бърнард и ни погледна сериозно с бухалските си очи над ръба на очилата. — Както и очаквах, я намерих.

— Какво сте намерили?

Икономът отмести салфетката от таблата и под нея се появи една книга.

— „Зеленият ездач“. Имам спомен, че я търсехте.

Лесли веднага скочи и взе книгата.

— Но аз вече разгледах книгата в библиотеката, в нея няма нищо особено… — измърмори.

Господин Бърнард й се усмихна снизходително.

— Предполагам, това се дължи на факта, че книгата, която сте видели в библиотеката, не е била собственост на лорд Монтроуз. Мисля, че е възможно този екземпляр да ви заинтригува повече.

С лек поклон той се бе оттеглил и ние веднага се нахвърлихме върху книгата. Една бележка, върху която някой бе изписал със ситен шрифт десетки числа, падна на пода. От вълнение страните на Лесли съвсем се бяха зачервили.

— О, боже, това е код! — извика тя. — Направо прекрасно! Винаги съм си мечтала за това. Сега само трябва да открием какво означава!

— Да — рече Ксемериус, който се бе провесил на корниза. — Много пъти съм го чувал. Мисля, че това е едно от онези прочути последни изречения в живота на някого…

Но на Лесли й отне по-малко от пет минути, за да схване, че числата се отнасят до отделни букви от текста.

— Първата цифра е страницата, втората посочва реда, третата — думата, а четвъртата — буквата. Виждаш ли? 14-22-6-3: това е страница четиринайсет, двайсет и втори ред, шеста дума, трета буква. — Тя поклати глава. — Колко плосък трик. Споменава се във всяка втора детска книжка. Но както и да е, според този код първата буква е „е“.

Впечатлен, Ксемериус закима.

— Слушай приятелката си.

— Не забравяй, че всичко е на живот и смърт — продължи Лесли. — Да не мислиш, че искам да загубя най-добрата си приятелка, само защото след като се е натискала с някакво си момче, вече не е в състояние да използва ума си?

— И аз това казвам! — извика Ксемериус.

— Важно е да престанеш да цивриш и вместо това да разбереш какво са открили Люси и Пол. Когато днес отново те изпратят да елапсираш в 1956 година — просто трябва да помолиш господин Джордж да те прати пак там, — ще настояваш пред дядо ти за разговор на четири очи! Що за откачена идея да отидете в кафене! И този път ще си запишеш всичко, ама всичко, което ти каже, дори и най-незначителната подробност, чуваш ли? — Тя въздъхна. — Сигурна ли си, че се казва Флорентински алианс? Никъде нищо не успях да намеря за това. Непременно трябва да хвърлим поглед на тайните записки, които графът е оставил на пазителите. Де да можеше Ксемериус да движи предмети, тогава би могъл да потърси архивите, да мине през стените и просто да прочете всичко…

— Да, натрий ми носа с моята безполезност — рече Ксемериус обидено. — Бяха ми необходими само седемстотин години, за да се примиря, че не мога да прелистя дори и една страница.

Почука се и Каролайн провря глава през вратата.

— Обядът е готов! Гуени, двете с Шарлот ще бъдете взети след един час.

Изпъшках.

— И Шарлот ли?

— Да, така каза леля Гленда. „Горката Шарлот я използват за учителка на бездарни същества“, спомена още тя.

— Не съм гладна — казах.

— Ей сега идваме. — Лесли ме ръгна в ребрата. — Хайде, Гуени. И по-късно можеш да се самосъжаляваш. Сега трябва да хапнеш нещо!

Седнах и издухах нос в кърпичката си.

— Нямам нерви да слушам ехидните коментари на леля Гленда.

— Да, но ако искаш да преживееш близкото бъдеще, ще се нуждаеш от здрави нерви. — Лесли ме издърпа на крака. — Леля ти и Шарлот ти предоставят добра възможност да се упражняваш. Ако преглътнеш обяда, от воле ще се справиш и със соарето.

— А ако не успееш, винаги можеш да си направиш харакири — рече Ксемериус.

Вместо поздрав мадам Росини ме притисна към пищния си бюст.

— Лебедова шийке! Ето те най-сетне. Колко ми липсваше!

— И вие на мен — казах откровено.

Дори самото присъствие на мадам Росини с нейната преливаща сърдечност и чудесния й френски акцент (Къде беше Гидиън да чуе как ме нарича!) ми действаше едновременно ободряващо и успокояващо. Тя беше балсам за моето наранено самочувствие.

— Ще изпаднеш във възторг, когато видиш какво съм ти ушила. Джордано почти се разплака, докато му показвах роклите ти — толкова са красиви.

— Сигурна съм.

Вероятно Джордано е щял да се разплаче, защото самият той не е можел да облече роклите. Но все пак днес се бе държал донякъде любезно, макар и само защото този път бях успяла да се справя с танците и благодарение на суфлирането на Ксемериус, знаех кой лорд е поддръжник на торите и кой на вигите (гаргойлът просто бе надничал над рамото на Шарлот в бележника й). Моята собствена легенда — Пенелъпи Мери Грей, родена през 1765 година — можех да издекламирам без грешка, включително всичките имена на починалите ми родители и то пак благодарение на демона. Само с ветрилото продължавах да съм непохватна, но Шарлот направи конструктивното предложение просто да не го използвам.

В края на учебния час Джордано ми връчи списък на думи, които в никакъв случай не трябва да използвам.

— До утре да са осмислени и научени наизуст — бе казал с носовия си глас. — В XVIII век няма автобуси, телефонни секретари, прахосмукачки, нищо не е готино, супер или яко, хората са нямали представа за деленето на атома, за кремове с колаген или за озонови дупки.

О, нима? Докато се опитвах да си представя защо, по дяволите, ще ми се прииска на някакво си соаре в XVIII век да съставям изречения, в които ще се срещат думи като телефонен секретар, озонова дупка или крем, съдържащ колаген, кимнах и казах любезно:

— Дадено.

Но в този миг Джордано бе изпискал:

— Не! Не е „дадено“! В XVIII век не съществува дадено, глупаво същество такова!

Мадам Росини стегна корсета ми отзад на гърба. Отново се изненадах колко е удобен. Когато си с него, стойката ти автоматично се изправя.

Подплатена телена конструкция бе завързана около ханша ми (предполагам, че XVIII век е бил чудно спокойно и ненапрегнато време за всички жени с широк ханш и дебело дупе), после мадам Росини навлече през главата ми една тъмночервена рокля. Тя закопча една дълга редица от кукички и копчета на гърба ми, докато през това време аз прокарвах с възхита пръсти по тежката, украсена с бродерии, коприна. Ах, колко е красива!

Мадам Росини бавно ме обиколи и върху лицето й се появи доволна усмивка.

— Очарователно. Magnifique.[32]

— Това роклята за бала ли е? — попитах.

— Не, тази рокля е за соарето. — Мадам Росини закрепи миниатюрни, перфектно изработени, копринени розички около дълбоко изрязаното деколте. Тъй като бе захапала много карфици, говореше неразбираемо през зъби. — Тогава ще можеш и да не слагаш пудра на косата си, а тъмният й цвят ще контрастира фантастично с това червено. Точно както си го представях. — Тя ми намигна закачливо. — Ще се превърнеш в сензация, лебедчето ми, n’est-ce pas[33], въпреки че не това е целта. Но какво мога да направя срещу това? — Тя закърши ръце, но с дребната й фигура с врат на костенурка, за разлика от Джордано, този жест изглеждаше много сладко. — Ти си просто една малка красавица и изобщо няма да помогне, дори и да те навлечем с безцветни дрехи. И така, лебедова шийке, готови сме. Сега идва ред на балната рокля.

Балната рокля бе светлосиня с кремава бродерия и гарнитура и ми стоеше също толкова перфектно, колкото и червената. Ако това изобщо бе възможно, имаше дори още по-сензационно деколте, а полата се развяваше на метри около мен. Мадам Росини претегли угрижено опашката ми в ръката си.

— Не съм сигурна как да го направим. С перука няма да се чувстваш много комфортно, най-вече защото ще трябва да скрием под нея огромното ти количество коса. Но пък от друга страна, косата ти е толкова тъмна, че вероятно с пудрата само ще постигнем някой грозен сив тон. Quelle catastrophe[34]! — Тя сбърчи чело. — Както и да е. В действителност по този начин ще си absolument[35] в крак с модата, но, мили боже, каква ужасна мода е било това!

За пръв път през този ден се усмихнах. Грозен тон! Ужасна мода! Да, колко вярно! Не само модата, но и Гидиън беше грозен и ужасен, а бих добавила и отвратителен, или поне така щях да гледам на него от тук насетне. (Стига!) Мадам Росини явно не забелязваше каква благодат дарява на душата ми и продължаваше да се възмущава от онова време.

— Млади момичета, които са пудрили косата си, докато е заприличвала на тази на баба им — направо ужасно! Моля те, обуй тези обувки. Имай предвид, че ще трябва да можеш да танцуваш с тях, а все още имаме достатъчно време, за да ги коригираме.

Обувките — червени, с бродерия, пасващи на червената рокля, и светлосини, със златна катарамка за балната рокля — бяха изумително удобни, въпреки че изглеждаха като взети от някой музей.

— Това са най-красивите обувки, които някога съм виждала — казах въодушевено.

— Надявам се да е така — рече мадам Росини и цялото й лице засия. — И така, ангелчето ми, готови сме. Гледай днес да си легнеш рано, защото утре ще е много вълнуващ ден.

Докато отново се напъхвах в дънките и любимия ми тъмносин пуловер, мадам Росини нагласяше роклите върху шивашките манекени без глави. После погледна към стенния часовник и сбърчи ядосано чело.

— Това неблагонадеждно момче! Трябваше да е тук още преди петнайсет минути!

Пулсът ми веднага отскочи до небесата.

— Гидиън?

Французойката кимна.

— Той не приема това тук сериозно, мисли си, че не е важно дали панталонът му стои добре. Но не е прав! Дори е от огромно значение.

„Грозен, ужасен, отвратителен“, изпробвах новата ми мантра.

На вратата се почука. Беше само тих шум, но всичките ми намерения се изпариха във въздуха. Изведнъж вече нямах търпение отново да видя Гидиън. И в същото време ужасно се страхувах от срещата ми с него. Нямаше да преживея още един такъв мрачен поглед.

— О — възкликна мадам Росини, — ето го и него. Влез!

Цялото ми тяло се скова, но влезлият през вратата не беше Гидиън, а червенокосият господин Марли. Както винаги, нервен и притеснен, той заекна:

— Трябва да отведа руб… ъъъ… госпожицата, за да елапсира.

— Добре — рекох. — Тъкмо приключихме.

Ксемериус ми се усмихваше зад адепта. Преди началото на пробата го бях изпъдила.

— Току-що прелетях през един съвсем истински вътрешен министър — каза той жизнерадостно. — Беше много яко.

— А къде е момчето? — ядосваше се мадам Росини. — Той трябваше да дойде за пробата!

Господин Марли се прокашля.

— Преди малко видях диам… господин Де Вилърс да говори с другия руб… с госпожица Шарлот. Придружаваше го и брат му.

— Това изобщо не ме интересува — отвърна бясно мадам Росини.

„За разлика от мен“, помислих си. В представите ми вече пишех есемес на Лесли, само с една-единствена дума: харакири.

— Ако веднага не се появи тук, ще се оплача от него на Великия пазител. Къде ми е телефонът?

— Съжалявам — измърмори господин Марли. Той смутено прехвърляше една черна кърпа между ръцете си. — Може ли…

— Разбира се. — С въздишка му позволих да завърже очите ми.

— За съжаление, кариеристът тук казва истината — поясни Ксемериус. — Скъпоценното камъче флиртува безобразно с братовчедка ти. Както и хубавичкият му брат. Какво толкова винаги намират момчетата в червенокосите? Мисля, че сега ще ходят заедно на кино. Но по-добре да не ти го казвам, че веднага ще се разцивриш.

Поклатих глава.

Ксемериус погледна към тавана.

— Мога да им хвърлям по едно око заради теб. Да го направя ли?

Закимах бурно.

По пътя надолу към подземието господин Марли настойчиво мълчеше, а аз бях потънала в собствените си мрачни мисли. Едва когато стигнахме до помещението с хронографа и адептът махна превръзката от очите ми, попитах:

— В кое време ще ме изпратите днес?

— Аз… ще изчакаме номер девет, ъъъ… господин Уитман — отвърна той и заби поглед в земята. — Разбира се, аз не съм упълномощен да боравя с хронографа. Моля седнете.

Но едва се бях отпуснала върху един стол, когато вратата се отвори и влезе учителят ми. А веднага след него и Гидиън.

Сърцето ми пропусна един удар.

— Здравей, Гуендолин — каза господин Уитман с чаровната си усмивка, като катеричка. — Радвам се да те видя. — Той отмести паното на стената, зад което беше скрит сейфът. — Е, сега ще те изпратим да елапсираш.

Почти не чувах какво ми казваше. Гидиън все още бе твърде блед, но поне изглеждаше много по-добре от вчера вечерта. Дебелият бял пластир беше изчезнал и можех да видя раната в корените на косата му, която бе голяма около десет сантиметра. Чаках да каже нещо, но той само ме наблюдаваше мълчаливо.

Ксемериус се приземи, минавайки през стената със засилване, точно до Гидиън и уплашено си пое дъх.

— Опа, ето го и него! Исках да те предупредя, съкровище, честно. Но не можех да реша след кого да тръгна. Както изглежда, Шарлот пое за днес следобед ролята на детегледачка за хубавичкия брат на Гидиън. Отидоха заедно да ядат сладолед, а след това ще ходят и на кино. Бих казал, че кината са купите сено на новото време.

— Всичко наред ли е при теб, Гуендолин? — попита Гидиън и повдигна вежда. — Изглеждаш нервна. Искаш ли една цигара за успокоение? Каква марка предпочиташе? „Лъки Страйк“?

Зяпнах го изумено.

— Остави я на мира — рече Ксемериус. — Не виждаш ли, че страда от любовна мъка, глупчо такъв? И то заради теб! Какво изобщо правиш тук?

Господин Уитман бе извадил хронографа от сейфа и сега го постави върху масата.

— А сега да видим в кое време ще те изпратим днес…

— Мадам Росини ви очаква за пробата на костюмите, сър — обърна се адептът към Гидиън.

— По дяволите! — изруга той, за миг сякаш забравил мисълта си и погледна часовника си. — Напълно бях забравил. Беше ли много сърдита?

— Правеше впечатление на доста ядосана — отвърна господин Марли.

В този миг вратата отново се отвори и влезе господин Джордж. Той беше много задъхан и както винаги, когато бе напрегнат, олисялото му теме бе покрито със ситни капчици пот.

— Какво става тук?

Господин Уитман сбърчи чело.

— Томас? Гидиън каза, че заедно с Фолк сте на разговор с вътрешния министър.

— Така беше. Докато не ми се обади мадам Росини и не научих, че Гуендолин вече е била отведена, за да елапсира. — За пръв път го виждах наистина ядосан.

— Но Гидиън каза, че ти си му възложил… — отвърна господин Уитман, видимо объркан.

— Не съм! Гидиън, какво става тук? — Всякакво добродушие бе изчезнало от малките очички на господин Джордж.

— Мислех, че ще се радвате, ако ви отменим в това ви задължение — отвърна той равнодушно и скръсти ръце пред гърдите си.

— Благодаря за загрижеността — отвърна господин Джордж с открит сарказъм и попи капчиците пот от челото си с кърпа. — Но не беше нужно. А сега отивай веднага горе при мадам Росини.

— Искам да придружа Гуендолин. След вчерашния инцидент ще е по-добре, ако не остава сама.

— Глупости! — възрази господин Джордж. — Нямаме основание да предполагаме, че съществува каквато и да било опасност за нея, стига да не отива много назад във времето.

— Така е — съгласи се господин Уитман.

— Като например в 1956 година? — попита Гидиън провлечено и погледна господин Джордж право в очите. — Днес преди обяд се разрових малко в хрониките на пазителите и трябва да кажа, че тази година създава наистина впечатление за много спокойна. Изречението, което най-често се среща, гласи: „Няма необичайни произшествия“. Това звучи като музика в ушите ни, нали?

Междувременно сърцето ми се бе качило в гърлото. Държанието на Гидиън можеше да се обясни само с това, че е открил какво наистина съм правила вчера. Но как, по дяволите, беше разбрал? Единствено миришех на цигари, което — макар и подозрително — едва ли можеше да му подскаже какво наистина се беше случило.

Господин Джордж отвърна на погледа му, без да трепне, макар също да изглеждаше малко объркан.

— Това не беше молба, Гидиън. Мадам Росини те очаква. Марли, вие също можете да вървите.

— Да, сър, господин Джордж, сър — измърмори адептът и още малко оставаше да козирува.

Когато вратата се затвори след него, възрастният мъж изгледа гневно Гидиън, който не се бе помръднал от мястото си. Дори учителят ми го гледаше с почуда.

— Какво чакаш? — попита старецът студено.

— Защо сте изпратили Гуендолин посред бял ден? Това не е ли против правилата? — попита Гидиън.

— Опа — възкликна Ксемериус.

— Гидиън, това не е твоя… — поде господин Уитман.

— Няма никакво значение по кое време на деня е била там — прекъсна го господин Джордж. — Тя е била в заключено помещение.

— Страх ме беше — отвърнах бързо и може би гласът ми прозвуча малко пронизително. — Не исках през нощта да съм сама в онова подземно помещение, точно до катакомбите…

Гидиън погледна към мен и отново повдигна едната си вежда.

— А, да, ти си една малка страхливка, напълно бях забравил. — Той се изсмя тихо. — 1956-а е годината, в която сте приет за член на ложата, нали, господин Джордж? Какво странно съвпадение!

Възрастният мъж сбърчи чело.

— Не разбирам какво намекваш, Гидиън — рече господин Уитман. — Но предлагам сега да отидеш при мадам Росини. Двамата с господин Джордж ще се погрижим за Гуендолин.

Гидиън отново погледна към мен.

— Имам следното предложение: ще приключа с пробата и после ще ме изпратите след Гуендолин, все едно в кое време. Така тя няма да има от какво да се страхува, ако е нощ.

— Само от теб — рече Ксемериус.

— Ти вече изпълни нормата си за днес, но ако Гуендолин се страхува… — каза учителят ми и ме погледна със съчувствие.

Не можех да му се сърдя. Предполагах, че в някаква степен наистина изглеждах уплашена. Сърцето ми все още биеше лудо и не бях способна да издам нито звук.

— От мен да мине, можем да го направим както предложи — рече господин Уитман, свивайки небрежно рамене. — Няма нищо лошо в това, нали, Томас?

Господин Джордж бавно кимна с глава, въпреки че изглеждаше така, сякаш мислеше тъкмо обратното. Върху лицето на Гидиън се появи доволна усмивка и той най-сетне изостави вдървената си стойка до вратата.

— Ще се видим малко по-късно — изрече триумфиращо, а на мен ми прозвуча по-скоро като заплаха.

Когато вратата се затвори след него, учителят ми въздъхна.

— Откакто го удариха по главата, се държи много странно, не смяташ ли, Томас?

— Определено.

— Може би ще трябва да си поговорим с него още веднъж за тона му към по-висшестоящи — каза господин Уитман. — За възрастта си е много… Е, да, подложен е на голямо напрежение, това също трябва да се има предвид. — После погледна окуражаващо към мен. — И така, Гуендолин, готова ли си?

Изправих се.

— Да — излъгах аз.