Сапфиреносиньо

Глава 1

— Хора, това е църква! Не може да се целувате тук!

Стресната, рязко отворих очи и припряно отскочих назад, очаквайки да видя забързал се към мен старомоден свещеник с развято расо и възмутена физиономия, готов да ни прочете конско евангелие. Ала целувката ни не бе прекъсната от някой свещеник. Последните думи дори не бяха изречени от човек, а от един малък гаргойл[1]. Той седеше на пейката до изповедалнята и ме гледаше точно толкова слисано, колкото и аз него, въпреки че това бе трудно постижимо, защото състоянието ми не можеше да се опише точно като слисване. Ако трябва да съм честна, по-скоро имах нещо като гигантски блокаж на мисловния процес.

И всичко се дължеше на целувката. Гидиън де Вилърс бе целунал мен, Гуендолин Шепърд. Естествено, би трябвало да се запитам как така изведнъж му бе хрумнала тази идея — в изповедалнята на църква, намираща се някъде в Белгравия[2] през 1912 година — точно след като бяхме преживели ужасяващо бягство с всевъзможни перипетии — и в случая нямам предвид само дългата до глезените ми рокля със смешна моряшка якичка.

Може би трябваше да направя аналитични сравнения с целувките, които бях получавала от други момчета, и на какво се дължеше фактът, че Гидиън целуваше много по-добре. Вероятно бе необходимо да се замисля над обстоятелството, че между нас имаше преграда, Гидиън бе проврял главата и ръцете си през прозорчето на изповедалнята, а това не бяха идеални предпоставки за целувка. Да не споменаваме, че изобщо нямах нужда от допълнителен хаос в живота си, след като едва преди три дни бях разбрала, че съм наследила семейния ген за пътуване във времето.

Но истината бе, че никаква мисъл не проблясваше в главата ми, освен може би „ох“, „ах“ и „още“.

Не бях усетила присвиването в стомаха ми и затова едва сега, когато този малък гаргойл ме наблюдаваше, скръстил ръце, от мястото си върху църковната пейка, а погледът ми попадна на кафявата завеса на изповедалнята, която само допреди малко бе зелена, ми просветна, че междувременно се бяхме завърнали в настоящето.

— Гадост! — Гидиън се отдръпна в своята половина на изповедалнята и потърка тила си.

Гадост? Бях грубо изтръгната от витаенето ми в облаците и набързо забравих за гаргойла.

— Не смятам, че беше чак толкова лошо — казах, стараейки се гласът ми да звучи възможно най-непринудено. Но за съжаление бях малко задъхана, което намали ефекта. Не можех да погледна Гидиън в очите. Вместо това продължавах да зяпам кафявата полиестерна завеса на изповедалнята.

Боже! Бях пропътувала почти сто години през времето, без да забележа, защото тази целувка напълно и абсолютно… ме бе изненадала. Имам предвид, че Гидиън в един момент ме прави на нищо, в следващия сме в разгара на преследване и трябва да се спасяваме от мъже с пистолети, а после изведнъж — сякаш от нищото — твърди, че съм наистина специална и ме целува. А само как целуваше! Веднага започнах да ревнувам от всички момичета, с които се беше упражнявал.

— Няма никой. — Гидиън надникна извън изповедалнята и пристъпи в църквата. — Добре. Ще хванем автобуса за Темпъл. Сигурно вече ни очакват. Хайде!

Гледах го невярващо през пердето. Това означаваше ли, че иска да премине към нормалния дневен ред? Не трябва ли след една целувка (всъщност е по-добре преди това, но сега вече бе късно) да се изяснят някои основни неща? Беше ли тази целувка някакво обяснение в любов? Ходехме ли с Гидиън вече? Или просто се бяхме натискали, поради липса на по-интересно занимание?

— С тази рокля няма да пътувам с автобус — казах категорично, докато се изправях, придавайки си възможно най-достоен вид. По-скоро бих си отхапала езика, отколкото да задам един от въпросите, които току-що ми бяха минали през ума. Роклята ми беше бяла, с небесносини панделки на талията и деколтето, вероятно последен писък на модата през 1912 година, но не особено подходяща за пътуване с градския транспорт през двайсет и първи век. — Ще вземем такси.

Гидиън се извърна към мен, но не ми възрази. Явно и той не се чувстваше особено комфортно да пътува в градския автобус с редингот. Въпреки че изглеждаше наистина много добре, косата му вече не беше така прилежно пригладена зад ушите, както преди два часа, а разбъркани къдрици падаха на челото му.

Пристъпих към него във вътрешността на църквата и потреперих, защото беше адски студено. А може би се дължеше на последните три денонощия, през които почти не бях успяла да мигна. Или на това, което се случи преди малко? Вероятно в последно време тялото ми беше произвело повече адреналин, отколкото за всичките шестнайсет години преди това. Толкова неща се бяха случили, а имах съвсем малко време да ги осмисля, така че от твърде много информация и чувства главата ми щеше да се пръсне. Ако бях анимационен герой от някой комикс, над мен щеше да има нарисуван балон с една грамадна въпросителна. А може би и няколко черепа. Овладях се. Щом Гидиън искаше да се преструва, че нищо не се е случило — моля, аз също го можех.

— Хайде да се омитаме оттук — казах арогантно. — Студено ми е.

Исках да се промуша покрай него, но той ме хвана за ръката.

— Виж, за това преди малко… — Той млъкна, явно с надеждата, че ще продължа вместо него.

Което, разбира се, не направих. Много ми се искаше да разбера какво има да каже. Освен това стоеше толкова близо до мен, че ми беше трудно да си поема въздух.

— Това с целувката… Не го… — Отново само половин изречение.

Но подсъзнателно го довърших.

„Не го мислех сериозно.“

О, ясно, но тогава не трябваше и да го прави, нали? Все едно да запалиш някое перде и после да се чудиш, когато цялата къща започне да гори. (Добре де, примерът беше тъп.) Изобщо не исках да го улеснявам и затова го погледнах хладно и очакващо. Искам да кажа, опитах се да го изгледам точно така, но в действителност сигурно погледът ми бе от типа „Аз съм Бамби, моля те, не ме застрелвай“ и по никакъв начин не можех да променя това. Оставаше само долната ми устна да се разтрепери.

„Нямах това предвид. Хайде, кажи го!“

Но Гидиън нищо не каза. Измъкна една фиба от разбърканите ми коси (сигурно сложната ми прическа вече изглеждаше така, сякаш влюбена двойка птички си е свила гнездо), взе един кичур и го нави около пръста си. С другата си ръка погали лицето ми, а след това се наведе към мен и отново ме целуна, този път много внимателно. Затворих очи и се случи същото, както преди малко — умът ми отново изпадна в благотворен блокаж. (Не предаваше нищо друго, освен „ох“ „ах“ и „още“.) Но това продължи около десет секунди, защото точно тогава до нас един глас рече нервно:

— Пак ли се започва с това?

Уплашена, отблъснах Гидиън и зяпнах право в муцунката на малкия гаргойл, който междувременно се беше провесил с главата надолу в галерията на църквата, където стояхме. Или по-точно казано, беше призракът на гаргойл.

Гидиън бе пуснал косата ми и бе надянал безизразно изражение на лицето си. О, боже! Какво ли си мислеше сега за мен? Зелените му очи не издаваха нищо, само може би леко учудване.

— Аз… стори ми се, че чух нещо — промълвих тихо.

— Добре — отвърна той леко провлечено, но дружелюбно.

— Чула си мен — рече гаргойлът. — Чула си ме. — Приблизително беше с размерите на котка, но в допълнение към острите, големи рисови уши, имаше и две заоблени рогца, както и крилца на гърба и дълга, люспеста гущерова опашка, завършваща с триъгълник, която развълнувано се вееше наляво-надясно. — А освен това ме и виждаш!

Не отговорих.

— По-добре да тръгваме — рече Гидиън.

— Ти можеш да ме виждаш и чуваш! — извика въодушевено малкият гаргойл, после се пльосна на една от скамейките и заподскача нагоре-надолу върху нея. Гласът му звучеше като на хремаво, пресипнало дете. — Наистина ме виждаш!

Сега в никакъв случай не трябваше да се издавам, защото иначе никога нямаше да успея да се отърва от него. Докато се отправях към вратата, с подчертано безразличие плъзнах поглед по скамейките. Гидиън ми задържа вратата отворена.

— Благодаря за любезността! — каза гаргойлът и също изскочи навън.

Отвън на тротоара замигах на светлината. Беше облачно и слънцето не се виждаше, но предположих, че вече е привечер.

— Почакай! — извика гаргойлът и ме дръпна за роклята. — Спешно трябва да поговорим! Хей, тъпчеш ми краката… Не се прави, че не можеш да ме видиш. Знам, че можеш. — От устата му бликна глътка вода и образува миниатюрно петно върху кожените ми ботушки. — Опа! Извинявай! Случва ми се само когато съм развълнуван.

Погледнах нагоре по фасадата на църквата. Вероятно беше издържана във викториански стил, с витражни стъкла и две хубави закачливи кули. Тухли се редуваха с кремава мазилка и образуваха симпатични райета. Но колкото и нагоре да гледах, върху сградата не забелязах нито една фигура или дори гаргойл. Странно, че въпреки това призракът се мотаеше наоколо.

— Аз съм тук! — извика гаргойлът и се изкачи по стената точно под носа ми.

Можеше да се катери като гущер, но и всички други като него го можеха. За миг се зазяпах в тухлата до главата му, а после се обърнах. Сега вече не беше толкова сигурен, че наистина мога да го видя.

— Моля те — каза той. — Ще е толкова хубаво да си поговоря и с някой друг, освен с духа на сър Артър Конан Дойл.

Това малко същество не беше никак глупаво. Но не се вързах. Беше ми жал за него, но знаех колко досадни могат да бъдат тези малки чудовища. Освен това ме беше прекъснал, докато се целувах и сега заради него Гидиън сигурно ме смяташе за откачена крава.

— Моля те, моля те, моооля теее! — не преставаше гаргойлът.

Продължавах да го игнорирам с всички сили. Боже, имах достатъчно други проблеми на главата си.

Гидиън бе пристъпил към уличното платно и махаше за такси. Разбира се, веднага се появи едно свободно. Някои хора винаги имат късмет в тези неща. Например моята баба — лейди Ариста — трябваше само да застане на ръба на тротоара, да погледне строго и таксиметровите шофьори веднага скачаха на спирачката.

— Гуендолин, идваш ли?

— Не можеш да избягаш просто ей така! — Пресипналият детски глас прозвуча ревливо, направо да ти скъса сърцето. — Та ние току-що се намерихме.

Ако бяхме сами, сигурно щях да се поддам на молбите му и да си поговоря с него. Въпреки острите кучешки зъби и лапите с орлови нокти, изглеждаше някак сладък, а и вероятно нямаше много приятели. (Духът на сър Артър Конан Дойл със сигурност имаше по-смислени занимания. А и какво ли ще прави тук в Лондон?) Но когато, в присъствието на други хора, разговаряш с призраци, те смятат — ако имаш късмет — за лъжец и ексцентрик или пък — както е в повечето случаи — за откачен. Не исках да рискувам Гидиън да реши, че съм луда. Освен това, последният гаргойл, с когото бях разговаряла, разви такава привързаност към мен, че едва успявах да отида сама до тоалетната.

И така, настаних се с каменно изражение в таксито, като при потеглянето му гледах право напред. До мен Гидиън се взираше през прозореца. Таксиметровият шофьор огледа с високо вдигнати вежди костюмите ни в огледалото за обратно виждане, но си замълча, което му правеше чест.

— Почти шест и половина е — рече Гидиън, явно опитвайки се да подхване непринуден разговор. — Нищо чудно, че умирам от глад.

Сега, когато го спомена, усетих, че се чувствам по същия начин. Заради гадното настроение, което цареше на масата по време на закуската, не бях успяла да преглътна и половината от тоста си, а училищното ядене, както винаги, не ставаше за нищо. С известен копнеж се замислих за апетитно приготвените сандвичи и кифлички върху малката масичка на лейди Тилни, които за съжаление бяхме изпуснали.

Лейди Тилни! Едва сега ми хрумна, че беше по-добре, ако двамата с Гидиън предварително се уговорехме за всичко, касаещо приключението ни в 1912 година. Все пак ситуацията бе излязла напълно от контрол, а нямах никаква представа какво ще си помислят пазителите, които изобщо не разбираха от шега, когато ставаше въпрос за мисии, свързани с пътуването във времето. Двамата с Гидиън бяхме потеглили със задачата лейди Тилни да бъде прочетена в хронографа (между другото, причините за това все още не ми бяха съвсем ясни, но изглежда, беше от изключителна важност; доколкото ми бе известно, най-малкото ставаше въпрос за спасяването на света). Но преди да успеем да изпълним задачата си, в играта се бяха включили братовчедка ми Люси и Пол — злодеите в цялата история. Или поне семейството на Гидиън бе убедено в това, а също и той. Според тях Люси и Пол бяха откраднали втория хронограф и с него са се скрили в миналото. От години никой не бе чул нищо за тях, докато не цъфнаха в дома на лейди Тилни и не всяха хаос на малкото ни чаено парти. Но кога точно бяха извадени оръжията, в уплахата си бях забравила. По някое време Гидиън бе опрял пистолет в главата на Люси, който строго погледнато изобщо нямаше право да взима със себе си. (Както аз не мога да нося джиесема си, макар че с него не можех да застрелям никого!) След което се бяхме спасили в църквата. Но през цялото време не можех да се отърва от усещането, че историята с Люси и Пол не е съвсем черно-бяла, както Де Вилърс обичаха да твърдят.

— Какво ще съобщим за лейди Тилни? — попитах го.

— Ами… — Гидиън уморено разтри челото си. — Не че е хубаво да лъжем, но може би в този случай ще е по-умно да спестим някоя и друга подробност. Най-добре да оставиш говоренето изцяло на мен.

Ето го отново — познатия заповеднически тон.

— Ама разбира се. Ще кимам и ще си държа устата затворена, както подобава на едно момиче.

Неволно скръстих ръце пред гърдите си. Защо Гидиън не можеше да се държи нормално поне веднъж? Първо ме целува (и то не само веднъж!) и веднага след това отново го раздава като Велик пазител.

Всеки от нас се загледа през страничния прозорец на таксито откъм своята си страна. Гидиън пръв наруши мълчанието, което ме изпълни с известно задоволство.

— Какво има? Да не би котката да е откраднала езика ти? — Звучеше почти притеснено.

— Моля?

— Когато бях малък и гледах така начумерено, както ти в момента, майка ми винаги ме питаше това.

— Ти имаш майка? — Едва след като зададох въпроса, се усетих колко е тъп. Боже!

Гидиън повдигна вежда.

— А ти как мислиш? — попита развеселено. — Че съм андроид, сглобен от чичо Фолк и господин Джордж?

— Не е невъзможно. Имаш ли снимки като бебе? — При опита да си представя Гидиън като бебе, с пухкаво, бузесто личице и без коса, нямаше как да не се ухиля. — Къде са майка ти и баща ти? И те ли живеят тук в Лондон?

Гидиън поклати глава.

— Баща ми почина, а майка ми живее в Антиб, Южна Франция. — За един кратък миг той стисна устни и си помислих, че отново ще изпадне в мълчание, но той продължи: — С по-малкия ми брат и новия й съпруг, мосю наричай-ме-папа Бертьолен. Той има фирма, която произвежда микрочасти от платина и мед за електронната индустрия и явно бизнесът върви супер. Във всеки случай кръсти тежкарската си яхта „Крез“.

Бях истински изумена. Толкова много лична информация, поднесена наведнъж, изобщо не беше характерно за Гидиън.

— О, но сигурно е супер готино да прекарваш там ваканциите си, нали?

— Ама разбира се — рече с насмешка той. — Има басейн, голям колкото три тенис игрища, а тъпата яхта има позлатени кранчета на умивалниците.

— Във всеки случай ми се струва по-добре от неотоплена вила в Пийбълс. — Обикновено семейството ми прекарваше летните отпуски в Шотландия. — Ако бях на твое място и имах семейство в Южна Франция, щях да ги посещавам всяка седмица. Дори и да нямаха басейн и яхта.

Гидиън ме погледна, клатейки глава.

— Така ли? И как точно ще ги посещаваш, след като на всеки няколко часа ще трябва да прескачаш в миналото? Не е особено приятно изживяване, ако точно тогава се движиш по магистралата със сто и петдесет километра в час.

— О!

Тази история с пътуването във времето беше някак си все още нова за мен и не бях успяла да обмисля всички последствия, които я съпътстваха. Имаше само дванайсет носители на гена — живели през столетията — и все още не можех да повярвам, че аз съм една от тях. Всъщност се очакваше, че това трябва да е братовчедка ми Шарлот, която с голямо усърдие се бе подготвяла за ролята си, защото по непонятни причини майка ми бе излъгала за датата на раждането ми и това беше предизвикало голяма каша. И сега, точно както Гидиън, можех да избирам или с помощта на хронографа контролирано да пътувам във времето, или да бъда изненадана навсякъде и по всяко време, което от личен опит знаех, че не е особено приятно.

— Разбира се, трябва да взимаш хронографа със себе си, за да можеш междувременно да елапсираш — размишлявах на глас.

Гидиън изсумтя безрадостно.

— Като естествено по този начин пътешествията ще са особено отморяващи, а и ще се запозная на място с толкова много исторически забележителности. Но ако изключим факта, че никога няма да ми позволят да се разкарвам наоколо, носейки хронографа в раница, ти какво ще правиш без него? — Той погледна покрай мен през прозореца. — Благодарение на Люси и Пол разполагаме само с един, или си забравила? — Отново звучеше разпалено, както винаги, когато ставаше дума за тях двамата.

Повдигнах рамене и също погледнах през прозореца. Таксито се придвижваше пълзешком по посока Пикадили. Страхотно. Вечерното натоварено движение в Ситито. Сигурно ако бяхме тръгнали пеша, щяхме да стигнем по-бързо.

— Гуендолин, явно все още не си проумяла, че в бъдеще няма да ти се отдадат много възможности да напускаш острова! — В гласа му се прокраднаха нотки на горчивина. — Или дори града. Вместо да те водят на почивка в Шотландия, семейството ти е трябвало да ти покаже света. Но за това сега вече е късно. По-добре свикни с мисълта, че всичко, за което си мечтала, ще можеш да го видиш само чрез Гугъл карти.

Таксиметровият шофьор измъкна една разпокъсана от четене книга, облегна се в седалката си и невъзмутимо започна да чете.

— Но… ти си бил в Белгия и в Париж. И там си пътувал в миналото, за да вземеш кръв от… как им беше името…

— Ама разбира се — прекъсна ме той. — Заедно с чичо ми, трима пазители и една шивачка. Страхотно пътешествие! Като изключим това, не е ли Белгия една умопомрачително екзотична страна? Не мечтаем ли всички да отидем поне веднъж за три дни в Белгия?

Стресната от резките му думи, попитах тихо:

— Къде би отишъл, ако можеше да избираш?

— Имаш предвид, ако не бях прокълнат с този ген за пътуване във времето? Боже, не знам откъде да започна. Чили, Бразилия, Перу, Коста Рика, Никарагуа, Канада, Аляска, Виетнам, Непал, Австралия, Нова Зеландия… — Усмихна се леко. — Е, горе-долу навсякъде, без Луната. Но не е особено забавно да си мислиш за това, което никога не би могъл да правиш. Трябва да се примирим, че що се отнася до пътешествията, нашият живот ще бъде по-скоро еднообразен.

— Като изключим пътуванията във времето. — Изчервих се, защото той каза „нашият живот“ и това прозвуча някак… интимно.

— Това е поне някаква справедлива компенсация за ограниченията и постоянния контрол над нас. Ако го нямаше пътуването във времето, отдавна да съм умрял от скука. Парадоксално, но е истина.

— Ако изпитам нужда от покачване на адреналина, ще ми е достатъчно да изгледам някой интересен филм, честно.

С копнеж се загледах след един велосипедист, който се промъкваше в задръстването. Искаше ми се най-сетне да се прибера вкъщи! Колите пред нас не се помръдваха и на милиметър, което, изглежда, идваше добре дошло на нашия четящ шофьор.

— Щом семейството ти е в Южна Франция, тогава ти къде живееш? — попитах Гидиън.

— Отскоро имам жилище в Челси. Но се прибирам, само за да се изкъпя и наспя. Ако изобщо и за това ми остане време. — Въздъхна. Явно през последните два дни и той бе страдал от липса на сън, точно колкото мен. Ако не и повече. — Преди това, от единайсетгодишен, живеех при чичо ми Фолк в Гринуич. Когато майка ми се запозна с мосю Грозник и реши да напусне Англия, както можеше да се очаква, пазителите бяха против. Все пак оставаха само още няколко години до първичния ми скок във времето, а имах още толкова много за учене.

— И майка ти те е оставила сам?

Бях сигурна, че на моята майка не би й дало сърце да постъпи така.

Гидиън сви рамене.

— Харесвам чичо си. Свестен е, особено когато не се изживява като големия Велик пазител. Във всеки случай го предпочитам хиляди пъти пред така наречения ми втори баща.

— Но… — Не смеех да го попитам, затова изрекох шепнешком: — Не ти ли липсва?

Отново сви рамене.

— До петнайсетата ми година, когато все още можех да пътувам безпроблемно, прекарвах ваканциите си там. А и майка ми идва най-малко два пъти в годината тук, в Лондон. Официално — за да ме види, но в действителност по-скоро за да харчи парите на мосю Бертьолен. Тя има слабост към дрешки, обувки и антични бижута. Както и към макробиотични изискани ресторанти.

Жената, изглежда, беше майка за чудо и приказ.

— А брат ти?

— Рафаел? Вече се е превърнал в истински французин. Той вика папа на Грозника и един ден ще поеме платинената империя. Макар че, както изглеждат нещата в момента, мързеливецът няма да успее да завърши дори и гимназията. Предпочита да се занимава с момичета, вместо с учебниците си.

Гидиън постави ръката си на облегалката зад мен и дишането ми веднага се учести.

— Защо гледаш толкова шокирано? Да не би сега да ме съжаляваш?

— Малко — отвърнах честно и се замислих за единайсетгодишното момче, останало съвсем само в Лондон. При потайни мъже, които са го принуждавали да взима уроци по фехтовка и цигулка. И поло!

— Фолк не е твой истински чичо, а само далечен роднина.

Зад нас някой гневно натисна клаксон. Нашият таксиметров шофьор само се огледа бегло и подкара колата, без да се откъсва от четенето. Оставаше ми единствено да се надявам, че мястото, на което беше стигнал, не е особено интересно.

Гидиън, изглежда, изобщо не му обръщаше внимание.

— Фолк винаги е бил като баща за мен. — Усмихна се и ме погледна накриво. — Наистина, не ме гледай, сякаш съм Дейвид Копърфийлд.

Моля? Защо трябва да си мисля, че е Дейвид Копърфийлд?

Гидиън въздъхна.

— Имам предвид героя на Чарлс Дикенс, а не илюзиониста. Изобщо случва ли ти се понякога да прочетеш някоя и друга книга?

И ето че отново се появи добре познатият, надменен Гидиън. Главата ми съвсем се бе замаяла от толкова много любезност и задушевност. Странно, но почти почувствах облекчение, че Гаднярът се беше завърнал. Направих възможно най-надутата си физиономия и се отдръпнах от него.

— Честно казано, предпочитам съвременна литература.

— Така ли? — Очите му проблеснаха закачливо. — И какво по-точно?

Той не можеше да знае, че братовчедка ми Шарлот години наред редовно ми задаваше този въпрос и то със същия надменен тон. Всъщност четях много и затова с удоволствие отговарях на въпроса, но тъй като Шарлот винаги окачествяваше с презрение четивата ми като „не достатъчно интелектуални“ и „момичешки глупости“, ми беше писнало и реших веднъж завинаги да й разваля удоволствието. Понякога човек трябваше да побеждава хората със собственото им оръжие. Номерът е, докато говориш, да не покажеш никакво колебание и трябва да споменеш поне един всепризнат автор на бестселъри, най-добре такъв, който наистина си чел. Освен това важеше правилото: колкото по-екзотично и чуждоземно е името, толкова по-добре.

Вирнах брадичка и погледнах Гидиън право в очите.

— Ами, например чета с удоволствие Джордж Матушек, Уоли Лам, Пьотр Селвеники, Лиса Тиканенън, изобщо смятам, че финландските автори са страхотни и имат особено чувство за хумор. Също така съм прочела всичко от Джак Огъст Мериуедър, въпреки че последната му книга малко ме разочарова, разбира се също така и Хелън Марунди, Тахуро Яшамото, Лорънс Дилейни, и естествено Гримфук, Черковски, Маланд, Пит…

Гидиън изглеждаше изключително стъписан.

Завъртях очи.

— Рудолф Пит, не Брад Пит.

Ъгълчетата на устните му леко потрепваха.

— Въпреки че трябва да отбележа, че „Аметистов сняг“ изобщо не ми хареса — продължих бързо. — Прекалено високопарни метафори, не смяташ ли? През цялото време, докато четях, си мислех, че някой друг е написал книгата вместо него.

— „Аметистов сняг“? — повтори Гидиън и сега наистина се усмихваше. — А, да, и според мен е ужасно високопарна. Но затова пък „Кехлибарена лавина“ ми хареса страшно много.

Не можах да се сдържа и също се усмихнах.

— Да, с „Кехлибарена лавина“ наистина си заслужи Австрийската литературна награда. А какво мислиш за Такоши Махуро?

— Първата му творба е добра, но ми се струва отегчително, че непрестанно експлоатира детската си травма — рече Гидиън. — От японските писатели повече ми допадат Ямамото Кавазаки и Харуки Мураками.

Сега вече се разкисках.

— Но Мураками наистина съществува!

— Знам — отвърна Гидиън. — Шарлот ми подари негова книга. Следващия път, когато говорим за книги, ще й препоръчам „Аметистов сняг“ от… как се казваше автора?

— Рудолф Пит.

Шарлот му е подарила книга? Колко… мило от нейна страна. На кой би му хрумнало? Какво ли още правеха заедно, освен да говорят за книги? Веселото ми настроение се изпари. Как изобщо можех да си седя спокойно и да си бъбря с Гидиън, сякаш между нас нищо не се беше случило? Все пак не трябваше ли първо да изясним някои основни положения. Погледнах го и поех дълбоко въздух, без да знам какво точно искам да го попитам.

„Защо ме целуна?“

— Почти пристигнахме — каза Гидиън.

Вече съвсем объркана, погледнах през прозореца. И действително — докато си бяхме разменяли остроумия, явно таксиметровият шофьор по някое време бе оставил книгата и бе продължил да шофира, тъй като всеки момент щеше да завие по „Краун Офис Роу“ в района на Темпъл, където се намираше главната квартира на Тайното общество на пазителите. Малко по-късно паркира на едно от запазените паркоместа до лъскаво бентли.

— Сигурни ли сте, че можем да спрем тук?

— Няма проблем — увери го Гидиън и слезе. — Гуендолин, ти оставаш в таксито, а през това време аз ще отида да взема пари — каза той, когато се наканих да сляза след него. — И не забравяй: каквото и да ни питат, ще ме оставиш аз да говоря. Ей сега се връщам.

— Времето напредва — рече таксиметровият шофьор сърдито.

Двамата с него наблюдавахме как Гидиън се изгуби между старинните къщи на Темпъл и чак сега ми просветна, че ме беше оставил като залог за дължимата сума.

— От театъра ли сте? — попита таксиметровият шофьор.

— Моля?

Каква беше тази пърхаща сянка над нас?

— Имам предвид, заради необикновените ви костюми.

— Не, от музея. — От покрива на колата долитаха странни драскащи звуци. Сякаш някоя птица бе кацнала отгоре. Една голяма птица. — Какво е това?

— Кое? — попита таксиметровият шофьор.

— Мисля, че върху колата има гарга или нещо подобно — казах, изпълнена с предчувствие.

Разбира се, съществото, което наведе глава от покрива и надникна през предното стъкло, не беше гарга, а малкият гаргойл от Белгравия. Когато видя ужасената ми физиономия, котешкото му лице се разтегна в триумфираща усмивка и от устата му се изля цял фонтан върху прозореца.