Глава 2

— Изумена си, нали? — извика малкият гаргойл. Откакто слязох от таксито, не беше спрял да ми говори. — От такива като мен не можеш да се отървеш толкова лесно.

— Да, добре. Виж сега…

Погледнах притеснено към таксито. Бях казала на шофьора, че веднага трябва да изляза на свеж въздух, защото ми е лошо и сега той гледаше подозрително към мен и се чудеше защо говоря със стената.

— Освен това мога да летя. — За доказателство гаргойлът разтвори криле. — Също като прилеп. И съм по-бърз от всяко такси.

— Сега ме чуй! Само защото те виждам, това не означава, че…

— Виждаш и чуваш! — прекъсна ме гаргойлът. — Знаеш ли колко рядко се среща това? Последната, която можеше да ме вижда и чува, беше мадам Тюсо, но за съжаление тя не ценеше особено много моята компания. Обикновено ме ръсеше със светена вода и се молеше. Бедната, беше много чувствителна. — Той завъртя очи. — Нали се сещаш, прекалено много отрязани глави… — Отново от устата му изригна воден фонтан, който се изля точно пред краката ми.

— Престани!

— Извинявай! Това е заради вълнението. Спомен от времето ми на водоливник.

Не таях особено големи надежди, че ще мога да се отърва от него, но мислех поне да опитам. С любезност.

И така, наведох се, докато погледите ни се изравниха.

— Ти със сигурност си едно много мило същество, но в никакъв случай не можеш да останеш при мен! Животът ми е достатъчно сложен и честно казано, призраците, които познавам, са ми напълно достатъчни. Така че, моля те, просто се махни.

— Аз не съм призрак — рече гаргойлът обидено, — а демон. Или поне онова, което е останало от демона.

— И каква е разликата? — извиках отчаяно. — Не би трябвало да мога да виждам нито призраци, нито демони, не разбираш ли! Трябва да се върнеш обратно в църквата ти.

— „Каква е разликата?“ Ама че въпрос! Призраците са просто отражения на починали хора, които по някаква причина не искат да напуснат този свят. Но докато бях жив, бях демон. Не можеш да ме сравняваш с обикновените призраци. И между другото, това не е моята църква. Просто обичам да се застоявам там.

Таксиметровият шофьор ме зяпаше с широко отворена уста. През отворения прозорец вероятно чуваше всяка дума — всяка моя дума. Разтрих челото си.

— Все едно. Но при мен не можеш да останеш.

— От какво се страхуваш? — Гаргойлът се приближи доверчиво и наклони глава на една страна. — В днешно време не изгарят никой като вещица на клада, само защото вижда и знае повече от обикновените хора.

— Но ако в днешно време някой говори с призраци… ъъъ и демони… го прибират в психиатрията. Не разбираш ли, че… — Млъкнах. Нямаше никакъв смисъл. С любезност нямаше да стигна доникъде. Затова свъсих чело и продължих възможно най-грубо. — Само защото имам нещастието да мога да те виждам, това не означава, че имаш право да говориш с мен.

Гаргойлът изобщо не се трогна.

— Но ти имаш това право, ама че късметлийка…

— Казвам ти директно — пречиш ми! Затова, моля те, върви си! — изсъсках аз.

— Не, не ти преча! Ако си тръгна, ще съжаляваш. Между другото, гаджето ти се задава. — Той нацупи устни и започна да издава силни звуци като от целувки.

— О, затваряй си устата. — Видях как Гидиън се появи иззад ъгъла, приближавайки се с бързи крачки. — И най-сетне се разкарай! — Последното го изсъсках, без да движа устните си. Разбира се, гаргойлът изобщо не се трогна.

— Не с този тон, млада госпожице! — каза развеселено. — Нали знаеш поговорката: каквото повикало, такова се обадило.

Гидиън не беше сам. След него видях пухтящия господин Джордж, който трябваше да подтичва, за да не изостава. Още отдалече той ми се усмихна.

Изправих се и пригладих роклята си.

— Гуендолин, слава богу — рече господин Джордж, докато попиваше потта от челото си с кърпичка. — Всичко наред ли е с теб, момичето ми?

— Дебеланкото яко се е запъхтял — каза гаргойлът.

— Да, господин Джордж. Имахме само малък… ъъъ… проблем.

Гидиън, който даваше на таксиметровия шофьор няколко банкноти, ме погледна предупредително.

— …с избора на подходящия момент — измърморих и се загледах след шофьора, който излезе от мястото за паркиране, клатейки глава, и се сля с движението.

— Да, Гидиън вече спомена, че е имало усложнения. Не е за вярване, но има пробив в системата. Спешно трябва да анализираме положението. И вероятно да преосмислим някои неща. Но най-важното е, че на вас нищо лошо не ви се е случило. — Господин Джордж ми подаде ръка, което изглеждаше малко комично, защото беше с почти половин глава по-нисък от мен. — Ела, момичето ми, има още неща, които трябва да се свършат.

— Всъщност аз исках да се прибера възможно най-бързо вкъщи — отвърнах.

Гаргойлът се изкачи по една водосточна тръба и висейки на ръце, започна да се придвижва по улука на покрива над нас, като пееше с цяло гърло „Friends will be friends“[3].

— О, разбира се. Но днес си прекарала едва три часа в миналото. За да сме сигурни, че ще издържиш до утре следобед, сега трябва да елапсираш още няколко часа. Но не се притеснявай, няма да е уморително. Ще си в уютна стая в сутерена, където ще можеш да си напишеш домашните.

— Но майка ми сигурно вече ме чака и се притеснява!

Освен това днес бе сряда, а вкъщи това бе денят за печено пиле с пържени картофи. Освен това ме очакваха топла вана и леглото ми! При това положение, да се занимавам и с домашни, бе истинско безобразие! Някой просто трябваше да ми напише извинителна бележка.

„Тъй като напоследък Гуендолин ежедневно е заета с важни мисии, свързани с пътуване във времето за в бъдеще трябва да бъде освободена от домашни.“

Гаргойлът продължаваше да пее гръмогласно от покрива и ми костваше големи усилия да не го поправям. Благодарение на СингСтар[4] и караоке следобедите, които си устройвахме с приятелката ми Лесли у тях, знаех наизуст дори текстовете на песните на „Куин“ и бях абсолютно сигурна, че в тази песен никъде не се говори за краставица.

— Два часа ще са достатъчни — каза Гидиън и отново закрачи бързо, така че двамата с господин Джордж едва го настигахме. — После може да се прибере в къщи и да се наспи.

Мразех, когато в мое присъствие говореше за мен в трето лице.

— Да, което тя очаква с голямо нетърпение — казах аз. — Защото наистина е много уморена.

— Ще се обадим на майка ти и ще й обясним, че най-късно в десет ще те върнем у вас — рече господин Джордж.

В десет? Сбогом, печено пиле. Бас държа, че брат ми вече ще е омел моята порция.

„Когато животът приключва и няма никаква надежда…“ — пееше гаргойлът, наполовина летейки, наполовина спускайки се по тухлената стена, след което грациозно се приземи на паважа до мен.

— Ще й кажем, че имаш занятия — продължи господин Джордж, говорейки повече на себе си, отколкото на мен. — Може би не трябва да й разказваш за разходката ти в 1912 година, защото тя си мислеше, че ще бъдеш изпратена в 1956-а, за да елапсираш.

Стигнахме до главната квартира на пазителите. От стотици години тук биваха контролирани пътуванията в миналото. Според преданията, Де Вилърс бяха преки потомци на граф Сен Жермен, най-известният пътуващ във времето по мъжка линия. При нас, Монтроуз, генът се предаваше по женска линия, което за Де Вилърс означаваше, че ние почти не бяхме от значение.

Точно графът е открил контролираните пътувания във времето с помощта на хронографа. И пак той бе дал откачената заповед всичките дванайсет носители на гена да бъдат прочетени в новия хронограф. В момента липсваха единствено Люси, Пол, лейди Тилни и някаква си придворна дама, чието име така и не можах да запомня. На всеки от тях трябваше да източим по няколко милилитра кръв.

Но големият въпрос беше какво точно щеше да се случи, ако всичките дванайсет пътуващи във времето действително бъдат прочетени в хронографа и кръгът се затвореше? Но изглежда, никой не знаеше. И изобщо, когато ставаше дума за графа, пазителите се държаха като същински хипнотизирани малки мишки. В сравнение с това, сляпото обожание бе направо безобидно.

Но затова пък аз буквално се задушавах само при мисълта за Сен Жермен, защото личната ми среща с него в миналото бе всичко друго, но не и приятна.

Пред мен господин Джордж изкачваше входните стълби с пухтене. Ниската му закръглена фигура, както винаги, имаше успокояващо излъчване. Във всеки случай бе единственият от цялото сборище, на когото имах поне малко доверие, освен Гидиън, въпреки че… — не, това, което чувствах, не можеше да се нарече доверие.

Сградата, в която се помещаваше ложата, външно не се различаваше от другите постройки в тесните улички около църквата, в които се помещаваха основно адвокатски кантори и кабинети на доценти от юридическия институт. Но знаех, че главната квартира е много по-голяма и изобщо не е толкова скромна, колкото изглеждаше отвън, и че най-вече под земята се разпростираше на огромна площ.

Точно пред вратата Гидиън ме дръпна настрани и тихо изсъска в ухото ми:

— Казах им, че си тотално изплашена, така че гледай по-шашнато, ако искаш да се прибереш вкъщи сравнително рано.

— Мислех, че през цялото време гледам така — измърморих.

— Очакват ви в драконовата зала — изрече задъхано господин Джордж горе, във фоайето. — Вие тръгвайте, а през това време аз ще помоля госпожа Дженкинс да ви донесе нещо за ядене. Сигурно сте много гладни. Желаете ли нещо по-специално?

Преди да съм успяла да изредя желанията си, Гидиън сграбчи ръката ми и ме задърпа напред.

— От всичко по много — успях да извикам през рамо, преди той да ме бутне през една врата в съседен коридор. Едва успявах да ходя, без да се препъвам в полите на дългата ми рокля.

Гаргойлът подскачаше пъргаво покрай нас.

— Според мен гаджето ти не може да се похвали с добри обноски — каза той. — Обикновено така се дърпа някоя коза за неделния пазар.

— Не тичай така — казах на Гидиън.

— Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-скоро ще можеш да се прибереш. — Загриженост ли се долавяше в гласа му или просто нямаше търпение да се отърве от мен?

— Да, но… може би и аз искам да присъствам, хрумвало ли ти е? Имам един куп въпроси и ми писна да не получавам отговор на тях.

Гидиън леко забави крачка.

— Днес и без това никой няма да отговори на въпросите ти, защото всички ще искат единствено да разберат как е възможно Люси и Пол да са ни причакали. И за съжаление, ти си нашата главна заподозряна.

Това „нашата“ бодна болезнено сърцето ми, което пък страшно ме ядоса.

— Аз съм единствената, която абсолютно нищо не знае!

Гидиън въздъхна.

— Веднъж вече се опитах да ти обясня. Сега може би си напълно незапозната и… невинна, но никой не знае какво ще направиш в бъдеще. Не забравяй, че и тогава ще можеш да пътуваш в миналото и така си уведомила Люси и Пол за посещението ни… — Той млъкна. — Ъъъ… си имала възможност да ги уведомиш.

Завъртях очи.

— Също важи и за теб! Защо изобщо трябва да е някой от нас? Не е ли възможно Маргрет Тилни да си е изпратила съобщение в миналото? Или пазителите? Те могат да дадат писмо на някой от пътуващите винаги и във всяко време…

— А? — възкликна гаргойлът, който сега летеше над нас. — Може ли някой да ме светне за какво си говорите? Не схващам и дума.

— Сигурно има и други възможни обяснения — рече Гидиън и забави още повече крачка. — Но днес останах с впечатлението, че Люси и Пол някак си… да кажем, че те впечатлиха. — Той съвсем спря, пусна ръката ми и ме погледна сериозно в очите. — Ти щеше да разговаряш с тях, щеше да изслушаш лъжливите им истории, а може би дори щеше да им дадеш доброволно от кръвта си за откраднатия хронограф, ако не бях с теб.

— Не, нямаше да го направя — възразих. — Но наистина щях да изслушам това, което искат да ни кажат. Не останах с впечатлението, че са зли.

Гидиън кимна.

— Виждаш ли? Точно това имам предвид. Гуендолин, тези хора искат да разрушат тайна, която е пазена векове наред. Искат да присвоят нещо, което не им се полага. А за да постигнат това, се нуждаят единствено от нашата кръв. Не мисля, че ще се спрат пред каквото и да било, за да я получат.

Той отметна кестенява къдрица от челото си и аз, без да искам, затаих дъх.

Господи, изглеждаше великолепно! Тези зелени очи, красивите изваяни линии на устните му, светлата кожа — всичко в него беше перфектно. Освен това ухаеше толкова хубаво, че за миг обмислих идеята да положа глава на гърдите му. Но естествено, не го направих.

— Май си забравил, че и ние искахме кръвта им. А и ти опря пистолет в главата на Люси, докато тя нямаше никакво оръжие.

Между веждите на Гидиън се появи бръчица, разкриваща гнева му.

— Гуендолин, не бъди толкова наивна. Ние, незнайно как, бяхме подмамени в капан. Люси и Пол разполагаха с въоръжено подкрепление. Съотношението на силите беше минимум четири към едно!

— Към две — извиках. — Все пак и аз бях там!

— Пет, ако броим и лейди Тилни. Ако не беше пистолетът ми, сега сигурно щяхме да сме мъртви. Най-малкото щяха насилствено да ни вземат кръв, защото тъкмо затова бяха дошли. А ти искаше да говориш с тях?

Прехапах долната си устна.

— Ехо! — включи се гаргойлът. — Няма ли случайно някой да помисли за мен? Изобщо не мога да се ориентирам в разговора!

— Разбирам, че си объркана — каза Гидиън много по-мило, но с очевидна надменност в гласа. — През изминалите дни просто преживя и научи прекалено много неща. А беше напълно неподготвена. Как би могла да разбереш за какво става въпрос? Нужна ти е почивка. Така че нека сега набързо приключим с това. — Той отново хвана ръката ми и ме задърпа напред. — Аз ще говоря, а ти ще потвърдиш историята ми, чу ли?

— Да, вече ми го каза поне двайсет пъти! — отвърнах раздразнено и запънах крака пред една врата с месингова табелка, изобразяваща жена. — Можете да започнете и без мен, защото още от юни 1912-а ми се ходи до тоалетната.

Гидиън ме пусна.

— Ще успееш ли сама да намериш пътя?

— Разбира се — рекох, въпреки че не бях напълно сигурна дали можех да се доверя на чувството ми за ориентация. Тук имаше прекалено много коридори, стълбища и врати.

— Чудесно! Отървахме се от Черния Петър — каза гаргойлът. — Сега вече можеш на спокойствие да ми обясниш за какво всъщност става въпрос.

Изчаках Гидиън да завие зад ъгъла, отворих вратата на тоалетната и се сопнах на гаргойла.

— Хайде! Влизай вътре!

— Моля? — Той ме погледна обидено. — В тоалетната? Смятам, че това е някак си…

— Все ми е едно какво смяташ. Няма много места, където на спокойствие можеш да си говориш с демони, а не искам да рискувам някой да ни чуе. Хайде!

Гаргойлът запуши носа си и ме последва с нежелание в тоалетната. Вътре се носеше слаба миризма на дезинфекциращ препарат и лимон. Хвърлих един поглед в кабината. Нямаше никой.

— И така… Сега ме слушай добре! Знам, че вероятно няма да успея да се отърва толкова бързо от теб, но ако искаш да останеш при мен, трябва да спазваш някои правила, ясно ли е?

— Да не си бъркам с пръст в носа, да не говоря мръсни думи, да не разлайвам кучетата… — занарежда гаргойлът.

— Какво? Не, това, което искам, е да уважаваш личното ми пространство. Нощно време и в банята искам да съм сама и ако някога някой отново ме целуне — на това място ми се наложи да преглътна, — тогава не искам да имам зрители, ясно ли е?

— Тц, тц — рече гаргойлът. — И това го казва някой, който ме завлече в тоалетната!?

— И така, разбрахме ли се? Ще уважаваш ли личното ми пространство?

— В никакъв случай не искам да те гледам, докато се къпеш или — отврат, опазил ме бог! — докато се целуваш — каза той убедително. — Това не трябва да те притеснява. А и по принцип ми се струва голяма скука да наблюдавам хората, докато спят. Цялото това хъркане и точене на лиги, а за другите неща изобщо да не говорим…

— Освен това не искам да плямпаш и да ме прекъсваш, докато съм на училище или разговарям с някого. И моля те, ако непременно имаш желанието да пееш, не го прави, когато съм наоколо!

— Мога много добре да имитирам тромпет — каза гаргойлът. — И туба. Имаш ли куче?

— Не!

Поех дълбоко въздух. За този гаргойл щях да се нуждая от нерви, здрави като стомана.

— А не можеш ли да си вземеш? В краен случай става и котка, но те са толкова арогантни и не е толкова забавно да ги дразниш. Някои птици също могат да ме виждат. Имаш ли птица?

— Баба ми не може да понася домашни животни — отвърнах и се въздържах да не допълня, че вероятно би имала против и невидими домашни животни. — Добре, сега да започнем съвсем отначало. Казвам се Гуендолин Шепърд, приятно ми е да се запознаем.

— Ксемериус — каза гаргойлът и се ухили до уши. — И на мен ми е приятно. — Покатери се на мивката и ме погледна в очите. — Наистина! Много, много ми е приятно! Ще ми купиш ли котка?

— Не. А сега излез, защото наистина ми се ходи до тоалетната.

— Уф! — Ксемериус бързо се запрепъва през вратата, без да я отвори преди това, и го чух как навън, в коридора, отново си затананика „Friends will be friends“.

Останах в тоалетната по-дълго от необходимото. Старателно си измих ръцете и обилно наплисках лицето си със студена вода, с надеждата, че съзнанието ми ще се проясни. Но така и не успях да спра лутащите се в главата ми като вихрушка мисли.

Косата ми изглеждаше така, сякаш гарги си бяха свили в нея гнездо. Опитах се да я пригладя с пръсти и да се окуража така, както би го направила приятелката ми Лесли, ако беше тук.

— Само още няколко часа и ще си приключила, Гуендолин. Хей, за толкова ужасно гладна и уморена, не изглеждаш никак зле. — От огледалото укорително ме наблюдаваше собственото ми отражение с големи, тъмни сенки под очите. — Е, добре, това беше лъжа — признах. — Изглеждаш ужасно. Но като цяло си изглеждала и по-зле. Например, когато имаше шарка. Така че горе главата! Ще се справиш.

Навън, в коридора, Ксемериус се беше увесил като прилеп на един полилей.

— Малко е страшничко тук — каза той. — Току-що мина един еднорък рицар тамплиер. Познаваш ли го?

— Не, слава богу, не го познавам. Ела! Трябва да продължим напред.

— Ще ми обясниш ли това с пътуването във времето?

— И аз самата не го разбирам.

— Ще ми купиш ли котка?

— Не.

— Но аз знам къде ги дават и безплатно. О, ей, в рицарските доспехи има човек.

Погледнах крадешком към доспехите. И наистина имах чувството, че зад затворения капак на шлема се виждат две светещи очи. Бяха същите рицарски доспехи, които вчера смело потупах по рамото, разбира се, вярвайки, че са само за украса. Сякаш от вчерашния ден бяха изминали години.

Пред вратата на драконовата зала срещнах секретарката — госпожа Дженкинс. Тя носеше табла и ми благодари, когато й задържах вратата.

— Като за начало има само чай и сладки — рече тя с извинителна усмивка. — Госпожа Малъри отдавна се прибра в къщи. Ще трябва да отида в кухнята и да проверя какво мога да приготвя за вас, гладните деца.

Кимнах послушно, но бях сигурна, че ако някой си направеше труда, можеше да чуе как коремът ми изкъркорва: „Поръчайте нещо от китайския ресторант!“

В залата вече ни очакваха Фолк, чичото на Гидиън, който с кехлибарените си очи и посребрената си грива ми напомняше на вълк; скованият, навъсено гледащ доктор Уайт във вечния си черен костюм и — за моя изненада — учителят ми по английски и история, господин Уитман, по прякор — Катеричката.

Веднага се почувствах двойно по-зле и неловко заоправях светлосинята панделка на роклята си. Днес сутринта господин Уитман хвана мен и най-добрата ми приятелка да бягаме от час и ни беше смъмрил. Освен това конфискува цялата папка с проучванията на Лесли. Това, че принадлежи към вътрешния кръг на пазителите, бе само наше предположение, но сега вече бе официално потвърдено.

— Ето те и теб, Гуендолин — каза Фолк де Вилърс любезно, но без да се усмихва. Изглеждаше, сякаш едно бръснене ще му се отрази добре, но може би беше от онези мъже, които сутрин се бръснат, а вечер вече имат тридневна брада. Може би се дължеше точно на тъмната му брада, но при всички положения изглеждаше значително по-напрегнат и сериозен, отколкото днес по обяд.

Един изнервен вълк водач.

Все пак господин Уитман ми намигна, а доктор Уайт изръмжа нещо неразбираемо, в което присъстваха думите „жени“ и „точност“.

Както винаги до доктор Уайт стоеше малкото русо призрачно момче Робърт, което май единствено се радваше да ме види, защото лъчезарно ми се усмихна. Робърт бе син на доктора, на седем годинки се бе удавил в един басейн и оттогава го следваше като призрак на всяка крачка. Разбира се, освен мен никой друг не можеше да го види, но заради непрестанното присъствие на доктор Уайт, все още не бях имала възможност да проведа нормален разговор с Робърт, например за да разбера защо все още броди по земята.

Гидиън се бе облегнал на една стена с изкусна дърворезба, скръстил ръце пред гърдите си. Той ме погледна бегло, а после очите му се заковаха за сладките върху подноса на госпожа Дженкинс. Дано стомахът му да къркореше толкова силно, колкото и моят.

Ксемериус се бе вмъкнал в помещението преди мен и сега се оглеждаше възхитен.

— По дяволите! Никак не е зле.

Той направи една обиколка, възхищавайки се на изящните дърворезби, на които и аз все още не можех да се нагледам. Особено ме впечатляваше русалката, която сякаш плуваше над канапето. Всяка люспа бе фино изваяна и перките й блещукаха във всички нюанси на синьото. Но името си залата дължеше на огромния дракон, който се простираше между полилеите на тавана и изглеждаше толкова истински, сякаш всеки момент щеше да разпери криле и да отлети.

Когато видя Ксемериус, малкото призрачно момче ококори изумено очи и се скри зад краката на доктор Уайт. Исках да го успокоя с думите „Нищо няма да ти стори, иска само да си поиграете“ (надявайки се, че наистина е така), но да разговарям с призрак за призрак демон, когато стаята е пълна с хора, които не могат да видят нито единия, нито другия, не бе препоръчително.

— Ще проверя дали няма да успея да намеря още нещо за ядене в кухнята — каза госпожа Дженкинс.

— Работното ви време отдавна приключи — рече Фолк де Вилърс. — В последно време оставате много до късно.

— Да, отидете си вкъщи — нареди доктор Уайт рязко. — Тук никой няма да умре от глад.

Напротив, аз! И бях сигурна, че Гидиън си помисли същото. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна.

— Но сладките не са това, което се разбира под здравословна вечеря за деца — отвърна госпожа Дженкинс, но го каза доста тихо.

Разбира се, двамата с Гидиън вече не бяхме деца, но въпреки това все пак ни се полагаше прилично ядене. Жалко, че секретарката бе единствената, която споделяше мнението ми, защото тя нямаше думата. На вратата се сблъска с господин Джордж, който все още дишаше тежко и носеше две огромни, подвързани с кожа книги.

— О, госпожо Дженкинс — каза той. — Благодаря за чая. Можете да приключвате за днес. И моля заключете офиса.

Тя направи неодобрителна физиономия, но отвърна любезно:

— До утре, тогава.

Господин Джордж затвори вратата зад нея със силно изпухтяване и остави дебелите книги на масата.

— Така, ето ме и мен. Можем да започваме. С четирима присъстващи от вътрешния кръг не сме в правото си да вземаме решения, но утре ще сме почти в пълен състав. Както можеше да се очаква, Синклер и Хокинс са ангажирани, затова прехвърлиха правото си на глас на мен. Идеята е днес само ориентировъчно да определим насоките за действие.

— По-добре да седнем. — Фолк посочи към столовете, които бяха разположени в кръг около масата точно под дракона, и всички се настаниха.

Гидиън провеси редингота си върху облегалката на един стол точно срещу моето място и запретна ръкави.

— Искам още веднъж да отбележа, че не е нужно Гуендолин да присъства на този разговор. Тя е уморена и ужасно уплашена. Нека да елапсира и после някой да я закара до дома й.

„А преди това, моля, някой да поръча пица, с двойна порция кашкавал.“

— Не се притеснявай, Гидиън. Гуендолин просто ще има възможността накратко да ни разкаже впечатленията си — рече господин Джордж. — А после лично ще я придружа долу до хронографа.

— Всъщност не оставам с впечатлението да е ужасно уплашена — измърмори облеченият в черно доктор Уайт.

Робърт, малкото призрачно момче, стоеше зад облегалката на стола му и гледаше с любопитство към канапето, където Ксемериус се въргаляше.

— Какво е това нещо? — попита ме той.

Разбира се, аз не отговорих.

— Аз не съм нещо, а близък приятел на Гуендолин — отговори Ксемериус вместо мен и изплези език. — Ако не и най-близкият й. Тя ще ми купи куче.

Хвърлих един строг поглед на канапето.

— Случи се невъзможното — каза Фолк. — Когато Гидиън и Гуендолин са потърсили лейди Тилни, вече са ги очаквали. Всички тук присъстващи могат да потвърдят, че избрахме датата и часа на посещението напълно произволно. И въпреки това, Люси и Пол вече са ги очаквали. Не е възможно тази спънка да се дължи на чиста случайност.

— Това ще рече, че някой ги е уведомил за тази среща — рече господин Джордж, който разлистваше една от книгите. — Въпросът е кой?

— По-скоро кога — рече доктор Уайт, гледайки към мен.

— И с каква цел — допълних аз.

Гидиън веднага смръщи чело.

— Целта е очевидна. Нуждаят се от кръвта ни, за да я прочетат в откраднатия хронограф. Затова и водеха подкрепление със себе си.

— В хрониките не се споменава и дума за вашето посещение — каза господин Джордж. — А сте имали контакт с поне трима пазители, като не броим постовите на изходите. Можете ли да си спомните имената им?

— Прие ни лично първият секретар. — Гидиън отметна една къдрица от челото си. — Името му бе Бъргъс или нещо такова. Той каза, че братята Тимоти и Джонатан де Вилърс се очаква да пристигнат за елапсиране привечер, докато лейди Тилни вече е елапсирала сутринта. Мъж на име Уинзли ни закара с файтон до Белгравия. Той трябваше да ни чака пред къщата, но когато излязохме навън, файтонът беше изчезнал. Трябваше да се спасим, като тичаме, и да се скрием, докато дойде време за скока ни във времето.

Почувствах как се изчервявам, когато в съзнанието ми изникна споменът за скривалището ни. Бързо си взех една сладка и оставих косата ми да се спусне пред лицето.

— Докладът за този ден е изготвен от пазител от вътрешния кръг, някой си Франк Майн. Състои се само от няколко реда, като се споменава времето, протестното шествие на суфражетките[5] в Ситито и това, че лейди Тилни е пристигнала навреме за елапсирането. Не са споменати никакви особени произшествия, нито пък близнаците Де Вилърс, но пък по онова време те също са били членове на вътрешния кръг. — Господин Джордж въздъхна и затвори книгата. — Много странно. Всичко това говори за заговор в собствените ни редици.

— И основният въпрос си остава — откъде Люси и Пол са могли да знаят, че вие двамата ще посетите лейди Тилни в този ден и в този час? — каза господин Уитман.

— Уф! — обади се Ксемериус от канапето. — Множко идват имената, да ти се замае главата.

— Обяснението е очевидно — рече доктор Уайт, поглеждайки към мен.

Всички се взираха мрачно и замислено пред себе си, в това число и аз. Нищо не бях направила, но явно всички изхождаха от факта, че някога в бъдещето ще почувствам потребност — по каквито и да било причини — да издам на Люси и Пол кога ще посетим лейди Тилни. Всичко това беше ужасно объркващо и колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-нелогично ми се струваше. И изведнъж се почувствах много самотна.

— Ама че сте откачалки — каза Ксемериус и скочи от канапето, за да се провеси с главата надолу от един огромен полилей. — Пътуване във времето — моля? Моя милост е видял какво ли не, но дори за мен това е нечувано.

— Едно нещо не разбирам — казах. — Защо очаквахте, че посещението ни ще е споменато в хрониките, господин Джордж? Имам предвид, че ако нещо е посочено в тях, щяхте по-рано да сте го видели и да знаете, че ще пътуваме в този ден и какво ще преживеем. Или е както във филма с Аштън Къчър[6]? Всеки път, когато някой от нас се завърне от миналото, бъдещето напълно се е променило?

— Това е много интересен и философски въпрос, Гуендолин — рече господин Уитман, сякаш се намирахме в някой от часовете му. — Не съм гледал филма, за който говориш, но действително, следвайки законите на логиката, и най-малката промяна в миналото би променила драстично бъдещето. Има един разказ от Рей Бредбъри, в който…

— Какво ще кажете да отложим философските дискусии за някой друг път — прекъсна го Фолк. — Сега бих искал да чуя подробностите за засадата в дома на лейди Тилни и как сте успели да избягате.

Погледнах към Гидиън. Нека той да разкаже украсената си версия на историята, в която не присъства неговия пистолет. Взех си още една сладка.

— Извадихме късмет — каза Гидиън спокойно. — Веднага забелязах, че нещо не е наред. Лейди Тилни изобщо не изглеждаше изненадана да ни види. Масата беше сервирана, а когато Пол и Люси се появиха и икономът препречи изхода, двамата с Гуендолин избягахме, като минахме през съседното помещение и през входа за прислугата. Файтонът бе изчезнал, затова ни се наложи да тичаме.

Изглежда, не се затрудняваше с изричането на лъжи. Нямаше издайническо изчервяване, трепкане на клепачи, гледане встрани, нито пък следа от несигурност в гласа. Въпреки това, според мен на историята му й липсваше нещо съществено, което да я направи да звучи достоверно.

— Странно — рече доктор Уайт. — Ако засадата наистина е била планирана, са щели да бъдат въоръжени и да се погрижат да не можете да избягате.

— Замая ми се главата — обади се Ксемериус от канапето. — Мразя тези откачени глаголни форми, които смесват бъдеще и минало време с условно наклонение.

Погледнах Гидиън изпълнена с очакване. Сега трябваше да измисли нещо наистина оригинално, ако искаше да повярват на историята му, в която той не носеше оръжие.

— Мисля, че просто успяхме да ги изненадаме — рече Гидиън.

— Хм… — изсумтя Фолк.

Ако се съдеше и по израженията на останалите, те също не бяха особено убедени. Нищо чудно! Гидиън беше прецакал работата! Щом като ще лъже човек, тогава трябва да вкара и объркващи подробности, от които никой не се интересува.

— Наистина бяхме много бързи — вметнах припряно. — Стълбището за прислугата явно току-що бе полирано и за малко да се подхлъзна, всъщност аз по-скоро се пързалях по него, отколкото слизах. Ако не се бях задържала за парапета, сега щях да лежа със счупен врат в 1912 година. Всъщност какво се случва, когато умреш, докато пътуваш във времето? Мъртвото тяло връща ли се обратно от само себе си? Е, във всеки случай извадихме късмет, че вратата долу зееше отворена, защото една от прислужничките тъкмо влизаше с пазарска кошница. Една такава пълничка блондинка. Дори си помислих, че Гидиън ще се блъсне в нея, а в кошницата имаше яйца и щеше да стане невъобразима свинщина. Но ние се мушнахме покрай нея и се затичахме колкото можем по-бързо по улицата. Сега имам пришка на пръста.

Гидиън се бе облегнал назад в стола си и бе скръстил ръце пред гърдите. Не можех да определя погледа му, но не изглеждаше одобрителен, да не говорим за благодарен.

— Следващия път ще си обуя маратонки — изрекох насред всеобщото мълчание. А след това си взех сладка. Явно, освен мен, никой не искаше да ги яде.

— Имам една теория — каза господин Уитман бавно, като си играеше с пръстена с печат на дясната си ръка. — И колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм прав. Ако…

— Започвам да се чувствам наистина глупаво, защото го повтарям толкова често. Но тя не трябва да присъства на този разговор — рече Гидиън.

Почувствах как бодежа в сърцето ми се превърна в нещо по-лошо. Сега вече не бях наранена — бях бясна.

— Той има право — съгласи се доктор Уайт. — Истинско лекомислие е да я оставим да присъства по време на разсъжденията ни.

— Но за нас са от значение и спомените на Гуендолин — отвърна господин Джордж. — Всеки спомен, колкото и да е незначителен, за дрехи, думи и външен вид може да бъде решаващ за откриването на времето, в което се намират Люси и Пол.

— Всичко това ще го знае и утре, и вдругиден — заяви Фолк де Вилърс. — Мисля, че наистина е най-добре да я заведеш долу, за да елапсира, Томас.

Господин Джордж замълча и скръсти ръце върху дебелия си корем.

Аз ще отида с Гуендолин в… при хронографа и ще проследя пътуването във времето — каза господин Уитман и избута стола си назад.

— Добре. — Фолк кимна. — Два часа ще са повече от достатъчни. Някой от адептите може да чака завръщането й, защото ще се нуждаем от теб тук горе.

Погледнах въпросително към господин Джордж, но той само повдигна раздразнено рамене.

— Ела, Гуендолин. — Господин Уитман вече се бе изправил. — Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще можеш да си легнеш. Тогава поне утре ще можеш да вземеш участие в час. Между другото, много съм любопитен какво ще е съчинението ти за Шекспир.

Боже! Тоя не е в ред! Сега да ми говори за Шекспир беше направо върхът!

Замислих се за момент, дали да не протестирам срещу отстраняването ми, но после реших да се въздържа. В действителност изобщо не исках да слушам целия този идиотски разговор. Исках да се прибера вкъщи и да забравя за всички тези глупости за пътуване във времето, включително и за Гидиън. Нека си разтягат локуми за тайните си мисии в тъпата си зала, докато припаднат от умора. Особено го пожелавах това на Гидиън. Включително и да сънува кошмар, който да му разкаже играта!

Ксемериус имаше право — всички бяха откачалки.

Тъпото бе, че въпреки всичко погледнах към Гидиън и си помислих нещо наистина безумно от сорта на: „Ако сега се усмихне поне веднъж, ще му простя всичко“.

Разбира се, той не го направи. Вместо това ме погледна безизразно. Невъзможно бе да позная какво се въртеше в главата му. В този момент мисълта, че се бяхме целували, бе толкова далечна, че по някаква неизвестна причина изведнъж ми хрумнаха детинските стихчета, които Синтия Дейл, нашата съученичка и любовен оракул, често съчиняваше:

„Зелени очи,

жената огорчи,

от любовта се отречи…“

— Лека вечер — казах с достойнство.

— Лека вечер — измърмориха в отговор всички, тоест всички освен Гидиън.

Той заръча:

— Не забравяйте да й завържете очите, господин Уитман.

Господин Джордж изсумтя ядосано. Чух го да казва, докато учителят ми отваряше вратата и ме избутваше навън в коридора:

— Замисляли ли сте се, че точно това отхвърляне може да е причината нещата, които ще се случат, изобщо да се случат?

Не можах да чуя дали някой отговори. Тежката врата се затвори и заглуши всякакви гласове.

Ксемериус се почеса по главата с върха на опашката си.

— Честно, това е най-откаченият клуб, който някога съм виждал!

— Не го приемай толкова навътре, Гуендолин — рече господин Уитман. Той извади от джоба на сакото си една черна кърпа и я тикна под носа ми. — Просто ти си новата в играта. Голямото неизвестно в уравнението.

Какво можех да отвърна? За мен всичко това бе ново! Само допреди три дни не знаех нищо за съществуването на пазителите. Преди три дни животът ми си беше напълно нормален. Е, поне в общи линии.

— Господин Уитман, преди да ми завържете очите… може ли да се отбием в ателието на мадам Росини и да вземем нещата ми? Вече съм оставила там и двата си комплекта ученически униформи и утре няма да има какво да облека. Чантата ми също е там.

— Разбира се. — Докато вървяхме, той размахваше кърпата из въздуха в добро настроение. — Спокойно можеш да се преоблечеш, защото по време на пътуването си няма да срещнеш никого. В коя година да те изпратим?

— И без това няма никакво значение, щом ще съм затворена в подземието — казах аз.

— Е, трябва да е година, в която безпроблемно ще се озовеш във въпросното подземно помещение, без да срещнеш никого. След 1945 година това не би трябвало да е проблем, преди това помещенията са използвани за бомбоубежища. Какво ще кажеш за 1974 година? Това е годината, в която съм се родил, добра година. — Засмя се. — Или да изберем 30 юли 1966 година. Тогава Англия е спечелила световното по футбол в игра срещу Германия. Но ти не се интересуваш от футбол, нали?

— Особено когато се намирам в мазе без прозорци двайсет метра под земята — отвърнах уморено.

— Но нали всичко е за твое добро — въздъхна господин Уитман.

— Момент, момент — рече Ксемериус, който пърхаше около мен. — Пак нещо не ми е ясно. Това означава ли, че сега ще се качиш в някаква си машина на времето и ще отпътуваш в миналото?

— Да, точно така — потвърдих.

— Тогава ще изберем 1948 година — каза господин Уитман зарадван. — Олимпийските летни игри в Лондон.

Тъй като мина напред, не можа да види, че завъртях очи.

— Пътуване във времето! Тц, тц. Страхотна приятелка съм си избрал! — възкликна Ксемериус и за първи път ми се стори, че долавям нещо като респект в гласа му.

Стаята, в която се съхраняваше хронографа, бе дълбоко под земята и въпреки че винаги ме водеха и извеждаха със завързани очи, си въобразявах, че горе-долу знам къде се намира. Най-малкото, защото както през 1912 година, така и през 1782-ра, за щастие можах да напусна помещението без превръзка. Когато учителят ми ме изведе от шивашкото ателие на мадам Росини и ме поведе по коридорите и стъпалата, пътят ми се стори много познат, само дето накрая имах чувството, че господин Уитман нарочно направи една допълнителна обиколка, за да ме заблуди.

— Колко вълнуващо — каза Ксемериус. — Защо са скрили тази машина на времето в най-мрачната тъмница?

Чух господин Уитман да разговаря с някого, после една тежка врата се отвори, после се затвори и превръзката ми бе свалена.

Примигнах на светлината. До учителя ми стоеше един млад червенокос мъж в черен костюм, който гледаше малко притеснено и се потеше от вълнение. Огледах се за Ксемериус, който се забавляваше, като провираше главата си през затворената врата, докато останалата част от тялото му оставаше в стаята.

— Това са най-дебелите стени, които някога съм виждал — каза той, когато отново се появи. — Толкова са дебели, че са можели да зазидат в тях цял слон и то на ширина, ако разбираш какво имам предвид.

— Гуендолин, това е господин Марли, адепт първи ранг — рече господин Уитман. — Той ще те чака тук, докато се върнеш, и после ще те придружи до горе. Господин Марли, това е Гуендолин Шепърд, рубинът.

— За мен е чест, госпожице.

Червенокосият се поклони леко.

— Ъъъ, да, приятно ми е да се запознаем — усмихнах му се притеснено.

Господин Уитман се зае с един свръхмодерен сейф с мигащ дисплей, който ми бе убягнал при последните ми две посещения в стаята. Той беше скрит зад един гоблен, избродиран с мотиви от средновековни легенди — рицари на коне с шлемове с пискюли и дами с островърхи шапки с воали се възхищаваха на полугол младеж, който явно бе посякъл един дракон.

Докато учителят ми набираше кода, адептът се взираше дискретно в пода, но и без това нищо не можеше да се види, защото господин Уитман закриваше дисплея от погледите ни с широкия си гръб. Вратата на сейфа се отвори, той извади увития в червена кадифена кърпа хронограф и го постави на масата.

Адептът изненадано затаи дъх.

— Днес за първи път господин Марли ще види как се използва хронографът — рече господин Уитман и ми намигна. Кимна с брадичка към едно фенерче, оставено върху масата. — Вземи го, в случай че с електрическото осветление има проблеми, за да не те е страх в тъмното.

— Благодаря. — Замислих се дали да не поискам и спрей против насекоми, такова старо подземие сигурно беше пълно с паяци… и плъхове? Не беше честно да ме изпратят съвсем сама на такова място. — Можете ли да ми дадете и пръчка?

— Пръчка? Гуендолин, никого няма да срещнеш там.

— Но може би има плъхове…

— Плъховете повече ще се изплашат от теб, отколкото ти от тях, повярвай ми. — Господин Уитман извади хронографа от кадифената кърпа. — Впечатляващ е, нали, господин Марли?

— Да, сър, много впечатляващ, сър. — Адептът се възхищаваше с благоговение на апарата.

— Подмазвач! — възмути се Ксемериус. — Червенокосите винаги са подмазвачи, не смяташ ли?

— Представях си го по-голям — казах аз. — И не съм предполагала, че машина на времето ще прилича толкова много на стенен часовник.

Ксемериус подсвирна.

— Камъните си ги бива. Ако тия дрънкулки са истински и аз щях да заключвам това нещо в сейф.

Действително, хронографът бе украсен с впечатляващо големи скъпоценни камъни, които блестяха измежду изрисуваните и обозначени отделения на странния апарат, като бижутата на кралското семейство.

— Гуендолин си избра 1948 година — оповести господин Уитман, докато отваряше клапи и задвижваше миниатюрни зъбчати колелца. — Знаете ли какво се е състояло тогава, господин Марли?

— Олимпийските летни игри, сър — отвърна адептът.

— Зубър — изсумтя Ксемериус. — Червенокосите винаги са зубрачи.

— Много добре. — Господин Уитман изпъна рамене. — Гуендолин ще се озове на 12 август в дванайсет часа на обяд и ще остане там точно сто и двайсет минути. Готова ли си, Гуендолин?

Преглътнах.

— Първо искам да попитам… сигурен ли сте, че няма да срещна никого там? — Като изключим плъховете и паяците. — Господин Джордж ми даде пръстена си, за да не ми стори някой нещо…

— Последния път за скока ти във времето използвахте кабинета с архивите, който винаги е бил често използвано помещение. Но тази стая тук е празна. Ако стоиш мирна и не напускаш стаята, която и без това ще е заключена, със сигурност няма да срещнеш никого. През годините след края на войната тази част на сградата рядко се е ползвала, всички са били заети с надземното строителство. — Той въздъхна някак носталгично. — Вълнуващо време…

— Но ако случайно точно тогава някой влезе в помещението и ме види? Поне трябва да знам паролата за деня.

Леко раздразнен, господин Уитман повдигна вежди.

— Никой няма да влезе, Гуендолин. Повтарям: ще се озовеш в заключено помещение, ще останеш там сто и двайсет минути и ще се върнеш обратно, без никой нищо да забележи във въпросната 1948 година. Ако ли пък не, тогава в хрониките трябваше да е споменато нещо за посещението ти. Освен това сега нямаме време да проверяваме каква е паролата за днес.

— Най-важно е участието — каза господин Марли срамежливо.

— Моля?

— Паролата по време на олимпийските игри е гласяла: „Най-важно е участието“. — Адептът гледаше притеснено към пода. — Запомних го, защото иначе винаги са на латински.

Ксемериус завъртя театрално очи и господин Уитман изглеждаше, сякаш му се иска и той да го направи.

— Аха. Е, Гуендолин, ти също го чу. Не че ще ти трябва, но щом като ще се чувстваш по-добре… Би ли се приближила, моля?

Застанах пред хронографа и подадох ръката си на учителя ми. Ксемериус кацна на пода до мен.

— И сега какво следва? — попита развълнуван.

Предстоеше неприятната част. Господин Уитман бе отворил една от клапите на хронографа и постави показалеца ми в отвора.

— Мисля просто да се хвана за теб — каза Ксемериус и като маймунка се покатери на гърба ми и се вкопчи за врата ми. Не би трябвало да усещам допира му, но го почувствах, все едно някой ме бе увил с мокър шал.

От напрежение господин Марли бе ококорил широко очи.

— Благодаря за паролата — обърнах се към него и направих физиономия, когато остра игла се заби дълбоко в пръста ми и стаята се озари в червена светлина. Стиснах по-здраво фенерчето, когато цветове и хора се завъртяха пред очите ми и почувствах как през тялото ми премина тръпка.

Флоренция, 23 юни 1542 г.

Натоварен съм от ръководителя на конгрегацията със случай, изискващ изключителна дискретност и тактичност, чиято куриозност не би могла да бъде по-голяма. Елизабета, най-малката дъщеря на М.[7], която от десет години живее строго изолирано зад стените на манастир, явно носи в утробата си сукуб[8], което представлява доказателство за съвкупление с дявола. Действително можах да се убедя в бременността на момичето, както и в леко обърканото й психическо състояние. Докато игуменката, която се ползва с пълното ми доверие и е жена със здрав разум, не изключва възможността за естествено обяснение на феномена, подозренията за магьосничество са изказани именно от бащата на момичето. Твърди, че е видял със собствените си очи как дяволът в облика на млад мъж прегръща момичето в градината, след което се материализира в кълбо от дим и оставя след себе си слаб мирис на сяра[9]. Две други възпитанички на манастира свидетелстват, че много пъти са виждали дявола в компанията на Елизабета и че той й е подарявал скъпи скъпоценни камъни. Колкото и невероятно да звучи историята, с оглед на силната връзка между М. и Р.М.[10], както и множеството му приятелства във Ватикана, ще ми е трудно официално да се усъмня в разсъдъка му и да обвиня дъщеря му единствено в разврат. Затова от утре ще започна провеждането на разпити на всички засегнати.

ИЗ ИНКВИЗИЦИОННИТЕ ПРОТОКОЛИ

НА ДОМИНИКАНСКИЯ ОТЕЦ ДЖАН ПЕТРО БАРИБИ

(Разшифровано, преведено и добавени коментари и обяснителни бележки от доктор М. Джордано)

АРХИВ НА УНИВЕРСИТЕТСКАТА БИБЛИОТЕКА В ПАДУА

Загрузка...