Размяната

ОСМА ГЛАВА

Далечните крясъци не събудиха Марк. Той спа още дълго, след като те бяха започнали, и се надигна едва когато в бараката му влезе някой, стисна рамото му и силно го разтресе.

— Събуди се! Моля те! Събуди се! — чу рязък шепот.

— Какво… — усети, че една ръка запушва устата му.

— Тихо! Аз съм — Нора. Скоро ще нахлуят тук и ще ти сторят зло. Бягай!

Ръката се отдръпна от лицето му. Той седна и се протегна за ботушите си. Започна да ги нахлузва.

— За какво говориш? Какво става?

— Опитах се да стигна тук навреме, за да те предупредя, но те бяха много бързи! — отвърна тя. — Спомних си, че понякога спиш тук, в тази барака…

Той грабна колана с меча и го закопча около кръста си.

— В плевнята имам такива оръжия, че всекиго мога да спра — рече той. — Щеше ми се и тук да бях оставил от тях…

— Плевнята също гори!

— Също ли?

— Къщата, малкият обор и двете най-близки бараки вече горят.

Той скочи на крака.

— Баща ми беше в къщата!

Нора сграбчи ръката му, но той я отблъсна и се втурна към вратата.

— Недей! — извика тя. — Много е късно! Себе си спасявай!

Той отвори рязко вратата и разбра, че тя говори истината. Къщата пламтеше като факла. Покривът вече беше пропаднал навътре. Няколко души търчаха към него и щом го забелязаха, се разнесоха викове.

Отстъпи крачка назад.

— Излез през задния прозорец — прошепна той, — или ще разберат, че си тук. Бързо!

— Много е късно. Вече ме видяха. Бягай!

Той пристъпи напред, хлопна вратата след себе си и изтегли меча.

Щом те го приближиха — огънят осветяваше калните им, потни лица — той си помисли за стария Маракас, такъв, какъвто го бе видял за последен път, проснал се върху сламеника в плевнята. Твърде късно, твърде късно…

Татко, те ще си платят!

Пристъпи насреща им. Докато вървеше към тях, забеляза, че неколцина са въоръжени с нещо по-различно от набързо приспособени оръжия. Държаха стари мечове — някои от тях може би бе изковал самият той — току-що смазани и наточени. Няколко от тях сияеха сред тълпата. Не забави крачка.

— Убийци! — изкрещя той. — Баща ми беше там! Всички го познавахте! Той никога никого не е обидил! Проклети да сте! Всички до един!

Не последва отговор, но той не го и очакваше. Втурна се срещу тях, размахвайки меча си. Най-близкият мъж, Хайм кожаря, изкрещя и се строполи на земята, притиснал с ръце разпрания си корем. Марк отново замахна — братът на касапина изкрещя и кръвта му потече. Следващата му атака бе отблъсната от един от мечовете, а в същия миг обкована тояга се стовари върху лявото му рамо. Той отби удара, насочен към гърдите му и падна назад, описвайки широка дъга с меча си. Отсече една протегната ръка, стиснала боздуган.

Наоколо се сипеше пепел. Огънят прииждаше през високата трева към плодната градина. Плевнята потрепери и една от стените рухна, разсипвайки се в рояк от искри.

Нещо твърдо го удари по гърдите. Той залитна назад, без да спира да размахва меча. Тоягата отново го удари — този път по бедрото. Препъна се. Сега го бяха наобиколили, ритаха го, блъскаха го. Изтръгнаха меча от пръстите му. Ръката му моментално се стрелна към гривната на лявата китка. Натисна няколко копчета…

Един меч летеше към главата му. Той се метна встрани и усети как острието се врязва в челото му, по-надолу…

Изпищя и закри лицето си с ръце.

И друг глас се извиси над виковете на тълпата. Отвъд болката, отвъд кръвта той разпозна почти истеричния писък на Нора:

— Ще го убиете! Спрете! Спрете!

Някой отново го ритна, но това бе последният удар, който усети.

Край него се разнесе уплашен вик, подет скоро от мнозина. Черен силует се спусна от небето и се гмурна сред тълпата. Крилата му бяха като коси-близнаци, а металната му човка ту се издигаше, ту се спускаше.

Марк пое дълбоко въздух и залитайки, се изправи на крака. Тялото му бе обвито в мрежа от болка, лявата му ръка все още притискаше посечената половина от лицето, между пръстите се стичаше кръв, струеше по ръката и обливаше гривната, към която сега протягаше десница.

Неколцина мъже лежаха неподвижни на земята, а черната птица продължаваше да кълве останалите…

Пръстите му затанцуваха по метала.

Птицата замря, дръпна се назад, подскочи, плесна с криле, издигна се във въздуха, за кръжи…

— Вие сами решихте каква да е съдбата ви! — дрезгаво изкрещя Марк.

Птицата се спусна, сграбчи го за раменете и го издигна нависоко. Лявата му ръка сега беше цялата червена и сякаш бе залепена за лицето.

— На тези, които все още са живи — засега — завещавам спомена за тази нощ, който ще остане сред вас! Нека има свидетели! — викна им той. — Ще се върна и всичко ще стане така, както ви го казах там, в селото, но вие няма да сте мои съдружници в начинанието, а мои подчинени! Проклинам ви за това, което сторихте тази нощ!

Птицата набираше все по-голяма скорост и височина.

— …Освен тебе, Нора — извика Марк най-накрая. — Ще се върна при тебе! Не се страхувай!

И той се стопи в небето. Ранените стенеха, огньовете пращяха. Проклятия изпълниха нощта. Кръвта му падаше като дъждец над нивите, които някога бе орал.