Размяната

ШЕСТА ГЛАВА

Огромната механична птица остави Марк Мараксон на върха на хълма. Марк запретна мекия ръкав на зелената си горна дреха и натисна няколко копчета върху широката гривна на лявата си китка. Птицата отново полетя, набирайки уверено височина. Той командваше полета й чрез гривната и гледаше през очите й чрез мъничкия екран в средата.

Видя, че пътят напред е чист. Метна торбата на рамо и тръгна. Спусна се по хълма, навлезе в гората и най-накрая стигна до пътека, която водеше към по-открито поле. Птицата в небето се бе превърнала в мъничко петънце, което описваше кръгове.

Вървеше през обработени нивя, но наоколо нямаше никакви къщи. Най-накрая съзря бащиния си дом. Бе избирал пътя си за завръщане много внимателно.

Бараката, в която се намираше работилницата му, стоеше непокътната. Остави торбата си вътре и тръгна към къщата.

Вратата зад него се затръшна. Вътре му се видя по-разхвърляно от всякога.

— Хей! — извика той. — Хей?

Никакъв отговор. Обиколи цялата къща, ала не намери никого. Всичко беше покрито с дебел слой прах. Маракас сигурно беше на полето, или пък вършеше някоя черна работа наоколо — много нещо имаше за вършене. Но Мелани обикновено си стоеше вкъщи. Огледа се из двора, претърси плевните и бараките, слезе към реката, огледа нивите. Никой. Върна се в къщата и потърси нещо за ядене. Но долапът беше празен и той хапна от онова, което носеше. Ала преди това натисна няколко копчета на гривната. Петънцето в небето спря да кръжи и бързо се отдалечи на юг.

Разтревожен, той се захвана да чисти и подрежда. Най-накрая отиде в работилницата и започна да сглобява онова, което беше донесъл.

Чак привечер, когато отдавна бе привършил с работата си, той чу трополенето на приближаваща се каруца. Излезе от къщата, която бе подредил, и зачака.

Видя как Маракас спира пред плевнята и започва да разпряга животните. Приближи се да му помогне.

— Тате… Здравей!

Маракас се обърна и се втренчи в него — няколко мига по-дълго, отколкото трябваше. Отначало лицето му не изразяваше нищо. И точно тогава на Марк му просветна какво в движенията на баща му, във времето, необходимо му да реагира, го бе разтревожило: Маракас беше пиян — и то доста.

— Марк — рече той най-накрая и по лицето му пролича, че го е познал. Отстъпи крачка назад. — Нямаше те. Повече от година. Година и половина… Почти две. Какво… Какво стана? Къде беше?

— Тя е дълга и широка. Чакай първо да ти помогна.

Зае се с разпрягането на конете. Заведе ги в конюшнята, изтърка ги и ги нахрани.

— Е, когато подпалиха самоходната ми каруца, трябваше да се махна. Беше ме страх. Тръгнах на юг.

Марк залости вратата на плевнята. Слънцето потъваше зад хоризонта.

— Но, мина толкова време, Марк… И ни вест, ни кост от тебе…

— Нямаше как да ви се обадя. Как е… как е мама?

Маракас отмести очи встрани и не отговори. Най-накрая посочи малката градинка с плодни дръвчета.

— Там… — промълви той най-накрая.

След малко Марк попита:

— Как стана?

— Докато спеше. Не се е мъчила. Ела!

Тръгнаха към градинката. Марк съзря малкия, ограден с камъни гроб, спотаил се сред сенките и корените на едно голямо дърво.

— Това, че заминах… Не беше това причината, нали? Или…?

Маракас положи ръка върху рамото му.

— Не, разбира се, че не е.

— Нищо не ценим достатъчно… преди да го изгубим.

— Знам.

— И затова къщата… не е както едно време?

— Не е тайна, че започнах да пия много. Да. Не ми беше до къщата.

Марк кимна, коленичи и докосна камъните.

— Можем да работим двамата с тебе, щом си се върнал — рече Маракас.

— Не мога.

— Сега в селото си имат нов ковач.

— И това не искам да правя.

— Ами какво?

— Нещо ново. Нещо по-различно. И това е дълга история. Мама…

Гласът му секна и той млъкна. Мълча дълго.

Най-накрая Маракас рече:

— Марк, когато съм пийнал, не мисля много ясно… и не знам дали трябва да ти кажа това сега или по-късно, а и въобще не знам дали трябва да ти го казвам. Ти я обичаше и тя те обичаше, и не знам…

— Какво?

— Е, мисля, че един мъж все някога трябва да научи тези неща, а сега ти си вече мъж. Докато те нямаше, нещата тук доста се промениха. Навремето ние много искахме дете, нали разбираш…

Марк бавно се надигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз не съм ти истински баща. И тя не е твоя майка. Искам да кажа — рождена.

— Не разбирам…

— Нашите деца все умираха. Тъжна работа. Така че когато ни се у даде възможност да дадем дом на едно дете, ние се възползвахме от нея.

— Но кои тогава са рождените ми майка и баща?

— Не знам. Беше точно след войната…

— И аз съм бил сираче?

— Не, според мене, не. Не можах да разбера всичко онова, което изприказва онзи магьосник. Много завъртяно приказваше. Не можели да убият детето на онзи стар дявол, Дет, и го разменили с тебе. Разменниче — така те нарече. Само това знам. Толкова се радвахме, когато те взехме. Животът на Мел стана много по-щастлив. И моят — също. Надявам се, че това няма да промени нищо между нас. Но мислех, че е време да го научиш.

Марк го прегърна.

— Ти си ме искал — каза той след малко. — Това е повече от всичко, което може някой да каже.

— Толкова е хубаво, че те виждам отново. Хайде да се върнем в къщата. В каруцата има ядене и разни други неща…

След вечерята изпиха бутилка вино и на Маракас му се приспа. Скоро след като бащата си легна, Марк се върна в работилницата. „Всички вече трябва да кръжат горе в небето“ — помисли си той, извади останалите уреди и зачака сигнала. Отнесе онова, което бе сглобил на по-открито място и предаде оттам нужните заповеди.

Тъмните силуети на птици започнаха бавно да се реят надолу към земята; засенчваха звездите, очертанията им все повече нарастваха. Той се усмихна.

Бяха му необходими няколко часа, за да разтовари уредите и да отнесе повечето в плевнята. Когато свърши, бе изморен до смърт. Изпрати всички летящи произведения на конвейера си обратно на юг, към своя и техния град. Остави само една птица — нея насочи отново да кръжи в небето, но на много голяма височина.

Тръгна към бараката да си легне, но преди това се поспря за последен път в градинката с плодни дървета.

На другия ден Марк сглоби малка машина, която, както обясни на Маракас, черпела енергия от слънцето. Не успя да го убеди, че в нея няма никаква магия. Това, че не искаше да обясни откъде са се взели частите, само затвърди у баща му това подозрение. Когато разбра, че за Маракас всичко това явно няма значение, той се отказа и продължи да работи по машината. Същия следобед я натовари с оборудване и я подкара по пътя край канала. Връща се специално на няколко пъти за още уреди и приспособления.

През следващите пет дни остана там, далече от фермата. На шестия следобед привърши с работата си и подкара колата към селото. Премина по улицата и спря точно на същото място, където бяха унищожили парната му каруца. Включи няколко електрически вериги и заговори в микрофона:

— Тук е Марк Мараксон! — гласът му прокънтя навсякъде. — Върнах се да ви кажа това, което не искахте да чуете преди. А също и много нови неща…

По прозорците се появиха лица. Започнаха да се отварят врати.

— Тази машина, както и предишната, не е задвижвана от демон. За да работи, тя използва естествените енергии. Мога да направя подобни машини, които да садят, да орат и да жънат, и те ще работят много по-бързо и по-ефикасно от всеки кон. Всъщност, вече съм ги направил. Предлагам съвсем безплатно да снабдя с тях всички ферми в околността ида ви обясня как се използват. Бих искал да превърна земята ни в образец на научно обработвано стопанство, а после — и в център за производство на такива машини. Всички ще за богатеем, като снабдяваме с тях останалата част от страната…

Хората взеха да излизат на улицата. Марк разпозна някои лица, други бяха нови. И да крещеше някой, той не би могъл да го чуе — гласът му заглушаваше всичко:

— Освен това, имам на какво да ви науча за редуването на посевите, за използването на торове и на високотехнологична техника за напояване. Тук равнището на водата винаги е създавало проблеми, така че ще ви дам един пример. Инсталирал съм поредица от автоматично контролирани шлюзове по канавките на изоставената ферма на Брансън, горе, на западния бряг на реката. Искам да дойдете и да видите как те работят съвсем самички — след като обмислите онова, което ви казах. И там няма никакви демони.

Докато говореше, върху колата се посипаха камъни и буци пръст и тор. Те обаче отскачаха, без да й причинят никаква вреда. Той продължи:

— Освен това съм наторил, изорал, обработил и засял една от старите ниви там. Искам да видите колко гладко и равномерно е засята, искам да видите и какъв добив ще даде. Вярвам, че ще се впечатлите…

Четирима мъже се втурнаха напред и подпряха с ръце колата. И четиримата мигом отскочиха и се строполиха на земята.

— Това беше електрошок — обясни Марк. — Не съм толкова глупав, че да ви оставя да ми навредите и втори път. По дяволите! Ние сме съседи и аз искам да ви помогна! Искам моето село да стане центърът, от който цялата страна да получава тази полза, която мога да й дам! Имам да ви уча на невероятни неща! Това е само началото! Животът ще стане по-хубав за всекиго! Мога да правя машини, които летят, и машини, които плуват под водата! Мога да направя оръжия, с които бихме спечелили всяка война! Имам цяла армия от механични слуги! Аз…

Обстрелът бе преминал в нестихващ порой. Сега по колата трополяха и по-големи, по-тежки буци.

— Добре! Отивам си! — извика той. — Искам просто да помислите върху онова, което ви казах! По-късно, когато главите ви се поохладят, може би всичко това ще ви се стори много по-разумно! Идете и огледайте фермата на Брансън! Ще се върна друг път, когато ще можем да поговорим!

Колата бавно тръгна напред. Известно време неколцина от хората тичаха след нея и продължаваха да мятат камъни и думи. После изостанаха. Марк излезе от селото.

Зави наляво, заизкачва се по склона на един нисък хълм и забеляза стройна фигура със синя блуза и сива пола — стоеше край пътя и му махаше. Позна Нора и веднага забави ход.

Спря, наведе се и отвори вратата.

— Качвай се!

Тя огледа колата, присвила очи и поклати глава.

— Да ме предупредиш ли си дошла?

— Разгневени са…

— Знам.

Тя удари с юмрук дланта си.

— Не ме прекъсвай! Изслушай ме! Чу ли ги какво говореха?

— Не, аз…

— Така си и мислех — при всичкия този шум… Е, аз пък ги чух и според мене, едва ли ще се успокоят и ще се съгласят с тебе. Мисля, че единствената причина в този миг още да си жив, е, че не можаха да проникнат в това нещо… — тя предпазливо протегна ръка и докосна вратата. — Не се връщай в селото! Може би трябва пак да заминеш… — гласът й секна и тя му обърна гръб.

— Изобщо не се обади… — прошепна след малко. — Каза, че ще се обадиш, а не се обади…

— Аз… аз не можех, Нора.

— Къде беше?

— Далече…

— Далече ли? Чак в планината Анвил или на някое друго забранено място? Оттам си домъкнал това нещо, нали?

Той не отговори.

— Нали? — повтори тя.

— Не е това, което си мислиш — отвърна най-накрая той. — Да, там бях, но…

— Махай се! Не искам и да те зная повече! Предупредих те. Ако ти е мил животът, тръгвай си — и повече не се връщай!

— Мога да те убедя, че грешиш! Само ако ме изслушаш, ако ми позволиш да ти покажа някои…

— Не ща нито да те слушам, нито да ми показваш!

Тя се извърна и побягна сред дърветата. Искаше му се да я настигне, но се страхуваше да остави колата — може би селяните го бяха проследили.

— Върни се! — изкрещя той.

Но не дойде никакъв отговор.

Той неохотно хлопна вратата и продължи. Един смаян кентавър го следеше крадешком от върха на хълма.